Крагуяр

Българските документи използват две названия за соколарите. Във Виргинската грамота стои формата „геракарь“, докато Мрачката, Рилската и Витошката грамота съдържат различни изписвания на „крагуяр“: „крагоугарь“, „крагоугар“ и „крагѫар“. В нито един от тези актове не е посочен по име човек, който да е заемал длъжността; термините се срещат в списъци на служители и лица, на които е забранено да нарушават правата на привилегированите владения.

Принадлежността на „геракар“ към българската административна система не е сигурна. Думата се появява единствено във Виргинската грамота, чиято автентичност е сериозно оспорвана. Възможно е съставителят ѝ да е заимствал съответното място от грамотата на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г., тъй като „геракар“ е обичаен термин в сръбските актове. От друга страна, документът се представя като грамота на цар Константин Тих Асен, а между неговото управление и останалите български свидетелства има повече от половин век. Затова е предложено предположението, че през XIII в. в България може да е бил употребяван „геракар“, а през XIV в. той да е заменен от славянското „крагуяр“. Наличните извори не позволяват това развитие да бъде доказано.

Двете названия имат различен езиков произход, но няма данни да са означавали различни видове соколари. „Геракар“ идва от гръцкия термин ἱερακάριος, свързан с ἱέραξ — „сокол“ или „ястреб“. „Крагуяр“ е образувано от старото славянско „крагуй“, също означаващо сокол. Думата или нейни сродни форми са познати в редица славянски езици. Не може да се установи дали изборът на название е зависел от вида на птицата, от конкретна задача или единствено от времето и езиковата среда.

Образецът за службата идва от Византия, където ловът с хищни птици е бил важна част от дворцовия живот. Император Андроник III Палеолог например поддържал огромен ловен парк с повече от хиляда кучета и приблизително 1400 сокола. Персоналът за птиците бил ръководен от протоиеракарий — придворен сановник, който надзиравал носачите на соколи. Част от отличителното му облекло била ръкавица, носена на пояса. За Второто българско царство обаче не са известни нито подобен началник на централно равнище, нито специални инсигнии, печати или монети на крагуяри.

Полезна аналогия предлага средновековна Сърбия. Там се употребява „геракар“, но не и „крагуяр“, а соколарите обикновено са споменавани заедно с псарите — служители, свързани с ловните кучета. Същото съчетание се открива и в българските грамоти. Това показва, че двете служби са принадлежали към организацията на владетелския лов и вероятно са контролирали доставянето, отглеждането или поддържането на необходимите животни.

Положението на крагуяря не може да се определи напълно точно. Възможно е названието да е обозначавало хора със специални повинности, но мястото му в защитните формули на грамотите насочва по-скоро към административен служител. Тези формули изброяват представителите на властта, които не бива да влизат в дарените земи или да налагат данъци и ангарии, тоест задължителен безплатен труд. Крагуярите са поставени редом със събирачи на вземания и организатори на повинности. Те не заемат водещо място: във Виргинската грамота след тях са посочени само псарите и десеткарите, а в Мрачката, Рилската и Витошката грамота стоят съответно на единадесето, шестнадесето и двадесето място. Този ред подсказва сравнително нисък ранг, без непременно да представлява точна служебна йерархия.

Най-вероятно крагуярите са следели за изпълнението на задължение да се осигуряват ловни птици за царя. Не е ясно дали лично са залавяли, отглеждали и обучавали соколи, или главната им задача е била да изискват птици и труд от местното население. Не може да се установи и дали са били местни провинциални служители, или представители на единна служба, подчинена пряко на централната власт. Липсват сведения за разграничение между събирачи на малки от гнездата, ловци на възрастни птици и дресьори, както и между специалисти по отделни видове хищни птици.

Данни от времето на османското завоевание показват, че соколарството продължило да бъде свързано с управлението на Софийската област. Разказ за падането на града споменава приелия исляма Узунджи Севиндик, който станал доганджибашия, тоест началник на соколарите, при софийския управител Янука. Това е късно свидетелство и не доказва пряко устройството на българската служба, но показва устойчивостта на местната ловна традиция.

В Османската империя соколарството се развило в голяма дворцова и провинциална организация. Начело стоял чакърджибашията, чиято позиция напомня византийския протоиеракарий. Законникът на Мехмед II го поставя непосредствено след двамата мирахори, отговарящи за султанските конюшни; той заемал приблизително единадесето или дванадесето място в общия ред и шестото сред военните чинове. Около 1564 г. системата включвала приблизително 3500 души. В провинцията имало началници на областно и нахийско равнище, а хората под тях били разделяни според птиците и работата си. Едни вземали малките от гнездата, други ловели възрастни птици, а трети ги обучавали. Някои соколари получавали тимар — условно поземлено владение срещу служба, — докато други били освобождавани от определени данъци и повинности. Службата можела да преминава от баща към син, а отделни групи били подчинени на собствения си началник и в съдебно отношение. Тези сведения помагат да се разберат възможните задачи на по-ранните крагуяри, но османската система не може да бъде пренасяна изцяло назад към Второто българско царство.

Крагуярите са засвидетелствани, под едното или другото възможно название, в четири български грамоти, което предполага сравнително широко разпространение на службата. Изворите все пак разкриват само нейното присъствие сред по-ниските административни длъжности и връзката ѝ с царския лов. Точната ѝ структура, ръководство и вътрешно разделение остават неизвестни. След османското завоевание българското административно название вече не се документира, но самата дейност продължава в османските учреждения за ловни птици.