Родословие на Второто българско царство

Иван Асен I, срещан в изворовата традиция и с името Белгун, е син на болярина Асен и представител на севернобългарската аристокрация, израснала в условията на византийската тема Паристрион. Рождената му година не е известна. Той е по-малък брат на Теодор, приел владетелското име Петър, и по-голям брат на Калоян; известни са и две негови сестри, чиито имена не са запазени. Произходът на рода е бил предмет на продължителни спорове, но сигурното е, че братята оглавяват българското движение за възстановяване на държавата и дават начало на Асеневата династия.

Политическото издигане на Иван Асен започва с въстанието срещу Византия, традиционно датирано от края на 1185 г., докато част от използваната историография поставя тържественото начало на възобновеното царство през пролетта на 1186 г. Движението избухва след повече от век и половина византийско господство и след неуспешните опити на Петър Делян, Георги Войтех и други водачи да възстановят България. Иван Асен и Теодор-Петър не представят своето дело като създаване на нова държава, а като възобнова на царството, погубено през 1018 г., и като възстановяване на законната българска царска власт.

Въстанието било подготвено и чрез религиозна пропаганда. След превземането на Солун от норманите през август 1185 г. било разгласено, че св. Димитър е напуснал ромеите и е дошъл в Търново, за да покровителства българите. Петър бил тържествено провъзгласен за цар, но българските паметници — Бориловият синодик, поменниците, добавките към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манасий и кратките жития на св. Иван Рилски — поставят Иван Асен на първо място като освободител на народа. Първоначалната военна цел била овладяването на градовете и селищата северно от Хемус и превръщането на земите между Дунав и Стара планина в опорна област за бъдещо настъпление на юг.

През ранното лято на 1186 г. император Исаак II Ангел лично повел значителна армия срещу въстаниците. Византийците преодолели старопланинските проходи и достигнали средището на движението, но Иван Асен не изпаднал в паника и потърсил изход чрез преговори. Съдържанието на постигнатото тогава споразумение не е известно; предполага се, че императорът бил готов да остави управлението на земите между Дунав и Балкана на двамата братя или само на Петър. Исаак наредил да бъдат изгорени неприбраните житни кръстци, но се оттеглил, без да възстанови трайно византийските гарнизони.

След оттеглянето на императора Иван Асен преминал или изпратил свои хора северно от Дунав и скоро се върнал с многобройна куманска съюзническа войска. Тогава програмата му била формулирана ясно: да не се задоволи с Мизия, а да обедини под една власт „мизи и българи, както било някога“, тоест основните български земи в Мизия, Тракия и Македония. Срещу него последователно били изпращани севастократор Йоан Дука Ангел и кесарят Йоан Кантакузин. Кантакузин подценил противника и претърпял тежко поражение в нощно сражение; братята взели златотъканите му одежди и ги облекли пред победоносната си войска — демонстративно присвояване на знаците на ромейското висше достойнство.

През 1187 г. метежът на Алексий Врана срещу Исаак II отвлякъл вниманието на Константинопол и дал възможност на Асеневци да укрепят войската си. Българските отряди започнали бързи и трудно предвидими действия в Тракия, като избягвали главните византийски сили и нанасяли удари на неочаквани места. Никита Хониат изрично приписва тази тактика на Асен. Край Лардея той едва не разгромил армията, предвождана от самия император, постигнал успех край Берое и опустошил селищата около Филипопол. Още тогава се очертали характерните черти на неговото военно ръководство: подвижност, внезапна смяна на направлението и умение да превръща затрудненото положение в предимство.

През пролетта и лятото на 1188 г. Исаак II предприел нов поход на север от Стара планина, но не успял да унищожи възстановената държава. Възможно е кампанията да е завършила със споразумение, ала неговият текст и точни условия не са запазени и не бива да му се приписва повече, отколкото позволяват изворите. Резултатът обаче бил ясен: значителна част от българските земи била освободена, съществуването на суверенна царска власт било заявено, а империята не могла да възстанови предишния си контрол. Мирът останал само временен отдих преди новата фаза на войната.

През 1189 г. настъплението на Третия кръстоносен поход създало важна дипломатическа възможност. Когато войската на Фридрих I Барбароса достигнала Ниш, български пратеници предложили помощ срещу Исаак II Ангел. Западните разкази, сред които Historia peregrinorum и Ансберт, извеждат на преден план Петър и съобщават за искане на „императорската корона на гръцкото кралство“. Дипломацията на братята не означавала търсене на право да съществува България от чужд владетел, а опит конфликтът с Византия да бъде включен в по-широката международна обстановка и да бъде подкрепена претенцията им за равностойна императорска власт.

Решителният момент настъпил през 1190 г. Исаак II навлязъл в Северна България по Черноморското направление с добре екипирана армия и флот, който трябвало да попречи на куманите да преминат Дунав. Иван Асен се затворил в Търново и изчакал. Уплашен от нападение в тила, императорът прекратил обсадата и започнал отстъпление, но в един старопланински проход, най-вероятно Тревненския, византийската армия била тежко разгромена. Исаак II едва се спасил и се почувствал в безопасност едва в Берое. Победата в Тревненския проход окончателно показала, че България не може да бъде ликвидирана с един императорски поход.

От 1190 г. се датира водещото царуване на Иван Асен I, продължило до смъртта му през 1196 г., като негов предшественик е Петър IV. Тази хронология не разрешава напълно въпроса кога точно Иван Асен е получил царската титла. Предлагани са 1188, 1190 и 1191 г., но съвременните византийски автори Никита Хониат, Теодор Скутариот и Ефрем говорят изрично за коронацията само на Петър, докато българските извори поставят Иван Асен като първия освободител и цар. Най-предпазливо е да се говори за продължително съвладетелство, при което след 1190–1191 г. Иван Асен поема действителното първенство, а Петър запазва царските знаци и получава апанажно владение около Велики Преслав.

През 1191 или 1192 г. Иван Асен насочил войските си към Черноморието и превзел Варна, а след това Анхиало. Докато Исаак II възстановявал византийския контрол над опустошената крайбрежна област, българският владетел внезапно преместил удара на запад и овладял Средец, Ниш и Стоб. Малко по-късно български отряди се появили около Филипопол. Тези операции невинаги водели до трайно присъединяване на всяка достигната крепост, но принуждавали империята непрекъснато да разпилява силите си между Черноморието, Тракия и западните проходи.

За отделните действия през 1193 г. изворите не позволяват сигурно годишно разпределение, но настъпателната политика продължила без прекъсване. През 1194 г. Иван Асен предприел поход през Средец и Филипопол към Адрианопол и край Аркадиопол нанесъл поражение на византийска армия, командвана от Алексий Гид и Василий Ватацес. Преди това Исаак II бил назначил братовчед си Константин Ангел за стратег във Филипопол, но военачалникът се вдигнал на метеж, бил заловен и ослепен. Вътрешните борби в империята подпомагали българското настъпление, но успехите се дължали и на последователната стратегия на Иван Асен.

През 1195 г., вече при император Алексий III Ангел, Византия за първи път проявила слабост и потърсила мир. Според едно историографско тълкуване неприемливото искане на Иван Асен, възмутило Хониат, било претенция за короната на византийските василевси; точната формулировка на условията обаче не е запазена. След провала на преговорите царят насочил действията си към северозапада и Македония. По косвени по-късни данни тогава към България били присъединени областите на Белград и Браничево, а властта над Средец била трайно утвърдена. По долината на Струма той достигнал Източна Македония, разбил византийска войска край Сяр и пленил стратега Алексий Аспиет.

С утвърждаването на българската власт в Средец е свързано и пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в Търново. Преди това те били отнесени от унгарците в Естергом и върнати в Средец. Прехвърлянето им в столицата било едновременно църковен и държавен акт: Търново се утвърждавало като сакрален център на възстановеното царство, а владетелят се представял като покровител на българските светци и приемник на старите царе. За формално уреждане на статута на Българската църква, за църковен събор или за конкретни административни разпоредби на Иван Асен I няма достатъчно запазени свидетелства.

През 1196 г. Иван Асен продължил настъплението около Стримон и Амфипол. Край Сяр той се срещнал с нова византийска армия, предвождана от императорския зет севастократор Исаак. Българите постигнали пълна победа, а Исаак, който според Хониат не разпознал военната хитрост на противника, бил пленен. Така последната известна кампания на царя завършила с поредно поражение за империята. Хониат го представя като дързък, суров и смел човек, който се биел „като лъв“, бил извънредно съобразителен и умеел да намира благоприятна развръзка дори в крайно затруднено положение.

Вътрешното управление на Иван Асен се основавало върху династично съвладетелство и разпределение на властта в семейството. Петър запазил царско достойнство и Преславската област, а според Георги Акрополит Иван Асен приобщил към управлението и по-малкия си брат Калоян. Столичното средище било Търново, чиято политическа и религиозна тежест бързо нараснала. Изворите не са запазили законодателни актове, данъчни разпоредби или грамоти от негово име, затова конкретният облик на администрацията остава неясен. Видимо е обаче, че до 1196 г. държавата вече притежавала достатъчно устойчиви военни и управленски структури, за да преживее убийството на своя главен създател.

За стопанската и монетната политика на Иван Асен I сведенията са особено оскъдни. Не е известна сигурно засвидетелствана негова монетна емисия и не трябва да му се приписват монети без надеждна атрибуция; първата българска златна монета, спомената в предоставените извори, е свързана с неговия син Иван Асен II и 1230 г. Овладяването на Варна, Анхиало, Средец, Ниш, Белград и Браничево имало несъмнена стратегическа и стопанска стойност за контрола върху пътища, пазари и пристанища, но разказите ги представят преди всичко като военни придобивки. За търговски договори или специални привилегии от времето на Иван Асен I няма запазени данни.

Името на съпругата на Иван Асен I не е известно и изворите не позволяват да бъде възстановена негова брачна политика. Сигурно засвидетелствани негови синове са бъдещият цар Иван Асен II и севастократор Александър. След смъртта на Калоян през 1207 г. двамата били тайно изведени първо при куманите, а след това в земите на русите; през 1218 г. Иван Асен II се завърнал с руски наемници и бил приет в Търново като „син на стария цар Асен“. Така именно потомството на Иван Асен I продължило пряката династична линия и по-късно осъществило в значително по-широк мащаб политическата програма на първите Асеневци.

През 1196 г. Иван Асен I бил убит в Търново от болярина и негов братовчед Иванко. Никита Хониат споменава съучастници и предпазливо отбелязва, че „се говорело“ за внушение от пленения севастократор Исаак; следователно византийската намеса е силно вероятна според традицията, но конкретният механизъм на заговора не е напълно доказуем. Иванко овладял столицата и очаквал помощ от Алексий III Ангел. Петър реагирал бързо и обсадил Търново, а когато византийска подкрепа не дошла, Иванко избягал в Константинопол. Петър временно възстановил властта на династията, но бил убит през 1197 г.; в трайната престолонаследствена линия Иван Асен бил последван от брат си Калоян.

Историческото значение на Иван Асен I е в превръщането на въстанието в жизнеспособно царство и във формулирането на програма за политическо обединение на българските земи, към която се прибавяла по-широката имперска идея за съперничество с Константинопол. Основният разказ принадлежи на Никита Хониат, допълван от Теодор Скутариот, Ефрем, западните Historia peregrinorum и Ансберт, Бориловия синодик, приписките към Манасиевата хроника, житийната традиция за св. Иван Рилски и по-късния Георги Акрополит. Тези извори се разминават за коронацията, мястото на Петър и мотивите за убийството, а за вътрешното управление, стопанството и семейството мълчат почти напълно. Въпреки ограниченията им те очертават Иван Асен като главния военен двигател на възобновата, основоположник на Асеневата династия и владетел, при чиято смърт през 1196 г. България вече не била временно въстаническо владение, а укрепнала държава.