Съд и полицейска власт
Във Второто българско царство правораздаването и опазването на реда не били отделени от общото управление по съвременен образец. Документите все пак засвидетелстват специални съдии, а оскъдните сведения за топшикала и ватака показват поне някои функции по охраната и обществения ред.
Средновековното правораздаване било част от административната дейност, а не самостоятелна съдебна власт. Под влияние на късноримските служебни практики и на по-стари местни традиции длъжностните лица решавали спорове, свързани с поверените им военни, финансови и други задачи, и налагали наказания при нарушения в съответната област. Съдебните райони обикновено следвали административно-териториалното деление, а областните управители имали както управленски, така и правораздавателни правомощия. Споровете, които днес биха били определени като граждански, по правило се разглеждали от местните власти на равнище, съответстващо на положението на страните. Църквата разполагала със собствена широка юрисдикция, особено по въпросите на личния статус и брака; брачните дела били изцяло в нейната компетентност.
Наред с това запазените документи изрично споменават съдии като специализирани магистрати. Тяхното съществуване не означава, че е имало обособена съдебна система: съдиите оставали част от администрацията и можели да получават финансови или други несъдебни задачи. Сходен модел е познат във Византия, където при темната организация „κριτής“ — критис, тоест съдия — можел да оглавява гражданското управление на тема, военно-административна област. Тази византийска практика помага да се разбере съчетаването на съдебни и управленски функции, но ограничените български сведения не позволяват да се възстанови точна йерархия или напълно самостоятелна съдийска служба.
Не съществувала и полиция в съвременния смисъл. Поддържането на реда било разпределено между различни административни, финансови и охранителни органи. Градовете можели да имат стража и свързани с нея служители, но крепости и затвори били охранявани и от местното население като ангарийно задължение, тоест като принудително полагана обществена служба. Следователно охранителните функции не били съсредоточени в единна професионална институция.
Сред длъжностите, за които могат да се предполагат подобни задачи, са топшикала и ватака. Изворите за тях са твърде малко и не изясняват нито мястото им в служебната йерархия, нито пълния обхват на задълженията им. Възможно е да са изпълнявали и дейности извън охраната на реда, но сигурно установимата страна на службата им е именно полицейската. Поради това съдиите, топшикала и ватака се разглеждат заедно само като условна група, а не като членове на единна съдебно-полицейска система.