Църковната живопис

Решенията на Никейския събор от 787 г. поставят основите на църковната живопис с литургически и религиозно-дидактически сюжети, които по-късно намират широко приложение във Византия по време на управлението на Комнините (1081–1185 г.). В този период българските земи са под византийска власт през XI–XII век, което оказва влияние върху развитието на църковните стенописи в региона. В българските земи се откриват църковни стенописи, които изобразяват сюжети, утвърдени на Никейския събор, като същевременно се наблюдава влияние от старата преславска традиция, особено в керамичната живопис от XI–XII век.

Преславският период, свързан с управлението на цар Симеон (893–927 г.), е известен с художествено изработените керамични плочки, украсени с геометрични и растителни орнаменти, както и с изображения на животни и човешки фигури. Тези керамични икони са предназначени за олтарната преграда и са открити при археологически разкопки в Преслав и околностите му. Човешките образи в преславската керамична живопис са регламентирани по християнски канон, но същевременно са емоционално изразителни, като в тях се откриват архаични черти с източно влияние. Съществуват явни прилики между старата преславска керамична живопис и църковната живопис в периода на византийското владичество.

Църковната живопис в българските земи през XI–XIV век се характеризира с нюанси от архаично-малоазийски тип, съчетаващи преславската традиция и византийското влияние. Периодът XI–XIV век е белязан от различия в социално-икономическото развитие на страната, което се отразява и в развитието на монументалната църковна живопис. Някои автори разграничават три периода – XI–XII век, XIII век и XIV век, докато други разделят периода на два – византийско владичество (XI–XII век) и Второ българско царство (края на XII–XIV век). Между тези два периода съществуват политически, икономически и социални различия, които се проявяват и в развитието на монументалната живопис.

Във Второто българско царство (XIII–XIV век) липсват явни политически и икономически различия, които да влияят на развитието на църковната живопис. Около средата на втората половина на XIV век исихазмът, официално направление в източноправославното християнство, внася изменения в сюжетното отношение на църковната живопис. Периодът XIII–XIV век във Второто българско царство се разглежда като един подпериод в развитието на живописта, като техниката, изразните средства и стилните особености остават непроменени през този период.

През XI и XII век в земите, които по това време са под византийска власт, се изграждат множество църкви, украсени със стенописи, поръчвани от висши византийски сановници – ктитори, които често са сродници на императори. Сред най-значимите паметници на църковна живопис от този период са костницата на Бачковския манастир, построена през 1083 г. от грузинския ктитор Григорий Пакуриани, и църквата „Св. Пантелеймон“ край село Нерези в Скопско, датирана от 1164 г. Тези паметници са сред малкото, чиито стенописи са оцелели до наши дни, въпреки че повечето от тях са силно повредени и обезличени. Въпреки че броят на стенописите от XI и XII век е бил много по-голям, днес те са запазени предимно в южните и югозападните български земи, докато в североизточните и северозападните области няма запазени църкви и стенописи от този период поради политическата нестабилност и варварските набези, които правят продължителното използване на християнски храмове невъзможно.

В Търновград, който е бил защитен град, също са оцелели паметници на църковната живопис от XI и XII век. Сред тях са стенописите в църквата „Св. Димитър“ и в църквите на хълма Трапезица. В София се запазват стенописи в църквата „Св. Георги“, а в Охрид – в църквата „Св. София“. В Костур, Македония, са открити базилики с оцелели стенописи, датирани между 1170 и 1180 г. Стара Боянска църква също притежава стенописи от XI век, които са сред най-ранните запазени образци на църковна живопис в региона.

Костницата на Бачковския манастир представлява особено ценен паметник. Тя е двуетажна с добре запазени стенописи както в същинската част, така и в притвора. Въпреки че стенописите в костницата са силно повредени на места поради срутване на централната част на покрива и предполагаемата кула над притвора, те демонстрират изключително майсторство. Моделирането на човешките тела е с издължени пропорции, но образите на светците са застинали и безжизнени. Творбите са дело на грузински художници, което се потвърждава и от текстовете на гръцки език, които съдържат множество грешки. В притвора на костницата е изобразена сцената „Страшният съд“, а в апсидата на гробницата – „Дейсис“ с медальонни образи на светии под нея. Върху западната стена на наоса е изобразено „Видението на пророк Йезекиил“, а по дългите стени на същинската част на гробницата са разположени частични сцени, подредени според установения ред. Тези детайли свидетелстват за сложна и богата иконографска програма, характерна за църковната живопис от този период.

Църковната живопис в периода на Второто българско царство се отличава с разнообразие от стилове и техники, които могат да бъдат проследени в различни манастирски и градски църкви. Един от най-ранните примери са стенописите в манастирската църква край село Нерези в Скопско, датирани от XII век. Тези стенописи показват влияние от Константинопол и са дело на няколко майстори. Фигурите в тях са издължени и рядко разположени, а образите изглеждат безжизнени и плоско третирани с ограничени изразни средства. Фонът на стенописите е син, а цветната гама е съдържана. Сред изобразените сцени са „Оплакването на Христос“, „Въведението в храма“ и „Рождество Богородично“, като се предполага, че те са изпълнени от главния майстор. Стенописите в Нерези имат сходство със стенописите в охридските църкви, което подчертава културните връзки в региона.

Във Велико Търново, на хълма Трапезица, са разположени няколко църкви с номера 3, 4, 8 и 13, в които са открити стенописи от XI и XII век. Те са частично съхранени и чрез микрохимически анализ са датирани в периода 1186-1195 година, време на войни между българи и Византия. Тези църкви вероятно са служили като гробници на загинали български боляри-военачалници и по-късно са използвани като семейни гробници. Майсторите на стенописите в Трапезица са българи, което се потвърждава и от надписите върху тях, написани на хубав старобългарски език. Въпреки военните конфликти, е невероятно, че в някои случаи са канени византийски художници да работят по стенописите в български църкви. Преди 1185 година българските художници са работили и са се школували при византийски майстори, но след тази година започват да работят самостоятелно.

В храма „Св. Димитър“ във Велико Търново стенописите са датирани от 1186 година, но са оцелели само малко сцени и пасажи. В църквите на Трапезица мъжките фигури, изобразени по стените, вероятно представят боляри-военачалници, ктитори или военни светии. Те са изобразени в бойни доспехи, с копие, меч и щит. Под тези фигури се намира нисък цокъл с надиплени драперии, изобразени живописно. Съдържанието на стенописите по височина на стените остава неизвестно, а запазените късове са дребни и объркани. За съжаление, стенописите в Трапезица са почти напълно унищожени от злосторници и атмосферни влияния.

Техниката на изпълнение на стенописите през XI и XII век е фрескова, която представлява рисуване върху влажна стена. Боята е разтворена във вода и попива дълбоко в хоросановата мазилка, което прави фресковите стенописи много трайни. Тази техника изисква бързо и трудно изпълнение, тъй като рисуването трябва да се завърши преди изсъхване на мазилката. Този метод е бил широко използван в църковната живопис на Второто българско царство и е допринесъл за дълготрайността на запазените до наши дни образци.

В периода на Второто българско царство църковната живопис се изпълнява предимно чрез фрескова техника, която има както своите предимства, така и ограничения. Тази технология включва нанасяне на пигменти върху влажна мазилка, което осигурява дълготрайност на стенописите, тъй като боите проникват дълбоко в основата и не се изтриват лесно. Въпреки това, изразните средства при фреската са доста ограничени – основно се използват линия и частично щрих, а чрез заштриховане се прави опит да се предаде обем. Светлосенки и полутонове не се прилагат, което води до линеарно и плоско изобразяване на фигурите. Поправки на грешки при нанасяне на багрите не са възможни и не се извършват, затова първоначалното скициране на контурите е от ключово значение и обикновено се изпълнява от по-опитен майстор, докато нанасянето на боите се поверява на по-млад и по-малко опитен живописец.

Люнетата над входа към наоса в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ съдържат образи на Св. Анна и Св. Елисавета, които са представени като майки-кърмачки – мотив, който подчертава майчинството и святостта. Тези детайли показват както богата символика, така и новаторски подходи в изобразяването на свети образи през този период.

Освен в Търново, оцелели стенописи от XIII–XIV век могат да се видят в църквата на Земенския манастир, в параклиса на петия етаж на кула в Рилския манастир, в църквата край село Беренде и в църквата при село Калотино в Софийско, както и в църквата „Св. Св. Петър и Павел“ във Велико Търново. Някои от църквите на хълма Трапезица в Търново и скалните църкви по река Русенски Лом също притежават стенописи от този период. Тези паметници демонстрират разнообразието и разпространението на църковната живопис в различни части на Второто българско царство.

В средата на XIV век към църквата „Св. Четиридесет мъченици“ е пристроена гробнична постройка от западната страна, в която са запазени частично стенописни сцени. Тяхното схематично разположение наподобява това на стенописите на хълма Трапезица – в долната част е изобразена имитация на мраморен цокъл, а отгоре е пояс от образи на светии. Този начин на композиционно подреждане е характерен за българската църковна живопис от този период и отразява както традициите, така и новите художествени тенденции в изобразяването на свети образи и сцени.

На дългите стени на наоса са изобразени сцени с Христос от Рождеството до Възкресението. Южната стена на наоса представя сцени с детството и юношеството на Христос, а северната – сцени с Христовите страдания. Подредбата на сцените на южната и северната стени нарушава традиционния канон, което е оригинална и творческа проява на майстора, демонстриращ новаторски подход в църковната живопис на Второто българско царство.

Значими стенописи има и в църквата на Земенския манастир, където са добре запазени сцени „Дейсис“ в апсидата, изобразяващи Христос Пантократор в купола, заобиколен от дванадесет архангели, а под тях – дванадесет пророци. В наоса на тази църква също се спазва подреждането на сцени, характерно за периода, с нисък цокъл най-долу и богата иконография, която допринася за разбирането на духовния и художествен живот във Второто българско царство.

Военните светии, изобразявани в църковната живопис, са представени с копия, мечове, ризници и брони, а канонизираните светии като Константин и Елена също заемат важно място в иконографския кръг. Във връзка с празниците, свързани с Христос, са изписани десет военни светии, които се почитат под христовите празници, подчертавайки ролята на военната доблест и святост в средновековната българска духовност.

Стенописите при село Беренде, Софийско, представляват местна транскрипция на официалното живописно направление, обогатена с нови черти, които са важни за бъдещето на средновековната българска стенопис. Тези творби допринасят за разбирането на развитието на църковната живопис през Второто българско царство и показват разнообразието и богатството на художествените традиции в различните региони на България.

Малките еднокорабни църкви, вероятно гробищни, разположени на левия бряг на река Нишава, са изграждани от ломени камъни и външно изглеждат невзрачни, но вътрешно са добре съхранени и богато украсени със стенописи. Тези църкви имат една полукръгла апсида, а стенописите се намират както вътре, така и отвън на западната стена. Един от образите, изписани на западната стена, е с надпис „Иоан Асен в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи“, който вероятно е част от родовото дърво на Асеновци. Стенописите са датирани приблизително в първата половина на XIV век, макар и с несигурна точност, и се свързват с времето на цар Иван Асен II (1218–1241 г.).

Вътрешната украса на тези църкви включва сцени като „Благовещение“, „Възнесение“, „спящия Христос Емануил (Недремно око)“ и „Успение Богородично“. Особено впечатляваща е сцената „Успение Богородично“, която заема цялата западна стена на наоса. Поради малките площи на стените, някои религиозни сюжети са непълно представени, например „Страстите Господни“. В някои сцени, като „Пътя към Голгота“ и „Полагането в гроба“, липсват задължителни по канон фигури. Въпреки това, някои сцени са изобразени строго според канона, докато други включват реалистични елементи и самостоятелност в композицията.

На хълма Трапезица във Велико Търново са открити църкви № 6, № 10, № 11 и № 14 с частично запазени стенописи, които са изработени в стил и техника от XIII–XIV век. Традицията за изписване на християнски храм е спазена и тук: най-долу стените са покрити с нисък цокъл, в апсидата има драперия с различни орнаменти, а по дългите стени е изобразена имитация на мраморна облицовка от правоъгълни и квадратни плочи. Тези плочи са украсени с вписани кръгове или ромбове от друг цвят. Над цокъла са изобразени светци в цял ръст, от които са оцелели само долните части. Повечето светци са военни, изобразени с бойни доспехи и оръжие, а между тях има фигури с туники и друго облекло, вероятно монаси и боляри. Оръжията и доспехите, като копия, мечове, щитове и ризници, са идентични с тези на българската войска от XIII–XIV век. Стенописите на Трапезица са изследвани от В. Димов, Н. Мавродинов и други специалисти.

Археологическите разкопки в църквите разкриват множество разноцветни кубчета от смалта, някои от които са с позлата. Тези кубчета вероятно са използвани за мозайчни пана по стените и купола на църквите. Мозайките разнообразяват вътрешната украса и вероятно представят образи на боляри или ктитори – дарители и покровители на църквите. Този вид украса допринася за богатството и многообразието на църковната живопис и архитектурна украса във Второто българско царство.

На хълма Трапезица в град Велико Търново са открити частично съхранени стенописи, които представляват важна декоративна система, характерна с техника, изразни средства и стилови белези от XIII и XIV век. Тези стенописи са част от Търновската живописна школа, която произхожда и се разпространява от Търновград. Зографите, обучавани в Търновград и околните манастири, са носители на тази художествена традиция, която се отличава с определени стилови особености и технически похвати.

През XIII и XIV век в България се наблюдава разрастване на отшелничеството, което води до създаването на множество отшелнически комплекси, включващи църкви, параклиси и килии, издълбани в скалите. Тези комплекси са разположени около река Русенски Лом в района на село Иваново, по река Искър край село Карлуково, на Мадарското плато и на други места в Североизточна България. Монашеските обители са финансирани от търновски царе и боляри, което се отразява и в ктиторските портрети и имена, изобразени в скалните църкви край село Иваново.

Стенописите край село Иваново са лошо съхранени поради климатични условия и човешка намеса, но въпреки това представляват паметници с национално и международно значение. Изследователи като К. Шкорпил, Н. Мавродинов и А. Василиев са работили върху тяхното проучване. Датирането на Ивановските стенописи е трудно и варира между края на XII и XIV век, тъй като те не са създадени едновременно, а липсва и точен датировъчен материал. Ктиторските портрети не са надежден критерий за датиране, тъй като те често са добавяни допълнително с цел да се отбележи предоставянето на средства или монашески сан.

Скалните църкви край село Иваново са групирани в комплекси с имена като Господев дол, Писмата, Кръщелената, Затрупаната църква, Съборената църква и Църквата с параклиса. Комплексът Църквата е най-добре запазен и представлява скална църква с притвор, датирана от XIII век. Стенописите в този комплекс са изпълнени с темперна техника, рисувани на сухо, и включват сцени, разположени в малки четириъгълни полета, подредени по три в редица в наоса и по две в притвора.

Украшенията в комплекса Църквата включват долу драперии по стените, които са характерни за средновековните български църкви от XIII век и са подобни на тези в църквите на хълма Трапезица във Велико Търново. Над драперии има пояс със светии в цял ръст, а над светии е регистър с евангелски сцени. Запазените сцени в наоса включват Благовещението, Кръщението, Влизането в Ерусалим, Пилат си измива ръцете, Юда връща сребърниците и Обесването на Юда.

В северната част на притвора в някои църкви от периода на Второто българско царство е съхранен ктиторски портрет на цар Иван Александър, изобразен докато поднася на Богородица скала, върху която са изобразени две сгради, представляващи макет на църква. Тези изображения са част от традицията за изобразяване на дарителите на църкви в стенописите, което символизира тяхната признателност и духовна връзка с храма. Множество ктиторски портрети от времето на Иван Александър (1331–1371) са запазени, свидетелствайки за развитието на строителството и украсата на църквите през този период, когато те достигат значително по-високо художествено ниво.

Църковната живопис през XIII и XIV век в рамките на Второто българско царство се характеризира с използването на темперна техника върху суха стена. Температа представлява бои, разтваряни в яйчено-белтъчна емулсия, което позволява спокойна и обмислена работа. Тази техника дава възможност за разнообразяване на цветовете, използване на различни изразни средства като линия, щрихи, полутонове и светлосенки, както и за коригиране на грешки по време на рисуването. Въпреки това, темперните стенописи са по-малко трайни, тъй като горният живописен слой лесно се поврежда при изтриване и са силно податливи на влага, което води до по-лошо съхранение на произведенията.

Темперната техника позволява и прилагането на перспектива, която се изразява в представяне на фигури в пространството, създавайки усещане за движение и живот. Това е важен изразен похват, който допринася за по-реалистичното и динамично изобразяване на библейските сцени. Въпреки че от социално-икономическа гледна точка деленето на живописта на XIII и XIV век не е оправдано, стиловите отличия между двата периода могат да служат за периодизация и са забележими предимно за специалисти.

Всички стенописи от този период са творени от български майстори, принадлежащи към Търновската живописна школа. Тази школа се развива и претърпява външни влияния през времето, като запазва една и съща темпера техника и изразни средства. Характерните белези на Търновската школа включват индивидуализиране на образите на светците, Христос и Богородица, вмъкване на реалистични елементи в евангелистки сцени, изписване на битови сцени и представяне на ктиторски портрети. Сред известните ктиторски портрети са тези на севастократор Калоян и Десислава, деспот Деян и жена му Доя, както и на цар Иван Александър в притвора на костницата на Бачковския манастир. Портрети на исторически личности като цар Константин и царица Ирина могат да се видят в Боянската църква.

В творбите на Търновската школа се наблюдават и някои архаични заемки, но те са съчетани с творческо подреждане на сцени на християнските празници и хармонично съчетаване на колорита с архитектурните и природни дадености на обекта. Прилагането на полутонове и светлосенки допринася за психологическата изразителност на образите на светците, като се подчертава интересът към показване на човешката красота. Майсторите от XIII и XIV век работят съобразно канона, но същевременно излизат извън него, особено в иконографията на светците и Христос, като ги представят като обикновени, простосмъртни хора. Това създава известно противоречие с традиционната идея за божествеността на светците и Христос, но същевременно придава по-голяма човечност и достъпност на свещените образи.

През XIII век църковната живопис в българските земи се характеризира с доминиращо българско присъствие сред живописците, като влиянието от Константинопол е слабо. Това се дължи на факта, че Византийската империя е раздрoбена след Четвъртия кръстоносен поход, което прави практически невъзможно докарването на живописци от Константинопол в България през този период. Въпреки отклоненията от църковния канон, които са по-съществени именно през XIII век, най-ценните стенописи са създадени в българските земи. Пример за това са стенописите в Боянската църква, датирани от 1259 г., както и тези в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в град Велико Търново.

През XIV век влиянието от Константинопол върху българската църковна живопис се засилва, но живописците остават с български произход. В този период се наблюдават промени, свързани с обществено-икономическите последици от османската агресия. В църквата „Св. св. Петър и Павел“ в град Велико Търново са запазени стенописи от XIV век, които илюстрират тези тенденции. Въпреки това, автори като Кр. Миятев и други са приписвали църковната живопис от XIII и XIV век на гръцки творци, което не отговаря на историческата действителност.

Живописната школа, известна като Търновска, има своя географски център в Търновград и обхваща множество паметници с обща техника, еднакви изразни средства и стилни прилики през XIII и XIV век. В западните и югозападните български земи се наблюдават отличия в живописта, които не се дължат на влияние от Константинопол, а на местна традиция, породена от отдалечеността от столичния център. Творците от Търновската школа изпреварват Европейския ренесанс с реализъм и хуманизъм, проявени в стремежа към правдиво пресъздаване на действителността и човешките черти в църковната стенопис. Това пресъздаване на човешките черти е в разрез с християнската идеология на времето и представлява предренесансово явление в монументалната средновековна българска живопис.

Втората половина на XIV век е белязана от османската експанзия, която довежда до петвековно турско робство. Това робство нанася съществени икономически и културни промени в българските земи, които оказват влияние и върху развитието на църковната живопис. Без османската експанзия и последвалото робство, българската средновековна живопис през XV и XVI век би имала водеща роля в Югоизточна Европа.

Оцелелите паметници на средновековна българска църковна стенопис са само част от общо съществували някога произведения. Масовото разрушаване на църкви при османското нашествие и след това е довело до унищожаването на множество шедьоври на средновековно българско изкуство. Липсата на конкретни писмени извори за монументална българска живопис от края на XII до края на XIV век затруднява изследването ѝ, като историческите извори от общ характер за XIII и XIV век дават само ограничена информация.

Живописната дейност в българската държава и в столицата Търновград е особено интензивна през XIII век при управлението на Иван Асен II (1218–1241) и през XIV век при Иван Александър (1331–1371). Монументалната живопис в християнските храмове от този период е свидетелство за високото художествено развитие и религиозната култура на Второто българско царство.

Необходимостта от системни археологически проучвания около паметници на църковна живопис е наложителна с цел откриване на повече находки и по-сигурно датиране на произведенията. Препоръчва се прилагането на нови методи за изследване на живописния слой и грунда – основата, върху която е нанесена живописта. Тези нови методи имат за цел да предоставят повече информация за технологията на художествения занаят, която е била широко практикувана в цялата страна.

Сред най-цитираните източници за изследване на средновековната българска църковна живопис са трудовете на Никoлова, Я. (В. Търново 1982, с. 145), „История на българското изобразително изкуство“, том 1 (София 1976, с. 154, 155, 156, 209, 223), както и изследванията на Грабър, А. относно росписа на църквата-костница в Бачковския манастир (ИБАИ II, 1924, с. 54 и следващи), Василиев, А. (Бачковската костница, София 1965), Бакалова, Е. (Бачковската костница, София 1981), Димов, В. за разкопките на Трапезица в Търново (ИБАД V, 1915, с. 112 и следващи), Мавродинова, Л. (традиция и нови моменти в българската монументална живопис през XIII век, София 1976, с. 8; стенописите в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, София 1974), Стойков, Г. (Боянската църква, София 1954) и Миятев, Кр. (Боянските стенописи, Дрезден 1961).

Особено внимание заслужават стенописите в Боянската църква, които са свалени по специална технология при реставрация на църквата. Този метод позволява запазването и по-детайлното изследване на живописния слой, което допринася за по-доброто разбиране на техниките и художествените похвати, използвани в средновековната българска църковна живопис.

Във Второто българско царство монументалната живопис заема важно място в църковната архитектура и изкуство. Сред най-значимите паметници с църковни стенописи са църквите в Земенския манастир и в Берендe, където стенописите, макар и в крайно лошо състояние, свидетелстват за богатата традиция на българската монументална живопис от края на XII до края на XIV век. Тази живописна техника и използваните материали са характерни за периода и отразяват развитието на художествените умения и религиозната символика в българските земи.

В района на Търново, столицата на Второто българско царство, съществуването на т.нар. Търновска живописна школа е предмет на обсъждане сред изследователите. Въпреки това, в крепостта Трапезица са открити мозайки, които допълват представата за разнообразието на художествените техники, използвани в църковните сгради на града. В североизточна България, по поречието на река Русенски Лом, са описани множество старини, сред които особено значими са стенописите в църквите в Иваново, Русенско. Тези паметници са част от богатото културно наследство на региона и илюстрират развитието на църковната живопис в периода.

Реставрационните дейности, предприети върху църквите и техните стенописи, често са извършвани без провеждане на археологически разкопки около основите и в близката околност. Това е довело до засипване и подвигане на терена, което е част от реставрационния процес, но същевременно е отпаднала възможността за по-точно датиране на църквата и живописта. Липсата на археологически проучвания затруднява изследователите в определянето на хронологията и контекста на тези паметници, което е съществено за разбирането на развитието на църковната живопис през Второто българско царство.