Средновековният български град

През VI-VII век на юг от река Истър (Дунав) се заселват славянски племена, а през 680 г. прабългарски племена също идват в този регион. В този период славянските и прабългарските селища са предимно неукрепени и представляват обикновени села. Първата българска столица Плиска е изградена като прабългарски аул, докато втората столица Преслав е построена на пресечен терен. Преслав заема по-малка площ от Плиска, като укрепяването и вътрешното застрояване са променени в сравнение с първата столица.

Ранновизантийските градове по българските земи са опожарени и разсипани от славяни, авари и прабългари, с изключение на някои градове по черноморското крайбрежие, които не са опожарени. Възстановяването на старите градове се осъществява по време на Византийското владичество през XI-XII век. След въстанието на братята Петър и Асен през 1185-1187 г. градовете започват да се развиват значително.

Истинските български градове от времето на Второто българско царство (1186-1396 г.) са укрепени, като изпълняват занаятчийски, търговски, военни, духовни и административни функции. Писмените извори за тези градове са оскъдни и главно от византийски хронисти, но арабският пътешественик Идриси предоставя полезно описание на някои от тях. Археологическите разкопки в Търновград, Червен, Ловеч, Мелник, Шумен, Кариарка и други места обнародват материали, които дават възможност за класификация, изучаване на топографията, архитектурата, както и социално-икономическия и етническия облик на средновековните български градове.

Средновековните български градове имат различно време на датиране и различна история. Най-старите от тях са обитавани още от траките, като Сердика и Филипопол. Други градове са основани през римско време (I-IV век), например Дръстър и Бонония. Градове от периода V-VII век са Охрид и Шумен. Средновековните български градове могат да се разделят на две групи – заварени, които са наследени от по-ранни периоди, и новосъздадени през Второто българско царство.

Средновековните български градове през XII–XIV век се формират върху основата на селища с начало още от късножелязната епоха, преминаващи през византийското владичество. Новосъздадените градове често възникват върху или близо до терени, обитавани в предишни епохи, което показва приемственост в урбанистичното развитие. Някои от тези градове са известни единствено от писмени източници, без да са проучени археологически, а други са изследвани само чрез теренни повърхностни обхождания, което затруднява пълното им локализиране и изучаване.

Географски средновековните български градове се групират в три основни категории: по брега на река Дунав, по Черно море и във вътрешността на страната. По поречието на Дунав много от градовете са наследници на стари римски селища, като Бдин (Бонония), Лом (Алмус), Оряхово, Русе (Сексагинта Приста), Тутракан (Трансмариска) и Дръстър (Дуросторум). В същото време някои градове като Никопол и Свищов възникват именно през Второто българско царство като нови градски центрове. По южния бряг на Дунав в днешна румънска територия също има средновековни селища, например Хърсово и Вччина.

Градовете по българския бряг на Черно море са наследници на стари гръцки колонии, основани от Милет и Мегара. Те са обитавани непрекъснато през различни периоди – от I до IV век, от V до VII век, от VIII до X век и през XI–XII век. Сред тях от север към юг се нареждат Калиакра, Карвуна, Варна, Емона, Несебър, Анхиало и Аполония. Тези градове са важни морски и търговски центрове с дълга история на обитаване и развитие.

Вътрешността на страната, особено в днешна Северна България, също е богата на средновековни градове, които се обособяват през XII–XIII век. Сред тях са Враца, Мездра, Плевен, Ловеч, Червен, Търновград, Шумен, Хръзград, Преслав и Проватон. Някои от тези градове са били обитавани и укрепени още през V–VII век, но са били разрушени при варварските нашествия в края на VI и началото на VII век, какъвто е случаят с Търновград и Шумен. Нови селища възникват върху или близо до стари градове, например Абритус, но не всички от тях успяват да се развият като градове.

В Южна България градовете имат различен произход – някои са тракийски по корен, като Сердика, Филипополис и Берое, други са от римско време (I–IV век), а трети – от ранновизантийския период (V–VII век). През XII–XIII век в Южна България възникват нови градове по южните склонове на Стара планина, северните поли на Средна гора и Родопите, като Крън, Мъглиж, Копсис, Кричим, Станимака и Цепина. Въпреки това повечето от тези градове не са проучени чрез археологически разкопки, а някои дори не са локализирани със сигурност, което оставя много въпроси относно тяхната структура и значение в средновековния период.

Средновековните български градове от XII до XIV век са разположени както в днешна Южна България, така и в територии, които днес принадлежат на Югославия и Гърция. Тези области са известни като югозападни български земи. Въпреки значението им, малко от градовете в Южна България и югозападните български земи са били обект на археологически изследвания. По-обстойни проучвания са проведени главно в днешна Северна България и по българското Черноморие. Топографският облик на средновековния български град включва детайлно описание на терена, върху който е разположен. Античните градове обикновено са изграждани върху равнинен или понякога по-висок терен, докато ранновизантийските градове, обитавани през XII – XIV век, са разположени върху пресечен, хълмист терен по склоновете на планини. Новосъздадените български градове от същия период също са изграждани върху хълмист терен, като градът обикновено заема високо, хълмисто място, което е природно защитено с високи скали или стръмни брегове. Често градът е заобиколен от една или няколко страни с река, което допълнително засилва естествената му отбрана.

Средновековните български градове са укрепвани с крепостни стени и други крепостни съоръжения. Топографският облик на градовете варира значително при отделните населени места, като архитектурният облик на средновековния български град включва както укрепленията, така и вътрешното застрояване. Този облик е налаган от терена и от времето на развитие на феодализма през XII – XIV век. Изборът на място за градовете е бил съобразен с възможността за отбрана с по-малък контингент войска, което обяснява предпочитанията към високи, хълмисти и природно защитени места. Крепостните стени са строени по периферията на хълма или по скалния венец, като градовете от този период нямат правилни геометрични очертания. Крепостната стена представлява начупена линия, която ограничава площ от няколко десетки или стотици декара.

Строителната техника на крепостните стени включва фундиране дълбоко в здравата стерилна земя или стъпване върху скала. Зидарията е изградена от ломени камъни, които са споявани с бял хоросан и дребна речна баластра. Лицевата част на крепостните стени от XII – XIV век е от поедри, правилна форма ломени камъни, докато вътрешността на стената е запълнена с камъни и трошляк с различна форма и размери. Тази вътрешна част е свързана обилно с бял хоросан, което осигурява здравина и устойчивост на укрепленията. Тази конструктивна техника е характерна за средновековните български градове и отразява както местните строителни традиции, така и адаптацията към специфичните условия на терена и нуждите на отбраната.

Основният строителен материал за крепостните стени в средновековните български градове от Второто българско царство са ломени камъни. Тъй като теренът често е с денивелации, зидарията е била нестабилна, което налага специални конструктивни решения. За укрепване на стените се използват мрежи от дървени греди, наречени сантрачи, които представляват правоъгълни рамки. До средата на XIV век сантрачите са закрити и разположени на 0,30–0,40 метра навътре от лицето на стената, докато след средата на XIV век те остават открити. Тази промяна се дължи на необходимостта от бързо укрепване и възстановяване на крепостните стени поради засилената османска агресия.

Сантрачите са разположени във височина на определени разстояния, като най-долният пояс се намира на 1,20 метра от терена. Разстоянието между поясите намалява с увеличаване на височината. Тяхната основна цел е да издържат натоварването от каменната зидария. Дървените греди са скрепени с ковани железни гвоздеи, които варират по размер, напречно сечение и форма на главата. Гредите също са с различно сечение и размери – някои са без специална обработка, само окастрени и обелени от кората, докато други са четиристранно одялвани. Данни за обработката им са установени по запазени легла в хоросанованата подложка. Системата от дървени скари не само нивелира зидарията от ломени камъни, но и ускорява изграждането на стената, тъй като не е необходимо изчакване на втвърдяване на хоросана. Освен това сантрачната система има противосеизмично предназначение, като осигурява стабилност за няколко десетилетия, докато дървените греди не прогният.

Крепостната стена завършва с платформа и защитен парапет от външната страна. Парапетът е оформен с двустрешно изработени зъбери, изработени от пясъчни или варовикови плочи. Тяхната форма предотвратява задържането на атмосферни води. Между зъберите са разположени бойници – пространства, предназначени за обстрелване на противника и изливане на гореща смола и вода. На места с непристъпни скални отвеси крепостна стена не е изграждана, като примери за това са средновековният град Червен, средновековен Ловеч и други места в страната.

На терени с по-достъпна конфигурация стените са удебелени и издигнати по-високо от нормалното. В някои градове, като Шумен, е изграждана допълнителна крепостна стена, която служи за защита на нови квартали, разрастващи се извън старата стена. За влизане и излизане от града са оставяни по една или няколко порти, разположени на най-достъпните места според релефа. Подходът към портите обикновено е диагонален със серпентини на пътя, което затруднява нападателите. Фронтален подход към портата е рядък и се използва само при подходящ терен. Пример за такъв фронтален подход е главният вход на Царевецката крепост в средновековен Търновград, където този тип подход е характерен за периода XII–XIV век.

В средновековните български градове от периода на Второто българско царство крепостните порти обикновено са разположени в ъглите или чупките на крепостната стена, което предоставя допълнителна защита срещу нападатели. Над тези порти се издигат надвратни кули, които най-често имат четиригълна форма, близка до квадрат или правоъгълник. Малките проходи, наречени потерни, са предвидени в крепостните стени с възможност да бъдат временно зазидани и при необходимост отваряни. Тези потерни не винаги са придружени от бойни кули, което ги отличава от други отбранителни елементи. Разширенията на крепостната стена, известни като бастиони, изпълняват ролята на заместители на бойните кули. Те са изцяло иззидани, имат четиригълен план и са издигнати над основната стена (куртина), като са издадени напред, за да осигурят по-добра видимост и ефективен обстрел на пространството пред крепостта. Освен това бастионите функционират и като контрафорси, които противодействат на силния натиск, упражняван от каменната зидария.

В някои средновековни български градове, за да се защитят кварталите, разположени по склоновете на хълмовете, са изграждани напречни крепостни стени. Тези стени слизат от главната крепостна стена надолу към реката, като по този начин осигуряват допълнителна защита и разграничават различните части на града. Търновград представлява характерен пример за град, в който са използвани такива напречни крепостни стени. Освен отбранителната си функция, те са служели и за водоснабдяване на крепостта от близката река. Вътре в тези стени често е изграждана стълба, която свързва различните нива на града, а на брега на реката са построени специални съоръжения като кула-кладенец или други подходящи конструкции за осигуряване на вода. Този метод за постоянен достъп до прясна вода, дори при обсада, е прилаган на хълма Царевец във Велико Търново, както и в средновековния град Червен.

Вътрешното застрояване на средновековния български град през XII–XIV век е силно повлияно от църквите и манастирите, които заемат ключово място и оформят архитектурния му облик. Около тези религиозни сгради често се създават малки площади и се обособяват квартали в града. Традиционно около средновековните църкви, било то градски или манастирски, се намират некрополи и малки дворове. В същото време, дворове около жилищните сгради почти липсват, с изключение на тези, които са част от феодални комплекси, където пространствата около сградите са запазени. Освен това, в градската среда се разполагат и други видове постройки като работилници, складове, водохранилища и казарми, които са позиционирани на места, удобни за изпълнение на техните функции.

Средновековната цитадела на град Червен е разположена на най-високата и трудно достъпна точка, което осигурява естествена защита. Тя е обградена с масивна крепостна стена, която е била изграждана в няколко етапа, свързани с пожари и добавяне на нови сгради. Укрепителната система включва каменни стени и бойни кули, разположени по източната, северната и западната страна на платото, докато южната стена е изградена само в двата си края и по седловината между двете части на хълма. Тези строителни периоди са три: от началото на XIII век, през първата половина на XIV век и от края на XIV век. Особено ценна е западната кула на цитаделата, една от най-добре запазените средновековни български крепостни кули, която обаче е пострадала сериозно при земетресението през 1977 г. Тази кула е служила като модел за възстановената югоизточна бойна кула на хълма Царевец във Велико Търново, известна като Балдуиновата кула, проектирана от арх. Рашенов.

Средновековният град Шумен е ситуиран върху скалист хълм, намиращ се в квартал Вароша на съвременния град Ловеч. Този хълм има неправилна форма и се спуска стръмно към река Осъм, като е естествено защитен от три страни чрез стръмни склонове и висок скален венец. Теренът е труднодостъпен и природно обезопасен, което е спомогнало за създаването на укрепена зона, която в края на XII век е била изцяло и плътно застроена. Градът заема горните две тераси на хълма, а крепостните стени, изградени от ломени камъни, свързани с бял хоросан, достигат дебелина до два метра.

Феодалният замък от времето на Второто българско царство представлява четириъгълна крепост с приблизителни размери 30 на 40 метра. Той е обграден от три страни с различни постройки, докато източната му страна остава открита, тъй като там се намира непристъпна скала, която изпълнява ролята на естествена защита. В рамките на замъка е открита църква, която според изследователя Кр. Миятев датира от края на XII век. Жилищните и стопанските сгради са разположени около една главна улица, която следва билото на хълма. Сградите са наземни и изградени от ломени камъни, свързани с бял хоросан или калов разтвор. Обикновено подобни крепости са ситуирани върху високи плато или склонове, а в подножията им често протичат речни потоци.

Средновековният град Калиакра се отличава с уникална отбранителна система, адаптирана към специфичния му терен. Разположен на високи скалисти брегове, които осигуряват естествена защита, градът е укрепен с крепостни стени, изградени само откъм сушата. Три последователни отбранителни пояса преграждат терена от изток на запад, като са разположени от сушата към вътрешността на града. Тази система разделя Калиакра на три основни части: цитадела, външен град и подградие.

Вътрешната крепостна стена, която огражда цитаделата, е с дължина около 60 метра и запазена височина до 9 метра. Тя разполага с две порти – източна и западна, и е охранявана от бойни кули. Средната крепостна стена, която обгражда външния град, е с дебелина до 2 метра и дължина 170 метра. Пред нея има ров и насип, а по нея са разположени 14 кули с различни планове – четиригълен, кръгъл и U-образен. Тази стена има една порта в западната част и една потерна – малка врата за тайно преминаване.

Подградие с площ около 100 декара е населено предимно от бедно градско население и е защитено с три земни вала с рoвове. В средата на земленото укрепление се намира каменна кула тип донжон, която охранява прохода. Тази кула е запазена до височина 3,80 метра и има късни преправки. Землените елементи в укрепленията на Калиакра вероятно са по-ранно изграждане или традиция, датираща от VIII – X век.

Жилищата във вътрешния град и подградие са както вкопани (полуземлянки), така и наземни. Обитателите се занимават със занаяти, търговия, риболов, скотовъдство и земеделие. Във вътрешния град е разкрита средновековна църква, а водоснабдяването се осъществява чрез кладенци, дълбоко врязани в скалата, които прихващат подпочвена вода. Пристанището на Калиакра се намира на западната страна на носа, защитено от ветрове, като към него водят стръмни пътеки.

Средновековният град Калиакра е разположен на границата между планината и равнината, където северните склонове на Средните Родопи се сливат с Тракийската низина. Тази уникална локация и отбранителна система са характерни за периода XII – XIV век.

Друг важен средновековен град е Стенимахос, където се намира крепостта Петрич, известна още като Асенова крепост. Тя е построена на естествено укрепено място, където са открити археологически следи от траки, датиращи от I – IV век, както и от ранновизантийската епоха. Живот в крепостта продължава през X – XIV век.

Крепостта е възстановена през 1231 година по нареждане на цар Иван Асен II, за което свидетелства Станимашкият надпис. На най-високото място на крепостта се намира цитаделата, която включва жилище на местен владетел, църквата „Св. Богородица Петричка“, водохранилище и други сгради. Цитаделата е защитена с дебела каменна стена, което подчертава важността ѝ като център на власт и защита в средновековния град.

В по-широкия регион се намира и град Лехнидос, илирийски по произход, завладян от римляните през 168 г. пр. н. е. Той процъфтява като център на голяма област, през която минава важният път Via Egnatia от Адриатическото крайбрежие за Константинопол. След славянското заселване в района, Охрид оцелява и продължава да се развива като важен стопански и културен център, което свидетелства за устойчивостта и значението на средновековния български град в този регион.

През периода на Второто българско царство, обхващащ времето от края на XII до края на XIV век, се наблюдава отслабване на централната власт, докато отделните феодални владетели засилват своите сепаратистични амбиции. Вътрешната обстановка е нестабилна, а към това се добавят и многобройни военни конфликти с Византия. Тези условия налагат необходимостта от изграждане на крепости с важна стратегическа роля, които да осигурят защита както на населението, така и на ключовите пътища. Поради малобройността на болярските войски, те не могат сами да гарантират сигурността на неукрепените селища, затова крепостите често са разположени в близост до тях, служейки като опорни пунктове и убежища при опасност.

Въпреки че деление на квартали по социален признак в средновековния български град не е категорично доказано, археологическите разкопки в градове като Търновград, Червен, Шумен, Ловеч и Мелник дават предварителни изводи за съществуването на квартали на занаятчии и квартали на бедни. Тези изводи обаче все още се нуждаят от по-задълбочено научно доказване и не могат да се приемат за окончателни. Писмената изворова база за поминъка в периода XII–XIV век е оскъдна, което затруднява изследването на социалната структура и поминъка на градското население.

Средновековните български градове от Второто българско царство, като Търновград и Червен, са били защитени с мощни крепостни стени и крепостни съоръжения. В тях са се намирали множество църкви и манастири, както и феодални замъци, жилищни и стопански постройки. Археологическите и историческите изследвания, сред които тези на Страшимир Лишев, автор на „Българският средновековен град“, и Димитър Ангелов, автор на „Към въпроса за средновековния български град“, очертават икономическия облик на средновековния град като комплексен и многообразен.

Строителните занаяти са били добре развити през XII–XIV век, като основен строителен занаят е било зидарството. Намерени са зидарски инструменти като зидарски чукове, мистрии, железни шила и длета, които са служели за обработка на камък. За обработка на дървени греди са използвани брадви, триони, тесли, пили и рукан. Тухларството също е било добре развито, а производството на хоросан е служело като основен строителен материал. Грънчарството е заемало важно място сред занаятите, като глинените съдове от XII–XIV век показват овладяна технология и натрупан опит.

Освен зидарството и грънчарството, в градовете са се практикували и други занаяти като златарство, зографство, калиграфство, ковачество, шивачество и хлебопекарство. Част от заможните обитатели са били ангажирани с търговия, която се е осъществявала на пазари и в магазини. Занаятчиите често са разменяли сами произведената от тях стока. Материален белег за търговията са медните и сребърни монетни емисии от търновските царе. Външната търговия е документирана в Дубровнишката грамота на Михаил II Асен от 1253 година.

Градските обитатели са се занимавали не само със занаяти и търговия, но и с обработка на плодородните земи около града. В същото време голяма част от населението са били войници в царската и болярската войска. Най-бедните жители са били просещи за прехрана. В градовете е имало и голям брой свещеници, монаси и висши духовници, което се доказва от многобройните средновековни църкви и манастири в града и околността.

Средновековният български град през XII–XIV век се характеризира с разнообразен икономически облик, като градските обитатели са ангажирани с различни дейности и често упражняват повече от един занаят. Професионалната им заетост е периодично променяща се и частично зависима от етническия им произход. Въпреки това изворите са оскъдни по въпроса за занаятите и поминъка, а археологическите проучвания дават ограничена информация по темата.

Преобладаващите жители на средновековните български градове са българи, които формират социалния и културен облик на населените места, като представляват различни социални прослойки. В градовете съществува и етническо разнообразие, включващо малцинствени групи като гърци, арменци, евреи, татари, власи и други. Гръцкият етнически елемент е особено силно изявен по Черноморието, където градовете са основани като гръцки колонии. Гърци присъстват и в Търновград, Пловдив и други български градове. Еврейската община е концентрирана предимно в Търнов и е активна по време на царуването на цар Иван Александър, който е женен за еврейка.

В търговския живот на Търновград и черноморските градове участват търговци от Дубровник, Венеция и Генуа, наричани в изворите франки или фръзи. Дубровнишката грамота на Иван Асен II от 1230 г. предоставя специални предимства на тези търговци. Татари се заселват в Търновград и градове северно от Стара планина с установяването на татарската хегемония в края на XIII век. Арменци, власи и други малцинствени групи са предимно в Търновград, Пловдив и морските градове.

Градовете от Второто българско царство през XII–XIV век са в различна степен проучени археологически. Повечето са частично разкопани или изобщо неизследвани, като археологическите изследвания са неравномерни по отношение на градските ядра и квартали. Градското ядро, или цитаделата, е по-добре проучено и дава по-верна представа за облика на средновековния град. В същото време градските подградиа, обитавани предимно от бедни жители, са слабо проучени.

Взаимовръзката между природната даденост, отбраната и градоустройството е съществена през този период. Теренните особености оказват влияние върху укрепването на средновековните градове, които трябва да бъдат добре укрепени и да разполагат с достатъчни запаси от храни и вода, за да устоят на обсада и да осигурят сигурност на своите жители.

Средновековните български градове през XII–XIV век са били не само част от укрепителната система на държавата, но и важни икономически, политически и културни центрове на своите региони. Всеки град притежава своя индивидуалност, изразена в плановата схема и пространствената композиция, което ги отличава един от друг и отразява специфичните условия на развитие и значение в рамките на Второто българско царство.

Археологическите проучвания на крепостите и градовете Ловеч, Шумен, Червен и Търново предоставят ценна информация за градоустройството и архитектурата на този период. В Ловеч са проведени разкопки, които разкриват структурата на крепостта и градската среда. Шумен също е обект на проучвания, като градоустройството му е датирано от XII до XIV век, а изследванията на Антонова от 1975 г. дават подробен анализ на пространствената организация на града. Червен, с неговата цитадела и замък, е изследван обстойно, като Димова през 1985 г. описва както градоустройството, така и архитектурата на цитаделата и замъка. Търново, като средновековен град, е документиран в източници от XIII–XIV век и е обект на археологически разкопки, които допълват историческите сведения.

Особено внимание заслужава хълмът Царевец, където се намира патриаршията и терасата с проучени стълби, които са част от градската инфраструктура. Тези стълби, разположени източно от патриаршията, са важен елемент от пространствената композиция на хълма и свидетелстват за сложната организация на градската среда.

Водоснабдяването на средновековните градове и крепости, обхващащо периода от VII до XIV век, е изследвано от Вълов през 1977 г. Тези системи са били жизненоважни за функционирането на градовете и укрепените им части, осигурявайки вода за населението и отбранителните нужди.

Проучванията на Бизоне – Карвуна, публикувани в ИВАД през 1962 г., както и описанията на старини по Русенски Лом от Щкорпил през 1914 г., допълват картината на средновековните градски структури и укрепления в различни части на България.

Използваните източници за тези изследвания включват трудове на Лишев (1970), сборника „Средновековният български град“ (1980), Георгиева (1972), Минчев и съавтори (1962), Чангова (1966), Антонова (1975), Димова и съавтори (1985), Ангелов (1964), Мелник (1989), както и гръцки извори за историята на България, том V (1964) и изследванията на Недков (1960) за България и съседни земи през XII век според Идриси. Тези източници осигуряват богата база за разбиране на градоустройството, архитектурата и укрепителните системи на средновековните български градове.

Разкопките в Ловчанския Хисар, проведени през 1929 година, разкриват важни данни за устройството и укрепленията на средновековния град, като допълват сведенията от разкопките на Ловешката крепост. Средновековен Ловеч е изследван подробно, като са документирани както градоустройствените особености, така и социално-икономическия му облик през XII–XIV век. Тези проучвания са отразени в издания като „Архитектура в средновековна България“ (1965) и сборника „Средновековен български град“ (1980).

Важен пример за средновековна крепостна и градска архитектура е Калиакра, където археологическите проучвания от 1972 и 1981 година разкриват както крепостните съоръжения, така и средновековна църква. Изследванията на икономическото развитие на Калиакра, базирани на археологически данни, допълват представата за градската структура и стопанския живот. Асеновата крепост също е обект на археологически разкопки и архитектурни анализи, които изясняват проблемите на строителството и укрепленията в периода.

Средновековният град Стенимахос е проучен през 1980 година, като изследванията обхващат както градската планировка, така и материалната култура. В Търновград са изследвани социално-икономическият облик и строителните материали и техники през XII–XIV век, като са документирани използването на различни строителни материали и техники, включително опус емплектон – строителна техника, при която камъните се редят в редове с хоросан, и сграфито – декоративна техника, при която върху мазилка се нанасят орнаменти чрез изстъргване на горния слой. Тържище – пазарно място, е съществен елемент от градската икономика, а ктиторите – дарителите и строителите на църкви и обществени сгради, са важни фигури в градската култура.

Технологията на изработване на железни предмети през XII–XIV век е подробно изследвана, като се обръща внимание на методите и материалите, използвани в средновековните български градове. Географията на Идриси предоставя полезна информация за разположението и значението на градовете в региона. Историческите източници като „История на България“, том 3, и „Христоматия по история на България“ допълват археологическите данни и дават контекст за развитието на градската среда и материалната култура в периода на Второто българско царство.