Църковната архитектура

Приемането на християнството в България утвърждава феодални порядки и допринася за стабилизиране на централната власт, което създава предпоставки за развитие на църковната архитектура през XII – XIV век – епоха на развит феодализъм. Тази архитектура е тясно свързана с идеологията на обществения строй и се развива във всички райони на страната. Християнските храмове са строени не само в градовете, но и в селата, манастирите и крепостите. Феодалите изграждат църкви в замъците си, а през този период няма българско селище без църква. В градовете често има по няколко църкви, обслужващи отделните квартали, а освен това са строени и гробищни църкви. Църковната архитектура е масова и широко разпространена, докато гражданската архитектура е трудно изследваема поради унищожения, но църквите са сравнително добре запазени и изследвани.

Историко-археологическите изследвания на християнски храмове от XII – XIV век са проведени от археолози, архитекти и историци, сред които основни изследователи са Н. Мавродинов, Кр. Миятев и Ал. Рашенов. Тези проучвания, резултат от теренни археологически разкопки, са публикувани и разкриват различни църковни типове и варианти от периода. Църковната архитектура следва установени типове с традиция, като средновековните български строители използват почти всички типове църкви, познати в страната. Установени са както общи черти, доказващи традицията в строителството на християнски храмове през XII – XIV век, така и различия, които показват творчеството и индивидуалния подход на средновековните български майстори. Различията се проявяват в плановете, обемите, покривните конструкции, строителните материали и градежа, както и във външната и вътрешната украса.

Византийското владичество през XI – XII век оказва слабо влияние върху българската църковна архитектура, като изключение прави град Несебър, където византийското влияние е по-силно и се проявява главно във външната керамопластична украса на църквите. Въпреки това българската църковна архитектура запазва своята самобитност, благодарение на здрава традиция, български строители и ктитори – сред които са централната царска власт, българската патриаршия и отделни феодали. Църквите са възлагани на български майстори, а църковните типове и варианти са по подобие на тези от Първото българско царство.

Характерно за християнските храмове от Второто българско царство са сравнително малките размери, разнообразните архитектурни форми и богата декорация. Различията спрямо предходния период се изразяват в размерите, обема, както и външната и вътрешната украса на църквите. Тези особености отразяват както традицията, така и творческата свобода на средновековните български строители и ктитори, които създават богато и разнообразно църковно архитектурно наследство през XII – XIV век.

Вътрешната стенописна украса на еднокорабните средновековни български църкви е разкошна и добре запазена примери за това са църквите в село Калотино и село Беренде в Софийско, както и църквите „Св. Параскева“ и „Св. Тодор“ в град Несебър. Добре запазена е и църквата „Св. Йоан Кръстител“ край Асеновград, която също илюстрира високото художествено ниво на църковната архитектура и украса в периода на Второто българско царство.

На хълмовете Трапезица и Царевец във Велико Търново са открити множество еднокорабни църкви, които днес са в руини. Тези еднокорабни църкви са най-простите за изпълнение и често срещани в периода XII–XIV век, като особено много са строени в последните години на XIV век и първите години след османското нашествие. В селските райони еднокорабните църкви са по-разпространени, докато през Второто българско царство те са по-рядко практикувани. Тези сгради са изградени от ломени камъни, споени с бял хоросан и ситна речна баластра, а покривите им са покрити с керемиди или пясъчни плочи. Вътрешната им структура често включва един или два арковидни пояса, които поддържат свода и стъпват върху правоъгълни пиластри, свързани с вътрешното лице на надлъжните стени. Еднокорабните църкви обикновено са с по-голяма вътрешна дължина и ширина, но липсват белези на същинска базилика, като базиликално покритие и осветление, а сградите са силно скъсени и отеснени.

Базиликалните църкви от XII–XIV век не са истински базилики, а църкви с базиликален план, наложен от епохата и особеностите на терена. Наосът им е издължен по посока изток-запад и вътрешно поделен от два реда колони или пилони, като средният коридор е по-широк от симетричните странични коридори. Всеки коридор е надлъжно покрит с полуцилиндричен свод, като трите свода са под един общ покрив, който обикновено е двустрешен. Прозорците са разположени на двете дълги стени и осветяват целия наос. Олтарът на базиликалната църква е триделен и е отделен от наоса с дървена преграда, наречена иконостас, върху която са изобразени икони на Христос, Богородица и светци. Отвън олтарът има една или три апсиди, които са полукръгли или многостенни, но отвътре винаги са полукръгли в план и покрити с четвърт купол. Апсидите имат важна роля в християнските служби и разнообразяват фасадата на църквата.

Към западната част на базиликалните църкви често има притвор, който е правоъгълен и ориентиран север-юг. Връзката между притвора и наоса се осъществява през един или три отвора. Притворът отвън е отворен с един вход, който служи като главен вход на храма и е разположен по надлъжната ос на църквата. Покритието на притвора е напречен полуцилиндричен свод, а покривът му е двустрешен. Дългите стени на базиликалните църкви отвън са разчленени на слепи арки и псевдоконструктивни ниши, като в някои от тези ниши има прозорци, които осветяват наоса. Вграждането на купол в покривната конструкция оформя напречен кораб, наречен трансепт, като четирите подпори на купола са разположени в квадрат, а останалите двойки подпори са на по-малко разстояние една от друга. Голямата денивелация на терена налага скъсяване на базиликалните църкви до края на XIV век, поради което те са значително по-къси в сравнение с ранните християнски базилики.

До края на XIV век във Второто българско царство се изграждат базиликални църкви, които изпълняват предимно представителна функция. Тези църкви са част от манастирски комплекси, болярски замъци и по-големи средновековни селища, като по този начин отразяват значението на религиозната архитектура в различни обществени и политически среди.

Сред най-известните базиликални църкви от този период са църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търновград, църквата „Св. Никола“ в Мелнишката крепост, църквата „Св. Стефан“ в град Несебър, църквата в Ловешкия феодален замък и църквата при село Люти брод във Врачанско. Всички те датират от XII до XIV век и са пример за разпространението на базиликалния тип църковна архитектура в различни части на Второто българско царство.

Църквата „Св. Четиридесет мъченици“ е построена на левия бряг на река Янтра, между хълмовете Царевец и Трапезица, върху малка и сравнително равна площ. Тя е наименувана от цар Иван Асен II в чест на победата му над византийския владетел Тодор Комнин на 9 март 1230 година. Тази църква е съборен храм на Търновската Велика лавра през XIII и XIV век и по време на османското владичество е преустроена в джамия, което обезличава средновековния ѝ облик.

Археологическите разкопки на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ са проведени от Й. Господинов, М. Москов, арх. Б. Игнатов, Вълю Вълов и Ат. Попов. Планът на църквата включва правогълен притвор, триделен наос и триделен олтар. Към западната част на църквата през втората половина на XIV век е прибавена мавзолейна част. Източната фасада е оформена с три скачени, полукръгли апсиди.

Вътрешното пространство на наоса е разделено надлъжно от три двойки колони, които образуват коридори с почти еднакви интерколумни (разстояния между колоните). По време на турското владичество колоните са удължени, а капителите им са изнесени и използвани като бази на дървени стълбове пред северната стена. Притворът на църквата има три входа – източен към наоса, северен и южен. Към север и юг са открити галерии с тухлена настилка, които са частично съхранени до разкопаването през 1971 година.

Към западната част на притвора е прибавена костница, която е изградена след изоставяне на по-стара костница в северната част на манастирския двор. Основите на новата костница са върху част от крепостната стена, като тя не е съобразена с оста на църквата. Западната стена на костницата е оформена с остро-върхи арки, които са неприщъпни за средновековната българска църковна архитектура. Вътрешността на старата църква е съвсем изменена, а арх. Т. Теофилов предполага, че покритието е било с повдигнат среден кораб, което е характерно за този тип сгради.

Църквата „Св. Стефан“ в град Несебър е по-стара и представлява същинска базилика, запазена сравнително добре като план и обем. В западната ѝ част е извършено преустройство. Вътрешното пространство е разделено на три коридора, които се делят от две двойки подпори – източната двойка са правоъгълни пилони, а западната – колони. На изток църквата завършва с три скачени полукръгли апсиди. Покритието и осветлението са базиликални. В зидарията е използвано разнообразие от камък и тухла, като за украса на апсидите отвън са приложени ломбардски арки – декоративни арки, характерни за ломбардската архитектура. Освен това са използвани декоративни гледжосани панички – малки керамични елементи, вградени в зидарията за орнаментален ефект. Църквата се отнася към времето на византийското владичество в региона.

През времето на Второто българско царство най-често срещаният тип църкви са тези с базиликален план. Един от отличителните примери е църквата, разположена в местността Коритенград близо до село Лютиброд в област Врачанско, датирана към средата на XIV век. Тази църква е изградена без притвор и вътрешното пространство на наоса ѝ е разделено посредством две двойки пилони с квадратно напречно сечение. В източната част се намират три полукръгли апсиди, които са свързани помежду си. Стените са почти изцяло изградени от ломени камъни, като южната фасада е укрепена с три обикновени лизни, а северната – с три масивни контрафорса. Вероятно строителите са били с по-малък опит, а и периодът на строеж е бил белязан от нестабилност. Вътрешната стенописна украса, която се запазва, потвърждава по-късното датиране на сградата според стиловите ѝ особености.

Църквите с кръстокуполен план се отличават с по-големите си размери, което позволява събирането на повече вярващи. Те са изграждани предимно в големите градски центрове и в значими манастирски комплекси. Плановата им схема представлява кръст, а покривната конструкция включва купол, който се поддържа от четири подпори, разположени в квадратна формация. Тези подпори могат да бъдат или свързани конструктивно със стените на църквата, или да са разположени на известно разстояние от тях, като в този случай се наричат свободни подпори. Кръстокуполните църкви с такива свободни подпори са по-често изграждани през XII – XIV век. Свободните подпори представляват колони, които могат да бъдат монолитни или изградени от тухли, както и стълбове с квадратно или правоъгълно напречно сечение.

В тези църкви с кръстокуполен план и свободни подпори апсидите могат да бъдат както полукръгли, така и многостенни, а западната част обикновено завършва с притвор. Някои от тях притежават предапсидно пространство и се определят като столичен вариант. Този вариант се характеризира с по-дълго източно рамо на кръста, което налага добавянето на още две подпори за неговата поддръжка. Пример за такъв столичен вариант е църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в град Велико Търново.

Обикновено под купола се намира цилиндричен или многостенен барабан с призмен вид. Напречното и надлъжното рамо на кръста са оформени чрез полуцилиндрични сводове, които поемат част от тежестта на барабана и купола. Четирите подпори са разположени в точката на пресичане на двата полуцилиндрични свода и служат за носене на барабана и купола. Пространствата между рамената на кръста са по-ниски и са покрити с т.нар. слепи куполи или с истински куполи, като истинските се издигат над покривната конструкция.

Сред известните примери на кръстокуполни църкви със свободни подпори са дворцовата църква в Търновград, патриаршеската църква на хълма Царевец, църквата „Пантократор“ в град Несебър, църквата „Св. Иван Неосветени“ в Несебър, както и църквата „Св. Георги“ в село Колуша. Тези църкви са датирани от XII до XIV век и представляват ярки образци на архитектурното развитие и разнообразие в църковната архитектура по време на Второто българско царство.

Терминът „сграфито“ не е споменат сред фактите, но за пояснение, това е техника за декорация на фасади чрез изстъргване на горния слой мазилка, за да се разкрие по-тъмен слой под него. „Тържище“ е пазарно място, а „ктитор“ е дарител или основател на църква. „Наос“ е централната част на църквата, където се събират вярващите. „Опус емплектон“ е техника на зидария, при която се редуват редове от камъни и тухли, характерна за средновековната архитектура.

През епохата на Второто българско царство, обхващаща XII–XIV век, кръстокуполната църква се утвърждава като един от водещите архитектурни типове. Този стил се характеризира с квадратен наос, върху който се издига купол, подпиращ се на вградени подпори, разположени в ъглите. В някои случаи, като при църквата в село Бояна, подпорите са именно вградени в ъгловите части на наоса, докато при други кръстокуполни храмове те са позиционирани по надлъжните стени, образувайки двойки подпори. Тази конструктивна схема е типична и за манастирската църква „Св. Димитър“ във Велико Търново, която притежава правоъгълен наос с купол, разположен върху подкуполен барабан и подпиращ се на четири вградени подпори – две от тях са в ъглите, а останалите две са конструктивно свързани с надлъжните стени. Въпреки че някои изследователи я определят като еднокорабна църква, Я. Николова доказва, че „Св. Димитър“ е кръстокуполна с четири вградени подпори и праволъпен наос, като я описва като еднокорабна куполна църква със стегнат кръст. Този стегнат кръст се отличава с рамена с различна дължина, като по-дългото винаги съвпада с надлъжната ос на сградата.

Кръстокуполните църкви от този период обикновено са с по-малки размери и се използват предимно като семейни или квартални храмове. Примери за такива са църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в град Никопол и тази в село Сапарева баня, област Кюстендил. Тези църкви понякога са изградени без притвор и без свободни подпори, което ги отличава от по-големите манастирски църкви. В някои случаи, като при църква № 1 и църква № 2 в средновековния град Червен, се срещат кръстокуполни църкви с вградени подпори и издължен наос, което е по-рядко срещан вариант. Този тип с издължен наос и вградени подпори се наблюдава и при църквата „Св. Богородица Петрицка“ в Асеновата крепост, както и при църква № 4 на хълма Трапезица във Велико Търново. Въпреки малките си обеми, тези църкви компенсират с богата външна украса и разнообразна стенописна декорация във вътрешността.

Има и кръстокуполни църкви със смесен тип подпори, познати като Преславски тип църкви, които представляват преходна форма. Тези църкви обаче не са строени през XII–XIV век, а са характерни за по-ранни периоди в българската архитектура.

Паралелно с кръстокуполните, през XII–XIV век се изграждат и конхални църкви, които са предимно манастирски по своя характер. Тези църкви са еднокорабни, с нормално широк и дълъг наос, като по дългите стени са оформени полу-кръгли ниши, наречени конхи, които се издават навън. Конхалните църкви често са триконхални, т.е. притежават три конхи заедно с полукръглата апсида. В някои случаи на източната стена има две по-малки конхи, разположени симетрично спрямо апсидата, които се наричат певници. Тези певници са характерни за манастирските църкви и служат за хорово пеене и литургични нужди. Пример за такъв тип църква е „Св. Архангел Михаил и Гавраил“ в град Несебър.

Конхалната църква е характерен архитектурен тип в църковната архитектура на Второто българско царство, наследена от традициите на българската държава още от Х век. Този тип църква се отличава с купол, който се поддържа върху рамената на страничните конхи – полукръгли издатини, разположени по страничните стени. Над конхите и апсидите често се издига четвърт купол, а западната част на наоса е покрита с полулиндаричен свод. Конхалните църкви могат да имат и едноставен притвор, който служи като входно пространство. В някои случаи, като при квадратния наос, куполът и барабанът го покриват изцяло, създавайки впечатление за монолитна конструкция. Триконхалните църкви, които имат три конхи, са представени от забележителни примери като Хрельовата кула и Рилския манастир, както и от църквите „Св. Никола“ в манастир край село Пещера, Радомирско, в квартал Веселчани на град Кърджали и в село Крупник, Благоевградско. Външната украса на конхалните църкви включва архитектурни и керамични елементи, а вътрешните стени са покрити със стенописи, които допълват духовната атмосфера. Често тези църкви са използвани и като крипти – приземни помещения, оформени като крипта, с етаж, в който се помещава църква. Примери за крипти са костницата на Бачковския манастир, разположена на около 300 метра източно от манастира, църквата „Св. Богородица Петричка“ в Асеновата крепост край Асеновград и Боянската църква, построена през 1259 година от севастократор Калоян. Тези крипти се отличават с разнообразна керамопластична външна украса и интересни стенописи по вътрешните стени.

През XIII и XIV век се наблюдава разрастване на монашеското братство, което води до създаването на църкви и монашески общежития в скални образования. Такива скални църкви са разположени на места като река Русенски Лом, река Искър и Мадарското плато. Те използват естествени пещери и навеси във варовикови скали, като са еднокорабни и могат да имат или да нямат притвор. Таванът им е плосък или леко засводен, а християнската ориентация е строго спазена. Достъпът до тези църкви е труден, тъй като са разположени на почти отвесни скали. Средновековните християнски храмове и скални църкви са стенописани, което допринася за тяхната духовна и художествена стойност.

Камъкът е основният строителен материал в периода XII–XIV век. Строителството се извършва предимно с ломени камъни, като лицето на стените е оформено с поедри, правилни ломени камъни, почти без обработка. Декоративната зидария е характерна с прошарване от няколко реда тухли, които се използват в слепи арки и полета около тях. Тухлите са поставени по различни начини – хоризонтално, вертикално и радиално, като често са комбинирани с глеждосани глинени панички в зелени, жълти и кафяви цветове. Освен това тухлите се съчетават с бигорови блокчета с различна форма, което създава богата и разнообразна декоративна зидария, характерна за църковната архитектура на Второто българско царство.

В строителството на църквите през XII–XIV век в България основните материали са варовикови и мраморни блокове, които се използват за изработката на колони, бази, капители и конзоли. Често тези елементи са вторично използвани от по-ранни църкви, което свидетелства за преизползване на качествени материали. Външните стени на църквите обикновено остават неизмазани, докато вътрешните са богато стенописвани, създавайки впечатляваща визуална среда за богомолците. Малките църкви са изграждани изцяло от тухли, които се отличават с бял хоросан с висока фуга, създаващ контраст с червения цвят на тухлите. Този ефект на бял хоросан и червени тухли е характерен за периода и придава специфичен облик на сградите. Строителните материали включват и ломени камъни, свързвани с бял хоросан, съдържащ речна баластра. Изключение прави зидарията от ломени камъни, свързани с глина или кал от сивочерна пръст, която се използва в последните десетилетия на XIV век.

Външната украса на църквите включва скулптирани конзоли и корнизи, както и резбовани дървени врати. Покривите са двустрешни или четиристрешни, като четиристрешните създават силно разчупен силует на сградата. Кулата-камбанария обикновено е разположена над притвора, с изключение на патриаршеската църква на хълма Царевец във Велико Търново, където тя е долепена до южната стена. Куполите на църквите са покривани с оловни листи, като такива са открити при дворцова църква в Търновград. Миниатюрните изображения на куполи са сиви, в цвят на олово. При квартални, селски и гробищни църкви покривният материал са пясъчни плочи, които след османското нашествие често са разграбвани и изтропошвани.

Дървото има широко приложение в християнските храмове от XII до XIV век. В по-широките стени се вграждат сантрачи, а дървото се използва в покривната конструкция. Дървените елементи включват врати, прозорци, владишки трон, певници и иконостас, като всички те са богато резбовани. Особено разкошен е резбованият иконостас, който е централна част от вътрешната украса. За прикрепване на дървените елементи се използват ковани железни гвоздеи с различни размери и оформяне на главичката.

Остъкляването на прозорците е с плоско прозрачно или цветно стъкло, а стенните мозайчни пана са съставени от малки кубчета разноцветна стъклена паста. Външната украса включва разноцветни глеждосани декоративни кръгли панички и четирилистници, които са предимно в зелени, жълти и по-рядко кафяви цветове. Тяхната цел е да придадат колоритно разнообразие и да привличат и задържат вниманието на минувачите-богомолци, като по този начин допринасят за духовната атмосфера около църквите.

Църковният градеж в периода на Второто българско царство е предимно обикновен, но при представителните църкви зидарията се състои от редове камък, съобразени с тухлени редове. Тази техника, известна като опус емплектон, изразява както възможностите на средновековните строители, така и амбициите на ктиторите – благодетелите, които финансират строежа. Във времето на Второто българско царство се наблюдава надпревара между царе и боляри за изграждане на по-хубава и по-внушителна църква, което отразява силната вяра на средновековните българи и тяхното желание да изразят духовността си чрез архитектурата.

Църквите са строени както в големите градове, така и в малки села и бедни квартали, като дори там се полага подходяща външна и вътрешна украса. Запазени са цели средновековни български църкви от XII до XIV век, а също така са разкрити основи на други църкви, които дават ценна информация за строителните практики и архитектурните решения на епохата. Търновската строителна школа се отличава с значими постижения в строителството на църкви, които са изграждани не само в Търновград, но и по всички краища на България. Църквите от този период имат прилики в планово отношение, обемно изграждане и украсяване, което говори за единен архитектурен стил и традиции.

Сред най-известните проучени църкви са църква „Св. Димитър“ в Търново, разкопана през 1912 г., и църква „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, която също е обект на разкопки и проучвания. В средновековния град Червен са проучени и публикувани две църкви – църква №1 през 1967 г. и църква №2 през 1963 г. Патриаршеският комплекс на Царевец от XII–XIV век включва няколко средновековни църкви, сред които са тези на източния и южния склон на хълма Царевец, проучени и публикувани съответно през 1989 и 1990 г., както и църква-крипта на южния склон на същия хълм във Велико Търново.

Църквите от този период са предимно еднокорабни и кръстовидни до края на XIV век, строени с камък и тухла. Те са неразделна част от градоустройството и архитектурата на цитаделата на Червен през XIII–XIV век, като външната и вътрешната им украса са важен елемент дори в бедните райони. Тази архитектурна и художествена традиция отразява както религиозните убеждения, така и социалния статус на общностите, които са ги изграждали и поддържали.

Църковната архитектура на Второто българско царство се характеризира с разнообразие от форми и стилове, които се запазват и развиват до края на XIV век. Еднокорабните и кръстовидните църкви са широко разпространени по българските земи, като те представляват основните типове храмове от този период. Пример за ранна църковна сграда е старата църква „Св. Пантелеймон“, датирана от края на XI век, която дава представа за прехода към средновековната архитектура.

В Ловешката крепост е проучена базилика, която допълва картината на църковното строителство в региона. Във Велико Търново, столицата на Второто българско царство, църквата „Св. Четиридесет мъченици“ е обект на археологически проучвания, но материалите от тях все още не са окончателно обнародвани. Архитект Т. Теофилов е изготвил устна информация и макет за възстановката на тази църква, което подпомага разбирането на нейната архитектура и значение.

Особено внимание заслужава църквата „Св. Никола“ в Мелник, която е късносредновековна и също е проучвана археологически. Тази църква е двуетажна и е построена през 1259 година по поръчка на севастократор Калоян. Долният етаж представлява крипта с полуспицидрично засводяване, а горният етаж е същинската църква. През 1882 година към нея е добавена западна пристройка, която показва продължителното използване и адаптиране на сградата през вековете.

В Кюстендилския регион също са открити и проучени няколко църкви от Второто българско царство, сред които са „Св. Тодор“ в село Бобошево и църквата „Спасовица“ в град Кюстендил. В близост до село Долна Каменица, в бивша Федеративна Република Югославия, също е проучена средновековна църква, като археологическите разкопки около нея не са обнародвани цялостно, което оставя много въпроси относно нейната архитектура и функция.

Важни исторически артефакти, свързани с църковната архитектура и царската власт, са Търновският царски надгробен надпис от 1388 година и Калояновият пръстен, който е свързан с надпис на цар Иван Асен II. Тези находки допринасят за по-доброто разбиране на културния и политически контекст, в който са изграждани и функционирали църквите през Второто българско царство.

В периода на Второто българско царство църковната архитектура се характеризира с разнообразие от планови решения и богата декоративна украса. Особено разпространени са триконхалните църкви, които се срещат на българските земи от IX до XIV век. Този тип църкви, изследвани подробно от Нели Чанева, се отличават с три полукръгли ниши (конхи), разположени в източната част на храма, които придават специфична форма на олтарната част. Пример за такъв тип е църквата в село Крупник, Благоевградско, проучена от С. Т. Станчев, където са документирани архитектурни детайли и планови особености, характерни за триконхалните храмове.

Разкопките на средновековна църква в Кърджали, проведени от Е. Манова, разкриват строителни техники и материали, използвани в периода. Тази църква е изградена с опус емплектон – техника, при която се редуват редове от камъни и тухли, осигуряваща здравина и естетическа привлекателност на стените. В същия дух са и наблюденията на Кр. Миятев, който в своите изследвания илюстрира различни примери на опус емплектон и други строителни похвати, използвани в църковната архитектура на Второто българско царство.

Важна роля в църковната украса играят стенописите, които са както религиозно, така и художествено значими. М. Бичев посвещава цял труд на стенописите в манастира Иваново, където са запазени изключително ценни образци на средновековната българска живопис. Тези стенописи са богати на иконографски мотиви и демонстрират високо майсторство в изобразителното изкуство. В скалния манастир край Мадара, проучен от Цв. Дремсизова-Нелчинова и Св. Нелчинов, също са открити стенописи, които допълват представата за художественото оформление на църковните пространства в този период.

Техника като сграфито, при която върху влажна мазилка се издълбават орнаменти или изображения, също е използвана за украса на църковни сгради. Тази техника допринася за разнообразието на декоративните елементи и е документирана в някои от проучените храмове. Освен това, в църквата на южния склон на хълма Царевец, изследвана от Т. Овчаров, са открити както архитектурни, така и художествени детайли, които илюстрират развитието на църковната архитектура и изобразително изкуство в столицата на Второто българско царство.

Изследванията на Я. Николова и Кр. Миятев предоставят богата илюстративна база, включваща планове, детайли и изображения на църковни сгради и техните декоративни елементи. Тези източници са ценни за разбирането на материалната култура на църковната архитектура през XII–XIV век и показват сложността и разнообразието на строителните и художествени практики в средновековна България.