Богомилството и ересите

В средновековната православна държава ереста не била разбирана само като частно религиозно заблуждение. Единството на вярата стояло в основата на обществения и политическия ред, а земното царство се мислело като отражение на небесната йерархия. Затова учение, което отричало осветените от Църквата институции, засягало едновременно духовния авторитет на духовенството и сакралната легитимност на владетеля. Именно в този смисъл богомилството и сродните му течения били опасни за Търновското царство: не непременно защото всяка еретическа община била огнище на политически бунт, а защото нейната доктрина обезсилвала идеологическите основи на православната държава.

Кратката предистория на богомилството отвежда към дуалистичната среда, създадена от манихейството и особено от павликянството. Павликянски групи били преселвани от византийските императори в Тракия, близо до българските земи, а още преди възникването на богомилството се говорело за намерение на павликяни да изпратят свои проповедници в България. Върху тази почва се оформило учение за две противоположни начала — добро и зло, — според което материалният свят бил дело на дявола. Богомилството не било просто копие на павликянството, но наследило неговата дуалистична картина на света и я приспособило към християнската среда на България. Във времето на Второто царство то вече било стара и разпознаваема традиция, чието име и основни заблуди присъствали в православната антиеретическа книжнина.

От дуализма произтичало отрицателното отношение към видимите и материалните форми на църковния живот. Щом материята принадлежала на злия творец, храмът, кръстът, иконата и осветените предмети не можели да бъдат сигурни посредници на спасението. Богомилите отхвърляли действеността на установените църковни тайнства, не признавали епископско-свещеническата йерархия като необходим посредник между Бога и човека и противопоставяли на официалния култ собствена религиозна общност. Тя имала старейшина, наричан дедец, учители или апостоли и две основни категории последователи — съвършени и вярващи. Вместо църковната сакраментална практика централно място заемали молитвеното събрание, общото произнасяне на „Отче наш“ и взаимната изповед.

Това учение имало непосредствени обществени последици. Отрицанието на свещенството подкопавало правото на Църквата да наставлява, съди и освещава; отхвърлянето на тайнствата поставяло под съмнение кръщението, брака и целия ритуален ритъм на християнския живот; иконоборските нагласи отричали един от най-видимите белези на православната култура. Когато към тях се прибавяло неодобрение към брака или проповед за освобождаване от установени нравствени норми, както било приписвано на някои късни еретици, опасността изглеждала още по-голяма. Държавата виждала в подобни идеи разпадане на дисциплината, но не бива всяка проява на социално недоволство да се отъждествява автоматично с богомилство. Антиеретическите текстове представяли противника чрез крайно полемичен език, докато реалните общини можели да бъдат малки и затворени.

Богомилството принадлежало към по-широкия свят на средновековните дуалистични движения. Западни автори знаели за балкански еретически общини, обозначавани като църкви, сред които се посочвали Мелник, България и Драговития. Сходствата между богомили и западни катари се проявявали в дуализма, противопоставянето на официалната църковна йерархия, делението между посветени и обикновени вярващи и стремежа на съвършените към строг аскетичен живот. Тези прилики и движението на проповедници и идеи обясняват връзките между балканското богомилство и катарските движения на Запад, без да доказват пълно организационно единство между всички дуалистични общини. Също така не всяка балканска църква, обвинявана отвън в ерес, била богомилска: например Босненската църква запазвала основни християнски вярвания и не трябва да бъде отъждествявана механично с богомилите.

В началото на XIII век богомилският въпрос се появил в момент на тежка политическа нестабилност. Цар Борил бил изправен пред съперници от Асеневия род, отцепването на владенията на Алексий Слав и Стрез, военни поражения и загуба на територии. Влошаването на живота и отслабването на централната власт можели да благоприятстват религиозната опозиция, но мащабът на движението не бива да се определя единствено по тревожната реторика на църковните обвинения. За Борил осъждането на ереста било и начин да получи подкрепата на духовенството, да се представи като православен владетел и да укрепи разклатената си власт. Така царският интерес и църковното настояване за намеса се срещнали в свикването на първия голям антибогомилски събор на Второто царство.

На 11 февруари 1211 г. в една от търновските църкви се събрали архиереи, свещеници и монаси, боляри и множество народ. Заловените еретици били доведени в столицата, а царят бил представен като деен участник и водач на спора. След богословско разобличение богомилите били анатемосани; непокорилите се били наказани и изпратени на заточение. Образът на еретиците, останали „неми като риби“, следва традиционната схема на православната победа над заблудата, но същевременно показва как Борил присвоявал за царската институция ролята на пазител на вярата. Съборът бил църковен по същност, ала неговото провеждане, обществена представителност и наказателни решения били невъзможни без държавната власт.

Най-трайният резултат от събора бил Синодикът на цар Борил. По заповед на владетеля гръцкият Синодик в Неделята на православието — паметник, възникнал след възстановяването на иконопочитанието през 843 г. — бил преведен на български, а решенията на търновския събор били вписани сред православните съборни постановления. Синодикът съчетавал догматически формули, анатеми, възхвали и историческа памет и бил предназначен за ежегодно богослужебно четене. Поради това той е изключително важен извор за официалното самосъзнание на Българската църква, но не е безпристрастно преброяване на еретиците. Неговият език превръща победата над богомилите в доказателство за православието и законността на самото Българско царство.

Особено показателно било, че съборът следвал изцяло константинополската православна традиция, макар само седем години по-рано България формално да била в уния с Рим. Борил е назован „православен цар“, а съборът — „православен“, без видими следи от католическо догматическо влияние. Това не означавало, че владетелят възприел непримирима политическа враждебност към всички католически сили: още през 1213 г. той установил близки отношения с Латинската империя и Унгария. Следователно антибогомилската политика била израз на вътрешната православна идентичност и на съюза между престола и духовенството, а не задължително програма за постоянна антикатолическа външна политика.

Действителната сила на богомилството през Бориловото управление вероятно била по-ограничена, отколкото внушава Синодикът. След 1211 г. не последвала засвидетелствана продължителна вълна от преследвания и през останалата част от царуването на Борил богомилите не се появяват като значим политически фактор. По-вероятно е съборът да бил насочен срещу малка, но достатъчно видима секта, чието съществуване тревожело Църквата. Това не обезценява събитието: дори малобройната ерес имала голямо символно значение в общество, което свързвало верското единство с държавната цялост. Съборът демонстрирал не толкова способността на богомилите да завземат властта, колкото решимостта на царя да определя границите на допустимото вярване.

През останалата част на XIII век богомилството не заело централно място в политическата история на България. Възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. укрепило институционалната основа на православието, но няма сведения за нова мащабна антибогомилска кампания, сравнима със събора от 1211 г. Това продължително отдръпване от видимата сцена подсказва, че еретическите общини били слаби, локални или приспособени към нелегално съществуване. Същевременно Синодикът продължавал да поддържа паметта за осъдените учения и да представя борбата с тях като постоянно задължение на Църквата. Така през XIII век богомилството било по-скоро трайна категория на православната полемика, отколкото масово движение с ясно установима политическа организация.

През XIV век религиозната обстановка се променила вследствие на големия спор около исихазма. Исихастите се стремели чрез безмълвие, съсредоточена молитва и строга аскеза да достигнат до съзерцание на божествената светлина. Варлаам Калабрийски осмял техните телесни молитвени техники и отхвърлил богословската им претенция за възприемане на божествената светлина, докато Григорий Палама защитил исихастката практика като съгласна с православното предание. На 10 юни 1341 г. събор в „Света София“ осъдил Варлаам, а решенията в полза на паламизма били окончателно утвърдени през 1351 г. Оттогава названието варлаамити обозначавало противниците на официално приетото исихастко богословие, макар те да не били дуалисти от богомилски тип.

В България исихазмът получил подкрепата на цар Иван Александър. Григорий Синаит се установил в Парория, в пределите на българската държава, а сред най-видните му ученици бил Теодосий Търновски. След смъртта на Григорий около 1346 г. Теодосий основал с царска помощ духовно средище край Килифарево, близо до Търново. Там заедно с Роман-Ромил и бъдещия патриарх Евтимий създал школа, чието влияние надхвърлило българските граници. Теодосий превеждал исихастки произведения от гръцки и участвал в изграждането на православна книжовна култура. Покровителството на Иван Александър над Парория, Килифарево и други манастири превърнало исихазма не само в монашеско течение, но и в опора на царската религиозна политика.

Същите пътища, по които се разпространявали исихастките идеи, можели да пренасят и учения, смятани за еретически. Теодосий се противопоставил на образования Теодорит, дошъл от Константинопол и свързан с Варлаам и Акиндин. На Теодорит били приписвани магически лечения, поклонение пред дъб и жертвоприношения на овце, а сред последователите му имало представители на висшите среди. Друга група произлизала от учението на солунската монахиня Ирина, определяно като месалианско — название, което през тази епоха често служело за обозначаване на богомилството. След осъждането на нейните последователи във Византия през 1344 г. Лазар и Кирил Босота дошли в Търново и пренесли там своите възгледи.

Около 1350 г., по настояване на Теодосий Търновски, Иван Александър свикал първия от двата големи антиеретически събора на своето управление. В него участвали патриархът, духовенството и болярският съвет, а Теодосий произнесъл основната защита на православието. Лазар, който ходел гол и може би се стремял към адамитско подражание на райското състояние, се разкаял. Кирил Босота и неговият ученик, свещеникът Стефан, отказали да се подчинят, били жигосани по лицата и изпратени на заточение. На Босота се приписвали нападки срещу иконите, кръста, духовенството и брака, както и учение, че тялото е творение на дявола. Тези черти съчетавали богомилски дуализъм, иконоборство, отхвърляне на църковната власт и крайни нравствени изводи.

След този събор Теодосий продължил борбата срещу адамити и юдействащи. Адамитското учение проповядвало събличане на дрехите в подражание на първия човек, а неговите противници го обвинявали и в разпуснати общи събирания. Юдействащите — вероятно християни, възприели определени юдейски идеи — нападали почитането на иконите, храмовете, духовенството и монашеството. През 1360 г. бил свикан нов събор в присъствието на царското семейство, патриарха, епископите и много монаси. Един от тримата обвинени се отказал от учението си, а другите двама понесли мъчения. Съборът осъдил също богомилството и варлаамитството. Процесът не трябва да се разглежда като обща държавна кампания срещу всички евреи: преследвани били активни проповедници на антихристиянски възгледи, докато еврейските общини продължили да съществуват в страната.

През последната четвърт на XIV век антиеретическата дейност била продължена от патриарх Евтимий, най-видния ученик на Теодосий. Като търновски патриарх той се противопоставил на варлаамитите Пирон и монаха Теодосий Фудул, които освен исихазма нападали висшето духовенство и иконите и били обвинявани в магически практики. Евтимий постигнал изгонването им от България, допълвал Синодика с анатеми срещу еретиците, насочвал свои кореспонденти към защита на православието и въздигал в култ Иларион Мъгленски като стар борец срещу павликяни и богомили. Неговата книжовна реформа също имала антиеретическо измерение: поправянето на преводите по гръцки образци и патриаршеският контрол над новите ръкописи трябвало да възпрепятстват разпространението на догматически грешки. Цар Иван Шишман подкрепил разпорежданията му, с което отново съединил църковната норма с държавния авторитет.

В цялост борбата с ересите във Второто българско царство не се изчерпвала с наказание и принуда. Тя включвала събори, проповеди, анатеми, преводи, поправяне на книги, манастирско образование и създаване на официална памет за победите на православието. Църквата се нуждаела от царя, за да събира събори, да налага изгнание и да контролира обществения ред; царят се нуждаел от Църквата, за да бъде признат като пазител на истинската вяра. Исихазмът дал на този съюз нова духовна и идеологическа основа, а противниците му били включени сред еретиците редом с богомили, адамити и юдействащи. След 1360 г. богомилството вече не се споменава в българските документи и вероятно било сведено до незначителни остатъци, но антиеретическата бдителност останала водещо задължение на Търновската патриаршия до самия край на царството.

В средновековната православна държава ересите не се възприемали просто като лично религиозно заблуждение. Единната вяра стояла в основата на обществения и политическия ред, а земната държава се мислела като образ на небесната подредба. Затова учение, което отричало одобрените от Църквата институции, удряла едновременно по духовния авторитет на духовенството и по свещената законност на владетеля. Точно в този смисъл богомилството и близките до него учения били опасни за Търновското царство: не защото всяка еретическа община непременно била огнище на бунт, а защото самото им учение разклащало идеите, върху които стъпвала православната държава.

Кратката история на богомилството води към дуалистичната среда, създадена от манихейството и най-вече от павликянството. Павликянски групи били преселвани от византийските императори в Тракия, близо до българските земи, а още преди появата на богомилството се говорело, че павликяни искат да изпратят свои проповедници в България. В такава среда се оформило учение за две противоположни начала — добро и зло — според което материалният свят бил дело на дявола. Богомилството не било просто копие на павликянството, но наследило неговата представа за света и я приспособило към християнската среда в България. По времето на Второто царство то вече било старо и добре познато течение, а името му и основните му заблуди присъствали в православните съчинения срещу ересите.

От това дуалистично виждане произтичало и отрицателното отношение към видимите и материалните форми на църковния живот. Щом материята принадлежала на злия създател, храмът, кръстът, иконата и осветените предмети не можели да бъдат сигурни пътища към спасението. Богомилите отхвърляли действието на установените тайнства, не приемали епископите и свещениците като нужни посредници между Бога и човека и издигали срещу официалната Църква своя общност. Тя имала старейшина, наричан дедец, учители или апостоли, и две основни групи последователи — съвършени и вярващи. Вместо обичайния църковен ритуал най-важни били общата молитва, произнасянето на „Отче наш“ и взаимната изповед.

Тези идеи имали и пряко обществено значение. Когато се отричало свещенството, се подкопавало правото на Църквата да поучава, съди и освещава. Когато се отхвърляли тайнствата, под въпрос заставали кръщението, бракът и целият християнски ред на живота. Иконоборските нагласи пък отричали един от най-видимите знаци на православната култура. Ако към това се добавяло и неодобрение към брака или проповед срещу установените нравствени правила, както се приписвало на някои късни еретици, опасността изглеждала още по-голяма. Държавата виждала в такива идеи разпад на реда, но не бива всяко социално недоволство автоматично да се обявява за богомилство. Освен това антиеретическите текстове често описвали противника с крайно враждебен език, докато реалните общини можели да бъдат малки и затворени.

Богомилството било част от по-широкия свят на средновековните дуалистични движения. Западни автори знаели за балкански еретически общини, наричани църкви, сред които били посочвани Мелник, България и Драговития. Приликите между богомилите и западните катари се виждали в дуализма, в противопоставянето на официалната църковна йерархия, в разделението между посветени и обикновени вярващи и в стремежа на съвършените към строг аскетичен живот. Тези прилики, както и движението на проповедници и идеи, обясняват връзките между балканското богомилство и катарските движения на Запад, но не доказват пълно общо организация между всички дуалистични общини. Също така не всяка балканска църква, обвинявана отвън в ерес, била богомилска: например Босненската църква запазвала основните християнски вярвания и не бива да се отъждествява механично с богомилите.

В началото на XIII век въпросът за богомилите излязъл на преден план в момент на тежка политическа несигурност. Цар Борил бил изправен пред съперници от Асеневия род, пред отделянето на владенията на Алексий Слав и Стрез, пред военни поражения и загуби на земи. По-тежкият живот и отслабената централна власт можели да помагат на религиозната опозиция, но мащабът на движението не бива да се преценява само по тревожния език на църковните обвинения. За Борил осъждането на ересите било и начин да спечели подкрепата на духовенството, да се покаже като православен владетел и да укрепи разклатената си власт. Така интересът на царя и желанието на Църквата за намеса се срещнали при свикването на първия голям събор срещу богомилите във Второто царство.

На 11 февруари 1211 г. в една от търновските църкви се събрали архиереи, свещеници и монаси, боляри и множество хора от народа. Заловените еретици били доведени в столицата, а царят бил показан като активен участник и водач на спора. След богословско разобличение богомилите били отлъчени; онези, които не се покорили, били наказани и пратени на заточение. Образът на еретиците, които останали „неми като риби“, следва обичайната православна представа за победа над заблудата, но показва и как Борил присвоявал за царската власт ролята на пазител на вярата. Съборът бил църковен по същност, но без държавната власт неговото събиране, обществена тежест и наказателни решения не биха били възможни.

Най-устойчивият резултат от събора бил Синодикът на цар Борил. По заповед на владетеля гръцкият Синодик в Неделята на православието — текст, възникнал след възстановяването на иконопочитанието през 843 г. — бил преведен на български, а решенията на търновския събор били включени сред православните съборни постановления. Синодикът събирал догматически формули, анатеми, възхвали и историческа памет и бил предназначен да се чете всяка година по време на богослужение. Затова той е много важен източник за официалното самосъзнание на Българската църква, но не е безпристрастен списък на еретиците. Неговият език превръща победата над богомилите в доказателство за православието и за законността на самото Българско царство.

Особено показателно било, че съборът напълно следвал константинополската православна традиция, макар само седем години по-рано България формално да била в уния с Рим. Борил е наречен „православен цар“, а съборът — „православен“, без видими следи от католическо догматично влияние. Това обаче не значело, че владетелят водел постоянна враждебна политика срещу всички католически сили: още през 1213 г. той установил близки отношения с Латинската империя и Унгария. Следователно антибогомилската му политика била израз на вътрешната православна идентичност и на съюза между престола и духовенството, а не задължително програма за трайна антикатолическа външна политика.

Истинската сила на богомилството при Борил вероятно била по-малка, отколкото показва Синодикът. След 1211 г. не последвала доказана дълга вълна от преследвания, а през останалите години от царуването на Борил богомилите не се появяват като важен политически фактор. По-вероятно е съборът да бил насочен срещу малка, но достатъчно видима секта, която тревожела Църквата. Това не намалява значението на събитието. Дори малобройна ерес можела да има голяма символична тежест в общество, което свързвало единството на вярата с целостта на държавата. Съборът показал не толкова че богомилите могат да вземат властта, а че царят ще определя границите на допустимата вяра.

През останалата част на XIII век богомилството не заело централно място в политическия живот на България. Възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. укрепило устройството на православието, но няма сведения за нова голяма кампания срещу богомилите, сравнима със събора от 1211 г. Това дълго отдръпване от видимата сцена подсказва, че еретическите общини били слаби, местни или принудени да живеят тайно. В същото време Синодикът продължавал да пази спомена за осъдените учения и да представя борбата с тях като постоянен дълг на Църквата. Така през XIII век богомилството било по-скоро трайна тема в православната полемика, отколкото масово движение с ясно оформена политическа организация.

През XIV век религиозната обстановка се променила заради големия спор около исихазма. Исихастите се стремели чрез безмълвие, съсредоточена молитва и строга аскеза да достигнат съзерцание на божествената светлина. Варлаам Калабрийски осмивал техните телесни молитвени практики и отхвърлял тяхното учение за възприемане на божествената светлина, а Григорий Палама защитил исихастката практика като съгласна с православното предание. На 10 юни 1341 г. събор в „Света София“ осъдил Варлаам, а решенията в полза на паламизма били окончателно утвърдени през 1351 г. Оттогава названието варлаамити означавало противниците на официално приетото исихастко богословие, макар те да не били дуалисти като богомилите.

В България исихазмът получил подкрепата на цар Иван Александър. Григорий Синаит се установил в Парория, в границите на българската държава, а сред най-видните му ученици бил Теодосий Търновски. След смъртта на Григорий около 1346 г. Теодосий основал с царска помощ духовен център край Килифарево, близо до Търново. Там, заедно с Роман-Ромил и бъдещия патриарх Евтимий, той създал школа, чиято сила надхвърлила българските земи. Теодосий превеждал исихастки съчинения от гръцки и участвал в изграждането на православна книжнина. Покровителството на Иван Александър над Парория, Килифарево и други манастири превърнало исихазма не само в монашеско течение, но и в опора на царската религиозна политика.

Същите пътища, по които се разпространявали исихастките идеи, можели да пренасят и учения, смятани за еретически. Теодосий се противопоставил на образованиия Теодорит, който дошъл от Константинопол и бил свързан с Варлаам и Акиндин. На Теодорит били приписвани магически лечения, поклонение пред дъб и жертвоприношения на овце, а сред неговите последователи имало хора от висшите среди. Друга група произлизала от учението на солунската монахиня Ирина, определяно като месалианско — название, което в тази епоха често се използвало за богомилството. След като нейните последователи били осъдени във Византия през 1344 г., Лазар и Кирил Босота дошли в Търново и донесли там своите идеи.

Около 1350 г., по настояване на Теодосий Търновски, Иван Александър свикал първия от двата големи събора срещу ересите по време на своето управление. В него участвали патриархът, духовенството и болярският съвет, а Теодосий произнесъл главната защита на православието. Лазар, който ходел гол и може би се стремял да подражава на Адамовото състояние преди грехопадението, се разкаял. Кирил Босота и неговият ученик, свещеникът Стефан, отказали да се подчинят, били белязани по лицата и изпратени на заточение. На Босота били приписвани нападки срещу иконите, кръста, духовенството и брака, както и учение, че тялото е дело на дявола. Така се съчетавали богомилски дуализъм, иконоборство, отхвърляне на църковната власт и крайни морални изводи.

След този събор Теодосий продължил борбата срещу адамитите и юдействащите. Адамитското учение проповядвало събличане на дрехите в подражание на първия човек, а неговите противници го обвинявали и в разпуснати общи събирания. Юдействащите — вероятно християни, приели определени юдейски идеи — нападали почитането на иконите, храмовете, духовенството и монашеството. През 1360 г. бил свикан нов събор в присъствието на царското семейство, патриарха, епископите и много монаси. Един от тримата обвинени се отказал от учението си, а другите двама понесли мъчения. Съборът осъдил и богомилството, и варлаамитството. Този процес не бива да се смята за обща държавна акция срещу всички евреи: гонени били дейни проповедници на антихристиянски възгледи, а еврейските общини продължили да съществуват в страната.

През последната четвърт на XIV век антиеретическата дейност била продължена от патриарх Евтимий, най-изтъкнатия ученик на Теодосий. Като търновски патриарх той се противопоставил на варлаамитите Пирон и монаха Теодосий Фудул, които освен исихазма нападали висшето духовенство и иконите и били обвинявани в магически практики. Евтимий успял да ги изгони от България, допълвал Синодика с анатеми срещу еретиците, насочвал свои писма в защита на православието и издигнал в култ Иларион Мъгленски като стар борец срещу павликяни и богомили. И книжовната му реформа имала антиеретическа страна: поправянето на преводите по гръцки образци и контролът на патриарха върху новите ръкописи трябвало да спрат разпространението на догматически грешки. Цар Иван Шишман подкрепил неговите разпореждания, с което отново свързал църковната норма с държавния авторитет.

Като цяло борбата с ересите във Второто българско царство не се свеждала само до наказания и насилие. Тя включвала събори, проповеди, анатеми, преводи, поправяне на книги, обучение в манастирите и създаване на официална памет за победите на православието. Църквата се нуждаела от царя, за да свиква събори, да налага изгнание и да държи обществения ред; царят се нуждаел от Църквата, за да бъде признат като пазител на истинската вяра. Исихазмът дал на този съюз нова духовна и идеологическа основа, а неговите противници били включени сред еретиците редом с богомили, адамити и юдействащи. След 1360 г. богомилството вече не се споменава в българските документи и вероятно се е свело до съвсем малки остатъци, но бдителността срещу ересите останала водещ дълг на Търновската патриаршия до самия край на царството.

В средновековна България ереса не била само грешна вяра. Тя засягала и държавата. Хората вярвали, че царската власт и църквата трябва да пазят една и съща вяра. Затова богомилството било смятано за много опасно.

Богомилите учели, че светът е направен от злото. Затова не приемали икони, кръст, тайнствата и църковната власт. Това ги изправяло срещу официалната църква. Учението им било познато още преди Второто българско царство.

На 11 февруари 1211 г. цар Борил свикал голям събор в Търново срещу богомилите. Те били осъдени, а непокорните били пратени на заточение. Борил така искал и да засили властта си. После била съставена книга с църковни правила и осъждания, която пазела спомена за тази победа.

През 1235 г. била възстановена върховната българска църковна власт. През XIV век пак имало спорове за вярата. Цар Иван Александър подкрепил Теодосий Търновски и после патриарх Евтимий. Те се борили срещу богомили и други учения, които църквата смятала за опасни. Имало събори около 1350 г. и през 1360 г., а някои от обвинените били наказани и пратени в изгнание.

В края на XIV век богомилството вече не било голяма сила. Но борбата с него останала важна. Тя показва как царят и църквата работели заедно, за да пазят реда и еднаквата вяра.