Сърбия

През първата половина на XIV век българо-сръбските отношения са белязани от ключов дипломатически брак през 1332 г., когато сестрата на цар Иван Александър, Елена, се омъжва за сръбския крал Стефан Душан. Този съюз прекратява потенциалната враждебност между двете страни и поставя основите на продължителен мир, който остава непокътнат до османското нашествие. Въпреки това, мирът е постигнат на висока цена за България, която окончателно се отказва от обширни български земи в Македония, населени с българи, и насочва вниманието си към Тракия, където не успява да постигне значителни успехи.

Сърбия, под ръководството на Стефан Душан, използва мирното състояние с България, за да разшири териториите си в Македония и Албания, превръщайки се в първа сила на Балканите. През 1345 г. Душан приема царската титла „цар на сърби и на гърци“, а коронацията му през 1346 г. в Скопие е благословена от търновския патриарх Симеон, което символизира новата политическа реалност. България, от своя страна, не реагира активно на сръбската експанзия и дори съдейства косвено чрез отвличане на вниманието на Византия в Тракия.

Вътрешната политика в България е белязана от териториално раздробление и нарастващ сепаратизъм, като апанажните владения като Видинското царство под управлението на Иван Срацимир се превръщат в самостоятелни политически единици. Видинското царство, макар и формално подчинено на Търново, се отделя и дори попада под унгарско господство през 1365–1369 г., когато унгарският крал Лудвиг Велики превзема Видин и пленява Иван Срацимир. Този период е съпроводен с опити за католизация на населението и политически конфликти с Византия и Унгария.

Отношенията на България с Византия и западните морски републики Венеция и Генуа се развиват в контекста на нарастващата османска заплаха. България се опитва да излезе от балканската изолация чрез дипломатически и търговски връзки с Венеция, но не успява да създаде ефективна антитурска коалиция. Иван Александър проявява политическа предпазливост и често демонстрира липса на стратегическа визия, което води до пропуснати възможности и загуба на територии.

След смъртта на Иван Александър през 1371 г. България е разделена между Иван Шишман в Търново и Иван Срацимир във Видин, като последният се опитва да запази независимостта си. Видинското царство се превръща в пример за апанажно владение, което се трансформира в самостоятелна държавна единица. В същото време турската експанзия продължава, като към края на XIV век османците завладяват ключови български градове и територии.

В края на XIV и началото на XV век българските владетели, включително Константин, син на Иван Срацимир, участват в антиосмански въстания и съюзи, но усилията им не успяват да възстановят българската държавност. В този период Сърбия вече е изгубила влиянието си, а България е разпокъсана и подложена на външни нашествия и политическа нестабилност.

Така, през XIV век, България преживява период на териториални загуби и политическа слабост, докато Сърбия достига своя връх като балканска сила. Въпреки това, нарастващата османска заплаха и вътрешните противоречия поставят под въпрос бъдещето на двете държави и на целия Балкански полуостров.

През първата половина на XIV век отношенията между България и Сърбия са определени от един важен брак през 1332 г. Тогава сестрата на цар Иван Александър, Елена, се омъжва за сръбския крал Стефан Душан. Този съюз премахва опасността от война между двете държави и поставя началото на дълъг мир, който се запазва до османското нашествие. За България обаче това има висока цена. Държавата окончателно се отказва от големи български земи в Македония, населени с българи, и насочва усилията си към Тракия. Там обаче не постига важни успехи.

Сърбия, водена от Стефан Душан, използва мира с България, за да разшири владенията си в Македония и Албания. Така тя се превръща във водеща сила на Балканите. През 1345 г. Душан приема титлата „цар на сърби и на гърци“, а през 1346 г. е коронясан в Скопие. На тази коронация присъства и търновският патриарх Симеон, което показва новото политическо положение в региона. България не реагира решително на сръбското разширяване. Дори косвено му помага, защото отвлича вниманието на Византия в Тракия.

Вътре в България положението също се влошава. Страната се разпада териториално и в нея нараства сепаратизмът, тоест стремежът отделни области да се управляват самостоятелно. Такива удълни владения (земи, дадени на отделен член на династията) като Видинското царство при Иван Срацимир постепенно се превръщат в почти самостоятелни политически единици. Макар формално да подлежи на Търново, Видинското царство се отделя и през 1365–1369 г. попада под унгарска власт. Тогава унгарският крал Лудвиг Велики превзема Видин и пленява Иван Срацимир. Този период върви заедно с опити за налагане на католицизма сред населението и с политически сблъсъци с Византия и Унгария.

Отношенията на България с Византия и със западните морски републики Венеция и Генуа се развиват на фона на все по-голямата османска опасност. България се опитва да излезе от изолацията си на Балканите чрез дипломация и търговски връзки с Венеция, но не успява да изгради действен съюз срещу турците. Иван Александър проявява предпазливост в политиката си и често не показва ясна дългосрочна стратегия. Това води до пропуснати възможности и до загуба на територии.

След смъртта на Иван Александър през 1371 г. България се разделя между Иван Шишман в Търново и Иван Срацимир във Видин. Иван Срацимир се стреми да запази независимостта си. Видинското царство става пример за удълно владение, което постепенно се превръща в самостоятелна държава. Междувременно турското настъпление продължава. До края на XIV век османците вече са завладели важни български градове и земи.

В края на XIV и началото на XV век българските владетели, сред които и Константин, син на Иван Срацимир, участват в антиосмански въстания и съюзи. Но тези усилия не успяват да върнат българската държавност. По това време Сърбия вече е изгубила предишното си влияние, а България е разпокъсана и подложена на външни нападения и вътрешна нестабилност.

Така през XIV век България преминава през загуби на територии и политическа слабост, докато Сърбия достига своя най-голям възход като балканска сила. Но нарастващата османска заплаха и вътрешните разногласия поставят под въпрос бъдещето и на двете държави, както и на целия Балкански полуостров.

През 1332 г. сестрата на цар Иван Александър, Елена, се омъжва за сръбския крал Стефан Душан. Това носи мир между България и Сърбия, но България се отказва от важни земи в Македония.

Стефан Душан използва мира и разширява Сърбия в Македония и Албания. През 1345 г. той приема царска титла, а през 1346 г. е коронован в Скопие. България не спира това и насочва силите си към Тракия, но без голям успех.

През това време България се разпада на по-малки владения. Видин, под Иван Срацимир, става почти самостоятелен. Между 1365 и 1369 г. унгарският крал Лудвиг Велики превзема Видин и пленява Иван Срацимир.

След смъртта на Иван Александър през 1371 г. България се разделя между Иван Шишман в Търново и Иван Срацимир във Видин. Докато турците настъпват и превземат важни български земи, опитите за съпротива не успяват. През XIV век Сърбия стига връх, а България отслабва силно.