Външната украса на църквите

Средновековното българско строителство се характеризира с малки размери на сградите, което се дължи на пресечения терен, на който са изграждани църквите и представителните сгради. Въпреки скромните обеми, тези сгради се отличават с разкошна външна и вътрешна украса, която компенсира липсата на монументалност. Християнският храм ясно се различава от жилищните и стопанските постройки по своята богата декоративна програма, която се развива основно през XII–XIV век.

Изследователи като Н. Мавродинов, Ал. Рашенов, Б. Игнатов и Н. Брунов са се занимавали с изучаването на външната украса на българските църкви. Особено внимание обръща Н. Брунов, който първи подчертава съществуването на българска школа във византийски стил, а Ал. Рашенов доказва тази идея. Външната украса включва използването на различни архитектурни прийоми, керамични елементи, живописни ефекти и скулптурни орнаменти. Тя се отличава с творческо прилагане, без да следва строго шаблон, но с принципни прилики между отделните примери.

Водещите начала във външната украса са четири: първо, архитектурното начало; второ, използването на керамични елементи; трето, скулптираните орнаменти; и четвърто, рисуваните орнаменти. Пример за ранно приложение на декоративни елементи са преславските кръстокуполни църкви от Х век, където по външните лица на дългите стени са оформени ниши с декоративно значение. По време на византийското владичество през XI–XII век тези ниши са псевдоконструктивни, тоест те не участват в конструкцията на църквата, а служат само за украса. Вътрешните лица на стените срещу тези ниши са равни и без лизини, което осигурява гладка повърхност, необходима за изписване с многофигурни живописни композиции, изобразяващи християнски празници и сцени от живота на патрона на храма – Христос, Богородица или светец.

През Второто българско царство, от края на XII до края на XIV век, псевдоконструктивните ниши се развиват в еднодъспални и двустъпални форми. Те започват от нисък цокъл, изграден от по-едри ломени камъни, а височината им варира в зависимост от височината на църквата. Ниши с други архитектурни детайли над тях са по-ниски, и обратно. Винаги тези ниши са съчетавани със слепи арки – правоъгълни лизини с арковидно окръглени горе. Терминът „слепи арки“ означава, че тези арки имат чисто декоративно предназначение и не са конструктивни. Нишите задънват арките и не са проходими, което подчертава тяхната декоративна функция в цялостната външна украса на църквите.

Западната фасада на църквите е симетрично поделена от входа и включва три арки. Средната арка е отворена и служи като вход към църквата, докато страничните две арки са симетрични и по-ниски. Тези странични арки могат да бъдат едностъпални или двустъпални, което допринася за разнообразието в архитектурната украса и подчертава централния вход. Този тип оформление създава хармоничен и балансиран външен вид на западната фасада.

Външната украса на средновековните български църкви от XII–XIV век се отличава с разчленени стени, които създават ефект на игра на сенки и светлини. Този визуален ефект се постига чрез използването на пиластри – извиесни колони, разположени върху арките, които подчертават вертикализма на сградата. Вертикализмът е допълнително поддържан от подкуполния барабан, купола и кулите-камбанарии, които придават стройност и възвишеност на църковната архитектура.

Подкуполният барабан е важен архитектурен елемент, който често е украсен с отворени или слепи арки. Тези арки са оформени като полуколонки или тесни стълбове с правоъгълно напречно сечение и са разположени по четирите посоки на света. Във всяка от четирите арки се отварят прозорци, които осветяват горната част на наоса – централното пространство на църквата. Над арките се намира едностъпен или двустъпен корниз от тухли, който има изцяло декоративно предназначение. При подкуполен барабан с осмостенна призма, в междинните посоки (североизток, северозапад, югоизток, югозапад) се оформят слепи арки, които допълнително обогатяват външния вид.

Кулата-камбанария е разположена върху притвора на църквата и представлява четиристенна призма с купол. Тя е осветена от светли отвори на четирите стени, разположени по посоките на света. Конструктивните елементи на църквите включват купол, четиристенен призматичен покрив, четвърт куполи над апсидите и разчленен покрив. Тези архитектурни детайли компенсират липсата на монументалност и придават изтънченост на сградите.

Външната украса на средновековния български храм е силно повлияна от керамичното начало, което се проявява чрез керамопластична украса – термин, обозначаващ пластична декоративна обработка на керамични елементи. Тази украса заема водещ дял във външната декорация и включва тухли, кръгли и четирилистни декоративни панички, както и плоски правоъгълни и квадратни керамични тела. Керамичните елементи винаги са внедрявани по различен начин и в уникални съчетания, което придава индивидуалност на всяка църква.

Тухлата е най-често използваният керамичен елемент във външната украса на църквите от XII–XIV век. Тя се вгражда в зидарията на стените, като тухлените редове не минават по цялата ширина на стената, а имат изцяло декоративно предназначение. Тухлените редове се редуват с ломени камъни и хоросанова фуга, като повечето тухли са положени хоризонтално с бели хоросанови фуги. При сводестите части на арките тухлите са полагани радиално, подобно на слънчеви лъчи, което подсилва конструктивната стабилност и естетиката. Тухлата се използва както в градежа, така и в декорацията на подкуполния барабан и кулата-камбанария.

Често срещани са и ломбардските арки, които са изработвани само от тухли с хоросанови фуги. Тези арки допринасят за разнообразието на архитектурните форми и украса, характерни за периода. Запазени са както цели църкви, така и руини, които са проучвани чрез археологически разкопки, предоставяйки ценна информация за материалната култура и художествените традиции на Второто българско царство.

Външната украса на църквите от Второто българско царство се отличава с богато използване на тухли, подредени в хоризонтални редове, обикновено от 1 до 3, които се простират по цялата дължина на стената над слепите арки. Тези тухлени редове често оформят декоративни пана, разположени между слепите и ломбардските арки, като в тях тухлите са подредени в геометрични фигури, включително кръстове, двойни кръстове, слънца и други орнаменти. Особено характерни са подпокривните корнизи, изработени от тухли, които обграждат четирите стени на християнските храмове. Важен елемент в тухлената украса е редуването на цветове – червен тухлен, сив камък, цвят на хоросан, бигор и други строителни материали, което създава живописен и ритмичен визуален ефект.

Сред техниките за декоративно вграждане на тухли в стените на църквите се откроява клетъчният градеж. Той представлява подреждане на 3-4 цели тухли или тухлени къса, които обрамчват ломен камък с правилна четиригълна лицева повърхнина. Този вид градеж е запазен в църквата „Св. Св. Петър и Павел“ във Велико Търново, както и в църкви в Несебър и Западна България. Някои тухли са боядисани с червена боя по тясната си страна, което цели по-добър визуален ефект чрез създаване на червени ивици. Тухлите украсяват не само стените, но и апсидите и по-критията на църквите, като шахматно са подредени по люнетите на слепите арки на дългите стени. Някои тухли са поставени с ширината си и са обрамчвани от четири тухли на тясната им страна, а тухли, подредени на тясна страна, оформят полуокръжности над слепите арки.

Керамичните елементи също играят важна роля в украсата на фасадите. Кръгли и четирилистни глеждосани панички оформят полуокръжности над слепите арки, наричани архиволти. В Несебър се наблюдава значително натрупване на такива кръгли и четирилистни панички. Те са подредени в 1-3 хоризонтални реда по дължината на стената над декоративните пана, а къси редици от разноцветни декоративни панички се намират в междурaмията на арките. Правоъгълни керамични плочки оформят разделителни ивици между слепи и ломбардски арки. Тези плочки са изработени в сграфито техника – декоративен метод, при който върху повърхността се нанасят различни цветове, а след това се изрязват орнаменти, като са оцветени със зелена, жълта или кафява глеч. Лицевата повърхност на плочките е гравирана с повлек, полупалмети и растителни орнаменти. Плочките и паничките образуват непрекъснат фриз по цялата дължина на стената. Паничките имат цилиндрично кухо тяло за вграждане в стената, докато плочките са с тяло, завършващо с кончен връх (остър шип), който служи за закрепване в зидарията.

Особено ценни находки са бели глеждосани плочки, открити при археологически разкопки в руините на патриаршеската църква на хълма Царевец във Велико Търново, както и в църкви на хълма Трапезица в същия град. Тези плочки допълват представата за богатството и разнообразието на външната украса на църковните сгради през периода на Второто българско царство.

Декоративната керамика представлява ключов елемент в оформянето на фасадите на почти всички средновековни български църкви, датирани от XII до XIV век. Тя е разпространена на различни места в страната, включително в Търновград, Червен, Несебър, както и при Боянската църква. Всяка от тези сгради се отличава с уникално съчетание по вид, цвят и разположение на керамичните елементи, което подчертава творческата индивидуалност на средновековните български строители. Въпреки това, поради лошото състояние на повечето от тези църкви, пълното възстановяване на оригиналната фасадна украса остава затруднено. Външната декорация включва не само архитектурни детайли и керамични елементи, но и колоритни ефекти, които заедно създават богата и разнообразна визия на фасадите.

Външната украса на средновековните български църкви през XII–XIV век представлява сложна и богата комбинация от архитектурни, скулптурни и керамични елементи. Традицията за релефна и триизмерна скулптурна украса, започнала още в Първото българско царство през X век, е продължена и развита през Второто българско царство. Пример за това са църквите в Преслав, където са открити релефно изваяни глави и фигури на животни, както и църквата в местността Аврадака, която също е известна със своята скулптурна украса. В град Несебър, който е важен център на средновековната българска архитектура, фасадите на църквите са богато украсени с релефни орнаменти, изработени върху варовикови и мраморни конзоли. Тези конзоли са вградени под ломбардски арки и са почти триизмерно оформени, наподобявайки корнизи, като отдолу са заоблени, подобно на кубически капители. Орнаментите върху тях включват изображения на птици, животни и растителни мотиви като волути и полупалмети. В църквата „Св. Йоан Алитургитос“ (Неосветени) в Несебър върху конзолите над апсидите са изобразени релефни фигури на гълъб, грифон и лъвове в хералдическа поза. Освен релефните, в несебърските църкви се срещат и гладки конзоли, които също служат като декоративни елементи във външната украса. Подпрозоречните корнизи, които са обикновени или различно профилирани, също се възприемат като скулптурни декоративни орнаменти и са рядко срещани по други църкви в страната.

Керамопластичната украса на църквите през XII–XIV век е значимо постижение на средновековната строителна практика в българските земи. Тя представлява самостоятелно развитие на строителното дело, което започва още в Първото българско царство през X век, макар и тогава да е било спорадично явление, предимно в столичния град Преслав. През Второто българско царство керамопластичната украса става традиционна и задължителна при строежа на християнски храмове, като тази практика продължава и по време на византийското владичество през XI и XII век. Изключение правят най-бедните селища, които не украсяват храмовете си по тази традиция. В последните десетилетия на XIV век, поради османската агресия и последвалите събития, някои църкви остават неукрасени, което е показателно за политическите, икономическите и духовните сътресения в страната след царуването на Иван Александър.

В условията на феодализъм християнството и храмовете имат особена роля, а ктиторите и строителите държат на разнообразна украса както отвътре, така и отвън. Средновековните български строители внедряват различни прийоми за външна украса на църквите, като често прилагат паралелно архитектурно и керамопластично начало. Това позволява повече и разнообразни варианти за комбиниране на архитектурни и керамични елементи, като орнаментите често се разнообразяват чрез скулптурни детайли. В столичния град Търнов традицията в изграждането на християнски храмове е най-силна, като там са внедрени и рисувани орнаменти във фрескова техника, които допълват богатата външна украса на църквите. Освен външната украса, живописът е важна част от вътрешната украса на храмовете, а западните фасади на църквите с открит притвор често са декорирани с живописни изображения, което допълва цялостната художествена визия на средновековните български църкви.

Външната украса на средновековните български църкви от XII до XIV век се характеризира с принципни сходства, които свидетелстват за съществуването на българска архитектурна школа във византийски стил. Тази школа се проявява както в църковната, така и в светската архитектура, като керамопластичната украса е един от основните ѝ белези. Керамопластиката представлява декоративна техника, при която върху фасадите се поставят керамични елементи с релефни орнаменти, които придават пластичност и изразителност на сградите. Тази украса не е ограничена само до религиозни сгради, а се използва и по светски обществени сгради, като например административната сграда, разположена югоизточно от главния вход на търновския царски дворец. Този факт е доказателство за местното развитие на художествените традиции и за социално-икономическото развитие на България през този период.

В Несебър средновековните църкви са богато украсени с множество керамични и скулптирани орнаменти, които придават изключителна декоративност на фасадите. В Търновград, напротив, външната украса на църквите е по-опростена и лека, като керамичните елементи се използват по-рядко и обикновено са съчетани с архитектурни и рисувани детайли. Въпреки това, почти всички разкрити средновековни търновски църкви притежават традиционна керамопластична украса, която ги превръща в бисери сред жилищните и стопанските постройки в села и градове. Кварталните църкви в средновековните български градове често са украсени разнообразно и богато, а фамилните църкви на боляри в градовете също се отличават с разкошна украса, която доминира архитектурния облик на кварталите и градовете като цяло.

В архитектурния контекст на средновековна България външната украса на църквите има и архитектурно-смислово значение. Тя не е само декоративна, а подчертава структурните елементи на сградите и създава хармоничен визуален ритъм по фасадите. Този подход е разгледан подробно в изследванията на Д. Съсълов, който подчертава архитектонния смисъл на украсата по фасадите на църквите. Изследователи като Н. Мавродинов, Ал. Рашенов, Б. Игнатов, Кр. Миятев, А. Грабър, А. Л. Якобсон, Т. Овчаров и Я. Николова са допринесли значително за разбирането на материалната култура и архитектурните особености на външната украса на средновековните български църкви и светски сгради, като са документирали и анализирали множество примери от различни градове и селища.

Така, външната украса на църквите и светските сгради в България през XII–XIV век представлява комплексен феномен, който отразява както художествените традиции на българската архитектурна школа във византийски стил, така и социално-икономическото развитие на страната. Керамопластичната украса, използвана широко в църковната и светската архитектура, е не само естетически елемент, но и символ на местната идентичност и културно наследство на Второто българско царство.