Кнез

Думата се среща във формите „кнез“, „княз“, „кназ“ и други близки варианти. Първоначално тя е означавала племенен водач и обикновено се извежда от много ранна германска заемка, свързана с контактите между славяни и източни германци, вероятно готи. По-късно значенията ѝ се развиват различно в отделните славянски езици. За разлика от много длъжности във Второто българско царство, кнезът няма установен византийски първообраз: названието е славянско, макар предполагаемият служител да е действал в административна среда със силно византийско влияние.

В средновековните текстове, свързани с България, „княз“ невинаги е название на длъжност. Солунската легенда и едно лесновско житие го употребяват за владетели. Сръбският архиепископ Данило нарича така Стрез и видинския господар Шишман, но тези известия не доказват, че двамата са носили официална княжеска титла. За Стрез е засвидетелствано достойнството севастократор, а за Шишман няма независимо потвърждение като княз. Подобна употреба отразява по-скоро сръбския език, в който князът често е владетел. Като владетелска титла думата не е характерна за късносредновековна България.

Терминът има и широко обществено значение — господар, първенец, могъщ или богат човек. Патриарх Евтимий например нарича архангел Михаил „кнез над людете Божии“. В други книжовни текстове князете са поставени сред господарите и знатните или са противопоставени на бедните. Такива примери свидетелстват за речниковото значение на думата, но не и за място в държавната йерархия.

Единственото българско свидетелство, което ясно изглежда институционно, е Виргинската грамота. В нейните защитни формули — клаузи, забраняващи на държавни служители да се намесват в манастирските владения — кнезът е споменат два пъти. В единия списък той стои след севастите, носители на византийско почетно звание, и практорите, свързани със събирането на приходи. В другия е поставен след севаст, дук, кастрофилакс и практор; дукът е висш областен управител, а кастрофилаксът отговаря за крепост. Това показва функционер от местната администрация, но мястото му в подобни изброявания не позволява да се изгради сигурна рангова стълбица.

Няколко повествователни известия са още по-неясни. В осоговско житие се говори за „местни князе“, а друг разказ споменава кнез Дамян, който приел монашество и останал в манастира Седемте престола. Най-вероятно тук става дума за провинциални първенци, а не за точно определени държавни служители. Поради това не е известен нито един безспорно установен носител на българската длъжност кнез от времето на Второто царство.

Най-близките паралели идват от средновековна Сърбия, където кнезовете несъмнено участват в местното управление. В грамота на крал Стефан Душан от 1334 г. изразът „кнез кралевства ми“ обозначава човек на владетелската власт и го разграничава от обикновените властели. Документ на Константин Драгаш от 26 март 1388 г. поставя кнеза редом с кефалията, тоест началника на област или град, като орган на правораздаване. Грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги“ край Скопие от 1300 г. познава и „жупски кнез“, което свързва службата с жупата — местна административна единица. Сръбският кнез изглежда е имал по-ясно и вероятно по-високо положение от функционера, споменат във Виргинската грамота.

Названието е разпространено и на север от Дунав, но там не предлага пряк модел за България. Във Влашко и Молдова то започва да означава представители на обществен слой под болярите, но над простолюдието, а впоследствие и свободни хора или земевладелци. Това развитие е различно от предполагаемата административна служба в българските земи.

След османското завоевание кнезовете са значително по-добре засвидетелствани, особено в северозападните български области. Обикновено кнезът е селски старейшина и посредник между населението и османската власт. Закон за кнезовете и примикюрите във Видинско им възлага да съдействат при събирането на данъци, да издирват избягали представители на раята — податното население — и да ги връщат. Службата има силно изразени административни и полицейски черти. Тя на практика се предава от баща на син, а носителите ѝ се ползват с известна защита от властта на санджакбея и с привилегии срещу изпълняваните задължения.

Османският закон разглежда кнезовете заедно с примикюрите, без ясно да обяснява разликата между тях. По-късни описания обаче поставят кнезовете сред лицата с тимар — право върху определени приходи срещу служба — докато примикюрите и близките им получават предимно данъчни облекчения. Данни от Босна показват и влашки кнез, който стои начело на десетки примикюри. Това сочи по-високо положение на кнеза в по-късната система, но не доказва, че същото съотношение е съществувало през XIII или XIV век.

Особен случай е кнез Фрузин, записан през XV век заедно със синовете си Стоян, Стойко и Станислав между Свърлиг и Шехиркьой. Като членове на служебната категория мюселими те трябвало да осигуряват хора за охрана на проход. Необичайните им задължения и особеното изписване на титлата подсказват принадлежност към местната християнска аристокрация. Предложението Фрузин да бъде отъждествен със сина на цар Иван Шишман е привлекателно, но не може да бъде доказано. Приписка от Кратово, която нарича друг носител „господар кнез Димитър“, показва, че титлата понякога е запазвала значителен престиж дори под османска власт.

Стойността на Виргинската грамота остава решаващият проблем. Тя не може да бъде приемана безусловно като автентичен български владетелски акт и е възможно да представлява преработка, свързана с Милутиновата грамота от 1300 г. за същия манастир. В двата текста се среща близкото съчетание севаст–практор–кнез, но пълните списъци на служителите и техният ред се различават чувствително. Следователно няма доказателство за механично преписване, макар възможността сръбската институция да е внесена в предполагаемо българския текст да остава.

Продължаването на кнезовската служба през османската епоха говори за местна традиция и е най-силният довод, че тя може да е съществувала и преди завоеванието. Срещу това стои почти пълното отсъствие на сигурни български документи и концентрацията на по-късните данни в северозападните земи, където сръбското влияние е било особено силно. Няма известни печати, монети, облекло или други отличителни знаци на български кнезове. Затова не могат да бъдат определени нито точното възникване и рангът на длъжността във Второто царство, нито моментът на нейното изчезване; дори самото ѝ присъствие в тогавашната администрация остава вероятно, но проблематично.