Родословие на Второто българско царство

Иван Асен II Велики е роден през 1190 г. и е син на цар Иван Асен I, един от възстановителите на българската държава. Принадлежал към първото поколение на династията Асеневци, израснало след освобождението от византийска власт, а негов брат бил бъдещият севастократор Александър. За ранните му години липсват подробни сведения. След смъртта на Калоян през 1207 г. престолът бил овладян от Борил, а Иван Асен напуснал България и намерил убежище в Русия. В по-късните извори той е възхваляван като „благоверният и благочестив и богобоязлив наш цар, Иван, Новият Асен, синът на предишния Асен Стария“, формула, която подчертавала както законния му произход, така и приемствеността с делото на баща му.

Към края на Бориловото управление България била отслабена от териториални загуби и политическа разпокъсаност. След смъртта на латинския император Хенрих през 1216 г. и заминаването на унгарския крал на кръстоносен поход Борил останал без двама важни външни съюзници. През 1218 г. привърженици на Иван Асен го повикали от Русия. Той се завърнал с въоръжена сила и се насочил към Търново, чиито жители отворили вратите на столицата. Борил бил свален и ослепен, а Иван Асен II заел престола като наследник, който, по думите на Георги Акрополит, поискал обратно „бащиното си наследство“. Така започнало управлението му от 1218 до 1241 г.

Първите години на новия цар преминали под знака на укрепването на държавата и на предпазливата дипломация. При завръщането си от кръстоносния поход унгарският крал Андрей II се озовал на българската граница и трябвало да договори преминаването си през страната. Споразумението било скрепено с брак между Иван Асен II и дъщеря му Анна-Мария, осъществен в началото на 1221 г. С нейната зестра България изглежда възстановила властта си над Белград и Браничево; двата града са посочени като български в издадената през 1230 г. Дубровнишка грамота. Чрез този брак царят едновременно обезпечил северозападната граница и включил България в системата на династическите отношения на Централна Европа.

Решителният поврат в царуването настъпил на 9 март 1230 г. Епирско-солунският владетел Теодор Ангел Комнин, вместо да насочи силите си срещу Латинската империя, неочаквано нахлул в България. При Клокотница войската му била разгромена, а самият Теодор, семейството му и голяма част от неговите знатни хора попаднали в плен. Обикновените войници били освободени и изпратени по домовете им — постъпка, определена от Акрополит като проява на човеколюбие. Победата била увековечена в надписа на търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“, където царят заявил: „Излязох на война в Романия и разбих гръцката войска“, като изрично отбелязал пленяването на Теодор Комнин и неговите боляри.

Клокотнишката победа разрушила политическото надмощие на Солунската империя и превърнала България в водеща сила на Балканите. Иван Асен II овладял обширни територии в Тракия, Македония и Албания, включително земите около Одрин, Димотика, Филипопол, Серес, Прилеп и Охрид. В търновския надпис той определил владенията си като простиращи се „от Одрин и до Драч“ над гръцки, сръбски и албански земи; тази формула не доказва непременно, че самият град Драч е бил трайно завладян. Царят започнал да се представя като „цар на българи и гърци“ и разглеждал латинските владения около Константинопол като зависими от неговата защита. Макар да не овладял имперската столица, след 1230 г. той станал най-влиятелният владетел в европейската част на полуострова.

В новоприсъединените земи Иван Асен II съчетавал българската върховна власт със запазване на част от съществуващите местни управленски практики. В завоюваните градове гръцките архиереи били заменяни с български епископи, с което политическото разширение получавало и църковно изражение. След овладяването на Халкидическия полуостров царят посетил Света гора, потвърдил по-ранни права на манастирите и им дал богати дарове. Особено покровителство получил Зографският манастир, утвърдил се като българско средище. Дубровнишката грамота от 1230 г., предоставяща свобода на търговията на рагузките търговци в българските земи, свидетелства за стремежа му да насърчава стопанския обмен в разширеното царство.

След възцаряването на Йоан дьо Бриен в Константинопол Иван Асен II се сближил с Никейската империя. Българо-никейското сътрудничество било най-активно през 1234/1235–1236 г. и включвало съвместни действия срещу Латинската империя. Важен резултат от съюза било признатото през 1235 г. възстановяване на самостоятелната Българска патриаршия в Търново — едно от най-трайните постижения на неговото управление. Още през 1236 г. обаче царят осъзнал, че падането на Константинопол би облагодетелствало преди всичко Никея и би създало по-силен съперник на България. Той прекратил съюза, привлякъл кумански сили и се обърнал срещу никейците. Около 1237 г. освободил пленения Теодор Комнин, чието завръщане възстановило ограничена солунска държавност под властта на неговия син.

В края на управлението си Иван Асен II отново подобрил отношенията с Унгария и Латинската империя. Съществена причина за това сближаване била нарастващата монголска опасност: татарите унищожили куманската държава през 1238–1239 г. и превзели Киев през декември 1240 г., с което достигнали близо до границите на България и Унгария. Между януари и май 1240 г. български пратеник бил приет благосклонно от крал Бела. В личния си живот царят първо бил женен за унгарската принцеса Анна-Мария, а след като овдовял през 1237 г., сключил брак с Ирина Комнина, дъщеря на пленения Теодор Комнин. Сред засвидетелстваните му деца са Калиман Асен I, Михаил II Асен, две дъщери на име Мария, Елена, Тамара и Анна-Теодора.

Иван Асен II починал през юни 1241 г. Наследил го седемгодишният Калиман Асен I, синът му от Анна-Мария. За пръв път в историята на Второто българско царство царската власт преминала без оспорване непосредствено от баща към син, въпреки малолетието на наследника и наличието на пълнолетен представител на рода в лицето на севастократор Александър. Акрополит изразил новото разбиране за династическа приемственост с думите, че Калиман „взе бащината власт“. След смъртта на Калиман през 1246 г. престолът преминал към другия син на Иван Асен II — малолетния Михаил II Асен, роден от брака с Ирина Комнина.

Царуването на Иван Асен II е определяно като най-блестящата епоха на Второто българско царство. Победата при Клокотница, териториалното разширение от Одрин до Драч, възстановяването на Търновската патриаршия и покровителството над търговията и манастирите изградили образа му на владетел, заслужил прозвището Велики. Според Акрополит той бил обичан „не само от българите, но и от ромеите и другите народи“, понеже не посягал безразборно на своите поданици и не се опетнявал с убийства. Същевременно бързият упадък след 1241 г. разкрил границите на постигнатото: единството на царството зависело силно от личния авторитет на царя, от верността на местните боляри и от военните му успехи, а не от устойчива общодържавна администрация и постоянна централна армия. Въпреки тази слабост Иван Асен II остава най-могъщият владетел на Второто българско царство и символ на неговия недостигнат впоследствие политически връх.