Епикерний

В българските извори названието се среща във варианти като „епикерний“, „епикернин“ и „ипникернин“. То е заето от гръцките ἐπικέρνιος и πιγκέρνης, свързани с глагола ἐπικεράννυμι — „смесвам“. Първоначалният смисъл насочва към приготвянето и поднасянето на вино. Българската служба е част от по-широкото възприемане на константинополски дворцови обичаи от Търново.

Във Византия епикерният е засвидетелстван още при Лъв VI. Срещат се и описателни названия със значение „виночерпец на императора“ или „главен виночерпец“, а отделни служители обслужвали императора и императрицата. Те отговаряли за дворцовото вино и го наливали при тържествени трапези. Поради непосредствения достъп до владетеля длъжността имала значение, далеч надхвърлящо всекидневната работа. Първите известни носители били евнуси, но през късновизантийската епоха санът преминал и към други аристократи. В церемониален списък от XIV век пинкернът заема четиринадесето място.

Епикерният съчетава титла и служба. Някои византийски сановници получавали достойнството заради мястото му в йерархията, макар военната или провинциалната им кариера да не им позволявала действително да обслужват двореца. Това обаче не премахнало присъщите на институцията церемониални задължения. Византийският церемониален наръчник описва облеклото на епикерния като сходно с това на великия примикюр — друг висш дворцов сановник — но без жезъл. За България не са запазени сведения за специално облекло, служебен печат или монети на епикерния.

Подобни длъжности съществували и в други балкански дворове. Надгробен надпис от манастира Трескавица, датиран от 1362 г., нарича Дабижив „енохиар“ на цар Урош; думата произлиза от гръцкото οἰνοχόος, „виночерпец“. В Босна грамота на бан Матей Нинослав от 1240 г. поставя „пехарника“ непосредствено след двама от старшите светски служители. Различните названия не променят основния характер на длъжността: грижа за владетелското вино и участие в официалните приеми.

Особено полезен за сравнение е по-добре документираният влашки пахарник. Най-ранното местно название „пичерник“, отбелязано в грамота на Мирчо Стари от 8 януари 1392 г., вероятно предава гръцкото πιγκέρνης чрез южнославянско посредничество. През XV век пахарникът редовно присъствал във владетелския съвет. Той опитвал напитката като предпазна мярка срещу отравяне и лично поднасял чашата при големи празници. По-важната му стопанска работа включвала надзор над лозята и избите на владетеля и събиране на приходи от винопроизводството. Под негово ръководство действали помощници, служители на трапезата и пазители на избите. По-късно влашкият велик пахарник получил и военни задачи, а към края на XVIII век званието се превърнало в почетно.

В Молдова съответният сановник обикновено се наричал „чашник“. Той се появява в договор с Полша от 6 октомври 1407 г., а чашникът Илия е посочен в грамота от 16 септември 1408 г. Молдовската служба разполагала с по-развит персонал, включително втори и трети пахарник, които надзиравали владетелски лозя в отделни области, но няма данни за военни правомощия. Термини като „пичерник“, „пахарник“ и „чашник“ отразяват различни византийски, южнославянски и полско-литовски влияния. Влашките и молдовските паралели помагат да се очертаят възможните функции на българския епикерний, но не доказват, че неговата служба е имала същия състав.

Българските свидетелства са малко и произхождат главно от лични надписи, църковни текстове и един византийски документ. Най-ранният пряко датиран пример е пръстенът на епикерния Петър от XIII век. За XIV век са известни бившият епикерний и по-късен монах Силвестър, както и великият епикерний Срацимир. Синодикът — църковен списък за възпоменание — и посочването на роднински връзки с царската династия показват високото обществено положение на тези хора. Не са оцелели дворцови регистри, които да разкриват мястото на службата във всекидневното управление.

Носители на сана участвали и в манастирското покровителство. Житието на Теодосий Търновски споменава „Епикерниев манастир“, а сходно название се среща в приписка към ръкописен сборник. Двете свидетелства може да се отнасят до една и съща обител, но това не е сигурно. Името предполага ктиторски манастир, тоест обител, основана или възстановена от частен дарител, който получавал право на възпоменание и образ в храма. Срацимир от своя страна дарил село Мармарин по долното течение на Струма на Зографския манастир. Тези случаи свидетелстват за богатството и религиозното покровителство на хората, носещи титлата.

Шуменският надпис изрично нарича Срацимир „велик епикерний“, докато при Петър и Силвестър определението „велик“ липсва. Възможно е великият епикерний да е оглавявал отделение с по-нисши епикернии и други подчинени. Преки сведения за такава структура обаче няма, а всички познати български носители принадлежат към най-висшия придворен кръг. Затова пропускането на епитета в отделен текст не доказва съществуването на по-нисък самостоятелен сан.

Най-вероятно основната церемониална задача на българския епикерний била да надзирава царското вино и да обслужва владетеля на тържествени трапези. По аналогия с Византия и дунавските княжества може да се предполага, че великият епикерний се е занимавал и с царските лозя, изби и винени приходи. Нито тези стопански задължения, нито предполагаемият му помощен персонал са пряко засвидетелствани в България. Възможно е също отделни аристократи да са получавали титлата само като знак за ранг, особено ако постоянно пребивавали далеч от Търново.

Епикерният Петър е познат единствено от надписан пръстен, намерен край Айтос преди Първата световна война. Палеографските особености отнасят предмета към XIII век. Надписът съдържа името Петър, титлата му и обозначение, че е братовчед на царя, но не позволява да бъде установено кой владетел е неговият роднина. Високият му произход прави вероятно той да е бил велик епикерний, дори епитетът да не е изписан. Местонахождението на пръстена може да сочи дейност в Тракия, но предметът би могъл да е попаднал там случайно. Поради това не може да се реши дали Петър реално служел при царската трапеза, или носел сана почетно.

Силвестър е известен от Палаузовия препис на Синодика на Борил. Текстът го представя като монах, който по-рано бил епикерний на цар Иван Александър, и го възпоменава като покойник. Вероятно той приел името Силвестър при замонашването си, така че светското му име остава неизвестно. Поставянето му близо до членовете на царското семейство подсказва почит, но Синодикът не е надежден списък на дворцовото старшинство. Предлаганото отъждествяване на Силвестър със Срацимир е възможно по време, но не разполага с достатъчна документална опора.

Срацимир е най-добре засвидетелстваният български епикерний. През 1344 г. Йоан V Палеолог потвърдил неговото дарение на село Мармарин за Зограф. Гръцката грамота представя Срацимир като роднина на българския цар и като човек с родствени връзки към византийската династия. Друго свидетелство е Шуменският надпис на Срацо от царуването на Иван Шишман, между 1371 г. и османското завладяване на града през 1388 г. Срацо посочва великия епикерний Срацимир като свой дядо. Съчетаването на двата документа поставя основната дейност на сановника през втората четвърт на XIV век. Той заемал високо положение в началото на управлението на Иван Александър, а кариерата му може да е започнала още при Михаил Шишман.

Потвърждението на Срацимировото дарение може да е имало и дипломатически смисъл. След смъртта на Андроник III Палеолог през 1341 г. Византия била обхваната от гражданска война. През 1344 г. правителството на Анна Савойска и Алексий Апокавк се стремяло да привлече Иван Александър и направило отстъпки в Горна Тракия. В този контекст благоприятното решение за дарението на влиятелен търновски велможа може да е било опит да се спечели неговото съдействие. Това тълкуване остава вероятност, но показва как личният авторитет на Срацимир и рангът на великия епикерний са могли да придобият политическо значение.

Срацимир имал семейство, а споменът за него се запазил поне до времето на внука му Срацо. Няма преки основания той да бъде отъждествяван нито с монаха Силвестър, нито с неназования основател на „Епикерниевия манастир“. Българските сведения за сана приключват през XIV век, като Шуменският надпис вече се обръща към по-ранната слава на Срацимир. Не е известен акт, с който службата да е била премахната, нито може да се установи дали е оцеляла до самия край на Търновското царство.