Родословие на Второто българско царство

Тодор Светослав, син на цар Георги I Тертер, произхождал от Тертеровата династия и израснал в епоха на тежка държавна криза. През последната четвърт на XIII в. Търновското царство било отслабено от татарски нападения, византийска намеса и обособяването на самостоятелни владения във Видин, Браничево, Средна гора и Крънската област. Самият Георги I Тертер владеел все по-ограничена територия, докато Византия държала части от Тракия и черноморското крайбрежие на юг от Месемврия. Именно в тази среда на разпад, чужда зависимост и оспорвана царска власт се формирал бъдещият възстановител на Тертеровия престол.

Младостта на Тодор Светослав преминала между Търново, Константинопол и татарската степ. Заедно с майка си той пребивавал известно време във Византия като заложник, а българо-византийското споразумение от 1284 г. предвиждало завръщането им при Георги I Тертер. Мисията на търновския патриарх Йоаким III при Андроник II Палеолог окончателно уредила връщането на престолонаследника. Между 1284 и 1285 г., вече пълнолетен, Тодор Светослав бил обявен за съцар на баща си. Това не се опира само на повествователна традиция: върху две медни монети образът му е поставен редом с този на Георги I Тертер, което е пряко свидетелство за ранното му приобщаване към върховната власт.

През първата половина на 1285 г. около 10 000 татарски конници нахлули в България и опустошили Черноморието, Източна Тракия и части от Македония; при Марица те били разбити от византийска войска под командването на несебърския управител Умбертопулос. За да прекрати разоренията, Георги I Тертер признал върховенството на Ногай и изпратил Тодор Светослав като заложник при него. Така престолонаследникът прекарал продължително време в средата на татарския политически елит. Този принудителен престой му дал непосредствено познание за отношенията между Ногай и Златната орда, за ролята на военните дружини и за начина, по който степните владетели използвали васалитет, заложничество и династически връзки.

Решаващият обрат настъпил през 1297–1299 г., когато Ногай влязъл във война с хана на Златната орда Токту. През есента на 1299 г. войската на Ногай била разбита край река Терек, а самият той загинал. Неговият син Чака, преследван от победителя, преминал Дунав заедно с Тодор Светослав и малка татарска дружина. Двамата достигнали Търново, където Светослав използвал своите средства и връзки, за да привлече част от болярството. Смилецовата вдовица и малолетният Иван IV напуснали столицата, а братята на Смилец — Радослав и Войсил — потърсили византийска подкрепа. Чака фактически се настанил в Търново, но положението му останало несигурно и зависимо от татарските му отряди.

През 1300 г. Тодор Светослав организирал отстраняването на Чака. Той бил заловен, затворен и удушен, а осолената му глава била изпратена на хан Токту; източните сведения дори свързват екзекуцията с нареждане или предварително съгласие на хана. След това Тодор Светослав заел престола, възстановявайки властта на Тертеровци след управлението на Смилец и последвалата борба около неговото наследство. Същата година бил екзекутиран патриарх Йоаким III, обвинен в измяна и връзки с татарите: според разказа той бил хвърлен от Лобната скала на Царевец към пропастта над Янтра. Действителната вина на патриарха остава неясна; Георги Пахимер и следващата го традиция предават обвинението, но не позволяват да се установи кого точно е подкрепял и дали наказанието не съдържало елемент на лично отмъщение.

През 1300–1301 г. новият цар се насочил към възстановяване на централната власт. Той привлякъл на своя страна чичо си, деспот Алдемир, владетел на Крънската област, и поставил княжеството му под върховенството на Търново. Успоредно с това върнал под царска власт части от Средна гора и наложил авторитета си над склонните към самостоятелност търновски боляри. В началото на 1301 г. Андроник II изпратил срещу него „багренородния“ Михаил, син на Константин Тих и Мария Палеологина, по молба на недоволни български велможи. Претендентът не получил значителна подкрепа и според византийския разказ се скитал извън Търново, без да упражнява действителна царска власт. Неуспех претърпял и последвалият византийски опит да бъде издигнат друг кандидат със същото име Михаил.

В началото на 1302 г. Смилецовият брат Радослав, удостоен от Андроник II с титлата севастократор, потеглил от Солун с византийска войска срещу Алдемир. Деспотът го разбил, пленил и ослепил, след което го изпратил при съпругата му в Солун. Тринадесет пленени византийски архонти били отведени в Търново и разменени за намиращия се във византийско изгнание Георги I Тертер. Завърналият се бивш цар не получил обратно короната, а само град с околната област, където доживял в уединение; въз основа на надписи от Ивановските скални църкви е изказано предположението, че това владение било Червен, но отъждествяването не е напълно сигурно.

Уреждането на отношенията със Златната орда било основна предпоставка за успехите на Тодор Светослав. Българската историческа традиция оценява споразумението с Токту като освобождаване от разорителната татарска зависимост, защото ордите престанали да се намесват във вътрешните работи на царството и се превърнали по-скоро във военен резерв и съюзник. Джон Файн допуска по-предпазливо, че царят признал едно твърде свободно върховенство на Токту и вероятно плащал данък. Следователно точният юридически характер на отношенията е спорен, но практическият резултат е ясен: североизточната граница била успокоена, а България получила свобода на действие. На Тодор Светослав била предоставена областта между дунавските устия и долния Днестър с център Белград, известен още като Акерман, Маврокастро и днешен Белгород Днестровски; според Файн властта му достигала дотам най-късно към 1314 г.

След вътрешното укрепване царят преминал в настъпление срещу Византия. През 1304 г. българските войски нападнали „съседните на Хемус крепости“, тоест укрепленията южно от Източна Стара планина и по Южното Черноморие. Ктения, близо до днешното село Лозарево, и Русокастро се предали по споразумение, а Ямбол и Лардея, днешен Карнобат, били предоставени на Алдемир. През същата година българите победили ромеите в битката при река Скафида. Месемврия и Анхиало вероятно били възвърнати тогава или най-късно през следващата кампания. Срещу Тодор Светослав действал съимператорът Михаил IX Палеолог, подпомаган от протостратора Михаил Глава Тарханиот, като византийската армия била съсредоточена във Виза.

Прехвърлянето на Каталанската компания начело с Роже дьо Флор през август 1304 г. допълнително отслабило византийската отбрана. Вместо да помогнат на Михаил IX срещу българите, каталаните завзели Галиполи и влезли в конфликт с империята, което принудило съимператора да прекрати кампанията и да сключи временно примирие. През 1305 г. византийците отново настъпили; един от техните отряди бил командван от Войсил, а в малко сражение край Созопол ромеите постигнали успех. Последвалата българска победа обаче позволила пробив към Източна Тракия и опустошаване на областта около Одрин. След като Алдемир преминал на византийска страна, вероятно в края на 1305 г. Тодор Светослав отнел предоставените му земи около Ямбол и нападнал старото му Крънско владение.

През 1305–1306 г. значението на българския цар вече се усещало и във вътрешните кризи на империята. Заговорниците около арсенита Йоан Дримис, които се опитали да свалят Андроник II, търсели съдействие от каталаните, селджукските турци и от „живеещите край Истър“ — израз, който вероятно насочва към Тодор Светослав, макар пряко доказателство за негово участие да липсва. След убийството на Роже дьо Флор в Одрин на 30 април 1305 г. и каталанската победа при Апрос на 10 юли империята изпаднала в още по-тежко положение. За 1306 г. откъсите не съобщават отделна голяма българска битка; очевидно натискът бил поддържан, докато Византия търсела изход чрез дипломация.

През 1307 г. бил сключен траен българо-византийски мир. Андроник II признал владението на Тодор Светослав над възвърнатите черноморски пристанища и над целия хинтерланд между Черно море и Тунджа, включително земите, отнети от Византия през предходните десетилетия. Така границата вече не следвала Тунджа, а България си връщала пространството от реката до морето и градовете на юг от Балкана до района на Мидия. Договорът бил скрепен с династически брак: вероятно през 1308 г. Тодор Светослав се оженил за Теодора Палеологина, дъщеря на съимператора Михаил IX и внучка на Андроник II. По-ранните известия за брачни проекти с дъщеря на Синадин и за Енкона-Ефросина имат нееднакъв статут в историографията; сигурно установената му съпруга в династическата традиция е Теодора.

Мирът от 1307 г. открил по-спокоен дипломатически период. През 1308 г. сръбският крал Стефан Урош II Милутин се присъединил към антивизантийската коалиция на Шарл дьо Валоа, която целяла възстановяване на Латинската империя и обещавала на Сърбия земи между Просек и Прилеп. Опитът България също да бъде привлечена към коалицията не успял, защото тези планове засягали собствените ѝ интереси в Македония. През 1310–1311 г., след отслабването на коалицията, Милутин се срещнал с Андроник II в Солун, а след това лично посетил Тодор Светослав в Търново. Царят не допуснал сръбско-византийските противоречия да разрушат постигнатото равновесие, макар България вече да не разполагала със сили да спре сръбската експанзия в Македония.

Около 1313 г. венециански списък на владетели и политически партньори нарича видинския владетел Михаил Шишман „деспот на България, господар на Видин“. Тази титла вероятно била предоставена от търновския цар и показва, че при Тодор Светослав Видин отново попаднал поне в политическата орбита на Търново, без да се превърне непременно в пряко управлявана област. Към 1314 г. българското влияние на североизток достигало Акерман и долния Днестър, откъдето можели да бъдат набирани татарски воини. Не бива обаче това разширение да се представя като сигурно военно завоевание: Файн го обяснява като пожалване от Токту на бивши земи на Ногай. След 1311 г. повествователните извори са значително по-пестеливи и не позволяват да се състави непрекъснат летопис за всяка година от царуването.

Вътрешната политика на Тодор Светослав била сурова, но резултатна. След екзекуцията на Йоаким III изворите вече почти не споменават болярски заговори и дворцови преврати до края на управлението му; същевременно няма достатъчно данни да му се приписват конкретни църковни реформи или промени в догматическия живот. Стопанското възстановяване било свързано преди всичко с мира, ограничаването на татарските разорения и връщането на черноморските пристанища. През Месемврия, Анхиало и останалите крайбрежни градове се разширила търговията с Венеция и Генуа: България изнасяла главно земеделски произведения и внасяла луксозни стоки. Монетите с образите на Тодор Светослав и Георги I Тертер свидетелстват за ранния му статут на съвладетел; предоставените откъси не дават достатъчно данни за подробно описание на цялата му самостоятелна монетна система.

От брачната политика на царя най-ясно засвидетелстван е съюзът с Теодора Палеологина, който превърнал мира с Византия в династическо сродяване. Негов син и наследник бил Георги II Тертер, но наличните сведения не позволяват сигурно да се посочи майката на престолонаследника. По установената тук хронология Тодор Светослав починал през 1321 г. и бил наследен от Георги II. Част от използваната историография поставя смъртта му през август или есента на 1322 г. и съответно удължава царуването му до тази година; това е хронологично разминаване, което трябва да бъде отбелязано, без по-късната датировка да се приема като безспорна. След краткото управление на Георги II Тертер пряката линия на Тертеровци изгаснала и болярите се насочили към Михаил Шишман от Видин.

Историческото значение на Тодор Светослав се състои в това, че наследил разпокъсана и подчинена на външни сили държава, а оставил стабилизирано царство с възстановен излаз към Южното Черноморие, успокоена североизточна граница и укрепена царска власт. За биографията му основни са византийските разкази, особено на Георги Пахимер и Никифор Григора, източните известия за Токту и Чака, арабският географски трактат на Абуфеда, венецианският списък от около 1313 г. и западните съчинения като „Описание на Източна Европа“ от 1308 г. и „Книга за тайните на верните на кръста“ на Марино Санудо Торсело от 1321 г. Монетите допълват писмените извори, но много подробности — точният статут спрямо Токту, действителната вина на Йоаким III, характерът на някои ранни брачни връзки и дори годината на смъртта — остават спорни. Въпреки тези празноти образът му се очертава отчетливо: владетел, който превърнал познанието си за Ордата и Византия в средство за възстановяване на българската държавност.