Борилов синодик

Синодикът започва не като книга за четене, а като служба за извършване. Рубриката го поставя в първата неделя на Великия пост — Неделя на православието, — когато целият текст се е пеел на глас в патриаршеската църква в Търново пред събрания двор и клир. Всичко следващо е белязано от това: анатемите са произнасяни присъди, поменните вписвания са назовавани имена, а акламациите се пеят на жив цар, застанал в църквата.

Далеч най-дългият дял от документа и най-малко българският: превод на византийския Синодик на православието, възприет горе-долу изцяло. Осъжда първо иконоборците, после се връща през старите христологични ереси — Арий, Несторий, Евтихий, Севир — и продължава напред към константинополските спорове от XI и XII в., сред които Йоан Итал и учениците му. Всяко осъждане завършва с една и съща дума, повторена три пъти.

Тук документът престава да бъде превод и става български. Цар Борил свиква събор в Търново през февруари 1211 г. и протоколът му е вписан в Синодика точно там, където свършват заетите анатеми: царят председателства, клирът е събран, богомилите са призовани, разпитани и осъдени. Това е причината цялата компилация да носи името на Борил и е най-пълният български разказ за ереста, писан вътре в България. Пасажът се връща към началото на движението при цар Петър и обръща името на основателя срещу самия него в игрословица, която го е следвала оттогава.

Втората българска вставка — и тази, от която зависи най-много. След Клокотница българската църква се нуждае от признаване на ранга си и Синодикът преписва кореспонденцията, която го осигурява — писмото на гръцкия император до източните патриарси с молба на Търново да бъде дарен сан, равен на техния. Заради този пасаж църквата „Възнесение Христово“ в Търново може да се нарича майка на църквите на българското царство, а Иван Асен II е засвидетелстван като адресиран от Константинопол като равен и сродник.

Разделът, заради който Синодикът реално се използва. Владетелите на България са назовавани поред, всеки с титлата си и с формулата на възпоменанието: Борис-Михаил, приел кръщението, Симеон, Петър, Самуил, после дългата празнина на византийското владичество, после Петър и Асен, които я прекъсват, Калоян, Иван Асен II и надолу през Асеневци до Шишмановци. Списъкът е продължаван от по-късни ръце, щом умират по-късни царе, което го прави и груба хронология на династията.

Същата формула в женски род — и най-ценните няколко реда в целия документ. Средновековните български повествователни извори едва назовават жените от владетелския дом; грамотите ги назовават само когато случайно са съиздателки. Този списък ги назовава направо, с ранга и родството им — чия съпруга, чия майка, чия дъщеря. Кера Петрица е известна като майка на Иван Александър, защото този списък го казва.

Не едно приемство, а седем — по едно за всяка епархия: Преслав, Червен, Ловеч, Средец, Овеч, Дръстър, Сяр, — всяко представено като гола колона от имена по ред. Колкото и сухо да изглежда, това е най-близкото до административна карта на българската църква, с което разполагаме: показва кои градове са имали митрополитски ранг и приблизително колко дълбоко стига всяко приемство. Ред след дръстърския списък изрича смисъла на цялото начинание — че тези мъже са били под областта на Търновската патриаршия в дните на цар Асен: заявка за юрисдикция, вписана в богослужението, за да бъде четена на глас всяка година.

Под престола: дворцови сановници, областни военачалници и боляри, повечето от които не са назовани никъде другаде. Титлите са също толкова показателни, колкото и имената — епикерний, протосеваст, протокелиот, примикюр, воевода — работен опис на това, което търновският двор действително е имал. Няколко вписвания дават на човека монашеското му име редом с мирското — белег за кариера, завършила в килия. Първите две вписвания са от друга ръка и споменават влашки воевода от XVI в.: книгата е продължавала да бъде допълвана дълго след като държавата, която я е започнала, е изчезнала.

Синодикът продължава да бъде допълван и последният български пласт е най-мрачният. При Иван Александър са вписани още два събора — единият осъжда Варлаам и Акиндин, което поставя България на исихастката страна в големия византийски спор от 1340-те, а другият е съборът от 1360 г. в Търново срещу юдействащите. Това, което идва след тях, не е догма, а жертви: мъже, поменати за това, че са се били срещу турците и са загинали; следва гола колона от имена, без никакви титли. После се появяват съседите — сръбски крале, деспот, убит при Марица, молдовски господари: поменът се разширява, докато самата България се свива.

Синодик от византийски тип обикновено завършва, като се обръща от мъртвите към живите — с акламация за царуващия цар и патриарха, застанали в църквата. Този не завършва така — или по-точно, не можем да знаем дали е завършвал. Палаузовият препис прекъсва посред анатема срещу онези, които тъпчат икони, вършат магии, хулят духовенството и оскверняват църкви; листът е повреден толкова тежко, че Попруженко е могъл само да отбележи празнотите с многоточия. Последната дума, оцеляла невредима, е самата присъда, изписана по-едро от всичко около нея: АНАТЕМА. Това е случайност на съхранението, а не замисъл, но така документът стига до нас — книга на помена, чиято последна четлива дума е проклятие.