Родословие на Второто българско царство

Йоан, назоваван в изворите Йоаница, Ioannitius, Kaloiohannes и най-често Калоян, е роден около 1170 г. и принадлежи към династията на Асеневци. Той е най-младият от тримата братя владетели — Петър IV, Иван I Асен и Калоян — и има още две сестри, чиито имена не са установени. След българо-византийския договор от 1188 г. е изпратен като заложник в Константинопол, но скоро успява да избяга и да се завърне в България. Никита Хониат го свързва с нападения срещу византийските земи, а след убийството на Иван Асен през 1196 г. Петър го привлича като помощник в държавните дела. Така още преди възкачването си Калоян натрупва военен и управленски опит и се утвърждава като най-способния воин сред братята.

През 1197 г. Петър IV е убит, според сведенията — от свой родственик, и Калоян заема престола без засвидетелствана непосредствена съпротива. Той наследява възстановена, но все още уязвима държава, разтърсена от последователните насилствени смърти на Иван Асен и Петър. Новият цар стъпва върху постигнатото от братята си, но трябва едновременно да укрепи лоялността на болярите, да защити северозападните земи и да извоюва международно признание на българската царска титла. При него външната политика окончателно излиза от стария двустранен модел България—Византия: в балканските отношения вече участват Унгария, папството, куманите, Четвъртият кръстоносен поход и създадената по-късно Латинска империя.

През 1198 г. Калоян изгражда широка антивизантийска комбинация. В името на държавния интерес той се споразумява с Иванко-Алексий — убиеца на Иван Асен, който като византийски управител на Пловдивската област се е отцепил от император Алексий III Ангел и контролира земи към Егейско море. Почти едновременно царят установява сътрудничество с Добромир Хриз, владетел на Струмица, а по-късно и на Просек, определен от Хониат като „лесно променлив хамелеон“. Натискът обхваща Тракия, Родопите и Македония; край Батрахокастрон византийската войска претърпява тежко поражение от Иванко. През 1200 г. обаче Иванко е заловен с измама и изчезва от политическата сцена, докато борбата на Хриз и Мануил Камица продължава приблизително до 1202 г. Изворите не отделят самостоятелна кампания за 1199 г., а я включват в този продължителен натиск.

През 1201 г., докато Алексий III е зает в Родопите и Македония, Калоян изпраща куманите в Тракия, превзема Констанция, днешен Симеоновград, а след това се насочва към Черноморието. На Разпети петък той овладява Варна с помощта на големи дървени обсадни кули на колела; пленниците са хвърлени в рова и затрупани, а на Великден стените са разрушени. По същото време руски нападения срещу куманските земи отвъд Дунав принуждават много кумани да напуснат българска служба. Мирът с Византия е датиран от изследователите в края на 1201 или началото на 1202 г.: Никита Хониат потвърждава самото му сключване, но не съобщава условията, поради което възстановяването на Стара планина като точна граница остава научна реконструкция. Мирът позволява на Калоян да се противопостави на унгарското завземане на Белград и Браничево и да възстанови българската власт там преди 11 юни 1203 г.

Успоредно с войните царят води продължителна дипломатическа борба за легитимация. Папа Инокентий III му пише още в началото на 1200 г., но Калоян бави отговора, тъй като първоначално се надява да получи признание от Константинопол. В писмото си от май 1203 г. той уведомява папата, че Алексий III и константинополският патриарх му предложили царска корона и патриарх, като така упражнява натиск върху Рим. В края на 1203 г. изпраща т.нар. „Златопечатник“, с който приема върховенството на Римската църква. Преписката включва седем известни писма на Инокентий III и пет отговора на Калоян, единият от които не е запазен; сред българските пратеници са браническият епископ Власий и коместабулорий Сергий, а архиепископ Василий е спрян по пътя си в Драч.

Събитията от 1203–1204 г. превръщат кръстоносците от възможни партньори в главна опасност. На 18 юли 1203 г. те достигат Константинопол, на 1 август Алексий IV Ангел е коронясан, а на 13 април 1204 г. византийската столица пада. Според Робер дьо Клери през февруари 1204 г. Калоян предлага на бароните стоти-хилядна войска срещу признаване на царската му титла и суверенитет; числото следва да се приема като твърдение на хрониста, а не като проверен състав на армията. След падането на града царят отново предлага мир, но латинците му отговарят, че държи незаконно имперски земи и трябва да се откаже от престола. Калоян противопоставя на това тезата, че е възстановил земята на своите деди, докато латинците са завладели чуждия им Константинопол.

На 15 октомври 1204 г. папският легат кардинал Лъв пристига в Търново. На 7 ноември той помазва и посвещава архиепископ Василий за примас, а на 8 ноември коронясва Калоян и му връчва корона и скиптър. Някои англоезични обобщения отнасят получаването на короната към 7 ноември, но българската кореспонденция ясно разграничава църковния акт на 7-и от коронацията на 8-и. Инокентий III признава Калоян за rex, а Василий за primas; царят обаче тълкува церемонията като потвърждение на императорското си достойнство, подписва се Caloiochannus imperator Bulgarorum и се представя като „господар на всички българи и власи“. По същия начин в Търново примасът е възприеман като патриарх, макар Рим да не е дал формално тази титла.

Унията с Рим утвърждава международния статут на царството и признатата автокефалия на Търновската църква, но не води до видима латинизация на българския религиозен живот. Папата не успява нито да възпре Калоян от война с латинците, нито да гарантира сигурността му срещу тях. Показателно е, че през 1205 г. православните ромеи в Тракия предпочитат властта на Калоян пред латинския режим, който отнема владенията на местната аристокрация, прогонва гръцката йерархия и я заменя с латинска. Изворите не позволяват да се възстановят подробни църковни реформи на Калоян вътре в България; сигурното е, че той използва отношенията с Рим като средство за признание, без да се отказва от царската и патриаршеската концепция, наследена от Първото българско царство.

В началото на 1205 г. отхвърленото от латинците българско предложение за съюз се заменя с коалиция между Калоян и ромейската аристокрация в Тракия. Според Никита Хониат и Жофроа дьо Вилардуен ромейските първенци, след като не получават приемливи условия от Бодуен и Бонифас дьо Монфера, признават Калоян за свой василевс и полагат клетва за вярност. През февруари царят изпраща допълнителни сили в Тракия; въстания отстраняват латинските гарнизони от Димотика, Адрианопол и Аркадиопол. Освен българи и ромеи той привлича кумани, а някои извори споменават „турки“ или „туркомани“ — неясни названия, които може да означават отбрани кумански части или евентуално селджукски турци, без въпросът да може да бъде решен категорично.

Император Бодуен I прекратява латинската кампания в Мала Азия и обсажда въстаналия Адрианопол, без да изчака всички подкрепления. На 14 април 1205 г. пред градските стени армията на Калоян, съставена от българи, кумани и съюзени ромеи, нанася съкрушително поражение на рицарите. Самият Бодуен е пленен и отведен в България, а венецианският дож събира оцелелите и ги извежда от бойното поле. Съдбата на пленения император е предадена различно: Никита Хониат и Георги Акрополит твърдят, че е убит след изтезания по заповед на Калоян, докато латинските сведения само удостоверяват, че повече не се завръща; точните обстоятелства на смъртта му не са сигурно установени. Победата при Одрин прекършва настъпателния устрем на едва създадената Латинска империя и принуждава латинците да изберат брат му Анри първо за регент.

След Одрин войските на Калоян действат в почти цяла Тракия и Македония. През юни 1205 г. царят обсажда Сяр; градът капитулира срещу обещание жителите да напуснат свободно с движимото си имущество, но Калоян нарушава споразумението, екзекутира част от водачите и изпраща стотици пленници в България. Това силно подкопава доверието на ромеите. Част от армията достига Солун, опустошава околностите и вероятно временно овладява долния град, но не и цитаделата. Калоян се насочва към Пловдив, където павликяни и други противници на Рение дьо Три първоначално му предлагат съдействие; след промяна на местната власт той превзема и разграбва града, екзекутира Алексий Аспиет, архиепископа и други водачи и установява българска администрация. По същото време или малко по-късно избухва бунт в Търново, потушен жестоко; датата, причините и евентуалното участие на ромеи в него остават неизвестни.

През есента на 1205 и зимата на 1205–1206 г. отношенията с тракийските ромеи окончателно се влошават. Първенци от Адрианопол и Димотика се обръщат към Теодор Врана и приемат латинско покровителство. През пролетта на 1206 г. Калоян отново навлиза в Тракия, разрушава по-малки крепости и обсажда Адрианопол и Димотика. През юни адрианополци отказват да го допуснат; при Димотика той разполага каменометни машини, подготвя други съоръжения и се опитва да отклони Марица, но се оттегля при приближаването на Анри. След коронацията на Анри за император на 20 август 1206 г. Калоян напада повторно Димотика, превзема я и разрушава укрепленията. Изворовото число от двадесет хиляди пленници вероятно е преувеличено; Анри настигнал българската армия и издействал освобождаването им.

Към края на 1206 г. Калоян вече не се стреми трайно да държи враждебните градове на Източна Тракия, а ги разграбва, обезлюдява и лишава от укрепления. Вилардуен твърди, че на пет дни път от Константинопол незасегнати останали само Виза и Селимврия. Тази политика носи плячка и преселници, но разрушава стопанството на Тракия, дългогодишна житница на Константинопол и Солун, и ускорява преминаването на ромейските първенци към латинците. В Македония положението е по-благоприятно: вероятно още през 1205 г. Просек преминава под българска власт и е поверен на управителя Ецуисмен, но не е известно дали Добромир Хриз се е подчинил или крепостта е взета със сила. През зимата на 1206–1207 г. Бонифас си връща Сяр и възстановява укрепленията му, като подсилва и Драма.

През последната година и половина от царуването си Калоян измества главния натиск от Източна Тракия към Източна Македония и Солунското кралство. През 1207 г. Бонифас дьо Монфера също загива в борбите с българите, а Солун остава на малолетния му син. През есента Калоян обсажда самия Солун, но внезапно умира край стените му. Смъртта му е насилствена и вероятно е свързана със заговор в собственото му обкръжение, но наличните откъси не позволяват сигурно да се посочат извършителят и точният механизъм на убийството. Така през 1207 г. и третият от братята Асеневци споделя съдбата на Иван Асен и Петър.

Военната сила на Калоян съчетава български отряди, куманска конница, ромейски съюзници и развита обсадна техника. Дървените кули при Варна, каменометите и хидротехническите приготовления при Димотика показват, че той не е само предводител на подвижни набези, а опитен организатор на обсади. Плячката от византийските и латинските земи подпомага задържането на болярската вярност и набирането на хора, но зависимостта от куманите прави армията чувствителна към събитията отвъд Дунав. Вътрешното управление е слабо осветено: освен бунта в Търново и назначаването на Ецуисмен в Просек почти липсват сведения за администрацията. Жестоките репресии във Варна, Сяр, Пловдив и тракийските градове обясняват прозвището Романоубиец, но същевременно ограничават възможността му да превърне временните ромейски съюзници в трайни поданици.

За стопанската политика и монетосеченето на Калоян изворите са особено оскъдни. Разказът на Хониат за ежегодния панаир на Гергьовден в тракийско село — отменен от управителя поради опасността от нападение, но проведен заради манастирското право върху търговска такса — показва колко тежко войната нарушава местната търговия и данъчните приходи. Масовото отвеждане на население в България вероятно има и стопанска цел, но изворите не дават данни как преселниците са разпределяни. Не са запазени представени тук стопански грамоти на Калоян, нито сведения, позволяващи да се очертае сигурно собствено негово монетосечене. Златният „Калоянов пръстен“ е печат, а не монета, като дори неговото предназначение — частно или служебно — е предмет на спор.

Името и произходът на съпруга на Калоян не са сигурно установени, поради което не може да се възстанови конкретна негова брачна политика. Някои по-късни реконструкции говорят за вдовица и предполагат, че Борил се е оженил за нея след 1207 г., но времето и политическото значение на такъв брак остават несигурни. В генеалогичните данни като дете на Калоян е посочен Витлеем; към края на 1204 г. човек с това име е изпратен в Рим заедно с Василий като един от двама ученици. След смъртта на царя короната не преминава към пряк пълнолетен наследник. За нея претендират племенниците му Борил и Стрез и техният братовчед Алексий Слав, докато Иван Асен и Александър са още малолетни. Надделява Борил, но използваните от него средства не са известни, а представата, че първоначално бил само регент, е съмнителна.

Историческото значение на Калоян се определя преди всичко от превръщането на България в първостепенна балканска сила. Чрез Инокентий III той постига международно потвърждение на владетелското достойнство и църковната самостоятелност, а през 1205 г. част от ромейската аристокрация фактически го признава за свой василевс. Победата при Одрин от 14 април 1205 г. лишава Латинската империя от първия ѝ император и прекъсва настъплението ѝ в момент, когато Никея и Епир още укрепват. John V. A. Fine подчертава, че действията на Калоян са решаващи и за оцеляването на Никейската държава, възстановила Константинопол през 1261 г.; Donald M. Nicol отбелязва, че скоро след създаването си латинският режим губи Бодуен, венецианския дож и Бонифас. Калоян не овладява Константинопол, но оставя на наследниците си програма за българска хегемония и за царска власт над българи и ромеи.

Биографията му се възстановява от пристрастни и неравномерни свидетелства: византийските историци Никита Хониат и Георги Акрополит, латинските хронисти Жофроа дьо Вилардуен и Робер дьо Клери, „Gesta Innocentii III“, папската кореспонденция и сведенията за българските пратеничества. Хониат познава добре балканските събития, но пише от ромейска гледна точка; Вилардуен защитава кръстоносците, а папските документи съзнателно употребяват rex и primas вместо търсените от Калоян imperator и patriarcha. Традиционното отъждествяване на богато погребение № 39 в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново с царя се опира на червени златотъкани одежди, диадема и пръстена с надпис „Калоянов пръстен“, но по-късна археологическа датировка отнася гроба към края на XIII в. и остава спорна. Поради това погребението не може да се приема безусловно за сигурно, както не могат да бъдат решени окончателно и обстоятелствата около смъртта на Бодуен и самия Калоян.