Търновската патриаршия

Търновската патриаршия не възниква просто като почетно достойнство на един архиерей, а като завършек на възстановената българска държавност. В политическото мислене на Асеневци царската и църковната власт образували взаимно допълващо се цяло: пълноправното царство трябвало да има собствен върховен духовен глава, способен да коронясва владетеля, да освещава властта му и да управлява църквата независимо от чужд предстоятел. Формулата „царство без патриарх не бива“ изразява именно това равновесие между царство и свещенство. Затова борбата за Търновската патриаршия преминава през три различни степени: фактическа самостоятелност след 1186 г., ограничено признание от Рим през 1204 г. и пълно православно признаване през 1235 г.

Предисторията на институцията започва с унищожаването на старата Българска патриаршия. След завладяването на Дръстър през 971 г. император Йоан Цимиски низложил патриарх Дамиан, а след окончателното покоряване на България през 1018 г. Василий II устроил българската църква като самостойна архиепископия със седалище в Охрид. Тя не била патриаршия, но съхранила значителна институционна приемственост: нейната територия била определена според земите и епископиите, принадлежали на Българското царство при царете Петър и Самуил. Архиепископът получавал своето положение под върховната власт на императора, но бил ръкополаган от собствените си епископи. Така след 1018 г. българите загубили държавната независимост и патриаршеския ранг, но не останали без отделна църковна организация.

Охридската архиепископия обхващала повече от тридесет епископства, сред които Охрид, Костур, Мъглен, Битоля, Струмица, Велбъжд, Триадица, Ниш, Браничево, Белград, Скопие, Призрен, Дръстър и Видин. Тя се титулувала архиепископия на България или на цяла България и пазела спомена за някогашното царство, макар да действала в пределите на византийския политически ред. Търново било обикновена епископия под нейна власт. Именно това положение станало неприемливо след възстановяването на българската държава: Охрид останал извън първоначалната територия на въстанието и бил свързан с византийската власт, докато новото царство имало нужда от собствен църковен център в столицата си.

Още при въстанието на Асен и Теодор-Петър през 1186 г. Търново било превърнато едновременно в политическо и духовно средище. Видинският митрополит и още двама епископи участвали в издигането на Василий първо за епископ на Търново, а след това за архиепископ на България. Новата власт едностранно извадила освободените земи от юрисдикцията на Охрид и ги подчинила на Търновския архиерей. Действието възстановявало българската църковна самостоятелност на практика, но не било признато от византийската църква и предизвикало канонична съпротива. Василий въпреки това поел управлението и извършил тържествена църковна коронация на български владетел, с което новото царство получило основните си институционни белези — столица, цар и самостоятелен архиепископ.

Първоначалната Търновска архиепископия следователно била независима по волята на българския владетел и местната йерархия, но не притежавала общоправославно канонично признание. Това не ѝ пречело да упражнява власт в пределите на държавата: архиепископът коронясвал владетеля, ръководел духовенството и олицетворявал приемствеността с Първото българско царство. Към началото на 90-те години на XII век България вече имала цар и архиепископ, без да чака външно одобрение. Слабостта на този модел била дипломатическа и канонична: както царската титла, така и санът на духовния глава можели да бъдат оспорвани от Константинопол и другите големи църковни центрове.

Калоян превърнал въпроса за църковния ранг в основен предмет на преговорите си с папа Инокентий III. В кореспонденцията от 1200–1207 г. той настоявал, че по силата на историческата приемственост му се полага императорска корона, а на българския църковен глава — патриаршеско достойнство. Калоян се позовавал на царете Симеон, Петър и Самуил и едновременно използвал съперничеството между Рим и Византия. На папството той предлагал признаване на римското върховенство срещу легитимиране на българското царство и църква, а пред византийците показвал, че при отказ може да потърси признание от Запада. Така църковната дипломация служела пряко на държавния суверенитет.

На 7 ноември 1204 г., след продължителни преговори и превземането на Константинопол от кръстоносците, папски легат коронясал Калоян и осветил Търновския архиепископ Василий като примас. Българската архиепископия получила призната местна самостоятелност, но под върховенството на папата. Съществено било разграничението между поисканото и даденото: Калоян искал императорска корона и патриарх, а Рим му предоставил кралска корона и примас. Папската страна представяла тези титли като практически равностойни на царската и патриаршеската, но българският владетел не приел смисловото ограничение. Той продължил да се титулува цар и да нарича своя духовен глава патриарх.

Унията дала на България международно признание, папска санкция за владетелската власт и призната самостоятелност на Търновската архиепископия. Тя обаче не дала нито формален патриаршески ранг, нито признание от православния Изток, а поставяла българската църква в зависимост от Рим. След смъртта на Калоян връзката постепенно загубила политическата си стойност. Съборът срещу богомилите в Търново през 1211 г. използвал православния Синодик, което показва, че богослужебният и догматичният живот оставал дълбоко православен. При Иван II Асен курсът бил решително обърнат към възстановяване на каноничното общение с Изтока. Примас Василий се противопоставил на отхвърлянето на унията, напуснал Търново и се оттеглил в Света гора, но протестът му не променил царската политика.

След победата при Клокотница на 9 март 1230 г. въпросът за църквата придобил още по-голямо значение. Иван II Асен владеел обширни земи с българско и гръцко православно население и се представял като „цар на българи и гърци“. За такава власт обвързаната с Рим архиепископия била неподходяща: царят се нуждаел от православен патриарх, който да освещава претенциите му и да приобщи новите поданици. В присъединените македонски и тракийски области били назначавани български митрополити и епископи, като част от гръцките архиереи били заменени. Търновският предстоятел получил юрисдикция над редица епископства, завладени от Епирската държава, а разширяването на държавата било последвано от съответно разширяване на църковната мрежа.

Отношенията с Охрид и Света гора показват както силата, така и пределите на Търново. Охридската архиепископия продължила самостоятелното си съществуване, макар самият Охрид да попаднал под властта на Иван II Асен. След смъртта на Димитър Хоматиан около 1234 г. за охридски архиепископ вероятно бил поставен българинът Йоаникий, наследен преди 1241 г. от Сергий. Иван II Асен покровителствал атонските манастири, потвърждавал техни грамоти и давал богати дарове, особено на българския Зографски манастир. Опитът му да подчини Света гора на Търновския архиерей обаче срещнал съпротивата на монасите и бил изоставен. Неуспешен останал и стремежът да се постави Солунската митрополия под Търново. Така българската юрисдикция се разширявала в завладените земи, но не можела безпрепятствено да поглъща древни и привилегировани църковни средища.

Решаващите преговори били водени с Никея, където се намирали византийският император и вселенският патриарх Герман II. Мисията на анкирския митрополит Христофор изложила условието Търновският архиерей да бъде канонично ръкоположен в Никея. След смъртта на примас Василий за нов предстоятел бил избран Йоаким. През 1234 г. той заминал за Никея и получил своя сан от Герман II. С този акт било възстановено прекъснатото каноническо и йерархическо общение между българската църква и православния Изток. Търново вече не разчитало само на държавна принуда, историческа традиция или папска привилегия, а влизало в православния църковен ред чрез признатия вселенски патриарх.

През пролетта на 1235 г. Иван II Асен, съпругата му и дъщеря му Елена се срещнали с император Йоан III Дука Ватаци в Калиопол. Политическият съюз бил скрепен в Лампсак с брака на Елена и престолонаследника Теодор Ласкарис. Едновременно с брачната церемония било прието императорско и съборно постановление, с което Търновският архиерей бил почетен като самостоятелен и получил правото да се нарича патриарх. Решението не било лична отстъпка на Герман II, а синодален акт в рамките на православната съборност. Съгласието на източните патриаршески средища придавало на промяната по-широка общоцърковна легитимност: решения от такъв ранг се разглеждали в общността на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, а не като едноличен жест на един предстоятел.

Споразумението от 1235 г. съдържало взаимни признания и ограничения. Българската страна признала никейския патриарх за вселенски и приела неговата юрисдикция над Източна Тракия. В замяна Герман II признал Йоаким за патриарх, а Българската църква — за автокефална. Търново се отказало от претенции към Света гора и Солун, а атонските монаси подкрепили новия му статут, след като опасността от непосредствено подчинение на българския предстоятел отпаднала. Скоро след това никейският патриарх поставил свой митрополит в Солун, демонстрирайки признатата си власт. Независимостта на Търново следователно не означавала върховенство над целия православен Балкански полуостров, а самоуправление в собствената му канонична територия при признаване на почетното и вселенско положение на Константинополската катедра.

Вътрешното устройство на патриаршията следвало епархийския и съборния модел на православната църква. Начело стоял Търновският патриарх, подпомаган от митрополити и епископи, управляващи отделните епархии. Териториалните промени на държавата обикновено водели до промени в църковната юрисдикция и до поставяне на нови архиереи. Патриаршеската катедрала и резиденция се намирали в укрепения комплекс на Царевец редом с царския дворец, което видимо изразявало съюза на царската и духовната власт. Патриархът представлявал църквата пред владетеля и външните патриаршии, освещавал владетелската власт и ръководел синодалното решаване на догматични, дисциплинарни и административни въпроси.

Църковната юрисдикция включвала надзор над духовенството, разглеждане на канонични нарушения, борба с ересите и контрол върху правилното извършване на тайнствата. Съборът от 1211 г. и по-късната дейност на патриарх Евтимий показват практическото действие на църковния съд и синодалната дисциплина. Материалната основа на институцията се изграждала чрез владетелски и болярски дарения, храмове, манастири и потвърдени с грамоти имуществени права. Особено през XIV век царе и аристократи основавали и покровителствали големи манастири, част от които се превърнали в книжовни и образователни средища. Църквата не била само богослужебна структура, а собственик и пазител на имущество, организатор на образование и книжовност и важна опора на държавния ред.

Йоаким бил първият канонично признат патриарх на възстановената патриаршия. След него Търновският престол бил заеман от поредица патриарси, които поддържали автокефалното управление въпреки политическите кризи, татарския натиск, династическите борби и промените на границите. През XIV век като „търновски и всебългарски светител“ е засвидетелстван Теодосий II, който заемал престола през 1352 и 1356 г. Самият всебългарски титул изразявал претенцията на Търново да бъде духовен център на всички българи, дори когато държавата вече се разделяла на отделни политически владения. При Иван Александър царската власт останала щедър покровител на църкви, манастири, книжовници и преводачи, а Търново се утвърдило като голям духовен център.

Отношенията с възстановената Константинополска патриаршия не били лишени от напрежение. Около 1361–1362 г. патриарх Калист обвинил Търновската църква, че нейният предстоятел не възпоменава имената на патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, че в България кръщението не винаги се извършва според приетите канони и че не се използва миро, приготвено във Великата църква. Спорът разкрива различното разбиране за автокефалията: Търново я упражнявало като широка практическа независимост, докато Константинопол настоявал, че българският патриарх няма равен ранг с четиримата древни източни патриарси. Политическото разпадане допълнително отслабило Търновската юрисдикция. През 1371 г. Константинопол се намесил в църковните дела на Търново и Видин, а през 1381 г. по искане на Иван Срацимир назначил Касиан за Видински митрополит. Така Видинската църква окончателно излязла от подчинение на Търново.

Последният и най-прославен предстоятел бил патриарх Евтимий. Той превърнал патриаршеската власт в средство за духовна и книжовна реформа: настоявал славянските богослужебни и богословски текстове да бъдат сверявани с гръцките оригинали, ограничавал преписването до подготвени книжовници и изисквал новите ръкописи да получават патриаршеско одобрение. Евтимий се борел и срещу еретически учения, а цар Иван Шишман подкрепял разпорежданията му. Така в навечерието на османското завоевание патриаршията все още упражнявала реална власт върху вярата, духовенството и книжовния живот. На 17 юли 1393 г. османската войска превзела Търново, а България била превърната от зависимо царство в османска провинция. С унищожаването на столичния и държавния център изчезнала и политическата основа на самостоятелната Търновска патриаршия. Нейното най-трайно наследство останало съединяването на българската държавна традиция с православната автокефалия и превръщането на Търново в духовна столица на средновековна България.