Османско завладяване · 1396

Баязид I

През 1396 г. Османската империя била управлявана от султан Баязид I, който консолидирал османския контрол над по-голямата част от България, включително Търново от 1393 г., и части от Сърбия след битката при Косово през 1389 г. Империята упражнявала влияние върху византийските територии, манипулирайки вътрешната им политика, като подкрепила краткотрайното завземане на Цариград от Йоан VII през 1390 г. Османците били доминиращата сила на Балканите, като Добруджа била спорна, но под османско влияние.

Османската империя завладяла по-голямата част от България до 1393 г., включително Търново, и до 1396 г. България била поставена под пряка османска администрация. Българският владетел Иван Шишман бил екзекутиран през 1395 г., а османците контролирали българските земи с изключение на Видин. Османците имали влияние и в спорния регион Добруджа.

Стефан Лазаревич

През 1396 г. Сърбия била управлявана от Стефан Лазаревич като деспот, който държал разпокъсани княжества, включително Косово и части от западна Македония. Държавата била отслабена след битката при Косово през 1389 г. срещу османците, като болярите като Вук Бранкович упражнявали значителна автономия. Сърбия оставала значима регионална сила, но срещала нарастващ османски натиск.

Сърбия споделяла граница с България и имала сложни отношения, включително съперничество за македонски територии. Сръбският владетел Стефан Душан бил женен за сестра на българския цар Иван Александър, свързвайки династиите. Към 1396 г. сръбските боляри секли собствени монети и контролирали региони по границата с България, което отразявало раздробена власт, но и продължаващи взаимодействия.

Ђурађ II Балшић

През 1396 г. Зета била управлявана от Ђурађ II Балшић като полунезависимо княжество под влиянието на сръбската аристокрация. Регионът бил белязан от вътрешни благороднически конфликти и външен натиск от съседни сили, включително нарастващата Османска империя. Крайбрежните градове на Зета като Бар и Улцини били стратегически важни и предмет на спорове между Венеция и местните благороднически фамилии.

Есау

През 1396 г. Деспотатът на Епир бил управляван от Есау, който държал областта около Янина и оспорвал Арта. Държавата била разпокъсана, с постоянни конфликти с албански кланове и нарастващо османско влияние. Есау се съюзил с кесаря на Тесалия и османците, за да победи албанските племена, и осигурил мир чрез брак с дъщерята на Йоан Спата, като така Епир се позиционирал като спорна гранична територия между регионалните сили.

През 1396 г. Епир имал съперничество и конфликти с албански кланове по границите си, някои от които имали връзки с области, съседни на България. Съюзът на Есау с османците и владетелите на Тесалия косвено влияел на баланса на силите на Балканите, където България също се борела с османското разширение и регионалната нестабилност.

Мануил II Палеолог

През 1396 г. Византийската империя била управлявана от император Мануил II Палеолог. Империята била отслабена държава, притежаваща Константинопол (оспорван), Тесалия и части от Тракия, докато ключови Егейски острови били под контрол на Венеция. Вътрешни династически борби и османска васалност отслабвали империята, която била под натиск от нарастващата османска власт и съперничещи се претенденти за трона.

Византийската империя през 1396 г. имала сложни отношения с България, белязани от предишни конфликти и променящи се съюзи. Империята била загубила черноморски пристанища в полза на България през предходни десетилетия, но възвърнала част от териториите. Към тази година България била под османски натиск, а византийският император бил васал на османците, което отразявало преплетената съдба на двете държави.

Донато Ачиайоли

През 1396 г. херцогството Атина било управлявано от Донато Ачиайоли, който наследил херцогството от своя брат Нерио I Ачиайоли през 1394 г. Херцогството било отслабено от вътрешни дългове и външни заплахи, най-вече от турците, които обсадили Акропола. Донато, неспособен да се противопостави сам, потърсил помощ от Венеция, което довело до краткотраен венециански протекторат над Атина. Херцогството било латинска феодална държава, съсредоточена в Атика с традиционна столица Тива, и било заобиколено от нарастващата османска власт и разпокъсани франкски владения.

Дож на Венеция

През 1396 г. Република Венеция била управлявана от дожа на Венеция и контролирала ключови морски територии в Егейско море, включително целия остров Евбея (Негропонте) и различни егейски острови и крайбрежни крепости. Венеция консолидирала контрола си над Евбея до 1390 г., след като закупила земи от наследниците на триархите и разпределила феоди на венециански кандидати, укрепявайки позициите си в региона. Републиката останала значима морска сила в източното Средиземноморие, поддържайки укрепени владения и влияние сред съседните държави.

Венеция през 1396 г. нямала пряко политическо влияние в България и поддържала предимно търговски отношения, удовлетворени от регламентирани условия за търговия с жито. Нямало открит конфликт или съюз, но морските владения на Венеция в Егейско море били стратегически важни близо до български и османски територии.

Мирчо Стария

През 1396 г. Влашко било управлявано от Мирчо Стария като независимо княжество. Държавата била въвлечена в военни конфликти за Добруджа, която била спорен регион, и наскоро претърпяла поражение от османците. Влашко оставало значима регионална сила, която се противопоставяла на османското разширение заедно със съседите си.

През 1396 г. Влашко под управлението на Мирчо Стария било във война с османците, които завзели Добруджа. Мирчо се титулувал „господар на Дръстър и деспот на добруджанските земи“ след поход в Добруджа, но през 1391 г. бил победен от турците. Влашко имало обща граница с България и участвало в регионални военни борби, свързани с български територии.

Сигизмунд

През 1396 г. крал на Унгария бил Сигизмунд. Кралството било значима регионална сила, ангажирана в постоянни конфликти и съперничества с околните държави, включително България и Османската империя. Унгария поддържала претенции върху български територии и участвала в военни кампании и политически действия за утвърждаване на влиянието си на Балканите.

Унгария през 1396 г. била съперник на България, като поддържала претенции върху български земи и упражнявала натиск върху Видинския регион, който бил една от последните български територии, неподчинени напълно на османците. Крал Сигизмунд подкрепял местните владетели и военни действия срещу османското настъпление и българската васалност към султана.

Стефан Дабиша

През 1396 г. Кралство Босна било управлявано от крал Стефан Дабиша. Кралството било независима държава, разположена между разрастващата се Османска империя и Кралство Унгария. Босна запазвала вътрешната автономия на болярите, които били силни местни господари, но под призната кралска власт. Тя участвала в регионални конфликти и съюзи, като особено се отличавала с участието си в съпротивата срещу османското настъпление заедно със сръбските сили през предходното десетилетие.

Босна граничела с българските земи и била съюзник със сръбските сили срещу османците, които до 1396 г. подчинявали голяма част от България. Босненското кралство било косвено замесено в регионалната борба, която засегнала България, докато османците консолидирали властта си над българските територии, а Босна оставала независима, но застрашена.

Йоан Фернандес де Ередия

През 1396 г. Рицарите хоспиталиери били военен орден, владетел на няколко островни територии в източното Средиземноморие. Тяхната власт била регионална и морска, като участвали в конфликти и съюзи с околните държави и владения. Орденът бил ръководен от великия магистър Йоан Фернандес де Ередия от 1377 г., който водел военни кампании в Епир и Морей. Рицарите поддържали стратегическо присъствие, но били под нарастващ натиск от османското разширение и местните съперничества.

През 1396 г. Република Генуа притежавала значителни търговски и териториални интереси в района на Черно море, включително владения в Добруджа. Генуа сключила договори с местни владетели като Иванко, наследник на деспот Добротич, осигурявайки си широки привилегии и влияние. Републиката била във вражда с Венеция и в конфликти с регионални сили, включително добруджанското деспотство, което отразявало стратегическата ѝ роля в търговията и политиката на Черно море.

Генуа имала напрегнати отношения с България поради конфликти с генуезки търговци в български територии. Въпреки дипломатическите усилия, републиката не успяла да получи удовлетворение за нанесените щети. Съперничеството ѝ с Венеция, която поддържала по-близки връзки с България, допълнително усложнявало отношенията.