Църквата
Никоя институция не надживява царете така, както църквата. Този раздел я проследява от архиепископията на Асеневци, през унията с Рим и патриаршията, призната при Лампсак през 1235 г., до ересите, които тя осъжда, исихасткото обновление, преобразило манастирите ѝ, и имотите и грамотите, които я правят сила сама по себе си.
Статии
Религия и църква
През периода 1185–1422 г. Българската църква е едновременно духовна общност, обществена институция и опора на възстановената царска власт. От самоволно учредената Търновска архиепископия тя преминава през краткотрайната уния с Рим и достига до международно призната автокефална патриаршия през 1235 г. Нейният живот се развива в епархиите, градските храмове и манастирите, в борбата срещу ересите, почитта към светците и мощите и книжовното обновление на XIV век. Османското завоевание унищожава държавната и столичната опора на Търновската патриаршия, но духовното ѝ наследство продължава чрез православната вяра, монашеството и книжовната традиция.
Търновската патриаршия
Търновската патриаршия е върховният църковен институт на Второто българско царство и един от главните изрази на неговия суверенитет. Тя израства от самостоятелната Търновска архиепископия, създадена от Асеневци след 1186 г., преминава през ограниченото папско признание от 1204 г. и получава канонично православно признание през 1235 г. Независимостта ѝ се упражнява чрез собствена епархийска йерархия, синодално управление, църковен съд, контрол върху духовенството, книжнината и манастирските средища. През XIV век политическото раздробяване и намесата на Константинопол стесняват нейната юрисдикция, а превземането на Търново през 1393 г. слага край на патриаршията като институция на самостоятелното Българско царство.
Богомилството и ересите
През XIII–XIV век борбата с ересите е съществена част от религиозната политика на Второто българско царство и от усилията на владетелите да утвърдят единството на държавата и Църквата. Богомилството, изградено върху дуалистична основа и противопоставено на църковните тайнства, йерархията и материалните форми на култа, било възприемано като заплаха за самия ред на православното общество. Съборът на цар Борил през 1211 г. и съборите на Иван Александър през 1350 и 1360 г. показват как богословският спор, църковната дисциплина и царската власт действали съвместно. През XIV век антиеретическата борба се преплела с утвърждаването на исихазма и достигнала своята най-последователна форма в дейността на Теодосий Търновски и патриарх Евтимий.
Исихазмът и монашеството
През XIV век исихазмът се превръща в главната обновителна сила на православното монашество в България, като съчетава безмълвна молитва, строг аскетизъм, духовно наставничество и книжовен труд. Пренесено от Света гора и от Григорий Синаит в Парория, движението получава решаваща подкрепа от цар Иван Александър и намира трайно средище в Килифаревския манастир на Теодосий Търновски. Чрез Евтимий исихасткото обновление преминава от монашеските общности към върховната църковна власт, литературната норма и организираната борба срещу ересите. Българските монаси, книжовници и архиереи превръщат това наследство в общославянско явление, достигнало до Сърбия и Русия.
Манастирите и грамотите
Във Второто българско царство манастирът е не само религиозна общност, а привилегирована корпорация, земевладелец, стопански център и местна власт. Неговото имуществено положение се урежда чрез царски грамоти, най-тържествените от които са златопечатните слова или хрисовули, даряващи земи, села, приходи, зависимо население и различни данъчни, служебни и съдебни имунитети. Ктиторството свързва царе и боляри с обителите чрез взаимна размяна на материална подкрепа, молитвено поменаване, обществен престиж и политическа легитимност. Османското завоевание прекратява стария режим на хрисовулни свободи и подчинява манастирските владения на нова данъчна и административна власт, макар някои обители да запазват вътрешния си живот.