Народът и неговите селища

Политическото присъствие на българската държава край Бяло море, тоест Егейско море, и Синьо море, средновековното название на Адриатика, обикновено било нетрайно. Това не означава, че по тези брегове не живеели българи. Понякога ограничената морска насоченост на царството е обяснявана със страх от морето, но подобна психологическа нагласа трудно може да бъде доказана от запазените извори. Значително по-устойчиво било българското присъствие по Черноморието. Византийските писатели признават, че през XIII и XIV в. българи населявали в голям брой пристанищата както на северния, така и на южния бряг.

Сред главните черноморски центрове били Калиакра, Варна, Месемврия, Анхиало и Созопол. Богатството на Месемврия, днешния Несебър, личи от наложените след завладяването ѝ плащания. През 1366 г. жителите дали на Амедей Савойски 20 102 златни перпера — перперът бил използвана във византийския свят парична единица — и 118 флорина. През следващата година градът платил на византийския император още 11 028 перпера и 545 флорина. Анхиало внесло на Зеления граф 2734 перпера. Значението на града било изразено и от Иван Александър, който през 1332 г. отхвърлил предложението на Андроник III да го размени срещу Ямбол с думите, че не заменя „злато срещу мед“. Созопол пък често отбелязвал началото на южната граница, продължаваща по Странджа, наричана понякога Хемус.

Самите жители наричали себе си „българе“, а държавата си „Българска страна“. Използван бил и изразът „ВЪ БЪЛГАРѢХЪ“, тоест „у българите“, докато „Търновска страна“ се среща рядко. Чуждите названия били по-разнообразни. Византийските автори обичайно пишели за българи, но понякога използвали архаизиращи имена като мизи и скити или ги означавали като власи. Във влашка среда се срещало названието „шкеи“, произлязло от дума за славяни, а сръбските текстове познавали и имената загоряни и готи. Арабските писатели говорели за „борджани“ и страната „Борджан“. На Запад били разпространени „бугри“ за народа и „Загора“ за държавата.

Българската книжнина също подреждала съседите чрез собствени, невинаги точни категории. Византийците били наричани „гърци“, а не с предпочитаното от тях име „ромеи“, тоест римляни. На север били власите, ясите и угрите; монголите първоначално били означавани като „тартари“, а по-късно като татари. Западните хора можели общо да бъдат „франки“, германците — „алемани“, а жителите на Италия — латинци или италианци. „Измаилтяни“ било широко название за източни народи и отначало обхващало и османците, наричани още агаряни, мюсюлмани, турци или дори перси. Апокрифите — религиозни съчинения извън официалния църковен канон — приписвали на народите символични животни. Българинът бил бик, гъркът — лисица, сърбинът — вълк, влахът — котка, татаринът — кон, куманинът — леопард, франкът — лъв, а турчинът — змия. Тези образи отразяват стереотипи, а не действителни описания.

Средновековната българска книжнина изразява силно чувство за собствена значимост. „Сказанието на Пандех“ предсказва възход чрез формулата „българинът е млад“, а друг апокриф поставя българското между трите главни земни царства. Българите били изреждани първи сред православните народи, а българските ръкописи заемали особено високо място сред правоверните книги. Историческата памет също поддържала това самочувствие. Византийски автор отбелязва, че през XIII в. името на цар Самуил още се помнело, а през XIV в. българите продължавали да напомнят за победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230 г. Византийските писатели често описвали северните си съседи с враждебни и високомерни определения, които разкриват политическа и обществена пристрастност. Същите извори обаче понякога признават тяхната смелост, родолюбие и готовност да помагат на изпаднал човек. Никифор Григора разказва как въоръжени планинци в тъмно облекло от вълна и овчи кожи го посрещнали приветливо, въпреки първоначалния му страх.

Мястото на човека в обществото до голяма степен се определяло още при раждането. Да се родиш „в багреница“ означавало да принадлежиш към владетелския свят; съвсем различен живот очаквал детето от болярска кула или от обикновена сламена къща, наричана в някои текстове „изба“. Православният обичай изисквал новороденото да бъде кръстено до осмия ден. Некръстено дете, починало рано, не било полагано в християнско гробище. През XII–XIII в. кръщението ставало с три потапяния в купела, подобно на византийската практика. През XIV в. се срещат еднократно потапяне и поръсване със светена вода. Тази промяна е тълкувана като знак за самостоятелността на Търновската патриаршия спрямо Цариград.

Детето получавало едно име от родителите си, а при кръщението — християнско. Евтимий Търновски например пише за Иван Асен I: „Асен… приел името Йоан“ при кръщението. Двойните имена са особено добре засвидетелствани сред владетелите и болярите, но отделни сведения показват, че обичаят не бил ограничен до аристокрацията. След похода на император Сигизмунд през 1396 г. българката Мария Искра се грижила за ранен западен рицар, заминала с него за Франция и му родила син. И двете ѝ имена са записани в документа, макар тя да не била от знатен произход. Преписвачът на Номоканона на Яков Светослав се представя като „Йоан, наречен Драгослав“, а в списък от края на XIII в. за село Тморане се срещат подобни съчетания. Данните доказват разпространението на практиката извън двора, но не са достатъчни, за да се установи дали всеки българин непременно е носел две имена.

Запазените имена са предимно славянски: Белослав, Берислав, Витан, Десислав, Добрен, Драгослав, Огнен, Радин, Тихота, Хранислав и Храбро, както и женските Белослава, Десислава, Калина, Искра и Радица. Значителна група има тюркски произход — Алдимир, Балик, Корт, Тертер, Ханко, Шийдал и Шишман. Много от тях са известни от Търново. Това понякога се свързва с куманското присъствие в столицата, но част от именната традиция може да произлиза и от по-старото прабългарско наследство, както при Асен или Изпор, славянска форма на Аспарух. Кръщелните имена обикновено били от гръцки християнски произход: Васил, Георги, Димитър, Йоан, Константин, Михаил, Никола, Петър, Теодор, Анна, Елена, Мария и Ирина. Имената са събрани случайно от документи, поменници, надписи, съдове и строителни материали и не представляват пълен регистър. По-късни османски описи сочат Калоян и Петка като особено разпространени в Търново. В столицата неславянските имена били повече, докато известните селски списъци показват силна привързаност към славянската традиция.

Няма преброяване, от което да се изчисли населението на България през XII–XIV в. По-стари описания и владетелски титли представят българите като многоброен народ, но не дават проверими числа. По-конкретен пример предлага село Радоливо в Македония. В края на XI в. то имало 13 домакинства с общо 51 жители и плащало на светогорски манастир 10 златни номизми. През 1346 г. общото му задължение достигнало 520 номизми, от които 320 постъпвали в манастира. Увеличението вероятно отразява както обезценяването на парите, така и нарастване на населението, но от данъчната сума не може да се получи надежден брой жители.

Естественият прираст бил многократно прекъсван от бедствия. Войните с Византия, нападенията на печенези, узи и кумани и сраженията около въстанието в края на XII в. обезлюдявали отделни области. През следващия век татарските набези отново разорявали страната, а в края на периода започнали османските завоевания. Най-тежкият демографски удар била чумата от 1347 г. Тя достигнала от Азия до Крим, а генуезките кораби я пренесли към Константинопол и останалата част на Европа. За България няма преки данни за броя на жертвите. Предположенията за загуба на половината или повече от населението са направени по аналогия с други страни и не могат да се приемат като точно измерване. Нови вълни на заразата се появили през 1363–1366 и 1372–1373 г.

Въпреки войните и епидемиите България продължавала да бъде възприемана като гъсто населена. Францискански доклад от 60-те години на XIV в. твърди, че след унгарското завладяване на Видинското царство били обърнати към католицизма 200 000 поданици на Иван Срацимир и че те съставлявали едва една трета от населението. Буквалното приемане на тези числа би означавало около 600 000 души в държава, простираща се приблизително между Кладово, Враца, Лом и Зайчар. Мисионерските цифри обаче са съмнителни. Въз основа на тях е предлагана обща оценка от 2–2,5 милиона жители за земите под властта на Иван Александър, без Македония и Югоизточна Тракия. Тя трябва да се разглежда като предположение, а не като установен демографски резултат.

Средновековните хроники наричат Търново, Бдин, Дръстър, Средец, Пловдив, Боруй, Мелник, Варна, Месемврия и Созопол многолюдни, но това определение няма точна числена стойност. За Търново археологията позволява приблизителна сметка. На Царевец са открити основите на около 400 жилища, а значителна част от хълма е останала непроучена. Ако общият им брой е бил близо 600 и всяко домакинство е включвало средно шест или седем души, на хълма биха живели около 3500 човека. Не е сигурно обаче, че всички къщи са съществували едновременно. Към тях трябва да се добавят Трапезица, Момина крепост, Новият град, селищата край Янтра и кварталите на франки, евреи и арменци. Така населението на столицата при най-големия ѝ разцвет е оценявано на около 15 000 души, без стотиците монаси и гарнизона, който в мирно време вероятно не надхвърлял 2000 войници. За сравнение, тогавашният Константинопол е оценяван на около 30 000 жители.

За другите градове сведенията са още по-несигурни, защото разкопките на Видин, Червен, Ловеч, Калиакра, Перник и Мелник са съсредоточени най-вече върху крепостните ядра. Георги Акрополит твърди, че през 40-те години на XIII в. само мъжете аристократи в Мелник били 500. Числото вероятно е преувеличено, но показва представата за града като голям и богат център. Населението на Месемврия през 60-те години на XIV в. е оценявано приблизително на 5000 души. Предположението се основава на огромните плащания, които гражданите успели да съберат за кратко време, както и на ограничения терен на полуострова. То не произлиза от преброяване и остава ориентировъчно.

За разлика от градовете, повечето села били малки. Археологическите данни обикновено показват между 20 и 30 къщи, а населението рядко надхвърляло сто души. Данъчното облагане брояло „кумините“, тоест огнищата или домакинствата, а не непременно отделните постройки. Оттук идва названието „димнина“ за данък, налаган върху зависимото население според домакинството. Около старите села възниквали по-малки заселки. Множеството средновековни обекти в землището на едно съвременно село не означава, че всички са били обитавани едновременно. Селища били изоставяни след война или мор, при изтощаване на нивите или когато жителите усвоявали нова земя. Въпреки малкия им размер именно селата определяли облика на страната, а селяните съставлявали огромната част от населението.

Земите, наричани Загора, Романия и Долната земя, били известни с житото, виното и другите земеделски продукти. Апокрифните представи за щастливо бъдеще обещавали изобилие от една-единствена лоза, сноп или овца — образи, които показват какво селското общество смятало за благополучие. За равнината северно от Балкана се твърдяло, че житният клас давал по 30, 60 или дори 100 зърна; това е по-скоро възхвала на плодородието, отколкото надеждна мярка за добив. В Тракия орачите прокарвали дълбоки бразди, а житото, изнасяно през Анхиало, имало репутацията на първокачествено. Благоприятната природа давала възможност за богати реколти, но войните, болестите и данъчните тежести правели резултатите несигурни.

Картината на плодородна и населена страна не означава, че всекидневният живот бил лек. Произходът определял правата и възможностите на човека, а зависимото селско население осигурявало чрез постоянен труд благосъстоянието на владетеля, болярите и големите църковни земевладелци. Градските богатства и големите контрибуции също свидетелстват не само за търговско оживление, но и за способността на властта да извлича значителни средства от населението. Зад описанията на изобилни ниви и прочути градове стояло общество с дълбоки различия между двореца, укрепената болярска кула и селската къща.