Богомилството и ересите

В средновековната православна държава ереста не била разбирана само като частно религиозно заблуждение. Единството на вярата стояло в основата на обществения и политическия ред, а земното царство се мислело като отражение на небесната йерархия. Затова учение, което отричало осветените от Църквата институции, засягало едновременно духовния авторитет на духовенството и сакралната легитимност на владетеля. Именно в този смисъл богомилството и сродните му течения били опасни за Търновското царство: не непременно защото всяка еретическа община била огнище на политически бунт, а защото нейната доктрина обезсилвала идеологическите основи на православната държава.

Кратката предистория на богомилството отвежда към дуалистичната среда, създадена от манихейството и особено от павликянството. Павликянски групи били преселвани от византийските императори в Тракия, близо до българските земи, а още преди възникването на богомилството се говорело за намерение на павликяни да изпратят свои проповедници в България. Върху тази почва се оформило учение за две противоположни начала — добро и зло, — според което материалният свят бил дело на дявола. Богомилството не било просто копие на павликянството, но наследило неговата дуалистична картина на света и я приспособило към християнската среда на България. Във времето на Второто царство то вече било стара и разпознаваема традиция, чието име и основни заблуди присъствали в православната антиеретическа книжнина.

От дуализма произтичало отрицателното отношение към видимите и материалните форми на църковния живот. Щом материята принадлежала на злия творец, храмът, кръстът, иконата и осветените предмети не можели да бъдат сигурни посредници на спасението. Богомилите отхвърляли действеността на установените църковни тайнства, не признавали епископско-свещеническата йерархия като необходим посредник между Бога и човека и противопоставяли на официалния култ собствена религиозна общност. Тя имала старейшина, наричан дедец, учители или апостоли и две основни категории последователи — съвършени и вярващи. Вместо църковната сакраментална практика централно място заемали молитвеното събрание, общото произнасяне на „Отче наш“ и взаимната изповед.

Това учение имало непосредствени обществени последици. Отрицанието на свещенството подкопавало правото на Църквата да наставлява, съди и освещава; отхвърлянето на тайнствата поставяло под съмнение кръщението, брака и целия ритуален ритъм на християнския живот; иконоборските нагласи отричали един от най-видимите белези на православната култура. Когато към тях се прибавяло неодобрение към брака или проповед за освобождаване от установени нравствени норми, както било приписвано на някои късни еретици, опасността изглеждала още по-голяма. Държавата виждала в подобни идеи разпадане на дисциплината, но не бива всяка проява на социално недоволство да се отъждествява автоматично с богомилство. Антиеретическите текстове представяли противника чрез крайно полемичен език, докато реалните общини можели да бъдат малки и затворени.

Богомилството принадлежало към по-широкия свят на средновековните дуалистични движения. Западни автори знаели за балкански еретически общини, обозначавани като църкви, сред които се посочвали Мелник, България и Драговития. Сходствата между богомили и западни катари се проявявали в дуализма, противопоставянето на официалната църковна йерархия, делението между посветени и обикновени вярващи и стремежа на съвършените към строг аскетичен живот. Тези прилики и движението на проповедници и идеи обясняват връзките между балканското богомилство и катарските движения на Запад, без да доказват пълно организационно единство между всички дуалистични общини. Също така не всяка балканска църква, обвинявана отвън в ерес, била богомилска: например Босненската църква запазвала основни християнски вярвания и не трябва да бъде отъждествявана механично с богомилите.

В началото на XIII век богомилският въпрос се появил в момент на тежка политическа нестабилност. Цар Борил бил изправен пред съперници от Асеневия род, отцепването на владенията на Алексий Слав и Стрез, военни поражения и загуба на територии. Влошаването на живота и отслабването на централната власт можели да благоприятстват религиозната опозиция, но мащабът на движението не бива да се определя единствено по тревожната реторика на църковните обвинения. За Борил осъждането на ереста било и начин да получи подкрепата на духовенството, да се представи като православен владетел и да укрепи разклатената си власт. Така царският интерес и църковното настояване за намеса се срещнали в свикването на първия голям антибогомилски събор на Второто царство.

На 11 февруари 1211 г. в една от търновските църкви се събрали архиереи, свещеници и монаси, боляри и множество народ. Заловените еретици били доведени в столицата, а царят бил представен като деен участник и водач на спора. След богословско разобличение богомилите били анатемосани; непокорилите се били наказани и изпратени на заточение. Образът на еретиците, останали „неми като риби“, следва традиционната схема на православната победа над заблудата, но същевременно показва как Борил присвоявал за царската институция ролята на пазител на вярата. Съборът бил църковен по същност, ала неговото провеждане, обществена представителност и наказателни решения били невъзможни без държавната власт.

Най-трайният резултат от събора бил Синодикът на цар Борил. По заповед на владетеля гръцкият Синодик в Неделята на православието — паметник, възникнал след възстановяването на иконопочитанието през 843 г. — бил преведен на български, а решенията на търновския събор били вписани сред православните съборни постановления. Синодикът съчетавал догматически формули, анатеми, възхвали и историческа памет и бил предназначен за ежегодно богослужебно четене. Поради това той е изключително важен извор за официалното самосъзнание на Българската църква, но не е безпристрастно преброяване на еретиците. Неговият език превръща победата над богомилите в доказателство за православието и законността на самото Българско царство.

Особено показателно било, че съборът следвал изцяло константинополската православна традиция, макар само седем години по-рано България формално да била в уния с Рим. Борил е назован „православен цар“, а съборът — „православен“, без видими следи от католическо догматическо влияние. Това не означавало, че владетелят възприел непримирима политическа враждебност към всички католически сили: още през 1213 г. той установил близки отношения с Латинската империя и Унгария. Следователно антибогомилската политика била израз на вътрешната православна идентичност и на съюза между престола и духовенството, а не задължително програма за постоянна антикатолическа външна политика.

Действителната сила на богомилството през Бориловото управление вероятно била по-ограничена, отколкото внушава Синодикът. След 1211 г. не последвала засвидетелствана продължителна вълна от преследвания и през останалата част от царуването на Борил богомилите не се появяват като значим политически фактор. По-вероятно е съборът да бил насочен срещу малка, но достатъчно видима секта, чието съществуване тревожело Църквата. Това не обезценява събитието: дори малобройната ерес имала голямо символно значение в общество, което свързвало верското единство с държавната цялост. Съборът демонстрирал не толкова способността на богомилите да завземат властта, колкото решимостта на царя да определя границите на допустимото вярване.

През останалата част на XIII век богомилството не заело централно място в политическата история на България. Възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. укрепило институционалната основа на православието, но няма сведения за нова мащабна антибогомилска кампания, сравнима със събора от 1211 г. Това продължително отдръпване от видимата сцена подсказва, че еретическите общини били слаби, локални или приспособени към нелегално съществуване. Същевременно Синодикът продължавал да поддържа паметта за осъдените учения и да представя борбата с тях като постоянно задължение на Църквата. Така през XIII век богомилството било по-скоро трайна категория на православната полемика, отколкото масово движение с ясно установима политическа организация.

През XIV век религиозната обстановка се променила вследствие на големия спор около исихазма. Исихастите се стремели чрез безмълвие, съсредоточена молитва и строга аскеза да достигнат до съзерцание на божествената светлина. Варлаам Калабрийски осмял техните телесни молитвени техники и отхвърлил богословската им претенция за възприемане на божествената светлина, докато Григорий Палама защитил исихастката практика като съгласна с православното предание. На 10 юни 1341 г. събор в „Света София“ осъдил Варлаам, а решенията в полза на паламизма били окончателно утвърдени през 1351 г. Оттогава названието варлаамити обозначавало противниците на официално приетото исихастко богословие, макар те да не били дуалисти от богомилски тип.

В България исихазмът получил подкрепата на цар Иван Александър. Григорий Синаит се установил в Парория, в пределите на българската държава, а сред най-видните му ученици бил Теодосий Търновски. След смъртта на Григорий около 1346 г. Теодосий основал с царска помощ духовно средище край Килифарево, близо до Търново. Там заедно с Роман-Ромил и бъдещия патриарх Евтимий създал школа, чието влияние надхвърлило българските граници. Теодосий превеждал исихастки произведения от гръцки и участвал в изграждането на православна книжовна култура. Покровителството на Иван Александър над Парория, Килифарево и други манастири превърнало исихазма не само в монашеско течение, но и в опора на царската религиозна политика.

Същите пътища, по които се разпространявали исихастките идеи, можели да пренасят и учения, смятани за еретически. Теодосий се противопоставил на образования Теодорит, дошъл от Константинопол и свързан с Варлаам и Акиндин. На Теодорит били приписвани магически лечения, поклонение пред дъб и жертвоприношения на овце, а сред последователите му имало представители на висшите среди. Друга група произлизала от учението на солунската монахиня Ирина, определяно като месалианско — название, което през тази епоха често служело за обозначаване на богомилството. След осъждането на нейните последователи във Византия през 1344 г. Лазар и Кирил Босота дошли в Търново и пренесли там своите възгледи.

Около 1350 г., по настояване на Теодосий Търновски, Иван Александър свикал първия от двата големи антиеретически събора на своето управление. В него участвали патриархът, духовенството и болярският съвет, а Теодосий произнесъл основната защита на православието. Лазар, който ходел гол и може би се стремял към адамитско подражание на райското състояние, се разкаял. Кирил Босота и неговият ученик, свещеникът Стефан, отказали да се подчинят, били жигосани по лицата и изпратени на заточение. На Босота се приписвали нападки срещу иконите, кръста, духовенството и брака, както и учение, че тялото е творение на дявола. Тези черти съчетавали богомилски дуализъм, иконоборство, отхвърляне на църковната власт и крайни нравствени изводи.

След този събор Теодосий продължил борбата срещу адамити и юдействащи. Адамитското учение проповядвало събличане на дрехите в подражание на първия човек, а неговите противници го обвинявали и в разпуснати общи събирания. Юдействащите — вероятно християни, възприели определени юдейски идеи — нападали почитането на иконите, храмовете, духовенството и монашеството. През 1360 г. бил свикан нов събор в присъствието на царското семейство, патриарха, епископите и много монаси. Един от тримата обвинени се отказал от учението си, а другите двама понесли мъчения. Съборът осъдил също богомилството и варлаамитството. Процесът не трябва да се разглежда като обща държавна кампания срещу всички евреи: преследвани били активни проповедници на антихристиянски възгледи, докато еврейските общини продължили да съществуват в страната.

През последната четвърт на XIV век антиеретическата дейност била продължена от патриарх Евтимий, най-видния ученик на Теодосий. Като търновски патриарх той се противопоставил на варлаамитите Пирон и монаха Теодосий Фудул, които освен исихазма нападали висшето духовенство и иконите и били обвинявани в магически практики. Евтимий постигнал изгонването им от България, допълвал Синодика с анатеми срещу еретиците, насочвал свои кореспонденти към защита на православието и въздигал в култ Иларион Мъгленски като стар борец срещу павликяни и богомили. Неговата книжовна реформа също имала антиеретическо измерение: поправянето на преводите по гръцки образци и патриаршеският контрол над новите ръкописи трябвало да възпрепятстват разпространението на догматически грешки. Цар Иван Шишман подкрепил разпорежданията му, с което отново съединил църковната норма с държавния авторитет.

В цялост борбата с ересите във Второто българско царство не се изчерпвала с наказание и принуда. Тя включвала събори, проповеди, анатеми, преводи, поправяне на книги, манастирско образование и създаване на официална памет за победите на православието. Църквата се нуждаела от царя, за да събира събори, да налага изгнание и да контролира обществения ред; царят се нуждаел от Църквата, за да бъде признат като пазител на истинската вяра. Исихазмът дал на този съюз нова духовна и идеологическа основа, а противниците му били включени сред еретиците редом с богомили, адамити и юдействащи. След 1360 г. богомилството вече не се споменава в българските документи и вероятно било сведено до незначителни остатъци, но антиеретическата бдителност останала водещо задължение на Търновската патриаршия до самия край на царството.