Варна

Варненската крепост, разположена на удобен залив, е важна във всички епохи. През средновековието през нея минава крайморският път, а от града тръгва пътят към Марцианопол (Девня), Шумен, Велики Преслав и Търново, с разклонения на север към Червен и Дръстър и на юг към Айтос и Девелт или към Виза и Константинопол. Турският пътешественик Евлия Челеби, който я посещава през 1656 г., описва крепост на морския бряг с квадратен план и обиколка около 3000 крачки, със здрави стени, зъбери, бойници и четири ъглови кули.

В първите години на войната за независимост Варна сменя господарите си. Към 1190 г. византийците си възвръщат Варна и Анхиало, възстановяват стените и кулите и поставят в тях силни гарнизони. През 1191 или 1192 г. обаче българите отново се появяват по Черноморието и превземат първо Варна, а после и Анхиало. Градът скоро е върнат на империята и остава последната византийска крепост на север от Стара планина.

През 1201 г., докато Алексий III Ангел е зает с бунтовниците в Родопите и Македония, Калоян превзема крепостта Констанция в Тракия, а след това се прехвърля на север и насочва силите си към Варна. Той предлага на защитниците да предадат града, но получава презрителен отказ. Тогава царят използва голяма четириъгълна обсадна кула на колела, висока колкото зъберите на стените: от горния ѝ етаж мост като хобот се спуска върху стената, така че едно и също съоръжение служи и за мост над рова, и за стълба. Според Хониат градът е превзет за три дни.

Разплатата е жестока. Варна пада на Велики петък и Калоян, без да се съобразява с празника, нарежда пленниците да бъдат хвърлени в рова и засипани с пръст, а на Великден срива стените на града. С превземането на Варна последният византийски град в земите северно от Балкана е освободен, а мирът от същата година затвърждава българските придобивки в Тракия и Македония.

По време на въстанието на Ивайло византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот започва настъплението си откъм морето. След като завзема крепостта Калата (Галата) и после Варна, той създава плацдарм с осигурен от флота тил — Ивайло няма кораби, а византийските съдове могат да докарват подкрепления и храна. Оттук Глава тръгва към Търново по пътя през Провадия, Шумен и Преслав.

През XIV век Варна се превръща в едно от най-оживените пристанища на Черно море. Венецианците търгуват по българския бряг още от края на XIII век и имат колонии във Варна, Месемврия, Анхиало и Созопол, а договорът от 1346–1347 г. урежда отношенията им с цар Иван Александър. Варна става основното пристанище, в което акостират венецианските кораби, натоварвани главно с жито и восък.

Генуезците също са тук. През февруари 1317 г. генуезкото управление забранява на своите търговци да докарват жито от Варна и Анхиало в Константинопол, докато трае обсадата на двата града. Папска була от 1318 г. простира диоцеза на католическия епископ на Кафа „от град Варна в България до Сарай“. В края на 40-те години, след голямата чума, доставките на жито от Крим и от Варна спасяват Константинопол и тракийските градове от глад.

През есента на 1366 г. граф Амедей VI Савойски тръгва с 14 кораба срещу българското крайбрежие, за да принуди Иван Александър да пусне задържания във Видин император Йоан V. Савойците бързо завземат Ахтопол, Созопол и Скафида, на 21 октомври — Анхиало и Месемврия, а на 25 октомври обсаждат Варна. Тук обаче успехите им свършват: градът устоява, и едва тогава започват преговори, в които важна роля играе Добротица.

Като награда за посредничеството си Добротица получава Варна, Емона и Козяк, а може би и Дръстър. Южната половина на Черноморието с Месемврия, Анхиало и Созопол минава към Византия, а средната и северната — Емона, Варна, Каварна и Калиакра — остават в Добруджанското деспотство. С това Търново окончателно губи излаза си на море. Около 1385 г. Добротица е наследен от сина си Иванко, който през 1387 г. сключва договор с Генуа, даващ на генуезците широки привилегии.

През 1388 г. османската армия на Али паша, след като завзема Шумен и Провадия, се препъва пред Варна. Нападението срещу града не е сериозно организирано и турците не навлизат в земите на деспот Иванко — краят на Варна като българско пристанище настъпва няколко години по-късно, заедно с това на цялото Добруджанско деспотство.