Търновската патриаршия

Търновската патриаршия не възниква просто като почетно достойнство на един архиерей, а като завършек на възстановената българска държавност. В политическото мислене на Асеневци царската и църковната власт образували взаимно допълващо се цяло: пълноправното царство трябвало да има собствен върховен духовен глава, способен да коронясва владетеля, да освещава властта му и да управлява църквата независимо от чужд предстоятел. Формулата „царство без патриарх не бива“ изразява именно това равновесие между царство и свещенство. Затова борбата за Търновската патриаршия преминава през три различни степени: фактическа самостоятелност след 1186 г., ограничено признание от Рим през 1204 г. и пълно православно признаване през 1235 г.

Предисторията на институцията започва с унищожаването на старата Българска патриаршия. След завладяването на Дръстър през 971 г. император Йоан Цимиски низложил патриарх Дамиан, а след окончателното покоряване на България през 1018 г. Василий II устроил българската църква като самостойна архиепископия със седалище в Охрид. Тя не била патриаршия, но съхранила значителна институционна приемственост: нейната територия била определена според земите и епископиите, принадлежали на Българското царство при царете Петър и Самуил. Архиепископът получавал своето положение под върховната власт на императора, но бил ръкополаган от собствените си епископи. Така след 1018 г. българите загубили държавната независимост и патриаршеския ранг, но не останали без отделна църковна организация.

Охридската архиепископия обхващала повече от тридесет епископства, сред които Охрид, Костур, Мъглен, Битоля, Струмица, Велбъжд, Триадица, Ниш, Браничево, Белград, Скопие, Призрен, Дръстър и Видин. Тя се титулувала архиепископия на България или на цяла България и пазела спомена за някогашното царство, макар да действала в пределите на византийския политически ред. Търново било обикновена епископия под нейна власт. Именно това положение станало неприемливо след възстановяването на българската държава: Охрид останал извън първоначалната територия на въстанието и бил свързан с византийската власт, докато новото царство имало нужда от собствен църковен център в столицата си.

Още при въстанието на Асен и Теодор-Петър през 1186 г. Търново било превърнато едновременно в политическо и духовно средище. Видинският митрополит и още двама епископи участвали в издигането на Василий първо за епископ на Търново, а след това за архиепископ на България. Новата власт едностранно извадила освободените земи от юрисдикцията на Охрид и ги подчинила на Търновския архиерей. Действието възстановявало българската църковна самостоятелност на практика, но не било признато от византийската църква и предизвикало канонична съпротива. Василий въпреки това поел управлението и извършил тържествена църковна коронация на български владетел, с което новото царство получило основните си институционни белези — столица, цар и самостоятелен архиепископ.

Първоначалната Търновска архиепископия следователно била независима по волята на българския владетел и местната йерархия, но не притежавала общоправославно канонично признание. Това не ѝ пречело да упражнява власт в пределите на държавата: архиепископът коронясвал владетеля, ръководел духовенството и олицетворявал приемствеността с Първото българско царство. Към началото на 90-те години на XII век България вече имала цар и архиепископ, без да чака външно одобрение. Слабостта на този модел била дипломатическа и канонична: както царската титла, така и санът на духовния глава можели да бъдат оспорвани от Константинопол и другите големи църковни центрове.

Калоян превърнал въпроса за църковния ранг в основен предмет на преговорите си с папа Инокентий III. В кореспонденцията от 1200–1207 г. той настоявал, че по силата на историческата приемственост му се полага императорска корона, а на българския църковен глава — патриаршеско достойнство. Калоян се позовавал на царете Симеон, Петър и Самуил и едновременно използвал съперничеството между Рим и Византия. На папството той предлагал признаване на римското върховенство срещу легитимиране на българското царство и църква, а пред византийците показвал, че при отказ може да потърси признание от Запада. Така църковната дипломация служела пряко на държавния суверенитет.

На 7 ноември 1204 г., след продължителни преговори и превземането на Константинопол от кръстоносците, папски легат коронясал Калоян и осветил Търновския архиепископ Василий като примас. Българската архиепископия получила призната местна самостоятелност, но под върховенството на папата. Съществено било разграничението между поисканото и даденото: Калоян искал императорска корона и патриарх, а Рим му предоставил кралска корона и примас. Папската страна представяла тези титли като практически равностойни на царската и патриаршеската, но българският владетел не приел смисловото ограничение. Той продължил да се титулува цар и да нарича своя духовен глава патриарх.

Унията дала на България международно признание, папска санкция за владетелската власт и призната самостоятелност на Търновската архиепископия. Тя обаче не дала нито формален патриаршески ранг, нито признание от православния Изток, а поставяла българската църква в зависимост от Рим. След смъртта на Калоян връзката постепенно загубила политическата си стойност. Съборът срещу богомилите в Търново през 1211 г. използвал православния Синодик, което показва, че богослужебният и догматичният живот оставал дълбоко православен. При Иван II Асен курсът бил решително обърнат към възстановяване на каноничното общение с Изтока. Примас Василий се противопоставил на отхвърлянето на унията, напуснал Търново и се оттеглил в Света гора, но протестът му не променил царската политика.

След победата при Клокотница на 9 март 1230 г. въпросът за църквата придобил още по-голямо значение. Иван II Асен владеел обширни земи с българско и гръцко православно население и се представял като „цар на българи и гърци“. За такава власт обвързаната с Рим архиепископия била неподходяща: царят се нуждаел от православен патриарх, който да освещава претенциите му и да приобщи новите поданици. В присъединените македонски и тракийски области били назначавани български митрополити и епископи, като част от гръцките архиереи били заменени. Търновският предстоятел получил юрисдикция над редица епископства, завладени от Епирската държава, а разширяването на държавата било последвано от съответно разширяване на църковната мрежа.

Отношенията с Охрид и Света гора показват както силата, така и пределите на Търново. Охридската архиепископия продължила самостоятелното си съществуване, макар самият Охрид да попаднал под властта на Иван II Асен. След смъртта на Димитър Хоматиан около 1234 г. за охридски архиепископ вероятно бил поставен българинът Йоаникий, наследен преди 1241 г. от Сергий. Иван II Асен покровителствал атонските манастири, потвърждавал техни грамоти и давал богати дарове, особено на българския Зографски манастир. Опитът му да подчини Света гора на Търновския архиерей обаче срещнал съпротивата на монасите и бил изоставен. Неуспешен останал и стремежът да се постави Солунската митрополия под Търново. Така българската юрисдикция се разширявала в завладените земи, но не можела безпрепятствено да поглъща древни и привилегировани църковни средища.

Решаващите преговори били водени с Никея, където се намирали византийският император и вселенският патриарх Герман II. Мисията на анкирския митрополит Христофор изложила условието Търновският архиерей да бъде канонично ръкоположен в Никея. След смъртта на примас Василий за нов предстоятел бил избран Йоаким. През 1234 г. той заминал за Никея и получил своя сан от Герман II. С този акт било възстановено прекъснатото каноническо и йерархическо общение между българската църква и православния Изток. Търново вече не разчитало само на държавна принуда, историческа традиция или папска привилегия, а влизало в православния църковен ред чрез признатия вселенски патриарх.

През пролетта на 1235 г. Иван II Асен, съпругата му и дъщеря му Елена се срещнали с император Йоан III Дука Ватаци в Калиопол. Политическият съюз бил скрепен в Лампсак с брака на Елена и престолонаследника Теодор Ласкарис. Едновременно с брачната церемония било прието императорско и съборно постановление, с което Търновският архиерей бил почетен като самостоятелен и получил правото да се нарича патриарх. Решението не било лична отстъпка на Герман II, а синодален акт в рамките на православната съборност. Съгласието на източните патриаршески средища придавало на промяната по-широка общоцърковна легитимност: решения от такъв ранг се разглеждали в общността на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, а не като едноличен жест на един предстоятел.

Споразумението от 1235 г. съдържало взаимни признания и ограничения. Българската страна признала никейския патриарх за вселенски и приела неговата юрисдикция над Източна Тракия. В замяна Герман II признал Йоаким за патриарх, а Българската църква — за автокефална. Търново се отказало от претенции към Света гора и Солун, а атонските монаси подкрепили новия му статут, след като опасността от непосредствено подчинение на българския предстоятел отпаднала. Скоро след това никейският патриарх поставил свой митрополит в Солун, демонстрирайки признатата си власт. Независимостта на Търново следователно не означавала върховенство над целия православен Балкански полуостров, а самоуправление в собствената му канонична територия при признаване на почетното и вселенско положение на Константинополската катедра.

Вътрешното устройство на патриаршията следвало епархийския и съборния модел на православната църква. Начело стоял Търновският патриарх, подпомаган от митрополити и епископи, управляващи отделните епархии. Териториалните промени на държавата обикновено водели до промени в църковната юрисдикция и до поставяне на нови архиереи. Патриаршеската катедрала и резиденция се намирали в укрепения комплекс на Царевец редом с царския дворец, което видимо изразявало съюза на царската и духовната власт. Патриархът представлявал църквата пред владетеля и външните патриаршии, освещавал владетелската власт и ръководел синодалното решаване на догматични, дисциплинарни и административни въпроси.

Църковната юрисдикция включвала надзор над духовенството, разглеждане на канонични нарушения, борба с ересите и контрол върху правилното извършване на тайнствата. Съборът от 1211 г. и по-късната дейност на патриарх Евтимий показват практическото действие на църковния съд и синодалната дисциплина. Материалната основа на институцията се изграждала чрез владетелски и болярски дарения, храмове, манастири и потвърдени с грамоти имуществени права. Особено през XIV век царе и аристократи основавали и покровителствали големи манастири, част от които се превърнали в книжовни и образователни средища. Църквата не била само богослужебна структура, а собственик и пазител на имущество, организатор на образование и книжовност и важна опора на държавния ред.

Йоаким бил първият канонично признат патриарх на възстановената патриаршия. След него Търновският престол бил заеман от поредица патриарси, които поддържали автокефалното управление въпреки политическите кризи, татарския натиск, династическите борби и промените на границите. През XIV век като „търновски и всебългарски светител“ е засвидетелстван Теодосий II, който заемал престола през 1352 и 1356 г. Самият всебългарски титул изразявал претенцията на Търново да бъде духовен център на всички българи, дори когато държавата вече се разделяла на отделни политически владения. При Иван Александър царската власт останала щедър покровител на църкви, манастири, книжовници и преводачи, а Търново се утвърдило като голям духовен център.

Отношенията с възстановената Константинополска патриаршия не били лишени от напрежение. Около 1361–1362 г. патриарх Калист обвинил Търновската църква, че нейният предстоятел не възпоменава имената на патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, че в България кръщението не винаги се извършва според приетите канони и че не се използва миро, приготвено във Великата църква. Спорът разкрива различното разбиране за автокефалията: Търново я упражнявало като широка практическа независимост, докато Константинопол настоявал, че българският патриарх няма равен ранг с четиримата древни източни патриарси. Политическото разпадане допълнително отслабило Търновската юрисдикция. През 1371 г. Константинопол се намесил в църковните дела на Търново и Видин, а през 1381 г. по искане на Иван Срацимир назначил Касиан за Видински митрополит. Така Видинската църква окончателно излязла от подчинение на Търново.

Последният и най-прославен предстоятел бил патриарх Евтимий. Той превърнал патриаршеската власт в средство за духовна и книжовна реформа: настоявал славянските богослужебни и богословски текстове да бъдат сверявани с гръцките оригинали, ограничавал преписването до подготвени книжовници и изисквал новите ръкописи да получават патриаршеско одобрение. Евтимий се борел и срещу еретически учения, а цар Иван Шишман подкрепял разпорежданията му. Така в навечерието на османското завоевание патриаршията все още упражнявала реална власт върху вярата, духовенството и книжовния живот. На 17 юли 1393 г. османската войска превзела Търново, а България била превърната от зависимо царство в османска провинция. С унищожаването на столичния и държавния център изчезнала и политическата основа на самостоятелната Търновска патриаршия. Нейното най-трайно наследство останало съединяването на българската държавна традиция с православната автокефалия и превръщането на Търново в духовна столица на средновековна България.

Търновската патриаршия не се появява просто като чест за един висш духовник. Тя е знак, че българската държава е била възстановена. За Асеневци царската власт и църковната власт вървели заедно и се допълвали. Пълноценната държава трябвало да има свой върховен духовен глава. Той можел да коронясва владетеля, да благославя властта му и да ръководи църквата без чужда намеса. Затова изразът „царство без патриарх не бива“ точно показва това равновесие между царска власт и духовенство. Борбата за Търновската патриаршия минава през три етапа: фактическа самостоятелност след 1186 г., ограничено признание от Рим през 1204 г. и пълно православно признание през 1235 г.

Предисторията започва с унищожаването на старата Българска патриаршия. След като Дръстър бил завладян през 971 г., император Йоан Цимиски свалил патриарх Дамиан. После, след окончателното подчиняване на България през 1018 г., Василий II организирал българската църква като самостоятелна архиепископия със седалище в Охрид. Тя не била патриаршия, но запазила важна приемственост. Нейната територия била определена според земите и епархиите, които принадлежали на Българското царство при царете Петър и Самуил. Архиепископът получавал положението си под върховната власт на императора, но бил ръкополаган от собствените си епископи. Така след 1018 г. българите изгубили политическата си независимост и патриаршеския ранг, но не останали без отделна църковна организация.

Охридската архиепископия обхващала повече от тридесет епископства, сред които Охрид, Костур, Мъглен, Битоля, Струмица, Велбъжд, Триадица, Ниш, Браничево, Белград, Скопие, Призрен, Дръстър и Видин. Тя се наричала архиепископия на България или на цяла България и пазела спомена за старото царство, макар да действала в рамките на византийския ред. Търново тогава било обикновена епископия под нейна власт. След възстановяването на българската държава това вече не можело да остане така. Охрид бил извън първоначалната територия на въстанието и бил свързан с византийската власт, а новото царство имало нужда от свой църковен център в столицата.

Още при въстанието на Асен и Теодор-Петър през 1186 г. Търново станало едновременно политически и духовен център. Видинският митрополит и още двама епископи участвали в издигането на Василий първо за епископ на Търново, а после за архиепископ на България. Новата власт едностранно отделила освободените земи от Охрид и ги подчинила на Търновския архиерей. На практика това възстановявало българската църковна самостоятелност, но Византийската църква не го признала и се противопоставила канонично. Въпреки това Василий поел управлението и извършил тържествена църковна коронация на български владетел. Така новото царство получило основните си белези: столица, цар и самостоятелен архиепископ.

Първата Търновска архиепископия значи била независима по волята на българския владетел и местните духовници, но без общоправославно канонично признание. Това не пречело да действа в държавата. Архиепископът коронясвал владетеля, ръководел духовенството и напомнял за връзката с Първото българско царство. В началото на 90-те години на XII век България вече имала цар и архиепископ, без да чака чуждо одобрение. Слабата страна на този модел била друга: и царската титла, и санът на духовния глава можели да бъдат оспорени от Константинопол и от другите големи църковни центрове.

Калоян превърнал въпроса за църковния ранг в основна тема на преговорите си с папа Инокентий III. В писмата от 1200–1207 г. той настоявал, че по силата на историческата приемственост заслужава императорска корона, а българският църковен глава — патриаршеско достойнство. Калоян се позовавал на царете Симеон, Петър и Самуил. Същевременно използвал и съперничеството между Рим и Византия. На папството предлагал да признае римското върховенство срещу признаване на българското царство и църква. Пред византийците показвал, че при отказ може да потърси признание от Запада. Така църковната дипломация служела направо на държавната независимост.

На 7 ноември 1204 г., след дълги преговори и след като кръстоносците превзели Константинопол, папски легат коронясал Калоян и признал Търновския архиепископ Василий за примас, тоест за първи духовен глава в рамките на унията. Българската архиепископия получила призната местна самостоятелност, но под върховенството на папата. Тук има важна разлика между поисканото и даденото: Калоян искал императорска корона и патриарх, а Рим му дал кралска корона и примас. Папската страна представяла тези титли като почти равни на царска и патриаршеска, но българският владетел не приел това ограничение. Той продължил да се нарича цар и да нарича своя духовен глава патриарх.

Унията дала на България международно признание, папско утвърждение на владетелската власт и призната самостоятелност на Търновската архиепископия. Но тя не дала нито истински патриаршески ранг, нито признание от православния Изток. Освен това поставяла българската църква в зависимост от Рим. След смъртта на Калоян връзката постепенно изгубила политическа тежест. Съборът срещу богомилите в Търново през 1211 г. използвал православния Синодик, тоест църковния текст с православни формули и осъждания, което показва, че богослужението и вярата си оставали дълбоко православни. При Иван II Асен курсът вече бил твърдо насочен към възстановяване на каноничното общение с Изтока. Примас Василий се противопоставил на отхвърлянето на унията, напуснал Търново и се оттеглил в Света гора, но това не променило политиката на царя.

След победата при Клокотница на 9 март 1230 г. църковният въпрос станал още по-важен. Иван II Асен владеел големи земи с българско и гръцко православно население и се наричал „цар на българи и гърци“. За такава власт архиепископия, свързана с Рим, вече не била подходяща. Царят имал нужда от православен патриарх, който да благослови претенциите му и да приобщи новите поданици. В присъединените македонски и тракийски земи били назначавани български митрополити и епископи, а част от гръцките архиереи били заменени. Търновският предстоятел получил власт над редица епископства, завладени от Епирската държава. Разширяването на държавата било последвано и от разширяване на църковната мрежа.

Отношенията с Охрид и Света гора показват и силата, и границите на Търново. Охридската архиепископия продължила да съществува самостоятелно, макар самият Охрид да попаднал под властта на Иван II Асен. След смъртта на Димитър Хоматиан около 1234 г. за охридски архиепископ вероятно бил поставен българинът Йоаникий, а преди 1241 г. той бил наследен от Сергий. Иван II Асен закрилял атонските манастири, потвърждавал техни грамоти и правел богати дарове, най-вече на българския Зографски манастир. Но опитът му да подчини Света гора на Търновския архиерей срещнал съпротива от монасите и бил изоставен. Неуспешен останал и стремежът Солунската митрополия да бъде подчинена на Търново. Значи българската власт можела да се разширява в завладените земи, но не можела лесно да погълне стари и привилегировани църковни средища.

Решаващите преговори се водели с Никея, където се намирали византийският император и вселенският патриарх Герман II. Пратеникът, анкирският митрополит Христофор, поставил условие Търновският архиерей да бъде канонично ръкоположен в Никея. След смъртта на примас Василий за нов предстоятел бил избран Йоаким. През 1234 г. той отишъл в Никея и получил сана си от Герман II. С този акт било възстановено прекъснатото канонично и йерархическо общение между българската църква и православния Изток. Търново вече не разчитало само на държавна сила, историческа памет или папска привилегия. То влизало в православния ред чрез признатия вселенски патриарх.

През пролетта на 1235 г. Иван II Асен, съпругата му и дъщеря му Елена се срещнали с император Йоан III Дука Ватаци в Калиопол. Политическият съюз бил закрепен в Лампсак с брака на Елена и престолонаследника Теодор Ласкарис. Заедно с брачната церемония било прието императорско и съборно решение, с което Търновският архиерей бил признат за самостоятелен и получил правото да се нарича патриарх. Това не било лично отстъпление на Герман II, а решение на събор в рамките на православната църква. Съгласието на източните патриаршески центрове дало на промяната по-широка църковна тежест. Подобни решения се разглеждали в общността на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, а не като самоволен жест на един човек.

Споразумението от 1235 г. включвало и взаимни признания, и ограничения. Българската страна признала никейския патриарх за вселенски и приела неговата власт над Източна Тракия. В замяна Герман II признал Йоаким за патриарх, а Българската църква — за автокефална, тоест самоуправляваща се. Търново се отказало от претенции към Света гора и Солун, а атонските монаси подкрепили новото положение, след като отпаднала опасността да бъдат подчинени на българския предстоятел. Скоро след това никейският патриарх поставил свой митрополит в Солун и така показал признатата си власт. Значи независимостта на Търново не означавала власт над целия православен Балкански полуостров, а самоуправление в собствената канонична територия при признаване на почетното и вселенско място на Константинополската катедра.

Вътрешното устройство на патриаршията следвало епархийския и съборния модел на православната църква. Начело стоял Търновският патриарх, а под него били митрополити и епископи, които управлявали отделните епархии. Когато държавните граници се променяли, обикновено се променяла и църковната власт, и се поставяли нови архиереи. Патриаршеската катедрала и резиденция били в укрепения комплекс на Царевец, до царския дворец, което ясно показвало съюза между царската и духовната власт. Патриархът представлявал църквата пред владетеля и пред другите патриаршии, освещавал властта на царя и ръководел съборното решаване на въпроси за вярата, дисциплината и управлението.

Църковната власт включвала надзор над духовенството, разглеждане на канонични нарушения, борба с ересите и контрол върху правилното извършване на тайнствата. Съборът от 1211 г. и по-късната дейност на патриарх Евтимий показват как на практика действали църковният съд и съборната дисциплина. Материалната основа на институцията се градяла чрез дарения от владетели и боляри, храмове, манастири и потвърдени с грамоти имуществени права. Особено през XIV век царе и аристократи основавали и подкрепяли големи манастири, а част от тях се превърнали в центрове на книжовност и обучение. Църквата не била само място за богослужение, а и собственик на имоти, пазител на образование и книги, както и важна опора на държавния ред.

Йоаким бил първият канонично признат патриарх на възстановената патриаршия. След него Търновският престол бил зает от поредица патриарси, които пазели автокефалното управление въпреки политически кризи, татарски натиск, династически борби и промени на границите. През XIV век като „търновски и всебългарски светител“ е засвидетелстван Теодосий II, който заемал престола през 1352 и 1356 г. Самото название всебългарски показвало претенцията на Търново да бъде духовен център на всички българи, дори когато държавата вече се разпадала на отделни политически владения. При Иван Александър царската власт останала щедър покровител на църкви, манастири, книжовници и преводачи, а Търново се утвърдило като голям духовен център.

Отношенията с възстановената Константинополска патриаршия не били без напрежение. Около 1361–1362 г. патриарх Калист обвинил Търновската църква, че нейният предстоятел не споменава имената на патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, че в България кръщението не винаги се извършва според приетите правила и че не се използва миро, приготвено във Великата църква. Спорът показва различното разбиране за автокефалията: Търново я прилагало като широка практическа независимост, а Константинопол твърдял, че българският патриарх не е равен по ранг на четиримата древни източни патриарси. Политическият разпад допълнително отслабил Търновската власт. През 1371 г. Константинопол се намесил в църковните дела на Търново и Видин, а през 1381 г., по искане на Иван Срацимир, назначил Касиан за Видински митрополит. Така Видинската църква окончателно излязла от подчинение на Търново.

Последният и най-прославен предстоятел бил патриарх Евтимий. Той използвал патриаршеската власт за духовна и книжовна реформа. Евтимий настоявал славянските богослужебни и богословски текстове да се проверяват по гръцките оригинали, ограничавал преписването до подготвени книжовници и изисквал новите ръкописи да получават патриаршеско одобрение. Той се борел и срещу еретически учения, а цар Иван Шишман подкрепял неговите разпореждания. Така в навечерието на османското завоевание патриаршията все още имала реална власт върху вярата, духовенството и книжовния живот. На 17 юли 1393 г. османската войска превзела Търново, а България била превърната от зависимо царство в османска провинция. С падането на столицата и държавния център изчезнала и политическата основа на самостоятелната Търновска патриаршия. Най-трайното ѝ наследство останало съчетанието на българската държавна традиция с православната самостоятелност и превръщането на Търново в духовна столица на средновековна България.

След 1018 г. старата българска патриаршия изчезва. В замяна Византия оставя българска църква с център в Охрид. Тя пази спомена за старото царство, но не е патриаршия.

Когато през 1186 г. Асен и Теодор-Петър вдигат въстание, Търново става нов политически и църковен център. Българите сами правят своя църква по-независима. През 1204 г. папата признава Калоян, но му дава само кралска корона. Той обаче продължава да се смята за цар.

Решаващата промяна идва след победата при Клокотница на 9 март 1230 г. Иван Асен II владее много земи и има нужда от силен църковен глава. През 1235 г. в Никея българският църковен водач е признат за патриарх. Така Търново става самостоятелен духовен център на България.

Търновската патриаршия стои редом до царската власт. Патриархът коронясва владетеля, ръководи църквата и пази вярата. При царе като Иван Асен II, Иван Александър и Иван Шишман тя е важна опора на държавата. Търново става и голямо място за книги, училище и манастири.

Последният велик патриарх е Евтимий. Той оправя църковните книги и се бори срещу лъжеученията. Но на 17 юли 1393 г. османците превземат Търново. С това свършва и Търновската патриаршия.