Татари и монголи

Куманският елемент присъства още в самото възстановяване на българската държавност. През 1186 г., използвайки кризата на Византия при Исак II Ангел, братята Петър и Асен организират въстание, което в изворите се очертава като общо българо-влашко-куманско начинание. Държавата приема историческото име България, възстановената църква е българска, а официалната писменост и политическата традиция са славянобългарски, независимо че византийските и западните автори често наричат въстаниците власи. Куманите осигуряват решаваща подвижна конница и създават възможност за оттегляне, прегрупиране и набиране на сили отвъд Дунав. Именно участието им до голяма степен прави възможно оцеляването на въстанието в неговата най-уязвима фаза и последвалото превръщане на Търново в център на Второто българско царство.

Отношенията между Асеневци и степните кумани не се изчерпват с временен военен съюз. Кумански дружини редовно участват в българските армии, а отделни кумански вождове и родове се установяват южно от Дунав, приемат християнството и постепенно се включват в българската болярска среда. Те не образуват единна политическа партия: в различни конфликти кумани могат да бъдат открити на противоположни страни, което предупреждава срещу представата за монолитна „куманска политика“. Въпреки това техният демографски и военен принос е траен и по-късно намира династичен израз при Тертеровци и вероятно при Шишмановци. В края на 1230-те години това установено равновесие е разрушено от монголското настъпление в южноруските степи.

През 1238–1239 г. монголите покоряват разпростиращата се между Волга и Карпатите куманска степна общност. Част от куманите остават и са погълнати от новата татаро-монголска държава, укрепвайки нейните армии, а други търсят убежище в Унгария, България, Латинската империя и Никейската империя. Големи групи преминават Дунав, като някои се заселват в България, а други продължават към Тракия и Мала Азия; придвижването им е съпроводено и с грабежи. Иван Асен II също използва кумански бежанци във войната, включително при съюза си с латинците и обсадата на Цурулон през 1237 г. Но разгромът на куманската степна сила лишава България от приятелски настроен военен резервоар и извежда монголите непосредствено на северната ѝ граница.

След падането на Киев на 6 декември 1240 г. войските на Бату нахлуват в Централна Европа. На 11 април 1241 г. те разбиват унгарската армия на крал Бела IV при река Шайо и преследват владетеля до далматинското крайбрежие. Новината за смъртта на великия хан Угедей предизвиква оттеглянето им към степите, но завръщащите се отряди преминават през Зета, опустошават Котор, Свач и Дриваст, разоряват Сърбия и през 1242 г. навлизат в България. Българската съпротива е слаба; монголите вземат плячка и пленници, но поради необходимостта да се върнат бързо не завладяват крепости и не установяват пряка териториална окупация. Най-вероятно именно тогава е наложен българският данък, засвидетелстван със сигурност като вече съществуващ през 1253 г.

Походът от 1242 г. има последици, далеч надхвърлящи непосредственото опустошение. Монголската държава остава край българската граница приблизително един век, а през следващите около шест десетилетия България е най-силно засегнатата от татарското влияние балканска страна. Тя понася най-много нападения, първа попада и най-дълго остава под татарски сюзеренитет и приема значителен брой преселници от степите. Същевременно смъртта на Иван Асен II през 1241 г. и малолетието на неговите наследници Коломан I Асен и Михаил II Асен отслабват централната власт. Болярските междуособици, териториалните загуби и изчезването на куманската степна държава превръщат татарския фактор в постоянно условие на българската политика.

При Константин Тих Асен България се оказва притисната едновременно от Византия, Унгария и татарите. След византийските завоевания от 1263 г., когато са отнети крепости в Западна Тракия и по Черноморието, царят търси помощ от своя сюзерен хан Берке. Татарската кампания през зимата на 1264–1265 г. позволява разоряване и отмъщение срещу византийските земи, но не връща изгубените български градове. Смъртта на Берке през 1265 г. лишава Константин от покровител, проявявал известна заинтересованост от защитата на България. Неговият наследник Менгу-Тимур не успява да запази единството на Златната орда, а отслабването на централната власт открива пътя за възхода на Ногай в западните степи.

Ногай, потомък на рода на Чингис хан и племенник на Берке, постепенно се превръща в практически независим владетел на земите, непосредствено граничещи с България. Между 1265 и 1280 г. той е зает главно с утвърждаването си в степта, но извършва периодични набези за плячка. Тъй като България плаща данък на съперника му Менгу-Тимур, Ногай гледа на нея като на държава от противниковия степен лагер. Около 1271 г., след българско нападение в Тракия, Михаил VIII Палеолог призовава Ногай и той самоволно предприема масиран поход отвъд Дунав, който тежко разорява България. Така Константин Тих се оказва обкръжен от свързани помежду си противници: Византия на юг, Унгария на северозапад и Ногай на североизток.

Татарските нападения стават почти постоянни през последните години на Константин Тих. Византия ги насърчава, защото България участва в антивизантийските планове на Шарл Анжуйски, отхвърля Лионската уния и дава убежище на противници на Михаил VIII. За Ногай набезите са не само дипломатическа услуга, а източник на плячка, престиж и средства за задържане на военната му клиентела. Парализираният след злополука Константин Тих не може да организира ефикасна защита, поради което пограничните общности започват сами да формират отряди. Сред техните водачи изпъква свинепасът Ивайло, наричан от Георги Пахимер Лахана, който нанася поредица от поражения на татарските нападатели и привлича все повече селяни и местни воини.

Военните успехи срещу татарите превръщат Ивайло от водач на местната самоотбрана в претендент за царската власт. След гибелта на Константин Тих той влиза в Търново през пролетта на 1278 г., но заварва държава в пълна анархия. Татарски отряди грабят около столицата, а византийска армия води към Търново Иван Асен III, поставеник на Михаил VIII. Във византийските сили участва и Ногаев отряд под командването на Касим бег. През есента на 1278 г. Ивайло напуска обсадената столица, събира армия и отново се отправя срещу татарите, като за известно време успява да ги отблъсне.

През 1279 г. Ивайло се завръща с голяма войска и обсажда Търново. На 17 юни разгромява византийска армия, за която се твърди, че наброявала 10 000 души, а на 5 август при Средна гора унищожава втора войска от около 5000 души. Иван Асен III бяга тайно през Месемврия за Константинопол, но търновските боляри избират за цар Георги I Тертер вместо да допуснат Ивайло. Ивайло и преминалият на негова страна Касим бег търсят помощ от Ногай отвъд Дунав. След няколкомесечно изчакване Ногай нарежда на пир да бъдат убити и двамата; Иван Асен III едва избягва същата съдба и се отказва от нови опити за българската корона.

Георги I Тертер, избран в края на 1279 г., наследява изключително отслабена държава. Първоначално властта му едва надхвърля Търново, а впоследствие се простира главно върху част от Източна България. Византия държи южното Черноморие от Месемврия на юг, Западна Тракия по горното течение на Марица и редица други отнети земи. Видин, Браничево, владението около Копсис, Средногорието и Крънската област се развиват като самостоятелни или полусамостоятелни политически средища. Търновският цар изглежда по-скоро като „пръв между равни“, а Ногай покровителства някои от отцепилите се владетели и не позволява на царя да ги подчини.

След смъртта на Менгу-Тимур през 1280 или 1281 г. Ногай се освобождава практически от контрола на централната власт в Златната орда. От около 1280 до гибелта му през 1299 г. България преживява най-тежкия период на татарска намеса и грабежи. Византийската дипломация използва Ногай срещу антивизантийската коалиция и получава от него конна армия, представена в българския източник като 40-хилядна; при движението си към Тракия тя опустошава Североизточна България и парализира българските действия. След Сицилийската вечерня от 31 март 1282 г. планът на Шарл Анжуйски за възстановяване на Латинската империя рухва. Татарите са използвани и срещу сърбите в Македония, но след оттеглянето им Сърбия завладява Велбъждко, Скопско, Тетовско, Пиянец и Овче поле.

Особено опустошителното нахлуване през 1285 г. принуждава Георги I Тертер да приеме върховенството на Ногай и да му плаща данък. Това означава пренасочване на българската зависимост от централния хан на Златната орда към непосредствения западностепен господар, от когото Търново реално не може да се защити. Споразумението е скрепено династично: Тертеровата дъщеря е изпратена за съпруга на Ногаевия син Чака, а престолонаследникът Тодор Светослав става заложник в татарския двор. За младия княз това е второ заложничество, защото преди това той и майка му са държани в Константинопол във връзка с брачните комбинации около Иван Асен III. Договорът ограничава най-големите Ногаеви набези, но не възстановява царския контрол над отцепените области.

Татарската хегемония допълнително насърчава сепаратизма. Дърман и Куделин, български боляри от кумански произход, управляват Браничево от крепостта Ждрело и успешно отблъскват унгарските походи между 1282 и 1284 г. През 1290 г. те разгромяват Стефан Драгутин, след което нахлуват в Мачва с наемни кумански и татарски части и достигат до Сава. През 1291 г. обединените сили на Драгутин и крал Стефан Урош II Милутин надделяват, а Дърман и Куделин бягат отвъд Дунав при Ногай. Браничево е присъединено към владенията на Драгутин, докато Търново остава безучастно; Ногаевото покровителство над Видин и Шишман също възпира Георги Тертер от възстановяване на единството.

През 1292 г. нов голям татарски набег съвпада с бягството на Георги I Тертер във Византия и възкачването на Смилец. Византийците първоначално се колебаят дали да приемат беглеца, страхувайки се да не разгневят Ногай, което показва степента на татарското влияние върху българските династични промени. Смилец разполага със самостоятелно владение между Средна гора и Стара планина и с тесни византийски връзки. Братът на Георги Тертер, Елтимир, получава Крънската област като зестра при брака си с дъщерята на Смилец и образува Крънското деспотство. България е разкъсана между местни владетели, зависими в различна степен от Ногай, Византия, Унгария или Сърбия.

Решителният обрат настъпва след войната между Ногай и законния хан на Златната орда Токту. Ногай е победен и убит през 1299 г., а синът му Чака, придружен от Тодор Светослав и остатъци от Ногаевите сили, навлиза в България. Чака успява за кратко да овладее Търново и обикновено се разглежда като краткотраен цар или фактически господар на държавата през 1299–1300 г. Неговата власт обаче е лишена от широка вътрешна опора и излага България на опасността от наказателен поход на Токту. Тодор Светослав организира преврат, затваря Чака и нарежда той да бъде удушен, след което изпраща отсечената му глава на хана.

През 1300 г. Тодор Светослав се възкачва на престола и слага край на непосредствената власт на Ногаевия клан над България. Това често се определя като отхвърляне на татарското господство, но англоезичният изворов анализ налага по-точна формулировка: царят премахва бруталната Ногаева хегемония, ала вероятно веднага договаря с Токту ново подчинение и данък. Според източни сведения екзекуцията на Чака е извършена по заповед или поне със съгласието на Токту. Новата зависимост е значително по-хлабава и политически изгодна: Ордата престава да се намесва във вътрешните дела на царството и североизточната граница е обезопасена. Това освобождава силите на Тодор Светослав за борба с Византия и за възстановяване на царския авторитет.

Като награда за унищожаването на Чака Токту предоставя или потвърждава на България земите между дунавските устия и долното течение на Днестър с център Белград, известен още като Акерман, Маврокастро и Белгород Днестровски. До 1314 г. властта на Тодор Светослав достига Южна Бесарабия и Днестър, а от тези земи той набира татарски воини за българската армия. Така татарската конница се превръща от средство за разоряване в инструмент на българската дипломация и военна политика. През 1303 г. Каракишек, синът на Чака, пристига с братята си и около 3000 конници във Видин при деспот Шишман; тази сила укрепва Видинското княжество срещу Сърбия и Унгария. Татарските преселения южно от Дунав продължават, но вече не са непременно израз на политическо подчинение.

Стабилизацията позволява на Тодор Светослав да възстанови част от черноморските владения и да насочи политиката си главно срещу Византия. Каталанското нахлуване в Източна Тракия през 1304–1307 г. улеснява българското настъпление, а възвърнатите пристанища увеличават търговията с Венеция и Генуа. България изнася предимно земеделска продукция и внася луксозни стоки, докато монетосеченето рязко нараства. Черноморският свят от Варна до Сарай става пространство на интензивни контакти между българи, татари, италиански търговци и православни, католици и мюсюлмани. При Тодор Светослав отношенията с татарите вече са подчинени на българо-византийското съперничество, а не обратното.

Куманският произход на Тертеровци показва колко дълбоко степният елемент е интегриран в българското общество. Георги I Тертер и Тодор Светослав не са външни кумански завоеватели, а представители на отдавна побългарен и християнизиран аристократичен род, органично свързан с българските държавни, църковни и културни традиции. Династията стои на престола през 1280–1292 и 1300–1322 г., общо около 34 години. Кумански корени или силни кумански родови връзки се приписват и на Видинските Шишмановци, от които произлизат Михаил III Шишман и последната търновска династия. Следователно куманското наследство не е противоположност на българската държавност, а един от компонентите на нейния късносредновековен елит.

В Североизточна България отслабването на централната власт и на непосредствения татарски натиск създава условия за появата на Добруджанското деспотство. Неговият пръв известен владетел Балик се утвърждава в средата на XIV в. в областта Карвуна, чието средище обикновено се свързва с района на днешна Балчик и Каварна. След него Добротица разширява владението, включва важни черноморски крепости и се превръща в самостоятелен участник във византийските междуособици и черноморската търговия. Самото име Добруджа по-късно се свързва с Добротица. Това политическо образувание продължава традицията на регионалните владения, но възниква в нова среда, в която италианските морски републики, Византия, Търново и отслабващата Орда си оспорват дунавско-черноморското пространство.

Монголското влияние не изчезва внезапно. След смъртта на Токту през 1321 г. хан Узбек проявява по-силен интерес към западните земи на Ордата и вероятно отнема обратно предоставените на България територии при Днестър и дунавските устия. Между 1332 и 1337 г. татарите завладяват Вичина, пограничен търговски град при Дунавската делта. Въпреки това сюзеренитетът на Ордата през XIV в. е много по-хлабав от Ногаевата хегемония и понякога носи на България повече военни и териториални ползи, отколкото загуби. В дългосрочен план разпадането на единната степна власт, възходът на Влашко и Молдова и формирането на регионални български владения ограничават възможността за пряка татарска намеса. Така отношенията преминават от куманско съюзничество през монголско нашествие и данъчна зависимост към Ногаева хегемония, а след 1300 г. — към по-гъвкаво сътрудничество и постепенно отслабване на татарския политически контрол.