Парите в Търново, 1186–1393 г.

Византийската парична система

Парите навлизат в стопанството на българските земи бавно. През IX–X в. вече има условия те да служат като мярка за стойност, средство за размяна и плащане, но едва в края на XI и началото на XII в., докато земите са под византийска власт, натуралното стопанство постепенно отстъпва на стоково-паричното. В по-големите градове се развиват занаятите и търговията, а натуралните задължения започват да се заменят с парични.

Основата е реформата на Алексий I Комнин от 1092 г. В центъра ѝ стои златният иперперон с теоретично тегло 4,59 г (1/72 от византийската литра) и около 85% чисто злато (22 карата). Под него по установен от държавата курс се секат електронови и билонови корубести монети и плоски медни тетартерони. Веднага след реформата една перпера струва 3 електронови трахеи, 48 билонови монети или около 864 медни тетартерона. Само при Алексий I монетарниците в Константинопол и Солун изсичат близо 10 милиона иперперона.

През XII в. билонът става най-употребяваната монета в империята. При Исак II Ангел и особено при Алексий III Ангел, заради непрекъснатите войни, той се сече в огромни количества за плащане на войската – общо около 400–500 милиона монети. За да издържат такова производство, двамата императори намаляват теглото и сребърното съдържание на билоновата монета.

След въстанието: 1186–1204

В първите години след 1186 г. българската държава запазва паричната система на Комнините. Златният иперперон остава основната единица, но всъщност в обращение са най-вече билоновите монети на Мануил I и особено на Исак II и Алексий III. Единичните византийски монети от Търново преди 1185–1186 г. са 137, а от тази дата до 1204 г. – 226. Още по-рязко, близо 19–20 пъти, нарастват билоновите монети на Исак II и Алексий III в колективните находки.

В столицата обаче няма големи съкровища. Те се срещат главно в Южна България и отразяват несигурността в годините на войни с Византия. От Търново за 1186–1204 г. са известни само 4 колективни находки, общо 253 монети – малки суми за всекидневни нужди.

Златото и електронът се използват рядко: на Царевец са намерени една перпера на Андроник I Комнин и 6 електронови трахеи на Исак II Ангел. Така е и в останалите български земи – вътрешната размяна се обслужва от билон и мед. Единствено през 90-те години на XII в. в Централна България електроновите трахеи на Исак II са по-чести, вероятно заради императорската хазна, пленена при разгрома на неговата армия в Търновския балкан през 1190 г. Перперите, заради високата си и стабилна стойност, обикалят като големи суми, запечатани в кесии или метални съдове с отбелязана стойност.

От всички 5178 монети на Комнините и Ангелите от Търново (1 златна, 6 електронови, 5159 билонови и 12 тетартерона) само 6 единични са сечени в Солун. Причината е, че Константинопол сече повечето злато и билон, а Солун – перпери и медни тетартерони главно за града и околностите му. Освен това походите на Асен и Петър са насочени към Южна и Югоизточна България, близо до Константинопол, а земите около Солун отчасти влизат в царството едва в началото на XIII в.

Орязаните монети

До началото на XIII в. в България действа системата, въведена от Алексий I през 1092 г., и всяка промяна в нея се отразява и тук. От началото на XII в. до 90-те години стойността на билоновата монета спрямо перперата пада от 1:48 на 1:184. Византийското правителство съзнателно пуска билон с по-малко сребро и по-ниско тегло, а тъй като старите, по-ценни монети са още в обращение, започва да ги изравнява с новия курс.

Към края на управлението на Исак II започва орязването на част от билоновите монети на Йоан II, Мануил I и Андроник I. То продължава при Алексий III, а около 1200 г. се орязват и неговите монети. Вторично орязаните византийски монети от Търново са 750: те тежат 1,50–2,50 г срещу 3,0–4,0 г за нормалните. Такива монети се намират из цялата страна, а в съкровища от България има и самите отрязани от тях кръгли ръбове – знак, че орязването е вършено не само във Византия, но и в българската държава. Практиката продължава и след 1204 г.

Българските имитации

В първите години на XIII в. византийските монети идват все по-малко, а нуждата от пари расте. Тогава в България масово влизат т. нар. български билонови имитации – подражания на три типа: на четвъртото билоново монетосечене на Мануил I Комнин, на билона на Исак II Ангел и на този на Алексий III Ангел. Те се разпространяват по целия Балкански полуостров.

В Търново са открити 843 такива монети – 324 единични и 519 от 9 колективни находки. Особеното за столицата е, че преобладават единичните, а в съкровищата (с изключение на „Стрелбището“) има само по няколко. В Южна България е обратно: имитациите са събрани предимно в големи съкровища. От 64 колективни находки с български имитации 21 са в Северна, а 33 в Южна и Югозападна България. Мястото на находките подсказва, че тези монети са сечени за нуждите на войската и съкровищата донякъде следват пътя на българската армия през първото десетилетие на XIII в. Многото единични имитации в Търново пък говорят за спокоен живот и растяща търговия в града.

Средното тегло на част от имитациите е 2,0–3,0 г, по-малко от 3,0–4,0 г на византийските оригинали. По тази разлика една златна перпера би трябвало да се е равнявала на около 250 български имитации. След 1204 г. липсват писмени сведения за финансите на държавата и е трудно да се каже какъв е курсът на имитациите и другите чужди монети спрямо перперата. Вероятно като основна единица се запазва иперперонът на Комнините, но вече само като сметна, а не като реална монета.

Латинските имитации

През второто десетилетие на XIII в. единичните византийски монети от XII в. в Търново намаляват, а мястото им заемат още български имитации, главно от тип С, и първите латински имитации с голям модул от Константинопол и Солун. Масово латинските монети навлизат след 1213 г., когато България и Латинската империя сключват мир. Освен големите в града започват да се използват и латински имитации с по-малък размер и тегло, които през следващите десетилетия завладяват цялото парично обръщение на страната.

При Иван Асен II и наследниците му единичните находки рязко се увеличават: от 366 за 1186–1204 г. на 3045 за времето до 1257 г., близо 8 пъти повече. Това е резултат от разрастването на занаятите и търговията в столицата. Многото единични монети показват, че още през първите десетилетия на XIII в. в Търново цените на пазара вече са утвърдено понятие.

През 1218–1257 г. в Търново и в цялата страна се използват масово латинските имитации, а в по-малки количества – солунски и никейски монети. Българските златни и медни корубести монети от 1230 г. са съвсем малко: известни са една златна и няколко десетки медни монети на Иван Асен II. От днешна България са намерени над 20 000 латински имитации; в Търново срещу 3 медни монети на Иван Асен II стоят 2571 латински имитации. Неравенството се обяснява с утвърдилата се традиция да се ползват т. нар. търговски медни монетосечения, които Венеция и Дубровник произвеждат и внасят.

Орязване и нарязване

През 1220–1257 г. в обращение масово има вторично орязани и нарязани монети. Орязването, започнало в края на XII в., служи да се приведе стойността на монетите към установения със закон курс. От 20-те години на XIII в. в България рязко се увеличават латинските имитации с малък модул, с първоначално тегло около 1,50 г – знак, че голяма част от тях са сечени за българския пазар и константинополската монетарница се съобразява с българския паричен стандарт.

Имитациите от серия C-D-U са по-тежки, 2,5–3,5 г, близо до билона на Алексий III, и първоначално са сечени за населението на Латинската империя. Попаднали в България, те се оказват по-ценни от установения курс и трябва да бъдат изравнени. Това е главната причина за многото вторично орязани монети в обращение през 1220–1260 г., дело на официалната финансова власт. Размяната е отчасти стихийна, но под известен контрол: поне в столицата монетите, минаващи през държавната хазна, се следят. От 642 монети от серия C-D-U в Търново 590 са орязани – над 90% са минали през ръцете на финансовите власти.

Несъответствието е поправено от самите производители: в края на второто десетилетие на XIII в. започва масовото сечене на малкомодулни латински имитации, предимно от тип А, а около 1225 г. – и на малкомодулни от серия C-D-U. След 1230 г. в Търново рязко се увеличават монетите на солунските владетели Мануил и Йоан Комнин Дука, предимно с малък модул. При Теодор Комнин Дука Солун не сече толкова леки медни монети (под 1,0 г, 13–15 мм). Това подсказва, че след 1230 г. Солун изпада не само в политическа, но и в стопанска зависимост от България и монетарницата му сече мед от 0,5–1,0 г според българския стандарт.

През 1230–1260 г. има и явление, което още не е обяснено докрай: монетите се режат на две и повече части. Според едни това е следствие от постоянното обезценяване на медта, според други го правят властите. Анализът на търновските монети показва, че нарязването е предизвикано от постоянно менящия се тегловен стандарт, или по-точно от стойността на медната монета, и се извършва от обикновените хора при всекидневните покупки. От едни монети, нормални или орязани, е отнета 1/3, 1/4 или 1/8, други са срязани наполовина, а получените части се връщат в обращение и се режат отново. Режат ги с ножица, брадва или длето, а по-тънките просто чупят на ръка. Всичко това сочи, че нарязването е дело на търновци, предимно със спекулативна цел – да умножат парите си. Към края на 30-те години властите се опитват да го спрат с много леки медни монети, каквито са солунските на Йоан Комнин Дука (серия III), но те, заедно с малките латински имитации, не стигат.

Кризата от 50-те години

През 40-те и 50-те години на XIII в. недостигът на монети за вътрешната търговия става остър. По неизвестни причини притокът на латински имитации от Константинопол и Дубровник силно намалява, а вносът на солунска мед е ограничен, след като никейският император Йоан III Ватаци завзема Солун през 1246 г. Развитата търговия в Търново изисква много монети, а те няма откъде да дойдат. Дворцовите преврати, неуспешните войни с Византия и татарските нашествия увеличават преките и косвените данъци и оскъпяват живота.

Донякъде недостигът се компенсира от по-бързото обръщение на парите в града, но не изцяло. Празнината се запълва и от златните перпери на Йоан III Ватаци – всичките 13 златни монети от този период са намерени в кварталите на Царевец, където живее обикновеното население.

В началото на 50-те години нарязването става още по-усилено. Парчетата стават толкова малки, че вече не могат да служат като мярка за стойност и средство за плащане, а много от тях се губят или износват. Така в Търново и в други части на държавата избухва монетна криза: нуждата на пазара от пари вече не отговаря на наличните монети.

Реформата на Константин Асен

Кризата е преодоляна постепенно с паричната реформа на цар Константин Асен (1257–1277). В Търново започва производството на големи количества пълноценни медни монети с тегло 2,0–3,0 г, повече от обезценените нарязани чужди монети. Константин Асен запазва старата система със сметна златна перпера, вероятно тази на Йоан III Ватаци (4,40 г, 15–16 карата), към която се приравняват българските медни монети. Никейските перпери са разпространени по целия Балкански полуостров; в Търново са намерени 13 перпери на Йоан III Ватаци.

Точният курс между сметната перпера и медните монети на Константин Асен не е известен, но по по-високото тегло на българската мед може да се съди, че той е спаднал. Ако през 30-те и 40-те години една перпера на Ватаци е струвала 350–400 медни латински имитации, през 60-те тя вероятно се е равнявала на около 200–250 български медни монети.

Монетосеченето на Константин Асен е реформено, защото укрепва паричното обръщение: старите обезценени и нарязани чужди монети са изоставени, по-точно изхвърлени. Това се вижда при разкопките. Във „Великата лавра“, само на едно място с площ 2–3 кв. м, в т. нар. сметни ями са открити около 350–400 изтрити нарязани медни монети от 1220–1250 г. В подобни ями около манастира „Св. Димитър“ и на северозападния склон на Царевец също има купчини от 50–100 парчета.

Византийските монети се връщат

Близо 15 години търновският пазар се обслужва от медните монети на Константин Асен. Междувременно във възстановената Византийска империя отново се секат златни, сребърни и медни корубести монети, а основна единица остава реалната златна перпера от 4,40–4,50 г и 15 карата. Новите византийски монети, главно билонови корубести, стигат до Търново едва в края на 60-те години на XIII в.: на Михаил VIII Палеолог са 156 (159 с единичните), а на Константин Асен – 451 (461).

В столицата се появяват и медните монети на претендентите за трона Мицо Асен и Яков Светослав. Те са сечени по-скоро с пропагандна цел, отколкото за пазара. Но теглото и размерът им са същите като на монетите на Константин Асен – значи и двамата спазват установения от българските власти паричен стандарт.

Нов недостиг

Към края на управлението на Константин Асен оживената размяна отново води до недостиг на монети, вероятно засилен и от по-високите преки парични данъци. Отново започват орязване и нарязване. Търновската финансова власт се опитва да ги спре с по-леки монети (тип VI на Константин Асен), а донякъде помагат и византийските монети, но и те не стигат.

В началото на 80-те години дворцовите борби, въстанието на Ивайло и най-вече опустошителните татарски нашествия тежко засягат стопанството. При Георги I Тертер отново настъпва монетна криза, отчасти заради оскъдното му медно и сребърно монетосечене – българските медни монети намаляват десетократно. От Георги I Тертер насетне в обращение влизат плоски сребърни монети, но при него те са толкова малко, че почти не се използват. Липсата на българско монетосечене през последното десетилетие на XIII в. отваря пътя на билоновите монети на Андроник II Палеолог, сечени в Константинопол и Солун – в Търново те са 301.

Среброто на Теодор Светослав

При Теодор Светослав започва усилено сечене на сребърни и медни монети. И двете се основават на сметна перпера с около 12–14 карата злато – иперперонът от съвместното управление на Андроник II и Михаил IX Палеолог (1295–1320). Както във Византия, така и в България една перпера, реална или сметна, се равнява на 12 плоски сребърни монети. Среброто на Теодор Светослав се сече с тегло 1,60 г, стандарт, който се запазва до средата на 40-те години на XIV в. Медните му корубести монети тежат 1,10–1,40 г, много по-малко от тези на Константин Асен, но това е обичайният стандарт за българските и византийските монети от XIV в.

Среброто трябва отчасти да компенсира недостига на мед, като пазарът се обслужва с монети с по-висока стойност. Мярката е далновидна, но не постига целта си, защото сребърните и медните монети на Теодор Светослав не стигат. Затова в Търново продължават да се използват византийски златни перпери и медни стамени, главно от времето на Андроник II и Михаил IX.

Чужди монети при Михаил Шишман

И при Михаил III Шишман Асен (1323–1330) българската мед не стига и масово се използват медните монети на Палеолозите. По същото време в Търново и в други градове се появяват билоновите торнезета на епирския деспот Йоан II Орсини (1323–1335). В столицата те са 117 – много за краткото му управление. Употребата им вероятно е улеснена от това, че са със същия тегловен стандарт като българските медни корубести монети. Торнезетата на Ахейското княжество и Атинското херцогство са само 3–4.

Постепенното налагане на среброто улеснява и употребата на венециански и сръбски сребърни грошове, но в Търново от тях са намерени само по 8–9 монети.

Подемът при Иван Александър

През 1330–1360 г. царството преживява значителен стопански подем и стабилност. В големите градове се задълбочава разделението на труда, расте производството за пазара, а мирният живот помага на земеделието. Всичко това изисква повече пари за вътрешната и външната търговия.

Цар Иван Александър сече огромни количества сребърни и медни монети. Той запазва тегловния стандарт на среброто от времето на Георги I Тертер и Теодор Светослав: първите му сребърни емисии тежат 1,50–1,60 г. Обилното му монетосечене изтласква чуждите монети от търновския пазар. До около 1360 г. редом с медта и среброто се използва във всекидневните покупки. Най-много сребърни монети са от типа „Иван Александър с Михаил Асен“ – 141, а медните му монети, задоволявали дребната размяна, са 518.

Заедно с българските монети в Търново още се използват старите никейски перпери на Йоан III Ватаци и перперите на Андроник II Палеолог, но вече орязани до 3,0–3,50 г. Това олекотяване косвено показва как се мени стойността на перперата според курса, определян от българските финансови власти.

Среброто оскъдява

От средата на 60-те години на XIV в. производството на сребро рязко намалява. По-тежките сребърни монети от 30-те и 40-те години, като по-ценни, постепенно излизат от обращение и се трупат в съкровища. В обращение остават монети от 1,0–1,20 г, и то в малки количества, така че през 60-те години в Търново не достига сребро. Властта няколко пъти сменя теглото на монетите от типа „Иван Александър с Михаил Асен“ и всяка нова емисия е по-лека.

Причините за това обедняване на монетата са разделянето на държавата през 1355–1356 г., сръбската и унгарската окупация на големи територии, турското настъпление и завладяването на големи части от Южна България, епидемиите и големите разходи за връщането на черноморските крепости.

Билон и имитации при Иван Шишман

За разлика от земите под постоянни турски нападения, големият и добре укрепен град дава сравнително сигурен живот. През 70-те години на XIV в. в Търново кипи производство, за което говорят многото единични находки, и на пазара се ползват главно български сребърни, билонови и медни монети. В сравнение с 1330–1370 г., през последните две десетилетия на столицата сребърните единични находки силно намаляват, а билоновите и медните се умножават.

Големите разходи и липсата на сребро налагат частична парична реформа: пуснати са плоски билонови монети с изкуствено завишена стойност, които да заместят липсващото сребро. Търновци явно не ги ценят особено – от тях няма големи съкровища – и те, както медните, служат за дребната размяна.

Отново се появяват черти от XIII в.: открити са десетки орязани и нарязани български и чужди медни и билонови монети. От средата на 60-те и началото на 70-те години бързо растящата търговия пак надхвърля наличните монети. Въпреки големите количества билон и мед на Иван Шишман, те не стигат нито за Търново, нито за останалата част от царството му. Чужди монети няма откъде да дойдат: константинополската монетарница сече съвсем малко, колкото за столицата и околностите ѝ, а солунската спира временно след първата турска окупация през 80-те години. Единствените по-многобройни „чужди“ монети са медните на Иван Срацимир – 43.

Затова в края на 60-те и началото на 70-те години в Търново редом с истинските монети започват да се използват медни имитации. Повечето са леко вдлъбнати пластинки с изображение само от едната страна. Те подражават главно на медта на Иван Александър и Иван Срацимир, но често носят безсмислени съчетания от линии и точки; има и пластинки без никакво изображение, които също се приемат заедно с българските монети. Такива имитации се ползват и във Видин, Ловеч, Червен, Шумен и Дръстър – знак, че силно развитата парична размяна в България през втората половина на XIV в. намира начин, с официални или подражателни монети, да си осигури нужните пари.

Българските и чуждите монети

Съотношението между българските и чуждите монети в Търново се мени според нуждите на размяната и според това колко монети сече българската държава. До началото на XIII в., докато се пази системата на Комнините, масово се ползва византийският билон. След 1204 г. се налагат търговските монетосечения на Венеция и Дубровник, и това продължава при Иван Асен II и наследниците му; през 1220–1257 г. се ползват отчасти и солунски и никейски медни и златни монети. След 1257 г. за 10–15 години пълноценната мед на Константин Асен изцяло изтласква чуждите монети. От края на XIII в. до около 1335 г., при недостиг на български монети, се ползват златните перпери и медните стамени на Палеолозите от Константинопол и Солун, а също много билонови торнезета на Йоан II Орсини.

При Иван Александър и Иван Шишман, когато българското монетосечене е на върха си, византийските монети почти изчезват от Търново. Другите чужди монети са сребърни и съвсем малко медни, по няколко от Венеция, Сърбия, Златната орда и Влахия.

Търговията с италианските градове

Малкото чужди монети не означават, че с тези държави, както и с Дубровник, Генуа, Пиза или Флоренция, няма търговия. Монетите на италианските градове, Сърбия и Дубровник са рядкост в България, защото техните монетни и тегловни системи са други. Много преки и косвени писмени сведения говорят за оживена търговия на България не само с Византия, но и с Дубровник, Венеция, Генуа, Флоренция и Сърбия.

Опитните италиански и дубровнишки търговци използват монетите, които се секат или ползват в страната, с която търгуват, а често организират и огромни подражателни монетосечения на най-използваните златни, сребърни и медни монети. През първата половина на XIII в. Венеция и Дубровник секат медни корубести подражания на монетите на Комнините и вероятно подражават и на златните перпери на Йоан III Ватаци и Андроник II Палеолог. От 1261 г. до края на XIV в., когато императорите дават на Венеция и Генуа широки права за свободна търговия, златните перпери постепенно изтичат от Византия и се трупат у венецианските и генуезките търговци. С тях Венеция, Генуа и Дубровник търгуват с Византия, България, Сърбия, Влахия, Златната орда и други държави. Затова византийските перпери, намерени в България, не говорят непременно само за търговия с Византия, но и с италианските градове.

При Иван Александър отношенията между Венеция и България са уредени с договор-клетва и потвърдителна грамота на царя. От договора личи, че сделките, вносните и износните мита и другите такси често се смятат в перпери. Всъщност това са сметни единици, равни на определено тегло сребърни монети – български, венециански или други.

Какво показват находките

Многото монети от Търново показват, че те служат не само за търговия, но и за плащане на данъци, такси, глоби и други феодални задължения, които в големия град са многобройни. Още през първата половина на XIII в., успоредно с растящата вътрешна търговия, голяма част от тези задължения в Търново се плащат в пари.

Находките рисуват непрекъснато разрастваща се парична размяна през XII–XIV в., тясно свързана с по-развитото разделение на труда, растящото производство за пазара, разширяването на града и увеличаването на населението му. Благодарение на това още през първата половина на XIII в. Търново става един от най-големите производствени и търговски центрове на държавата. Въпреки стихийността на паричното обръщение, централната власт се грижи за финансите на царството и ги контролира: със собствено монетосечене или с чужди монети, истински или подражателни, тя се стреми да осигури нужните пари. Подемите и упадъците се отразяват пряко върху парите – веднъж с реформи, които укрепват монетата, друг път със спекулативно намаляване на теглото и влошаване на метала.

Така монетите от Търново са ценен извор за стопанската история на града в столичния му период: за развитието на производството, за характера на паричното обръщение, за вътрешната и външната търговия и за това как парите изпълняват своите функции в късното средновековие.