Религия и църква

Религиозният живот на Второто българско царство стъпва върху многовековна християнска и църковноорганизационна традиция. В българските земи отдавна съществуват митрополии, епископии, храмове и манастири, а християнството е основа на обществения ред и писмената култура. След византийското завоевание от началото на XI век българските епархии са обединени в автономната Охридска архиепископия, чийто диоцез териториално продължава устройството на старата Българска църква. Непосредствено преди въстанието на Асеневци Търново е епископия под властта на Охрид, поради което възстановяването на държавата неизбежно поставя и въпроса за самостоятелна църковна власт.

Възстановяването на Българското царство през 1185–1186 г. още отначало е представено като свещено дело. След превземането и опожаряването на Солун от норманите през август 1185 г. Асен и Теодор-Петър разпространяват убеждението, че свети Димитър е напуснал своя град и е дошъл в Търново, за да покровителства българите. Иконата на светеца и новопостроеният храм на негово име превръщат въстанието не само в политическо освобождение, а в действие, извършвано с небесно благоволение. Провъзгласяването на Петър за цар чрез златна корона и червени обувки възстановява символите на върховната власт, докато култът към свети Димитър придава на новата столица характер на богоизбран център.

След политическото утвърждаване на държавата Асеневци пристъпват към изграждане на нейна църковна йерархия. През 1187 г. те едностранно отделят подвластните си земи от Охридската архиепископия, издигат Търновската епископия в архиепископия и поставят начело своя приближен Василий. Гръцкият епископ на Видин отказва да го ръкоположи, защото промяната нарушава установения каноничен ред; той е заловен и екзекутиран, а Василий поема длъжността без признание от византийската църковна йерархия. Новата архиепископия следователно е фактически независима, но канонически непризната. Василий коронясва единия от братята, с което още в началото се утвърждава основният модел на Второто царство — царската власт и висшето духовенство взаимно да освещават и подкрепят своето положение.

При Калоян въпросът за легитимността на царя и църковния глава придобива международно значение. Българският владетел настоява, че по историческо право му се полага царска корона, а на предстоятеля на Българската църква — патриаршеско достойнство. Той води продължителни преговори с папа Инокентий III, като едновременно използва възможността за сближение с Константинопол. На 7 ноември 1204 г. папски легат коронясва Калоян за крал и посвещава търновския архиепископ за примас, като признава неговата автокефалия. Рим представя титлите крал и примас като съответстващи на исканите цар и патриарх, но Калоян не приема съществено това ограничение и продължава да нарича себе си цар, а българския предстоятел — патриарх.

Унията с Рим осигурява външно признание на възстановената държава, но не води до дълбоко латинизиране на българския църковен живот. Богослужението, монашеството, книжнината и представата за православния владетел остават в източнохристиянската традиция. Това се вижда особено ясно при Борил, който на 11 февруари 1211 г. свиква в Търново събор срещу богомилите. Решенията са отразени в Бориловия синодик — текст, свързан с православната Неделя на православието, без съществен белег за католическа догматика. Самото свикване на събора не доказва, че богомилите са били многобройни или са представлявали масова заплаха; по-вероятно е Църквата да е поискала подкрепата на владетеля срещу малка, но смятана за опасна общност, а Борил да е търсел чрез събора опората на висшето духовенство.

При Иван II Асен църковната политика отново следва разширяването на държавата. След победата при Клокотница на 9 март 1230 г. царят овладява обширни земи в Тракия, Македония и Албания и се стреми да приобщи тяхното православно население към българската монархия. Наред със запазването на част от местната администрация той назначава български епископи и митрополити в новозавоюваните области. Строи и дарява храмове и манастири, предоставя им икономически и юридически привилегии и пренася мощи, чрез които укрепва сакралния престиж на Търново. Особено щедро подпомага Зографския манастир, който в началото на XIII век вече се утвърждава като българско монашеско средище на Света гора.

Опитът политическата власт да разшири непосредствено юрисдикцията на Търново обаче среща канонични ограничения. Иван II Асен се стреми да подчини на търновския архиерей завладените епархии, а за известно време и да разпростре властта му върху Света гора и Солунската митрополия. Атонските монаси, солунското духовенство и гръцките архиереи възразяват срещу подобно пренареждане. Тези спорове показват, че политическата граница не се превръща автоматично в църковна: владетелят може да назначава лоялни духовници и да покровителства обители, но международният православен ред изисква признание от останалите църкви.

Излизането от унията с Рим е осъществено чрез продължителни преговори с Никейската империя и патриарх Герман II. Примас Василий се противопоставя на промяната, напуска Търново и се оттегля на Света гора, където умира. Основното разногласие е настояването новият търновски архиерей да бъде ръкоположен в Никея. През 1234 г. за предстоятел е избран Йоаким, който приема своя сан от Герман II; така се възстановява каноническото и йерархическото общение между Българската църква и православния Изток. Тази стъпка позволява българският църковен въпрос да бъде разрешен не едностранно, а чрез признание от патриарха, който в условията след 1204 г. олицетворява продължението на Константинополската вселенска патриаршия.

През пролетта на 1235 г. църковното споразумение е окончателно утвърдено заедно с политическия съюз между Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес. В Лампсак патриарх Герман извършва венчанието на българската княгиня Елена с никейския престолонаследник Теодор Ласкарис, а специално синодално решение признава търновския архиерей за патриарх и Българската църква за автокефална. В замяна българите признават никейския предстоятел за вселенски патриарх и неговата юрисдикция над Източна Тракия. Атонските монаси подкрепят новия статут, след като Търново се отказва от непосредствена власт над Света гора. Патриаршеското достойнство укрепва претенцията на Иван II Асен да бъде не само владетел на българите, но православен цар на многоетнична държава с многочислено гръцко население.

В зрелия си вид Българската църква се оглавява от търновския и всебългарски патриарх, под чието върховенство стоят митрополити, епископи, свещеници, дякони и монашество. Епархиите са свързани с важните градски средища и до голяма степен следват политическата география на царството, макар границите им да се променят с войните и възникването на самостоятелни владения. Видин има свой митрополит, а Триадица, тоест София, също е важен църковен център. В столицата патриаршеската резиденция и катедралният храм се намират в укрепения комплекс на Царевец близо до царския дворец, докато на Трапезица и в долните квартали има множество църкви, параклиси и манастирски средища. Така устройството на столицата видимо изразява съюза между царството и свещенството.

Връзката между Църквата и царската власт е тясна, но не се свежда до безусловно подчинение на духовенството. Царят е ктитор, покровител и защитник на православието, свиква събори и влияе върху назначаването на архиереи, особено в новозавоювани земи. Патриархът от своя страна коронясва владетеля, освещава династичния ред и представя държавата като част от богоустановената православна общност. Същевременно каноните, съборът на епископите и отношенията с другите източни патриаршии ограничават възможността на царя да решава сам църковните въпроси. Формулата, че „царство без патриарх не бива“, изразява не сливане на двете власти, а идеала за тяхното съгласие и взаимно допълване.

Най-широката обществена мрежа на Църквата се изгражда от градските храмове и манастирите. Особено през XIV век владетели и боляри основават множество обители и ги даряват със земи, селища, стопански права и защита. При църквите и манастирите се усвояват четмо и писмо, а някои по-големи обители преподават граматика, Свещеното писание, богословски съчинения и гръцки език. Завършилите такова по-високо обучение могат да бъдат наричани „граматици“, като сред тях има и миряни. Монасите преписват, превеждат и украсяват книги, а отделни манастири разполагат и с болници, където грижата за болните се съчетава с религиозното служение.

Култът към светците и техните мощи е съществена част от духовния живот и от образа на Търново като свещена столица. Още култът към свети Димитър легитимира въстанието на Асеневци, като представя небесния покровител на Солун за защитник на възроденото царство. По-късно пренасянето на мощи при Иван II Асен, изграждането на храмове и съставянето на жития и похвални слова създават сакрална география около царския и патриаршеския град. Светците са възприемани като застъпници за народа, столицата и владетеля, а мощите им свързват настоящето на династията с християнската история. Тази почит има едновременно богослужебно, обществено и държавно значение.

При Иван Александър религиозната политика се съсредоточава в три главни направления: покровителство на манастирите, подкрепа за исихазма и борба срещу ересите. България поддържа ограничени връзки със Светия престол и е посещавана от францискански и доминикански мисии, но православната принадлежност на царството не е поставена под съмнение. Владетелят подпомага Парорийската и Килифаревската обител, основава или възобновява Драгалевския манастир и дарява Бачковския, Зографския, Ивановските скални църкви и манастири в Месемврия и Оряхово. Същото ктиторство обхваща богослужебните книги и изкуството: създават се богато украсени ръкописи, сред които прочутото Четвероевангелие с многобройни миниатюри и портрети на царското семейство.

Най-дълбокото духовно обновление на XIV век е свързано с исихазма — движение на съзерцателна молитва, монашеско безмълвие и строг аскетизъм. Неговият голям учител Григорий Синаит прекарва значителна част от живота си в Парория, в пределите на българската държава. След молба, предадена чрез Теодосий Търновски, Иван Александър осигурява на братството манастир, стопански принадлежности, средства, добитък, село и езеро, както и укрепена кула срещу разбойническите нападения. След смъртта на Григорий около 1346 г. и западането на Парория царят подкрепя Теодосий, който около 1351 г. създава ново средище в Килифарево. Там заедно с Роман, наричан и Ромил, и бъдещия патриарх Евтимий възниква школа, чието влияние надхвърля границите на България.

Духовното обновление върви успоредно с усилена борба срещу учения и практики, определяни като еретически. В Търново действат последователи на антиисихастите Варлаам и Акиндин, проповедници на месалиански или богомилски идеи, противници на иконите, кръста, духовенството и църковния брак. Сред тях се открояват Теодорит, дошъл от Константинопол, и Кирил Босота, пристигнал след осъждането на последователите на монахинята Ирина. През 1350–1360 г. при Иван Александър са свикани антиеретически събори, а съборът от 1360 г., в който участват царското семейство, патриархът, епископи и монаси, осъжда юдействащи проповедници, богомилството и варлаамитството и потвърждава православието на исихасткото учение. След 1360 г. сведенията за богомили в България изчезват, което показва, че останалите им общности са били малки и слаби, а не масово движение.

В личността на Евтимий исихастката духовност се съединява с църковно управление и филологическа реформа. Роден около 1325 г. в търновско болярско семейство, той преминава през Килифаревския манастир, Константинопол, Студийската обител и Света гора. След завръщането си малко след 1370 г. основава манастира „Света Троица“ край Търново и го превръща в книжовен център, а през 1375 г. е възведен за последен търновски и всебългарски патриарх. Евтимий изисква славянските преводи да бъдат сверявани с гръцките оригинали, ограничава преписването до подготвени книжовници и постановява новите ръкописи да получават патриаршеско одобрение. Подкрепян от Иван Шишман, той се бори и срещу нови еретически проповедници, защитава почитта към иконите и висшето духовенство и настоява за строг християнски морал в брака.

Единството на Българската църква през втората половина на XIV век е засегнато от политическото разделение на царството. Патриарх Теодосий II, който заема престола от 1348 г. до около 1360 г., отстоява настойчиво независимостта на Търново, но влиза в конфликт с константинополския патриарх Калист. В послание от 1361–1362 г. Калист обвинява българския предстоятел, че не възпоменава четиримата източни патриарси, а българското духовенство — в отклонения при кръщението и употребата на свещено миро. Разделението между Търново и Видин има още по-трайни последици: през юли 1381 г., по искане на Иван Срацимир, Константинополският синод избира йеромонах Касиан за видински митрополит. Така Видин преминава под върховенството на Вселенската патриаршия и прекъсва църковната си подчиненост на Търново.

Османската опасност става особено тежка след поражението на Вълкашин и Углеша при Черномен на 26 септември 1371 г. В последните години на Търновското царство патриарх Евтимий представя защитата на държавата като защита на християнската вяра и отправя молитви за Иван Шишман, за българския народ и за съхраняването на градовете. На 17 юли 1393 г. османската войска превзема Търново; Иван Шишман е пленен в Никопол и екзекутиран две години по-късно, а България е превърната от зависима държава в османска провинция. С падането на столицата Търновската патриаршия губи своята царска, административна и териториална опора. До началните десетилетия на XV век моделът на единното православно царство вече принадлежи на миналото, но създадените през XIII–XIV век култове, ръкописи, манастирски средища и книжовни норми остават трайното духовно наследство на Второто българско царство.

Религиозният живот на Второто българско царство стъпва върху дълга християнска и църковна традиция. В българските земи отдавна има митрополии, епископии, храмове и манастири. Християнството е в основата и на обществения ред, и на писмената култура. След византийското завоевание в началото на XI век българските епархии са обединени в автономната Охридска архиепископия, чиято диоцезна територия (тоест църковната ѝ област) до голяма степен повтаря устройството на старата Българска църква. Непосредствено преди въстанието на Асеневци Търново е епископия под властта на Охрид. Затова възстановяването на държавата неизбежно поставя и въпроса за самостоятелна църковна власт.

Възстановяването на Българското царство през 1185–1186 г. още от самото начало е представено като свещено дело. След като норманите превземат и опожаряват Солун през август 1185 г., Асен и Теодор-Петър разпространяват мисълта, че свети Димитър е напуснал града си и е дошъл в Търново, за да закриля българите. Иконата на светеца и новият храм, посветен на него, превръщат въстанието не само в политическо освобождение, а и в действие, което има небесна подкрепа. Когато Петър е провъзгласен за цар със златна корона и червени обувки, старите знаци на върховната власт са възстановени. А култът към свети Димитър придава на новата столица образ на град, избран от Бога.

След като държавата вече се утвърждава политически, Асеневци пристъпват и към изграждане на нейната църковна йерархия. През 1187 г. те сами отделят земите си от Охридската архиепископия, издигат Търновската епископия в архиепископия и поставят начело свой човек — Василий. Гръцкият епископ на Видин отказва да го ръкоположи, защото тази промяна нарушава установения църковен ред. Той е заловен и екзекутиран, а Василий заема поста без признание от византийската църковна власт. Така новата архиепископия е фактически независима, но не и призната по каноните. Василий коронясва единия от братята и още в началото се оформя основният модел на Второто царство — царската власт и висшето духовенство да се подкрепят и да си дават взаимна легитимност.

При Калоян въпросът за законността на царя и на църковния глава вече има и международно значение. Българският владетел настоява, че по историческо право му принадлежи царска корона, а на предстоятеля на Българската църква — патриаршески ранг. Той води дълги преговори с папа Инокентий III и едновременно използва възможността да се сближи с Константинопол. На 7 ноември 1204 г. папски легат коронясва Калоян за крал и посвещава търновския архиепископ за примас, като признава неговата автокефалия, тоест самоуправление. Рим представя титлите крал и примас като равни на търсените от българите цар и патриарх. Но Калоян не приема съществено това ограничение и продължава да се нарича цар, а българския предстоятел — патриарх.

Унията с Рим дава на възстановената държава външно признание, но не води до дълбока промяна в българския църковен живот. Богослужението, монашеството, книжнината и представата за православния владетел остават в източнохристиянската традиция. Това личи ясно при Борил, който на 11 февруари 1211 г. свиква в Търново събор срещу богомилите. Решенията са записани в Бориловия синодик — текст, свързан с православната Неделя на православието, без съществен белег за католическа догматика. Самото свикване на събора не доказва, че богомилите са били много или че са представлявали масова заплаха. По-скоро Църквата е търсела подкрепата на владетеля срещу малка, но смятана за опасна общност, а Борил е искал чрез събора опората на висшето духовенство.

При Иван II Асен църковната политика отново следва разширяването на държавата. След победата при Клокотница на 9 март 1230 г. царят овладява големи земи в Тракия, Македония и Албания и се стреми да приобщи православното население там към българската монархия. Освен че запазва част от местната администрация, той назначава български епископи и митрополити в новите области. Строи и дарява храмове и манастири, дава им земя, стопански права и защита, а също така пренася мощи, с което засилва свещения престиж на Търново. Особено щедро подпомага Зографския манастир, който в началото на XIII век вече се налага като българско монашеско средище на Света гора.

Опитът политическата власт да разшири пряко властта на Търново среща църковни пречки. Иван II Асен се стреми да подчини на търновския архиерей завладените епархии, а за известно време и да разпростре властта му върху Света гора и Солунската митрополия. Атонските монаси, солунското духовенство и гръцките архиереи се противопоставят на такова пренареждане. Тези спорове показват, че политическата граница не става автоматично църковна граница. Владетелят може да назначава верни духовници и да покровителства обители, но в православния свят признанието от другите църкви остава задължително.

Излизането от унията с Рим става чрез дълги преговори с Никейската империя и патриарх Герман II. Примас Василий се противопоставя на промяната, напуска Търново и се оттегля на Света гора, където умира. Главният спор е дали новият търновски архиерей трябва да бъде ръкоположен в Никея. През 1234 г. за предстоятел е избран Йоаким и той получава своя сан от Герман II. Така се възстановява каноничната и йерархичната връзка между Българската църква и православния Изток. Това позволява българският църковен въпрос да бъде решен не едностранно, а с признание от патриарха, който след 1204 г. представлява продължението на Константинополската вселенска патриаршия.

През пролетта на 1235 г. църковното споразумение е окончателно утвърдено заедно с политическия съюз между Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес. В Лампсак патриарх Герман извършва венчанието на българската княгиня Елена с никейския престолонаследник Теодор Ласкарис. Специално синодално решение признава търновския архиерей за патриарх и Българската църква за автокефална, тоест самоуправляваща се. В замяна българите признават никейския предстоятел за вселенски патриарх и приемат неговата власт над Източна Тракия. Атонските монаси подкрепят новия ред, след като Търново се отказва от пряка власт над Света гора. Патриаршеското достойнство засилва претенцията на Иван II Асен да бъде не само владетел на българите, а православен цар на многоетнична държава с многобройно гръцко население.

В зрялата си форма Българската църква се оглавява от търновския и всебългарски патриарх, под чието върховенство стоят митрополити, епископи, свещеници, дякони и монаси. Епархиите са свързани с важните градски центрове и в голяма степен следват политическата карта на царството, макар границите им да се променят с войните и с появата на самостоятелни владения. Видин има свой митрополит, а Триадица, тоест София, също е важен църковен център. В столицата патриаршеската резиденция и катедралният храм се намират в укрепения комплекс на Царевец, близо до царския дворец. На Трапезица и в долните квартали също има много църкви, параклиси и манастирски средища. Така устройството на столицата ясно показва връзката между царството и духовната власт.

Връзката между Църквата и царската власт е много близка, но не означава пълно подчинение на духовенството. Царят е ктитор, тоест дарител и покровител, както и защитник на православието. Той свиква събори и влияе върху избора на архиереи, особено в новозавоюваните земи. Патриархът от своя страна коронясва владетеля, освещава династичния ред и представя държавата като част от богоустановената православна общност. Но каноните, съборът на епископите и отношенията с другите източни патриаршии ограничават възможността царят да решава сам църковните въпроси. Изразът „царство без патриарх не бива“ не означава сливане на двете власти, а идеал за тяхното съгласие и взаимно допълване.

Най-широката обществена мрежа на Църквата се изгражда около градските храмове и манастирите. Особено през XIV век владетели и боляри основават много обители и ги даряват със земи, селища, стопански права и защита. При църквите и манастирите хората се учат да четат и пишат. Някои по-големи обители преподават и граматика, Свещеното писание, богословски съчинения и гръцки език. Завършилите такова по-високо обучение могат да бъдат наричани „граматици“, като сред тях има и миряни. Монасите преписват, превеждат и украсяват книги, а отделни манастири имат и болници, където грижата за болните върви заедно с религиозното служение.

Почитта към светците и техните мощи е важна част от духовния живот и от образа на Търново като свещена столица. Още култът към свети Димитър дава легитимност на въстанието на Асеневци, защото представя небесния покровител на Солун като защитник на възроденото царство. По-късно пренасянето на мощи при Иван II Асен, строежът на храмове и съставянето на жития и похвални слова изграждат свещена карта около царския и патриаршеския град. Светците са възприемани като застъпници за народа, столицата и владетеля, а мощите им свързват настоящето на династията с християнската история. Тази почит има едновременно богослужебно, обществено и държавно значение.

При Иван Александър религиозната политика се съсредоточава в три основни посоки: подкрепа за манастирите, подкрепа за исихазма и борба срещу ересите. България поддържа ограничени връзки със Светия престол и е посещавана от францискански и доминикански мисии, но православната принадлежност на царството не е поставена под въпрос. Владетелят подпомага Парорийската и Килифаревската обител, основава или възстановява Драгалевския манастир и дарява Бачковския, Зографския, Ивановските скални църкви и манастири в Месемврия и Оряхово. Същото покровителство засяга и богослужебните книги, и изкуството: създават се богато украсени ръкописи, сред които е прочутото Четвероевангелие с много миниатюри и портрети на царското семейство.

Най-дълбокото духовно обновление през XIV век е свързано с исихазма — движение за съзерцателна молитва, монашеско мълчание и строг аскетизъм. Големият му учител Григорий Синаит прекарва значителна част от живота си в Парория, в границите на българската държава. След молба, предадена чрез Теодосий Търновски, Иван Александър осигурява на братството манастир, стопански принадлежности, средства, добитък, село и езеро, както и укрепена кула за защита от разбойнически нападения. След смъртта на Григорий около 1346 г. и западането на Парория царят подкрепя Теодосий, който около 1351 г. създава ново средище в Килифарево. Там заедно с Роман, наричан и Ромил, и бъдещия патриарх Евтимий възниква школа, чието влияние надхвърля границите на България.

Духовното обновление върви редом с усилена борба срещу учения и практики, смятани за еретически. В Търново действат последователи на антиисихастите Варлаам и Акиндин, проповедници на месалиански или богомилски идеи, както и хора, които се противопоставят на иконите, кръста, духовенството и църковния брак. Сред тях изпъкват Теодорит, дошъл от Константинопол, и Кирил Босота, пристигнал след осъждането на последователите на монахинята Ирина. През 1350–1360 г. при Иван Александър са свикани антиеретически събори, а съборът от 1360 г., в който участват царското семейство, патриархът, епископи и монаси, осъжда юдействащи проповедници, богомилството и варлаамитството и потвърждава православието на исихазма. След 1360 г. сведенията за богомили в България изчезват, което показва, че останалите им общности са били малки и слаби, а не масово движение.

В личността на Евтимий исихастката духовност се свързва с църковно управление и книжовна реформа. Той е роден около 1325 г. в търновско болярско семейство. Минава през Килифаревския манастир, Константинопол, Студийската обител и Света гора. След завръщането си малко след 1370 г. основава манастира „Света Троица“ край Търново и го превръща в книжовен център. През 1375 г. е възведен за последен търновски и всебългарски патриарх. Евтимий настоява славянските преводи да се сверяват с гръцките оригинали, ограничава преписването до добре подготвени книжовници и изисква новите ръкописи да получават патриаршеско одобрение. Подкрепян от Иван Шишман, той се бори и срещу нови еретически проповедници, защитава почитта към иконите и висшето духовенство и настоява за строг християнски морал в брака.

Единството на Българската църква през втората половина на XIV век е разклатено от политическото разпадане на царството. Патриарх Теодосий II, който е на престола от 1348 г. до около 1360 г., твърдо защитава независимостта на Търново, но влиза в спор с константинополския патриарх Калист. В послание от 1361–1362 г. Калист обвинява българския предстоятел, че не споменава четиримата източни патриарси, а българското духовенство — че има отклонения при кръщението и при употребата на свещено миро. Разделението между Търново и Видин има още по-трайни последици: през юли 1381 г., по искане на Иван Срацимир, Константинополският синод избира йеромонах Касиан за видински митрополит. Така Видин преминава под властта на Вселенската патриаршия и прекъсва подчинението си на Търново.

Османската опасност става особено тежка след поражението на Вълкашин и Углеша при Черномен на 26 септември 1371 г. В последните години на Търновското царство патриарх Евтимий представя защитата на държавата като защита на християнската вяра и отправя молитви за Иван Шишман, за българския народ и за запазването на градовете. На 17 юли 1393 г. османската войска превзема Търново. Иван Шишман е пленен в Никопол и екзекутиран две години по-късно, а България е превърната от зависима държава в османска провинция. С падането на столицата Търновската патриаршия губи своята царска, административна и териториална опора. До началните десетилетия на XV век моделът на единното православно царство вече принадлежи на миналото, но култовете, ръкописите, манастирските средища и книжовните норми, създадени през XIII–XIV век, остават трайното духовно наследство на Второто българско царство.

Религиозният живот във Второто българско царство стъпва върху стара християнска традиция. Още преди 1185 г. в българските земи има епископии, храмове и манастири. След византийското завоевание българските църкви са под властта на Охрид.

Въстанието на Асен и Петър през 1185–1186 г. е показано като свято дело. Храмът на свети Димитър в Търново дава на новата власт небесен покровител. Така Търново става не само столица, а и духовен център.

Още през 1187 г. Асеневци отделят своите земи от Охрид и издигат Търново до архиепископия. Това не е признато веднага от другите църкви, но на практика прави българската църква самостоятелна. Владетелят и висшето духовенство започват да се подкрепят взаимно.

При Калоян българският въпрос става важен и за Европа. След разговори с папа Инокентий III на 7 ноември 1204 г. Калоян е коронясан, а търновският архиепископ е признат от Рим. Но българите не приемат напълно това и продължават да мислят за своя владетел като за цар.

При Иван II Асен след победата при Клокотница на 9 март 1230 г. църквата отново се разширява заедно с държавата. Той назначава български епископи в новите земи, гради храмове и манастири и изпраща мощи в Търново. През 1235 г. в Лампсак търновският архиерей е признат за патриарх, а Българската църква става автокефална.

През XIII и XIV век манастирите и църквите стават важни училища и книжовни средища. В тях се учат четмо и писмо, преписват се книги и се пази вярата. Почитта към светците и техните мощи е много силна и прави Търново свещена столица.

При Иван Александър религиозният живот още повече се засилва. Той подкрепя манастири, книги и изкуство. Най-важно е и разпространението на исихазма — строга монашеска молитва и мълчание. Григорий Синаит и после Теодосий Търновски и Евтимий създават силни духовни средища.

Същото време е и борба срещу ересите. През 1360 г. в Търново има голям събор, който осъжда богомили и други учения. Това показва, че царят и църквата искат да пазят православието.

Евтимий, станал патриарх през 1375 г., прави голяма книжовна промяна. Той поправя старите преводи и иска книгите да са точни. След това османската заплаха става все по-голяма. Търново пада на 17 юли 1393 г., а България губи своята независима църква. Но манастирите, книгите и култовете, създадени тогава, остават трайно наследство.