Аристокрацията и народът

Болярството не било единно съсловие. Изворите различават „велики“ и „мали“ боляри, но зад тези общи названия се криели множество степени на богатство, служебен ранг и близост до владетеля. Първоначално знатността вероятно зависела преди всичко от заеманата длъжност и участието във властта. През XIII в. голямото земевладение придобило все по-важно значение, а през XIV в. контролът върху обширен домен често бил основа за административна, съдебна и военна самостоятелност.

Тази промяна личи от появата на силни областни владетели. Смилец и братята му Войсил и Радослав разполагали със земи в Подбалкана, Шишмановци се утвърдили във Видин, а Балик, Добротица и Иванко управлявали последователно голямо владение в Добруджа. Подобни териториални сили формално можели да признават царя, но на практика разполагали със собствени ресурси и интереси. Затова отношенията между короната и болярите често били напрегнати, особено когато централната власт отслабвала.

Болярското участие в избора и свалянето на владетели невинаги следвало устойчиви правила. През 1323 г. аристокрацията постигнала съгласие около Михаил Шишман, но други престолни промени били повлияни от подаръци, обещания и страх. През 1278 г. Михаил VIII Палеолог привлякъл част от българските боляри към кандидатурата на Иван Асен III, докато въстанието на Ивайло заплашвало установения ред. По-късно Георги I Тертер си осигурил подкрепа в Търново, а през 1300 г. Теодор Светослав спечелил столичните първенци с дарове при отстраняването на Чака, когото същите среди били приели малко преди това.

Има и случаи, когато личните привилегии надделявали над интересите на държавата. При сключването на Регинския мир през 1256 г. Ростислав Михайлович, тъст на Михаил II Асен, получил огромно възнаграждение от злато, коне и скъпоценности, докато Византия придобила български територии. Сръбският крал Владислав изпратил злато до търновския патриарх и царските съветници и успял да отнесе мощите на св. Сава Сръбски от църквата „Св. 40 мъченици“. След поражението при Велбъжд през 1330 г. обещанието на Стефан Дечански да запази болярските права убедило част от аристокрацията да го поведе навътре в България, макар планът да бил осуетен.

Владението над земята давало власт и над хората, които я обработвали. Болярите можели да събират доходи, да налагат трудови повинности и понякога да упражняват административно и съдебно управление в своите области. Краен пример е Стрез, брат на цар Борил и самостоятелен владетел в Просек. Враждебно сръбско житие го представя как устройвал пиршества на площадка над Вардар и заповядвал осъдени за дребни провинения да бъдат хвърляни от скалата, като им подвиквал: „Внимавай да не си измокриш кожуха“. Разказът е нравоучителен и вероятно усилва жестокостта на героя, но показва колко лесно властта на областния господар можела да бъде възприемана като произвол.

По-голямата част от населението се състояла от зависими земеделци и други подчинени хора, често обозначавани общо като „люде“. Царските грамоти споменават парици — зависими селяни, отроци — хора с по-тежка лична обвързаност, и технитари, свързани с определен занаят или умение. Този списък не бил изчерпателен: някои документи добавят формула, обхващаща и всички останали видове люде. Положението на отделния човек зависело от земята, работния добитък, начина, по който е изпаднал в зависимост, и личната му връзка с господаря. Границите между категориите били подвижни, но преминаването обикновено водело към по-нисък статут.

Някои средновековни текстове наричат тези хора „роби“ или „прости роби“. Думата тук невинаги означава робство в античния смисъл, а често обозначава най-ниско обществено положение и пряка зависимост от господар. Изворите противопоставят подобни хора на „свободните“, под което обикновено се разбират селяните на царя. Последните можели формално да се придвижват и не били непременно прикрепени към частен домен, но земята оставала единственото им сигурно средство за препитание. Поради това практическата разлика между царския селянин и частновладелческия парик можела да бъде ограничена.

Основните задължения включвали натурални вземания, достигащи една десета от произведеното, и ангария — задължителен труд за господаря. Ангарията се определяла не толкова с брой дни, колкото с конкретната работа, която трябвало да бъде завършена. Тя обхващала оран, копаене, жътва и сенокос, но също строеж и охрана на крепости и затвори. В повинностите били включвани и волове, коне, мулета и друг работен добитък.

От края на XIII в. част от плащанията в продукти започнали да се заменят с парични. Това било тежко за селяните, защото монетите били трудни за набавяне, а земеделската продукция се продавала евтино. Археологическите разкопки на бедни жилища обикновено разкриват само по няколко медни монети. В някои полуземлянки под търновския хълм Момина крепост са намерени до петдесет медни монети, вероятно спестявани продължително като малък резерв. Оскъдните находки показват, че сребърните пари рядко попадали у бедните и че по-развитата парична размяна обслужвала главно заможните слоеве.

За свободните жители на градовете сведенията са по-неясни. Разнообразното и стандартизирано производство в Търново и други центрове показва, че много изделия били предназначени за продажба, а не само за пряка употреба. Това предполага по-добри стопански възможности и вероятно някакви професионални обединения, но изворите не позволяват устройството им да бъде възстановено сигурно. В книжовните текстове се срещат „художници“ — дума, която тогава можела да означава изкусни майстори и занаятчии, а не само творци в съвременния смисъл.

Разликата между богати и бедни заема важно място в достъпната за обикновените хора книжнина. Коледници, гръмници и трепетници — различни сборници за предсказване по календарни дни, природни явления или телесни знаци — търсели отговори за реколтата, болестите по добитъка, войните и съдбата на владетелите. В тях често се обещавало обръщане на обществения ред: „за богатите плач — за бедните радост“. Други предсказания обаче признавали по-мрачната действителност и не вещаели нищо добро за бедните. Още през XI в. Кекавмен обяснява българската дума „богат“ с представата, че имотният изглежда като бог за бедния.

Апокрифите — религиозни съчинения извън официално признатите църковни книги — давали по-смел израз на надеждата за възмездие. В отвъдния свят богатите можели да се окажат пред злато и сребро, но без храна, докато трапезата на бедните щяла да бъде отрупана с ястия. Някои текстове не се задоволявали с проста размяна на местата. Те очаквали справедлив владетел, който ще замени оръжията със сърпове и земеделски сечива. В мечтаното царство трябвало да изчезнат недоимъкът, болестите и разделението на богати и бедни, а между хората да има „голяма любов“. Тези образи разкриват както силно социално недоволство, така и надежда за мир и сигурен поминък.

В официалния политически език народът почти не присъствал като самостоятелен участник. Средновековната политическа мисъл отдавала предимство на единовластието и гледала подозрително на решенията на множеството. Произходът на историческите личности редовно бил отбелязван: важно било дали човек произхожда от славен род или от ниско обществено стъпало. Така съсловната разлика се представяла не само като икономическа реалност, но и като основание кой има право да управлява.

На църковните събори през XIII и XIV в. редом с царя, патриарха, епископите и болярите присъствало и „голямо множество избран народ“. Това вероятно били предимно жители на столицата и е възможно сред тях да е имало представители на различни обществени групи. Няма обаче сигурни данни, че те са участвали в разискванията или са имали решаващ глас. Присъствието им по-скоро давало вид на общо одобрение и съхранявало далечен спомен за по-стари събрания, отколкото да осигурява действително народно представителство.

Два случая подсказват, че при извънредни обстоятелства общественото мнение все пак можело да се прояви. Житието на Евтимий Търновски твърди, че „целият народ“ участвал в търсенето на достоен патриарх; това може да означава широко изразено доверие, но не доказва формална процедура на народен избор. През 1351 г. пратеници на Йоан VI Кантакузин пристигнали при Иван Александър с искане за средства за флот, който да пречи на османските сили да преминават Проливите. Събраното край двореца търновско множество шумно подкрепило замисъла, а царят предал на византийците смисъла на възгласите. Съюзът не бил осъществен, но епизодът показва, че столичните жители разбирали опасността и можели публично да заявят позиция. Подобни прояви били редки и не представлявали установено политическо право.