Родословие на Второто българско царство

Иван Срацимир е роден през 1324 г. като втори син на бъдещия цар Иван Александър и първата му съпруга Теодора Басараб. Той принадлежи към Шишмановата династия, чието старо политическо средище е Видин: още Михаил III Шишман управлявал там, преди да бъде избран за търновски цар през 1323 г. Когато Иван Александър заел престола през 1331 г., Иван Срацимир израснал в многолюден царски дом. Сред братята и сестрите му изворовата и генеалогичната традиция поставя Михаил Асен IV, Иван Асен IV, Иван Шишман, Иван Асен Александров, Кера Тамара, Кераца Мария, Десислава и Василиса. Решаващо за съдбата му станало съперничеството с по-младия му полубрат Иван Шишман, а не отношенията с останалите членове на династията.

След раздялата на Иван Александър с Теодора Басараб и брака му със Сара-Теодора Иван Срацимир изгубил перспективата да наследи Търново. Англоезичният синтез на Джон В. А. Файн свързва това решение с влиянието на новата царица, докато късният Мавро Орбини предава недостоверни по характер дворцови обяснения за разрива в първия брак; подобни анекдоти не могат да бъдат приемани като сигурна биографична информация. Установимият резултат е, че за търновски наследник бил утвърден Иван Шишман, а Иван Срацимир получил Видин и околните земи. Българската историческа реконструкция поставя окончателното му установяване там между 1352 и 1355/56 г.; като начало на самостоятелното му царуване обичайно се приема 1356 г., а приписката към Бдинския сборник от 1359/60 г. дава сигурен terminus ante quem за изграденото му владетелско положение.

Първоначално Видин бил апанаж, предоставен от бащата на член на царския дом, но при Иван Срацимир постепенно се превърнал в самостойна държавнополитическа единица. Изследванията сочат, че той носел царско достойнство още като млад член на династията и го запазил след установяването си във Видин. Придворната приписка към Бдинския сборник го величае като „самодържавен цар на българи и гърци“, формула, която отразява императорската идеология и местното съперничество с Търново повече, отколкото реален обхват на властта. В Брашовската грамота владетелят се представя по-сдържано като „Иванъ Срацимиръ Царъ владеющи“, а други свидетелства свеждат титулатурата му до цар на българите. До смъртта на Иван Александър той все пак се съобразявал с върховния авторитет на баща си. За 1357–1358 и 1361–1364 г. липсва последователен разказ за негови походи или вътрешни мероприятия; самостоятелността му се разпознава главно по титлата, двора и институциите.

Първото подробно засвидетелствано изпитание дошло през 1365 г. Унгарският крал Лайош I Анжуйски, чиито предшественици от XIII в. включвали в титулатурата си и „rex Bulgariae“, поискал Иван Срацимир да признае унгарско върховенство. Отказът на видинския цар довел до война. Унгарските сили се събрали в края на април, потеглили на 1 май, а в края на месеца преминали Дунав при Оршова. На 30 май били пред Видин; Иван Срацимир се затворил зад крепостните стени и очаквал помощ, но на 2 юни 1365 г., само четири дни след началото на непосредствените действия край града, столицата паднала. През следващите около три месеца унгарците овладели почти цялото Видинско царство. Изворите не дават данни за отделна голяма полева битка или за силите, с които царят е разполагал, затова поражението не бива да се украсява с несвидетелствани военни епизоди.

Иван Срацимир и семейството му били пленени и отведени в крепостта Хумник, отъждествявана с днешно Босилево в Хърватия. Видин бил превърнат в унгарска провинция: първоначално управлението било поверено на Бенедикт Химфи, а по-късно на Дионисий Лацкфи, който съчетавал властта над Видин с други унгарски длъжности. Окупацията имала и конфесионално измерение. Францисканците предприели масово налагане на католицизма върху православното население, а царят и близките му също били принудени да приемат католическата вяра. Съобщението за около 200 000 покатоличени, представяни като една трета от населението, основателно се смята за силно преувеличено, но самото насилие се потвърждава от независими свидетелства. Братята Драган и Райко оставили в приписка към Апостол, запазен в атонския манастир „Св. Павел“, кратката оценка, че когато унгарците владеели Видин, „голяма мъка бе за народа“.

През 1366 г. Иван Срацимир останал пленник, а видинският въпрос се превърнал в част от международна криза. Византийският император Йоан V Палеолог пристигнал в Буда през февруари за преговори с Лайош I и папството, но при завръщането му българските власти не го пропуснали през земите на Иван Александър. Последвал походът на савойския граф Амедей VI, който през есента на 1366 г. завзел Агатопол, Скафида, Созопол, Анхиало, Месемврия и Емона и обсадил Варна. Преговорите, в които участвал и деспот Добротица, свързали освобождаването на Видин с уреждането на българо-византийския конфликт. През 1367 г. плановете за коалиция още не дали непосредствен резултат. През 1368 г. войната между Унгария и влашкия воевода Владислав Влайку, включително поражението на унгарците край Дъмбовица, отслабила позициите на окупационната власт, но действията на Иван Александър през тази година остават слабо осветени.

Решаващата промяна настъпила през 1369 г. Според българския разказ гражданите на Видин въстанали срещу унгарската администрация и францисканците, а Владислав Влайку успял временно да овладее града; последвало унгарско възстановяване на контрола и нови преговори. По постигнатото споразумение Йоан V Палеолог предоставил на влашкия воевода 180 000 флорина за действията по освобождаването на Видин, докато Влайку и Добротица станали гаранти на договореностите. В писмо от 29 август 1369 г. Лайош I нарежда Иван Срацимир да бъде освободен и земята му да му бъде върната, но изисква две негови дъщери да бъдат изпратени като заложници. Завръщането на царя във Видин станало през есента на 1369 г. Файн тълкува възстановяването му като управление под унгарски сюзеренитет; във всеки случай гаранциите и заложничеството показват, че свободата му била извоювана срещу сериозни политически задължения.

На 17 февруари 1371 г. Иван Александър починал, а Иван Шишман безпрепятствено наследил Търново и основната част от бащините владения. От този момент Иван Срацимир добавил формална независимост към вече съществуващата реална самостоятелност на Видин. Отношенията между двамата братя несъмнено били белязани от династичния разрив, но характерът на съперничеството им е спорен. Файн твърди, че Иван Срацимир се опитал да завладее цяла България и задържал София за година или две. Българската повествователна и генеалогична реконструкция обаче изрично подчертава, че няма сигурни извори за военен сблъсък между Видин и Търново и че представата за гражданска война почива върху легенди и презумпции. Поради това превземането на София не може да се представя като безспорно установена кампания. По-сигурно е заключението, че Иван Срацимир предпочел да запази Видин с неговите владетелски привилегии, вместо да рискува всичко в несвидетелствана борба за Търново.

Църковната политика била важен инструмент за утвърждаване на видинската самостоятелност. Още документ от края на 1369 или началото на 1370 г. споменава видинския митрополит и дикеофилакс Данаил Критопулос и показва ранни стъпки към пренареждане на църковните отношения. След 1371 г. Иван Срацимир отделил Видинската митрополия от юрисдикцията на Търновската патриаршия и я подчинил на Константинополската патриаршия. Този ход прекъсвал една от последните институционални връзки с държавата на Иван Шишман, но същевременно поставял местната църква под авторитета на вселенския престол. Запазените формули, с които константинополският патриарх се обръщал към Иван Срацимир, признават царското му достойнство и не го поставят съществено по-ниско от търновския владетел. Следователно църковното отделяне било не отказ от православието, а средство за легитимиране на отделен православен царски център след травмата на унгарското покатоличване.

Държавната и стопанската самостоятелност на Видин личи от собственото монетосечене на Иван Срацимир, от грамотите му и от облика на престолния град. Той сякъл монети със собственото си изображение — пряко свидетелство за упражняван суверенитет, макар предоставените извори да не позволяват сигурно описание на всички номинали, метали и години на емисиите. Брашовската грамота, издадена в полза на чужди търговци, показва, че царската канцелария уреждала отношенията с отвъддунавски търговски общности и че Видин участвал в регионалния обмен по Дунав. Не са запазени достатъчно данни за данъчната система, приходите или организацията на земевладението, затова стопанската история на царството не може да бъде възстановена подробно. Монетите, грамотата и собствената титулатура обаче доказват, че Видин не бил само област, управлявана от царски наместник, а разполагал с отличителни белези на самостойна монархия.

Името и произходът на съпругата на Иван Срацимир не са сигурно установени и не бива да бъдат допълвани по предположение. Известните му деца са синът Константин Срацимиров и дъщерята Доротея. Унгарската документация и реконструкцията на Файн говорят за две царски дъщери, оставени като заложнички след споразумението от 1369 г.; едната скоро починала, а другата се отъждествява с Доротея. Чрез унгарско посредничество през 1374 г. Доротея била омъжена за босненския владетел Твъртко I. Бракът показва как заложничеството било преобразувано в династична дипломация и свързало видинския двор с Босна, но първоначално обслужвало и унгарските интереси. Константин бил определен за наследник и провъзгласен от баща си за съвладетел с титлата цар — практика, следваща династичния модел на Иван Александър и предназначена да осигури приемствеността на видинския престол.

За годините след 1374 г. до края на 1380-те сведенията са особено оскъдни. Видин се намирал в относителна безопасност зад Търновското царство, което поемало първия натиск на османското настъпление. Това позволило на Иван Срацимир да запази владението си в продължение на десетилетия, но спокойствието било несигурно и зависело повече от политическата география, отколкото от негово военно превъзходство. Не са известни негови участия в големи битки през 1370-те и ранните 1380-те години. Обикновено се приема, че след похода на Али паша срещу Търновска България и Добруджа през 1388 г. Иван Срацимир бил принуден да признае османски сюзеренитет и да допусне чужд гарнизон във Видин. Самият изворов недостиг налага предпазливост: васалната зависимост е вероятна и широко възприета реконструкция, но условията, точната дата и непосредствените обстоятелства не са документирани достатъчно подробно.

Между 1389 и 1395 г. Видин остава почти извън полезрението на разказвателните извори. Не може да се докаже участие на Иван Срацимир в битката на Косово поле, при Ровине или в последните военни действия на Иван Шишман. След падането на Търново през 1393 г. Видин останал последният български престолен център с действащ цар, макар вероятно вече да признавал османско върховенство. През 1395 г., „във втората година“ след търновската катастрофа, Иван Срацимир изпратил съвладетеля Константин и видинския митрополит Йоасаф в Търново по „царски дела, необходими и големи“. Същината на мисията не е известна. Единственият ясно посочен резултат бил пренасянето във Видин на мощите на св. Филотея, пазени в Търново от времето на цар Калоян. Разказът на митрополит Йоасаф едновременно потвърждава статута на Константин и показва стремежа Видин да наследи част от свещеното достойнство на падналата столица.

През 1396 г. кръстоносната армия на унгарския крал Сигизмунд и западните му съюзници навлязла по Дунав, а Иван Срацимир застанал на страната на християнската коалиция, с което фактически отхвърлил османската зависимост. Не са запазени надеждни сведения той лично да е командвал видински части в полевото сражение. На 25 септември 1396 г. кръстоносците били разгромени от султан Баязид I при Никопол. След победата османците насочили удара си срещу Видин, чието отделно съществуване вече не било приемливо за победилия султан. В края на 1396 г. градът и царството били завладени, а управлението на Иван Срацимир приключило. Така Видинското царство, възникнало като апанаж около 1356 г. и превърнато от своя владетел в самостоятелна политическа единица, било ликвидирано след приблизително четири десетилетия съществуване.

Иван Срацимир бил пленен и отведен извън Видин. Той починал в плен през 1397 г. Част от по-късната историческа традиция свързва смъртта му с Бруса и допуска, че е бил удушен, но мястото и начинът на кончината не са доказани от достатъчно сигурно съвременно свидетелство. Синът му Константин успял да избегне пленяването, първоначално потърсил опора в Унгария, а след това се озовал в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. Писмо на Сигизмунд от 16 април 1404 г. го нарича „Constantinus, imperator Bulgariae magnificus“ и го поставя в съюз със Стефан Лазаревич и влашкия воевода Мирчо Стари. Следователно през 1396–1397 г. приключило териториалното царуване на видинската линия, но не и нейната династична претенция: Константин продължил да се представя като български владетел и да търси възможност за възстановяване на бащиното царство.

Значението на Иван Срацимир е двойствено. Той превърнал Видин в истински престолен град, наложил собствена титулатура, монетосечене, канцелария, външна търговска политика и отделна църковна ориентация; в този смисъл позицията му не се различавала съществено от тази на други балкански владетели. Същевременно утвърждаването на царството му било част от разпадането на България на политическите единици, които Ханс Шилтбергер по-късно описал като „три области“, всяка наричана България. Изворите не позволяват цялата вина за липсата на общ фронт срещу османците да бъде приписана лично на него, нито доказват война с Иван Шишман. Биографията му се възстановява от разнородни фрагменти: Бдинския сборник, Брашовската грамота, монетите, патриаршески документи, писмото на Лайош I от 29 август 1369 г., приписката на Драган и Райко, разказа на митрополит Йоасаф и по-късното свидетелство на Шилтбергер. Съвременните трудове на Джон В. А. Файн и Доналд М. Никол поставят тези данни в общобалкански контекст, но не премахват противоречията. Затова Иван Срацимир остава едновременно добре разпознаваем като последния цар на средновековен Видин и слабо познат като човек, военачалник и вътрешен управник.