Разпад и разделение · 1355

Иван Александър

През 1355 г. Търновското царство било управлявано от цар Иван Александър. Държавата контролирала Тракия, Мизия, Добруджа, Поморие, Романия и важни пристанища на Черно море като Варна, Месембрия, Анхиало и Созопол. България била подложена на турски набези и участвала в дипломатически и военни конфликти с Византия и други балкански държави, поддържайки сложни отношения с Генуа и Венеция и укрепвайки манастирските институции.

Иван Срацимир

През 1355 г. Видинското царство било управлявано от цар Иван Срацимир. То представлявало политически независима българска държава, съсредоточена около град Видин, която постепенно се отделила от Търновското царство. Въпреки че поддържало известни отношения със съседните сили, царството се съсредоточавало все повече върху собственото си оцеляване сред регионалните натиски, включително от Унгария и Сърбия.

Балик

През 1355 г. Деспотство Добруджа било управлявано от деспот Балик, който владеел полунезависима държава по западното Черноморско крайбрежие, включваща ключови крепости като Варна, Козяк, Емона и Дръстър. Деспотството имало самостоятелна политическа ориентация към Византийската империя и не било напълно подчинено на българското царство. То било регионална сила, балансираща отношенията със съседните държави и морските републики, утвърждавайки контрол над важни търговски пътища по Черно море.

Стефан Душан

През 1355 г. Сръбската империя била управлявана от император Стефан Душан, който разширил владенията си, включвайки Македония, Северна Гърция, Тесалия, Епир и Хум, превръщайки Сърбия в доминираща сила в централните Балкани. Империята му се простирала от Дунав до Адриатика и Коринтския залив, надминавайки византийските територии. Душан дарявал земи на манастири като Хиландар и въздигнал свои роднини в сан деспот, укрепвайки властта си.

През 1355 г. отношенията между Сърбия и България били сложни, белязани от брачен съюз между Стефан Душан и сестрата на българския цар Иван Александър. България мълчаливо одобрявала сръбското разширение в Македония и Северна Гърция, давайки свобода на Душан да преследва имперските си амбиции, докато и двете държави се изправяли пред нарастващата османска заплаха.

Йоан V Палеолог

През 1355 г. Византийската империя била управлявана от император Йоан V Палеолог. Империята била сведена до Цариград и части от Тракия, включително важните градове Дидимотихон и Одрин, и се изправяла пред вътрешни конфликти и външни заплахи от турски пирати и разрастващата се сръбска държава. Империята била отслабена и засенчена от могъщата сръбска империя и нарастващата османска заплаха.

През 1355 г. Византийската империя и България поддържали договор, основан на брачен съюз между дъщерята на българския цар Иван Александър Кераца-Мария и византийския престолонаследник Андроник IV. Български войски подпомогнали Йоан V Палеолог по време на конфликта му с Йоан VI Кантакузин край Димотика през 1352 г. Въпреки това съюзът бил крехък и краткотраен.

Каталонска компания

През 1355 г. херцогството Атина било управлявано от Каталонската компания, наемническа група, която контролирала херцогството от 1311 г. под сюзеренитета на Арагонските крале на Сицилия. Херцогството било съсредоточено в Тива, а не в самата Атина, и представлявало феодална държава с разнообразно население, включително гърци и албанци. Каталонците проявявали ограничен интерес към администрацията, като гражданските дела оставали предимно в ръцете на гърците, и печелели от търговия, включително робска търговия. Херцогството било значима латинска държава в Централна Гърция, но било подложено на натиск от съседни сили и вътрешни предизвикателства.

Орхан

През 1355 г. Османската империя била управлявана от Орхан, който държал малка крепост Тзимпе на полуостров Галлиполи. Тази европейска опорна точка позволявала на османците да извършват набези в Балканите, което бележи началото на тяхното разширяване в Тракия. Тяхното присъствие било нарастваща заплаха за съседните държави, включително Византия и балканските княжества.

Османските набези в Балканите включвали нападения и върху български територии, причинявайки значителни опустошения през 1350-1351 г. България, управлявана от цар Иван Александър, изпитвала тези нападения и участвала в опити за създаване на антиосманска коалиция, макар и безуспешни.

През 1355 г. Влашко било управлявано от воевода, местен княз, който владеел княжество северно от Дунав. Държавата била независима, но изпитвала нарастващ натиск от разширяващите се османски турци на юг. Влашко запазвало позицията си като значима регионална сила, балансираща между Унгария, България и Византийската империя.

Влашко имало обща граница с България и било замесено в регионални конфликти и съюзи, включително съпротива срещу османското разширение, което също заплашвало българските земи. Двете държави имали преплетени интереси в отбраната срещу турските набези.

Лудвиг I

През 1355 г. кралство Унгария било управлявано от крал Луи I, известен и като Анжу. По това време Унгария запазвала традиционното си претендиране за титлата rex Bulgarie и се стремяла да разшири влиянието си върху северозападните български земи, особено областта Видин. Отказът на българския владетел Иван Срацимир от подчинение на унгарската корона довел до военни походи на Луи I срещу Видин, което отразявало продължаващото съперничество и конфликти по общата им граница. Въпреки че унгарската политика постепенно се ориентирала към отношения с италианските княжества и Централна Европа, балканската граница оставала зона на съперничество с България и други съседи.

През 1355 г. Унгария претендирала титлата rex Bulgarie и поискала Иван Срацимир от Видин да се признае за васал на унгарската корона. Неговият отказ довел до унгарско настъпление срещу Видинското царство, което отразявало продължаващия конфликт и съперничество за северозападните български земи.

Дожа на Венеция

През 1355 г. Република Венеция била морска сила, съсредоточена върху търговията и запазването на владенията си по Адриатическото крайбрежие и в източното Средиземноморие. Управлявана от дожа, републиката поставяла търговските интереси над прякото политическо участие в България. Венеция имала колонии и търговски фактории в български крайбрежни градове като Варна, Месемврия, Анхиало и Созопол и поддържала дипломатически отношения с Българското царство, но не търсела открито политическо влияние там. Венеция била във вражда с Генуа за контрол над търговските пътища и влиянието в Черно море и Цариград.

Венеция поддържала търговски колонии в български крайбрежни градове и дипломатически отношения с Българското царство, но не търсела открито политическо влияние там. Гражданите на републиката купували жито от България при регламентирани условия, които удовлетворявали нуждите на Венеция. В същото време България търсела отношения с Генуа, съперник на Венеция, което отразявало сложния регионален баланс.

Твртко I

През 1355 г. Кралство Босна било управлявано от Твртко I, който наследил своя чичо Стефан Котроманич през 1353 г., когато бил около петнадесетгодишен. Кралството било независима държава с икономическо развитие, основано главно на минното дело, особено сребърната мина в Сребреница. Босна имала смесено религиозно население, като в Хум преобладавало православното население, а политическата власт все още се консолидирала сред могъщите местни боляри.

През 1355 г. Рицарите хоспиталиери притежавали островни владения в югоизточното Средиземноморие, най-вече Родос, който бил тяхната крепост. Те били военен и религиозен орден, съсредоточен върху защитата на християнските интереси и поддържането на колониалните и търговски позиции срещу турското разширение. Тяхното присъствие било значимо в региона, макар да не били основна сухопътна сила на Балканите.

Луиджи ди Джантонио ди Куто

През 1355 г. Генуезката република била мощна морска и търговска държава с важни владения, включително укрепената колония Галата срещу Цариград. Тя била във вражда с Венеция за контрол над търговските пътища в Черно море и Хелеспонт, и участвала в периодични конфликти и политически интриги, засягащи Византия и Балканите. Отношенията на Генуа с околните държави били белязани както от търговски привилегии, така и от военни сблъсъци, включително нападения над византийски крайбрежни градове и напрежение с български и добруджански владетели.

През 1355 г. Генуа имала напрегнати и конфликтни отношения с България и Добруджанското княжество, включително генуезки оплаквания за ощетяване на търговци в българските земи и нападения на добруджански галери срещу генуезки кораби. Въпреки дипломатическите усилия, Генуа не успяла да получи възмездие от българския цар Иван Александър. Генуезците били ограничени в търговията в български пристанища като Созопол, което отразявало враждебна търговска политика.