Битката при Периторион

След поражението при Периторион, една от ромейските военни части, научила за загубата, се отметнала от своята страна. Това отстъпление било последвано от жестока реакция – отметналата се част била избита на място от останалите ромейски войски, които не проявили милост към предателството. Този акт на вътрешно насилие подчертава колко сериозно се е възприемала лоялността в ромейската армия и колко тежки са били последиците от отстъпничеството.

В същото време, от крепостните стени на ромейските укрепления били хвърлени всички, които не успели да избягат след поражението. Тази безмилостна мярка показва, че ромейците са се опитвали да предотвратят пленяването на войници и цивилни от българите, като предпочитали смъртта пред плен. Този акт на отчаяние и жестокост се разпространил и в останалите крепости около планината Хемус, които също последвали същата съдба и изхвърлили от стените всички, които не успели да се спасят.

Византийските автори от времето използвали името Хемус за обозначаване на планината Странджа, което е важно за разбирането на географския контекст на събитията. Някои съвременни изследователи смятат, че когато се говори за „всички крепости около Хемус“, всъщност се имат предвид крайбрежните крепости в полите на Странджа. Тези крепости включват Скафида, разположена при днешното село Димчево, Созопол, Урдовиза (намираща се при село Китен) и Агатопол, известен днес като Ахтопол. Тези укрепления са били стратегически важни за контрола над Черноморското крайбрежие и са играли ключова роля в регионалната сигурност.

След тези събития император Андроник III приел с радост новото предложение за мирни преговори, отправено от българския цар Иван Александър. Този жест на готовност за диалог от страна на византийския владетел показва, че поражението и последвалите сътресения са го накарали да търси стабилност чрез дипломатически средства. В резултат на преговорите бил сключен мирен договор между двете страни, който предвиждал връщането на областта между Ямбол и Черно море в пределите на българската държава. Този териториален компромис е от голямо значение, тъй като възстановяването на тези земи укрепва българската позиция в региона.

Освен териториалните договорености, в мирния договор била уговорена и политическа свързаност чрез брак – годежът на Михаил-Асен, син на Иван Александър, с Мария, дъщерята на Андроник III. Тази династична връзка била скрепена с брак през 1339 година, което допълнително затвърдило мирните отношения между България и Византия. Тази сватба не само символизирала помирение, но и служела като гаранция за дълготрайно сътрудничество и стабилност между двете държави.

Въпреки този мир, през 1342 година във Византийска Тракия и Македония избухнало силно антифеодално движение, което било подкрепено от селските маси и градската беднота. Това народно въстание успяло да вземе властта в Солун и предприело мерки срещу феодалната аристокрация, което показва дълбокото социално напрежение във Византия след смъртта на Андроник III.

След кончината на императора започнали междуособици сред господстващата класа във Византия. Една от групировките била водена от константинополския аристократ Алексий Апокавк и Ана Савойска, вдовицата на починалия император. Към тази група се присъединили и въстаналите селяни и градската беднота, което показва съюз между част от аристокрацията и народните маси срещу другата фракция.

Другата групировка била начело с едрия земевладелец Йоан Кантакузин, около когото се обединили едрата поземлена аристокрация и богатите граждани. Този конфликт между двете групировки и социалните слоеве подчертава сложната политическа и социална ситуация във Византия след битката при Периторион и последвалите събития.

В периода на гражданската война във Византия турските наемници играят ключова роля, като и двете воюващи групировки се обръщат към тях за военна подкрепа. През 1346 година наемен отряд от 6000 селджукски турци се присъединява към Ана Савойска, като този отряд извършва значителни опустошения както във Византийска Тракия, така и в българските земи. Тези действия не само засилват военния натиск върху противниковите сили, но и допринасят за разрастването на хаоса и разрушенията в региона.

В същото време византийският аристократ Йоан Кантакузин установява съюз с емир Умур от Смирна, който в периода 1341—1347 година изпраща няколко наемни отряда в подкрепа на Кантакузин. Тези наемници, също турци, са активни в опустошаването на Византийска Тракия и Македония, като дори проникват в пределите на българската държава. Тяхната дейност допълнително усложнява военно-политическата обстановка в региона и подчертава значението на турските наемници като фактор в гражданската война.

В този контекст в Родопската област възниква самостоятелно владение, управлявано от воеводата Момчил. Той е българин, както се посочва с израза „до род бе мизиец“, но произходът му остава неизвестен. Според хрониката на Григора, още в младежките си години Момчил се противопоставя на властта, като се подвизава из планините на България с дружина от свои връстници. Тази активност свидетелства за неговата независимост и военна амбиция още преди да навърши 30 години.

След като достига тази възраст, Момчил постъпва в армията на византийския император Андроник III, а по-късно служи и на сръбския крал Стефан Душан. През 1343 година той се присъединява към Йоан Кантакузин, който му поверява управлението на областта Меропа. Тази област се простира по течението на река Арда и е стратегически важна за контрола над Родопите и околните територии.

Крепостта Подвис, известна още като Повисдос, е свързана с името на Момчил и се издига върху връх Градище, който е труднодостъпен. Тя се намира в близост до днешното село Подвис в Смолянско и според Йоан Кантакузин е едно от двете по-големи укрепени селища в областта Меропа. Крепостта има стратегическо значение, тъй като контролира пътищата по долините на реките Черна и Бяла, като Черна е приток на Арда. Тези пътища водят към Източните Родопи, Беломорието и Маричината низина, което прави Подвис важен център за контрол и отбрана.

Освен това крепостта Подвис разполага с широк зрителен обхват, което позволява ранно предупреждение при приближаване на вражески сили. От североизток тя е практически непристъпна, а от останалите посоки е защитена с масивна стена, чиито останки са запазени и до днес. Тази укрепителна система подчертава военната мощ и значението на владението на Момчил в Родопите, което се явява ключов фактор в сложната политическа и военна обстановка на Балканите през средата на XIV век.

Тези факти очертават образа на Момчил като амбициозен и военен лидер, който използвал гражданската война и хаоса в региона, за да разшири властта си и да се противопостави на външни врагове, като същевременно маневрирал между различните политически сили в стремежа си да създаде собствена държава. Неговата армия, макар и съставена от бедни хора, била значителна по численост и разнообразна, а подкрепата на местното население му давала допълнителна сила в борбата срещу азиатските пришълци и византийските сили.

През този период Иоан Кантакузин се намирал в Димотика, където разполагал с наемни отряди, изпратени му от Умур, което му осигурявало значителна военна подкрепа. В този момент към него пристигнал вестоносец с важна новина за действията на Момчил, който се отличавал с решителност и смелост в бойните действия.

Момчил, който разполагал със силна и боеспособна войска, предприел смела акция, при която изгорил всички кораби, използвани от противника, и избил стражите, охраняващи ги. Охраната на корабите била слаба, което позволило на Момчил да нанесе тежък удар, като никой от стражите не успял да избяга. Този ход значително ограничил възможностите за бързо придвижване и подкрепа на врага.

След този успех турците решили незабавно да се отправят срещу Момчил, но Иоан Кантакузин, който се готвел за поход към Ираклея (днешен Ергели), имал други планове. Той подготвял поход срещу войските на константинополското правителство и се опитал да убеди турците да се опълчат срещу Момчил след завършването на похода. Въпреки това турците отказали да се включат в борбата срещу Момчил след похода, което наложило на Кантакузин да изпрати ромейски войски заедно с турските срещу владенията на Момчил.

Момчил, който не отстъпвал по храброст и мъжество на никого от тогавашните военачалници, събрал хората си в градовете и крепостите и се приготвил за сражение. Той внимателно следял действията на противника и видял, че персийската (турската) и ромейската войска са по-силни. Затова решил да кортува и да остави врага да плячкосва, планирайки да ги нападне при завръщането им и да им нанесе щети, ако има възможност.

Предвижданията на Момчил се оправдали – турците и ромеите плячкосвали областта, което му дало възможност да подготви засада. Междувременно Иоан Кантакузин пристигнал в Кумуцица (днешна Гюмюрджина), откъдето овладял връщането на войските си. Той начело на малък отряд достигнал до развалините на стария град Месина, разположен северозападно от Гюмюрджина.

В този момент следователи на Иоан Кантакузин съобщили, че се приближава някаква войска, но не можели да разберат каква точно. Първоначално Кантакузин и хората му смятали, че това е собствената му войска, връщаща се от грабеж. За да изясни ситуацията, той наредил на военачалника Михаил Тарханиот да извърши разузнаване.

Разузнаването разкрило, че настъпващата войска е именно тази на Момчил, съставена от хиляди отбрани войници. Тази информация била от ключово значение за предстоящите действия и сблъсъци между двете страни.

В периода около края на юни или началото на юли 1344 г., когато военните действия в Тракия достигнали своя пик, Иоан Кантакузин подредил войските си в бойна формация, подготвяйки се за сблъсък с армията на Момчил. След като организирал редиците си, той предприел стратегическо отстъпление към град Кумуцина, вероятно с намерението да избегне сериозни загуби и да заеме по-изгодна позиция за битка. Този ход бил забелязан от Момчил, който обаче не атакувал веднага, тъй като се опасявал, че ромейските сили са подготвили засада в руините на Месина – място, което можело да послужи за изненадващ удар срещу неговите войници.

Според хрониста Никифор Григора, битката при Периторион се разиграва в близост до град Мосинопол, където командирът Йоан Кантакузин разполага част от войската си. Тази позиция изглежда стратегически важна, но скоро се оказва уязвима за внезапни действия. В този критичен момент Момчил, командир на тежко въоръжена войска, предприема решително нападение срещу императорския стан около преваляло пладне. Този ход е изненадващ и смущава плановете на императора и неговите съюзници, които не са подготвени за такъв внезапен удар.

Императорът и неговата войска са в неравностойно положение – те са малобройни и неподготвени за битка. Съдбата сякаш ги обрича на пълна безизходица, тъй като няма възможност за убежище или спасение чрез бягство. Конете на императора са пръснати по полето на паша, което допълнително затруднява мобилността и организираността на войските. Част от императорската армия дори обхожда тържището на град Комотини, за да си набави необходимите провизии, докато друга част се придвижва спокойно и бавно, без да подозира за надвисналата опасност и без да се стреми да се върне при императора.

В този хаос императорът, осъзнавайки тежкото положение, вдига ръце към Бога и заедно с малцината, които са останали при него, се въоръжава според възможностите си. Без да чакат сигнал с бойна тръба или заповед, всеки се качва на кон и започва сражение. Нападенията се редуват бързо и без предварително обмисляне, а в безредицата войниците се сблъскват с различни противници, което допълнително усложнява ситуацията. Императорът е обградена отвсякъде от мнозина и обсипвана със стрели, като много от неговите войници загиват в битката.

Йоан Кантакузин успява да се спаси само по случайност, което говори за тежестта на поражението и хаоса, който е обхванал императорските сили. Момчил проявява голямо бойно майсторство, като успява да нападне изненадващо войските на Кантакузин в момент, когато те са разпръснати и неспособни да окажат организирана съпротива. Тази изненадваща атака допринася за пълното разпадане на императорската армия и за окончателната безизходица, в която се оказва императорът и неговите съюзници.

През лятото на 1345 година голяма войска, предвождана от Кантакузин и Умур, се отправя към владенията на Момчил, който е значим военачалник в региона. Според самия Кантакузин, Умур разполага с внушителна сила от около 20 000 конници, докато Момчил разполага с около 5 000 конници, което ясно показва значителното числено превъзходство на нападателите. Тази разлика в числеността поставя Момчил в трудна позиция и налага стратегическо мислене за защита на териториите му.

Момчил решава да се насочи към крепостта Бурутград, известна още като Бурли или Перитор, която се намира при днешното село Бурукале. Тази крепост е разположена в северния край на Бистонското езеро, което е свързано чрез проток с беломорския залив Портолого. Географското положение на крепостта я прави ключова точка за контрол над района и осигурява стратегическа опора срещу настъпващите сили на Кантакузин и Умур.

Исторически сведения от пътешественика Евлия Челеби, който посещава крепостта през 1667 година, я описват като изящна, здрава и силна каменна постройка, издигната на около 20 аршина, или приблизително 14 метра над земята. Обиколката на крепостта е около 400 крачки, а формата ѝ е четиръгълна, което подсказва за добре обмислена архитектура, предназначена за отбранителни цели. Крепостта разполага с две порти – едната гледа към брега на морето, а другата е разположена на западната страна, откъм реката Места, известна още като Карасу.

От северната страна на крепостта се простира стена, която достига почти до планините и е дълга около един пешеходен час. Тази стена представлява здрава и непреодолима преграда, през която не може да премине нито човек, нито керван, което я прави изключително важен елемент от отбраната на крепостта и района около нея.

Момчил възнамерява да използва крепостта като опорна точка в борбата срещу силния и многоброен противник. Въпреки това, жителите на крепостта отказват да го пуснат вътре, тъй като се страхуват от отмъщение от страна на Кантакузин и Умур, ако те успеят да разгромят войските на Момчил. За да се предпазят от гнева на Момчил в случай на негов успех, жителите пускат братовчеда му, Райко, заедно с 50 войници в крепостта, като по този начин се опитват да балансират между двете страни и да запазят мира в крепостта.

Момчил разполага войските си пред стената на север от крепостта, като заема позиция, от която очаква настъплението на противника. Тази позиция му позволява да използва естествените и изкуствените укрепления на крепостта като част от своята отбранителна стратегия. В този момент силен преден турски отряд предприема нападение, което поставя началото на ожесточеното сражение, чието развитие ще бъде описано в следващите части на повествованието.