Велик воевода

Великият воевода заемал място сред най-висшите сановници на Второто българско царство. Названието можело да обозначава действителна служба, свързана с ръководството на войската, но и почетно достойнство — ранг, който невинаги предполагал постоянни задължения. Великият воевода не бил просто по-старши член на група обикновени воеводи, а отделен елемент от държавната уредба. Преките български свидетелства обаче са малко, поради което точните му правомощия остават неясни.

Думата „воевода“ означава предводител на войска и предава смисъла на гръцкото strategos. Основната воеводска институция възникнала в България още през Първото царство, а впоследствие названието и свързаните с него представи се разпространили в съседни страни и в голяма част от Централна и Източна Европа. Добавката „велик“ отбелязвала особено висок ранг, но не доказва вътрешно степенуване на една и съща длъжност. Присъствието на този славянски сан в българската йерархия е забележително, защото повечето висши достойнства на Второто царство следвали византийски образци.

На великия воевода не съответства точно определена византийска служба. Понякога той е отъждествяван с megas doux, но византийският велик дукс бил тясно свързан с командването на флота, докато за морски задължения на български или сръбски велики воеводи няма сведения. Неубедителна е и връзката с protostrator, който вероятно съществувал като самостоятелна длъжност и в България. Ако в царството е имало само един действащ велик воевода, положението му би могло най-общо да се сравни с това на megas domestikos, главния византийски военачалник, но подобна аналогия не означава институционална тъждественост.

Изразът „велик воевода“ се среща и по отношение на български владетели, без да е част от царската им титла. В Песнивеца на цар Иван Александър от 1337 г. владетелят е възхвален като „великааго воеводѫ“, а сходно назоваване на цар от Асеневата династия се намира в надпис от търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“. Тези случаи следва да се разбират като дворцови похвални епитети със значение „велик пълководец“. Царят не можел едновременно да носи и по-нисък сан: идеята за върховната и всеобхватна царска власт изключвала подобно съчетание. Поради това късната поява на израза не е достатъчно основание той да бъде обяснен като титла, заета чрез династичните връзки с Влашко.

Сръбските свидетелства показват как великият воевода можел да бъде преди всичко почетно достойнство. Могъщият областен господар Йоан Оливер носел последователно или едновременно рангове като велик воевода, севастократор и деспот. Надписите в Лесновския манастир изброяват получените от него титли, а не поредица от административни назначения. В ктиторския надпис същият израз е приложен и към архангел Михаил като небесен военачалник, с което образът на дарителя е умишлено възвеличен. Положението на Йоан Оливер като самостоятелен местен властник също не прилича на това на чиновник, изпълняващ всекидневна служба в столицата.

Подобна употреба се открива в Босна. Сандал Хранич се назовава „велики воевода босненски“ в грамота, издадена с почти владетелско самочувствие, а Радослав Павлович използва същото достойнство по сходен начин. Споменатата в тези документи „служба“ означава общата вярност на велможата към краля, а не непременно заемането на определена административна длъжност. Определението „босненски“ посочва политическа принадлежност, а не областта на служебна компетентност. Тези примери не доказват пряко българската практика, но показват, че в близката южнославянска традиция титлата можела да се дава без конкретно военно назначение.

Във Влашко и Молдова титулярното развитие е още по-ясно. Основното владетелско обозначение там било „господар“, докато „воевода“ функционирало като лично достойнство на господаря и понякога на членове на семейството му. Носенето му не означавало непременно упражняване на отделна държавна служба. Сравнителните данни от Сърбия, Босна и земите северно от Дунав дават основание да се предполага, че и в България великият воевода съчетавал служебно положение с място в титулната йерархия. Все пак за България това остава реконструкция, а не пряко документиран факт.

Най-сигурното заключение за функциите на великия воевода е, че те били военни. Вероятно той командвал значителни сили и принадлежал към най-тесния кръг на висшата аристокрация. Предлагани са различни възстановки: командване на цялата армия или на войските в отделен поход, положение непосредствено след царя, заместване на владетеля като пълководец или ръководство на големи военни части в мирно време. Нито една от тези възможности не е потвърдена категорично. Не е известно и дали в царството имало само един велик воевода. Ако носителите били повече, част от тях може да са изпълнявали реални задачи, а други да са притежавали само ранга. Няма надеждно свидетелство за постоянен върховен главнокомандващ, различен от царя, а евентуалните административни правомощия на службата не могат да бъдат определени.

Георги Тертер I, бъдещ деспот и цар, е възможен, но несигурен носител на сана. Георги Пахимер използва за него форма, свързана с strategos, и го представя като един от най-влиятелните хора в Търново — популярен сред българите и опасен за владетеля поради собствените си политически стремежи. Понеже обикновените воеводи вероятно управлявали провинциални области, присъствието на Тертер сред столичния елит и изключително високото му положение насочват към хипотезата, че той е бил велик воевода. При Иван Асен III получил деспотското достойнство, но продължил да се стреми към власт. Не са известни конкретни негови действия като военен командир, нито може да се установи дали е запазил предишния си сан след издигането в деспот.

Единственият ясно назован български велик воевода е Константин, споменат в Бориловия синодик с възгласа: „великому воеводѣ Константину ... Феодула нареченъ бы“. Той живял през XIV в. и самото му включване сред почитаните лица показва, че принадлежал към най-видните сановници на царството. Преди смъртта си приел монашество и името Теодул, означаващо „раб Божи“. Изглежда е завършил живота си като монах и е починал от естествена смърт. Не е известно дали действително командвал войски, или носел великия воеводски сан само като почетна титла.

Следователно длъжността е възможно засвидетелствана в края на XIII в. и е изрично документирана през XIV в. Вероятно тя се запазила до османското завладяване на България, но последните етапи от съществуването ѝ не могат да бъдат проследени подробно. Не са известни печати, монети, специално облекло или други отличителни знаци, които със сигурност да се свържат с великия воевода. В късната епоха почетната страна на сана може да е станала по-важна от действителните задължения, както се наблюдава в съседните държави, но българските извори не позволяват това да бъде доказано. С относителна увереност може да се каже само, че великият воевода бил високопоставен военен сановник и едновременно с това носител на престижен ранг.