Дипломация

Външната политика на възстановеното през 1185–1186 г. Българско царство наследява основния проблем на средновековната българска държавност: как да утвърди равнопоставеността си спрямо Византия и едновременно да защити земите си от Унгария, латинските владетели, сръбските държави и степните сили. Византия остава главната отправна точка, но българската дипломация никога не е само двустранна. Тя постоянно свързва отношенията с Константинопол с папството, Унгария, Латинската империя, Никея, Епир, Сърбия, Златната орда и италианските морски републики. В периодите на силна царска власт тази многопосочност позволява на България да избира партньори и да диктува условия; при слабовластие същата сложна система превръща страната в поле на чужди намеси и подкрепяни отвън претенденти.

При Калоян въпросът за международната легитимност стои редом с териториалното разширение. Владетелят не се задоволява с корона, получена от търновския архиепископ, а търси признание от Рим. Кралската корона, дадена през 1204 г. от папството, осигурява западно признание на възстановената държава, макар българската политическа традиция да продължава да възприема Калоян като цар. Титулатурата му като владетел на България и Влахия отразява реален политически обхват — Мизия, части от Тракия и Македония и територии отвъд Дунав. Папската връзка не означава трайно подчиняване на българската политика на латинския Запад. След превземането на Константинопол от Четвъртия кръстоносен поход Калоян използва настъпилия хаос, разширява владенията си и влиза в остро съперничество с Латинската империя, чиито претенции се сблъскват с българската програма за наследяване на византийското политическо пространство.

При Борил международните съюзи се превръщат и в средство за оцеляване на оспорваната му власт. Изправен срещу вътрешни съперници и отцепилите се Стрез и Алексий Слав, той установява близки отношения с Унгария и запазва съюза си с латинския император Анри. Унгарската помощ вероятно допринася за потушаването на видинския бунт, но цената е зависимост и приемане на унгарските позиции в спорните северозападни земи. През 1214 г. унгарски пратеници договарят годеж между бъдещия Бела IV и Борилова дъщеря. На свой ред Алексий Слав търси външна опора чрез брак с родственица на епирския владетел Теодор. Така династичните съюзи не само свързват държави, а подпомагат отделни претенденти и областни господари в борбата им срещу Търново.

Иван II Асен превръща брачната дипломация в особено резултатен инструмент. Когато унгарският крал Андрей II се завръща от кръстоносен поход и достига българската граница в края на 1218 г., царят го задържа и допуска продължаването на пътуването му едва след съгласие за брак с дъщеря му Мария. Сватбата е извършена в началото на 1221 г., а Белград и Браничево вероятно са получени като зестра. Тяхното принадлежане към България е засвидетелствано в Дубровнишката грамота от 1230 г. Този документ е едновременно акт на владетелско представителство и средство на търговската дипломация: дубровнишките търговци получават право на свободна търговия в множество български градове, а изброяването им очертава политическия и икономическия обхват на царството.

Отношенията с византийските държави наследници след 1204 г. изискват постоянно лавиране. Първоначално България наблюдава съперничеството между Латинската империя, Епир и Никея, като се възползва от ухажването и грешките им. Победата над Теодор Комнин през 1230 г. премахва епирско-солунската държава като претендент за общобалканско надмощие и превръща Иван II Асен в най-силния владетел в региона. Пленяването на Теодор и семейството му е не само военен триумф, а средство за политическо преустройство на завладените земи. Българското влияние към Сърбия е подкрепено с брак между царска дъщеря и Стефан Владислав, което показва как родството следва и закрепва разширяването на политическата хегемония.

След възцаряването на Йоан дьо Бриен в Константинопол българската дипломация се ориентира към Никея. Съюзът е подсилен с годеж между дъщеря на Иван II Асен и никейския престолонаследник. Срещата на царя с Йоан III Ватаци в Галиполи през 1235 г. урежда и спорните църковни въпроси: Търново признава никейския патриарх за вселенски и приема границите на неговата юрисдикция в Източна Тракия, а в замяна българската църковна самостоятелност получава признание. Българо-никейската коалиция обсажда Константинопол, но през 1236 г. Иван Асен преценява, че възстановена там силна гръцка империя би била по-опасна от слабата Латинска империя. Той прекратява съюза, поисква връщането на дъщеря си и привлича кумани за война срещу Никея. Това рязко преориентиране разкрива същината на неговата дипломация: съюзите са подчинени не на постоянна идеологическа привързаност, а на баланса около Константинопол.

В края на Иван-Асеновото царуване татарското настъпление променя сметките. Унищожаването на куманската държава през 1238–1239 г. и завладяването на Киев през 1240 г. поставят и България, и Унгария пред обща степна опасност. Между януари и май 1240 г. български пратеник е приет благосклонно от крал Бела, а отношенията с Унгария и Латинската империя се подобряват. Така старите спорове за Белград, Браничево и Видин временно отстъпват пред необходимостта от обща отбрана. Тази промяна показва способността на Търново да преоценява католическите сили не само като съперници или носители на папски натиск, а и като възможни партньори срещу заплахата от степите.

След смъртта на Иван II Асен малолетието на наследниците и болярските междуособици отслабват възможността за последователна дипломация. През 1255 г. цар Михаил II Асен се съюзява с Унгария и сключва брак с внучка на унгарския крал. България се отказва от непосредствени претенции към Белград и Браничево, за да избегне война на два фронта и да насочи силите си към Македония и Никея. Мирът след никейските походи от 1255–1256 г. е посредничен от Ростислав Михайлович, бан на Мачва и нов тъст на българския цар. Но същото родство отваря път за намеса във вътрешните работи: след убийството на Михаил Ростислав нахлува в България, а последвалите претенденти използват принудителни бракове и чуждо покровителство като основания за короната.

Константин Тих също търси сигурност чрез династичен съюз. Бракът му с Ирина през 1258 г. скрепява мир с Никея, потвърден от посещението на Георги Акрополит в Търново около януари 1260 г. До 1262 г. това позволява на царя да се съсредоточи върху Ростислав и унгарската заплаха. Възстановяването на Византийската империя през 1261 г. обаче променя основата на съюза. Михаил VIII Палеолог ослепява и отстранява малолетния Йоан IV Ласкарис, брат на българската царица, а през 1263 г. избухва неуспешна за България война. Едновременно с това Ростислав и след него Яков Светослав превръщат Видин в опорен пункт на унгарското влияние. Унгарските крале признават претенденти с титлата „цар на България“, използвайки българския династичен конфликт за закрепване на властта си по южния Дунав.

Притиснат между Византия и Унгария, Константин Тих се обръща към татарските си сюзерени. Отношенията със Златната орда са едновременно форма на зависимост и опит за придобиване на покровител. След византийските завоевания от 1263 г. царят търси степна помощ, но разцеплението в ордата намалява защитата, която може да получи. Ногай се превръща в самостоятелен фактор и се съюзява с Византия; неговият опустошителен поход отвъд Дунав принуждава България да сключи мир. Константин се включва и в коалицията на Карл Анжуйски през 1272 или 1273 г., насочена срещу Михаил VIII, но обкръжението от по-силни противници не му позволява активно участие. Степната дипломация вече не е равноправен съюз с кумански военни контингенти, както при ранните Асеневци, а опасно лавиране между съперничещи татарски господари.

При Георги I Тертер натискът на Ногай достига връхната си точка. Между около 1280 и 1299 г. България търпи най-силната татарска намеса, защото Ногай може свободно да влияе върху балканските дела и върху търновския престол. След отпадането на Карл Анжуйски като действащ фактор Георги Тертер няма възможност сам да си върне изгубените черноморски и тракийски земи. Затова през 1284 г. Андроник II признава Георги за български цар и му дава византийската дворцова титла деспот. Договорът е прагматично взаимно признание: Византия се отказва от непосредствено налагане на Иван III Асен, а Търново приема фактическата загуба на спорните области.

Теодор Светослав успява да превърне благоприятната промяна в степите в основа за възстановяване на държавата. След победата при Скафида през 1304 г. и военните действия през следващите години през пролетта на 1307 г. е сключен продължителен мир с Византия. Договорът узаконява българските придобивки и позволява вътрешна стабилизация. Мирът е подкрепен и от брака на царя с Теодора Палеолог, която посредничи в полза на българския манастир „Зограф“. Възстановените черноморски пристанища разширяват търговията с Венеция и Генуа: България изнася главно земеделски продукти и внася луксозни стоки, а нарасналото монетосечене отразява включването ѝ в черноморския обмен. Дипломатическият мир, династичната връзка и стопанското оживление се допълват и укрепват централизацията.

Михаил III Шишман Асен управлява в условията на засилващо се сръбско настъпление към Македония и продължаващото българо-византийско съперничество в Тракия. Политиката му се стреми да възстанови активната роля на България на Балканите, но противопоставянето със Сърбия завършва с поражението при Велбъжд на 28 юли 1330 г. и със смъртта на царя. Сърбия подкрепя възкачването на Иван Стефан, но не успява да го задържи на престола. Антисръбският преврат от 1331 г. издига Иван Александър, докато Иван Стефан и майка му Ана търсят убежище първо в Сърбия, а след промяната в сръбската политика — в Дубровник. Случаят показва колко тясно престолонаследието вече е свързано с дипломатическите партии и покровителството на съседните дворове.

Иван Александър започва управлението си с военен и дипломатически успех срещу Андроник III Палеолог. Той си връща Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос и Анхиало и побеждава византийците при Русокастро на 18 юли 1331 г. Западната граница е успокоена чрез брака на сестра му Елена със Стефан Душан на 19 април 1332 г. Този съюз установява мир, който не е нарушен до османското покоряване на България, но носи по-голяма стратегическа полза на Сърбия. Осигурен откъм Търново, Душан получава свобода да се разширява в Македония, докато българската политика отново насочва усилията си към ограничени придобивки в Източна Тракия.

Византийската гражданска война от 1341–1347 г. предоставя на Иван Александър широки възможности, но българската дипломация преследва предимно тактически цели. Споразумението с константинополското регентство носи през 1344 г. земи около Пловдив и в Родопската област, населени предимно с българи. Същевременно Стефан Душан завладява почти цяла Македония, части от Албания, Епир и Тесалия. Иван Александър не изгражда съюз с независимия родопски владетел Момчил и не ограничава сръбската експанзия. Търновският патриарх Симеон участва в коронацията на Душан през 1346 г., с което България фактически признава появата на ново православно царство. Под влияние на Душан е осуетено и предложението на Йоан Кантакузин за съвместни действия срещу турците — решение, което скоро се оказва особено неблагоприятно за България.

Разрастването на венецианското и генуезкото присъствие променя дипломатическия хоризонт на царството. Венецианците отдавна търгуват във Варна, Месемврия, Анхиало и Созопол, но отношенията са уредени с договор през 1346 или 1347 г. и потвърдени с писмото на Иван Александър до дожа Андреа Дандоло от 4 октомври 1352 г. През май същата година двама пратеници на генуезкия адмирал Паганино Дория се отправят към България. Контактите и с двете съперничещи си републики стимулират износа на жито, кожи, восък и мед, но въвличат българското Черноморие в политическото съперничество на средиземноморските сили. Търговската дипломация вече не е само даване на привилегии, както при Дубровнишката грамота, а опит за излизане от „балканската изолация“ чрез морските мрежи на Венеция и Генуа.

Династичната политика на Иван Александър едновременно урежда наследството и ускорява раздробяването. След брака си с Теодора той определя Иван Шишман за наследник, а Иван Срацимир получава Видин и постепенно се утвърждава като самостоятелен цар. През 1365 г. крал Лайош I превзема Видин и пленява Срацимир и семейството му. Отказът на Иван Александър да пропусне през България Йоан V Палеолог предизвиква през 1366 г. похода на Амедей VI Савойски, който завладява редица черноморски градове. Преговорите, в които важна роля има Добротица, осигуряват преминаването на императора и прекратяват савойското настъпление. Йоан V поема задължение да съдейства за освобождаването на Видин и предоставя 180 000 флорина на влашкия воевода Владислав Влайку. Създадената коалиция възстановява Срацимир, но той се връща като унгарски васал, отделя църквата си от Търновската патриаршия и я подчинява на Константинопол.

Междувременно османската сила измества Византия като главен външнополитически проблем. Турски отряди, първоначално използвани като съюзници във византийската гражданска война, се установяват в Галиполи през 1354 г., овладяват Димотика около 1359–1361 г. и Адрианопол около 1368–1369 г. Самият Иван Александър прибягва до платени турски сили в кратка война край Месемврия, следвайки опасния пример на Кантакузин. Въпреки това не възниква траен балкански отбранителен съюз. Външнополитическата пасивност се съчетава с църковен спор с Константинополската патриаршия и с укрепване на самостоятелните владения във Видин и Добруджа. Така разширяването на международните контакти не компенсира отслабването на единния център.

След смъртта на Иван Александър през 1371 г. Търново, Видин и Добруджа водят собствени външни политики. Иван Шишман наследява традиционната титла „цар и самодържец на всички българи и гърци“, но реално управлява само Търновското царство; след Черномен е поставен във васална зависимост от Мурад I. Иван Срацимир разчита на дистанцията от османския фронт и на връзките си с Унгария, докато Добротица действа като самостоятелен черноморски владетел и през 1373 г. скрепява сближението си с Палеолозите чрез брак на своя дъщеря с Михаил Палеолог. Неговият наследник Иванко сключва през 1387 г. договор с Генуа, предоставящ широки привилегии. Османското превземане на Търново през 1393 г., екзекуцията на Иван Шишман през 1395 г. и разгромът на кръстоносците при Никопол през 1396 г., последван от завладяването на Видин, показват окончателното стесняване на дипломатическия избор. Историята на българската дипломация през Второто царство преминава по този начин от активно съперничество за наследството на Византия към борба за оцеляване на няколко разединени български политически средища.