Земя на блажени

Между XII и XIV столетие българско население живеело трайно в Мизия, Тракия и Македония, независимо че политическите граници често се променяли. През XII в. Вилхелм Тирски очертава България от Дунав до Константинопол и от дунавските земи до Адриатика. Тъй като по това време голяма част от описаното пространство била под византийска власт, неговото сведение отразява по-скоро разпространението на българите, отколкото границите на държава.

Политическият идеал на Търновското царство бил тези области да бъдат обединени под един владетел. Най-близо до осъществяването му стигнал Иван Асен II, чието влияние се простирало от Белград до Одрин и Егейско море, а в другата посока — от Добруджа до Драч. След смъртта му единството отслабнало. В края на XIV в. Ханс Шилтбергер вече различавал „три Българии“ — владенията с центрове Видин, Търново и Калиакра. Това политическо раздробяване не заличило по-широкото значение на името България.

Средновековните географски названия не съвпадат напълно със съвременните. Областите северно от Стара планина били известни като „Загоре“. Под „Македония“ българите нерядко разбирали Тракия, която можела да бъде наречена и „Романия“, тоест земя на ромеите — средновековните източни римляни. Днешна Македония често се означавала като „България“, „Долната земя“ или „Долната земя Охридска“.

Стара планина пресичала българските земи от запад на изток. Византийците я наричали Хем, славяните — Верига, а прабългарското название Балкан постепенно се наложило. Чуждите войници и книжовници подчертавали стръмните проходи, горите, мочурищата, мъглите, снеговете и крепостите върху високи скали. Участник в Третия кръстоносен поход дори представя мъглата като почти осезаема. Тези описания преувеличават непроходимостта: при подходящ сезон и правилно избран път планината можела да бъде прекосена, особено ако по маршрута имало вода и паша за впрегатните животни.

Климатичните промени влияели върху заселването. XI и XII в. били сравнително топли, докато от началото на XIII в. настъпило захлаждане; разликата между двата периода се оценява приблизително на два градуса в средната температура. По-топлото време вероятно улеснило заселването на по-високи места. Значение имали и нападенията от север, които правели равнините на Мизия по-несигурни. Ана Комнина описва части от тази област през XI в. като почти обезлюдени и подходящи главно за лов, докато в планинския пояс възниквали укрепени селища.

Балканът бил едновременно убежище, отбранителна преграда и обитаема стопанска среда. Византийските армии многократно установявали, че покоряването на страната изисква овладяване и на планинските проходи. Именно в Подгорието, областта непосредствено край планината, се издигнало Търново. За столичния му избор допринесли естествената защита, крепостните съоръжения, положението сред земите на Асеневци и ролята на града във въстанието от края на XII в.

През XIII и XIV в. Търново било представяно като най-важния български град — многолюден, богат и трудно превземаем. През втората половина на XIV в. цариградският патриарх Калист I го сравнява с Константинопол. От края на XIII в. се среща формата „Цариград Търнов“, която придавала на столицата имперски и църковен престиж. Тази символика изразявала стремежа Търново да бъде средищен град за православните народи със славянски книжовен и богослужебен език.

На север от планината се простирало Загоре, описвано като особено плодородна земя. Йоасаф Бдински го свързва с изобилието, а западни и османски писатели изброяват обработваеми хълмове, лозя, потоци, извори, гори и дъбрави. От областта се добивали или изнасяли жито, месо, риба, мед, масло, овце, восък и коприна; споменават се също сребро и злато. Тези сведения не доказват, че всяко домакинство живеело в охолство, но показват разнообразна земеделска, животновъдна и занаятчийска продукция.

Дунав ограничавал Загоре от север и бил едновременно път, стопански ресурс и политическа граница. В началото на XIII в. реката минавала през средата на възстановеното царство, но след отпадането на властта на Търново над Влашко през първите десетилетия на XIV в. станала негова северна граница. По бреговете ѝ се намирали Белград, Видин, Дръстър и Никопол. Идриси описва Дръстър като оживен търговски град с много пазари и добри жилища. Иван Шишман също изтъквал размерите, богатството и укрепленията му, а в края на своето управление потърсил последно убежище зад стените на Никопол.

Пътуването по суша било бавно и несигурно. Между Белград и Ниш се простирала прочутата silva bulgarica — „българската гора“, гъст пояс, прекъсван само от ливади и долини. При византийската власт сечта край стратегическия път била забранена, за да се запази естествената му отбранителна стойност. Кръстоносците преминавали трудно и често влизали в сблъсъци с местното население. Дори при бързо движение пътят между Белград и Ниш отнемал около осем дни.

След Ниш пътят достигал Софийското поле и крепостта Средец; названието София се появява едва през последните десетилетия на XIV в. Григорий Антиох рисува областта като студена, дъждовна и неприятна, изпълнена със звуците на овце, кози, волове и свине. Неговият съвременник Идриси обаче вижда многоквартален град, заобиколен от ниви и овощни дървета. По-късни сведения говорят за умерен и здравословен климат, студени планински води, лозя, всякакви плодове, обилна трева, строителен дървен материал и многоброен добитък. Споменават се също вълци, чакали и сърни. Противоречието показва колко силно личният опит и литературната цел можели да променят описанието на една местност. Патриарх Евтимий Търновски причислявал Средец към най-значимите градове в европейските земи.

Отклонение от големия път водело към „Долната земя“. Вардар, наричан от византийците Аксиос, бил представян като широка река, чието средно течение можело да се използва за плаване. През пролетта снеготопенето го превръщало в бурен поток, а долината му давала разнообразна земеделска продукция. Струма имала славата на опасна и трудна за преминаване река. Сред главните градове бил Охрид — укрепен център с оживена търговия. В близкото езеро рибарите използвали лодки, което е рядко конкретно свидетелство за всекидневния поминък в областта.

Крепостите на Долната земя показват както защитните предимства, така и неудобствата на планинския живот. Георги Акрополит лично познавал Просек, разположен сред отвесни скали и обиколен от Вардар. До него водел един тесен и стръмен път, а стена затваряла достъпния вход. Вътре имало гори и достатъчно пространство, но нямало извор или кладенец. Жителите трябвало да слизат до реката и да носят водата нагоре в съдове — сериозен недостатък при всекидневно обитаване и особено при обсада. Военната сигурност не гарантирала спокоен живот, защото някои местни управители били запомнени с насилия и разточителни пиршества.

Струмица се издигала високо над обработена местност с лозя и градини. Мелник също заемал скалисто и почти недостъпно положение, но около него имало гъста мрежа от села, ниви и обработваеми земи. През XIV в. нараснало значението на Велбъжд, днешен Кюстендил, благодарение на сребърните находища в околността. Така планинските градове съчетавали отбрана, земеделски хинтерланд, търговия и понякога рудодобив.

Тракия била смятана за най-богатата земеделска област. Марица и другите води поддържали ниви, ливади, овощни градини и лозя, а изворите споменават големи села, многолюдни градове и добре построени къщи. Всекидневната храна и търговията се основавали на зърно, плодове, вино и животински продукти. Плодородието обаче имало висока цена: равнината била постоянно оспорвана между България и Византия и често понасяла сражения, грабежи и унищожаване на реколтата.

Главният тракийски град бил Плъвдин, днешен Пловдив, наричан от византийците Филипопол. Крепостта заемала три хълма, защитени със стени, а откъм равнината имало ров. Един кръстоносен разказ твърди, че огромна армия се настанила само в половината градски къщи; числото е очевидно преувеличено, но подсказва впечатлението за голям и населен център. Боруй, известен на българите и като Железник, се славел с жито, ечемик, брашно, вино, волове и овце. Пътищата към него минавали покрай села, лозя, овощни насаждения и стада.

Родопите затваряли Тракия от юг. Пасищата в долините им били използвани от български овчари и свинари, а между Средна гора и Балкана подбалканските полета предлагали напоявани и последователно обработвани земи. На изток българските области достигали Черно море. Средновековните българи различавали Черно, Бяло и Синьо море — съответно Черно, Егейско и Адриатическо. Една карта означава Черно море като „Наше море“, което може да подсказва български съставител, но това не е сигурно. Въпреки дългата брегова ивица морето останало по-слабо овладяна среда от равнините, реките и планинските проходи.