Царят

Средновековната политическа мисъл представяла българския цар като помазан и коронясан по Божия воля. Законните династии обосновавали властта си с небесна подкрепа, но същия език използвали и претенденти извън тях: Ивайло разказвал, че светци го насърчили да поведе народа. В изображенията тази идея се изразявала чрез ореол около главата на владетеля или чрез небесна ръка, която му подава короната.

Разгърнатата владетелска титла гласяла: „В Христа бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“. „Цар“ съответствал по претенция на латинското „император“ и гръцкото „василевс“, а „самодържец“ подчертавал независимата и юридически неограничена власт. Международното признаване обаче било спорно. Папа Инокентий III дал на Калоян кралска корона и го наричал rex, докато самият Калоян се подписвал като император на българите.

Византийският двор дълго отказвал да постави българския цар на едно равнище с константинополския император. Едва към края на XIII в. византийските историци започнали редовно да употребяват за българските владетели титлата „василевс“, без да приемат пълно равенство. През 1328 г. Андроник III поискал Михаил Шишман да признае неговото върховенство срещу териториални отстъпки, но българският владетел отвърнал, че един император не може да се подчини на друг. На Запад признанието дошло постепенно: през 1291 г. папа Николай IV нарекъл Георги Тертер I „славен император на България“, а по-късно царската титла била приета от Венеция и от унгарските крале.

Добавките към титлата били политически послания, а не непременно описание на действителните граници. Формулата „цар на българи и гърци“ имала най-ясно териториално основание при Иван Асен II, но била възстановена при Иван Александър като връзка с могъществото на ранните Асеневци. Иван Александър и Иван Шишман се наричали и владетели „на всички българи“. В разпокъсаната България от XIV в. това изразявало претенцията на Търново да представлява цялата българска общност и отхвърляло сепаратизма.

На царя се възлагали три основни обществени роли: да споява политически и морално поданиците, да олицетворява държавата и да пази православната вяра. Към тях се прибавяли изпълнителната и законодателната власт на самодържеца. Владетелските грамоти можели да поставят зависими хора под властта на боляри, църкви или манастири; от царско име действали данъчни служители и други длъжностни лица. Царската воля имала силата на закон и служела както за утвърждаване на съществуващия ред, така и за преследване на еретици и бунтовници.

Християнският образец изисквал царят да се отнася към поданиците като към свои деца, да бъде достъпен, милостив и щедър към бедните. Съветите към владетеля го призовавали да бъде „бърз в похвалата и бавен в наказанието“, а повереният му меч трябвало да защитава добрите и да възпира злосторниците. Това бил морален идеал, не описание на всекидневната практика. Царското правосъдие и насилие обикновено защитавали интересите на управляващия слой и установената обществена йерархия.

Владетелят бил разпознаваем по своите „царски белези“: корона, престол, червени ботуши, скиптър, знаме, акакия и богато церемониално облекло. Върху монети, печати, стенописи и миниатюри царят почти винаги държи кръст в дясната ръка. Тук кръстът бил не само знак на вярата, а и символ на властта, победата и непобедимостта на християнския владетел.

Никита Хониат описва как при въстанието от 1185 г. Петър сложил „златно венче“ и обул червени обувки в църквата „Св. Димитър“. Зад пренебрежителния тон вероятно стоят истинска корона и червени ботуши — отличителни права на суверена. През XII–XIII в. короната била плътен, обсипан със скъпоценни камъни обръч, който падал ниско над челото; така са представени Иван Асен II върху монети и Константин Асен в Боянската църква. През XIV в. се наложила полусферичната корона, позната от портретите на Иван Александър. Отстрани висяли бисерни препендулии, запазени само за действащия владетел.

В лявата си ръка царят често държал акакия — торбичка с пръст, изобразявана като навита пурпурна кърпа. Тя напомняла, че дори коронованият владетел е смъртен и тялото му ще се върне в земята. Този знак на ритуално смирение уравновесявал великолепието на останалите регалии и представял царя като подражател на Христовото смирение.

Престолът бил едновременно предмет, знак за законна инвеститура и образ на самата държава. Владетелите подчертавали наследственото си право, като го наричали престол на дедите си. В края на XIV в. Иван Шишман се величаел като „първопрестолен“, с което отстоявал старшинство спрямо видинския цар Иван Срацимир. Изображенията показват развитие от украсено седалище с два крака през XIII в. до същински трон с висока облегалка, червена или златна обвивка и възглавница със златни пискюли. След смъртта на Михаил Шишман през 1330 г. болярите оплаквали и неговия „златен престол“.

Скиптърът обикновено завършвал с кръст, а понякога с лилия. През 1204 г. Калоян получил такъв знак на властта от папа Инокентий III. Царското знаме, наричано „застава“ или „хоругва“, също било част от владетелската инвеститура. Знамето на Калоян съчетавало кръст с ключовете на свети Петър — образ, който свързвал Христовата победа, папската власт и претенциите на българския владетел.

Официалното облекло следвало византийския императорски модел. Пурпурът бил запазен за царя и неговото семейство. Главната церемониална дреха била сакосът, наричан на български „багреница“ или „чървленица“ — дълга и тясна одежда от златотъкана материя, покрита с бисери и скъпоценни камъни. Около кръста се поставял лорос, богато украсен пояс, чийто край владетелят премятал през лявата си ръка.

Дворцовите книжовници изграждали образа на „добрия цар“, при когото бедните получават защита, богатите са възпирани, а държавата се радва на изобилие. Имената на владетелите били придружавани от поредици задължителни епитети: „христолюбив“, „православен“, „благочестив“, „боговенчан“, „милостив“, „велик“ и „самодържавен“. Тези определения показват преди всичко какъв трябвало да бъде идеалният господар, а не какъв бил конкретният човек. Дори твърдението, че никой, видял Иван Александър, не се връщал натъжен у дома, принадлежи към езика на придворната възхвала.

Сред търновските владетели Иван Асен II най-много се доближил до този идеал в историческата памет. Младостта му минала в изгнание, а по-късните разкази го представят като човек с благороден характер, който не насочвал оръжие срещу своите поданици и не се прославял с убийства на ромеи. Поради това бил уважаван и извън България. Следващите царе до Иван Шишман охотно извеждали произхода си от рода на прославения Асен.

Друг тип владетел олицетворявали Асен I и Михаил Шишман — решителни воини, ценени за бързината и дързостта си. Прозвището на Асен „Белгун“ се обяснява като „знаещ“ или „мъдър“, но византийските автори подчертават и неговата суровост. Михаил Шишман също действал нападателно. Когато през 1328 г. Андроник III му предложил личен двубой за решаване на спора за Югоизточна Тракия, той отхвърлил идеята с уподобление за ковач, който трябва да хване горещото желязо с клещи, а не с гола ръка. За него войската и стратегията стояли над показната лична храброст. Смъртта му при Велбъжд през 1330 г. нанесла тежък удар върху българските обединителни стремежи.

Изпитанията в младостта също оформяли характера на владетеля. Калоян бил изпратен като заложник в Константинопол през 1187 г.; споменът за пленничеството се свързва с по-късната му враждебност към Византия. Теодор Светослав прекарал повече от пет години с майка си в изгнание в Никея, а след това около десетилетие като заложник при Ногай. Там изпаднал в бедност и се оженил за осиновената дъщеря на богат търговец, чиято зестра му помогнала политически. След възцаряването си проявил крайна безпощадност. Патриарх Йоаким III, който по-рано съдействал за освобождаването му, бил обвинен в връзки с татарите и хвърлен от стените на Търново.

Иван Александър управлявал четиридесет години, от 1331 до 1371 г., необичайно дълго за нестабилния XIV век. Дворцовото му описание го представя като румен, красив и приветлив, но отбелязва и свитите му колене. Това е тълкувано като следа от прекаран в детството рахит, макар диагнозата да остава предположение. Владетелят бил щедър покровител на манастири и монаси, на които предоставял имоти, права и привилегии. Тази политика съчетавала лично благочестие с взаимната подкрепа между короната и църковните институции.

Паметта за Иван Шишман е раздвоена между критичната историческа оценка и народното преклонение. Споровете за наследството с Иван Срацимир задълбочили разделението на страната, а изпращането на сестра му Кера Тамара при султан Мурад било възприемано като унизителна отстъпка. Някои разкази го представят как търси отсрочка от султана, облечен в бял саван; други сведения показват дързост и съпротива. В песните последният му бой е поставен край София, а около Самоков и Искърското дефиле местности, пещери и извори носят неговото име. Сигурно е, че Баязид I наредил да бъде обезглавен в Никопол през лятото на 1395 г. Несъответствието между историческото място на смъртта и фолклорната география показва как народната памет превърнала Шишман в общ образ на съпротивата.

Не всеки носител на короната успявал да управлява действено. Константин Асен първоначално бил хвален за физическа сила и разум, но след като счупил крака си, зависимостта му от царица Мария нараснала и управлението отслабнало; накрая бил убит от Ивайло. Георги Тертер I се оказал неспособен да спре татарския натиск и напуснал Търново, търсейки византийска закрила. По-късно синът му Теодор Светослав го разменил срещу тринадесет пленени ромейски сановници и му дал да управлява Червен. Кратките царувания, чуждата намеса и възкачването на татарина Чака през 1299 г. разкриват колко уязвим ставал престолът при разпадане на централната власт.

Ивайло бил изключение от династичния модел. За живота му са добре засвидетелствани едва четири или пет години, но за това време той повел масово движение, победил външни противници и достигнал царската власт. Виденията на светци му давали обичайния за епохата език на небесна легитимност, макар произходът му да бил извън аристокрацията. Кариерата му не може да се обясни само като приключение на щастлив самозванец: тя изразявала стремеж към социална справедливост и защита на населението. Непрекъснатите войни и краткото му управление не му оставили време да осъществи трайни преобразования.