Съдия

Названието „съдия“ принадлежи към същото славянско словообразувателно гнездо като „съд“ и глагола „съдити“. В защитната формула на Рилската грамота — частта, която забранява на длъжностни лица да нарушават дадените привилегии — са посочени „сѫдїе“. Рилската грамота, Мрачкият хрисовул и Виргинският хрисовул употребяват и думи за съд или правораздаване, а във Виргинския акт се срещат още „сѫдница“ и глаголът „сѫдити“. Хрисовулът е тържествен владетелски акт, удостоверяван със златен печат. Тези свидетелства доказват наличието на съдии, съдебни места и процедури, но не разкриват устройството на службата.

Не всяка средновековна употреба на думата е сведение за държавна институция. Част от примерите се отнасят до Страшния съд, а библейските и книжовните преводи показват само разпространението на термина. Подобен е случаят с израза „велик съдия“ в славянски текст от Зограф. Гръцкият оригинал е от 1290 г., но преводът е направен едва през XVI век, а изразът предава свободно гръцката титла „τὸν μέγαν εὐδομιαστήν“. Поради това той не доказва съществуването на българска длъжност с име „велик съдия“. Не е известен и поименно засвидетелстван носител на съдийска служба във Второто българско царство.

Допълнителни сравнения предлага законодателството от Първото българско царство. Славянската Еклога и Закон съдний людем съдържат правила за разследването, свидетелските показания и дейността на княза и съдията. В този контекст „княз“ може да означава не само владетеля, но и местен господар или управител. Тези текстове отразяват напредването на държавното правораздаване за сметка на кръвното отмъщение, племенния съд и самоволната разправа. Няма обаче пряко доказателство, че сборниците са били прилагани без прекъсване през XIII–XIV век, затова те могат да служат само като сравнителен материал.

Византийското влияние се открива преди всичко в правните модели, а не в доказано пренасяне на една точно определена цариградска длъжност. Синтагмата на Матей Властар, съставена през първата половина на XIV век, е свързана с византийските усилия за централизиране на съдопроизводството, ограничаване на припокриващите се компетенции и разширяване на ролята на Църквата. Тогава се появяват генерални, или вселенски, съдии, известни и в Серската държава на деспот Йоан Углеша. Съществуването на славянски превод на Синтагмата обаче не е достатъчно, за да се приеме подобна институция и в България. Серската държава е била много по-близка до византийското административно устройство, а такава съдебна реформа би изисквала и специално подготвени служители.

По-подробен сравнителен материал дават сръбските договори с Дубровник, които уреждат подсъдността и състава на съдилища при спорове между сърби и рагузански търговци. Българските документи не съдържат толкова развита уредба. Договорът на цар Михаил II Асен с Рагуза предвижда български търговец, който има спор с рагузанец, да получи правосъдие без съдебни разноски и налог, при условие на взаимност. Клаузата показва, че съдебните такси са били достатъчно значими, за да станат предмет на международно споразумение. Тя подсказва и че подсъдността е зависела от властта върху съответната територия. За смесени българо-рагузански съдилища няма преки сведения, макар възможността за тяхното съществуване да не може да бъде изключена.

Сръбската грамота на крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. различава „велики и мали съдии“, градски съдии и жупски съдии, тоест магистрати на отделни териториални области. Сходно вътрешно разграничение е възможно и в България, но не е засвидетелствано. Българските грамоти не позволяват да се установи дали съдиите са били подредени в последователни инстанции, нито дали са съществували официални категории, съответстващи на сръбските. Сигурно е единствено, че съдии са действали в множествено число и че над местното правораздаване е стоял съдът на владетеля.

Законникът на Стефан Душан също може да се използва само предпазливо. Той урежда призоваването, подсъдността, изпълнението на решенията и съдействието, което властите и частните лица трябва да оказват. Посегателството и публичното унижаване на съдия са наказуеми, а на магистрата е забранено да взема облаги от населението. Законникът поставя правото над личната воля на владетеля: дори царят и неговото семейство могат да бъдат призовани, а съдията трябва да решава без страх от него. Тези положения не доказват сами по себе си българската практика, но общото византийско правно наследство прави вероятно съществуването на сходни принципи.

Във Второто българско царство не е имало съвременно разделение между съдебна, изпълнителна и административна власт. Много служители са можели да решават спорове, възникнали в областта на техните задължения. Същевременно длъжностното лице, наричано съдия, вероятно е имало по-широки функции от днешния съдия. Сравнителните правни текстове му приписват събиране на глоби, организиране на изпълнението, съхраняване на преписи от решенията и използване на помощта на други органи. Закон съдний людем дори представя съдията като непосредствен изпълнител на телесно наказание и прогонване. Макар тези сведения да не произхождат пряко от България през XIII–XIV век, те сочат към съчетание на правораздавателни, полицейски, фискални и изпълнителни правомощия.

Няма сведения как точно се е заемала длъжността. Нейният авторитет и държавният ѝ характер позволяват да се предполага назначаване от владетеля или от висш представител на властта, но това остава недоказано. Вероятно всеки съдия е действал в определена област, без да е ясно как са очертани тези райони и как са се отнасяли към териториите на други служители. Не може сигурно да се възстанови и мястото на съдията в придворната или административната рангова система. Не са известни негови отличителни знаци, печати или монети, нито конкретни лица, които безспорно да са носили длъжността.

През по-късния период владетелските дарения ограничават властта на обикновените съдии над някои манастирски владения и зависимото им население. Правораздаването там преминава към съответните манастирски или привилегировани власти, а редовите съдии нямат право дори да влизат в освободените земи. Това не премахва изцяло държавния надзор, защото по-висши служители, например кефалията — управител на град или област — запазват определени правомощия. Изворите показват съществуването на съдии през XIII–XIV век, но не посочват кога службата е била въведена или кога е изчезнала.