Родословие на Второто българско царство

Михаил II Асен е роден през 1238 г. като син на цар Иван Асен II и Ирина Комнина. Той принадлежи към пряката владетелска линия на Асеневци, но първоначално не е престолонаследник: короната след смъртта на Иван Асен II се пада на по-големия му полубрат Калиман I Асен. Сред близките му родственици са княгините Мария, Елена, Тамара и Анна-Теодора; особено значение за международното положение на България има Елена, омъжена за никейския престолонаследник Теодор Ласкарис. Така семейството на Иван Асен II едновременно укрепва династичния престиж на Търново и създава възможност сродени чужди дворове да предявяват политически претенции.

Калиман I умира към края на август 1246 г. Георги Акрополит първоначално представя смъртта му като естествена, но отбелязва и разпространен слух за отравяне; доказателства за тази втора версия няма. Към края на август или началото на септември „властта над българите“ преминава към Михаил, който е на около осем години. Въпреки прекъсването на първородното наследяване изборът е династически закономерен: новият цар е син и наследник на Иван Асен II. Не е известно да е имало открита съпротива срещу възкачването му, но малолетието му неизбежно поставя управлението в ръцете на дворцовото обкръжение.

Михаил II Асен не може лично да ръководи държавата през първите години на царуването си. Съставът на регентството не е надеждно засвидетелстван, но първенствуващото положение на вдовстващата царица Ирина трудно може да бъде оспорено. То се подкрепя както от общия ход на събитията, така и от владетелската сцена върху западната външна стена на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Костур. Болярите също имат силно влияние, което личи от поведението на местни велможи като Драгота и от по-късните дворцови борби. Поради това за ранните решения е по-точно да се говори за действия на правителството от името на Михаил, а не винаги за негова лична политика.

Смяната на престола през 1246 г. съвпада с похода на никейския император Йоан III Дука Ватаци на Балканите. Вестта за събитията в Търново достига до никейците, когато преминават Марица. Великият доместик Андроник Палеолог убеждава Ватаци, че моментът е удобен за нападение срещу българската крепост Сяр. Градът е обсаден и превзет с помощта на българския велможа Драгота; скоро след това Мелник се предава доброволно. Никейската страна се възползва не само от малолетието на царя, но и от родството на Теодор Ласкарис и съпругата му Елена с търновската династия. Така още в началото на Михаиловото управление България губи важни позиции в Тракия и Македония.

За годините 1247–1252 разказвателните извори не предлагат последователна хроника. Не са известни сигурно датирани големи български походи или сражения от този период и не бива липсата на сведения да се запълва с предположения. Ясно е обаче, че правителството не успява да възстанови загубеното през 1246 г., а държавата се намира и в данъчна зависимост от татарите. Съчетанието между външен натиск, малолетен владетел и засилена самостоятелност на областните първенци ограничава възможностите на Търново. Отслабването не означава разпадане на царството, но показва колко бързо е изчезнало преимуществото, постигнато при Иван Асен II.

При Михаил II Асен династическата легитимност е подчертавана особено настойчиво. Частично запазеният Батошевски надпис го назовава „великия цар Михаил Асен, син на великия цар Асен, а внук на стария Асен“ — формула, която свързва царя с Иван Асен II и с основателя Асен и подрежда три поколения на владетелския род. Към същата пропагандна среда принадлежи появата на определението „багренороден“, българския еквивалент на византийското πορφυρογέννητος. Тъй като титлата е засвидетелствана след възкачването, тя не е първоначално правно основание за короната, а средство за утвърждаване на наследствената приемственост и за засилване на династическото съзнание.

Царският двор продължава традицията да покровителства църкви и манастири, макар запазените сведения да не позволяват да се състави пълен списък на Михаиловите ктиторства. Името му се среща в няколко надписа, а връзката на двора с църквата „Св. Архангел Михаил“ в Костур е важна и за разбирането на ролята на Ирина. Монетното стопанство е по-трудно за възстановяване: атрибуцията на някои сребърни емисии е спорна и монетите не могат сами по себе си да решат въпроса за състава на регентството. Следователно може да се говори за продължена царска монетна и църковна репрезентация, но не и да се приписват на Михаил несигурни емисии или конкретни строежи.

През 1253 г. България сключва договор с Дубровник по инициатива на Адриатическата република. Документът продължава търговските отношения, установени още при Иван Асен II, и урежда обмена между дубровнишките търговци и българското царство. Същевременно договорът има политически и военен смисъл, защото очертава съюз, насочен срещу Сърбия. Българо-сръбското напрежение прераства във война, но предоставените извори не пазят надеждно име и дата на отделно сражение и не дават основание да се измисля такава битка. От същото време има неясен отглас за българска подкрепа на амбициите на Михаил Палеолог към никейския престол, но естеството и мащабът на тази намеса остават несигурни.

Решителна промяна настъпва на 3 ноември 1254 г., когато умира Йоан III Дука Ватаци. Михаил II Асен или управляващите от негово име решават да използват смяната на василевса и временната несигурност в Никея, за да възстановят поне част от загубите от 1246 г. В края на 1254 г. българските войски настъпват в Родопите и овладяват Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида без крепостта Маниак, както и Устра, Перперакион, Кривус и Ефраим. Акрополит изрично отбелязва, че местното население е от български произход и доброволно приема властта на Търново. Това е най-значителният военен успех през царуването на Михаил, но се оказва краткотраен.

Новият никейски император Теодор II Ласкарис реагира още през 1255 г. След съвещание никейската армия преминава Хелеспонта и достига Адрианопол, докато Михаил разполага българския лагер край Марица. Според Акрополит до същинско сражение не се стига: българите са изненадани, напускат лагера и при безредното отстъпление е ранен самият цар. Поради това събитието не бива да се превръща в несъществуваща „битка при Марица“, макар Теодор да остава господар на полето и на Тракия. Никейският владетел достига Берое и постепенно възстановява контрола над почти всички градове и крепости, завзети от българите в края на 1254 г.; Цепина е важното изключение.

През 1255 г. Мелник отново се оказва средоточие на борбата. Жителите му, които през 1246 г. са приели никейската власт, сега се опитват да я отхвърлят под ръководството на същия Драгота, подпомогнал предаването на Сяр и Мелник девет години по-рано. Опитът не довежда до трайно присъединяване към България. Епизодът разкрива подвижната вярност на местните първенци и желанието на част от населението да възстанови връзката си с Търново, но също и неспособността на българската държава да подкрепи успешно тези движения. Някои историци виждат в царуването на Михаил начало на продължително оттегляне на търновската политика от Македония; това е историографска оценка, основаваща се на последиците от загубите, а не на изрично заявена владетелска програма.

Войната с Никея завършва с мирни преговори през 1256 г., без България да си възвърне предишните позиции. Точната дата на договора е спорна. Акрополит не я посочва пряко, но споменаването на Преображение Господне, 6 август, е използвано за датировка в първите дни на август; Теодор Скутариот свързва края на преговорите с празника на апостолите Петър и Павел, 29 юни. Сигурното е, че мирът прекратява неуспешната война, без да заличи основните придобивки на Никея. Няма достатъчно основание последвалото убийство на царя да бъде обяснено единствено с недоволство от договора, макар военният неуспех несъмнено да е отслабил положението му.

Няма надеждно установени съпруга и потомство на Михаил II Асен. В част от научната литература е предложена хипотезата, че малко преди смъртта си той се е оженил за дъщеря на княз Ростислав и внучка на унгарския крал Бела IV, но наличните сведения не позволяват този брак да бъде приет безусловно. Изворите не съобщават за негови деца, а по-късните византийски автори изрично изграждат разказа за наследяването върху липсата на син. По-сигурно засвидетелствана е брачната политика на по-широката Асенева фамилия: чрез сестрите на Михаил родът е свързан с Никейската империя и с български аристократи като Мицо, вероятно съпруг на сестра му Мария.

През 1256 г., на не повече от осемнадесет години, Михаил II Асен е убит от своя първи братовчед Калиман. Георги Акрополит е основният извор за цареубийството, но не дава достатъчно сведения, за да бъде възстановен подробно заговорът или да бъдат назовани други сигурни участници. Калиман II за кратко завзема престола. След неговото отстраняване Мицо се позовава на брака си със сестра на Михаил и на родството си с Иван Асен II, за да предяви права към короната. Така липсата на син прехвърля борбата за наследството към страничните и сродените по брак клонове на фамилията, а пряката мъжка владетелска линия на Иван Асен II е прекъсната.

Десетгодишното царуване на Михаил II Асен преминава от детско регентство към опит за активна реваншистка политика и завършва с военен неуспех и цареубийство. Отговорността не може да бъде приписана само на младия владетел: през по-голямата част от управлението му решенията са вземани от Ирина и болярското обкръжение, докато България е притискана едновременно от Никея, татарската данъчна зависимост и нестабилните отношения със Сърбия. Кампанията от края на 1254 г. показва, че Търново още е способно на бърза мобилизация и че в Родопите и Македония съществува подкрепа за българската власт. Ответните походи на Теодор II обаче разкриват по-голямата военна и административна устойчивост на Никея.

Изворовата основа за биографията е неравномерна. Георги Акрополит е главният повествователен свидетел за възкачването, никейските походи, отстъплението край Марица и убийството; Теодор Скутариот предлага различна хронологична опора за мира от 1256 г., а по-късните Георги Пахимер и Никифор Григора осветляват преди всичко династическото наследяване. Батошевският надпис, стенописната сцена в Костур, договорът с Дубровник и спорно атрибутираните монети допълват разказа, без да премахват всички неясноти. Съвременните синтези, включително трудовете на John V. A. Fine и Donald M. Nicol, поставят управлението в контекста на никейското възстановяване на Балканите. Сведенията в част от приложените откъси за Михаил III Шишман Асен, за Михаил — син на Иван Александър, и за други едноименни Асеневци се отнасят до личности от XIV в. и не могат да бъдат използвани като факти за Михаил II Асен.