Превръщането на просопографията в научна дисциплина дължим на Шарл Дюканж, „l’immortel Du Cange, qui reste notre maître à tous”, както писа преди години А. Грегоар. В незабравимата „Familiae Augustae Byzantinae” намериха своето място и Асеневци както династията, така и византийският клон на фамилията. Но ще сгрешим, ако приемем, че от 1680 г. нататък интересът към тях е възходящ. Напротив, българската династия Асеневци присъствува, с малки изключения, само в обобщения върху българското минало, а Асеневци във Византия дълго време не попадаха в изследователското поле на учените. Тъй като повечето от специалните работи (доколкото съществуват такива) ще бъдат посочвани многократно, тук ще си позволя да набележа само основните моменти. Първият забележим интерес към Асеневци, възобновителите на българската държава, датира от една епоха в българската историопис, която условно може да бъде назована „от провиденциализма до романтизма”, епоха, която начева с Паисий Хилендарски и приключва към средата на XIX в. Преди половин столетие с основание бе отбелязано: „Българският исторически романтизъм не беше подготвен научно да стигне до крупна синтеза на знанията по миналото на един народ, който е играл видна роля в съдбините на Балканите!” Тази констатация с още по-голяма сила се отнася за всичко онова, което по един или друг начин засяга Асеневци.

Представителите на този период от българската историография не съумяха да създадат правилна картина на появата на Асеневата фамилия, на нейната история, на нейните членове. И все пак един факт заслужава нашето внимание. Случайно или не някои от пишещите не пропуснаха да забележат ролята на Асеневци в историята на Второто българско царство и да им отделят особено място в своите съчинения. Ще си послужа само с два примера, които се открояват най-добре. Когато през 1796 г. поп Пунчо от с. Мокреш съставя своя прочут сборник, той не забравя да се обърне и към Паисий. Но интересното е, че не включва в собствената си творба цялата „История славянобългар- * Просопография — терминът е трудно преводим на български език и означава най-общо описание на личността (бел. ред.). ская”, а само избрани откъси от нея. Сред тях най-значимо място заема откъсът, озаглавен „Повестъ рдди Цра ЬЛсена стараго” 56. Този избор едва ли е случаен. През 1860 г. Г. С. Раковски публикува изследването си озаглавено „Няколко речи о Асеню първому, великому царю българскому и сину му Асеню второму” 6. Тази малка по своя обем, но забележителна по своите идеи книжка се отличава с редица достойнства. Утвърден идеолог на българската национална революция, Г. С. Раковски се изявява и в полето на историческото търсене.

Тази малка по своя обем, но забележителна по своите идеи книжка се отличава с редица достойнства. Утвърден идеолог на българската национална революция, Г. С. Раковски се изявява и в полето на историческото търсене. Неговият остър и критичен ум достига до редица интересни наблюдения: Асеневци властвуват в България от 1186 до 1396 г., представители на фамилията живеят във Византия и са свързани с управляващата династия. За разлика от своите предшественици той разграничава добре първите поколения и оценява много точно цялостното царуване на Асеневци. Модерната и съвременната историография направиха немалко за изучаването на съдбата на Асеневци, отъждествявайки я с историята на Второто българско царство от 1186 до 1277/1280 г. Но ако някои учени бяха принудени да се насочат към изучаване на родословието на фамилията, цялостната й история и особено проспографията останаха настрана от научните интереси и занимания на българската и на чуждата историческа наука. Както вече се подчерта, интересът към Асеневци във Византия се свързва с личността на Шарл Дюканж. Основоположникът на византологията като наука успя да издири 22 представители на византийския клон на фамилията и да начертае първото й родословно дърво. Трябваше да изминат повече от две столетия, за да се появи статията на Ф. И. Успенски „Българските Асеневци на византийска служба през XIII — XIV в.” 13.

Основоположникът на византологията като наука успя да издири 22 представители на византийския клон на фамилията и да начертае първото й родословно дърво. Трябваше да изминат повече от две столетия, за да се появи статията на Ф. И. Успенски „Българските Асеневци на византийска служба през XIII — XIV в.” 13. Известният руски византолог добави някои нови имена към списъка, установен от Дюканж, въведе в науката открити от него извори, но все пак стореното за два века бе твърде малко. През 1934 г. Ив. Дуйчев посвети на „българо-византийската фамилия Асеневци” своята дисертация (или „Tesi di laurea”), изработена под ръководството на проф. С. Дж. Меркати, но за съжаление той не продължи своите издирвания. През 1973 г. Б. Крекич публикува една малка статия 5 НБКМ, № 693 (95), л. 356 - 363. 6 Г. С. Раковски. Няколко речи о Асеню първому, великому царю българскому и сину му Асеню второму. Белград, печатано в Княжеска сръбска книгопечатница, 1860. Второ издание: Г. С. Раковски. Съчинения. Т. 3. Историография. Подбор и редакция В. Трайков. С., 1984, 7 — 132. Тук се използува второто издание. 7 Пак там, с. 13. 8 Пак там, с. 106. 9 Пак там, с. 9: „После кръщения Преславското двора Българско царство е имало два славни века — Симеонови и Асенюви.

Съчинения. Т. 3. Историография. Подбор и редакция В. Трайков. С., 1984, 7 — 132. Тук се използува второто издание. 7 Пак там, с. 13. 8 Пак там, с. 106. 9 Пак там, с. 9: „После кръщения Преславското двора Българско царство е имало два славни века — Симеонови и Асенюви. В тях времена България се изви шила в най-голям степен слави и сияйности и била е една от най-силних държав в Европа.” 19 За основните български и чужди приноси вж: Божилов. България при Асеневци, 80 — 95. Тъй като специалните генеалогически и просопографски изследвания, доколкото съществуват, ще бъдат цитирани на съответните места, тук ще се задоволя с това най-общо посочване. 11 Вж тук, по-долу, бел. 56 — 59. 12 Du Cange. Fam. Byz., р. 253. 13 Успенский. Асеневичи, 1 — 16. 14 Dujčev V. La apedizione, р. 429, п. 19. 10 върху историята на Асеневци във Византия и се опита да изгради по-пълна схема на фамилията, но най-същественият му принос бе обнародването на един важен документ от Венецианския държавен архив, който съдържа сведения за трима неизвестни членове на фамилията Асен. Безспорно най-голямо внимание заслужават изследванията на Е. Трап, които напълно заслужено могат да бъдат характеризирани като най-значителната крачка в тази област, извършена след Дюканж.

Безспорно най-голямо внимание заслужават изследванията на Е. Трап, които напълно заслужено могат да бъдат характеризирани като най-значителната крачка в тази област, извършена след Дюканж. През 1976 г. австрийският учен публикува един интересен опит върху генеалогията на фамилията, а в първата свезка на „Просопографския лексикон на епохата на Палеолозите” (PLP 1) той установи първия по-обстоен списък на фамилията на Асеневци. Наред с проучванията, посветени специално на фамилията Асен (които са твърде малко), заслужават отбелязване и някои по-общи изследвания или пък такива, които разкриват съдбата на други големи византийски фамилии. Писани в различно време, те имат различна стойност, но взети заедно създават добра основа за възстановяването на цялостната история на Асеневци във Византия. Историята на една фамилия започва с нейния произход. Когато се издирват първосъздателите, обикновено се набляга на социалната и класовата им характеристика, на позициите им в обществото и на тяхната роля в живота на страната. При Асеневци не е така. Само един бегъл поглед върху литературата — специална и обща — ще покаже, че заостреното внимание на голяма част от изследователите е насочено преди всичко към тяхната народностна принадлежност. Далеч съм от мисълта да обосновавам обстойно оправдано или не е това внимание.

При Асеневци не е така. Само един бегъл поглед върху литературата — специална и обща — ще покаже, че заостреното внимание на голяма част от изследователите е насочено преди всичко към тяхната народностна принадлежност. Далеч съм от мисълта да обосновавам обстойно оправдано или не е това внимание. Но не мога да не изтъкна един факт: едва ли има друг проблем от българската средновековна история, който да е до такава степен интернационализиран и по който да е писано толкова много. При това в повечето случаи ненужно. Не е тайна за специалистите, че би могло да се напише цяла книга, в която да се разгледат подробно основните хипотези, но подобно съчинение едва ли би послужило някому. Не е тайна 11 Естествено в една книга, посветена на генеалогията и просопографията на фамилията Асен, въпросът за нейния произход не би могъл да бъде подминат. Ето защо сме принудени да се занимаем с него, но преди това трябва да отбележим две принципни положения. Първото, което има методологически характер, е от особена важност: в никакъв случай въпросът за етническата характеристика на Асеневци не бива да се от късва и решава самостоятелно от въпроса за етническата характеристика на въстаниците в 1186 г. и етническия облик на възобновената българска държава. Асеневци са част от разбунтувалия се народ. Не се различават, напротив — сливат се с него.

Асеневци са част от разбунтувалия се народ. Не се различават, напротив — сливат се с него. В изворите се използува едно и също понятие, с което се обозначават както ръководителите на въстанието, така и самите въстаници. Второ, цялостното разглеждане на така наречения „влашки” проблем надхвърля целта на тази книга. Ето защо тук ще бъдат набелязани само основните моменти, които дават ключа за решаването на този изкуствен проблем, затормозяващ до известна степен развитието на медиевистиката. Не може да се отрече, че някои от византийските и западноевропейските автори, писали в края на XII или в самото начало на XIII в., твърде често употребяват етнонима „власи”, с който обозначават населенieto на част от българските земи. Но не може да се отрече и друго — този безспорен факт, независимо от положените усилия, и досега не е получил задоволително обяснение. А той заслужава сериозно обмисляне. Какво се има предвид? Употребата на понятието „власи” създава специфичен облик на строго определена група извори, предимно византийски, която много добре се разграничава както от предходната епоха (Михаил Псел, Анна Комнина, Михаил Аталиат, Йоан Кинам), така и от следващата (Георги Акрополит, Георги Пахимер, Никифор Григора).

А той заслужава сериозно обмисляне. Какво се има предвид? Употребата на понятието „власи” създава специфичен облик на строго определена група извори, предимно византийски, която много добре се разграничава както от предходната епоха (Михаил Псел, Анна Комнина, Михаил Аталиат, Йоан Кинам), така и от следващата (Георги Акрополит, Георги Пахимер, Никифор Григора). Ако се приеме, че този облик на изворите от разглеждания период е отражение на тогавашната действителност, натъкваме се на изключителен исторически феномен: етническа картина на определена част от българските земи, която не съответствува на никакъв друг власите. — В: Българо-румънски връзки и отношения през вековете. Изследвания (XII — XIX в.). С., 1965, 9 — 54 (същата работа на румънски език в „Relafii romfino- Цялостно разглеждане на въпроса за власите на Балканския полуостров у Г. Г. Лидължава да бъде и обстойната статия на R. L. Wolff „The Second Bulgarian Empire”. Its Origin and History to 1204, Speculum, 24, 1949, 167 — 206. За съжаление голяма част 1981, 3, 581 — 594 (тук се проследяват и анализират основните схващания на румънската историческа наука). Критични бележки, макар и кратки, за съвременното съ България при Асеневци, 87 — 90. 20 Този въпрос по-подробно ще бъде разгледан в колективната монография „България в края на XII — първата половина на XIII в.”, чието завършване е предстоящо. Основният изворов материал, както и различните хипотези, са представени 12

Критични бележки, макар и кратки, за съвременното съ България при Асеневци, 87 — 90. 20 Този въпрос по-подробно ще бъде разгледан в колективната монография „България в края на XII — първата половина на XIII в.”, чието завършване е предстоящо. Основният изворов материал, както и различните хипотези, са представени 12 период от българската история и която съществува само двадесет години. Картина, която ни навежда на мисълта за коренна смяна на населението — „изчезване” на българите и пълната им замяна с „власи”; но тези „власи” не са били там в миналото и няма да бъдат там в бъдещето! Очевидно подобно обяснение не е убедително. При това положение има само един задоволителен отговор: постоянна миграция на власи из Балканския полуостров, която е създавала впечатление за мобилна етническа картина. Това явление не може да не е направило впечатление на тогавашните писатели, които механично са пренесли етнонима и върху местното българско население. Предложеното обяснение, което засяга преди всичко маниера на писане на неколцина византийски автори, намира пълна подкрепа в някои от най-важните в случая западноевропейски извори — Historia peregrinorum и Historia de expeditione Friderici imperatoris. И в двата текста, чиито автори са били очевидци на описваните събития, изобилствуват понятията „България”, „български проходи”, „българска гора”, „български път”. И едновременно с това и двамата автори говорят понякога за „власи”, като почти не споменават „Влахия” 21.

И в двата текста, чиито автори са били очевидци на описваните събития, изобилствуват понятията „България”, „български проходи”, „българска гора”, „български път”. И едновременно с това и двамата автори говорят понякога за „власи”, като почти не споменават „Влахия” 21. Или, казано с други думи, „власите” (освен когато този етноним наистина обозначава романизирано номадско население) живеят в необичайна за тях среда — България, заобиколени са от всички страни с българска природа, с български градове. При това положение изводът едва ли би бил труден: с понятието „власи” и двамата писатели назовават местното българско население. Най-после, когато обясняваме етнонима „власи” в речника на някои писатели от края на XII — началото на XIII в., не бива да се забравя и още един факт: „Влахия” като географско и политическо понятие може да се свърже с териториите отвъд Дунав, които са били подвластни на българската държава; следователно „власите” биха могли да участвуват в армиите на първите Асеневци и по този начин да създават впечатлението за по-пъстра етническа картина. Безспорно разкриването на причините, довели до трайното присъствие на понятието „власи” в речниковия фонд на някои писатели, описващи възстановяването на българската държава и нейните първи стъпки, е извънредно важно. Но не по-малко важно е и да се установи съдържанието на този етноним — дали с понятието „власи” не са обозначавани и други народностни групи?

Но не по-малко важно е и да се установи съдържанието на този етноним — дали с понятието „власи” не са обозначавани и други народностни групи? Нещо, за което вече стана дума. Тъй като изучаването на всички автори и на всички случаи, на употреба на етнонима би ни отвело твърде далече от целта, ще обърнем внимание на двамата най-важни за нас писатели, на които дължим създаването на неправилната етническа картина. Това са Никита Хониат, най-добрият византийски историограф на границата между XII и XIII в., и Жофроа дьо Вилардуен, най-осведоменият историк на Четвъртия кръстоносен поход и на Латинската империя. Не би трябвало да правим обстойна характеристика на Хониат, тъй като това вече е сторено, но все пак ще напомним отдавна утвърде- 13 ното мнение, че византийският писател се отнася твърде свободно с употребяваните от него етнически понятия и често използува архаизирани народностни имена. Въпреки че този маниер на писане, на който не е чужди и други византийски историци, затруднява ориентацията в етническата обстановка на Балканите, може да се направи извод, че с понятието българи той назовава най-често българското население от южните и югозападните краища на българската държава, т. е. териториите, които в продължение на столетие и половина са формирали византийския катепанат България.

Българите от източните и североизточните предели на България, т. е. земите, които били център на ръководеното Иван I Асен и Петър въстание, той назовава мизи и най-често власи. Тези констатации ще подкрепим с два примера (в същото време те доказват недвусмислено направените по-горе разсъждения относно честата употреба на етнонима „власи”). Обикновено като най-убедителен пример се сочи онази фраза, в която Хониат дава цялостна характеристика на въстаниците: „... варварите от планината Хемус, назовавани първоначално Мизи, а сега наричани Власи” — фраза, сполучливо допълнена от Скутариот: „... а сега наричани Власи и Българи” (к. м. — И.Б.) Ако тази фраза е ключ за обяснението на понятието „власи”, с което Хониат назовава мизите от Хемус, един друг пасаж от същия историк (който досега почти не е използуван) илюстрира по твърде убедителен начин формалното терминологично разграничение и в същото време народностното единство между българите от Мизия и Македония. След като описва временното оттегляне на Иван I Асен в земите на север от Дунав при първия поход на император Исаак I Ангел, Хониат продължава: „варварите около Асен” след известно време „дошли в родината си Мизия” готови да продължат военните действия, докато „не обединили в едно управлението на мизи и българи, както било някога” (к. м. — И. Б.). Тази фраза не се нуждае от допълнително разяснение. Да се обърнем и към Жофроа дьо Вилардуен.

Тази фраза не се нуждае от допълнително разяснение. Да се обърнем и към Жофроа дьо Вилардуен. Това, което прави впечатление в историческото повествование на маршала на Шампания и на Романия, е почти пълното отсъствие на етнонима българи и неговата цялостна подмяна с понятието „власи”. Но тази последователност, която създава илюзията, че Латинската империя воюва едва ли не срещу Влахия и власите, а не срещу България и българите, е само привидна. Един по-внимателен прочит на текста показва, че и Вилардуен не е доста тъчно грижлив към етническата си терминология. Той предлага по-богат материал от Хониат, но ще се задоволим да обърнем внимание само на няколко случая. Като описва изненадващата гибел на маркиз Бонифас дьо Монфера, той категорично отбелязва, че нейни причинители били 14 „българите от областта” 30. Това единствено самостойно споменаване на българите е изключително важно, тъй като дава възможност да се заключи, че и Вилардуен както Хониат с понятието българи назовава населението на южнобългарските земи (в случая Родопите). Наскоро след Петдесетница (29 май 1205), пише Жофроа дьо Вилардуен, Калоян не бил в състояние да задържи повече своите съюзници куманите, които поради настъпилите горещини не желаели повече да воюват и се оттеглили в земите си. Тогава, завършва той, българският цар „с всичките си войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун” 32.

Тогава, завършва той, българският цар „с всичките си войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун” 32. Този откъс, който на пръв поглед би могъл да бъде схванат като пропуск на френския историк, има изключително голяма стойност, може да се каже, че е ключ за разкриването на цялостната етническа картина, рефлектирала в Калояновата армия. Присъствието на българите, макар и твърде рядко отбелязвано от Вилардуен, едва ли трябва да бъде обосновавано. Участието на гърци също не бива да ни изненадва — те са основните съюзници на Калоян в началото на антилатинската му кампания, признали са българския владетел за свой василевс, а той тях за свои поданици. Куманите пък са постоянните съюзници на първите Асеневци. И така на Петдесетница (29 май 1205) армията на цар Калоян имала следния основен състав: българи, гърци и кумани. Веднъж установили този факт, имаме пълното право да се върнем назад и да приемем без колебание, че военните сили, предвождани от българския владетел, са имали същата етническа характеристика по време на цялата пролетна кампания на 1205 г. Казано с други думи, във всички онези случаи, в които Вилардуен пише, че армията на Калоян, воювала край Адрианопол, била съставена от власи, гърци и кумани, понятието „власи” трябва да бъде подменено с българи. Това заключение, което едва ли би могло да бъде оспорено, има изключително голямо значение.

Това заключение, което едва ли би могло да бъде оспорено, има изключително голямо значение. Неговата стойност се увеличава още повече, тъй като то може да изясни и други пасажи от книгата на Вилардуен. Като разказва за военните дейности на цар Калоян през периода януари — ноември 1206 г., маршалът на Романия представя по следния начин войската на българския цар: власи, гърци и кумани (или само власи и гърци). Като подменим „власи” с „българи” въз основа на казаното вече, получаваме етническия състав на българската армия, такъв какъвто е бил и през пролетта на 1205 г.: българи, гърци и кумани! Казаното е достатъчно, за да заподозрем Вилардуен в липсата на правилна представа за съдържанието на понятието „власи” и да приемем, че и той, подобно на Никита Хониат, използува с лекота името „власи”, за да обозначи българското население от централните и източните области на българската държава. В подкрепа на това твърдение може да бъде приведено и още едно доказателство. Френският историк само на две места споменава съвместно българи и власи. Това идва да покаже, * Вж тук, бел. 24. 32 Villehardouin.. II, I 389, р. 198: „... a toz ses oz de Bogre et de Griffon”...” 33 Пак там, | 333, p 144.

Френският историк само на две места споменава съвместно българи и власи. Това идва да покаже, * Вж тук, бел. 24. 32 Villehardouin.. II, I 389, р. 198: „... a toz ses oz de Bogre et de Griffon”...” 33 Пак там, | 333, p 144. Вж и тук, I, №3. 34 Пак там, § 359, 363. 35 Пак там, | 406 — 407, 410, 412, 419. 36 Пак там, § 352, 459. 15 Едва ли някой би оспорил, че изучаването на етнонима „власи” е обвързано с разкриването на точното съдържание на географското понятие „Влахия” 38. При обяснението на това понятие се сблъскваме с трудности, които съпътствуват изследването на етнонима „власи”: в изворите „Влахия” се употребява както самостойно, така едновременно и успоредно с България. В първия случай, освен при някои изключения, би могло да се каже категорично: както понякога етнонимът „власи” обозначава българите, така и понятието „Влахия” се използува, за да се назове цялата българска държава. По-интересен е вторият случай, тъй като дава възможност за локализацията на „Влахия”. Нека първо да видим какво е съдържанието на понятието България. В немалко случаи византийските и особено западноевропейските автори под България разбират българската държава такава, каквато е съществувала преди 1018 г. и е позната на средновековния свят. Но в други случаи те оставят настрана политическото съдържание и наблягат на пространствения, географския смисъл на понятието.

В немалко случаи византийските и особено западноевропейските автори под България разбират българската държава такава, каквато е съществувала преди 1018 г. и е позната на средновековния свят. Но в други случаи те оставят настрана политическото съдържание и наблягат на пространствения, географския смисъл на понятието. Особен интерес представлява едно известие на анонимния автор на Historia peregrinorum, който отбелязва, че в 1189 г. „Калопетьр и Асен” владеели „част от България около Дунава и части от Тракия” 41. Това посочване на историографа на похода на император Фридрих I Барбароса не може да не се свърже с цитирания по-горе пасаж от Хониат, който ни разкрива основната идея на Иван I Асен в 1186 г.: да постави под една власт Мизия и България, т. е. „част от България около Дунава” се явява у Хониат „Мизия” (=Паристрион), а „части от Тракия” (и Македония, разбира се) са Хониатова „България”. Двете части заедно формират България отпреди 1018 г. При това положение обяснението на формулата „България и Влахия” (казваме така, тъй като това съчетание се среща предимно, ако не и изключително при титлата на Калоян — писмата до Инокентий III и у Вилардуен) не е никак трудно. Влахия не е част от България. Така са я схващали Хониат, Вилардуен, анонимният автор на „История на кръстоносците”, така трябва да я схващаме и ние. Щом „Влахия” е извън 16

Влахия не е част от България. Така са я схващали Хониат, Вилардуен, анонимният автор на „История на кръстоносците”, така трябва да я схващаме и ние. Щом „Влахия” е извън 16 България, но над нея властвуват българските царе, тя може да бъде само на север от Дунав, т. е. тя е тъждествена с някогашната „България отвъд реката Дунав” 43. За да приключим с формулата „България и Влахия”, трябва да отбележим още няколко неща. Първо, обичайна, дори твърде разпространена практика през късното средновековие е владетелската титулатура да съдържа редица понятия (географски и политически), които съответствуват на териториите, владеени от въпросния държавен глава. Второ, титулатурата „цар на България и Влахия” (съответно на „българи и власи”) е характерна преди всичко за Калоян. И това не е случайно: двадесетина години след възобновяването на българската държава тя обхващала Мизия, части от Тракия и Македония и отделни територии от някогашната обширна Отвъддунавска България, които вече носели името Влахия. Трето, след Калоян Влахия изчезва от титулатурата на българските царе. Това също не е случайно и има своето обяснение. При Иван II Асен България е на път да осъществи своята външнополитическа програма, почиваща на традиционната българска политическа идеология, чиято крайна цел е била хегемония на България в православния свят.

Трето, след Калоян Влахия изчезва от титулатурата на българските царе. Това също не е случайно и има своето обяснение. При Иван II Асен България е на път да осъществи своята външнополитическа програма, почиваща на традиционната българска политическа идеология, чиято крайна цел е била хегемония на България в православния свят. През 1230 г. Иван II Асен вече е унищожил държавата на Теодор Комнин — един от сериозните претенденти за Константинополското наследие — и е установил своето господство над голяма част от Балканския полуостров, наложил е своето влияние в Сърбия, а Латинската империя живее в сянката на неговото могъщество. Влахия заема вече твърде малка част от българската държава, а власите са нищожен процент от поданиците на българския цар, за да бъдат споменати в неговата титулатура. Иван II Асен, следвайки традициите на цар Симеон, осъществявайки стремленията на баща си Иван I Асен и стъпвайки на постиганото от чичо си Калоян, вече е цар на българи и на гърци! Казаното дотук е достатъчно, за да се направи един основен извод: в повечето случаи византийските и западноевропейските автори от края на XII или самото начало на XIII в. използуват (по посочените вече причини) етнонима „власи”, за да обозначат българите от централните, северните и североизточните предели на българската държава.

Казаното дотук е достатъчно, за да се направи един основен извод: в повечето случаи византийските и западноевропейските автори от края на XII или самото начало на XIII в. използуват (по посочените вече причини) етнонима „власи”, за да обозначат българите от централните, северните и североизточните предели на българската държава. Този маниер на изложение на някои важни събития създава неправилна етническа картина, но тя би могла да „заблуди” само онези изследователи, които не са навлезли достатъчно в проблема или пък тръгват от parti pris. Най-доброто доказателство за това твърдение е не само непоследователността на въпросните автори, за която вече стана дума, но и писателите от средата на XIII в. нататък. Особено убедителен е примерът с Теодор Скутариот. Когато описва въстанието на Иван I Асен и Петър, следвайки Никита Хониат, той често употребява името „власи”, въпреки че на места в ХУП веке. — III, 14 — 16, 1964, с. 297. Румънският учен, следвайки Паисий, говори за „две Влахии", които отъждествява с две воеводства — едното на десния, другото на левия бряг на р. Олт. Според него „връзките на Влахия с Второто българско царство, прекъснати по времето на Борил, били възстановени през управлението на Иван Асен II, когато България отново разпростира своето господство върху територии на север от Дунав”. 2 Фамилията на Асеневци... 17 без колебание поправя първоизвора си.

Според него „връзките на Влахия с Второто българско царство, прекъснати по времето на Борил, били възстановени през управлението на Иван Асен II, когато България отново разпростира своето господство върху територии на север от Дунав”. 2 Фамилията на Асеневци... 17 без колебание поправя първоизвора си. Картината се изменя коренно от Калоян нататък. За Скутариот този български владетел е „българинът Йоан” 47, „българският василевс” 48. В текста изведнъж взимат надмощие изрази като „българи” 49, „българска земя” 50, „български работи” 51. Българи са и Иван II Асен и Алексий Слав. Нещо повече, връщайки се към първите години от възобновяването на държавата, Скутариот без смущение пише, че Иван I Асен е „цар на българите” 53. Не се поддали на привидната картина за „влашкия” облик на българската държава и за „влашкия” произход на първите Асеневци и Акрополит, Пахимер, Григора. Този причудлив исторически феномен, рожба на строго определени обстоятелства, не можа да овладее нито съзнанието на Паисий, нито да помрачи обективността на Блазиус Клайнер, а още по-малко научния ентусиазъм на Г. С. Раковски и интелекта на К. Иречек. Когато изследваме произхода на Асеневци, се сблъскваме не само с „влашката” хипотеза, но и с някои други теории, за които трудно би могло да се каже, че са по-убедителни.

Когато изследваме произхода на Асеневци, се сблъскваме не само с „влашката” хипотеза, но и с някои други теории, за които трудно би могло да се каже, че са по-убедителни. Единственото оправдание за тяхното съществуване е, че те бяха извикани на живот едва след опита да се отрече българската народностна принадлежност на Иван I Асен, Петър и Калоян. Това са теориите за българо-куманския и руско-куманския произход на Асеневци, за родствените им връзки с последната династия на Първото българско царство или с Борил, протопроедър и оисейк на император Никифор III Вотаниат. Всички тези теории, 18 които са израз на стремлението да се приближим колкото се може повече до действителното потекло на Асеневци, не можаха да разкрият истината. При днешното състояние на изворите трудно би могло да се каже нещо повече освен, че Асеневци произхождат от онази българска аристокрация, която се формира и укрепва в Паристрион след преодоляването на продължителните тамошни вълнения и безредия, т. е. през XII в., която станала изразител на стремежите на българския народ за отхвърляне на византийската власт — стремежи, довели до освободителното въстание от 1186 г.

Липсата на ясна представа за личността на родоначалника (вероятно български болярин на име Асен), не е трудна за обяснение: Иван I Асен, Петър и Калоян, т. е. първата генерация Асеневци, е която се свързва здраво със съдбата на българщината и заема трайно място в историческата памет на българина — Иван I Асен ще остане завинаги освободителят на българския народ от византийско господство и възобновителят на българската държава 1. Следващите поколения Асеневци вече не пропущат да подчертаят произхода си, да проявят съзнанието си за принадлежност към фамилията, да се придържат към традицията, да изразят своя esprit de corps. За всички книжовници Иван II Асен е син на „стария Асен” 62, Михаил II Асен е син на Иван II Асен и внук на „стария Асен” 63 и т. н. Дори един владетел, който не е Асеневец по рождение, а става член на фамилията par aliance, Константин Тих, не пропуска да възприеме фамилното име Асен (I, № 24) *. Особено добре, дори упорито, родословната връзка се подчертава от представителите на младшия клон на фамилията — Шишмановци Асеневци. Иван Александър Асен се гордее, че произлиза от „корена на преизящния Иван Асен” 65, когото той не пропуска да нарече „дядо на царството ми” 66.

Особено добре, дори упорито, родословната връзка се подчертава от представителите на младшия клон на фамилията — Шишмановци Асеневци. Иван Александър Асен се гордее, че произлиза от „корена на преизящния Иван Асен” 65, когото той не пропуска да нарече „дядо на царството ми” 66. Иван Шишман също не забравя своите „деди и прадеди на царството” — Иван Асен и Калиман, а Елена, Иван-Александровата сестра и съпруга на Стефан Душан, представя по най-убедителен начин * Римската цифра означава съответната част от книгата, а арабската — поредния номер на статията на въпросното лице. 60 За името Асен, безспорно от тюркски произход със значение „лек”, „подвижат”, вж: Дуйчев. Приноси, с. 314, бел. 102; Проучвания, II, с. 340—341, 347 — 353. В старобългарските текстове най-разпространената форма е Асен, но се срещат по изключение и формите ОСЕНЬ и Асень (при ОСЕНЬ гръцкото влияние е очевидно). Византийските извори са почти единодушни — ’Асен’ или 'Асенис'. По-голямо е разнообразието сред западноевропейските автори: Assanus, Assanius, Assanis, Assan, Assen, Azen. 19 своя произход, като нарежда да зографисат родословното й дърво в църквата в Матейче. Фамилията на Асеневци в България се състои от 58 души: от тях 36 са мъже и 20 — жени, а двама (№ 17 и № 58) са неустановени, тъй като изворите отбелязват само, че става дума за невръстни деца без полова характеристика.

Фамилията на Асеневци в България се състои от 58 души: от тях 36 са мъже и 20 — жени, а двама (№ 17 и № 58) са неустановени, тъй като изворите отбелязват само, че става дума за невръстни деца без полова характеристика. От познатите 36 мъже 14 (№ 1, 2, 3, 6, 7, 18, 19, [22?], 24, 26, 29, 33, 40, 44) са български царе (около 70% от владетелите на Второто българско царство); 7 съцаре (№ 25, 39, 40, 41, 44, 45 и вероятно № 50); 3 деспоти (№ 11, 33, 34); 2 севастократори (№ 8, 12). Асеневци присъствуват, или по-скоро съдействуват, и то най-активно, за възраждането на българската държава и пак те ръководят съдбините на българското царство, което постепенно загива под ударите на османските турци. Четиринадесетте царе от фамилията властвуват в България в продължение на 166 години, т. е. само 44 години от Второто царство се „изплъзват” от контрола на Асеневци. С фамилията, превърнала се в най-могъщата българска династия, са свързани всички големи постижения на България през XIII — XIV в.: възобновяването на държавата, нейното укрепване, превръщането й в царство, господствувало (макар и за кратък период) над Балканите.

С фамилията, превърнала се в най-могъщата българска династия, са свързани всички големи постижения на България през XIII — XIV в.: възобновяването на държавата, нейното укрепване, превръщането й в царство, господствувало (макар и за кратък период) над Балканите. Царете от Асеневата династия са тези, които, следвайки отколешната българска традиция, прегръщат Голямата идея, идеята за българската хегемония в Православния свят (Иван I Асен, Калоян, Иван II Асен, Михаил III Асен Шишман). Случайно или не най-големите постижения на българската култура са рожба на годините, през които българската царска корона е притежание на Асеневци. Едно от най-интересните явления в историята на фамилията Асен е нейната биография, която се осъществява по два основни пътя: брачни връзки и емиграция. Тези пътища довеждат до проникването на Асеневци във Византия (между 1204 и 1261 г. в Епир и в Никея), Латинската империя, Сърбия, Дубровник, Босна, Западна Европа (Италия), османската държава, Унгария. Безспорно най-голяма историческа значимост има византийският клон на фамилията.

АСЕНЕВЦИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ (1280-1460) Произходът на византийските Асеневци не е тайна. Родоначалникът на фамилията е българският екс-цар и сетне византийски деспот Йоан III Асен (II, № 1), син на Мицо и Мария (I, № 20), дъщеря на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина. По този начин византийските Асеневци са в много близка родословна връзка с Шишмановци — Асеневци в България, които са свързани с Асеневата фамилия чрез другата дъщеря на Иван II Асен от същия брак — Теодора-Анна (I, № 21). Тъкмо тази близост позволява на един представител на византийската фамилия, Алексий Асен (II, № 30), да бъде £|d6eX^oc (братовчед на Иван-Александровата 68 IV. VoIIIov.L ’arbre généalogique de la reine Helfene X Mateidfe.-Etudes historiques.

XII, 1984,? — 19; тук, Приложение II, № 2. 20 сестра Елена (I, №37) или пък на един Теодор Синадин, свързан с византийските Асеневци. да бъде деТЬс (чичо) на цар Иван Александър7°. Фами лията във Византия е значително по-многобройна от българските си род нини — 83 души, от които 55 мъже и 28 жени. Византийските Асеневци проявяват още по-ярко изразено съзнание за принадлежност към една царствуваща фамилия, към една династия, показват още по-демонстративно своя esprit de corps. Йоан III Асен, ма кар и в изгнание, си остава „цар на България” (II, № 1); за същото д о стойнство претендира и първородният м у син Михаил Асен (II, №4). Пред ставителите на различни поколения не пропускат да отбележат, че произ хождат от „блестящия, великолепния василевс на Мизите Асен” (Михаил Асен — II, № 23), че водят началото си от благороден корен (Исаак Асен — II, № 40), че са потомци на забележителния род на Асеневци (Мария Цамблакина Палеологина Асенина — Приложение I, 3, № 1), че в жилите им тече императорска кръв (Тома Палеолог Асен — Прило жение I, 6, № 1). Всичко това им отрежда място сред най-благородните византийски фамилии, непосредствено до Палеолозите. K oopotoptIpov waft <k kcp лалл er]p ау\(юТо Ш осЗр 0aoi\e<K *Ao iv £oi3AoO те, sanguine ortum eua-ex”.

K oopotoptIpov waft <k kcp лалл er]p ау\(юТо Ш осЗр 0aoi\e<K *Ao iv £oi3AoO те, sanguine ortum eua-ex”. 73 E. F o I 1 i e r i. II poema byzantino di Belisario, A tti del convegno intemazionale Evpe&nv Kara*oofrjwc, PdXXrjc, ПаХеиоХстж, 'Aodwjc бе кец Ааокарн; кал Kapart* кал Доокас ка papwpdCSoiP йбоса катй. тсю BeXiodpt). (р. 662) v\rjd(K ivbpCoP Ive&avav tvk tu>p bvop та pepv, X^jpk (т<Ь октттрор, jrevtxp&p, |к тСзр vtu>x<Zp &РдраяюлР oute ’Aodpoi fjoaoip o w e IlaXcuoAdyoi. (p. 630) Kal тотес ovp oi Ярхортеч Щуоир тдр (iaoihea, ’Ао&ртц; те кал Лаокарк: кал Катакои£т)РаЯх;, Доокас, ’АотрЗс ка Коророл; кей 6 ДтХо^Затйт^тк, HpXatoXdyoc, Пргукеяас, Фрарт^тж кал Aoprapfri, PaXXi?c ка! Прцдк^рюс кал KowoorepavaEx, *oAoi yajp&t;ovp кайАаАооо top BeXioapw (р. 636) 21 Само произходът не бил достатъчен, за да могат Асеневци да заемат място сред върховете на византийската аристокрация. Първото сродяване с Палеологовата династия, осъществено чрез брака на Йоан III Асен с Ирина Палеологина и затвърдено с други подобни бракове, дало право на представители на фамилията да се наричат официално деспот и деспина на византийските василевси (Константин Асен, Исаак Асен, Анна Асенина Палеологина — II, №31, 40, 41). Но сполучливите брачни съюзи на Асеневци не се ограничили с Палеолозите. Сред партньорите и родственици те им срещаме Кантакузин, Дука, Ласкарис, Торник, Раул, Меликес — най-блестящите късновизантийски фамилии.

Но сполучливите брачни съюзи на Асеневци не се ограничили с Палеолозите. Сред партньорите и родственици те им срещаме Кантакузин, Дука, Ласкарис, Торник, Раул, Меликес — най-блестящите късновизантийски фамилии. Впечатляваща изява на тази брачна политика е Йоан Дука Ангел Палеолог Раул Ласкарис Торник Филантропин Асен (II, № 57)! Това съюзяване на Асеневци с други знатни фамилии им позволило да бъдат постоянно сред онази върхушка, която управлявала империята до нейното падане. Особено изключително било положението в годините 1347 — 1354: Ирина Асенина (II, №17) е съпруга на Йоан VI Кантакузин и византийска императрица; тяхната дъщеря Елена е омъжена за Йоан V Палеолог и е другата законна василиса; синът им Матей Кантакузин, който понякога използува и фамилното Асен, е съимператор, а двамата братя на Ирина Йоан и Мануил Асен (II, №14 и 15) са деспоти! Една по-ясна, но далеч непълна картина на позициите на Асеневци в късновизантийското общество могат да ни предложат данните за мястото на членовете на фамилията във византийската рангова таблица.

Една по-ясна, но далеч непълна картина на позициите на Асеневци в късновизантийското общество могат да ни предложат данните за мястото на членовете на фамилията във византийската рангова таблица. Сред тях има: 3 деспоти — Йоан III Асен (II, № 1), Йоан Асен (II, №14) и Мануил Асен (II, №15); 3 севастократори — Йоан Асен (II, № 14), Мануил Асен (II, №15) и Андроник Асен (II, №33); 2 паниперсевасти — Исаак Асен (II, №7) и Андроник Асен (II, №33); 1 велик дук — Исаак Асен (II, № 7); 2 велики примикирии — Мануил Асен (II, №15) и Андроник Асен (II, №19). Мнозина от Асеневци са заемали длъжности на управители на отделни области или градове (кефалия, архонт, епикратори, деспотати, градоначалници): Андроник Асен (II, №6 — Морея), Михаил Асен (II, №4 — Мелник), Михаил Асен (II, №23 — Лемнос), Йоан Асен (II, №14 — Перитеорион), Мануил Асен (II, №15 — Виза), Андрей и Михаил Асен (II, №20 и 21 — Мистра), Павел Асен (II, №53 — Константинопол), Матей Асен (II, №54 — Коринт), Димитър Асен (II, №59 — Мухли), Мануил Ласкарис Асен (II, №71 — Имброс), Александър Асен (II, №82 — Имброс).

Към този списък трябва да се добавят и командващите отделни военни операции — Михаил Асен (II, №4), Константин Асен (II, №9), Мануил Асен (II, №15), Андроник Асен (II, №33) — и натоварените с извънредни дипломатически мисии — Константин Асен (II, №9), Павел Асен (II, №53), N. Асен (II, №68), Михаил Асен (II, №78). Византийският клон на фамилията също има многобройна и разно посочна диаспора. Асеневци или Асеневки се появяват във франкска Морея, Трапезунд, Кримска Готия, Молдова, Кипър, Венеция. След падането на империята Асеневци следват основните пътища на византийската емиграция, които водят предимно към Италия — срещаме ги във Флоренция, Милано, Мантуа. Особено важен е този клон на фамилията. 22 който се установява в Неапол и заедно с този от Кефалония стават двата основни центъра на Асеневци през столетията, последвали завладяването на Константинопол. *** Всяко просопографско изследване се основава на определени принципи, добре познати на специалистите. Но тъй като една книга, посветена на фамилията Асен, има своите особености, трябва да завършим тези уводни думи, като отбележим няколко основни неща: I. Подбор на лицата.

*** Всяко просопографско изследване се основава на определени принципи, добре познати на специалистите. Но тъй като една книга, посветена на фамилията Асен, има своите особености, трябва да завършим тези уводни думи, като отбележим няколко основни неща: I. Подбор на лицата. В просопографския списък, съставен от автора и залегнал в основата на книгата, са включени не само лица, които носят фамилното име Асен, тъй като понякога това е формален белег и невинаги говори за принадлежност към фамилията (достатъчно е да отбележа само Константин Тих или Матей Кантакузин, който се подписва и Матей Асен). Сред издирените личности не са малко онези, които не са известни с името Асен (или поне не са споменати с него в изворите), но безспорно принадлежат към фамилията. II. Строеж на просопографската статия. Преди половин столетие В. Лоран изготви модела за просопографска статия, а именно: възможно по-кратки, но пълни curriculum vitae и cursus honorum, придружени с изброяване на всички извори, в които е споменато въпросното лице и специалната литература, която му е посветена7* 6. Този принцип, приложен едва през последните години7^, се оказа подходящ за лица и фамилии, които не са достатъчно известни, за които няма особено много извори и литература, и може да се използува сполучливо в речници и компендиуми (PLP).

Този принцип, приложен едва през последните години7^, се оказа подходящ за лица и фамилии, които не са достатъчно известни, за които няма особено много извори и литература, и може да се използува сполучливо в речници и компендиуми (PLP). Но когато обект на изследване е фамилия, заемала място сред върховете на обществото, фамилия, която още с появата си се е превърнала в царска династия, фамилия, която е излъчила из своите среди петнадесетина царе и редица личности, оставили трайни дири в историята на България и Византия, посоченият от френския учен подход е неподходящ. Ето защо сме принудени да изберем другия път: подробно изучаване на фамилията и на всички нейни членове в хронологически и генеалогически ред без специално отделяне на изворите и литературата — път, защитен най-добре от Д. М. Никъл и Д. Полемис.

III. Структура на книгата. По-особената история на фамилията Асен (преди всичко нейната биография) предлага и малко по-особена структура на изследването. Книгата се състои от две основни части: част I „Асеневци в България” (I, № I — 58) и част II „Асеневци във Византия” (II, № 1 — 83). Тази подредба нарушава до известна степен хронологическия принцип, но в замяна на това следва строго родословния и дава много по-ясна представа за фамилията. Към основния текст /1 Пак там. Приложение I, № 6 — 7. 76 V. Laurent. La famille byzantine des Aaron et ses homonymes, — EO, 33, 1934, 391 - 395; Вж. също: BZ, 65, 1972, 92 - 99. ^ Schmalz bauer. Die Tomikioi; Hannick-Schmalz bauer. Die Synadenoi; Jean-F. Vannier. Families byzantines les Argyroi (IXe — XIIe siècles). Paris, 1975. ^ Nicol. Kantakouzenos; Polemis. The Doukai. 23 на книгата са добавени две групи приложения. Първата група (I, 1 — 8) обхваща диаспората на византийския клон на фамилията. Във втората са разгледани отделни въпроси, които имат особено важно значение, но чието изучаване на съответното място в книгата би нарушило стройността и прегледността на изложението (II, № 1, 2, 3 и 6); или пък са изследвани извори, които имат пряко отношение към отделни личности или проблеми, разглеждани в книгата (II, № 4, 5, 7 и 8). 24 Асеневци В България СН86-1396) кж

24 Асеневци В България СН86-1396) кж Иван Асен, наречен също Белгун, е син на N. Асен; по-малък брат на Теодор Петър и по-голям от Калоян. Оскъдните извори го представят като един от най-изтъкнатите български първенци, чийто произход се корени в онази нова българска аристокрация, формирала се в темата Паристрион (севернобългарските земи) през XII в. Едно неясно свидетелство на Робер дьо Клери (френският рицар смесва Иван Асен с Калоян?) идва да ни подскаже, че Асеневци (?) са отглеждали коне за нуждите на византийския императорски дом, но за съжаление то не се потвърждава от други извори. С Иван Асен се срещаме за първи път през късната есен на 1185 г. Ако се доверим на Никита Хониат, по това време Иван Асен с Теодор-Петър се явили при император Исаак II Ангел, който се намирал в Кипсела, и поискали да бъдат зачислени в ромейската войска и да получат едно село в Хемус. Това известие на византийския историк се тълкува различно. Докато някои учени го схващат като желание на двамата братя да постъпят в армията, която воювала срещу норманите, други са склонни да видят у него стремеж за проникване в стратиотския (прониарския) институт.

Това известие на византийския историк се тълкува различно. Докато някои учени го схващат като желание на двамата братя да постъпят в армията, която воювала срещу норманите, други са склонни да видят у него стремеж за проникване в стратиотския (прониарския) институт. Известно е как е приключил този епизод: искането не само било отхвърлено, но и Иван Асен, който бил „по-дързък” от двамата братя, по заповед на севастократор Йоан бил ударен по лицето като наказание за „нахалството” 10. Никита Хониат и повтарящият го Теодор Скутариот поставят този инцидент в основата на въстанието на българския народ срещу византийското господство. Наистина и двамата не пропускат да отбележат, че „мизите явно замисляли въстание; в началото те се колебаели, но били подбуждани от Асен и Петър” 12. Твърде много е писано за причините, довели до въстанието, и за обстоятелствата, които благоприятствували неговото избухване, за да се спираме подробно на тях. Поважното в случая е да се разкрие ролята на Иван Асен и Теодор-Петър в освободителната борба на българския народ. Осъществяването на това намерение е улеснено от Никита Хониат — нашия основен извор, който почти идентифицира въстанието с действията на неговите ръководители. Самото начало на освободителното движение показва по най-убедителен начин личните качества на Иван Асен; способността да прецени удобния момент, умението да се възползува и от най-дребното обстоятелство.

Осъществяването на това намерение е улеснено от Никита Хониат — нашия основен извор, който почти идентифицира въстанието с действията на неговите ръководители. Самото начало на освободителното движение показва по най-убедителен начин личните качества на Иван Асен; способността да прецени удобния момент, умението да се възползува и от най-дребното обстоятелство. Като оставим настрана общата криза, обхванала Византийската империя, и двете основни причини, способствували за разпалването на въстаническия план у българите — норманското нашествие и извънредният данък във връзка със сватбата на Исаак II Ангел,— бихме искали да наблегнем на един любопитен момент: култа към св. Димитър Солунски. Днес бихме характеризирали този момент като чудесно про- 27 явление на провиденциализма на средновековния човек, но за епохата, която ни интересува, той е бил твърде съществен. Но нека се върнем на писаното от Никита Хониат. Според византийския автор Иван Асен и Теодор-Петър, с цел да подтикнат българския народ към бунт, издигнали „храм на името на великомъченика Димитър”. Пред събрания на род — вероятно по повод освещаването на църквата — двамата братя не се поколебали да развият идеята си, че бог е отредил „свобода на българския и на влашкия народ”15. Сигнал за това божие благоволение била съдбата на Христовия мъченик Димитър, който напуснал солунчани, тамошния храм (базиликата „Св. Димитър”), ромеите изобщо, и „дошъл при тях (българите), за да им бъде помощник и покровител в делото”16.

Сигнал за това божие благоволение била съдбата на Христовия мъченик Димитър, който напуснал солунчани, тамошния храм (базиликата „Св. Димитър”), ромеите изобщо, и „дошъл при тях (българите), за да им бъде помощник и покровител в делото”16. Зад думите на Хониат не е трудно да се прозре истината: превземането на Солун от норманите (24 август 1185) било отдадено не само на силата на врага, но и на друго обстоятелство: вековният покровител и патрон на града, чудотворецът св. Димитър, изоставил Солун и неговите жители, напуснал своя храм и потърсил убежище другаде. Иван Асен не пропуснал да се възползува от този факт и да разгласи, че солунският мъченик и чудотворец се приютил сред българите, в Търново. Присъствието на една икона, изобразяваща светеца, спасена от опожарения Солун, новопостроеният храм и мълвата, умело разпалвана от Иван Асен и неговия брат, дали на въстаниците необходимата духовна и идейна опора. Останалото дошло от само себе си. Началото на въстанието било съпроводено и от още един важен момент — идеологически и практически. И тук пак трябва да видим замисъла на Иван Асен. За какво става дума? Първите стъпки на въстаналия народ били свързани с един твърде важен акт: Петър увенчал главата си със златна корона и обул червени обувки — т. е. инсигниите на най-висшата царска власт (Скутариот добавя, че се нарекъл „цар на българите”19).

За какво става дума? Първите стъпки на въстаналия народ били свързани с един твърде важен акт: Петър увенчал главата си със златна корона и обул червени обувки — т. е. инсигниите на най-висшата царска власт (Скутариот добавя, че се нарекъл „цар на българите”19). Това обаче не било всичко. Въстаниците се отправили към Преслав, бившата престолнина на българското царство, но не сполучили да го овладеят и влязат в него. Тези действия не са трудни за разгадаване. Двамата братя твърде ясно и категорично са изразили своите намерения: ръководеното от тях въстание не е обикновен, спонтанен бунт на недоволни, а организирано движение за възстановяване на българското царство. Царската титла на Теодор (приел и името Петър) и опитът за коронация в Преслав (само така може да се обясни този поход) били убедителна демонстрация на историческата традиция и не по-малко убедително свидетелство за проявената приемственост между освободителното движение и руините на Първото царство. Освен всичко друго този изключително важен държавен акт — „номер едно” в историята на Второто българско царство — служил като храна за ентусиазма на въстаналия народ. Каква е била ролята на Иван Асен в тези събития?

Освен всичко друго този изключително важен държавен акт — „номер едно” в историята на Второто българско царство — служил като храна за ентусиазма на въстаналия народ. Каква е била ролята на Иван Асен в тези събития? Тъй като на този въпрос ще се спрем по-нататък, тук ще отбележим следното: всички извори поставят на челно място по-малкия брат и независимо от това, което ни съобщава Хониат (коронацията на Петър), с пълно основание бихме могли да приемем, че ръководството на въстанието е било в ръцете на Иван Асен, че всички основни замисли са били негово дело, че и той от самото начало е приел царската корона и царската титла. Нека сега се върнем на самото въстание. Едва ли трябва да се съмняваме, че първите действия на българите, умело ръководени от Иван Асен, 28 4_л били бързи, резултатни и успешни. По свидетелството на Хониат още в самото начало (пролетта на 1186) въстаниците овладели „градчета та и населените места оттатък Хемус”. Очевидно Иван Асен е имал една основна стратегическа цел: освобождаване на земите между р. Дунав и Стара планина (византийците не са могли да контролират севернодунавските области), които трябвало да послужат за сигурна база при настъплението на юг от Балкана. Тази основна цел не изключвала и отделни действия в другите краища на българските земи.

Тази основна цел не изключвала и отделни действия в другите краища на българските земи. Едновременно с първите сполучливи действия Иван Асен трябвало да се подготви и да очаква ответната реакция на империята. И тази реакция не закъсняла. През ранното лято на 1186 г. император Исаак II Ангел потеглил лично срещу въстаниците. Българите били заели старопланинските проходи, но ромеите успели да ги преодолеят и да достигнат до центъра на освободителното движение. Иван Асен, въпреки че бил изправен пред по-многобройната и значително по-добре организирана византийска армия, не се поддал на паника. Неясните сведения показват, че след като не могъл да се справи със сила, той решил да излезе от тежкото положение чрез преговори. За крайния резултат от тези преговори можем само да се досещаме: Исаак II Ангел решил, че може да възложи управлението на земите между Дунав и Стара планина на двамата братя (или само на Петър?). След това той изгорил все още неприбраните от полето кръстци зърнени храни и без да възстанови византийските гарнизони се завърнал в Константинопол. Оттеглянето на византийците било сигнал за възобновяване на въстаническите действия. Лично Иван Асен или изпратени от него хора преминали в земите на север от Дунав и скоро се завърнали с „многобройна съюзническа войска” от кумани.

Оттеглянето на византийците било сигнал за възобновяване на въстаническите действия. Лично Иван Асен или изпратени от него хора преминали в земите на север от Дунав и скоро се завърнали с „многобройна съюзническа войска” от кумани. Този път намеренията на Асен били изразени още по-категорично: българите не щели да се задоволят само с управлението на Мизия (в случая Северна България), но преследвали една основна цел — да се обедини управлението на мизи и на българи, „както било някога” (с!к va\ai v o rt r j v). Последвалите събития са познати само в основни линии. Никита Хониат, след като обвинява императора, че не потеглил лично срещу българите, съобщава, че с ръководството на военните действия бил на товарен севастократор Йоан Дука Ангел, чичо на Исаак II. Той повел умело кампанията, но скоро бил отстранен, тъй като „гледал към царската власт”. Следващият стратег бил кесарят Йоан Кантакузин. Той недооценил качествата на Иван Асен (най-често той ръководел действията на българите) и в едно нощно сражение бил напълно разбит. Никита Хониат с прискърбие и възмущение отбелязва, че двамата братя взели и облекли златотканите дрехи на кесаря и преминали пред победоносната си войска. Тази победа им позволила да пренесат военните действия в Тракия. Така дошъл редът на Алексий Врана — победителят на норманите.

Никита Хониат с прискърбие и възмущение отбелязва, че двамата братя взели и облекли златотканите дрехи на кесаря и преминали пред победоносната си войска. Тази победа им позволила да пренесат военните действия в Тракия. Така дошъл редът на Алексий Врана — победителят на норманите. Но той вместо да се отправи към България, насочил поверената му войска срещу Константинопол, проявявайки открито своя стремеж към императорската корона. Този метеж в империята, приключил през пролетта на 1187 г. с гибелта на претендента, позволил на Иван Асен и на неговия брат да си отдъхнат, да наберат сили, да организират армията си и да започнат постоянни и все по-опасни действия из цяла Тракия. Български отреди се появявали на различни места, избягвали основните византийски сили. нанасяли удари там, където не били очаквани. Хониат специално подчертава, че „това вършеше единият от братята — Асен”40. В едно сражение край Лардея той едва не разгромил византийците, предводителствувани от императора; след това постигнал успех край Берое, а сетне опустошил селищата край Филипопол (Пловдив)41. Обезпокоен от засилващата се мощ на българите, объркван от тактиката на Иван Асен, Исаак II Ангел решил да нанесе решителен удар на българите, като пренесе войната на север от Стара планина.

Обезпокоен от засилващата се мощ на българите, объркван от тактиката на Иван Асен, Исаак II Ангел решил да нанесе решителен удар на българите, като пренесе войната на север от Стара планина. През късната есен на 1187 г. той достигнал до Триядица (София), но започналата зима го принудила да се завърне в столицата и да отложи намеренията си за следващата година. През пролетта на 1188 г. Исаак II Ангел предприел втория си поход срещу възобновената българска държава. Никита Хониат, чиито описания в други случаи, много по-маловажни, са твърде разточителни, тук е съвсем лаконичен: императорът достигнал до Северна България, три месеца обсаждал крепостта, наречена Ловеч, без да постигне успех, и се завърнал в Константинопол. Наистина той успял да плени съпругата на Иван Асен — Хониат не съобщава при какви обстоятелства — и да вземе за заложник най-малкия брат Калоян, но независимо от това работите отивали към по-лошо. Обикновено се приема, макар че разказът на Никита Хониат е непълен и неясен, че тази кампания приключила със сключването на мирен договор между двете страни, известен като Ловешки мирен договор. Ние не знаем съдържанието на това споразумение — ако то действително е съществувало — и на него в никакъв случай не бива да му се приписва стойност, каквато то не е имало.

Ние не знаем съдържанието на това споразумение — ако то действително е съществувало — и на него в никакъв случай не бива да му се приписва стойност, каквато то не е имало. Но едно е безспорно: несполучливият поход на Исаак II Ангел през пролетта — лятото на 1188 г. освен моралното си въздействие отбелязал и края на един период в освободителните борби на българите, довел до възобновяването на българската държава, до обявяването на държавния суверенитет чрез избора на цар и освобождаване на значителна част от българските земи. Краят на кампанията от лятото на 1188 г. означавал само временен отдих за Иван Асен и неговия брат. Осъществили добре първоначалния си замисъл, двамата братя изчаквали удобния момент, за да пристъпят към изпълнението на своята програма максимум, която според Хониат целяла обединението на мизи и българи под едно управление, т.е. освобождаването на основните български земи — Мизия (Северна България), Тракия и Македония. И удобният момент настъпил твърде скоро. В началото на 1189 г. до българските предели достигнала армията на Фридрих I Барбароса — една от основните сили в Третия кръстоносен поход. Иван Асен и Петър не пропуснали да се възползуват от тази възможност: докато кръстоносната армия пребивавала в Ниш, там пристигнали български пратеници, които обещали помощ на германския император срещу Исаак II Ангел.

Иван Асен и Петър не пропуснали да се възползуват от тази възможност: докато кръстоносната армия пребивавала в Ниш, там пристигнали български пратеници, които обещали помощ на германския император срещу Исаак II Ангел. Това първо известие за българо-германски връзки не разкрива истинското намерение на Иван Асен и Петър. Но следващото пратеничество вече показало основната цел на двамата братя. Пристигналото в Адрианопол посолство предложило на Фридрих I „40 000-на армия срещу константинополския император, ако германският владетел положел на главата на Петър (Калопетър) императорската корона на гръцкото кралство” („... coronam imperialem regni Grecie”). 30 Това известие, което за щастие се намира в два независими един от друг извора, е твърде интересно и важно. То по най-убедителен начин разкрива външнополитическата програма на възобновената българска държава, която възхожда към pax Symeonika. Едва стъпила на крака, България прегърнала идеята, която по времето на цар Симеон направила от нея една от великите сили в Европа. Това искане, отправено към императора на Свещената Римска империя — един от двамата владетели, приели наследството на някогашната Римска империя, — представя в съвсем друга светлина акта, извършен в Търново през ранната пролет на 1186 г.: коронацията на Петър, при която били използувани инсигниите на императорската власт, не била обикновено прогласяване на вожд на въстание или дори на владетел, а имала стойността на Renovatio imperii.

Иван Асен и Петър, когото наричали „император на гърците” — така поне твърди Ансберт, — решили да се възползуват от затрудненията, които изпитвал Фридрих I, и да придадат законен вид на стореното в българската столица. Едновременно с това те смятали, че практическото осъществяване на голямата идея — унищожаването на Византия — трябва да стане съвместно с кръстоносците. Тъкмо по този път най-лесно би се стигнало и до освобождението на всички български земи и обединяването на всички българи. Краят на преговорите с Фридрих I Барбароса е известен. Германският император, въпреки че дал благосклонен отговор на българското пратеничество, впоследствие предпочел да се споразумее с Византия и да продължи пътя си към Светите места, вместо да се вплете в една война на Балканите. Заминаването на кръстоносците не само лишило Иван Асен и Петър от възможен съюзник срещу империята, но и отново изправило лице в лице България и Византия. И сблъсъкът не закъснял. През 1190 г. Исаак II Ангел решил отново да потегли на поход срещу България, тъй като българите и куманите „постоянно нападали” подвластните на ромеите земи. Едва ли трябва да се съмняваме в твърдението на Хониат, че българите постоянно безпокоели ромейските предели (познатата политика на Иван Асен) — вероятно български и кумански отреди непрекъснато кръстосвали Тракия, особено след изтеглянето на армията на Фридрих I Барбароса.

Едва ли трябва да се съмняваме в твърдението на Хониат, че българите постоянно безпокоели ромейските предели (познатата политика на Иван Асен) — вероятно български и кумански отреди непрекъснато кръстосвали Тракия, особено след изтеглянето на армията на Фридрих I Барбароса. Но намеренията на Исаак II Ангел едва ли са се ограничавали с възпирането на тези набези. Неговите действия показват, че той решил да стори нов (може би последен) опит да унищожи възобновената българска държава. Византийският император отново проникнал в земите отвъд Балкана, този път по Черноморското крайбрежие. Добре екипираната армия, подпомогната от флот, който трябвало да съдействува на основните сили, като попречи на куманите да преминат Дунава, била сериозна заплаха и Иван Асен решил да се затвори в Търново. Неговият план и този път сполучил. Исаак II Ангел, уплашен от възможно нападение в гръб, вдигнал обсадата на българската столица и се отправил на юг. Но в един от старопланинските проходи (вероятно Тревненския) българските войски нанесли голямо поражение на византийците. Самият император едва се спасил с бягство, като се почувствувал в сигурност едва след като пристигнал в Берое. Победата в кампанията през 1190 г. показала още веднъж войнските качества и добродетели на Иван Асен, неговото тактическо умение и стратегическо мислене. За разлика от първите два похода на север от Балкана този път Исаак II бил принуден не само безславно да се оттег-

Победата в кампанията през 1190 г. показала още веднъж войнските качества и добродетели на Иван Асен, неговото тактическо умение и стратегическо мислене. За разлика от първите два похода на север от Балкана този път Исаак II бил принуден не само безславно да се оттег- 31 ли, но и по време на това отстъпление понесъл големи загуби в човешки сили. Но по-голямото значение на победата в Тревненския проход се крие в нейния морален отзвук. Още веднъж, и този път окончателно, тя демонстрирала по убедителен начин, че България съществува, че не може да бъде унищожена, че нейните съдбини се ръководят от човек, достоен да изпълни тежките повели на времето. Победата през 1190 г. била сигнал за тотално настъпление на българите в Тракия и Македония. Действията на Иван Асен през следващите пет години могат да бъдат характеризирани само с една фраза: усилия за постигане на целта, поставена още в 1186 г. — освобождение и обединение на всички български земи. Тези усилия били осъществени с помощта на умела и гъвкава тактика. Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи операции, на светкавични походи, които невинаги носели териториални придобивки, но непрекъснато тревожели империята. Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била постоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката на нанасяния удар.

Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи операции, на светкавични походи, които невинаги носели териториални придобивки, но непрекъснато тревожели империята. Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била постоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката на нанасяния удар. Така през 1191 г. (или 1192) българите се появили по Черноморското крайбрежие и превзели Варна и Анхиало. И докато Исаак II Ангел възстановявал своето господство над опустошената област, Иван Асен се прехвърлил в западните части на полуострова и овладял Сердика, Ниш и Стоб. А наскоро след това български отреди се появили в околностите на Филипопол. Исаак II се опитал да противодействува с различни средства. Така например той възложил надеждите си на своя братовчед Константин, когото назначил за стратег и изпратил в Пловдив. Но твърде скоро младият и енергичен военачалник бил арестуван, тъй като замислял заговор срещу василевса. Веднага след това Иван Асен повел войските си на поход и през Сердика, Пловдив достигнал до Адрианопол, а край Аркадиопол нанесъл поражение на византийците, предводителствувани от Алексий Гид и Василий Ватацес, показвайки очертаващото се превъзходство на българската държава. При това положение на Исаак II Ангел не оставало нищо друго освен да интернационализира конфликта и да се справи с България, използувайки външна помощ.

При това положение на Исаак II Ангел не оставало нищо друго освен да интернационализира конфликта и да се справи с България, използувайки външна помощ. За да подготви полето за подобна акция, византийският василевс потеглил на поход срещу сърбите, които били в съюз с България още от времето на Третия кръстоносен поход. След известна сполука той пристъпил към изпълнението на втората част от плана си: потърсил сътрудничеството на тъста си унгарския крал Бела III и се уговорил с него за съвместни военни действия срещу България през пролетта на 1195 г. Планът на Исаак II Ангел бил добре замислен, но останал само план. Когато василевсът се подготвял за самата кампания, заговорът, организиран от брат му Алексий, сполучил и той бил свален от власт, лишен от зрение и хвърлен в затвор. Новият император имал достатъчно грижи около утвърждаването си на престола и не само се отказал от замислената военна кампания срещу България, но и се опитал да сключи мир с Иван Асен. Никита Хониат специално подчертава неговите усилия, пишейки недвусмислено, че Алексий III Ангел първи сторил крачка към мира, който не бил постигнат, тъй като условията на Иван Асен били „безчестни за ромеите” 65. Византийският историк не уточнява какви са били исканията на българите и това е дало възможност на учените за раз- 32 лични тълкувания®.

Византийският историк не уточнява какви са били исканията на българите и това е дало възможност на учените за раз- 32 лични тълкувания®. Безспорно този въпрос заслужава посериозно внимание, тъй като засяга политическите планове на Иван Асен. Склонни сме да приемем, че по това време българският цар не е имал сериозни намерения за мир. На България в 1195 г. не бил нужен сигурен и продължителен мир, който би й затворил пътя към решаването на основната цел — освобождението и обединението на всички български земи. Иван Асен не само че не желаел да се откаже от плановете си или поне да ги отсрочи, но съзирал, че моментът е твърде удобен за тяхното осъществяване: новият василевс трябвало да се погрижи преди всичко за собственото си положение; но по-важно било друго — за първи път от началото на освободителната борба империята проявила слабост и потърсила мира. При това положение Иван Асен решил, че трябва да постави такива условия, които биха принудили византийците сами да се откажат от желания от тях мир. Това неприемливо, „безчестно” искане, което възмутило Никита Хониат, би могло да бъде само едно: искането, отправено към Фридрих I Барбароса българският владетел да получи короната на византийски василевс. Но този път това искане било отправено към Константинопол и Иван Асен не останал изненадан от отговора, защото го очаквал.

Това неприемливо, „безчестно” искане, което възмутило Никита Хониат, би могло да бъде само едно: искането, отправено към Фридрих I Барбароса българският владетел да получи короната на византийски василевс. Но този път това искане било отправено към Константинопол и Иван Асен не останал изненадан от отговора, защото го очаквал. Нещо повече — отрицателният отговор му бил необходим, за да оправдае, ако станело нужда, по-нататъшните си военни действия срещу Византия. Едва византийските пратеници напуснали Търново и Иван Асен, без да губи време, пристъпил към изпълнение на намеренията си. Този път той оставил Тракия на спокойствие и насочил своя поглед към северозападните части на полуострова и Македония. Категорични сведения в изворите липсват, но анализът на по-късните известия показва, че към това време били освободени и присъединени към българската държава областите на Белград и Браничево. Оттам Иван Асен се спуснал на юг и наложил трайно своята власт над Сердика (София) — по това време той пренесъл мощите на Иван Рилски (който наскоро маджарите били върнали в Сердика) в Търново. Придвижвайки се по долината на Струма, той достигнал до Източна Македония, където в едно сражение край Серес разбил изпратената насреща му византийска армия и пленил нейния стратег Алексий Аспиет. През следващата 1196 г. Иван Асен продължил настъплението си в същата посока. Хониат съобщава, че с „още по-голяма самоувереност” той нападнал „областите около Стримон и Амфипол”.

През следващата 1196 г. Иван Асен продължил настъплението си в същата посока. Хониат съобщава, че с „още по-голяма самоувереност” той нападнал „областите около Стримон и Амфипол”. И пак край Серес се срещнал с нова византийска армия, този път командувана от императорския зет — евстафократор Исаак. Сражението завършило с пълна победа на българската армия, а самият Исаак, който не разбрал „военната хитрост и измама” на Иван Асен, „бил пленен” 71. Победоносните действия на Иван Асен, за когото нямало препятствия на бойното поле, били спрени изненадващо, и то по друг начин: българският цар бил убит от Иванко. Твърде много е писано за характера на първия антидинастически заговор в историята на Второто царство. Мотивите за стореното от Иванко са търсени в социални 3 и етнически противоречия 7^, в противодействие срещу голямата централизация на държавата (?) 75, а понякога само се констатира фактът, без да се търси неговото обяснение 7®. Струва ни се, че в случая не бива да се надхвър 3 Фамилията на Асеневци... 33 стоятелствата, при които бил погубен Иван Асен. В замяна на това личният елемент (отношенията Иван Асен — Иванко)7®, но за да обясни последвалите събития в Търново, Хониат предпазливо съобщава за съществуването на „съучастници в делото” (...

3 Фамилията на Асеневци... 33 стоятелствата, при които бил погубен Иван Асен. В замяна на това личният елемент (отношенията Иван Асен — Иванко)7®, но за да обясни последвалите събития в Търново, Хониат предпазливо съобщава за съществуването на „съучастници в делото” (... тоIs r o v cpyov avPioropai) и най-сетне с известна неохота той ни уведомява: „говореше се (еХеуето), че убийството било извършено по внушение на севастократор Исаак” Смятаме, че тази схема, начеваща с провиденциализма и завършваща с ръката на Византия, е твърде прозрачна. Трябва малко усилие, за да се прозре истината: Иван Асен ставал все по-силен и по-страшен враг за Византия. Тъй като той не можел да бъде спрян на бойното поле, трябвало да бъде отстранен с други средства. Едва ли можем да се съмняваме, че севастократор Исаак е сполучил да намери подходящия човек в лицето на Иванко, да го убеди, че е достоен да поеме царската корона и да го увери в пълното съдействие на Византия. Останалото било лесно. А това, че Исаак починал преди убийството, не променя нещата. Един от основните въпроси около личността на Иван Асен, по който и до днес липсва единомислие, е годината, когато той е бил прогласен за български цар.

Останалото било лесно. А това, че Исаак починал преди убийството, не променя нещата. Един от основните въпроси около личността на Иван Асен, по който и до днес липсва единомислие, е годината, когато той е бил прогласен за български цар. Различните автори приемат, че това е станало през 1187 (1188),1190¹, 1191 г. Струва ни се, че е излишно да разглеждаме подробно и критично всички мнения, тъй като това би ни отвело ненужно далече. Единственото, което си заслужава да бъде сторено, е да се обърнем към изворите. Какво намираме там? По характера и стойността на сведенията те могат да бъдат обособени в две групи. Първата е съставена от съвременни на двамата братя автори: Никита Хониат (а след него Скутариот и Ефрем) познава като цар само Петър; той единствен говори за коронясването на по-големия брат; в повечето случаи Иван Асен намираме и в Historia peregrinorum и Ansbert: владетелят е Петър (неговите хора го наричали „император на гърците”) 83, той моли за „императорската корона на гръцкото кралство” (1189), но редом с него винаги български цар след възобновяването на държавата, който „освободил от гръцко робство българския народ” 84. В една от приписките към среднобългарския превод на Константин Манасий е казано категорично: „ДсЪнь царЪ Блъгарилд пръвлго >» г агиографския и химнографския цикъл ьи£/й ш УЛ Петър, или го поставят на втори план и на второ

български цар след възобновяването на държавата, който „освободил от гръцко робство българския народ” 84. В една от приписките към среднобългарския превод на Константин Манасий е казано категорично: „ДсЪнь царЪ Блъгарилд пръвлго >» г агиографския и химнографския цикъл ьи£/й ш УЛ Петър, или го поставят на втори план и на второ място в списъка на царете. Писаното от Георги Акрополит се доближава плътно до старобългарските извори: той „не познава” Петър като и категорично отбелязва, че Иван Асен царувал в продължение на две години. Очевидно той не следва традицията на Хониат, а друга, която е твърде близка до българската. 34 Как биха могли да бъдат примирени тези две, на пръв поглед разминаващи се традиции? Няма съмнение, че в самото начало на въстанието Петър е бил обявен за цар; и това става не само акт № 1 на възобновената държава, но и акт, който символизирал възобновяването на българската държава. Но българската традиция ни задължава да приемем и другото: след като отминал първоначалният ентусиазъм и се полагали основите на държавния апарат, за цар бил провъзгласен и Иван Асен — не неговите качества са го наложили; по този начин била създадена своеобразна форма на държавно управление — двувластието, което съществувало през първите десет години от историята на Второто българско царство.

Изворите са категорични: когато става дума за официален държавен акт, двамата братя стоят редом, но когато става дума за действия, Иван Асен е човекът, който държи държавното кормило. Петър все повече и повече се оттеглял от реалната власт, запазвайки си само нейната формална външна изява. И за това можем да се доверим на Акрополит: Петър се е оттеглил в отредения му апанаж, обхващащ главно Преславската област. И едва след убийството на Иван Асен властта „отново мина на изцяло"в негови ръце, както пише Хониат, който е забравил, че никъде не е отбелязал оттеглянето на Петър от действителната царска власт. Иван Асен бил женен за Елена, в ангелски образ наречена Евгения. Според Никита Хониат по време на обсадата на Ловеч (лятото на 1188) Исаак П. Ангел сполучил да плени съпругата на българския цар. Това известие е изолирано и ние не знаем кога и как тя е била освободена от византийски плен. От този брак Иван Асен имал двама синове — Иван II Асен (I, № 7) и Александър (I, № 8). Във византийските автори срещаме само формата ’A a&v, а в някои западни (Hist, peregr., Ansbert) — Assaniue. Българските извори, които са значително повече разкази от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128; К1сЪнъ: произведения. Т. 1.

Във византийските автори срещаме само формата ’A a&v, а в някои западни (Hist, peregr., Ansbert) — Assaniue. Българските извори, които са значително повече разкази от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128; К1сЪнъ: произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146,148 (Боянски и Погановски поменици); 1ШйНМ Синодик, 4. 77, § 91 (Дринов препис); Житие на Иван Рилски от Патонаох Евтимий. Името или прозвището Белгун (БЪЛГОУЩЪ) е засвидетелствувано денов доказва, че това име е както първобългарско, така и куманско. Неговият корен е bol-, bel-, bil- (а не славянското БЪл) — „зная". Следователно БЪЛГОУНТ» X LV, 22,1933, 49 — 66. Тюркският произход на това име бе убедително доказан. В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 46. * 4 По-подробно вж тук, бел. 85. За понятието „власи” вж тук, в предговора. 36 Докато Ф. Малингудис (Цит. съч., S. 114 — „den ersten Kreigszug von Isaak (Асеневци, 28 — 29) приема, че той е започнал през пролетта. Известна възможност В такъв случай преводът не би могъл да гласи: „изгори пролетната сеитба” (Sic), гел, отбелязало края на неговото пребиваване в българските земи, ни насочва към средата на юли. Редът на византийските военни кампании срещу освободената българска територия предизвиква разногласия между учените.

Известна възможност В такъв случай преводът не би могъл да гласи: „изгори пролетната сеитба” (Sic), гел, отбелязало края на неговото пребиваване в българските земи, ни насочва към средата на юли. Редът на византийските военни кампании срещу освободената българска територия предизвиква разногласия между учените. Докато една част от тях (Златарски, История, Т. 2, 448 — 451; Ив. Дуйчев, Въстанието от 1185 г., с. 63; История, Т. 3, 122 — 123) поставят на първо място походите на севастократор Йоан Ангел Дука, кесар Йоан Кантакузин и Алексий Врана и едва след тях първия поход на Исаак II Ангел, то друга група изследователи (Ph. Maiingoudis, Цит. съч., S 76 sqq; Цанкова-Петкова, Асеневци, с. 29) приемат обратния ред. Един по-внимателен прочит на текста на Хониат доказва следното: р. 371: императорът Йоан, кесар Йоан Кантакузин и Алексий Врана. Изводът се налага от само себе си: първият сериозен поход срещу въстаналите българи е бил предводителствуван лично от император Исаак II Ангел. Сведенията, които ни предлага Никита Хониат, не позволяват да се отговори категорично на въпроса, какви отношения са се установили между двамата братя и византийския император. Обикновено се приема, че Петър е този, който е постигнал споразумение с Исаак II (Иван Асен е бил по-непримирим?) и е бил назначен за управител (?) на Севернобългарските земи. Наред с това се допуска, че между Иван

Обикновено се приема, че Петър е този, който е постигнал споразумение с Исаак II (Иван Асен е бил по-непримирим?) и е бил назначен за управител (?) на Севернобългарските земи. Наред с това се допуска, че между Иван Асен и Петър се е появило разномислие по повод тактиката, която трябвало да изберат, се стигнало до разрив между двамата. Тази картина може би е най-близка до действителността, но все пак тя е възстановена с помощта на не дотам сигурни средства. Така например в своята „История"(Nic. Choniatae Historia, 372 — 373; Theod. Scutariota, 373) Хониат казва, „че Петър и Асен, и каквато имало около себе си въстаническа дружина, се устремили към Истър."От друга страна, в своето „Известително послание” (Nic. Choniatae Orationes, В(7 — 8) той представя Петър като единствен партньор на императора, което би могло да ни наведе на мисълта, че Асен е отвъд Дунава, където впоследствие се отправил и неговият брат. До подобни заключения води и едно похвално слово на атинския митрополит Михаил Хониат: Хтг. Адпропов. Михайла 'АК. ород. ТОВ гои Хоячатои, Таоутфорева, I, 'Адфиваи, 1879, О. 246 (дискусията около тълкуването у: Дуйчев, Проучвания. I, 59 — 60; ГИБИ, XI, с. 121, бел. 18). Категорично за настъпилото разделение —

До подобни заключения води и едно похвално слово на атинския митрополит Михаил Хониат: Хтг. Адпропов. Михайла 'АК. ород. ТОВ гои Хоячатои, Таоутфорева, I, 'Адфиваи, 1879, О. 246 (дискусията около тълкуването у: Дуйчев, Проучвания. I, 59 — 60; ГИБИ, XI, с. 121, бел. 18). Категорично за настъпилото разделение — Иван Асен продължил борбата, а Петър се помирил с Исаак II Ангел — става дума в едно слово на Георги Торник към императора: W. Regel, Fontes rerum byzantina-37 1, 73 — 76). Но напоследък сякаш надделява схващането, че словото на Георги Торник трябва да се отнесе към 1193 г. (J. L. van Dieter Das genaue Datum der Rede des Georgios Tomikes an Isaak II Angelos. Byzantinische Forschungen. 3.1971. 114*—116; A. Kaldan. La date de la rupture entre Pierre et Asen (vers 1193), — Byz. XXXV, 1965, 167 — 174). Тук едва ли е мястото да се разгръща обстойна дискусия. Но дори и да приемем, че словото е било написано и произнесено към 1193 г., представените в него отношения между Иван Асен — Петър и Исаак II Ангел могат да се отнасят само към 1186 г., към времето на първия поход на византийския император срещу възобновената българска държава. Обрисуваната там обстановка съответствува само на 1186 г. II Ангел била поставена под управлението на Петър. 114; История. Т. 3, с. 123. 82-85.

Обрисуваната там обстановка съответствува само на 1186 г. II Ангел била поставена под управлението на Петър. 114; История. Т. 3, с. 123. 82-85. държава е била възобновена с обявяването на въстанието и провъзгласяването на Петър за цар. Сключването на мир с Византия или отказът на империята да приеме подобно предложение, не би могло с нищо да промени положението. Що се отнася до признанието на титлата на българския владетел — „цар” или „цар на българи и ромеи", то този въпрос има друг смисъл. 38 52 Същността на отношенията между България и кръстоносците обикновено се схваща неправилно, като в повечето случаи се твърди, че двамата братя се стремели да получат признание и суверенитет от страна на германския император. История. Т. 3, 128 — 130. 39 Иванко е опонент на Иван Асен, Акрополит пише, че той е негов 1трсле$£e'kfXK. 74 История. Т. 3, с. 131. 76 Цанкова - Петкова. Асеневци, с. 41. 76 Nic. Choniatae Historia, 468 — 469; Theod. Scutariota, p. 416. 77 Nic. Choniatae Historia, 469 — 470; Theod. Scutariota, 416 — 417. 78 Nic. Choniatae Historia, p. 471; Theod. Scutariota, p. 417. 78 Златарски. История. Т. 3. с. 447 сл: История. Т. 3, с. 125. 80 Кратка история на България. С., 1983, с. 83. 81 Цанкова - Петкова. Асеневци, с. 34. 82 Apabert, p. 69. 88 Попруженко.

Scutariota, 416 — 417. 78 Nic. Choniatae Historia, p. 471; Theod. Scutariota, p. 417. 78 Златарски. История. Т. 3. с. 447 сл: История. Т. 3, с. 125. 80 Кратка история на България. С., 1983, с. 83. 81 Цанкова - Петкова. Асеневци, с. 34. 82 Apabert, p. 69. 88 Попруженко. Синодик, § 91, с. 77. 84 Cronica Lui Conetantin Manaeeee. Traducere medio-bulgarfi — facutfi pe-la 1360. Text i eioear de I. Bogdan. Bucureşti, 1922. p. 202. 88 Вж посочванията в бел. 1. 88 G. Acropolitae Historia, p. 20. 87 Никита Хониат предлага богат материал за психологически портрет на Иван Асен. Византийският историк пише, че Иван Асен бил дързък, суров, смел (р. 369), биел се като лъв (р. 468), бил извънредно съобразителен, способен да намира щастлива развръзка и в най-затруднено положение (р. 398); постигал победа след победа и трупал трофей след трофей. Чудесна представа за Иван Асен, за неговите качества на държавен мъж — политик и военачалник, добиваме от речта, произнесена преди кампанията срещу севастократор Исаах (р. 466 — 467). 88 Тази форма на държавно ръководство била приложена още веднъж от самия Иван Асен. Според Акрополит (р. 20) той приобщил към управлението по-малкия си брат Калоян. По същия начин постъпил в 1196 г. и Петър, който също използувал Калоян (Nic. Choniatae Historia, р. 472; Theod.

88 Тази форма на държавно ръководство била приложена още веднъж от самия Иван Асен. Според Акрополит (р. 20) той приобщил към управлението по-малкия си брат Калоян. По същия начин постъпил в 1196 г. и Петър, който също използувал Калоян (Nic. Choniatae Historia, р. 472; Theod. Scutariota, р. 418) 88 G. Acropolitae Historia, р. 20. 88 Nic. Choniatae Historia, p. 472; Theod. Scutariota, p. 418. 81 Попруженко. Синодик, § 91, с. 77. (Палаузов препис). 82 Nic. Choniatae Historia, p. 399. Теодор, наречен по-сетне Петър, е най-големият от тримата братя. Жизненият му път до началото на освободителното въстание (1186 г.), както и на Иван Асен, ни е непознат. Историческите извори — византийски и латински — свързват здраво и трайно имената на двамата по-големи братя с първите десет години от историята на възобновената българ 40 ска държава. И все пак техните пътища и техните съдби са били до известна степен различни. Може да се допусне, че това различие се е проявило още през първите месеци на борбите срещу империята. Дали Иван Асен е бил по-войнствен, по-дързък, по-целенасочен (както пише Хониат), а Петър — по-устойчив, повече склонен на компромиси, по-малко амбициозен или пък двамата са били привърженици на различни средства за постигането на една и съща цел? Трудно е да се отдаде предпочитание, и то категорично, на една от двете възможности.

Трудно е да се отдаде предпочитание, и то категорично, на една от двете възможности. Но факт е, че между двамата още в самото начало се е стигнало до разногласие или дори до временен разрив: Петър е склонил да прекрати за момента (или за по-дълго време?) войната срещу Византия®, докато Иван Асен е бил непреклонен. Петър приел да управлява от името на Исаак II Ангел севернобългарските земи, освободени от първата въстаническа вълна, докато Иван Асен, отстъпвайки пред превъзхождащата го сила, се готвел за втората вълна — за освобождението на всички български земи, за обединението на всички българи от Мизия (териториите на север от Балкана) и от България (областите на юг от Балкана) ®. Дали този временен разрив, основаващ се както на политически разногласия, така и на различия в характера, е оказал влияние върху позицията на Петър в управлението на възстановената българска държава? Вероятно — да! Наистина Петър още със самото провъзгласяване на въстанието е бил обявен за цар® (акт, символизиращ възстановяването на държавата), но твърде скоро за цар бил въздигнат и Иван Асен. Своеобразното двувластие продължило доста време, като ролята на Петър постепенно намалявала (от 1190 — 1191 г. нататък), за да се стигне до интересното решение: Петър получил апанажно владение, обхващащо областта около старата българска столица Велики Преслав, като си запазил всички външни белези на царската власт.

Своеобразното двувластие продължило доста време, като ролята на Петър постепенно намалявала (от 1190 — 1191 г. нататък), за да се стигне до интересното решение: Петър получил апанажно владение, обхващащо областта около старата българска столица Велики Преслав, като си запазил всички външни белези на царската власт. Решителният час за Петър ударил в 1196 г.: Иванко, излъчен от средата на онези боляри, които търпеливо били „обработени” от Византия, убил Иван Асен. Сега вече Петър трябвало да действа само самостоятелно и решително: заговорниците овладели Търново и очаквали помощ от Алексий III Ангел, за да покорят цяла Мизия. От оскъдните свидетелства на Никита Хониат може да се допусне, че Петър реагирал бързо, обсадил престолния град, но не се осмелил да го атакува. Трудно е да се отсъди кое от двете решения е най-правилното, но действията на Петър дали резултат. Не бива да се забравя, разбира се, че успехът на Петър се дължал и на византийското нежелание или неумение на империята да се намеси по-активно и по-сполучливо в българските дела. Факт е обаче бягството на Иванко и най-близките му сподвижници в Константинопол. По този начин „властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър” 18. Самостоятелното царуване на Петър било твърде кратко и за него знаем съвсем малко. Отново виждаме в действие двувластието.

Факт е обаче бягството на Иванко и най-близките му сподвижници в Константинопол. По този начин „властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър” 18. Самостоятелното царуване на Петър било твърде кратко и за него знаем съвсем малко. Отново виждаме в действие двувластието. Не би могло да се каже със сигурност дали Петър се е страхувал, че няма да се справи сам, или се е опрял на съществуващата вече традиция, но Хониат пише недвусмислено: той взел за „помощник в [държавните] дела и участник в управлението” Калоян. Единствено Скутариот твърди, че Петър, след като взел за свой помощник по-малкия си брат, с всички сили „опустошавал ромейските земи” 20. А Хониат добавя, че „никой от нас не се противопостави на Петър” 21. Но новият българ 41 I Безспорно кръстното име на най-стария Асеневец е било Теодор, а Петър било възприето допълнително (може би при провъзгласяването за цар (?)), както 9 За дувластието като форма на държавно управление, тук I, №1, бел. 88. 13 Може би е бил подпомаган от Калоян? 16 Хониат критикува Алексий III, че не се отправил лично на поход към България. Войската, която, след като достигнала българската граница, се разбунтувала, тя вероятно плод на недоразумение е твърдението на Г. Акрополит (р. 21), че българите ници на Иванко. 42

13 Може би е бил подпомаган от Калоян? 16 Хониат критикува Алексий III, че не се отправил лично на поход към България. Войската, която, след като достигнала българската граница, се разбунтувала, тя вероятно плод на недоразумение е твърдението на Г. Акрополит (р. 21), че българите ници на Иванко. 42 Никита Хониат, след като отбелязва съвсем бегло смъртта на цар Петър, пише, че властта в страната преминала към „Йоанис, третия от братята” 1. Йоан, Йоаница, или, както най-често е назоваван в изворите — Калоян, бил роден по всяка вероятност към 1170 г. Следователно 18-годишен младеж и едва ли е стоял настрани от действията на своите по-големи братя — действия, довели до освобождаването на български държава. За съжаление съвременните му автори (преди всичко Никита Хониат) не били много благосклонни към неговата личност — все пак Калоян бил на втори план — и до 1197 г. той се явява твърде рядко в изворите. Първото известие за младия Калоян ни отвежда към 1188 г. Никита Хониат в [държавните] дела и за участник в управлението Йоан, който ратор Исаак за втори път беше потеглил срещу мизите. Но той избягал един основен факт: по кое време Калоян избягал от Константинопол? Той се задоволил да отбележи, че третият Асеневец бил заложник t\p ikaifbv. За съжаление употребата на това прилагателно не е направило (поне за нас) фразата по-ясна.

Но той избягал един основен факт: по кое време Калоян избягал от Константинопол? Той се задоволил да отбележи, че третият Асеневец бил заложник t\p ikaifbv. За съжаление употребата на това прилагателно не е направило (поне за нас) фразата по-ясна. Може би обяснението се крие в нейния завършек: „... и когато отново се върна у дома си, грабеше и опустошаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата Този пасаж и преди всичко споменаването на „покойния Асен"означава ли, че Калоян побягнал от византийската столица едва след убийството на по-стария си брат? Или в случая имаме работа с художествен похват — характеристика на единия брат чрез съпоставяне с другия, вече покойник, без това сравнение да ни насочва към определествията? Склонни сме да приемем второто обяснение и да отхвърлим възможността за бягство на Калоян около 1196 г. Не съвсем сигурна възможност да определим времето, през което Калоян се намирал в Константинопол, ни дава друго известие на Никита. Но на престоя на Калоян в Константинопол би трябвало да се по Петър от враждебни действия срещу империята, заложничеството му 43 Без съмнение тази година — година и половина е единственият отрязък време между двете страни. И така, като хипотеза приемаме, че към началото на 1190 г. Калоян вече бил в Търново.

Без съмнение тази година — година и половина е единственият отрязък време между двете страни. И така, като хипотеза приемаме, че към началото на 1190 г. Калоян вече бил в Търново. Двама автори ни насочват, макар и не съвсем определено, към неговото положение през следващите години: Никита Хониат, който недвусмислено пише за враждебните му действия спрямо ромеите11^ Г. Акрополит, който ни уведомява, че след оттеглянето следното известие едва ли трябва да търсим някакво указание за определена длъжност на третия брат в държавния апарат. По-скоро това българската държава още от нейното възобновяване. Но ако тази недоизказана мисъл е недостатъчна, за да ни убеди, че Калоян споделял власт свидетелствуват тъкмо за подобно положение, макар и за времето след 1196 г. Когато Иванко избягал от Търново и властта „отново минала изцяло в ръцете на Петър”, той „взел за помощник в [държавните] дела” безспорно напомня за двувластието Иван Асен — Петър и отрежда на най-малкия брат важна позиция на върха на българската държавна пирамида. Към 1197 г. (твърде скоро след като Иван I Асен погинал от меча) пише Хониат, паднал и Петър. Заговорниците — няма съмнение, че такива са съществували — и този път не сполучили докрай и властта преминала в ръцете на Калоян. ■ Най-младият брат поел държавното управление в труден момент.

Към 1197 г. (твърде скоро след като Иван I Асен погинал от меча) пише Хониат, паднал и Петър. Заговорниците — няма съмнение, че такива са съществували — и този път не сполучили докрай и властта преминала в ръцете на Калоян. ■ Най-младият брат поел държавното управление в труден момент. Наследието от двамата му братя било, от една страна, добро — стремеж България била факт, който не можел да се пренебрегне. От друга страна, държава военнополитически, да „пробие стената”, издигната от Константинопол, като постигне така желаното признание на международния авторитет на България, а ако било възможно, да се опита да осъществи Голямата идея, за която неговите братя само загатнали. Калоян пристъпваше с мъдрост, необичайна за неговата все още млада възраст. Българският цар открил първия си съюзник в лицето на убиеца местни действия срещу Византия. Бившият болярин бил твърде подходящ поне за момента сътрудник. Той бил назначен от Алексий ГП Ангел за управител на Пловдивската област и за командващ всички византийски войски, които трябвало да воюват срещу България. Скоро Иванко, или вече Алексий, отново проявил своя стремеж към самостоятелност и враждебност, този път към Константинопол, като установил господството си над обширна област, достигаща до Егей-44

Скоро Иванко, или вече Алексий, отново проявил своя стремеж към самостоятелност и враждебност, този път към Константинопол, като установил господството си над обширна област, достигаща до Егей-44 Цар Калоян не се ограничил с тези си действия и насочил погледа си към Македония, към сподвижника на своите братя Добромир Хриз — самостоятелен владетел на крепостта Струмица и земите около нея. Променяйки на няколко пъти своята политическа ориентация (по думи те на Хониат той бил „леснопроменлив хамелеон” 23) към 1198 г. той постигнал споразумение с българския владетел. С това планът на цар Калоян, основаващ се до голяма степен на амбициозните стремежи на Иванко — Алексий и Добромир Хриз да изградят собствени „княжества” (по думите на Г. Острогорски), бил окончателно завършен. Военните действия по така набелязаната програма продължили около пет години (1198 — 1202). Какви били резултатите от тях? Византийската империя била изправена пред сериозна заплаха — военни стълкновения на широк фронт, който обхващал Тракия, Родопската област и Македония. Алексий III Ангел успял сравнително по-леко — лака поне представя събитията Никита Хониат — да се справи с Иванко. Наистина на първо време византийската армия претърпяла голямо поражение край Батрахокастрон, но впоследствие Иванко бил заловен с измама (1200) и изчезнал от историческата сцена.

Алексий III Ангел успял сравнително по-леко — лака поне представя събитията Никита Хониат — да се справи с Иванко. Наистина на първо време византийската армия претърпяла голямо поражение край Батрахокастрон, но впоследствие Иванко бил заловен с измама (1200) и изчезнал от историческата сцена. По-продължителна била борбата на империята с Добромир Хриз, който междувременно овладял непристъпната твърдина Просек и се установил в нея (особено след съюзяването му с бившия протостратор Мануил Камица). В началото Алексий III бил възпрепятствуван да отправи всичките си сили срещу двамата, тъй като бил принуден да насочи вниманието си към новия родопски управител Йоан Спиридонаки, но към 1202 г. той сполучил да ликвидира съпротивата на Добромир Хриз (отново с хитрост) и на Мануил Камица. Нерадостната съдба на двамата отцепници (Иванко и Добромир Хриз) сякаш означавала крах на Калояновите планове. Това би било прибързано заключение. По всяка вероятност българският цар е използувал двамата ренегати за прикритие на собствените си действия, като два допълнителни фактора в борбата си срещу Византия, които биха отклонили вниманието и част от силите на империята. И Калоян не пропуснал да се възползува от удобния момент.

Това би било прибързано заключение. По всяка вероятност българският цар е използувал двамата ренегати за прикритие на собствените си действия, като два допълнителни фактора в борбата си срещу Византия, които биха отклонили вниманието и част от силите на империята. И Калоян не пропуснал да се възползува от удобния момент. През 1201 г., когато Алексий III Ангел бил обърнал своя поглед към Родопите (Йоан Спиридонаки) и Македония (Добромир Хриз и Мануил Камица), българският цар отново изпратил своите кумански съюзници из Тракия, а самият той обсадил тамошната крепост Констанция (Симеоновград), която овладял без сериозни усилия. Веднага след това Калоян превърлил войската си на север от Стара планина, отправил се към Черно морското крайбрежие и след непродължителна обсада превзел с пристъп Варна. По този начин той постигнал сериозен успех — установил свой преден пост в Тракия (Констанция) и унищожил византийското присъствие на север от Хемус, като освободил Варна. Петгодишната кампания на цар Калоян приключила със сключване на мир между двете страни. Хониат е категоричен: „кси тас тгроч ']udvpT)v oirov6&<r ei-enepavep” 35. За съжаление не познаваме условия 45 та на този мир, тъй като византийският историк се е задоволил да отбележи събитието само с цитираните по-горе няколко думи. При това положение ще бъде ненужно да се опитваме да възстановим всички подробности, защото бихме достигнали до неубедителни заключения.

За съжаление не познаваме условия 45 та на този мир, тъй като византийският историк се е задоволил да отбележи събитието само с цитираните по-горе няколко думи. При това положение ще бъде ненужно да се опитваме да възстановим всички подробности, защото бихме достигнали до неубедителни заключения. Два въпроса все пак биха могли да бъдат поставени, а именно: 1. Кой е направил първата крачка към сключването на мирния договор; 2. Коя е била основната клауза на това споразумение? Сякаш по-лесно е да се отговори на второто питане. Без съмнение договорът е фиксирал териториалните промени, дошли в резултат на петгодишните военни действия. Въпросът за царската титла на българския владетел или не е поставян или, ако е бил поставен, реакцията на Византия е била отрицателна. Отговорът на втория въпрос е по-труден. Ако се отнесем с пълно доверие към Хониат и преди всичко към неговото твърдение „[Калоян] пръв направи крачка към мира” 38, бихме могли да заключим, че българският владетел е бил инициатор за мирните преговори. Подчертано панегиричният стил на Хониатовото слово хвърля известно съмнение върху достоверността на някои от изложените в него факти. Единствената причина, която би принудила Калоян да поиска мир, е била маджарското нашествие в северозападните български земи и окупирането на Белград и Браничево. Сключеният с Византия мир му позволил да възстанови българското господство в тази област (преди 11 юни 1203)4х.

Единствената причина, която би принудила Калоян да поиска мир, е била маджарското нашествие в северозападните български земи и окупирането на Белград и Браничево. Сключеният с Византия мир му позволил да възстанови българското господство в тази област (преди 11 юни 1203)4х. В същото време и Алексий III Ангел имал сериозни съображения за сключване на траен мир с България. През август 1202 г. неговият племенник Алексий (син на Исаак II Ангел) избягал от затвора и влязъл във връзка с кръстоносците от IV поход, като им предложил да го възстановят на константинополския престол. А през есента на същата година рицарите вече били стъпили на Балканския полуостров и завладели от името на Венеция град Зара. Тези важни събития едва ли са останали дълго време настрани от вниманието на Алексий III и той е бил принуден, съзирайки новата опасност, да възстанови мирните отношения с България. И така първите пет-шест години от Калояновото властвуване донесли известни териториални придобивки — разбира се, за сметка на български земи, владени от империята, но една от основните цели — признание и потвърждение на царската титла на българския владетел, все още била недостижима. И това е напълно обяснимо.

И така първите пет-шест години от Калояновото властвуване донесли известни териториални придобивки — разбира се, за сметка на български земи, владени от империята, но една от основните цели — признание и потвърждение на царската титла на българския владетел, все още била недостижима. И това е напълно обяснимо. Византия не била притисната достатъчно от българите, а опасността от кръстоносците едва се задавала, за да принуди империята към тази отстъпка и признае царското достойнство на Калоян, което му се полагало по право и по традиция, възхождаща към Първото българско царство. И тук очертаващата се промяна в международната обстановка в Европейския Югоизток — амбициозната политика на папа Инокентий III и Четвъртият кръстоносен поход — дошла на помощ на българския владетел. Той не пропуснал тази възможност. В началото на 1200 г. Калоян получил писмо — първото в продължилата седем години кореспонденция — от римския първосвещеник. Българският цар вероятно е бил изненадан от това нечакано от него послание. Разбира се, изненадата не е била единствената причина за продължителното му мълчание и бавене на отговора (първото Калояновото писмо датира към 1202/49). В самото начало той не же- 46 таел да се обвързва с Рим и което е не по-малко важно, той все още се е надявал да получи това, към което се стремил, от Византия.

В самото начало той не же- 46 таел да се обвързва с Рим и което е не по-малко важно, той все още се е надявал да получи това, към което се стремил, от Византия. Както видяхме, мирът от 1202 г. не задоволил неговите естествени и напълно разбираеми амбиции. Наред с това от Запад се задавала една сила — рицарите от IV кръстоносен поход, — която била способна да се намеси решително в съдбините на Балканите. Калоян бил длъжен да реагира на тези събития. И той реагирал по начин, достоен за най-прозорливите държавни мъже. Калояновият отговор на първото писмо на Инокентий дал истински живот на тази кореспонденция, която в българската история би могла да бъде сравнена единствено с кореспонденцията на цар Симеон с патриарх Николай Мистик. А ко през първите три години (началото на 1200—края на 1202) били разменени само две писма, през следващите четири години и половина двамата кореспонденти си разменили още два надесет писма. Трима пратеници на римския апостолически престол посетили Търново, а Калоянови посланици се явили пред папата във Вечния град. Българският цар се оказал много добър дипломат и бил на необходимата висота в този интелектуален двубой. Така например в първото си писмо Инокентий ловко подхвърля: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим...,” 52*

Българският цар се оказал много добър дипломат и бил на необходимата висота в този интелектуален двубой. Така например в първото си писмо Инокентий ловко подхвърля: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим...,” 52* Калоян с не по-малка ловкост подхванал това внушение (без да се заблуждава в неговата достоверност) и в отговора си вмъкнал: „...Затова въздадохме много благодарност на всемогъщия б о г..., който обърна поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от което произхождаме...,” 53 В писмото си до папата Калоян нееднократно говори за Симеон Петър и Самуил, „imperatores nostri veteres” 54, или за „nostri praedecessores” 55. Инокентий III веднага съзрял възможност да оправдае своята отстъпка — даване царско (кралско) достойнство на Калоян. В писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник подмята: „...Петър, Самуил и на другите твои знатнопаметни предци...,” 56 Калоян не закъснял да откликне и на това внушение: „...Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите!” 57 И така приемствеността с Първото царство била установена, а искането за царска диадема — обосновано! В същото време Калоян не изтървал и най-малката възможност да окаже, макар и деликатно, натиск върху папата.

В същото време Калоян не изтървал и най-малката възможност да окаже, макар и деликатно, натиск върху папата. В писмото си от май 1203 г. известил на Инокентий III, че константинополският патриарх и Алексий III, след като научили за връзките му с Рим, писали: „...Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива!” 58 Наистина Калоян отказал не „защото искам да бъда роб на св. Петър и на твое светейшество” 59, а защото не желаел да се обвързва с Византия в момент, когато рицарите вече застрашавали Константинопол. Но това известие не може да не е смутило Инокентий III и да не е повлияло върху окончателното му решение. Крайният резултат от тази размяна на любезности бил ясен: победата била отредена на българския владетел, макар че той искал едно, а получил друго. Това обаче не му попречило да приеме, че е постигнал желанията си. На 15 октомври 1204 папският легат кардинал Лъв * Курсивиранията по-нататък в текста са на автора — И. Б 47 пристигнал в българската столнина.

Това обаче не му попречило да приеме, че е постигнал желанията си. На 15 октомври 1204 папският легат кардинал Лъв * Курсивиранията по-нататък в текста са на автора — И. Б 47 пристигнал в българската столнина. На 7 ноември той помазал и посвещил архиепископ Василий за патриарх („consecravit me in patriarcham"), а на следващия ден, 8 ноември, той „короняса и благослови цар Калоян” („coronavit et benedixit imperatori Caloiohanni”), господар на всички българи и власи, и постави на главата му царска корона и връчи в ръцете му скиптър” ®0. Последвалите събития показали по убедителен начин прозорливостта на българския владетел. Той постигнал основната си цел, без да даде почти нищо в замяна. Неговият „златопечатник” (края на 1203), с който приемал върховенството на Римската църква, останал документ без реално покритие. От друга страна, споразумението между двамата достойни партньори не оказало почти никакво влияние върху политическото положение на Балканите — нещо, на което и двамата без съмнение залагали. Папата не могъл да възпре Калоян от действия срещу рицарите, но и в същото време не могъл да му осигури безопасност от тяхна страна. Договорът с папата не помогнал на Калоян да установи мирни отношения с Латинската империя, но и не му попречил да пристъпи към нейното разгромяване.

Папата не могъл да възпре Калоян от действия срещу рицарите, но и в същото време не могъл да му осигури безопасност от тяхна страна. Договорът с папата не помогнал на Калоян да установи мирни отношения с Латинската империя, но и не му попречил да пристъпи към нейното разгромяване. Водейки фината дипломатическа игра с апостолическия престол, Калоян без съмнение следял с много голямо внимание международните събития в Европейския Югоизток. А те взели неочакван и застрашителен обрат. След завладяването на Зара (ноември 1202) кръстоносците окончателно се споразумели със сина на бившия василевс Исаак II Ангел — Алексий, да завоюват за него бащиния му престол. След като взели това решение, те се отправили към Константинопол. На 18 юли 1203 рицарите били пред портите на ромейската столица, а Алексий III изоставил престола и се укрил. На 1 август синът на Исаак II бил провъзгласен за император и коронясан. Нататък събитията се развили с още по-голяма бързина. Влошаването на отношенията между кръстоносците и ромеите довело до преврат в Константинопол, в резултат на който Алексий IV Ангел бил убит и за василевс бил обявен Алексий V Мурзуфл. Но това само засилило византийско-латинския конфликт. На 13 април 1204 г. Константинопол за първи път в своята история паднал във вражески ръце.

Но това само засилило византийско-латинския конфликт. На 13 април 1204 г. Константинопол за първи път в своята история паднал във вражески ръце. Така рицарите разрушили един мит, унищожили една легенда, която била сърцевината на византийската политическа идеология и определяла структурата на християнския универс. Следващите стъпки на кръстоносците — избор на император (на 16 май за пръв латински константинополски император бил коронясан Бодуен, граф на Фландрия и на Ено), разпределение на земите на византийската империя и започналото им овладяване, показали недвусмислено на цар Калоян, че има работа с една нова политическа реалност, с която трябвало да се съобразява. Като описва събитията след възшествието на Алексий IV (1 август 1203), Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че всички с „изключение на Йоанис, който беше крал на Влахия и на България”, признали новия василевс за свой сеньор. Трудно е да се каже дали по това време (август — ноември 1203) Калоян вече бил правил опит да влезе във връзка с кръстоносците или с Алексий IV с цел да бъде потвърден сключеният в 1202 г. договор. Или пък отказът на българския владетел дошъл в отговор на претенциите на константинополския император. Независимо от това, кой е верният отговор, първият допир на Калоян с кръстоносците и тяхното протеже Алексий IV (есента на 1203) е факт. 48

Или пък отказът на българския владетел дошъл в отговор на претенциите на константинополския император. Независимо от това, кой е верният отговор, първият допир на Калоян с кръстоносците и тяхното протеже Алексий IV (есента на 1203) е факт. 48 Враждебната обстановка ускорила решението на Калоян да се обвърже с Римската църква и вероятно в края на същата година той засвидетелствувал своята готовност да приеме върховенството на папата („Златопечатникът” изпратен на Инокентий III). Следващата стъпка на Калоян ни е добре известна. В началото на 1204 г. той вече е бил добре осведомен за взимащия все по-големи размери конфликт между ромеите и рицарите. И българският владетел решил да извлече полза от това положение. Макар че въпросът за царската корона, която трябвало да получи от Рим, вече бил окончателно уреден (папските документи датират от 25 февруари 1204), Калоян не пропуснал да се възползува от затруднението на кръстоносците и да се опита да получи от тях това, което толкова време искал от Инокентий III. Този опит на Калоян на пръв поглед буди недоумение: нима той не е разбирал, че това, което е искал от рицарите (ако изобщо получил нещо), в никакъв случай не е било равностойно на онова, което вече почти е получил от ръцете на римския първосвещеник? Не бива да подценяваме Калоян.

Този опит на Калоян на пръв поглед буди недоумение: нима той не е разбирал, че това, което е искал от рицарите (ако изобщо получил нещо), в никакъв случай не е било равностойно на онова, което вече почти е получил от ръцете на римския първосвещеник? Не бива да подценяваме Калоян. Той не може да не е схващал, че стойността на един акт на апостолическия престол далеч надвишава стойността на акт, издаден от кръстоносните водачи или дори от един латински константинополски император. Тогава? Калоян е бил реалист и е бил принуден да държи сметка за развитието на събитията в Константинопол. Искал или не, той е бил длъжен да се съобразява с рицарската армия и с нейните възможности. На него нищо не му е пречело, водейки преговорите си с Инокентий III, да започне една ловка дипломатическа игра и с кръстоносците. При положение, че сполучел, той би имал царска титла, дадена му от Рим, и гаранции за мир от новите господари на Константинопол, а може би и нещо повече. Но нека видим как са се развили събитията. През февруари 1204 г. — съобщава Робер дьо Клери — Калоян поискал от бароните да му дадат царска титла и да го признаят за суверенен владетел. В замяна се задължавал да ги подпомогне при овладяването на Константинопол със стохилядна армия.

Но нека видим как са се развили събитията. През февруари 1204 г. — съобщава Робер дьо Клери — Калоян поискал от бароните да му дадат царска титла и да го признаят за суверенен владетел. В замяна се задължавал да ги подпомогне при овладяването на Константинопол със стохилядна армия. Това предложение било отхвърлено от съвета на бароните. Наскоро след превземането на византийската столица (13 април 1204) пратеници на цар Калоян отново посетили рицарите, този път с предложение за мир. Но отново отговорът бил отрицателен и дори надменен: гордите кръстоносци заявили, че той незаконно владеел земя, която принадлежала на империята; че той трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола, в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия. Всички тези опити показали на цар Калоян, че не ще може да получи нещо от кръстоносците и че установяването на мир между него и Бодуен е невъзможно. Опасността била очевидна, или, както писал почти две столетия по-късно съставителят на арагонската версия на Морейската хроника, българският владетел се страхувал, че император Бодуен, „който се намираше на неговите граници, може да навлезе [в земите му] и да завладее неговата империя, както бе направил с тази на гърците” 79. Независимо от проявеното желание за мир цар Калоян не се оставил да бъде заблуден и което е по-важно, изненадан.

Независимо от проявеното желание за мир цар Калоян не се оставил да бъде заблуден и което е по-важно, изненадан. Проявената от рицарите враждебност била така открита и демонстративна, че на него не му оставало нищо друго, освен да се подготви за сериозни и продължителни военни действия. Първата му реакция била в традиционната 4 Фамилията на Асеневци- • • 49 посока — призоваване на куманите, които били постоянни съюзници на българите1. Като отчитал сложността на положението, Калоян потърсил и други съюзници. В някои извори те са назовани турки, а в други — туркомани. Трудно е да се каже какъв народ се крие под тези наименования — дали това са били отбрани кумански войски или пък Калоян се е обърнал към селджукските турци, които трябвало, ако съюзът се осъществял, да нападнат Латинската империя откъм Мала Азия. С това приготовленията на българския цар за предстоящата война не приключили. Появил се още един съюзник, който потърсил не само неговото сътрудничество, но и закрила. Според Хониат ромеите от Тракия, след като напразно предлагали услугите си на Бодуен и Бонифас дьо Монфера (владетел на Солун), се обърнали към „Йоан, рожба на планината Хемус”, който ги приел на драго сърце. Вилардуен е по-обстоен: „Но гърците, които бяха много вероломни, не бяха прогонени коварството от своите сърца.

Според Хониат ромеите от Тракия, след като напразно предлагали услугите си на Бодуен и Бонифас дьо Монфера (владетел на Солун), се обърнали към „Йоан, рожба на планината Хемус”, който ги приел на драго сърце. Вилардуен е по-обстоен: „Но гърците, които бяха много вероломни, не бяха прогонени коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха, впрочем, че тогава биха могли да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всички градове на страната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и на България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше; и те му известиха, че ще го обявят за император (que il le feroient empereor) и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всичките франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите [поданици]. Така бе сторена клетвата!”86 Тези преговори (вероятно началото на 1205) — така както са ни представени от френския историк — показват недвусмислено колко много са се променили нещата.

Така бе сторена клетвата!”86 Тези преговори (вероятно началото на 1205) — така както са ни представени от френския историк — показват недвусмислено колко много са се променили нещата. Само допреди три години Калоян безуспешно се домогвал до ромейското признание на своя международен суверенитет, а сега гордите ромеи, преследвани и унищожавани от латинците, склонили да го признаят за свой василевс! Това, което Иван Асен и Петър се опитали да получат от Фридрих I Барбароса („императорската корона на гръцкото кралство”) и към което се стремял самият Калоян, преговаряйки с кръстоносците, сега било съвсем близо. Калоян вече имал титлата, но трябвало да се пребори с друг император за нейното реално съдържание. Разбира се, ромеите едва ли са били напълно искрени (те са виждали в негово лице единствения човек, който би могъл да отърве Константинопол от латинците), но и Калоян едва ли се е заблуждавал (в момента ромеите са му били необходими като съюзници). В случая предимството е било на негова страна и той би могъл да се възползува от подкрепата им, като не забравял, че тя е несигурна и непостоянна. Близкото бъдеще показало, че българският цар не сгрешил. След като приключил с подготовката, цар Калоян побързал да ускори събитията и да изпревари възможните действия на латинците в България.

Близкото бъдеще показало, че българският цар не сгрешил. След като приключил с подготовката, цар Калоян побързал да ускори събитията и да изпревари възможните действия на латинците в България. Това му давало възможност да спечели тактическо предимство и да определи времето и мястото на решителното стълкновение с рицарите. По думите на Никита Хониат, след завършване на преговорите Калоян заповядал на ромейските пратеници да се завърнат по домовете си и да започнат подготовка за въстание. И наистина 50 Въстанието не закъсняло. Първи се вдигнали жителите на Димотика, след това латинската власт била ликвидирана в Адрианопол и Аркадиопол. През цялото време Калоян подпомагал ромеите, като „се стараел да остане скрит” 89. Император Бодуен, след като научил, че ромеите с помощта на българския цар започнали да овладяват главните градски центрове на Източна Тракия, свикал всички латински отреди, пръснати из Мала Азия, и изпратил към Адрианопол един рицарски отряд, командуван от Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил. На 25 март 1205 сам императорът и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, без да дочакат да се събере цялата кръстоносна армия, също потеглили към Адрианопол. Когато пристигнали близо до града, те видели по стените и по кулите да се развяват знамената на Калоян. Там към тях се присъединил с още толкова хора венецианският дожд Енрико Дандоло.

Когато пристигнали близо до града, те видели по стените и по кулите да се развяват знамената на Калоян. Там към тях се присъединил с още толкова хора венецианският дожд Енрико Дандоло. По това време (началото на април) пристигнал и цар Калоян с основните си сили, сред които били 14 000 кумани. На 13 април Калоян хвърлил в лъжлива атака срещу латинския лагер куманската конница, която нанесла известни загуби на рицарите. На следния ден, 14 април 1205, използувайки същата тактика, Калоян започнал решителната битка, която завършила с катастрофално поражение на кръстоносната армия. Според Хониат и Вилардуен император Бодуен бил заловен жив и отведен в Търново, а граф Луи и мнозина от най-висшите барони паднали на бойното поле. Битката край Адрианопол имала трайни сетнини върху съдбините на Латинската империя. Докато част от разбитата армия била организирана и отстъпила към Родосто под ръководството на маршала на империята Жофроа дьо Вилардуен100 (по пътя, в Памфилион тя се съединила с отряда на Пиер дьо Брашиьо, който не участвувал в злощастното сражение101), друга група бегълци начело с ломбардския граф Жирар сполучила да се добере до Константинопол за два дни вместо за пет102 — вероятно под влияние на страха от българския цар103. И наистина Калоян не се забавил край Адрианопол и потеглил подир бегълците.

И наистина Калоян не се забавил край Адрианопол и потеглил подир бегълците. Вилардуен отбелязва, че той ги следвал през целия ден и през целия път, а първата нощ се установил на лагер на разстояние две лиьо от рицарите104. Обединението на остатъците от разгромената армия с отряда на Анри, брата на император Бодуен (това станало в Родосто105), не попречило на цар Калоян да затвърди по най-убедителен начин своето превъзходство. Без да срещне сериозна съпротива, през април — май 1205 той овладял „цялата земя”, а неговите кумани достигнали до Константинопол106. Вилардуен с прискърбие съобщава, че латинците освен Константинопол, владеели само Родосто и Селимврия. В края на май положението в Тракия се променило. До Петдесетница (29 май) Калоян „беше сторил в земята всичко, което желаеше”, но не можел повече да задържа своите кумански съюзници, които поради настъпилите вече горещини не искали да воюват и се завърнали в земите си. Тогава Калоян — пише Вилардуен — със своите „войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун!”101 Това на пръв поглед неочаквано решение на българския цар има своето обяснение (освен оттеглянето на куманите): той наистина сторил всичко, което желаел да стори или по-скоро всичко, което можел да стори там; 51 защото Калоян добре е разбирал, че му липсват сили да атакува столицата на империята.

51 защото Калоян добре е разбирал, че му липсват сили да атакува столицата на империята. От друга страна, той правилно преценил обстановката и решил, че не бива да забравя и другия си противник — маркиз Бонифас, който претендирал за българските земи в западните области на полуострова. По пътя за Солун българските войски обсадили Серес (градът бил подвластен на ломбардския маркиз), който скоро се предал на милостта на Калоян108. По думите на хронистите Калоян не спазил даденото обещание и се разправил с предалите се латинци109. Без да оправдаваме действията на българския владетел, трябва да отбележим, че той бързал да се справи със Серес, тъй като в Солун ставали събития, които изисквали неговото присъствие там. Докато маркиз Бонифас воювал в Пелопонес срещу Лъв Сгур (обсаждал Навплион по думите на Вилардуен110), жителите на Солун се вдигнали на въстание и овладели града, като принудили ломбардския гарнизон заедно със съпругата на маркиза да се затвори в крепостта. От това положение се възползувал българският цар и неговите войски, командвани от Ецуисменос, завладели града. По-нататъшните действия на Калоян са малко неясни: той напуснал Солун — едва ли под заплахата от Бонифас, който бил повикан от съпругата си с писмо111, като го оставил в ръцете на „гърците”. Единственото обяснение на това решение е: ромеите били съюзници на Калоян — нещо повече, негови „поданици”, а той техен василевс!

Единственото обяснение на това решение е: ромеите били съюзници на Калоян — нещо повече, негови „поданици”, а той техен василевс! Ето защо може да се допусне, че Калоян се е съгласил градът и воденето на военните действия срещу латинския гарнизон — намерил убежище в крепостта — да минат в ръцете на местните ромеи, а Ецуисменос се завърнал в Просек, чийто управител бил112. Макар че напуснал Македония113, българският цар все още не бил приключил кампанията си от 1205 г. Връщайки се към „своята страна” („vers son pais” — по думите на Вилардуен114), Калоян влязъл във връзка с пловдивските „попеликани”, т. е. еретици — павликяни и богомили115, които предложили да му предадат града116. Калоян не пропуснал удобния случай да овладее Пловдив — безспорно най-важния градски център в Тракия, чиято ключова позиция можела да изиграе решителна роля в осъществяването на неговите планове. Действията на българския владетел били обосновани и от още нещо: успехите му през пролетта на 1205 г. вероятно пробудили враждебността на ромеите и предизвикали първите пукнатини в българо-византийското сътрудничество117. Тази бърза промяна в отношенията намерила най-ярък израз в Пловдив, който след оттеглянето на Рение дьо Три в Станимака118 останал в ръцете на местното население. И докато „попеликаните” били склонни да го предадат на Калоян, ромеите начело с Алексий Аспиет оказали съпротива.

Тази бърза промяна в отношенията намерила най-ярък израз в Пловдив, който след оттеглянето на Рение дьо Три в Станимака118 останал в ръцете на местното население. И докато „попеликаните” били склонни да го предадат на Калоян, ромеите начело с Алексий Аспиет оказали съпротива. Това, разбира се, не могло да възпре българския владетел, който превзел града (според Вилардуен Пловдив се предал на милостта на Калоян119), наказал сурово една част от жителите (безсъмнено византийци), а друга част изселил принудително120. Завладяването на Пловдив (юни 1205 г.)121 било последното действие от Калояновата кампания през тази година. Веднага след това Калоян се завърнал в Търново. Трудно е да се каже защо изоставил военните действия в самото начало на лятото. Едва ли бихме могли да допуснем, че той се е уплашил от писмото на Инокентий III, което па- 52 пратил след сражението при Адрианопол122. Може би Хониат е по-близо до действителното положение, като твърди, че Калоян се завърнал в престолния си град, тъй като там бил разкрит заговор срещу него123. За съжаление разказът е лишен от подробности и трудно можем да си представим истинското положение на нещата. Сякаш най-логично е най-простото обяснение: военната кампания продължила почти четири месеца и войската се нуждаела от отдих. Ето защо Калоян напуснал Тракия след изключително успешни действия и се завърнал в Търново, за да поднови войната в началото на следващата година124.

Сякаш най-логично е най-простото обяснение: военната кампания продължила почти четири месеца и войската се нуждаела от отдих. Ето защо Калоян напуснал Тракия след изключително успешни действия и се завърнал в Търново, за да поднови войната в началото на следващата година124. Още в средата на януари 1206 г. (три седмици след Коледа, както отбелязва Вилардуен125) цар Калоян изпратил „в земята на Романия”, за да подпомогне Адрианопол и Димотика, една армия, която на 31 януари край Русион нанесла голямо поражение на конетабъла на империята Тиери дьо Термонд126. В отговор регентът Анри засилил гарнизона на Селимврия, но това било твърде малко, за да възпре българите. И наистина през февруари сам цар Калоян начело на многобройна армия навлязъл в „Романия”. Без много усилия той овладял градовете Неапол, Апрос, Родосто, Пандор, Хераклея, Даониум, Чорлу, Атира128, а куманската конница отново достигнала почти до „портите на Константинопол, където Анри, регентът на империята, беше с толкова хора, колкото имаше, твърде опечален и разтревожен, понеже не можеше да разполага с достатъчно люде, за да защитава земята”129. По думите на Вилардуен на пет дни път от Константинопол не останало нищо за опустошение освен градовете Виза и Селимврия — единствените латински владения в Тракия130. През цялата тази кампания цар Калоян действувал по един и същи начин, а именно: разрушавал завладените градове и отвеждал населението им в България131.

По думите на Вилардуен на пет дни път от Константинопол не останало нищо за опустошение освен градовете Виза и Селимврия — единствените латински владения в Тракия130. През цялата тази кампания цар Калоян действувал по един и същи начин, а именно: разрушавал завладените градове и отвеждал населението им в България131. Тъкмо тези негови прояви, безспорно подчинени на една по-голяма цел — присъединяване и приобщаване на цяла Тракия към българската държава,— предизвикали съпротивата на „гърците”, които били в българската армия. Ромеите решили да скъсат окончателно с Калоян (процес, започнал още през 1205 г. със събитията в Пловдив) и да сключат споразумение с латинците. Според постигнатото съгласие ромейската аристокрация в Тракия била оглавена от Теодор Врана, който получил като владение Адрианопол и Димотика132. Тези преговори едва ли са се изплъзнали от вниманието на Калоян. През юни 1206 г. той решил да прекрати своята кампания, твърде резултатна до този момент, с установяване на властта си в Адрианопол и Димотика. Ромейското население на Адрианопол — дотогава съюзник на българския цар — отказало да го пусне в града133.

През юни 1206 г. той решил да прекрати своята кампания, твърде резултатна до този момент, с установяване на властта си в Адрианопол и Димотика. Ромейското население на Адрианопол — дотогава съюзник на българския цар — отказало да го пусне в града133. Тогава Калоян се отправил към Димотика и я обсадил (по думите на Хониат, местните жители били съгласни да признаят Калоян за василевс, но под условие, че той няма да влиза в града134), поставил край стените ѝ много каменометни машини, наредил да изготвят други обсадни съоръжения и дори да отклонят река Марица135. Едва сега регентът на империята Анри се решил да действува (междувременно в Константинопол пристигнали пратеници от Адрианопол и Димотика с молба за помощ135). Вилардуен ни е представил добре предпазливостта, с която латинската армия напуснала столицата и навлязла в Тракия137. Тази демонстрация едва ли е била впечатляваща, но Калоян преустановил обсадата на Димотика и потеглил към Бъл 53 гария (едва ли трябва да приемем без резерва думите на Вилардуен, че „той не посмя да ги дочака, но изгори своите [обсадни] машини и вдигна лагера си” 138). Така или иначе Анри се възползувал от отстъплението, тръгнал по дирите на българския цар, но впоследствие се отклонил към Родопите и успял да освободи затворения в продължение на тринадесет месеца в Станимака Рение дьо Три139.

Така или иначе Анри се възползувал от отстъплението, тръгнал по дирите на българския цар, но впоследствие се отклонил към Родопите и успял да освободи затворения в продължение на тринадесет месеца в Станимака Рение дьо Три139. Там той научил за смъртта на Бодуен140 и побързал да се завърне в Константинопол (в Тракия бил оставен Теодор Врана141), където на 20 август бил коронясан за император142. Цар Калоян се възползувал от оттеглянето на Анри и събитията, свързани с неговото провъзгласяване за император, и през септември 1206 г. изненадващо се появил в Тракия. Този път той сполучил да овладее Димотика, след което разрушил укрепленията на града и отвел със себе си неговото население143. Действията му предизвикали нов поход на император Анри, който достигнал до Берое (градът бил изоставен от българите), а край Близму се удало да освободи отвлечените жители на Димотика144. Анри, след като посетил Адрианопол и Димотика (да огледа пораженията на града, нанесени от Калоян145), за първи път се отправил срещу България. През Терме (Акве Калиде) той достигнал до Акило*46 и без да стори нещо по-съществено, се завърнал в Константинопол147. В началото на следващата 1207 г. цар Калоян променил тактиката. Той намерил съюзник, който да отвлече вниманието на латинците и да отклони част от техните сили, в лицето на Теодор Ласкарис148.

През Терме (Акве Калиде) той достигнал до Акило*46 и без да стори нещо по-съществено, се завърнал в Константинопол147. В началото на следващата 1207 г. цар Калоян променил тактиката. Той намерил съюзник, който да отвлече вниманието на латинците и да отклони част от техните сили, в лицето на Теодор Ласкарис148. Инициативата за съвместни и едновременни военни действия срещу Анри, който разполагал с твърде малко хора в Константинопол, дошла от никейския владетел. Българският цар изразил веднага своята готовност да се съюзи отново с ромеите — този път с тези от Мала Азия, за да се справи с латинците и ромеите около Теодор Врана149. Наскоро след това цар Калоян, съпроводен от куманската конница, нахлул в Източна Тракия и обсадил Адрианопол (в същото време Теодор Ласкарис започнал настъпление в Мала Азия159). Този път той бил по-добре подготвен: поставил срещу адрианополските укрепления тридесет и три каменометни машини и водел със себе си специално подготвени хора (Вилардуен ги нарича „trencheres”, т. е. „сапьори”)161, които щели да се опитат да разрушат (или пробият?) крепостните стени на града. Но и този път не сполучил. Вилардуен обяснява неуспеха по следния начин: докато българите обсаждали Адрианопол и атакували на няколко пъти здравите му стени152, куманите се пръснали из Тракия, награбили плячка и решили да се завърнат в страната си.

Но и този път не сполучил. Вилардуен обяснява неуспеха по следния начин: докато българите обсаждали Адрианопол и атакували на няколко пъти здравите му стени152, куманите се пръснали из Тракия, награбили плячка и решили да се завърнат в страната си. А след това добавя: „И когато той (Калоян — И. Б.) видя това, не посмя да остане без тях пред Адрианопол’.’153 Оттеглянето на цар Калоян от Тракия облекчило положението на император Анри, който насочил цялото си внимание към Мала Азия и скоро сключил двегодишно примирие с Теодор Ласкарис. По този начин, отбелязва Вилардуен, били разделени враговете на империята, Калоян и Теодор Ласкарис, „конто бяха приятели и се подпомагаха във войната”154. Почувствувал се с развързани ръце, Анри събрал армията си в Селимврия и за втори път потеглил към България (юли — август 1207). Този път латините достигнали до старопланинските подножия, прекарали три дни в град Авли и се завърнали обратно155. По-се 54 Сериозна и по-важна за България била следващата стъпка на император Анри. В края на месец август в Кипсела той се срещнал с маркиз Бонифас дьо Монфера и се споразумял с него в началото на октомври да съберат армиите си в полята край Адрианопол и да започнат съвместна военна кампания срещу българския цар166. Действията на цар Калоян след отстъплението от Адрианопол до края на август 1207 са неизвестни.

Действията на цар Калоян след отстъплението от Адрианопол до края на август 1207 са неизвестни. Мълчанието на изворите сякаш навежда на мисълта за пасивност, за намерение да не се предприема нищо по-сериозно през изтичащата година. По-нататъшните събития показват обратното: те свидетелствуват, че Калоян е следял внимателно своите противници. На 4 септември близо до Мосинопол маркиз Бонифас бил убит от „li Bougre de la terre”157, а главата му била изпратена на цар Калоян168. Трудно е да се каже дали тези българи от околностите на Мосинопол (по време на срещата в Кипсела маркиз Бонифас отстъпил града на Вилардуен169) са действали самостоятелно или по внушение и под ръководството на българската държавна власт. Но както и да било, цар Калоян не пропускал да се възползува от това обстоятелство. Той правилно решил, че император Анри в такъв момент едва ли би започнал сериозно настъпление срещу българската държава160, и наскоро след смъртта на Бонифас, през втората половина на септември 1207 г., се отправил срещу Солун. Предприетата от цар Калоян обсада на Солун (края на септември — началото на октомври), като оставим настрана някои по-късни историци (Г. Акрополит и следващия го Т. Скутариот161), ни е позната по разкази на Робер дьо Клери162 и монаха Алберик163, от една страна, и от житийните текстове — от друга (главно цикъла „Чудесата на св. Димитър Солунски”164 и житието на св. Сава166).

Всички автори са единодушни в едно: цар Калоян намерил своята гибел край стените на Солун. Различието идва, когато трябва да се обясни смъртта, да се посочи непосредствената причина за нея: Калоян бил погубен от закрилника на града св. Димитър (Робер дьо Клери и Алберик), от св. Димитър със „съучастието"на куманина Манастър166 (етнографският цикъл за Солунския светец), от неизвестен конник (отново св. Димитър?), поразен в сърцето, без да се знае от кого, най-сетне починал от болка в страната, както твърди Акрополит167. На пръв поглед съгласуването на тези известия и издирването на истината е извънредно трудно. Все пак не може да не направи впечатление едно нещо, а именно: всички автори, в една или друга форма, наблягат на чудодейния елемент (дори Акрополит не пропуска да вмъкне в разказа си легендата); следователно би могло да се допусне, че в основата на посочените извори лежи един и същи разказ за гибелта на българския цар. Различията между тях са лесно обясними: те са плод на народната мълва, на всеобщия интерес към това изключително важно събитие от междубалканските политически отношения, на мястото на град Солун във византийската история (на това впрочем се дължи и вплитането на Калояновата съдба в „Чудесата” на солунския светец, покровител на града).

Различията между тях са лесно обясними: те са плод на народната мълва, на всеобщия интерес към това изключително важно събитие от междубалканските политически отношения, на мястото на град Солун във византийската история (на това впрочем се дължи и вплитането на Калояновата съдба в „Чудесата” на солунския светец, покровител на града). Анализът на изброените извори води към още един извод: цар Калоян е бил застигнат от внезапна, нечакана от никого смърт (дори известието на Акрополит не противоречи на подобно заключение168). Този извод вече може да бъде подкрепен и по друг път — медицинското изследване на скелета от погребение №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във 55 Велико Търново (без съмнение скелета на цар Калоян) показа категорично, че погребаният, преди да бъде връхлетян от смъртта, се е радвал на цветущо здраве169. И така, цар Калоян починал от насилствена смърт в резултат на организиран заговор, чиито нишки водят към обсадения от него Солун. Както местните гърци — за тях той е бил вече „Скилоянис”, „Ромеоктонос”, „мъж на кървите”, най-злият враг на ромейския род,— така и ломбардските барони са имали достатъчно основания да организират физическото унищожаване на българския цар. През 1972 г. при археологически разкопки в търновската църква „Св. четиридесет мъченици” в нейния северен портик бе открито погребение на мъж, който е носил на дясната си ръка голям златен пръстен

През 1972 г. при археологически разкопки в търновската църква „Св. четиридесет мъченици” в нейния северен портик бе открито погребение на мъж, който е носил на дясната си ръка голям златен пръстен (61,75 г., 23,7 карата) с надпис в негатив „Калоянов пръстен” (Калоянов пръстен)!71. Надписът на пръстена, както и някои други обстоятелства дадоха материал за оживена дискусия (в повечето случаи в ежедневната преса)172: дали откритият гроб принадлежи на цар Калоян или на негов едноименник? Трезвото преценяване на всички обстоятелства, свързани с разкритото погребение, показва категорично, че в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново е погребан цар Калоян. Кои са аргументите, които дават основание за подобен извод? При изучаването на този нелек въпрос173 трябва да бъдат разграничени два основни момента: датировка на погребението и отъждествяване на погребания. Ще започнем с първия от тях. В житието на Иларион Мъгленски Патриарх Евтимий пише, че мощите на светеца, пренесени в Търново по нареждане на цар Калоян, били поставени в църквата „Св. четиридесет мъченици”: положи цр[ъ]нви свать и словиъжх велнио- КАЛУеминъ 0 - т е, л ж е и до н [ь)]пЪ лежжще” г74. Следователно в 1205 г. църквата вече е съществувала и нищо не е пречело в 1207 г. там да е бил погребан цар Калоян.

четиридесет мъченици”: положи цр[ъ]нви свать и словиъжх велнио- КАЛУеминъ 0 - т е, л ж е и до н [ь)]пЪ лежжще” г74. Следователно в 1205 г. църквата вече е съществувала и нищо не е пречело в 1207 г. там да е бил погребан цар Калоян. Известен е опитът да се отрече това сведение175 главно въз основа на традиционното схващане, че църквата е построена в 1230 г., т. е. поне двадесет години след Калояновата смърт176. Археологическите разкопки разкриха погребения, които явно датират отпреди 1230 г., и останки от сгради (вероятно манастирски комплекс), който също възхожда към една по-ранна епоха. Това позволява северният портик, където се намира гроб №39, да бъде датиран със сигурност значително по-рано, отколкото предложи неговият разкопвач178. От друга страна, мемориално ктиторският надпис на цар Иван II Асен179 в никакъв случай не означава, че църквата е построена в 1230 г. и че преди тази дата там не е имало постройки. Изразът създаръ ЗйУАЛй йк 11а д р и 1>,&1/ь:коЬор$дг Ьк rov дере- \iov) не бива да се тълкува винаги и навсякъде в смисъл, че въпросната сграда е построена изцяло, из основи, „на чисто място”, по времето, за което се съобщава в съответния надпис.

Изразът създаръ ЗйУАЛй йк 11а д р и 1>,&1/ь:коЬор$дг Ьк rov дере- \iov) не бива да се тълкува винаги и навсякъде в смисъл, че въпросната сграда е построена изцяло, из основи, „на чисто място”, по времето, за което се съобщава в съответния надпис. Напротив, такива случаи са твърде редки (Батошевският надпис180), докато обратното твърдение може да бъде подкрепено с много примери, които водят към един и същи случай: преправка, преустройване на вече съществуваща сграда!181. Всичко казано дотук води до един извод: погребение №39 без особени трудности и противоречия може да бъде датирано преди 1230 г. 56 Отъждествяването на погребания в гроб №39 се улеснява значително от извършените за първи път у нас подробни технико-лабораторни изследвания182, антропологически183 и други проучвания. Нека минем към резултатите. Скелетът има дължина 188 см, което говори за едър, с внушителна външност мъж (Калоян, т. е. красивият Йоан?!). Погребаният е починал на 35 — 40 г. (тази констатация ни отвежда към възрастта на цар Калоян), той е бил физически силен човек, в отлично здраве, без увреждания (като се изключат белезите от заздравели рани по черепа). Смъртта, както вече казах, е настъпила внезапно184 — факт, който съвпада с обстоятелствата на Калояновата смърт. След настъпването на смъртта вътрешностите на трупа са били извадени, а самото тяло — осолено185.

Смъртта, както вече казах, е настъпила внезапно184 — факт, който съвпада с обстоятелствата на Калояновата смърт. След настъпването на смъртта вътрешностите на трупа са били извадени, а самото тяло — осолено185. Тези наблюдения не може да не се свържат с известието, което намираме в житието на св. Сава. Там е казано, че приближените на покойния цар Калоян „показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му [и] като извадиха всички му вътрешности и тялото му осолиха, отнесоха го в своята страна”186. Наличието на много какавиди и на мухи в погребението показва, че трупът не е бил положен в гроба веднага, а е стоял продължително време на открито — минимално 6 — 8 дни; максимално 12 — 15 дни187. Тази важна констатация отново ни отвежда към цар Калоян и обстоятелствата, съпровождащи неговата смърт и погребение: трупът на българския цар наистина е бил погребан известно време след настъпилата смърт, тъй като е трябвало да бъде пренесен от Солун до Търново. Технико-лабораторните изследвания показаха по убедителен начин, че имаме работа с твърде богато погребение, особено когато става дума за облеклото на мъртвеца. Проучванията свидетелствуват, че дрехите на покойния са били изготвени от скъпи, златоткани ленени и копринени материи и са украсени със сърма, бисери, злато.

Технико-лабораторните изследвания показаха по убедителен начин, че имаме работа с твърде богато погребение, особено когато става дума за облеклото на мъртвеца. Проучванията свидетелствуват, че дрехите на покойния са били изготвени от скъпи, златоткани ленени и копринени материи и са украсени със сърма, бисери, злато. Преобладаващият цвят на откритите остатъци от тъкани, както и на незначителните парченца кожа (вероятно от обувките) е червен188. Костюмът на погребания (цар Калоян) се е състоял (дотолкова, доколкото може да бъде възстановен) от шапка-покривало, диадема, туника, кожени обувки; тялото е било покрито със специален плащ-саван, всичко богато украсено189. Като прибавим към това и впечатляващия златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен”190, става очевидно, че в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” е погребан цар Калоян. Убийството край стените на Солун и последвалото погребение в църквата „Св. четиридесет мъченици” отбелязали края на десетгодишното царуване на Калоян. Макар и кратко, управлението на този български владетел оставило трайни дири в съдбините на българската държава и в историята на Балканския полуостров. Кои са основните моменти и, разбира се, основните постижения в Калояновата политика? Първо, с помощта на папа Инокентий III той затвърдил царската титла на българските владетели от Второто царство, а чрез съюза си с ромеите (1205) той дори се домогнал до титлата „василевс на българи и гърци” — решителна крачка към осъществяването на Голямата идея в българската външна политика.

Първо, с помощта на папа Инокентий III той затвърдил царската титла на българските владетели от Второто царство, а чрез съюза си с ромеите (1205) той дори се домогнал до титлата „василевс на българи и гърци” — решителна крачка към осъществяването на Голямата идея в българската външна политика. Наистина Калоян не смогнал да овладее Константинопол — неговата крайна цел (тези стремления карат някои учени да го сближават с цар Симеон191), но постигнатото било добра основа за политиката на неговите приемници. 57 Вторият резултат от Калояновата политика имал решително значение за съдбините на Балканите. Само една година след създаването на Латинската империя българският цар й нанесъл такъв удар, че тя престанала да бъде заплаха за балканските държави. Няма съмнение, че ако в 1261 г. Михаил VIII Палеолог направил последната стъпка към унищожаването на Латинската Константинополска империя, първата и най-важна била сторена от цар Калоян в 1205 г. Тези десет години властвуване на Калоян, наситени с много и значителни събития, дали възможност за пълна изява на третия Асеневец — изява на неговото държавническо мислене, политическо и дипломатическо умение, качества на голям военачалник. Всичко това прави от Калоян един от най-бележитите български владетели от Второто царство193. Калоян е бил женен — обикновено се приема, че царицата е била 2 Едва ли има друг български владетел, чието име да е засвидетелствувано в тол Вълов.

Всичко това прави от Калоян един от най-бележитите български владетели от Второто царство193. Калоян е бил женен — обикновено се приема, че царицата е била 2 Едва ли има друг български владетел, чието име да е засвидетелствувано в тол Вълов. Новите разкопки на църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Тър ново (работата на М. П. Погодин. С., 1981, с. 125, 137, 139, 277, 438); Калоян (Б. Ст. Ан nitius (Пак там, с. 21); Ioannitius (Пак там, с. 60), Kaloiohannes (Пак там, с. 21); CGR, p. 420). ‘3 Антропологическото изследване на скелета от гроб №39 (църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново) показа, че погребаният (цар Калоян — 1167 - 1172 г. 8 Г. Цанкова-Петкова („Асеневци”, с. 48, бел. 58) приема, че Калоян избя дение се основава на направилия интерпретация на Хониатовото съобщение (вж бел. 6 и 7). Византийският историк дава да се разбере, че Калоян бил взет за залож 58 „Възобновяване на войната”, както твърди Цанкова. Последвалото известие за бягството на Калоян не стои във временна връзка с предшествуващото изречение. 13 Напоследък в подкрепа на това схващане се привежда откритият в гроб №39 („Св. четиридесет мъченици”) златен пръстен-печат с надпис „Калоянов пръстен”. В. Инкова (Калояновото погребение, с. 83, 90) приема, че това е „актов печат”, използуван не само „с частна, но и с официална сфрагистична цел”.

13 Напоследък в подкрепа на това схващане се привежда откритият в гроб №39 („Св. четиридесет мъченици”) златен пръстен-печат с надпис „Калоянов пръстен”. В. Инкова (Калояновото погребение, с. 83, 90) приема, че това е „актов печат”, използуван не само „с частна, но и с официална сфрагистична цел”. И е сериозен извор за средновековна България”. От своя страна Ив. Дуйчев (Цар Калоян, с. 113) пише: „Несъмнено подпечатваната с този печат кореспонденция не е била „частна”, а без друго „служебна". Всичко нето на царския престол Калоян е заемал някаква висша длъжност в държавната йерархия и при нейното изпълнение е използувал многократно своя пръстен-печат.” Трябва да отбележим, че Калояновият пръстен-печат не е „актов” печат, т.е. печат, който е удостоверявал автентичността на държавни актове, документи и им печат, използуван при уреждане на частни дела, е и надписът на печата, който не отразява служебното положение на своя собственик. Подобно предназначение са имали както и познатите от по-рано пръстени-печати — „Ходоров пръстен”, „Витомиров новия пръстен”: „Собственикът на пръстена е трябвало да бъде в своето време твърд. Калоян поел властта след смъртта на Иван I Асен, тъй като българите не приели Пе. 16 Обикновено се приема, че Калоян е приел царската власт в края на 1197 г.

Калоян поел властта след смъртта на Иван I Асен, тъй като българите не приели Пе. 16 Обикновено се приема, че Калоян е приел царската власт в края на 1197 г. Освен съображението, че смъртта на Петър и възшествието на Калоян са станали малко след кончината на Иван I Асен, за началната дата на Калояновото властвуване имаме и едно по-категорично посочване. В едно от писмата си до папа Инокенгър гървосвещеник. Тъй като писмото е писано между 25 февруари 1203 и 25 февруа (Ив. Дуйчев) 59 34 За годината, през която е сключен мирът, има противоречия: П. Ников (Северозападните български земи, с. 122) смята, че това е станало в 1201 г. На същото мнение са и Ив. Дуйчев (Проучвания, т. II, с. 108), В. Н. Златарски (История, Т. 3, с. 147) приема, че мирът е бил установен в 1202 г. Вж. също: А. Крарто Векри. 'Н кагй t& v A cltwgjv 'ЕХХт?ио-ВоvXyafitxt) стй/лгра&с kvQpdx-V (1204 — 1206), Лдфси 1964, 28 - 29. 45 Библиография за IV кръстоносен поход, както и някои последни изследвания: Н. Е. Мвуер. Bibliographie zu Geschichte der Kreuzzüge. Hannover, 1960; Literaturbericht über die Geschichte der Kreuzzüge. Veröffentlichungen 1958 — 1967. Historische Zeitschrift, 1969. 3, 647 — 732; A. S. Atiya. The Crusades. Historiography and bibliography. London, 1962; F. Gardini. Gli studi sulle crociate dal 1945 ad oggi.

Bibliographie zu Geschichte der Kreuzzüge. Hannover, 1960; Literaturbericht über die Geschichte der Kreuzzüge. Veröffentlichungen 1958 — 1967. Historische Zeitschrift, 1969. 3, 647 — 732; A. S. Atiya. The Crusades. Historiography and bibliography. London, 1962; F. Gardini. Gli studi sulle crociate dal 1945 ad oggi. Rivista storica italiana, LXXX, 1968, 79 — 106; A. M. Nada Patrone. La Quarta crociata e L Impero Latino di Romania (1198 — 1261). Torino, 1972; A. Carile. Per una 60 p. 563. 62 Проследявайки продължителните преговори между цар Калоян и папа Инокентий III, прави впечатление, че българският владетел не поискал онова, което неговите братя петнадесет години по-рано не пропуснали да поискат от Фридрих I Барбароса: „императорската корона на гръцкото кралство” (вж. тук, I, №1, Иван I Асен). Естествено е да си зададем въпроса, защо Калоян е проявил такова въздържане. Не е имал може би подобни стремления? Едва ли! Цялата му политика, особено последните три години от царуването му, показват обратното. Още повече, че Голямата идея, идеята за българска хегемония на Балканите, за българско господство над Царицата на градовете, е била винаги жива и не е зачерквана от външнополитическата програма на българските владетели. Тогава? Калоян е проявил достатъчно съобразителност, за да разбере, че Инокентий III не би могъл да задоволи подобно искане.

Тогава? Калоян е проявил достатъчно съобразителност, за да разбере, че Инокентий III не би могъл да задоволи подобно искане. При това положение вместо да получи отказ, той решил да получи титлата „цар” („император”) на България — последното стъпало към „цар” (император) и самодържец на българи и ромеи. Бъдещето показало, че Калоян е избрал правилно. 61 Ангел било сключено през януари 1203 г. ris, 1976. 72 дж тук, бел. 61. подобно предложение на Фридрих I Барбароса (вж тук, I, №1, Иван I Асен). От друга страна, може би трябва да видим един опит на Калоян да измами кръстоносците — за него да остане императорската титла и Константинопол, а рицарите да се задоволят с разграбването на града, след което да се отправят към Светата земя? 18 юли 1203 и август 1204. Безспорно този период би могъл да бъде съкратен значително, тъй като Калояновите постъпки за сключване на мир са направени след 13 април 1204 г. Посоченият текст в Gesta Innocentii е категоричен: цар Калоян преговаря не с византийския василевс, а с рицарите. А отговорът на кръстоносци Innocentii и ги отнася към лятото на 1204 г.). За разлика от В. Н. Златарски Г. Цанкова-Петкова (Асеневци, 57 — 58) е представила преговорите на цар Калоян с латинците непълно, безсистемно, с грешни датировки,

преговаря не с византийския василевс, а с рицарите. А отговорът на кръстоносци Innocentii и ги отнася към лятото на 1204 г.). За разлика от В. Н. Златарски Г. Цанкова-Петкова (Асеневци, 57 — 58) е представила преговорите на цар Калоян с латинците непълно, безсистемно, с грешни датировки, 78 Обикновено към това време, т. е. първата половина на 1204 г. се отнася срещата на цар Калоян с Пиер дьо Брашиьо („le heros incontestable de la croisade” ският рицар разказал на българския владетел занимателна история: кръстоносците били потомци на Троя или по-точно на троянците, които се спасили при гибелта на отнесе срещата към септември 1206 г. И наистина трудно е да се приеме, че подобна среща между цар Калоян и френския рицар е могла да се състои между 16 май (а не 28 февруари!), т. е. коронацията на Бодуен, и 1 ноември 1204 г., когато Пиер дьо 62 82 За „турски” съюзници на цар Калоян в кампанията от 1205 г. се говори в извори с различен характер и съставени през различно време; писмо на император Анри (тогава все още регент) до папа Инокентий III от 5 юни 1205 г. (Дуйчев.

62 82 За „турски” съюзници на цар Калоян в кампанията от 1205 г. се говори в извори с различен характер и съставени през различно време; писмо на император Анри (тогава все още регент) до папа Инокентий III от 5 юни 1205 г. (Дуйчев. Преписката, № XXXIV, с. 72); писмо на папата до неизвестно лице от август 1205 (?) (Пак там, № XXXII, с. 68); Roberti Canonici Chronicon, р. 270, Andreae Danduii Chronica, p. 280; Toypovuidv tov Mopftoc, p. 49, v. 1148 (сред Калояновите войски в битката край Адрианопол); Hendrickx. Documents diplomatiques, №23 (XLIX 5, 140 — 141); Bozilov. La „Chronique de Moree”, p. 44 et n. 61. 83 Bozilov. La „Chronique de Moree”, 43 — 44. 84 Villehardouin, II, §264 — 265, p. 71 — 72; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §264 — 265. 88 Nic. Choniatae Historia, p. 612. 86 Villehardouin, II, §333, p. 142 — 144; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §333. За българо-гръцкия „съюз” през 1205 — 1206 г. вж: Златарски. История. Т. 3, 215 — 219; Б. Примов. Гръцко-български съюз в 92 Villehardouin, II, §349, p. 158; Nic. Choniatae Historia, p. 617. 93 Villehardouin, II, §350, p. 160. Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §350. 94 Пак там, §351, р. 160. 95 Пак там, §352, р. 162. 96 Пак там, §355, р. 164; Nic.

Гръцко-български съюз в 92 Villehardouin, II, §349, p. 158; Nic. Choniatae Historia, p. 617. 93 Villehardouin, II, §350, p. 160. Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §350. 94 Пак там, §351, р. 160. 95 Пак там, §352, р. 162. 96 Пак там, §355, р. 164; Nic. Choniatae Historia, р. 615. 97 Villehardouin, II, §357 — 360, p. 166 — 170; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §357 — 360; Nic. Choniatae Historia, p. 616; Robert de Clari, §CXII, 105 — 106. L’estoire de Erades empereur, 280 — 283; Ernoul, 381 — 385; J. A. Buchon. Collection des Chroniques nationales Francises III. Paris, 1828, 288 — 289; Roberti Canonici Chronicon, 269 — 270; Gesta Innocentii, §CVIII, col. CXLVH; G. Acropolitae Historia, p. 22; Theod Scutariota, 458 — 459; Ephraemius, 297 — 299, w. 7337 — 7399; Andreae Danduii Chronica, 280 — 281; Nic. Greg., I, 2: I, 15 — 16; Kaluzniacki. Werke, S. 197, §X; Bozilov. La „Chronique de Moree”, 46 — 48. За битката при Адриано- 63 117 Точната хронология на българо-гръцкото сътрудничество е неустановена.

Greg., I, 2: I, 15 — 16; Kaluzniacki. Werke, S. 197, §X; Bozilov. La „Chronique de Moree”, 46 — 48. За битката при Адриано- 63 117 Точната хронология на българо-гръцкото сътрудничество е неустановена. Ако следваме Вилардуен (Villehardouin, II, §422 — 423, p. 234 — 236) скъсването на гърците с българите и началото на гръцко-латинския съюз би трябвало да бъдат отнесени към юни 1206 (вж. в този смисъл Е. Фарал във Villehardouin, II, р. 213, п., р. 236, п. 4; Long по п. Les compagnons de Villehardouin, p. 264). Според Е. Фарал тази хронология на събитията се подкрепя от писмото на Анри до брат му Жофроа (Buchon, Rech. et Mater, I, 163 — 156). Вярно е, че Анри отнася обръщението на гърците към латинците след обсадата на Димотика от цар Калоян (юни 1206) и след битката при Русион (31 януари 1206), но в същото време Анри поставя и разорението на Пловдив след битката при Русион, което противоречи 64 и на Вилардуен, и на Хониат. Ако следваме пък разказа на Хониат, разногласията между българи и гърци би трябвало да бъдат отнесени към лятото на 1206 г. (N i с. Choniatae Historia, р. 627; Златарски. История, Т. 3, с. 239 — той не се спира на хронологическите разногласия).

64 и на Вилардуен, и на Хониат. Ако следваме пък разказа на Хониат, разногласията между българи и гърци би трябвало да бъдат отнесени към лятото на 1206 г. (N i с. Choniatae Historia, р. 627; Златарски. История, Т. 3, с. 239 — той не се спира на хронологическите разногласия). Очевидно, сведенията от двата основни извора биха могли да бъдат съгласувани само по един начин, а именно: Хониат пише за началната фаза от разпадането на българо-гръцкия съюз, а Вилардуен — за крайната. Вж и История. Т. 3, с. 142. 119 Пак там, §401, р. 212. 121 Без да обяснява защо, Г. Цанкова-Петкова (Асеневци, с. 66) отнася събитията в Пловдив към лятото на 1206 г. 124 Докато цар Калоян се намирал в Македония и се разправял с пловдивските ромеи, регентът на империята Анри е могъл да противодействува твърде слабо. До началото на зимата той пребивавал в Памфилион и подсилил гарнизоните в Русион, Виза и Неаполис (Villehardouin, II, §402 — 404, р. 212 — 216), които били овладени от латинците през юни, след оттеглянето на Калоян (Пак там, §390 — 391, р. 200 — 202). Опитът му да завладее Адрианопол бил несполучлив. Вж: Пак там, §395 — 397, р. 204 — 206; Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 142. 5 Фамилията на Асеневци. - 65

Опитът му да завладее Адрианопол бил несполучлив. Вж: Пак там, §395 — 397, р. 204 — 206; Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 142. 5 Фамилията на Асеневци. - 65 е бил севаст на преселените от Пловдив ромеи (за подобно тълкуване на титлата севаст: Н. Ahrweiler. Le sebaste chef de groupe ethniques. — В: H. Ahrweiler. Etudes sur les structures administratives et sociales de Byzance. London, 1971, № XIV) и е бил определен за такъв от цар Калоян (Божилов. България при Асеневци, с. 91). По всяка вероятност севаст Василий Вамбулинос е идентичен с управителя на Мелник, известния „bailli Burille” (Henri de Valenciennes, 8619, p. 85), 137 vi11 ehardouin, Ц, 1422 - 423, р. 234 - 236. 138 Съгласно решението на съвета на бароните армията се отправила към съвет, след което рицарите потеглили към Виза (Пак там, 842, р. 240). След още 66 166 Появата на Манастър като основно действуващо лице в тези събития е много интересна и съвсем не е случайна. Наистина Ив. Дуйчев (I v. Dujčev, La bague-éceau, p. 181) писа: „бързо бил изтъкан легендарен разказ, контаминирайки фигурата на Калояновия военачалник Манастър, от кумански произход, със свети Димитър”. Възможност за подобна контаминация е съществувала, тъй като името Манастър (MavaOTpaq) е било познато в Солунската област.

Наистина Ив. Дуйчев (I v. Dujčev, La bague-éceau, p. 181) писа: „бързо бил изтъкан легендарен разказ, контаминирайки фигурата на Калояновия военачалник Манастър, от кумански произход, със свети Димитър”. Възможност за подобна контаминация е съществувала, тъй като името Манастър (MavaOTpaq) е било познато в Солунската област. В една практика от 1300 г. (Actes d’Esphigmenou, №8, 1, 37 — 38) е споменат някой си Манастър (от с. Враста, катспаникия Рендинв) със семейството си: съпруга Кали, дъщери Мария и Зои, зет Димитър, внуци Хриси и Константо. Но все пак остава въпросът: Защо е била необходима тази контаминация, и то с куманин? Струва ни се, че присъствието на Манастър в легендата е оправдано, а неговото участие в събитията — реално. 168 Болките в страната, на които толкова много настоява Ив. Дуйчев, биха могли да бъдат предизвикани от удар или най-общо, да се появят след външна намеса (сочена и по-старата литература). 173 Основните аргументи против са два: датировката на погребение №39 (В. Вълов го отнася към края на XIII — началото на XIV в.) и липсата на царска титла в надписа на пръстена. И на двете обстоятелства ще се спрем по-долу. 176 Основен и единствен извор: надписът на цар Иван II Асен в църквата „Св. четиридесет мъченици” (Царевград Търнов, Т. 4. С., 1984, 8 — 9). 67

И на двете обстоятелства ще се спрем по-долу. 176 Основен и единствен извор: надписът на цар Иван II Асен в църквата „Св. четиридесет мъченици” (Царевград Търнов, Т. 4. С., 1984, 8 — 9). 67 1^8 Хлътването на тухлената настилка от портика, на мястото на гроб №39 не би могло да бъде сериозен довод за късната датировка на погребението (Инкова. Калояновото погребение, с. 92, бел. 246). Аргументацията на датировката, предложена от В. Вълов, чрез откритите монети, също е неубедителна. Първата от тях първоначално бе обявена за „византийска монета на Палеолозите” (Инкова. Калояновото погребение, с. 92, бел. 245), а след това — за „анонимна солунска монета от средата на XIII в.” (lie) (В. Вълов. Цит. съч., с. 42). Втората монета принадлежи на император Исаак II Ангел (1185 — 1195) (съобщение на В. Вълов на заседанието от 4 март 1976 г.). За съжаление и двете монети все още не са публикувани. 193 Буди недоумение негативната преценка на такъв прозорлив историк като В. Н. Златарски. „Той (Калоян) обаче, не можал да прокара и да осъществи тая идея при всичките благоприятни обстоятелства, защото бил лош дипломат и политик"(sic!). Вж: Златарски. История. Т. 3, с. 264. Тази преценка е повторена у Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 78. Критика на това с нищо необосновано становище у Божилов. България при Асеневци, с. 92.

Вж: Златарски. История. Т. 3, с. 264. Тази преценка е повторена у Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 78. Критика на това с нищо необосновано становище у Божилов. България при Асеневци, с. 92. 194 Само Г. Акрополит пише: „Л)Р Ек1л5Йа де Самусцхегт р eXr?^XJ<r...” (G. А е* 68 Сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян; майка на Борил и Стрез. Не е спомената в никакъв извор.

№ 6. NA.

АСЕНИНА II Сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян, майка на Алексий Слав. Не е спомената в изворите.

№ 6. БОРИЛ (1207 - 1218) Борил, племенникът на първите трима Асеневци, е сред онези членове на фамилията, които са били застигнати от най-трагична съдба. Но сякаш това не е било достатъчно и днес над него тегне суровата присъда на Клио, или, за да бъда по-точен, на съвременната българска историопис. Да започнем с възшествието му на царския престол (поради липса на извори не знаем нищо за позициите му в Търново преди октомври 1207 г.). Изворите не са достатъчно ясни и категорични, когато описват пътя, по който Борил достигнал до върховната власт в страната. Но това не е попречило на повечето изследователи да говорят за заговор или поне за узурпация. Единствен Ив. Дуйчев не се остави да бъде подведен от натрапващата се идея за незаконно овладяване на търновския престол. Съвсем основателно той прие, че Бориловият брак с Калояновата съпруга (спо-телство за съществуващ заговор, а опит за легитимиране на властта. Не по-малко приемливо е и другото допускане на Дуйчев: в самото начало Борил не е бил цар и самодържец, а регент от името на Иван Асен и Александър. Това становище би могло да бъде подкрепено и развито по-нататък. Актът на узурпация съществува само тогава, когато по насилствен път се нарушава строго регламентиран ред. В случая нищо не ни убеждава, че е съществувал определен порядък на престолонаследието от баща към син.

Това становище би могло да бъде подкрепено и развито по-нататък. Актът на узурпация съществува само тогава, когато по насилствен път се нарушава строго регламентиран ред. В случая нищо не ни убеждава, че е съществувал определен порядък на престолонаследието от баща към син. Събитията от 1196 — 1197 г. показват обратното: царската власт е преминавала от брат към брат. И ако случаят с Петър може би не е съвсем типичен, тъй като той е приел царска титла още от 1186 г. и е бил съвладетел на Иван I Асен, то при Калоян няма място за спор. Нещо повече, ако погледнем Калояновите действия от друг ъгъл, те също биха могли да бъдат характеризирани като узурпация, тъй като третият брат е взел властта независимо от това, че имало „законни” наследници на престола (Иван Асен и Александър). Но очевидно нещата не са стояли по този начин. Нека се върнем към събитията в Търново от октомври 1207 г. Различавали ли са се действията на Борил от тези на Калоян в 1197 г.? По същество не! Царят е убит, престолът е свободен, но държавата не мо же да остане без върховен ръководител. И Борил е този, който съумява да овладее царската власт.

Царят е убит, престолът е свободен, но държавата не мо же да остане без върховен ръководител. И Борил е този, който съумява да овладее царската власт. Съумява, защото за нея е имало и други претенденти — Алексий Слав и Стрез (Иван Асен и Александър са все още непълнолетни, за да се намесят в спора). И ако в случая трябва да се говори за насилие на Борил, то е упражнено не спрямо закона, за който не знаем със сигурност дали е съществувал, а спрямо останалите конкуренти (Алексий Слав и Стрез), които се смятали за достойни да носят царската корона. Възшествието на Борил едва ли е било лесно. Царствената му съпруга е осигурила известна приемственост и законност на неговото положение, но той бил принуден да се справи със сила с противниците си. Изворите показват, че Борил сполучил да се наложи, но не сполучил да ги отстрани окончателно: и докато Стрез, намерил убежище в Сърбия, не бил заплаха за бъдещето, с Алексий Слав трябвало да се водят истински военни действия. Независимо от това не съвсем стабилно вътрешно положение Борил бил принуден да насочи своя поглед навън. Външно политическата обстановка му е налагала да продължи Калояновата политика, т. е. война срещу Латинската империя и Солунското кралство. Следвайки примера на своя вуйчо, на първо време Борил избрал за свой противник Константинопол.

Независимо от това не съвсем стабилно вътрешно положение Борил бил принуден да насочи своя поглед навън. Външно политическата обстановка му е налагала да продължи Калояновата политика, т. е. война срещу Латинската империя и Солунското кралство. Следвайки примера на своя вуйчо, на първо време Борил избрал за свой противник Константинопол. През пролетта на 1208 г. българите отново се появили в Тракия. Но този път Анри, който се чувствувал по-уверен, не бил склонен да чака и се отправил срещу Борил. Първият сблъсък, който нямал решителни последици и за двете страни, станал край Берое. След това стълкновение Борил очевидно се е насочил към Пловдив (съдбата на града след Калояновата смърт е неизвестна), тъй като там скоро пристигнал и император Анри. Единственото описание на Пловдивското сражение дължим на Анри дьо Валансиен. За съжаление перото на Вилардуеновия продължител нито е достатъчно оригинално (обстоятелствата, предшествуващи битката, ни отвеждат към Адрианополското сражение*7), нито достатъчно обективно (за това говорят цифровите данни за двете армии). И все пак то е което ни уведомява за поражението на Борил — факт, подкрепен и от друг извор. Последиците от това поражение на Борил (31 юли 1208) едва ли са били толкова тежки, тъй като наскоро след него в началото на 1209 г. българските войски отново били готови да нахлуят в земите на империята.

Последиците от това поражение на Борил (31 юли 1208) едва ли са били толкова тежки, тъй като наскоро след него в началото на 1209 г. българските войски отново били готови да нахлуят в земите на империята. Към същото време се отнася и един епизод, разказан пак от Валансиен, който свидетелствува, че международният престиж на българския цар едва ли е бил сериозно увреден. Според френския историк войски на император Анри обсадили Стрез, но местните гърци предпочели да предадат града на българите, отколкото на латинците. Тъкмо такова предложение те направили на „Бориловия байюл"(bailliu Burille) в Мелник. Първите несполуки вероятно са стреснали Борил и са го накарали да се вгледа по-внимателно в политическото положение на Балканите. Срещу него са били Латинската империя и Солунското кралство. Алексий Слав претендирал за българската корона и тези му амбиции били подхранвани от неговия тъст император Анри. Стрез също се съвземал, слагал ръка върху част от Македония и не бил за пренебрегване; в същото време той можел да разчита и на сръбска подкрепа. Очевидно и Борил трябвало да се опре на нещо. И тук Калояновите действия отново му подсказали изхода: Борил намерил съюзник в лицето на никейския владетел Теодор Ласкарис, който съвсем наскоро бил коронясан за визан... тийски василевс (1208).

Очевидно и Борил трябвало да се опре на нещо. И тук Калояновите действия отново му подсказали изхода: Борил намерил съюзник в лицето на никейския владетел Теодор Ласкарис, който съвсем наскоро бил коронясан за визан... тийски василевс (1208). Наистина категорични известия за съюза на двамата владетели липсват, но известното писмо на император Анри (13 януари) казва за възможно сътрудничество между Търново и Никея. Тъй като събитията на Балканите и в Мала Азия през 1211 г., които развързвали възела на противоречията между българи, латинци и ромеи, са познати благодарение на това писмо на Анри, ще си позволим да се спрем малко по-обстойно на него. През пролетта на 1211 г. Константинопол бил заплашен от две страни — по суша действувал Борил, а откъм морето — Теодор Ласкарис. Не може да се каже доколко усилията на българския цар са били резултатни, защото в самото начало на април Анри настъпил срещу българите, прогонил ги от Тракия и насочил силите си срещу Теодор Ласкарис. Докато латинският император громял никейците в Мала Азия, Борил се споразумял с брат си Стрез и го подпомогнал с 52 бойни отряда. Но в решителното сражение при Пелагония (Битоля) солунските барони, към които се присъединил и Михаил I Ангел, нанесли голямо поражение на Стрез и унищожили част от войските му. Тази несполука не възпряла Борил от ново настъпление.

Но в решителното сражение при Пелагония (Битоля) солунските барони, към които се присъединил и Михаил I Ангел, нанесли голямо поражение на Стрез и унищожили част от войските му. Тази несполука не възпряла Борил от ново настъпление. През есента на 1211 г. сам той се отправил срещу Солунското кралство, но бил разбит от ломбардските барони, този път подкрепяни от Алексий Слав. Годината не приключила с несполуките на бойните поля. Тя поднесла на българския цар и сериозни затруднения вътре в страната. Откъсването на големи и важни територии (Родопите, където пълновластен господар бил Алексий Слав, и долината на Вардар, намираща се под управлението на Стрез), пораженията, тежестите на войната влошили положението на страната и народа. Всичко това рефлектирало в засилването на богомилското движение. Заплахата от еретиците била голяма и Борил се видял принуден да свика първият в историята на страната антибогомилски църковен събор. Работата на събора започнала на 11 февруари 1211 в една от търновските църкви. Богомилите били разобличени и анатемосани.

Всичко това рефлектирало в засилването на богомилското движение. Заплахата от еретиците била голяма и Борил се видял принуден да свика първият в историята на страната антибогомилски църковен събор. Работата на събора започнала на 11 февруари 1211 в една от търновските църкви. Богомилите били разобличени и анатемосани. Антиеретическият „процес” бил повод да се преведе от гръцки на български известният „Синодик в неделята на православието”, съставен през 843 г. Българската „реплика” на този интересен византийски книжовен паметник, позната в науката под наименованието „Синодик на цар Борил”33, е изключително важно свидетелство за духовния живот в България през първото десетилетие на XIII в. Използваните в него формули („православен цар”, „православен събор”) дават основание на някои изследователи да говорят за отхвърляне на унията с Римската църква. Успешното приключване на антибогомилския събор не облекчило грижите на цар Борил. След като се справил (или мислел, че се е справил) с едно движение, което намирало подкрепа предимно в по-бедните слоеве на народа, българският цар бил заплашен от бунт на болярството. Вероятно през същата 1211 г. във Видин избухнало въстание, което бързо взело застрашителни размери. По всяка вероятност военната ангажираност на Борил не му позволила сам да се справи с тази заплаха. И той бил принуден да се обърне за съдействие към унгарския крал Андрей II.

Вероятно през същата 1211 г. във Видин избухнало въстание, което бързо взело застрашителни размери. По всяка вероятност военната ангажираност на Борил не му позволила сам да се справи с тази заплаха. И той бил принуден да се обърне за съдействие към унгарския крал Андрей II. Наистина маджарите потушили бунта, но Борил заплатил твърде голяма цена: вероятно тогава отстъпил на Унгария земите около Белград и Браничево. 71 Изминалата 1211 г. донесла толкова несполуки и грижи на Борил, била добър повод за равносметка на четиригодишното му царуване. И тази равносметка била твърде лоша. Опитът на Борил да продължи, макар и отчасти, голямата политика на цар Калоян, не сполучил. Вместо очакваните победи (българите били вече свикнали с тях!) Борил търпял поражение след поражение, не успял да обедини около себе си българското общество, предизвикал разцепление на силите и засилване на междуособните борби. Очевидно той трябвало да се опре на други средства и да измени методите си на действие. Войната се оказала не по силите и възможностите му. За да съхрани това, което му оставало (преди всичко царската корона), той бил принуден да се преобрази. И до известна степен успял. През следващите няколко години Борил войнът е изместен от Борил дипломата. И това превъплъщение било сполучливо.

Войната се оказала не по силите и възможностите му. За да съхрани това, което му оставало (преди всичко царската корона), той бил принуден да се преобрази. И до известна степен успял. През следващите няколко години Борил войнът е изместен от Борил дипломата. И това превъплъщение било сполучливо. Към 1213 г., десет години след създаването на Латинската империя, за първи път между България и новите господари на Константинопол били установени мирни, дори съюзнически отношения. Залогът за тях бил твърде висок — брак между Калояновата дъщеря На. и император Анри. Трудно е да се каже кой е бил инициаторът за това споразумение (Робер дьо Клери твърди, че константинополските барони накарали Анри да я поиска за съпруга) и кой е спечелил повече от него. Все пак то е регистрирало отстъплението на Борил и успехите на Анри през 1211 г. и означавало край на българските претенции и сигурност на латинците. Наистина споразумението донесло известна сигурност и на Борил, но тази сигурност нямала вече нищо общо с Калояновата политика и Голямата идея. Бориловите усилия не свършили с този царствен брак. Наскоро след това, вероятно през същата 1213 г., той се сродил още веднъж с латинския император.

Наистина споразумението донесло известна сигурност и на Борил, но тази сигурност нямала вече нищо общо с Калояновата политика и Голямата идея. Бориловите усилия не свършили с този царствен брак. Наскоро след това, вероятно през същата 1213 г., той се сродил още веднъж с латинския император. Почти по едно и също време (вероятно тук трябва да видим усилията на Константинопол?) три племенници на Анри, дъщери на неговата сестра Йоланта и Пиер дьо Куртене, се омъжили за владетели от Югоизточна Европа: унгарския крал Андрей II, Борил и Теодор Ласкарис. Този брачен съюз още по-здраво обвързал България и Латинската империя. Но Борил не се задоволил с него и продължил своите дипломатически действия. Сега погледът му се отправил към Унгария. И тук възможностите за успех не били малко: събитията от 1211 г. положили началото на едно сътрудничество, което било особено изгодно за маджарите (с цената на незначителни усилия те получили Белград и Браничево); освен това Борил и Андрей II съвсем наскоро се били оженили за две сестри. И наситена през 1214 г. бил изготвен договор, който предвиждал брак между дъщеря на Борил и престолонаследника Бела. Събитията през същата 1214 г. показали недвусмислено, че осъществените брачни съюзи са имали строго определена политическа цел. Новите съюзници насочили своите стремежи към Сърбия. Този политически ход, прераснал във военна кампания, малко изненадва.

Събитията през същата 1214 г. показали недвусмислено, че осъществените брачни съюзи са имали строго определена политическа цел. Новите съюзници насочили своите стремежи към Сърбия. Този политически ход, прераснал във военна кампания, малко изненадва. Мотивите, от които са се ръководили император Анри и особено крал Андрей (в изворите унгарците не са споменати, но едва ли трябва да се съмняваме в тяхното участие в коалицията), са ясни. Най-неаргументирани са сякаш действията на Борил. Наистина сръбските извори наблягат особено много на завоевателните стремежи на българския цар, докато някои съвременни изследователи държат на освободителната мисия на Борил. Истината 72 вероятно е някъде по средата. Но по-важно е друго: тези действия издават едновременно безпомощността на Борил (с големите му планове било свършено и той бил принуден да се обърне към най-слабия противник — Сърбия) и говорят за неговата политическа комбинативност и бърза реакция. За съжаление действията на коалицията претърпели неуспех. Похо важна роля в борбата срещу Сърбия, загинал при неизяснени обстоятелства (1214). Наскоро след това бил убит и другият съюзник на българи и латинци - Михаил I Ангел. Съвместното настъпление на Анри и Андрей II през следващата 1215 г. (за участието на Борил няма ме сигурни данни) също не довело до съществени резултати. Така надеждите на Борил се стопили.

Наскоро след това бил убит и другият съюзник на българи и латинци - Михаил I Ангел. Съвместното настъпление на Анри и Андрей II през следващата 1215 г. (за участието на Борил няма ме сигурни данни) също не довело до съществени резултати. Така надеждите на Борил се стопили. Усилията му на дипломатическия фронт (не може да се отрече, че били успешни) не могли да бъдат материализирани на бойното поле. Българският цар трябвало да се задоволи с това, което има, и да се откаже от всякаква мисъл за териториално разширение или нещо по-голямо. А бъдещето чертаело още по-лоши перспективи. През 1214 г. Борил загубил единия си съюзник — Стрез, а с това и неговите земи. Не по-малко чувствителна била и следващата загуба: на 11 юни 1216 г. в Солун изненадващо починал император Анри. След неговата смърт Алексий Слав се ориентирал към епирския владетел Теодор Комнин, чиято звезда изгряла след смъртта на брат му Михаил I. По този начин Борил отново се озовал сам (на унгарския крал едва ли би могло да се разчита), и то в най-решителния момент от своето царуване: над неговия трон надвиснала нова и вече по-сериозна заплаха. Ето какво пише Г. Акрополит за края на Бориловото властвуване: „{ Иван Асен} изискал бащиното си наследство, воювал с Борил, победил го и станал господар на не малко земя.

Ето какво пише Г. Акрополит за края на Бориловото властвуване: „{ Иван Асен} изискал бащиното си наследство, воювал с Борил, победил го и станал господар на не малко земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години (епта erect). Хората му, след като паднали духом, преминали към Иван Асен. Когато бягал, Борил бил заловен и ослепен от Иван; и така Иван станал владетел на цялата българска земя.”60 Този разказ на византийския историк предизвиква съмнения, а оттук и дискусия само в една точка: продължителността на обсадата на престолния град. В. Златарски, следвайки едно внушение на К. Иречек, предложи вместо erect, да се чете uriveqt, т.е. обсадата продължила „седем месеца”, а не „седем години” — мнение, наложило се в българската историография. Единствено Г. Цанкова-Петкова възрази на тази корекция. Според нея първите опити на Иван Асен да прогони Борил трябва да се свържат с бунта във Видин (1211). Законният наследник на престола водил упорита и продължителна борба, на етапи. Той отвоювал Североизточна България системно и после дователно. Трябва да отбележим, че възражението срещу поправката, предложена от В. Златарски, е основателно: нито един Акрополитов ръкопис не съдържа подобно разночетене. Но цялото останало обяснение, произтичащо от запазването на четенето еп\ етгта erect, е неприемливо.

Той отвоювал Североизточна България системно и после дователно. Трябва да отбележим, че възражението срещу поправката, предложена от В. Златарски, е основателно: нито един Акрополитов ръкопис не съдържа подобно разночетене. Но цялото останало обяснение, произтичащо от запазването на четенето еп\ етгта erect, е неприемливо. Бориловите действия през последните седем години (1211 — 1218) не дават никакво основание да се твърди, че са преминали в постоянни борби за престола. Акрополит очевидно е сбъркал цифрата; появата на Иван Асен в България, обсадата на Търново и залавянето на Борил трябва да бъдат отнесени към 1217 — 1218 г. 73 Личният живот на Борил ни е познат твърде слабо. Акрополит съобщава, че в 1207 г., след като овладял престола, Борил се оженил за овдовялата Калоянова съпруга. През 1213 г. той встъпил в нов брак с една от племенниците на император Анри. Със сигурност може да се твърди, че той е имал една дъщеря, тази, която в 1214 г. била сгодена за унгарския престолонаследник Бела, но не може да се каже дали тя е била родена от брака му с неговата вуйна или от друга връзка или брак, за който нямаме сведения. * Борил освен като име на българския цар е засвидетелствувано в някои атонски документи: D 6) ger, Sechs Praktika. RK, 48, 50; RV, 38, 40 — 41, 69, 198; Дуйчев. Проучвания. Црс. 361.

* Борил освен като име на българския цар е засвидетелствувано в някои атонски документи: D 6) ger, Sechs Praktika. RK, 48, 50; RV, 38, 40 — 41, 69, 198; Дуйчев. Проучвания. Црс. 361. За името вж: Дуйчев. Българско средновековие, с. 290, бел. 13. В българските извори то се среща в следните форми: Борил (Попруженко. Синодик, с. 77, §93, с. 82, §112; И. Иванов. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146, 148) и Борилаъ (Т. Герасимов. Моливдовул на цар Борил, намерен в Преслав. — Векове, 1973, 1, с. 82); в гръцките текстове срещаме (G. Acropolitae Historia, р. 24), Зфили (Theod. Scutariota, р. 460, 468). В латинските текстове съществува по-голямо разнообразие: Burillus (G. Prinzing. Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13. Januar 1212. Byz., XLIII, 1973, p. 411, 412, 413, 414, 417, 418; Alberici Monachi Chronica, p. 886), Barillus (G. Erszegi. Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch-ungarischen Beziehungen während der Herrschaft Borils. — Bulg. Hist. Review, 1975, 2, p. 96) или Assenus Buril (П. Ников. Цар Борил в светлината на един нов паметник. — Сп. БАН, 1912, III, с. 133). В старофренските текстове също няма единство: Burile или Burille (Nepride Valencienns, § 501, 505, 506, 526, 686); Burons или Burns (Robert de Clari, § CXVI, p. 108). 74

Цар Борил в светлината на един нов паметник. — Сп. БАН, 1912, III, с. 133). В старофренските текстове също няма единство: Burile или Burille (Nepride Valencienns, § 501, 505, 506, 526, 686); Burons или Burns (Robert de Clari, § CXVI, p. 108). 74 „Влахия” е означена България; два от ръкописите, G и Н, дават разночетенето „le roiame de la Blakuie”). 1* Докато Борил разполагал с 33 000 души, Анри имал под свое командване само 2000 (Пак там, § 532, 543; 521); личният отряд на българския цар, на брой 1600 души, бил разбит от 25 рицари (sic) (Пак там, § 540). 75 3® Досега са предложени различни дати за бунта във Видин — 1207 — 1211: П. Ников. Цар Борил в светлината на един нов паметник, 121 — 134; 1211 Златарски. История. Т. 3, 304 — 306; История. Т. 3, с. 149; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 96 (с. 89: 1209 — 1211, а с. 105, бел. 10 - 1208 (sic)); 1213-1214: А. Данчева-Василева. Циг. съч., 49 — 50. Струва ми се, че датата, предложена от В. Н. Златарски (1211), е най-приемлива.

История. Т. 3, 304 — 306; История. Т. 3, с. 149; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 96 (с. 89: 1209 — 1211, а с. 105, бел. 10 - 1208 (sic)); 1213-1214: А. Данчева-Василева. Циг. съч., 49 — 50. Струва ми се, че датата, предложена от В. Н. Златарски (1211), е най-приемлива. Избухването на бунта едва ли е било изолирано от останалите събития през тази най-тежка от Бориловото царуване година: преследването на богомилите, двукратното поражение от латинците, поражението на Бориловия съюзник Стрез, наличието на много врагове (Константинопол, Солун, Алексий Слав, Михаил I Ангел, Сърбия). Т. 3, с. 323, бел. 1. 76 Иван II Асен без съмнение е този член на фамилията на Асеневци, който най-често е привличал вниманието на българската и чуждестранната историопис. Този добре забележим интерес не е случаен. Повечето изследователи (и в миналото, и днес) са склонни да приемат, че Иван II Асен е най-бележитата личност сред немалобройните Асеневци, а неговото царуване — най-блестящата епоха от Второто българско царство. Сравнително богатата литература (специална и обща) е добра основа за изграждането на един биографичен очерк и в същото време предлага чудесната възможност за преосмисляне на много преценки и изводи. Изворите са категорични: Иван II Асен е син на Иван I Асен, освободителя на българите от византийско господство.

Сравнително богатата литература (специална и обща) е добра основа за изграждането на един биографичен очерк и в същото време предлага чудесната възможност за преосмисляне на много преценки и изводи. Изворите са категорични: Иван II Асен е син на Иван I Асен, освободителя на българите от византийско господство. Обичайната характеристика, която срещаме в редица текстове, е: „Великият и благочестивият вариант: „благоверният и благочестив и богобоязлив наш цар, Иван, Новият Асен, синът на предишния Асен Стария”6. Обикновено заключения за възрастта и оттам за рождената година на Иван Асен се правят само въз основа на едно понятие, употребено от Георги Акрополит. На два пъти византийският историк назовава бъдещия български цар Ив. Дуйчев, изучавайки употребата на това понятие от Ак- Иван Асен и в 1197, и в 1207 г., т.е. ако приемем, че в 1197 е бил на 8—11 г., рождената му дата се отмества към 1186—1189, а през 1207 г. съвсем не е бил непълнолетен! Очевидно Акрополит е непостоянен; не винаги влага еднакво съдържание в понятието и това не позволява да се правят категорични изводи. При това положение не остава нищо друго, освен да разсъждаваме логически и да допуснем, За живота на Иван Асен до 1207 г. не знаем нищо. След смъртта на Калоян царският престол бил овладян от Борил.

При това положение не остава нищо друго, освен да разсъждаваме логически и да допуснем, За живота на Иван Асен до 1207 г. не знаем нищо. След смъртта на Калоян царският престол бил овладян от Борил. Как точно са протекли събитията в Търново, остава неизвестно, но все пак Акрополит не пропуснал да отбележи как тази промяна се е отразила върху съдбата на „законните” наследници на престола: Иван Асен и по-малкият му брат Александър тайно били отведени (вероятно от противници на Борил?) при куманите, а сетне били отправени към земята на русите. Едва след десет години, към 1217 г., Иван Асен начело на руски наемни колкомесечни въоръжени стълкновения претендентът сполучил да овладее Търново и да се провъзгласи за български цар. 77 Царуването на Иван II Асен (1218 — 1241) не прави изключение от цялостната българска средновековна история. То ни е познато значително по-добре откъм външнополитическите си проявления, отколкото с вътрешното състояние на страната. Разбира се, в не малко случаи сме принудени да отгатваме ходовете и замислите на българския цар, тъй като те не са документирани достатъчно добре. Във външната политика на Иван Асен могат да бъдат обособени, и то категорично, два основни периода: 1218—1230 и 1230 — 1241 г. Първата външнополитическа стъпка на младия владетел била предизвикана (или по-точно подсказана) от стеклите се обстоятелства.

Във външната политика на Иван Асен могат да бъдат обособени, и то категорично, два основни периода: 1218—1230 и 1230 — 1241 г. Първата външнополитическа стъпка на младия владетел била предизвикана (или по-точно подсказана) от стеклите се обстоятелства. Няколко след Иван-Асеновото възшествие през България трябвало да премине унгарският крал Андрей начело на изтощената си от несполучливия кръстоносен поход армия. Иван Асен решил да се възползува от удобния случай и да уреди отношенията си с един опасен съсед. На унгарския крал било заявено, че ще му бъде разрешено да продължи своя път само при едно условие: ако даде дъщеря си за съпруга на българския цар. Изненадан, че неговият съюзник Борил вече не е цар, и притиснат от многото трудности, Андрей II приел направеното му предложение. Договореният царствен брак (той е бил изгоден и за двете страни) трябвало да получи папската благословия и бил осъществен към 1221 г. По всяка вероятност към това време на България били върнати загубените в 1211 г. Браничевска и Белградска област. След тази своя завършила успешно проява Иван Асен заел пасивна, изчаквателна позиция или поне изворите не говорят за негови действия на международното поле. Но стратегическото положение на България и още повече развитието на политическия живот на Балканите не позволявали на Иван Асен да стои, макар и привидно, настрана.

След тази своя завършила успешно проява Иван Асен заел пасивна, изчаквателна позиция или поне изворите не говорят за негови действия на международното поле. Но стратегическото положение на България и още повече развитието на политическия живот на Балканите не позволявали на Иван Асен да стои, макар и привидно, настрана. И наистина останалите балкански владетели не закъснели да потърсят в негово лице дипломатически партньор и съюзник. Първи сторил това Теодор Дука Ангел. Само за едно десетилетие амбициозният владетел на Епир успял да разшири значително своите владения, да унищожи Солунското кралство и да овладее Солун (1224), а през 1227 г. да се провъзгласи за василевс. Завоеванията му в Източна Тракия разкрива ли намеренията му да се справи с Латинската империя и да влезе в Константинопол. При осъществяването на тази програма той бил принуден да държи сметка за България. Теодор Дука Ангел съобразително изпреварил латинците и сключил съюз с Иван II Асен. Приятелските отношения били скрепени с брак на дъщерята на българския цар Мария и деспот Мануил, брат на Солунския император. Твърде скоро Иван II Асен, без да полага особени усилия (той знаел цената си!), станал обект на внимание и на Константинопол. През 1228 г. починал Робер дьо Куртене и за император бил обявен непълнолетният му брат Бодуен II. Положението на империята, притискана от Теодор Ангел и Йоан Дука Ватацес, било извънредно тежко.

През 1228 г. починал Робер дьо Куртене и за император бил обявен непълнолетният му брат Бодуен II. Положението на империята, притискана от Теодор Ангел и Йоан Дука Ватацес, било извънредно тежко. И в Константинопол решили да се обърнат към българския цар, който би могъл да бъде необходимото за латинците оръжие срещу Епир и Никея. Още повече, че константинополските барони, за разлика от Теодор Ангел, имали какво да му предложат или поне с какво да го подмамят. И тук започва един епизод от балканската история, над който и до днес тегне неяснота. Според едно сравнително късно известие в столицата на Латинската империя било взето решение малолетният Бодуен да бъде оженен за дъщерята на Иван II Асен. Към това съобщение съвременните историци добавят, че на българския цар било предложено да стане регент на своя зет. Дълго време историческата наука дори вярваше, че разполага със самия договор (заслугата за това бе на В. Макушев) и възстановяваше плановете на Иван II Асен в духа на цар-Симеоновата политическа програма. Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Достатъчно бе едно по-внимателно вглеждане във въпросния документ, за да се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на венецианския подеста в Константинопол Джовани Квирини, отразяващо проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен.

Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Достатъчно бе едно по-внимателно вглеждане във въпросния документ, за да се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на венецианския подеста в Константинопол Джовани Квирини, отразяващо проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен. Това откритие изведнъж представи в друга светлина отношенията на Иван II Асен с константинополските барони през 1228 г. и постави под съмнение известието на Марино Сануто за възможен брак на дъщерята на българския цар с император Бодуен II. И наистина бихме очаквали в донесението на Джовани Квирини, което съдържа известия за едногодишното примирие между Латинската империя и Теодор Дука Ангел и споменатия вече проектодоговор с Жан дьо Бриен, да открием и споразумението на бароните с Иван II Асен. Но следа от подобно споразумение липсва. От друга страна, не можем да приемем, че ако е съществувало, Джовани Квирини би го изпуснал в своята релация — то би имало изключително значение не само за Венеция, но и за целия Запад. Второ, не може да не си зададем въпроса (независимо от факта, че такъв договор не е открит!): необходимо ли е било Константинопол да сключи почти едновременно два договора с еднакво съдържание — единия с цар Иван II Асен, а другия — с Жан дьо Бриен?

Второ, не може да не си зададем въпроса (независимо от факта, че такъв договор не е открит!): необходимо ли е било Константинопол да сключи почти едновременно два договора с еднакво съдържание — единия с цар Иван II Асен, а другия — с Жан дьо Бриен? Би могло да се допусне, че латинците са искали да неутрализират България! Но по това време Иван II Асен не бил най-опасният враг на Латинската империя (Теодор Комнин бил този, който е застрашавал Константинопол) и с него би могло да се поведе много по-проста игра, а именно: да му се подхвърли идеята за възможен съюз! Може би в Константинопол се е разнесъл слухът за подобни намерения, който по незнайни за нас пътища достигнал до Марино Сануто. Или пък събитията са протекли така, както ги отразява самият хронист: в Константинопол наистина се заговорило за съюз с българския цар, но в същото време бароните са намерили възможното решение — преговори с Жан дьо Бриен. Тази игра им позволила да държат настрана Иван II Асен (опасността от Теодор Дука Ангел, макар и временно, била отстранена), да приключат разговорите си с бившия ерусалимски крал, отразени в проектоспоразумението и да сключат самия договор на 9 април 1229 г. в Перуджия. И накрая да добавим още нещо.

Тази игра им позволила да държат настрана Иван II Асен (опасността от Теодор Дука Ангел, макар и временно, била отстранена), да приключат разговорите си с бившия ерусалимски крал, отразени в проектоспоразумението и да сключат самия договор на 9 април 1229 г. в Перуджия. И накрая да добавим още нещо. Едва ли може да се говори за сериозни намерения на константинополските барони да оженят император Бодуен за българската принцеса и да предложат регентството на империята на Иван II Асен! Никакви съображения — нито съществуващите вече роднински връзки на Иван Асен с дома Куртене, нито необходимостта от „закрила” на невръстния Бодуен и изнемогващата империя, не биха позволили замислянето (и още повече осъществяването) на подобен проект, който би довел в Константинопол българския цар. Но дори само за момент да допуснем, че латинската аристокрация се е решила на такава стъпка, паралелните преговори с Жан 79 И така през 1228 г. — година на голяма дипломатическа кампания за Латинската империя — цар Иван II Асен се поддал на подхвърлената му примамлива идея да стане тъст и настойник на малолетния Бодуен. Навярно той е разчитал на неутралитета на солунския император Теодор Ангел и вече виждал пътя, който ще го отведе до позицията на най-силен владетел на Балканите. Но нещата едва ли са били толкова лесни за осъществяване.

Навярно той е разчитал на неутралитета на солунския император Теодор Ангел и вече виждал пътя, който ще го отведе до позицията на най-силен владетел на Балканите. Но нещата едва ли са били толкова лесни за осъществяване. Четирите империи (по думите на Г. Острогорски) били вплетени в един възел, който рано или късно трябвало да бъде развързан. Първи направил опит да развърже възела (още в самото начало на четвъртото десетилетие на века) Теодор Ангел. Неговите действия били колкото изненадващи, толкова и неразумни. Вместо очаквания удар срещу Константинопол (едногодишното примирие било и зтекло), той насочил армията си срещу Иван II Асен, който привидно заемал изчаквателна позиция. Замисълът на солунския император не е труден за разгадаване: преди да започне решителния щурм срещу Латинската империя, той решил да се справи с България или поне да я принуди да запази неутралитет в предстоящия решителен конфликт. Теодор Ангел заплатил твърде скъпо за своето лекомислие. На 9 март 1230 г. край Клокотница войските му били разбити, а самият той заедно с цялото си семейство попаднал в български плен. Тази битка изведнъж променила съотношението на силите и пре кроила политическата карта на Балканите. И това се дължало на голямата прозорливост и бързата реакция на Иван II Асен. Българският цар не се задоволил с победата край Клокотница и решил да прибере плодовете от нея.

Тази битка изведнъж променила съотношението на силите и пре кроила политическата карта на Балканите. И това се дължало на голямата прозорливост и бързата реакция на Иван II Асен. Българският цар не се задоволил с победата край Клокотница и решил да прибере плодовете от нея. Българските войски бързо настъпили и за кратко време Иван II Асен успял да унищожи разноетническата и лишена от вътрешна стабилност държава на Теодор Ангел. Три извора, независими един от друг, свидетелствуват за завоеванията на Иван II Асен: голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (Серес, Пелагония и Прилеп), Велика Влахия и Албания, или както е казано в Търновския надпис: „От Одрин и до Драч” 37. Освен това българският цар наложил своето влияние в Солун, където управлявал неговият зет деспот Мануил Ангел, и по всяка вероятност в Сърбия. А вярата му във възможното споразумение с латинците и самочувствието му на победител го накарали да заяви, че „фръзите” (латинците) държали само „Цариград” и се подчинявали на ръката му, тъй като нямали друг цар освен него. Иван II Асен се оказал достатъчно далновиден, за да не се задоволи с тези бързи успехи, но сторил и всичко възможно да ги направи по-трайни и по-сигурни. Той се опитал да приобщи ромеите към българската държава, запазил част от ромейската администрация, друга заменил с българска, назначил български епископи и митрополити.

Иван II Асен се оказал достатъчно далновиден, за да не се задоволи с тези бързи успехи, но сторил и всичко възможно да ги направи по-трайни и по-сигурни. Той се опитал да приобщи ромеите към българската държава, запазил част от ромейската администрация, друга заменил с българска, назначил български епископи и митрополити. Като прибавим към тази гъвкава политика преобладаващия български елемент в някои от завоюваните области или значителното му присъствие в други, налице били всички условия за превръщането на България в първа политическа и военна сила на полуострова. Иван II Асен не пропуснал да даде и външна изява на нарасналата си мощ и самочувствие. Напълно в духа на византийските василевси той разпрострял своето покровителство над Света гора, която посетил през същата 1230 г. и богато надарил някои от манастирите. В издадените по същото време документи той започнал да се подписва „цар на българи и гърци” 44. Успехите през 1230 г. дали основание на Иван II Асен да погледне към бъдещето с надежда и да очаква със спокойствие идващите събития. Цар на българи и гърци, той вече се виждал и господар в Константинопол.

Успехите през 1230 г. дали основание на Иван II Асен да погледне към бъдещето с надежда и да очаква със спокойствие идващите събития. Цар на българи и гърци, той вече се виждал и господар в Константинопол. Реален израз на тези му чувства били събитията, свързани с пренасяне мощите на св. Петка от Каликратия в Търново: „Макар и да владееха Цариград, те (латинците — И. Б.) твърде много се бояха и почитаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асен, понеже поради него, мисля си, държаха властта. И ако би поискал от тях злато или сребро, или скъпоценни камъни, или бисери, биха му дали, но той не поиска тленна ценност, а поиска от тях светата, пречистата и нетленната..,” 45 Но бъдещето криело и изненади. Първата от тях проблеснала през август 1231 г.: в Константинопол пристигнал и бил официално обявен за император, съгласно договора, сключен в Перуджия, Жан дьо Бриен. Повечето изследователи са склонни да възприемат това събитие като повратен момент във външната политика на цар Иван II Асен. Без спорно коронацията на Жан дьо Бриен изненадала българския цар, а и не само него. Но дали тя е довела до съществени промени в политическото положение на Балканите и до изменения в програмата на Иван II Асен?

Без спорно коронацията на Жан дьо Бриен изненадала българския цар, а и не само него. Но дали тя е довела до съществени промени в политическото положение на Балканите и до изменения в програмата на Иван II Асен? Отговорът е „да”, ако наистина съществувал договор за брачен съюз между Търново и Константинопол и провъзгласяването на Иван II Асен за регент на малолетния Бодуен. Но такова споразумение, както се подчерта, едва ли е съществувало. Ако такъв договор не е сключван, което е най-вероятно, положението в Константинопол се променяло наистина, но не дотам, че да влияе върху България и проектите на българския цар. След смъртта на Анри (1216) Жан дьо Бриен бил четвъртият латински император, но положението на империята не се подобрявало. Наистина на него се възлагали големи надежди (той едва ли е бил 80-годишен, както твърди Акрополиг), но следващите години показали, че всичко било напразно. Когато разглеждаме значимостта на този факт (провъзгласяването на Жан дьо Бриен за император) и неговото въздействие върху политическата програма на Иван II Асен, не бива да забравяме едно нещо: споразумение между българския цар и константинополските барони не съществувало, но устните предложения или намеци са карали Иван II Асен да вярва, че то може да бъде постигнато. И в крайна сметка той пак се почувствувал излъган.

И в крайна сметка той пак се почувствувал излъган. Но само това едва ли е достатъчно, за да обясни следващата му стъпка, която би могла да бъде наречена „с Никея срещу Латинската империя” 46. Този опит за единодействие с Никея (той следвал традицията в българската външна политика) продължил цели десет години. Първата половина на периода преминала под знака на интензивна дипломатическа дейност между Търново и Никея, а втората била посветена на практически действия съгласно постигнатите споразумения. Фактологически събитията са добре познати: те се групират около политическия съюз между двете страни, скрепен с брака 6 Фамилията на Асеневци... 81 между Иван-Асеновата дъщеря Елена и бъдещия император Теодор II Ласкарис, възстановяването на православието в България и възобновяването на българската патриаршия — събития, които са здраво свързани помежду си. По-интересно е да се разкрие механизмът, довел до сближението на Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес. А в основата на този механизъм се крие един въпрос: Чия била инициативата? Георги Акрополит е категоричен: идеята за българо-никейското единодействие изхождала от Йоан Ватацес. Никейският владетел предложил на Иван II Асен съюз, скрепен с годежа на двете деца. Акрополит не говори за църковните дела освен за тяхната крайна фаза (провъзгласяването на българската патриаршия). Никифор Григора твърди противното: предложението дошло от страна на българския цар^5.

Никейският владетел предложил на Иван II Асен съюз, скрепен с годежа на двете деца. Акрополит не говори за църковните дела освен за тяхната крайна фаза (провъзгласяването на българската патриаршия). Никифор Григора твърди противното: предложението дошло от страна на българския цар^5. Но едно по-внимателно вглеждане в текста показва, че Григора следва изложението на Акрополит, позволявайки си да промени началния пасаж, с което прехвърля инициативата върху Иван II Асен. Но въпросът може да бъде поставен и по друг начин: кой е имал изгода от съюза? Византийските автори, особено Акрополит, са недвусмислени — Йоан Ватацес бил в затруднено положение и намерил път да излезе от него: съюз с Иван II Асен. Логично е да се допусне, че той трябвало да заплати и цената на този съюз с възобновяването на българската патриаршия. Този ход на събитията е приемлив, но отрежда пасивна роля на Иван Асен. А дали в действителност е било така? Струва ни се, че няма основание да допуснем, че Иван Асен бил обект, а не субект в историческия процес — събитията от 1230 г. го доказват. Тогава? Иван Асен направил първата стъпка, и то в определена посока: уреждането на църковните дела. Продължителните преговори завършили с успех, но той трябвало, получавайки независима православна църква начело с патриарх, да даде нещо в замяна.

Тогава? Иван Асен направил първата стъпка, и то в определена посока: уреждането на църковните дела. Продължителните преговори завършили с успех, но той трябвало, получавайки независима православна църква начело с патриарх, да даде нещо в замяна. И той дал съгласието си за сътрудничество с никейския император в борбата му срещу Латинската империя. Тази картина като че ли е по-реалната и тя отразява по-точно действителното положение. Но ако е така, кои са причините за тези действия на Иван II Асен? Дали това било ответна реакция на латинската „измама”, или замисълът на Иван Асен имал по-сериозна основа: цар на българи и гърци, той имал нужда от православна църква и патриарх, които да узаконят неговата позиция. Иска ни се да вярваме, че второто решение е по-правилно! Но до окончателния резултат в 1235 г. не се стигнало лесно. За щастие изворите ни позволяват да проследим подробностите. Намерението на Иван II Асен да отхвърли ненужната уния с Рим и да върне българската църква в лоното на православието се натъкнало на съпротивата на примас Василий, който в знак на протест напуснал Търново и се оттеглил в Света гора (terminus ante quem — писмото на анкирския митрополит Христофор от началото на 1233/54). Но тази демонстрация не възпряла царя, който се обърнал към вселенския патриарх Герман II. Отговор на българското искане била мисията на анкирския митрополит.

Но тази демонстрация не възпряла царя, който се обърнал към вселенския патриарх Герман II. Отговор на българското искане била мисията на анкирския митрополит. В писмото си до Иван II Асен Христофор изложил подробно позицията на патриарха. Основното разногласие — изискването търновският архиепископ да бъде ръкоположен в Никея, било преодоляно през 1234 г. След смъртта на примас Василий (застигнала го в Света гора) за нов търновски архиерей бил избран Йоаким, който заминал за Никея и получил своя сан от патриарх Герман. По този 82 начин било възстановено каноническото и йерархическото общение между българската църква и православния Изток. Оттук нататък било по-лесно. През пролетта на 1235 г. Иван II Асен със съпругата си и дъщеря си Елена пристигнал в Калиопол, където се срещнал с Йоан Ватацес. Двамата владетели се договорили окончателно за предстоящото сътрудничество. След това на азиатския бряг (в Лампсак) патриарх Герман извършил религиозния обред при бракосъчетанието на Елена и Теодор Ласкарис. Заедно с това било издадено специално синодално решение, с което на търновския архиерей бил даден санът патриарх5®. Така четиригодишните усилени дипломатически действия били увенчани с възобновяването на българската патриаршия и установяване на българо-никейския съюз. Веднага след приключването на брачните тържества и религиозните церемонии двамата съюзници започнали военни действия срещу Латинската империя. Съединените войски оплячкосали Източна Тракия и дори достигнали до стените на Константинопол.

Така четиригодишните усилени дипломатически действия били увенчани с възобновяването на българската патриаршия и установяване на българо-никейския съюз. Веднага след приключването на брачните тържества и религиозните церемонии двамата съюзници започнали военни действия срещу Латинската империя. Съединените войски оплячкосали Източна Тракия и дори достигнали до стените на Константинопол. Но повече от това не могли да сторят и поради наближаващата зима се оттеглили. Описанието на тези събития би могло да ни разкрие конкретното съдържание на военно-политическото споразумение между Иван II Асен и Йоан Ватацес. За съжаление Акрополит е посочил само териториалните придобивки за никейците, а за българите е казал, че те взели земите „на север” и „над тези”, които преминали под властта на Йоан Ватацес. Това неясно посочване даде основание на В. Златарски да твърди, че никейският император признал завоеванията на Иван Асен след битката при Клокотница. Военните действия продължили и през следващата 1236 г., но по всяка вероятност Иван Асен не взел участие в тях, тъй като основната операция била по море. Йоан Ватацес блокирал Константинопол, но градът бил подпомогнат от флотата на морейския княз Жофроа II дьо Вилардуен. Неучастието на Иван Асен в тази кампания едва ли би могло да се обясни само с липсата на български флот. Напротив, бихме очаквали, докато Ватацес действувал откъм морето, българските войски да обсаждат Константинопол по суша. Но това не станало.

Неучастието на Иван Асен в тази кампания едва ли би могло да се обясни само с липсата на български флот. Напротив, бихме очаквали, докато Ватацес действувал откъм морето, българските войски да обсаждат Константинопол по суша. Но това не станало. Очевидно Иван Асен вече се колебаел. Въпросът е, какво го е накарало да се усъмни в правотата на действията си? Едва ли заплахите на папа Григорий IX са били толкова сериозни и, което било по-важно, са подействували толкова бързо: с писмо от 12 декември 1235 римският първосвещеник поискал от унгарския крал Бела IV да подпомогне Латинската империя срещу „схизматиците Ватацес и Асен („...Vatacius et Assanue schismatici...”)63, а наскоро след това написал писмо до българския цар, с което изисквал той да се откаже от съюза си с Никея (в противен случай го заплашвал с отлъчване от църквата). Наистина още през 1232 — 1233 г. унгарците на два пъти нахлували в българските земи, но все пак техните действия не биха могли да затруднят сериозно българския цар. Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен вероятно прозрял безполезността на съюза си с Никея и постепенно се оттеглял от активни действия. Едно събитие от пролетта на 1237 г. ускорило неговото решение: на 22 март починал Жан дьо Бриен.

Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен вероятно прозрял безполезността на съюза си с Никея и постепенно се оттеглял от активни действия. Едно събитие от пролетта на 1237 г. ускорило неговото решение: на 22 март починал Жан дьо Бриен. Смъртта на екс-краля на Ерусалим и настоящ латински император не може да не е събудила някакви надежди у Иван Асен. И той прекъснал отноше- 83 нията си с Йоан Ватацес (описанията на събитията у Акрополит напомнят мелодрама) 67 и се обърнал към папата. Едновременно с преговорите с алоетолическия престол в лицето на епископа на Перуджия, който имал всички пълномощия да разговаря за „положението на империята и град Константинопол” 69, Иван Асен сключил мир с латинците. Наскоро след това новите съюзници, подпомогнати от кумани, започнали военни действия срещу никейците, като обсадили крепостта Цурулум (Чорлу). Тези съвместни усилия не само не донесли очаквания успех, но и скоро били прекратени. Този път оттеглянето на Иван II Асен имало по-сериозна причина: в лагера на българския цар пристигнало известие от Търново, че неочаквано починали царицата, едно от царските деца и патриархът. Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престолния град. Възприемайки постигналото го нещастие като божие наказание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акрополит), той възобновил съюза си с Йоан Ватацес.

Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престолния град. Възприемайки постигналото го нещастие като божие наказание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акрополит), той възобновил съюза си с Йоан Ватацес. Това неочаквано решение, приключило колебанията на Иван Асен, едва ли би могло да бъде обяснено само с намесата на провидението. Повечето учени са склонни да обяснят непостоянството на българския цар с безрезултатността на преговорите му с папския представител. Последното решение на Иван II Асен, което възстановило българоникейския съюз от 1235 г., предизвикало яростта на Григорий IX. Папата написал серия от писма: до Бела IV, до император Бодуен, до епископа на Перуджия, до унгарските епископи и т.н. 74 с цел да бъде организиран кръстоносен поход и експедиция на унгарския крал срещу България. Но Иван Асен успял да отстрани заплахата от кръстоносците, като ги пропуснал да преминат безпрепятствено през българските земи, а Бела IV не сполучил да организира поход към България. Последните години от живота на Иван Асен преминали сравнително спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където властвувал зет му Стефан Владислав, подкрепил тъста си Теодор Ангел (към края на 1237 Иван Асен се оженил за дъщеря му Ирина), или, както сполучливо се изразява Д. Никъл, дал му carte blanche за действия в Солун 77, с Никея бил в съюз, а срещу Константинопол вече не предприел нищо.

Само един не съвсем сигурен извор говори за сражение на Иван Асен срещу новата заплаха за Източна Европа — татарите 80. Външната политика на цар Иван II Асен сравнително често е била обект на внимание. Би могло да се каже, че тя е изучена фактологически, но в същото време не липсват и опити за цялостна характеристика. Безспорно по-интересно е второто. Докато българската историопис единодушно характеризира Иван Асен като най-бележития български владетел от Второто царство и възхвалява (понякога прекомерно) неговата прозорлива и резултатна външнополитическа дейност, чуждите учени достигнаха до някои любопитни наблюдения, които позволяват да се разкрие политическата програма на този български цар. През последните години се заговори за намерението на Иван Асен да създаде върху руините на Латинската империя православна империя начело с България и столица Константинопол, за това, че той подхванал старата идея на Крум, Симеон и Калоян. За съжаление това са по-скоро констатации, отколкото цялостни преценки, основаващи се на внимателно проучване на изворите. 84 Няма съмнение, че Голямата идея, идеята за военнополитическа хегемония на България в Югоизточна Европа, е същината на Иван-Асеновата политика. Но това не е особеност, която я отличава от политиката на първите Асеневци, тъй като Иван II Асен е имал добрия пример и следвал традицията на Иван I Асен и Калоян.

Няма съмнение, че Голямата идея, идеята за военнополитическа хегемония на България в Югоизточна Европа, е същината на Иван-Асеновата политика. Но това не е особеност, която я отличава от политиката на първите Асеневци, тъй като Иван II Асен е имал добрия пример и следвал традицията на Иван I Асен и Калоян. Не може да се каже, че изворите са достатъчни, но все пак дават известна представа за действията и намеренията на Иван Асен. Да вземем за пример събитията след битката при Клокотница. Обикновено се набляга на проявеното от българския цар човеколюбив спрямо пленените войници на Теодор Ангел. Но не бива да се забравя и другата страна на тази постъпка, добре подчертана от Акрополит: „С това той проявявал може би човеколюбив, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт."* 3 По-нататъшните действия на Иван II Асен доизясняват намеренията му — покоряване на разпадащата се държава на Теодор Ангел, създадената смесена българо-византийска административна структура и църковна организация8*, покровителството на Атон — всичко това говори за изграждането на обширна българска държава, чийто владетел с право приел титлата „цар на българи и гърци”. Но това не е било достатъчно. Империята без Константинопол не би била истинска империя. Намеренията на Иван II Асен спрямо латинците също са загатнати в изворите.

Но това не е било достатъчно. Империята без Константинопол не би била истинска империя. Намеренията на Иван II Асен спрямо латинците също са загатнати в изворите. Наистина бароните едва ли са били толкова благосклонни, за да му предложат да стане тъст на Бодуен и регент на империята — както се видя, такъв документ не съществува. От друга страна, вярата на българския цар, че Латинската империя съществува благодарение на неговото покровителство и че той е нейният единствен господар, се крие по-скоро в нарасналото могъщество на Иван Асен след Клокотница, отколкото в някакво действително споразумение. Но действията на Иван Асен през 1237 г. вече говорят категорично за определени намерения към Константинопол. Неслучайно Григорий IX в писмото си от 21 май му съобщава, че изпраща епископа на Перуджия, „за да бъде разисквано с него за положението на империята и на град Константинопол” („ad tractandum cum ea de statu imperii et civitatis Constantinopolitane”) 87. Интересно би било да се проследят практическите действия на Иван Асен за осъществяването на тази програма. Първият период на неговото царуване с право може да бъде характеризиран като период на привидна пасивност, на изчакване, на търпеливо приобщаване към една колкото стара, толкова и жива идея за първенствуващата роля на България.

Интересно би било да се проследят практическите действия на Иван Асен за осъществяването на тази програма. Първият период на неговото царуване с право може да бъде характеризиран като период на привидна пасивност, на изчакване, на търпеливо приобщаване към една колкото стара, толкова и жива идея за първенствуващата роля на България. Като оставим настрана отношенията с Унгария, когато случаят го накарал да действа, инициативата била в ръцете на неговите партньори (Епир, Латинската империя). Възелът започнал да се разплита на 9 март 1230 г. И Иван Асен отново не бил този, който сторил първата стъпка. Но веднага след това го виждаме преобразен. Той действувал така, както биха действували най-мъдрите държавни мъже. Търпеливото му изчакване и бързата реакция му донесли това, към което се стремял: „цар на българи и гърци”. И след това, когато трябва да очакваме следващото, решително действие, той проявява колебание и необяснима непоследователност. В действителност съюзът с Никея му осигурил патриаршията, но в политическо отношение той е грешка: означавал отказ от икуменическата 85 политика и на практика подпомагал установяването на никеиците на Балканския полуостров. Политическата „гъвкавост” на Иван Асен през 1237 г. не му донесла никаква полза, а бракът му с Ирина и покровителството на Теодор Ангел го лишили от възможността да контролира Солун.

85 политика и на практика подпомагал установяването на никеиците на Балканския полуостров. Политическата „гъвкавост” на Иван Асен през 1237 г. не му донесла никаква полза, а бракът му с Ирина и покровителството на Теодор Ангел го лишили от възможността да контролира Солун. Иван Асен вече се уморил (?) да преследва Голямата идея и решил да съхрани това, което постигнал през 1230 — 1235 г. Но дълбоко у него останало съмнение: дали не е сбъркал главния враг? И наистина, само след няколко години Йоан Ватанес ще стъпи здраво на полуострова и ще овладее голяма част от българските територии в Тракия, Родопите и Македония. Иван II Асен е сред тези български царе, които са обръщали значително внимание на религиозния живот, на състоянието на църквата. И тук не става дума за възстановяването на православието и възобновяването на българската патриаршия — въпроси, които имат преди всичко международно звучене, а за всестранния интерес на царя към проблемите на българската църква — назначаване на епископи и митрополити в новозавоюваните земи, строеж на църкви и манастири, даряването им с икономически и юридически привилегии, пренасяне на мощи. Особено добре е засвидетелствуван интересът на Иван Асен към Света гора. И това не е случайна прищявка, а следване на традицията за покровителствуване и обдаряване на тамошните манастири, установена от византийските василевси.

Особено добре е засвидетелствуван интересът на Иван Асен към Света гора. И това не е случайна прищявка, а следване на традицията за покровителствуване и обдаряване на тамошните манастири, установена от византийските василевси. Един „цар на българи и гърци” не би могъл да се отклони от тази традиция и през 1230 г. Иван II Асен посетил Атонския полуостров. По време на това свое пребиваване той издал царствени грамоти в полза на Ватопед, Ивирон, Зограф, Протата и Великата Лавра. Някои документи, до известна степен с легендарен характер, дори сочат, че назначената от Иван Асен нова църковна администрация (епископът на Йерисо) се опитала да подчини Света гора. С провъзгласяването на Иван II Асен за „цар на българи и гърци” (1230) могат да се свържат още две събития, които недвусмислено характеризират порасналия авторитет на държавата и самочувствието на нейния владетел, а именно: отсичането на първата българска златна монета и издаването на т. н. Дубровнишка грамота, с която се регламентира чуждестранната търговска дейност на територията на България. Липсват сигурни сведения за интереса на Иван II Асен към литературата100, но в замяна на това от негово име били поставени на различни места в страната редица каменни надписи101.

Липсват сигурни сведения за интереса на Иван II Асен към литературата100, но в замяна на това от негово име били поставени на различни места в страната редица каменни надписи101. Едно единствено сведение, непотвърдено от други извори, ни уведомява, че „circa festum Sancti Johannis Alsanus rex mortuus est”102, т. е. цар Иван II Асен починал около празника на св. Йоан (Еньовден — 24 юни), 1241 г. Семейното положение на цар Иван II Асен е сравнително добре засвидетелствувано в изворите, но над него тегне една неяснота: колко брака е имал той — два или три. Тази неяснота се дължи на „Синодика", който дава известно основание да се говори за три законни съпруги на Иван Асен, и на Акрополит, който говори за дъщеря на българския цар от незаконна съпруга. Ще си позволим да разгледаме малко по-подробно това противоречие, като започнем с текста на „Синодика”: 86 Споменатото затруднение идва от първата Анна, монахинята Анисия. Би могло да се допусне, че тя е съпруга на Петър (предшествуваща българска царица е Елена, съпругата на Иван I Асен), Калоян или Борил10^4. За съжаление не разполагаме с никакви сведения за семейството на Петър, а съпругата на Калоян, както твърди Акрополит, е била куманка10^6 (сериозно основание да не присъствува в Поменика).

За съжаление не разполагаме с никакви сведения за семейството на Петър, а съпругата на Калоян, както твърди Акрополит, е била куманка10^6 (сериозно основание да не присъствува в Поменика). Впоследствие за нея е бил женен и Борил10^6, а втората съпруга на този цар (дъщерята на Йоланта и Пиер дьо Куртене) едва ли е заслужила да намери място в списъка на българските царици. Притова положение Анна — монахинята Анисия, би трябвало да ни насочи към Иван II Асен. Подобна мисъл се подхранва и от други съображения. Един поглед върху цитирания абзац е достатъчен да ни убеди, че трите царици са обвързани помежду си, а това би могло да стане само чрез един съпруг. От друга страна, не може да не направи впечатление, че в тяхното положение има разлика: първата Анна е само „царица”, докато втората Анна и Ирина са „благочестиви царици”. Тази тънка разлика може да ни наведе на едно заключение: Анна (Анисия) е първата съпруга на Иван Асен от времето, когато той не е бил български цар. Остава последният въпрос: може ли Акрополит да назове съпругата на българския цар va\- \акт? (незаконна жена)? Естествено не!10^9 Но когато той е писал своето съчинение, сведенията за първата жена на Иван Асен, „неистинска съпруга”, от неизвестен произход, са били доста неясни и една грешка на Акрополит е напълно допустима.

Остава последният въпрос: може ли Акрополит да назове съпругата на българския цар va\- \акт? (незаконна жена)? Естествено не!10^9 Но когато той е писал своето съчинение, сведенията за първата жена на Иван Асен, „неистинска съпруга”, от неизвестен произход, са били доста неясни и една грешка на Акрополит е напълно допустима. От този брак Иван Асен е имал две дъщери — Мария (I, № 13), съпруга на деспот Мануил Ангел, и Na. (I, № 14), омъжена за сръбския крал Стефан Владислав. След възшествието си на българския престол, ръководен от държавнически съображения (?) Иван II Асен се разделил с Анна, която се оттеглила в манастир и се оженил за една от дъщерите на унгарския крал Андрей, която в „Синодика” и в „Житието на св. Петка” е наречена Анна10^6, а у Акрополит — Мария10^9. Тя починала през 1237 г., след като му родила четири деца — Елена (I, №15), омъжена за Теодор II Ласкарис, Тамара (I, № 16), едно неизвестно по пол и по име дете (I, № 17), починало заедно с майка си, и Калиман (I, №18). Към края на 1237 г. цар Иван II Асен се оженил трети път — този път за Ирина, по-малката дъщеря на пленения от него Теодор Ангел10^0. По думите на Акрополит той обичал извънредно много третата си съпруга, „не по-малко отколкото Антоний Клеопатра11^1”.

Към края на 1237 г. цар Иван II Асен се оженил трети път — този път за Ирина, по-малката дъщеря на пленения от него Теодор Ангел10^0. По думите на Акрополит той обичал извънредно много третата си съпруга, „не по-малко отколкото Антоний Клеопатра11^1”. От последния си брак Иван II Асен имал един син — Михаил Асен (I, №19) и две дъщери — Мария (I, №20) и Анна-Теодора (I, №21). 87 1 В българските извори са засвидетелствувани следните форми на името: 1U1AN. O c t H l (Б. С т. А н г е л о в. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 1. С., 1958, с. 103, 104; Т. 3. С., 1978, с. 4); 1ш а н (н) ь flc t H b (K a l u f n i a c k i. Werke § 71; Б. C т. А н г е л о в. Старобългарски текстове, с. 292; П о п р у ж е н - к о. Синодик. §113, с. 82); |ШАННЪ ClcfeHb (К a l u i n i a с k i. Werke, §XI, S. 98). В грамотите; Qcferib (М. Л а с к а р и с. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II. С., 1930, с. 3. И л ь и н с к и й. Грамоти, с. 13).

В грамотите; Qcferib (М. Л а с к а р и с. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II. С., 1930, с. 3. И л ь и н с к и й. Грамоти, с. 13). Печаташ f A H H l] QcfeHb (Т h. G e r a s t i m o v. Sceaux' bulgares en or du XIIIe et XIVe siecles. — Byz. Slav., ХХ1Д960, 1, p. 63, европейските автори използуват само фамилното име, и то често в изопачена форма: A s s a n u s (Acta Honorii III et Gregorii IX, p. 290, 302; A. T h e i n e r. Vetera monumenta Historica Hungarica sacram illustrantia. Romae, 1859, p. 157); A z e n u a (A. T h e i n e r. Цит съч., р. 21); A r s e n u s (Л И Б И, IV, с. 39); O x a n o (T h o m a e A r c h i d i a c o n i S p a l l e n t i l Historia Salonitanorum. ed. F. Ratki. Monuments spectantia Historiarum Slavorum meridionalium. Vol. 26, Zagrabiae.

ed. F. Ratki. Monuments spectantia Historiarum Slavorum meridionalium. Vol. 26, Zagrabiae. 1894 (Scriptores, Vol. 3), p. 92); A n s e n a (P h i l i p p e M o u s k e s. w. 29039, 29061, 29067, 29104, 29935); A l a a n u s, A l t e n i (A l b e r i c i M o n a c h i. Chronica, p. 927, 938, 949, 950). 88 305. 26 Вж тук, по-долу, с. 33 В. Златарски (История. Т. 3, с. 336) допуска, че през 1228 г. към България била „мирно присъединена” Пловдивската област, а в ЛИБИ, IV, с. 36, бел. 13, това събитие е отнесено към 1221 г. Тези твърдения почиват на един не съвсем ясен пасаж от проектоспоразумението между константинополските барони и Жан дьо Бриен. Там е казано само, че бившият ерусалимски крал би могъл да вземе в полза на наследниците си наред с други области „цялото херцогство Филипопол, от когото и да бъде то владяно"(et quisque eum teneat) (R. Gessi. Цит. съч., p. 210). 89 478. 52 Против подобна схема говори продължителността на преговорите. царе Йоанне Асене II в 1235 года.

— ЖМНПР. ч. 298, 53 — 55: писмо на митрополит Христофор (български превод: П. Ник6в. Църковната политика на Иван Асен II. — БИБ, Ш, 1930, 3, 84 — 85); Попружейко. Синодик, 84 — 87; Ст. Кожухаров. Цит. съч., с. 128; В. St. Angelo v. Deux contributions a l’histoire de la culture medievale bulgare. — Byz. Bulg., IV, 1973, 82 — 83; Chr. Byz. Brev., I, Nr 112,1: S. 680. Някои второстепенни извори до известна степен с легендарен характер: Ph. Meyer. Die Haupturkunden für die Geschichte der Athoskloster. Leipzig, 1894, 187 — 189; Actes du Protaton. Edition diplomatique par D. Papachryssanthou. Paris, 1975 (Archive de l’Athos, VII), Appendice, Ib. d. 90 91 93 с тази грамота, която не е запазена, се потвърждавали правата на Ивирон над манастира „Св. Богородица Милостива"в с. Велюса. Сведение за нея се намира в едно синодално решение от 1250 г. Вж: V. Laurent. Recherche sur l'histoire et le cartulaire de N. D. de Pitié à Stroumitza EO. XXXVII, 1934, p. 25 (текстът е препечатан в П. Мидоковик-Пепек. Beljyca. Манастир „Св. Богородица Милостива"в селото Benjyca край Струмица. Скопје, 1981, с. 292). Вж: Laurent. Regestes. Т. 4, №1312, р. 118—119; Дуйчев. Приноси, с. 302. 94 Дуйчев. Приноси, 295—301. 96 Дуйчев. Приноси, 295—301.

XXXVII, 1934, p. 25 (текстът е препечатан в П. Мидоковик-Пепек. Beljyca. Манастир „Св. Богородица Милостива"в селото Benjyca край Струмица. Скопје, 1981, с. 292). Вж: Laurent. Regestes. Т. 4, №1312, р. 118—119; Дуйчев. Приноси, с. 302. 94 Дуйчев. Приноси, 295—301. 96 Дуйчев. Приноси, 295—301. 107 Едва ли ще бъде оправдано да се допусне, че Мария е родена от друга, не законна връзка. трябва да бъдат добавени и две интересни стихотворения, в които анонимен визан Син на Иван I Асен и Елена, брат на Иван II Асен. Обикновено се приема, и то не без основание, че Александър е по-малкият от двамата братя, но и неговата рождена дата е неизвестна. След смъртта на цар Калоян и възшествието на Борил през есента на 1207 г. Александър напуснал страната заедно с Иван Асен и двамата в продължение на десет години пребивавали първоначално при куманите, а сетне при русите. Изворите мълчат, но няма съмнение, че Александър взел дейно участие в акцията на брат си за възвръщането на бащиния им престол. Сведенията за живота на Александър след 1218 г. не са по-богати. Това ни лишава от възможността да проследим ролята му в политическите 92 ския живот на българската държава — роля, каквато без съмнение той играел.

Сведенията за живота на Александър след 1218 г. не са по-богати. Това ни лишава от възможността да проследим ролята му в политическите 92 ския живот на българската държава — роля, каквато без съмнение той играел. Единствено споменаването в поменика към „Синодика” ни уве домява, че Александър получил от своя брат достойнството севастократор, което го наредило сред най-първите държавни мъже в страната. Макар не съвсем ясни и убедителни, изворите разкриват участието на Александър в една военна кампания: през 1232 г. той отразил маджарското нашествие в северозападните части на България. Семейното положение на севастократор Александър също е неясно. Опитът да се докаже, че той бил женен за дъщеря на сръбския крал Стефан Първовенчан е неубедителен, а въпросът за броя и личността на синовете му е трудно разрешим. Все пак сегашното състояние на изворите позволява да се приеме със сигурност, че Александър имал един син — Калиман (I, № 22). 4 Подробно тук, I, № 7, Иван II Асен (1218 — 1241). Съдбата на северозападните български земи през средните векове.

— БИБ, III, 1930, 1, 129 — 130; История. Т. 3, с. 171. Неоснователни са твърденията, че Александър е вието му в Търново и за участието му в най-важните държавни дела. 8 По-подробно тук, I, № 22. N». N A. И М П Е Р А Т Р И Ц А H А К О Н С Т А Н Т И Н О П О Л (1213 - 1216) В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че съпругата на константинополския император Анри (1206 — 1216) е била дъщеря на цар Калоян и се е наричала Мария. Но изворите не са така ясни и категорични, особено по отношение на името на българската принцеса, станала латинска императрица. Сведения за този интересен брак, скрепил първия съюз между България и Латинската Константинополска империя, намираме в пет извора от различно време (XIII — XIV в.), но всичките от западноевропейски произход. В три от тях се 93 твърди, че съпругата на Анри била дъщеря на Борил, а в два — дъщеря на Калоян. Това разноречие не е трудно за обяснение: бракът е подготвен и осъществен през 1213 г. Тогава, когато в България е властвувал Борил, женен за съпругата на своя вуйчо и предшественик на царския трон.

93 твърди, че съпругата на Анри била дъщеря на Борил, а в два — дъщеря на Калоян. Това разноречие не е трудно за обяснение: бракът е подготвен и осъществен през 1213 г. Тогава, когато в България е властвувал Борил, женен за съпругата на своя вуйчо и предшественик на царския трон. Съвсем логично част от хронистите (тези, които не са били добре осведомени) са приели, че латинската императрица била дъщеря на тогавашния български владетел. Трябва да се отбележи, че грешката им не е толкова голяма — тя била братовчедка на Борил, но в същото време и негова приемна дъщеря. Въпросът за името се решава по-лесно: в нито един извор Калояновата дъщеря не е назована Мария. Най-подробно сключването на споразумението и осъществяването на самия брак са разказани от Робер дьо Клери. Въпреки че отдавна бил напуснал Константинопол, рицарят от Пикардия разполагал с обстойна информация и вмъкнал в своето изложение на събитията любопитни подробности. Император Анри, независимо от успешната си кампания през 1211 г., искал най-сетне да уреди отношенията си с България. Съветът, който му дали бароните, бил изненадващ: предложили му да проводи пратеници в Търново, за да поискат дъщерята на Борил (Калоян) за съпруга. Отговорът на императора бил категоричен: никога не би взел за съпруга жена от такъв нисък произход, но впоследствие той променил решението си.

Съветът, който му дали бароните, бил изненадващ: предложили му да проводи пратеници в Търново, за да поискат дъщерята на Борил (Калоян) за съпруга. Отговорът на императора бил категоричен: никога не би взел за съпруга жена от такъв нисък произход, но впоследствие той променил решението си. Пратениците заминали за българската столица и донесли съгласието на Борил. Наскоро след това Калояновата дъщеря, придружена от многобройна свита и пребогата зестра (шестдесет товара злато, сребро, скъпоценни камъни, копринени платове), се отправила към Константинопол. Анри и бароните я посрещнали тържествено, след което пристъпили към сватбената церемония. По-нататъшната съдба на новата латинска императрица е неизвестна. Само едно несигурно, непотвърдено от други извори свидетелство, приписва на Калояновата дъщеря смъртта на император Анри, застигнала го неочаквано на 11 юни 1216 г. в Солун.

№ 10. ВИТЛЕЕМ Това лице, с необичайното за българин име Витлеем, е споменато в две писма (и двете от месец ноември 1204), отправени до Инокентий III. В първото писмо, чийто автор е цар Калоян, се съобщава, че за Рим 94 са заминали две момчета, едното на име Василий, а второто — Витлеем (... pueros duos, unus vero nominatur Basilius alius Bithlehem). Тяхната цел е била да изучат добре латински език и сетне познанията им щели да бъдат използувани в българската царска канцелария. По-интересно е уточнението, което прави архиепископ Василий. Той съобщава на папата нещо, което Калоян е премълчал: едното дете (Василий) е било син на свещеника Константин, а другото (Витлеем) — на краля (царя) („... duos pueros... unus est presbyteri Constanti filius, alius vero regis”) 3. В. Н. Златарски отхвърля възможността Витлеем да е бил син на цар Калоян, но аргументите му не са убедителни. Тъй като нямаме основание да се съмняваме в писаното от търновския архиерей, можем да допуснем, че Витлеем е извънбрачно дете на българския цар. Това обяснява мисията на детето, мълчанието на Калоян и уточнението на Василий, което има и стойността на препоръка.

№ 11. ДЕСПОТ АЛЕКСИЙ СЛАВ Алексий Слав е племенник на първите трима Асеневци — факт, който не е труден за установяване: Анри дьо Валансиен недвусмислено съобщава, че Борил е първият братовчед на Алексий Слав („cousins germains estoit”) 1. От своя страна Борил е племенник на Калоян по се стра. Следователно и Алексий бил в същите роднински отношения с Калоян. Единственото възражение, което би могло да се изтъкне — Слав бил братовчед на Борил по бащина линия, е неоснователно, тъй като Акрополит също е категоричен: Алексий Слав бил роднина на Иван I Асен, а това е възможно само ако той е бил син на Иван-Асеновата сестра. С Алексий Слав се срещаме за първи път през 1208 г. Съдбата му преди тази дата е неизвестна. Всичко писано по този въпрос — „воевода в Цепина” и управител на Ахрида, управител на Мелник, деспотските функции и правата на престолонаследник, е предположение и не се основава на убедителни данни от изворите. Сигурно е само, че Алексий Слав бил сред онези Асеневци, които са оспорили властта на Борил, защото самият той се домогвал до нея. Според Валансиен, Слав и Борил водели война, тъй като вторият отнел „земята” на първия чрез предателство („et trahison”).

Сигурно е само, че Алексий Слав бил сред онези Асеневци, които са оспорили властта на Борил, защото самият той се домогвал до нея. Според Валансиен, Слав и Борил водели война, тъй като вторият отнел „земята” на първия чрез предателство („et trahison”). Подробности за тези военни действия, които с право могат да бъдат характеризирани като гражданска война, не са известни, но очевидно Слав не разполагал със сили да се справи с Борил и да овладее търновския престол. За тази цел му е бил необходим съюзник. И той го намерил в 95 лицето на латинския император Анри. Наскоро след сражението при Пловдив (31 юли 1208) Алексий Слав се явил в лагера на Анри, заявил му, че приема да бъде от неговите хора и поискал дъщеря му за съпруга. Анри без особено колебание се съгласил (един васал, който вече господствувал над голяма част от Родопите би му бил твърде полезен) и му обещал да го направи владетел на България, т.е. да подкрепи стремленията му към българския престол. Окончателните споразумения били постигнати в Станимака, а самата сватба станала в Константинопол през м. ноември 1208 г. Алексий Слав се оказал твърде верен васал. Още през следващата 1209 г. той обещал помощта си на своя тъст и сюзерен в борбата му срещу ломбардските барони, а през 1211 г. воювал съвместно със Солунското кралство срещу цар Борил.

Алексий Слав се оказал твърде верен васал. Още през следващата 1209 г. той обещал помощта си на своя тъст и сюзерен в борбата му срещу ломбардските барони, а през 1211 г. воювал съвместно със Солунското кралство срещу цар Борил. Но колкото и да бил верен на Анри, той не пропуснал да се погрижи за себе си. Не може да се каже категорично дали изоставил идеята за българския престол, но другото е очевидно: Алексий Слав постепенно разширил владенията си, овладял важната твърдина Мелник, която направил своя столнина и все повече се превръщал в независим владетел. Най-добър израз на неговото самочувствие и могъщество са редовете, които му посветил Акрополит: „Но на всички тези земи господар бил Теодор Комнин, за който вече говорихме в разказа си, без, разбира се, планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник. Тях владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от константинополския император Ерик, за чиято дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този Слав — нека за малко прекъснем течението на разказа — като завладял силния и почти непревземаем за всички противници Мелник, станал самодържец (sic. — авТОКрарг/ц) и не се покорявал на никой от околните владетели.

Този Слав — нека за малко прекъснем течението на разказа — като завладял силния и почти непревземаем за всички противници Мелник, станал самодържец (sic. — авТОКрарг/ц) и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвайки се с тях поради роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а понякога — на Теодор Комнин. И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие” 15 Тази картина, която отразява положението на Алексий Слав към 1224 г., едва ли се нуждае от коментар. Но тя би могла да бъде обогатена, като се добави, че Слав имал истински владетелски двор, в който пребивавали наред с българите и „франки” 17, предприел голямо строителство в Мелник, покровителствувал църкви и манастири. През 1220 г. той издал един сигилий, с който надарявал новооснования манастир „Св. Богородица Спилеотиса” (недалеч от Мелник). Алексий Слав предал на манастира като феодално владение близкото село Катуница, осигурил му пълен фискален имунитет, дарил го с една градина, домашни животни, икони, църковна утвар, книги. Този документ (единственият български частновладелчески юридически акт) е не само чудесен извор за феодалните отношения във владенията на Слав, но и създава велика лепна представа за самочувствието и действителните позиции на неговия издател, който не се е поколебал да назове манастира „деспотски и царски”.

Този документ (единственият български частновладелчески юридически акт) е не само чудесен извор за феодалните отношения във владенията на Слав, но и създава велика лепна представа за самочувствието и действителните позиции на неговия издател, който не се е поколебал да назове манастира „деспотски и царски”. Въпросът за титлата на Алексий Слав е бил предмет на спорове. Впрочем самата титла е ясна, неясен е нейният произход. В четири различни извора Слав е споменат с най-високото достойнство — деспот. Но само Акрополит твърди, че то му е било дадено от неговия тъст и сюзерен, император Анри. Писаното от византийския историк възбу 96 ди недоверието на някои изследователи, които приеха, че Слав дължи деспотската си титла на своя вуйчо цар Калоян. Струва ни се, че не би ва да се съмняваме в Акрополит: константинополският латински император, следвайки традицията на своите византийски предшественици, е могъл да надари своя зет и васал (по случай неговата сватба) с най-високия дворцов сан — деспот. За последен път Алексий Слав е споменат в проектоспоразумението на константинополските барони с Жан дьо Бриен (декември 1228) 23. По всяка вероятност след битката при Клокотница (9 март 1230) неговите земи били присъединени към българската държава, а в Родопите останал само споменът за техния бивш властелин.

За последен път Алексий Слав е споменат в проектоспоразумението на константинополските барони с Жан дьо Бриен (декември 1228) 23. По всяка вероятност след битката при Клокотница (9 март 1230) неговите земи били присъединени към българската държава, а в Родопите останал само споменът за техния бивш властелин. Някои учени са склонни да идентифицират Алексий Слав със „столник Слав”, познат ни от надписа на един пръстен и да го потърсят в търновския дворец след 1230 г., но подобно отъждествяване не почива на солидна основа. Алексий Слав е бил женен поне два пъти — първият път (ноември 1208) за неизвестна по име незаключена дъщеря на император Анри. След нейната смърт (годината е неизвестна), той се оженил за дъщерята на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Ангел Дука Комнин, и това го сближило с епирския владетел. В изворите няма сведения за деца от двата му брака. 4 3 л а т а р с к и. История. Т. 3, с. 273. 7 Фамилията на Асеневци... 97 22 Срещу Акрополитовото твърдение биха могли да се изтъкнат две възражения. Първото няма голяма стойност (в писмото на император Анри от 13 януари 1212 г. Слав е споменат като „Slavo, genero nostro” (G. Prinzing. Цит.

Т. 3, с. 273. 7 Фамилията на Асеневци... 97 22 Срещу Акрополитовото твърдение биха могли да се изтъкнат две възражения. Първото няма голяма стойност (в писмото на император Анри от 13 януари 1212 г. Слав е споменат като „Slavo, genero nostro” (G. Prinzing. Цит. съч., р. 418) вместо очакваното „despoto nostro”, но и останалите лица не са титулувани), но второто заслужава внимание: Аири дьо Валансиен, който описва сватбата на Алексий Слав, не споменава нищо за деспотска титла. Схващането, че Алексий Слав е получил деспотската титла от император Анри, се подкрепя от: Златарски, История. Т. 3, с. 280, бел. 1; Ив. Дуйчев. Мелник през Средновековието, с. 387; Феряпчиъ. Деспоти, 141 — 142. 26 Вжтук, бел. 12. Стрез е една от най-колоритните фигури в българската история през първата половина на XIII в. Над името и личността му тегнат неясноти, обгърнати от легендата. Родословието му, макар и с известна трудност, може да бъде опознато благодарение на някои откъслечни данни в изворите. Тези свидетелства, градирани по своята стойност, са: произхожда от български царски род, племенник на Калоян и най-сетне — брат на Борил. Стрез, както своя брат Борил и първия си братовчед Алексий Слав, излиза на историческата сцена едва след смъртта на цар Калоян.

Тези свидетелства, градирани по своята стойност, са: произхожда от български царски род, племенник на Калоян и най-сетне — брат на Борил. Стрез, както своя брат Борил и първия си братовчед Алексий Слав, излиза на историческата сцена едва след смъртта на цар Калоян. Опитите да се разкрият действията му преди това време, особено отъждествяването му с Добромир Хриз, или усилията да се открие в негово лице управител на Мелник (края на 1208 — началото на 1209) са неубедителни. Със сигурност може да се твърди, че Стрез бил един от най-влиятелните представители на опозицията срещу Борил. Тези му действия се определяли по-скоро от лични амбиции, отколкото от привързаност към Калояновата политика, както обикновено се приема. Но за разлика от братовчед си Алексий Слав той бил по-уязвим, не успял да се противопостави на новия цар и потърсил спасението си в бягство в Сърбия при Стефан П. Неман (Първовенчани). Борил съзнавал, че Стрез би могъл да бъде опасен занапред и поискал от сръбския владетел да му го предаде. От своя страна Стефан Неман разбирал добре стойността на Стрез като средство за осъществяване на личните си планове и не само не задоволил искането на българския цар, но и се побратимил с беглеца. 98

От своя страна Стефан Неман разбирал добре стойността на Стрез като средство за осъществяване на личните си планове и не само не задоволил искането на българския цар, но и се побратимил с беглеца. 98 След като получил подкрепата на Сърбия, Стрез пристъпил към действие, отвоювал от Борил част от Македония и се настанил в непристъпната твърдина Просек. Твърде скоро Стрез нарушил верността си към своя „побратим” Стефан Неман, скъсал връзките си със Сърбия, чието опекунство му тежало, и се обърнал към България. Тази изненадваща стъпка на Стрез — изненадваща в сравнение с действията на Алексий Слав, обикновено се отнася към 1209 г. Владетелят на Просек се е помирил с Борил (все пак за двамата братя е било по-лесно да се споразумеят!) и „покорството” му било възнаградено със севастократорското достойнство, но той не се отказал от извоюваната вече независимост. Това политическо преориентиране укрепило положението на Стрез, който в продължение на няколко години бил в центъра на междубалканските отношения. Първите му проявления в „голямата политика” с известно основание се отнасят към 1209 г. Тогава, според някои изследвачи, Стрез подкрепил една кампания на Михаил I Епирски срещу Солунското кралство. Макар че неговото участие не е пряко засвидетелствувано в изворите, променливото му отношение спрямо Латинската империя през годините 1209—1210[14] позволява да се допусне участието му в тази акция срещу Солун.

Макар че неговото участие не е пряко засвидетелствувано в изворите, променливото му отношение спрямо Латинската империя през годините 1209—1210[14] позволява да се допусне участието му в тази акция срещу Солун. В писмото си от 13 януари 1212 г. император Анри поставя Стрез сред четиримата си основни противници наред с Теодор I Ласкарис, Борил и Михаил Епирски. Тази характеристика не е случайна. Важен дял от събитията през 1211 г., описани в цитираното писмо на Анри, се паднал на Стрез. Господарят на почти непревземаемия Просек на няколко пъти водил активни военни действия срещу латинците, редуващи се с привидна пасивност, прикрита от дипломатически преговори. Безспорно най-важната проява на Стрез била кампанията му срещу Солунското кралство, предприета с подкрепата на Борил. Но в сражението край Пелагония (вероятно през пролетта на 1211) Стрез претърпял голямо поражение[1]*. Този неуспех (в битката погинали много хора) едва ли се е отразил чувствително на позицията на Стрез като независим владетел. Но за няколко години той се губи от погледа ни. Това не е изненада, тъй като временната кулминация на междубалканските сблъсъци е преминала. Стрез се появява отново след три години, през 1214 г. Положението на Балканите се е изменило значително. Между България и Латинската империя е сключен съюз, към който скоро се присъединила и Унгария. През 1214 г. тристранната коалиция предприела военни действия срещу Сърбия.

Стрез се появява отново след три години, през 1214 г. Положението на Балканите се е изменило значително. Между България и Латинската империя е сключен съюз, към който скоро се присъединила и Унгария. През 1214 г. тристранната коалиция предприела военни действия срещу Сърбия. В тази кампания съюзниците твърде много са разчитали на Стрез. Но изглежда това са разбирали и техните противници, защото владетелят на Просек бил посетен от брата на Стефан Неман — Св. Сава. Сръбският архиепископ не сполучил да промени политическата позиция на Стрез, но краят на посещението му, прикрит от етнографските топи, се свързва с насилствената смърт на Стрез. Споменът за Стрез оставил трайни дири в паметта на местното население както в устни предания, така и в записани легенди („Житие на княз Стреган”)[20]. А името му като владетел на Просек и околните земи се среща за последен път в проектоспоразумението между Латинската империя и Жан дьо Бриен от 1228 г. 99 Владетелите на Просек, 227 — 235 (в същото време Мутафчиев подхвърли неприемливата идея за идентификацията на Стрез с comestabularius Sergius). Въпреки това, Papacy. I, р. 35 ([Добромир Стрез!] „lord of rugged Prosek”). 73 латарски. История. Т. 3, с. 270. Мария, неоснователно наричана и Белослава, е най-голямата дъщеря на Иван II Асен, родена от първия му брак с Анна, сетнешната монахиня Анисия.

Въпреки това, Papacy. I, р. 35 ([Добромир Стрез!] „lord of rugged Prosek”). 73 латарски. История. Т. 3, с. 270. Мария, неоснователно наричана и Белослава, е най-голямата дъщеря на Иван II Асен, родена от първия му брак с Анна, сетнешната монахиня Анисия. Рождената й дата е неизвестна, но ако не изпускаме от внимание нейния брак, би трябвало да я отнесем най-късно към 1212 — 1214 г. Мария била омъжена за деспот Мануил Ангел, брат на император Теодор Ангел Дука Комнин и нейният брак скрепил съюза между България и Епир. Датата и на това събитие е неизвестна, но за сигурен terminus post quem може да приемем сключването на едногодишното при мирие между епирския владетел и Константинополската Латинска империя (преди 11 декември 1228) 3. Мануил Ангел успял да се изплъзне от съдбата, която сполетяла поголемия му брат край Клокотница, и станал пълновластен господар на Солун. Властвуването му, под покровителството на неговия тъст, продължило седем години. През 1237 г. Иван П Асен се оженил за Ирина и подкрепил действията на баща й, насочени срещу Мануил Ангел. Теодор Ангел успял да овладее Солун, да отнеме властта на брат си, изпратил го на заточение, а Мария върнал в Търново. Това е последното известие за най-голямата дъщеря на българския цар.

№ 14. Na.

АСЕН ИНА В българската историопис трайно се е наложило схващането, че най-голямата дъщеря на Иван П Асен — Мария, след насилствената й раздяла с деспот Мануил Ангел била омъжена за сръбския крал Стефан Владислав. Достатъчно беше да се погледне малко по-критично на това мнение, за да се види, че то е лишено от основание. Terminus post quem за подобен брак е годината 1237 (завръщането на Мария в Търново). А тази датировка прави невъзможна сватбата на Иван-Асеновата дъщеря със сръбския владетел, тъй като религиозната церемония била извършена от Св. Сава (11 януари 1236). Разбира се, би могло да се допусне, че в житието на сръбския светец има грешка или интерполация, т. е. сватбата е била благословена от друг духовник, но подобен опит е неоправдан. Следователно Мария не може да бъде отъждествена със съпругата на Стефан Владислав, за която няма съмнение, че е дъщеря на Иван II Асен. Какво знаем за тази неизвестна по име дъщеря на Иван П Асен? Очевидно тя е родена от първия брак на царя с Анна (Анисия), т. е. тя е истинска сестра на Мария. Точната година на нейния брак със Стефан Владислав трудно може да бъде установена (разполагаме само с terminus ante quem — смъртта на Св. Сава).

Очевидно тя е родена от първия брак на царя с Анна (Анисия), т. е. тя е истинска сестра на Мария. Точната година на нейния брак със Стефан Владислав трудно може да бъде установена (разполагаме само с terminus ante quem — смъртта на Св. Сава). К. Иречек също не сочи точната дата, но дава да се разбере, че сватбата е станала, преди Стефан Владислав да заеме мястото на брат си, т. е. преди 1234 г. От 1234 до 1243 г. (тогава Стефан Владислав доброволно абдикирал в полза на другия си 101 Дъщеря на цар Иван П Асен от втория му брак с унгарската принцеса Анна (Мария). Акрополит, описвайки преговорите между българския цар и никейския император, отбелязва, че Елена била на девет години, т. е. тя е родена към 1224 г. Към 1228 г. константинополските барони направили едно неискрено предложение (по този начин те прикрили преговорите си с Жан дьо Бриен и неутрализирали временно българския владетел) на Иван П Асен за съюз между Латинската империя и България, който трябвало да бъде скрепен с брак на Бодуен II и Елена (?) 4. През 1231 г. станал известен тайният ход на латинците: в Константинопол пристигнал и бил коронясан за император Жан дьо Бриен, а дъщеря му се омъжила за малолетния латински владетел.

През 1231 г. станал известен тайният ход на латинците: в Константинопол пристигнал и бил коронясан за император Жан дьо Бриен, а дъщеря му се омъжила за малолетния латински владетел. По този начин мечтите на Иван П Асен за сродяване с дома Куртене и засилване на българското влияние в Константинопол рухнали. Все пак Елена послужила като залог за друг политически съюз. Споразумението между България и Никея от 1235 г., довело до военно сътрудничество между двете страни и до възобновяване на българската патриаршия, било придружено с брак на Елена и бъдещия никейски император Теодор П Ласкарис. Сватбените тържества и религиозната церемония станали в Лампсак. След това малолетната новобрачна двой- 102 Политическите колебания на Иван II Асен през 1237 г. (скъсване с Никея и сближение с Латинската империя) се отразили на съдбата на Елена. Българският цар, както пише Акрополит, искал да омъжи дъщеря си за друг rf затова я изтръгнал от новото й семейство и я върнал в Търново. Към края на 1237 или самото начало на 1238 г. Иван II Асен отново променил политическата си ориентация — върнал се към съюз с Йоан Дука Ватацес и върнал Елена в Никея. Акрополит споменава за последен път Елена в 1246 г. От 1254 до 1258 г. тя е византийска императрица.

Към края на 1237 или самото начало на 1238 г. Иван II Асен отново променил политическата си ориентация — върнал се към съюз с Йоан Дука Ватацес и върнал Елена в Никея. Акрополит споменава за последен път Елена в 1246 г. От 1254 до 1258 г. тя е византийска императрица. Смъртта на нейния съпруг Теодор II Ласкарис я лишила твърде млада от това най-високо достойнство в империята. Елена е имала шест деца: Ирина (съпруга на цар Константин Тих Асен), Мария, Теодора, Евдокия, Na. и Йоан IV Ласкарис (1258 — 1261)* 7. 3 Тази година се получава, ако приемем, че Елена е била на 9 г. по време на преговорите (Акрополит отнася събитията към 1233 г.). Но текстът на Акрополит не изключва и друга възможност: Елена е била на 9 г. по време на сватбените тържества, но византийският историк пренася механически тази нейна възраст към по-ранно време, така както е постъпил с Теодор II Ласкарис. Според Акрополит той е бил на 11 г., когато започнали преговорите между Йоан Ватацес и Иван II Асен (р. 48) и по време на сватбата (р. 52). Следователно, ако приемем, че Елена е била деветгодишна през 1235 г., тя е родена към 1226 г. 103

Според Акрополит той е бил на 11 г., когато започнали преговорите между Йоан Ватацес и Иван II Асен (р. 48) и по време на сватбата (р. 52). Следователно, ако приемем, че Елена е била деветгодишна през 1235 г., тя е родена към 1226 г. 103 Дъщеря на цар Иван II Асен от втория му брак с Анна (Мария) г. В „Синодика” Тамара е спомената заедно с Елена, но преди нея. Тази подредба навежда на мисълта, че тя била по-голямата от двете сестри, но за съжаление подобно допускане не може да бъде подкрепено с други извори. Тамара имала шанса само още веднъж да попадне в изворите. Акрополит съобщава, че между 1252 — 1254 г. се носел слух за възможен брак на Тамара с Михаил Палеолог (бъдещия император Михаил VIII). TITLE: № 17. N. АСЕН, И ЛИ Na. АСЕНИНА TEXT: Описвайки българо-латинската обсада на Цурулум (Чорлу) през лятото на 1237 г., Акрополит съобщава, че в българския лагер пристигнало известие за „смъртта на съпругата” на Иван II Асен, царица Анна (Мария) и „naidiov адтод"1. В. Н. Златарски правилно обърна внимание, че неоправдано се говори за „син” на Иван Асен, въпреки че „тгсиб Cov авТов” означава само „детето му”.

В. Н. Златарски правилно обърна внимание, че неоправдано се говори за „син” на Иван Асен, въпреки че „тгсиб Cov авТов” означава само „детето му”. TITLE: № 18. КАЛИМАН ДАСЕН (1241 - 1246) TEXT: Калиман Асен е син на цар Иван II Асен и Анна (Мария) 2, по всяка вероятност тяхното четвърто дете. Неговата възраст може да бъде определена благодарение на Акрополит. След като на няколко пъти го нарича neipamov или гтсибю И, византийският историк отбелязва, че Калиман починал през 1246 г. на 12-годишна възраст, т. е. той се родил към 1234 г. Калиман бил само на седем години, когато след неочакваната и малко ранна смърт на баща си наследил царската власт. Той наистина само наследил властта, тъй като нейното упражняване без съмнение било в ръцете на неизвестно по състав регентство. На пръв поглед в България и по границите й царяло спокойствие, осигурено от Иван II Асен. От своя страна регентството, съгласно практиката в междудържавните отношения, подновило договора с Никейската империя и сключило двегодишно примирие с Латинската империя. Но това спокойствие било привидно и временно. Първият сигнал за наближаващата буря било татарското 104 нахлуване в България малко преди смъртта на Иван II Асен или в началото на Калимановото царуване.

Но това спокойствие било привидно и временно. Първият сигнал за наближаващата буря било татарското 104 нахлуване в България малко преди смъртта на Иван II Асен или в началото на Калимановото царуване. По всяка вероятност и Йоан Ватацес кроял планове срещу България (Акрополит не случайно на няколко пъти отбелязва, че българската държава била управлявана от дете!), но на първо време той бил принуден да се справи със Солун, където управлявал Йоан Ангел Комнин. Намеренията на латинците от Константинопол не са известни (те вече не са имали сили за нещо по-сериозно), но в замяна на това ни е познат един опит на папа Инокентий IV да върне българите към католическата вяра (писмо на римския първосвещеник от 21 март 1245 до Калиман). Малолетният български цар не могъл да дочака бъдещето, което не му обещавало нищо радостно. В края на август или в първите дни на септември 1246 г., когато бил само на дванадесет години, Калиман Асен бил застигнат от смъртта. Единственият ни извор (Акрополит) първо говори за естествена смърт, но след това добавя и слуха за отравяне. I П. Ник о в (Бълг.-унг.

В края на август или в първите дни на септември 1246 г., когато бил само на дванадесет години, Калиман Асен бил застигнат от смъртта. Единственият ни извор (Акрополит) първо говори за естествена смърт, но след това добавя и слуха за отравяне. I П. Ник о в (Бълг.-унг. отношения, с. 13, бел. 1) настоява, че името на този Иван-Асенов син трябва да се изписва „Коломан” (той се позовава на унгарския му произход и на писмото на папа Инокентий IV от 21 март 1245 г. — вж тук, бел. 10), а не да се предпочита гърцизираната форма „Калиман”, която била оказала влияние и върху българските извори! Колкото и основателно да изглежда това мнение, предпочитаме „погърченото” Калиман, тъй като това е името, което било използувано в средновековна България, а и по-късно (Паисий Хилендарски): Попруженко. Синодик, § 114, с. 87: КйАИШН\Г BAftrOBtpHOWOV l]p Ю I Иванов. БСМ, с. 608 („Калимановата грамота”). Двете имена на невръстния цар се срещат в приписките. 8 Калиман безспорно бил по-малък от сестрите си Елена и Тамара. От друга страна, има известно основание да се допусне, че той бил по-малък и от починалото през 1237 г. неизвестно по име Иван-Асеново дете (вж тук, I, № 17). 105 Михаил Асен е син на цар Иван II Асен от последния му брак с Ирина Комнина.

От друга страна, има известно основание да се допусне, че той бил по-малък и от починалото през 1237 г. неизвестно по име Иван-Асеново дете (вж тук, I, № 17). 105 Михаил Асен е син на цар Иван II Асен от последния му брак с Ирина Комнина. Роден е между 1238 и 1241 г. На първо време съдбата не била благосклонна към него, тъй като царската корона по право се паднала на по-големия му брат Калиман. Но това, което провидението му отнело, било върнато от човешка ръка. Към края на август 1246 г. Калиман, вероятно с нечия помощ, починал и „властта над българите” преминала към Михаил. Малолетният цар не бил в състояние да упражнява реалната власт и ръководството на държавните дела било поето от неговата майка Ирина®. Царствената промяна в Търново съвпаднала по време с поход на никейския император Йоан Дука Ватацес на Балканския полуостров. Случайно или не, това обстоятелство облагодетелствувало византийците®. И императорът се оставил да бъде убеден от великия доместник Андроник Палеолог, че моментът е удобен за превземане на българската крепост Серес. Никейската армия обсадила града и скоро успяла да го овладее, улеснена от действията на българския велможа Драгота. Веднага след това паднал Мелник, или по-скоро той доброволно се предал.

И императорът се оставил да бъде убеден от великия доместник Андроник Палеолог, че моментът е удобен за превземане на българската крепост Серес. Никейската армия обсадила града и скоро успяла да го овладее, улеснена от действията на българския велможа Драгота. Веднага след това паднал Мелник, или по-скоро той доброволно се предал. И отново важна роля изиграл Драгота и заедно с него Никола Манглавит, потомък на филипополските ромеи, преселени в Мелник по нареждане на цар Калоян. Този бърз успех бил ключ към по-нататъшни завоевания, и то в две посоки: в Македония, където на Йоан Ватацес се подчинили Стоб, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле, Просек и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската област (река Марица станала гранична линия). Доволен от сполуката си, Йоан Ватацес побързал да сключи мирен договор с България, с който заявявал, че ще се ограничи с тези завоевания, и се задължавал да не предприема нови. Успешните действия на Йоан Ватацес показват, че царицата майка и регентството, управляващо от името на малолетния Михаил Асен, не били в състояние да организират някакво противодействие.

Успешните действия на Йоан Ватацес показват, че царицата майка и регентството, управляващо от името на малолетния Михаил Асен, не били в състояние да организират някакво противодействие. Ирина, която се стремяла да заздрави своето положение в Търново и се грижела повече за съдбата на Комниновата фамилия, отколкото за целокупността на България, проявила престъпно нехайство, довело както до големите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото от късване на Браничевска и Белградска област. Но мирът от 1246 г. не само лишил България от първенствуващото място на Балканите, но и я превърнал във второстепенна сила, принудена да служи на чужди интереси. През следващата 1247 г. виждаме България отново да действа съвместно с Никея срещу Латинската империя. Това сътрудничество, което В. Гюзелев нарича „четвърти българо-никейския съюз” 17, бихме характеризирали по-образно като „България във водите на Никея”, тъй като българските войски само подпомагат никейците в осъществяването на тяхната цел. Минават шест-седем години и едва тогава българската държава се пробужда и проявява стремеж към по-активни действия. Трудно е да се каже на какво се дължи това оживление в българската външна политика — дали на израстването на Михаил Асен или на подмяна на хората около него (появява се личността на севастократор Петър), но оживле- 106 нието е факт. През 1253 г. се сключва известният договор между България и Дубровник (инициативата е на Адриатическата република!).

106 нието е факт. През 1253 г. се сключва известният договор между България и Дубровник (инициативата е на Адриатическата република!). Документът урежда търговските отношения между партньорите, но и в същото време свидетелствува за изграждането на политически и военен съюз срещу Сърбия. Към това време се отнася и един опит на България да се намеси във вътрешните дела на Никейската империя. Един неясен отглас в изворите говори за опит на българската държава да подкрепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорския престол. Но това едва ли е било достатъчно за някогашните позиции на България. Като прибавим и данъчната зависимост от татарите, ще видим, че картината не е била толкова радостна. Сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния противник — Никейската империя, била смъртта на Йоан III Дука Ватацес (3 ноември 1254) 23. Тези действия, които били закъсняла последица от още по-закъсняло осмисляне на политическата обстановка на Балканите, били наложени от самите обстоятелства. Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решил да се възползува от смяната на василевсите в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края на 1254 г. българските войски настъпили в Родопската област и бързо овладели Станимака, Перущица, Кричим, Цепйна, областта Ахрида (освен крепостта Маниак), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим. Отговорът на новия василевс Теодор II Ласкарис не закъснял.

Отговорът на новия василевс Теодор II Ласкарис не закъснял. След кратък съвет никейците преминали Хелеспонта и пристигнали край Адрианопол. Михаил Асен не се оставил да бъде изпреварен. Той бил готов за предстоящото стълкновение и се разположил на лагер край Марица. Но до същинско сражение не се стигнало (така поне предава събитията Акрополит). Изненаданите българи напуснали лагера и при безредното отстъпление бил ранен дори и самият цар. Теодор II Ласкарис останал господар на полесражението и на Тракия. Той достигнал до Берое, а малко по-късно сполучил отново да покори освободените от българите в края на предходната година градове и крепости (с изключение на Цепйна). Царуването на Михаил Асен е обвързано с една особеност, която станала трайна черта на българската външна политика през следващото столетие и половина: постепенното загубване на интереса към Македония. Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си, на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции. Опитите на местните българи да отхвърлят чуждата власт и отново да се приобщят към българската държава не могли да доведат до успех. Чудесен пример за тази тенденция била съдбата на Мелник. През 1255 г. жителите на града, които през 1246 г. доброволно приели властта на Никея, сега под ръководството на същия Драгота, който изиграл немалка роля в предаването на Серес и Мелник, се опитали да отхвърлят византийското господство.

Чудесен пример за тази тенденция била съдбата на Мелник. През 1255 г. жителите на града, които през 1246 г. доброволно приели властта на Никея, сега под ръководството на същия Драгота, който изиграл немалка роля в предаването на Серес и Мелник, се опитали да отхвърлят византийското господство. Но опитът им не получил никаква подкрепа от Търново и завършил без успех. Събитията от 1255 г. показали, че конфликтът все още не е завършил и двете страни положили много старания, за да се подготвят за следващото действие. Това се отнася особено за Михаил Асен. Българският цар решил, че преди да настъпи отново в Тракия, трябва да уреди отношенията си с Унгария, които били открити, или по-точно — враждебни, още от 1246 г. И наистина двете страни постигнали споразумение, 107 Тази подготовка подсказва за сериозна военна кампания през пролетта — лятото на 1256 г. Но последвалите действия на Михаил Асен изненадват. Акрополит разказва, че Теодор II Ласкарис, след като прогонил куманите, се установил на лагер край река Регина. Неочаквано при него дошли български пратеници, сред които главна роля играел княз Ростислав, и предложили от името на Михаил Асен мир. Условията, които византийците предложили, приети от Ростислав без възражения, били следните: установените граници се запазвали, като българите се задължавали да предадат крепостта Цепина.

Неочаквано при него дошли български пратеници, сред които главна роля играел княз Ростислав, и предложили от името на Михаил Асен мир. Условията, които византийците предложили, приети от Ростислав без възражения, били следните: установените граници се запазвали, като българите се задължавали да предадат крепостта Цепина. Договорът бил сключен към края на юни — началото на юли 1256 и между България и Никея отново настъпил мир. Наистина Акрополит пише, че на 6 август Теодор II Ласкарис, който все още се намирал край Регина, получил известие за отхвърлянето на договора от страна на Михаил Асен, но това известие е твърде неясно, непотвърдено е от други извори и не дава възможност да се проследят действителните събития. Какво друго може да се каже за Михаил Асен, особено за неговите действия вътре в страната? Както вече отбелязахме, малолетието на царя определяло и неговите действителни позиции в държавата. Почти през цялото време той споделял върховната власт — в самото начало с Майка си Ирина (за нейната роля свидетелствуват монетните емисии с изображението на двамата, както и портретът в църквата „Св. Архангел Михаил” в Костур), а по-сетне със севастократор Петър. Следвайки традициите на българските царе, Михаил Асен покровителствувал църкви и манастири, продължил търговските връзки с Дубровник, установени от неговия баща Иван II Асен. Името му е засвидетелствувано в няколко надписа. Съдбата не покровителствувала потомците на Иван II Асен.

Архангел Михаил” в Костур), а по-сетне със севастократор Петър. Следвайки традициите на българските царе, Михаил Асен покровителствувал църкви и манастири, продължил търговските връзки с Дубровник, установени от неговия баща Иван II Асен. Името му е засвидетелствувано в няколко надписа. Съдбата не покровителствувала потомците на Иван II Асен. Михаил Асен също като по-големия си брат, навършил най-много 18 години, станал жертва на заговор и бил убит, по думите на Акрополит от първия си братовчед Калиман. Вероятно наскоро преди смъртта си той се оженил за дъщерята на княз Ростислав и внучка на унгарския крал Бела IV. Изворите не съобщават за деца от този брак. 108 Без съмнение Йоан Ватацес решил да се възползува от неочакваната смяна на владетелите, свързана винаги с известна несигурност, от факта, че и новият цар бил За него вж тук, I, № 21. 515. 109 24 Акрополит не сочи точната дата, но по-нататък в разказа си споменава празника Преображение Господне (6 август), което дава основание на В. Н. Златарски да твърди, че мирният договор е сключен в първите дни на август 1256 г. Т. Скутариот обаче (р. 525) свързва края на преговорите с празника на апостолите Петър и Павел (29 юни). 39 ’ 0 р \ a v 6 o v. Каоторйк;, 105 — 106. 49 Без съмнение Михаил Асен е имал отношение към църквата „Св.

39 ’ 0 р \ a v 6 o v. Каоторйк;, 105 — 106. 49 Без съмнение Михаил Асен е имал отношение към църквата „Св. Архангел Михаил” в Костур и Батошевския манастир. 42 Надписът, придружаващ изображенията в църквата „Св. Архангел Михаил” (Костур), освен от А. Орландос (вж бел. 39) е издаден и у Дуйчев. СБК, II, с. 277; Дуйчев. Приноси, 316-317; В. Иванова. Два надписа на Асеневци — Батошевският и Врачанският. — И БАИ, XV, 1946, 133 — 134. Батошевският надпис — последно издание у Христов. Цит. еъч., 65 — 66 (вж тук, бел. 2); А. Маргос. Средновековните български надписи при с. Рояк, Провадийско. — Български език, XXVI, 1976, 4, с. 299. Някои изследователи (В. Иванова. Цит. съч, 135 — 144) са склонни да припишат на Михаил Асен и т. нар. Врачански надпис. Но по-вероятно е този паметник да принадлежи на времето на Михаил III Шишман Асен — вж: Божилов. Цар Иван Александър, с. 171. p. 295.

№ 20. МАРИЯ Дъщеря на Иван П Асен и Ирина Комнина. Родена между 1238 и 1241 — 1242 г. Сведенията, с които разполагаме, не позволяват да се определи дали е била по-голяма от сестра си Анна-Теодора или не. В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че Мария е била омъжена за Мицо. Сигурни сведения в подкрепа на това твърдение липсват: Мария е спомената само два пъти, и то когато Акрополит из броява децата на цар Иван II Асен, а Пахимер и Григора без колебание пишат, че Мицо е зет на Иван Асен, но и двамата са пропуснали да отбележат името на дъщерята на българския цар, за която бил женен. Ето защо становището на В. Н. Златарски би могло да се приеме само на базата на някои логически размишления. Легендите и несигурните твърдения относно личността на Мицо (името е умалително от Димитър) отдавна са разпръснати, но все пак някои двусмислици или произволни схващания продължават да съществуват. Без съмнение Мицо играл важна роля в един тежък момент за българската държава — временното прекратяване на Асеневата династия. Наред с това той е свързващото звено между двата клона на фамилията — българския и византийския. Произходът и миналото му са неизвестни. Може да се допусне, че като царски зет той бил държател на апанажно владение в югоизточните предели на страната с център Месемврия.

Наред с това той е свързващото звено между двата клона на фамилията — българския и византийския. Произходът и миналото му са неизвестни. Може да се допусне, че като царски зет той бил държател на апанажно владение в югоизточните предели на страната с център Месемврия. Позициите му вероятно не били толкова силни, колкото позициите на севастократор Петър, но и той бил сред първите хора в обкръжението на цар Михаил Асен. Мицо се проявява като активна личност в твърде сложна политическа обстановка: Михаил Асен е убит; скоро същата съдба сполетяла и цареубиеца Калиман. Асеневата династия нямала вече пряк потомък от мъжки пол, който да прояви своите права върху царската корона и това позволило на Мицо да се домогне до върховната власт. Пахимер и Григора не оставят място за съмнение, че Мицо бил български цар, а сечените от него монети окончателно затвърждават това убеждение. Друг е въпросът, че той не бил подкрепен единодушно от българското болярство и може би не е бил коронясан официално в Търново. Властвуването на Мицо в престолния град било краткотрайно, в това няма съмнение. Но трудно могат да се разкрият причините за недоволството срещу него. Едва ли трябва да се съгласим с Григора, който твърди, че Мицо бил ленив и изнежен и тъкмо това довело до настроенията срещу него.

Властвуването на Мицо в престолния град било краткотрайно, в това няма съмнение. Но трудно могат да се разкрият причините за недоволството срещу него. Едва ли трябва да се съгласим с Григора, който твърди, че Мицо бил ленив и изнежен и тъкмо това довело до настроенията срещу него. Може би е по-прав Пахимер, който пише, че Мицо раздразнил българските велможи. Но с какво? Вероятно гражданската война навлязла в нова фаза — от вътрешно дело на Асеневите потомци, които си оспорвали престола, тя се превърнала в антидинастическа, антиасеневска. Българското болярство, недоволно от последните Асеневци, решило да противопостави на Мицо Константин Тих. Мицо загубил първия двубой, оттеглил се във владенията си в Месемврия, успял да при тесни коронясания вече за цар Константин Тих, но пътят му към търновския престол бил затворен. Мицо се споразумял с Михаил VIII Палеолог и предал своя апанаж на Византия срещу владения в областта на р. Скамандър и обещание за брак на първородния му син с дъщеря на императора. Съществуват разногласия за годината, в която Мицо приключил борбата и се оттеглил във Византия: 1260-19 или 1263 г. Ако приемем твърдението на Григора, че Мицо заминал за Никея и там сключил договора си с Михаил VIII, terminus ante quem за това пътуване е 25 юли 1261 (влизането на Алексий Стратегопул в Константинопол).

При това положение годината 1260 (или 1261) е по-приемлива. Мария и Мицо са имали две деца — Иван (или Йоан III) Асен (II, № 1) и Мария (П, № 3). 111 2 Акрополит не е бил сигурен: веднъж поставя Мария на първо място, а след това Анна-Теодора. Вж. бел. 1. 6 Единственото, което би могло да ни насочи към този брак, са имената на дъщерята и внучката на Мицо — Мария. По-подробно, I, № 22 и № 24. Монети и монетно обръщение в Средновековна България 1081 — 1261. С., 1984, с. 91 (неправилно „Мичо Асен”). 18 Събитията от 1256 г. удивително напомнят междуособиците от 1207 г. — борбите между Борил, Алексий Слав и Стрез. Пак там, р. 350. Дъщеря на цар Иван II Асен и Ирина Комнина, веднъж назована Теодора, а втори път — Анна. Не разполагаме с никакви други сведения за нея. Може да се допусне, че е била омъжена за севастократор Петър — Мария е била съпруга на Мицо, а Тамара към 1254 г. все още не е била омъжена. Terminus ante quem за брака — 15 юни 1253 г., т. е. в деня на сватбата си Анна-Теодора е била 12 — 14-годишна.

Terminus ante quem за брака — 15 юни 1253 г., т. е. в деня на сватбата си Анна-Теодора е била 12 — 14-годишна. Този ранен брак (Тамара на 25 — 30 г. все още била неомъжена!) може да се обясни само с желанието на царица Ирина да укрепи позициите си, като се обкръжи със свои приближени. Твърде малко се знае и за Анния съпруг Петър. Вероятно е принадлежал към най-висшите кръгове на българското болярство, но севастократорското достойнство получил след като станал царски зет. Единственият текст, в който е споменат, разкрива изключителните му позиции в 1253 г. В договора, сключен с Дубровник, неговото име стои редом с царското. Там се говори за „високия севастократор Петър”, за „люде на севастократор Петър”, за „земята на севастократор Петър”, която може да бъде посещавана от дубровнишки търговци, или за „търговци на севастократор Петър”, които биха поддържали връзки с Дубровник. 112 Всички тези данни, събрани заедно, говорят само за едно: през 1253 г. севастократор Петър вече е заел мястото на царицата майка Ирина и е изпълнявал функциите на регент на малолетния Михаил Асен или на негов „първи министър". В тревожните събития от 1256 — 1257 г. севастократор Петър не взел никакво участие (или поне изворите не говорят нищо за действията му): нито претендирал за трона, нито подкрепил някой от претендентите.

В тревожните събития от 1256 — 1257 г. севастократор Петър не взел никакво участие (или поне изворите не говорят нищо за действията му): нито претендирал за трона, нито подкрепил някой от претендентите. Вероятно бил изместен от първенствуващото си място сред българската аристокрация от княз Ростислав Михайлович (тъст на Михаил Асен) и се оттеглил от активен политически живот. Няма преки сведения за деца на Анна-Теодора и севастократор Петър. Но те са имали поне една дъщеря, която се омъжила за Шишман. От този брак води началото си последният клон на Асеневата фамилия в България. Калиман е син на севастократор Александър (I, №8). В това изворите са категорични: според Акрополит убиецът на Михаил Асен е негов първи братовчед (пра>те(а6е\<рос), а в приписката на арменския свещеник Аракел, датираща от 1258 г., е казано, че българският цар „Кер ГКир] Михаил” бил убит от Калайман (Калиман), „син на неговия чичо” 2. Тъй като Михаил Асен не е имал друг чичо (това едва ли трябва да се доказва) освен севастократор Александър, Калиман без съмнение е негов син. За противоречивата личност на Калиман знаем твърде малко.

Тъй като Михаил Асен не е имал друг чичо (това едва ли трябва да се доказва) освен севастократор Александър, Калиман без съмнение е негов син. За противоречивата личност на Калиман знаем твърде малко. Той се появява и изчезва през решителната за българската история 1256 г. Трудно е да се каже кои са били мотивите — лични амбиции или недоволство от неизгодния мирен договор, сключен край Регина, но в края на същата година Калиман убил своя първи братовчед цар Михаил Асен. Той взел жената на убития владетел (тя била дъщеря на Ростислав Михайлович) и „мислел да си присвои властта над българите”, продължава Акрополит. Изглежда Калиман наистина си присвоил царската власт, но не успял да я задържи и утвърди. Подкрепата, на която разчитал, била незначителна, а враговете му — много по-многобройни и по-силни: Калиман бил убит, още преди в Търново да се появи княз Ростислав. Смъртта на Калиман затворила първата страница, но гражданската война в България отворила друга, посветена на споровете около 8 Фамилията на Асеневци... 113 неговата личност. Същността на споровете е свързана с огледствяването или не на Калиман със севастократор Калоян, ктитор на Боянската църква. Становищата на изследователите са различни: някои предпазливо подминават този щекотлив въпрос, други са убедени в тъждествеността на двамата, а трети говорят за двама синове на севастократор Александър — Калиман и севастократор Калоян.

Същността на споровете е свързана с огледствяването или не на Калиман със севастократор Калоян, ктитор на Боянската църква. Становищата на изследователите са различни: някои предпазливо подминават този щекотлив въпрос, други са убедени в тъждествеността на двамата, а трети говорят за двама синове на севастократор Александър — Калиман и севастократор Калоян. В подкрепа на схващането за идентичността на Калиман и севастократор Калоян може да се приведе само близостта на имената. Аргументът против е по-сериозен: още в края на 1256 или самото начало на 1257 г. Калиман бил убит, а севастократор Калоян бил жив през 1258/1259 г. Очевидно второто схващане е за предпочитане. Остава да се реши последният въпрос, който има пряка връзка с историята на Асеневата фамилия: севастократор Калоян син ли е на севастократор Александър или не? Това, което знаем за ктитора на Боянската църква, показва, че през 1259 г. (датата на надписа) той имал много висока дворцова титла (севастократор), която се дава на лице, близко на царя (в случая на Константин Тих Асен!). Наистина името ни насочва към Асеневата фамилия, но все пак то не ни задължава да приемем, че собственикът му е Асеневец. Ако за момент допуснем, че Калоян е принадлежал към династията, то не можем да отречем, че той би имал законни права върху престола и едва ли би подкрепял едно парвеню (Константин Тих).

Ако за момент допуснем, че Калоян е принадлежал към династията, то не можем да отречем, че той би имал законни права върху престола и едва ли би подкрепял едно парвеню (Константин Тих). Струва ни се, че това е достатъчно, за да отхвърлим мнението, според което Калоян е син на Иван-Асеневия брат Александър. 3 При идентификацията на „чичото” едва ли трябва да се обърнем към братята на Ирина Комнина, т. е. Йоан и Димитър Ангел. Ю История. Т. 3, с. 267, 271 - 272, 316, бел. 34. 114 Неизвестна по име дъщеря на цар Борил, която през 1214 г. била сгодена за унгарския престолонаследник Бела IV. Други сведения за нея липсват. Няма съмнение, че предвиденият брак не се осъществил, но каква е била съдбата на Бориловата дъщеря, не знаем.

№24. КОНСТАНТИН ТИХАСЕН (1257 - 1277) Гражданската война през 1256 г. изтласкала на повърхността на политическия живот неизвестния дотогава болярин Константин Тих. С помощта на българската аристокрация, която успяла да провали усилията на законните претенденти за престола, седемдесет години след възобновяването на българската държава царските инсигнии били връчени на човек извън Асеневата фамилия. Въпреки изразената неприязън, обаянието на първите Асеневци и почти трансцендентната идея за правата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съзнанието на българското общество, че новоизбраният владетел побързал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това демонстративен: възприел фамилното име Асен. Вторият бил традиционен: оженил се за внучка на Иван II Асен, което го изравнило с Мицо, основния му съперник за царския венец. Константин Асен е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се опитвал да изведе България от критичното състояние, в което се намирала тя, но съдбата проваляла всичките му усилия. Ако този биографичен очерк трябваше да бъде написан в духа на средновековния провиденциализъм, не можеше да не се отбележи, че двойка страни или личности постоянно са оказвали влияние, и то решително, върху политическите изяви на Константин Асен.

Ако този биографичен очерк трябваше да бъде написан в духа на средновековния провиденциализъм, не можеше да не се отбележи, че двойка страни или личности постоянно са оказвали влияние, и то решително, върху политическите изяви на Константин Асен. Две са посоките и страните, с които била обвързана трайно българската външна политика през периода 1257 — 1277: югоизток — северозапад, Византия и Унгария. Характерът на българо-византийските отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на преден план изпъква ролята, която са играли двете съпруги на българския цар — Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Г. Пахимер на няколко пъти отбелязва силната ненавист, която Ирина питаела към Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяването и ослепяването на нейния брат Йоан IV Ласкарис, и влиянието й върху политическите решения на българския цар®. Омразата, която Мария изпитвала към своя вуйчо Михаил VIII, както и нерешаването на проблема с Месемврия и Анхиало, дават облика на българо-византийските отношения през 70-те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина — действия под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен нямали успех. След мисията на Г. Акрополит в Търново (Коледа 1260), 115 Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северозапад (към Унгария), ще видим, че и там картината не била по-радостна.

След мисията на Г. Акрополит в Търново (Коледа 1260), 115 Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северозапад (към Унгария), ще видим, че и там картината не била по-радостна. След едно бързо нахлуване в Северин през 1260 г. (вероятен отговор на унгарското нашествие от предната 1259), българската държава не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата се унгарска политика в югоизточна посока. И тук, както в отношенията с Византия, решенията и преди всичко действията на Константин Асен не били самостоятелни. Дори основната фигура в българо-унгарските контакти не бил българският цар, а деспот Яков Светослав. Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили балканските измерения. Но докато действията му за приобщаване към антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански владетел Шарл I Анжуйски, не донесли особени резултати, но не били и пасив, връзките с Изтока открили черна страница в българската история. През 1273 г. България била обект на разорително татарско нашествие. След тази дата татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притискали все по-тежко българската държава. Две интересни личности оказали сериозно влияние върху политическата обстановка в страната и върху личната съдба на Константин Асен. За първата вече стана дума: деспот Яков Светослав.

След тази дата татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притискали все по-тежко българската държава. Две интересни личности оказали сериозно влияние върху политическата обстановка в страната и върху личната съдба на Константин Асен. За първата вече стана дума: деспот Яков Светослав. Наследил позицията и ролята на Ростислав Михайлович, той лавирал сполучливо между България и Унгария, величаел се с титлата imperator Bulgarorum и изявявал все по-решително своите намерения спрямо търновския престол, докато не бил брутално, но ефикасно отстранен от царица Мария. Другата личност бил Ивайло — до известна степен антипод на деспот Яков, но това не му попречило да изиграе още по-решителна роля в живота на Константин Асен. Въстанието, ръководено от Ивайло — опит да се реши започналата в 1256 г. династическа и политическа криза чрез по-сериозна намеса на низините, не само че не решило проблемите, но и струвало живота на Константин Асен. В решителното сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстаниците. Цар Константин Тих Асен бил женен три пъти. Името на първата му съпруга, с която се свързал преди 1257 г., е неизвестно. След възшествието си на царския трон той се разделил с нея; изпратил я като заложничка в Никея и се оженил за първородната дъщеря на Елена Асенина и император Теодор II Ласкарис — Ирина.

Името на първата му съпруга, с която се свързал преди 1257 г., е неизвестно. След възшествието си на царския трон той се разделил с нея; изпратил я като заложничка в Никея и се оженил за първородната дъщеря на Елена Асенина и император Теодор II Ласкарис — Ирина. Към 1268 г. Ирина починала и наскоро след това (датата е спорна, но напоследък надделява мнението за края на 1268 — началото на 1269) Константин Асен встъпил в брак с Мария Палеологина Кантакузина, дъщеря на Йоан Кантакузин и Ирина Палеологина (монахиня Евлогия), сестра на император Михаил VIII Палеолог. От този брак Константин Асен имал един син — Михаил (I, №25). 116 10 Константин Асен заедно с татарския вожд Берке организирал експедиция за освобождаването на селджукския султан Изз-ад-Дин Кайкаус, намиращ се във византийски плен — експедиция, която не донесла никаква полза за България. Вж: Pachymeres, III, 25:1, 229 — 240; Nic. Greg., IV, 6:1, 99 — 102; Златарски. История Т. 3, с. 610; История. Т. 3, с. 274; Failler. Georges Pachymere, II, р. 163 (есента на 1264 — началото на 1265 г.). (бългро-унгарските отношения след 1262 г.). 117

Вж: Pachymeres, III, 25:1, 229 — 240; Nic. Greg., IV, 6:1, 99 — 102; Златарски. История Т. 3, с. 610; История. Т. 3, с. 274; Failler. Georges Pachymere, II, р. 163 (есента на 1264 — началото на 1265 г.). (бългро-унгарските отношения след 1262 г.). 117 деспотското достойнство от цар Константин Асен, Б. Хернянчти изказа мнението, че той е бил удостоен с това високо звание от византийците — след брака му с неизвестна по име дъщеря на Елена Асенина и Теодор II Ласкарис (вж I, №15, бел. 16). — Вж: Ферянчић. Деспоти, 142 — 144. Яков Светослав е споменат като „деспот български"(!) в писмото му, придружаващо сборника „Кормчая”, изпратен на киевския митрополит Кирил III. — Вж: Б. Ст. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 2, С., 1967, с. 143, 145. 290. 26. М И ХАИ Л (А С Е Н) (около 1272 — 1300) Михаил е син на Константин Тих Асен и Мария Палеологина Кантачайна прелюдия (Михаил едва ли е имал повече от две години) била част от усилията на Мария, насочени към една основна цел; да осигури брака с Ивайло, ожесточената й борба срещу Михаил V III Палеолог. През 1279 г., след влизането на Йоан III Асен в Търново, Мария и Михаил били изпратени в Константинопол. До 1300 г. съдбата на Михаил не е неизвестна.

През 1279 г., след влизането на Йоан III Асен в Търново, Мария и Михаил били изпратени в Константинопол. До 1300 г. съдбата на Михаил не е неизвестна. Тогава част от търновските велможи, която била против Теодор Светослав, проводила 118 свои представители във Византия и поискала Михаил за цар. Усилията на претендента не довели до политическа промяна в България: той нападнал по думите на Пахимер, но не постигнал нищо и се скитал „извън Търново” („е£со Tepvdpov”) ®. Това е последното известие за Михаил. След като описва несполучливия опит на Андроник III да овладее Пловдив, Йоан Кантакузин се връща към събитията в България: „През това време мизийските велможи, след като техният цар Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски и кумански род, и му предадоха Търново, където се намираха дворците им, и другата власт.” 2 Безспорно византийският писател греши, когато твърди, че Михаил Шишман Асен е син на деспот Срацимир, но останалото е вярно: той е син на неизвестната по име дъщеря на Теодора-Анна и севастократор Петър (мизийско-българския корен) и на българския първенец от кумански произход Шишман. Годината на раждане на Михаил е неизвестна. П. Ников и Ал.

Годината на раждане на Михаил е неизвестна. П. Ников и Ал. Бурмов приемат само, че той се е родил преди 1292 г. (тогава Шишман се е оженил повторно за дъщерята на един от сръбските властели). Действително тази година е сигурен terminus ante quem. Но някои съображения ни карат да допуснем, че Михаил е роден поне десет години по-рано. Какво знаем за живота на Михаил Шишман Асен, преди да бъде избран за български цар? Веднага трябва да кажем: твърде малко. Само като предположение би могло да се приеме, че той се е родил във Видин — апанаж, който баща му получил след женитбата си за Асеневата потомка. През първото десетилетие на XIV в. той вече бил господар на Видин. Точната дата не може да бъде установена, но при всички случаи това станало преди 1308 г. Вероятно след смъртта на баща си Михаил получил апанажа от своя братовчед цар Теодор Светослав. През 1313 г. той е споменат в един венециански документ, в който се изброяват владетели, настроени приятелски към републиката на св. Марко: „Michael dispoti Bulgariae, dominus de Vigdino, gener regis Urosii. 119

През 1313 г. той е споменат в един венециански документ, в който се изброяват владетели, настроени приятелски към републиката на св. Марко: „Michael dispoti Bulgariae, dominus de Vigdino, gener regis Urosii. 119 Тази кратка фраза е твърде богата на сведения: освен че свидетелствува за позициите на Михаил сред владетелите и най-висшата балканска аристокрация и ни осведомява за брака му с дъщерята (Ана) на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, тя поставя въпроса и за титлата на Михаил. Ал. Бурмов неправилно приема, че той получил деспотското достойнство по наследство от баща си или пък бил удостоен с него от своя тъст — сръбския крал. От своя страна Б. Ферянчич се опита да отрече стойността на това свидетелство и изказа мнението, че „Michael dispoti Bulgariae” означава само, че Михаил е „син (filius) неког бугарског деспота (dispota Bulgariae)” - Това твърдение е погрешно — цитираната фраза не дава основание за подобно тълкуване и което е още по-важно, югославският учен погрешно смята, че бащата на Михаил е споменатият по-горе деспот Срацимир. Според нас най-прав в този ненужен спор е П. Ников16: Михаил Шишман Асен получил деспотското звание от българския цар Теодор Светослав.

Според нас най-прав в този ненужен спор е П. Ников16: Михаил Шишман Асен получил деспотското звание от българския цар Теодор Светослав. И наистина съществуващите близки роднински отношения между търновския цар и видинския владетел са били достатъчно основание Михаил да получи от своя братовчед не само големия апанаж с център Видин, но и най-високото дворцово достойнство. В съществуващата специална литература твърде много внимание се отделя на „зависимостта” на деспот Михаил от Сърбия. Тези не съвсем точни преценки се основават на няколко факта, а именно: сближаване на Шишман с Милутин, което би могло да бъде определено като отношение васал — сюзерен, и, разбира се, брака на Михаил с Милутиновата дъщеря Ана. Стойността на тези факти обаче не бива да се преувеличава, особено като се държи сметка за казаното по-горе — политическия характер на Видинския апанаж, който при всички обстоятелства бил част от българската държава и деспотското достойнство на Михаил, получено от Търново.

Стойността на тези факти обаче не бива да се преувеличава, особено като се държи сметка за казаното по-горе — политическия характер на Видинския апанаж, който при всички обстоятелства бил част от българската държава и деспотското достойнство на Михаил, получено от Търново. И „Анонимното описание на Източна Европа” от 1308 г., и споменатият вече венециански документ от 1313 г. дават достатъчно ясна представа за международното положение на Видин и неговия господар: Михаил не без успех се опитвал да се намесва във важни събития; в определени моменти се чувствувал дори независим; връзката му със Сърбия е съществувала — фактът, че бил зет на Милутин не само го правил зависим от сръбския крал (това не е било достатъчно), но и му давал основание в същото време да претендира за роля във вътрешнополитическия живот на Сърбия. Но отношенията с България никога не са прекъсвали. Нещо повече, поменатите по-горе извори достатъчно категорично го представят като българин, а неговия апанаж — като част от България или дори го отъждествяват със самата България. Георги II Тертер, наследил баща си Теодор Светослав през лятото на 1322 г., останал твърде кратко време начело на българската държава. За съжаление Кантакузин — единственият извор за това събитие (Ник.

Георги II Тертер, наследил баща си Теодор Светослав през лятото на 1322 г., останал твърде кратко време начело на българската държава. За съжаление Кантакузин — единственият извор за това събитие (Ник. Григора не „познава” Георги Тертер), не съобщава нито причините за смъртта, нито времето, когато тя е настъпила21 - Доскоро твърде категорично се приемаше, че изчезването на последния представител на Тертеровата династия станало в самия край (ноември — декември) на 1322 г. Слабостта на подобна хипотеза е очевидна, тъй като нейните автори в същото време приемат, че наследникът на Георги Тертер бил избран едва през пролетта на 1323 г., тоест 120 На овакантения търновски престол българските велможи поставили деспот Михаил Шишман Асен. Твърде много е писано за причините, довели до този избор, но основната причина винаги е стояла настрана от вниманието на изследователите. Безспорно деспот Михаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата българска аристокрация. Това му положение се дължало не само на позицията му на видински господар и зет на сръбския крал Милутин, а преди всичко на произхода му — Михаил бил най-сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеневата фамилия. Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци. Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен е познато добре само откъм една страна: външнополитическите и военните действия.

Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци. Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен е познато добре само откъм една страна: външнополитическите и военните действия. Благодарение на Йоан Кантакузин и Никифор Григора, допълвани на места от някои славянски извори, можем да възстановим не само конкретните проявления на новия български цар, но и да добием представа за неговата цялостна политическа програма, което е по-важно. Първите стъпки на Михаил, както често става при подобни случаи, били наложени отвън. Смъртта на Георги II Тертер изненадала Византия, но тя реагирала твърде бързо: градовете между Несебър и Сливен веднага преминали под властта на империята. Войсил, братът на цар Смилец, също не пропуснал удобния момент: той овладял градовете между Сливен и Копсис. Веднага след това Андроник III и Войсил потеглили наново срещу Пловдив. По този начин за кратко време България понесла чувствителни териториални загуби на основния театър на военни действия между двете страни — Тракия. При това положение логично е да се очаква, че първият поглед на Михаил Шишман Асен ще бъде отправен в тази посока. Наскоро след възшествието си новият цар потеглил на поход. И докато едно недоразумение между Андроник III и Войсил възпрепятствувало действията на съюзниците, Михаил сполучил да възстанови своята власт над наскоро загубените градове в Черноморската област и вътрешна Тракия.

Наскоро след възшествието си новият цар потеглил на поход. И докато едно недоразумение между Андроник III и Войсил възпрепятствувало действията на съюзниците, Михаил сполучил да възстанови своята власт над наскоро загубените градове в Черноморската област и вътрешна Тракия. Този бърз успех бил помрачен от нелепото падане на Пловдив в ръцете на византийците, но това събитие не спряло действията на Михаил: той насочил своите усилия към Войсил и владените от него градове. Двубоят приключил след около година в полза на българския цар. Войсил, след като разбрал, че по-нататъшната му съпротива е безнадеждна, се отправил към Константинопол, а Михаил наложил своето господство над Копсис и останалите крепости. След като си възвърнал загубеното през 1323 г., цар Михаил Шишман Асен преминал в настъпление. През лятото на 1324 г. той навлязъл дълбоко във византийска територия, достигнал до Вира и Траянопол, но нито могъл да задържи тези територии, нито пък се сдобил с голяма плячка, тъй като местното население сполучило да се укрие зад стените на големите крепости. През това време Андроник III се намирал в Димотика, но бил безсилен да се противопостави на българското нах 121 луване. И тъкмо тук Кантакузин разказва един любопитен епизод, чиято същност била твърде чужда на балканската действителност. Андроник III, виждайки, че не разполага с достатъчно сили да воюва открито с българите, предложил на българския цар единоборство.

луване. И тъкмо тук Кантакузин разказва един любопитен епизод, чиято същност била твърде чужда на балканската действителност. Андроник III, виждайки, че не разполага с достатъчно сили да воюва открито с българите, предложил на българския цар единоборство. Но Михаил се присмял на това рицарско предложение и отговорил, че няма ум онзи ковач, който, можейки да хване нажеженото желязо с клещи, си служи с голи ръце. Така и той щял да предизвика смях, ако вместо да си послужи с голяма и добра войска, изложи собственото си тяло. Очевидно българо-византийският конфликт не би могъл да бъде решен по пътя на рицарските двубои. В Константинопол добре са разбирали това и веднага след похода на Михаил било свикано съвещание. Андроник III и неговите привърженици били категорични: срещу Михаил трябва да се действува с военна сила. На това предложение се противопоставили старият император Андроник II и обкръжението му. Те настоявали да се търси мирен път, като разчитали на слуха, че Михаил е готов да прогони първата си съпруга и да се ожени за Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог, омъжена преди години за Теодор Светослав. Това становище на Константинопол било твърде изгодно за Михаил Шишман Асен и за неговата политическа програма.

Това становище на Константинопол било твърде изгодно за Михаил Шишман Асен и за неговата политическа програма. И не се поколебал да вземе решение: той се оженил за Теодора и изпратил във византийската столица своите велможи Гръд и Панчо да съобщят новината на Андроник II, изпреварвайки действията на младия император, който събрал войска и се готвел за поход срещу България. В Константинопол посрещнали новината с радост и за окончателното уреждане на мира в Търново били проводени великият стратопсдарх Андроник Палеолог и Йоан Аплисфарос. Привършвайки разказа за сключването на мира, Кантакузин отбелязва: „И ромеите, и мизите прекараха в мир дълго време!” 38 Разбира се, понятието „дълго време” е относително, но за това бурно десетилетие двете мирни години наистина не били малко. Без съмнение те били необходими и на двете страни: Андроник II и Андроник III в навечерието на решителната фаза на гражданската война искали да се освободят от евентуална намеса на българския цар. От своя страна Михаил Шишман Асен смятал да се подготви добре за назряващите събития, да изработи своята програма и да намери най-добрия път за нейното осъществяване. Но всичко това било прикрито зад сигурния и траен мир, за който говори Кантакузин. А мир наистина царял.

От своя страна Михаил Шишман Асен смятал да се подготви добре за назряващите събития, да изработи своята програма и да намери най-добрия път за нейното осъществяване. Но всичко това било прикрито зад сигурния и траен мир, за който говори Кантакузин. А мир наистина царял. Великолепно свидетелство за това са двата хрисовула, първият от юли, а вторият от септември 1325 г., които император Андроник II издал по молба на „<3 С\}/т)\6тато<; РаоиХевс т £>в ВоуХуарсоі' ка! непутодрІТОс цюс ри?<: флаоиХеіас пов нвр М 0(сфХ о ’Аад^рјс..,” 39 И двата хрисовула били Някои изследователи са склонни да свържат мира с Византия (1324) с началото на активни враждебни действия на Михаил Шишман Асен 122 дособиците на синовете му. Но сведенията за подобни действия на българския цар са твърде легендарни и някои изследователи оправдано се съмняват в наложената в българската историопис схема на българо-сръбските отношения към 1324 г. Ако причината за решителния конфликт в 1330 г. трябва да се търси в предшествувалите пет години, то тя би могла да бъде назована лесно: българо-византийското сближение, основаващо се на общи планове срещу сръбското разширение в Македония, ставащо все по-застрашително, и роднинските отношения между Търново и Константинопол. Тези намерения на Михаил Шишман Асен скоро били материализирани в нов българо-византийски договор, сключен между българския цар и Андроник III.

Тези намерения на Михаил Шишман Асен скоро били материализирани в нов българо-византийски договор, сключен между българския цар и Андроник III. Сведения за това събитие намираме у Кантакузин, Григора и в една кратка хроника. Както би могло да се очаква, данните, които откриваме там, в някои случаи си противоречат, а в други — взаимно се допълват. Първото противоречие засяга мястото на срещата. Според Кантакузин това станало в Черномен, а според Григора — в Димотика (в кратката хроника няма никакво указание). Преди четири десетилетия Ал. Бурмов изказа своето предпочитание към Кантакузин. Струва ни се, че това становище може да бъде поддържано и днес. Вторият въпрос засяга времето на срещата. И у двамата византийски автори няма конкретно указание и това откри място за дискусии между съвременните историци — 1327^45 или 1326 г. Спорът се решава категорично благодарение на кратката хроника №8: срещата е станала на 13 май 1327 г. Остава най-важният въпрос — целта на срещата. И Кантакузин, и Григора пишат, че майката на Теодора и нейният брат Андроник III пожелали да видят своята дъщеря и сестра. Ето защо българската царствуваща двойка се отправила към границата и в Черномен се срещнала с императрицата — майка Рита-Мария (монахиня Ксения) и младия император.

И Кантакузин, и Григора пишат, че майката на Теодора и нейният брат Андроник III пожелали да видят своята дъщеря и сестра. Ето защо българската царствуваща двойка се отправила към границата и в Черномен се срещнала с императрицата — майка Рита-Мария (монахиня Ксения) и младия император. Едва ли трябва да се съмняваме, че това пътуване на Теодора и майка ѝ служило за прикритие на истинските намерения на Михаил и Андроник. Наистина Кантакузин пише само за осем дни веселие край Черномен, но Григора, който не е имал защо да прикрива действията на младия Андроник, е категоричен: „По това време те сключили договор помежду си: единият да помага на [младия] император срещу императора дядо, а другият да помага на Михаил против краля на Сърбия!“^49 Целта на срещата между двамата владетели, макар и едностранчиво, е предадена и в кратката хроника: „На 13 същия месец [май 1327] императорът господин Андроник, внук на стария император, сключил съюз с царя на българите и негов зет Михаил, предаден пак от своя дядо!“^30 Няколко месеца след сключването на договора между Михаил Шишман Асен и Андроник III политическата обстановка във Византия се променила: гражданската война навлязла в своята последна, решителна фаза. През есента на 1327 г. Андроник II започнал своите приготовления за военни действия срещу внука си, като се опитал да събере всички сили, с които разполагал.

През есента на 1327 г. Андроник II започнал своите приготовления за военни действия срещу внука си, като се опитал да събере всички сили, с които разполагал. Наскоро след това стълкновенията започнали и веднага проличало надмощието на Андроник III. За кратко време той разгромил привържениците на своя дядо в Македония и през януари 1328 г. станал господар на Солун. Тази промяна на обстановката принудила Михаил Шишман Асен да промени своите най-близки планове. Забравяйки за скорошното си 123 споразумение с младия император5®, той решил да се съюзи с Андроник II и да нанесе решителния си удар: да овладее Константинопол. Веднага след сключването на тази спогодба (януари — февруари 1328) Михаил потеглил към византийската граница, установил се на лагер край Диампол (Ямбол) и изпратил един български отряд под командуването на Иван Русина към византийската столица. Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататъшните събития, ако в тях не се намесил Андроник III. Но да се гадае е излишно. Кантакузин е категоричен: младият император бил осведомен за съюза между дядо му и българския цар и бързо се отправил към Тракия. Последвалите действия на Михаил трудно се поддават на обяснения.

Но да се гадае е излишно. Кантакузин е категоричен: младият император бил осведомен за съюза между дядо му и българския цар и бързо се отправил към Тракия. Последвалите действия на Михаил трудно се поддават на обяснения. Докато Григора говори за споразумение между Михаил и Андроник и оттегляне на българите без каквито и да било съществени подробности, то Кантакузин без колебание твърди, че българският цар се уплашил от присъствието на Андроник III край Константинопол, едва ли не се опитал да се оправдае пред младия император и напуснал пределите на империята. Каквито и да били причините за това безславно отстъпление, опитът на Михаил да сложи ръка на Константинопол, като се възползува от междуособицата, се провалил. Оттеглянето на Михаил развързало ръцете на Андроник III. Наскоро след това той влязъл в столицата и се провъзгласил за самостоятелен, едноличен василевс и автократор (24 май 1328). Тази развръзка на гражданската война нанесла окончателен удар върху плановете на Михаил Шишман Асен: Константинопол бил под властта на младия и енергичен Андроник III, с когото той, макар и не открито, бил във враждебни отношения. Оттук нататък действията му, следващи първо началната програма, били обречени на неуспех. Но на него му било необходимо да се убеди в това на дело. Вероятно през юни 1328 г. Михаил нахлул във Византия, но действията му се ограничили с разграбване на част от Тракия.

Оттук нататък действията му, следващи първо началната програма, били обречени на неуспех. Но на него му било необходимо да се убеди в това на дело. Вероятно през юни 1328 г. Михаил нахлул във Византия, но действията му се ограничили с разграбване на част от Тракия. А когато Андроник III потеглил срещу него, той побързал да се оттегли в собствените си предели. Наскоро след това Андроник III, за да не остане длъжен, навлязъл в българска територия, овладял Ямбол, но бил принуден да се завърне в столицата. След 60 дни — така пише Кантакузин — последвало третото и последно действие на тази никому не нужна война. През септември същата година Михаил отново бил на византийска територия, но този път сякаш намеренията му били по-сериозни: той завладял Вукелон и обсадил Проватон. Андроник III побързал да излезе насреща му и се установил на лагер край Адрианопол6*. След тридесетдневно приготовление за сражение (според Кантакузин) или по-скоро колебание и нерешителност, двете страни започнали преговори. Андроник III обвинил своя партньор в нарушаване на клетвите, т. е. на споразумението, постигнато преди 24 май 1328 г. Цар Михаил от своя страна обяснил действията си с претенциите върху „бащиното наследство” („...tCjv патризши кХлроюдеТ^”) на своята съпруга. След като българският цар се убедил, че няма да постигне нищо, върнал Вукелон и в лична среща с византийския император склонил на мир.

След като българският цар се убедил, че няма да постигне нищо, върнал Вукелон и в лична среща с византийския император склонил на мир. Събитията от есента на 1328 г. принудили цар Михаил Шишман Асен да се върне на позициите си, регламентирани с договора от 13 май 1327 г. На него му било ясно, че поне за момента плановете му спрямо Византия не биха могли да бъдат осъществени, и той отново решил да насочи 124 вниманието си към Сърбия. Но за подобно преустройване на плановете му бил необходим сигурен мир и съюз с Андроник III, а не споразумението, постигнато край Адрианопол. Ето защо Михаил поканил императора на нова среща в Кримни (между Созопол и Анхиало), където двамата сключили здрав и вечен мир и съюз („... ояогбас Udevero (3e/3aiac bia (Jtou «а! ащщахни'”) 64. Трудно е да се разшифрова напълно тази формулировка, но по-нататъшните събития показват, че в основата на този договор, сключен в края на 1328 или началото на 1329, залегнало българо-византийското сътрудничество, насочено срещу Сърбия. След като уредил по този начин отношенията си с Византия, цар Михаил Шишман Асен отправил своя поглед към западния си съсед. Тази решителна и скъпо струваща война (поне за българския цар) е сравнително добре позната6“.

След като уредил по този начин отношенията си с Византия, цар Михаил Шишман Асен отправил своя поглед към западния си съсед. Тази решителна и скъпо струваща война (поне за българския цар) е сравнително добре позната6“. Онова, което остава недоизяснено, е причината за войната, въпреки че и средновековните автори, и съвременните учени се надпреварват да пишат по този изключително интересен въпрос. Любопитното в случая е, че писателите и историците от XIV в., независимо от своя провиденциализъм, сякаш били по-прозорливи от днешните изследователи (поне от някои от тях). Наистина Ник. Григора набляга на един факт, който не се подминава и от Ал. Бурмов, но който би могъл да бъде повод, но не и причина: сръбският крал желаел да накаже „Михаил за поруганието и за неправдата по отношение на сестра му” 67. Кантакузин, макар че пише с присъщата си в някои случаи сдържаност, насочва вниманието към комплекс от причини: „Михаил, царят на мизите, настроен враждебно към краля, архонта на трибалите, заради някакви несъгласия, се подготвяше да воюва срещу него!”66 Дали защото бил по-отдалечен във времето (или изразява сръбската гледна точка?), Григорий Цамблак е много по-конкретен: „... българският цар Михаил, възгордял се от многото успехи и царска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своя власт6**...

българският цар Михаил, възгордял се от многото успехи и царска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своя власт6**... Ако не дойде [Стефан Урош III Дечански] до сутринта, когато от изток слънцето се появи, и не падне пред мене, та да стъпя [Михаил III Шишман Асен] на врата му с крака на нашата непобедима държава (к. а. — И. Б.), ще изпратя да го доведат позорно свързан...” 70 Като прибавим към тези думи на старобългарския книжовник онова, което знаем за съюза между Михаил и Андроник III, намеренията на българския цар започват да се изясняват: възпиране на сръбското настъпление в Македония (постигнало първите си успехи с овладяването на Скопие в края на XIII в.), отхвърляне на сръбското господство над северозападните български земи, установено пак в края на XIII в., ликвидиране на сръбската държава (в подялбата участвува и Византия) — намерение, което било част от политическата програма на българския цар'4. Тези планове на Михаил Шишман Асен вероятно не били тайна за Стефан Дечански и двете страни, посветили доста време и усилия за подготовката на предстоящата война. Михаил окончателно се споразумял с Андроник III за съвместните действия в Македония и привлякъл като съюзници Иванко Басараб, Молдавия и Черните татари.

Тези планове на Михаил Шишман Асен вероятно не били тайна за Стефан Дечански и двете страни, посветили доста време и усилия за подготовката на предстоящата война. Михаил окончателно се споразумял с Андроник III за съвместните действия в Македония и привлякъл като съюзници Иванко Басараб, Молдавия и Черните татари. Сръбският крал, освен че предприел конкретни враждебни действия (забранил на венециански и дубровнишки търговци да минават през сръбска територия на път за българските земи), се опитал да спечели за съюзници 125 власите, но неуспешно. В замяна на това той си осигурил помощта на каталански наемници. Решителният момент дошъл заедно с пролетта на 1330 г. На 19 юли цар Михаил потеглил от Търново, като избрал малко необичаен път — през Видин, по долината на Искър, към Пеония. По същото време Андроник III се разположил на лагер край Сидерокастрон. Стефан Дечански, разбирайки, че по-опасният противник е Михаил, проводил пратеници, които трябвало да разубедят българския цар и да го помолят да се откаже от намерението си да воюва. Отговорът на Михаил бил категоричен: той заявил, че иска да продължи започнатото дело. При това положение на Стефан Дечански не оставало нищо друго, освен да се залови за оръжието.

Отговорът на Михаил бил категоричен: той заявил, че иска да продължи започнатото дело. При това положение на Стефан Дечански не оставало нищо друго, освен да се залови за оръжието. Вероятно той е знаел маршрута, по който се движел Михаил, разбрал, че център на военните действия ще бъде Македония и съсредоточил своите войски при р. Каменча, край Велбъжд (Кюстендил). Скоро там се появил и Михаил Шишман, който заел Земен и опустошил околностите, без да срещне съпротива. Сръбският крал направил още един опит да предотврати решителното стълкновение, но преговорите довели само до еднодневно примирие. По-нататък събитията са известни и едва ли е необходимо да се впускам в повече подробности. Стефан Дечански решил да се възползува от примирието и да изненада своя противник, още повече, че сръбската войска вече разполагала с всичките си сили, докато Михаил все още не бил успял да събере цялата си армия. На 28 юли изненаданите българи били разбити от сръбските войски, командувани от Стефан Душан8°. Такъв бил краят на тази добре замислена военна кампания, която трябвало да увенчае с успех политическата програма на българския цар. Той не само не могъл да доведе до сполучлив завършек своите замисли, но и заплатил с живота си. Изворите (за щастие многобройни) дават противоречиви сведения за съдбата на Михаил Шишман Асен.

Той не само не могъл да доведе до сполучлив завършек своите замисли, но и заплатил с живота си. Изворите (за щастие многобройни) дават противоречиви сведения за съдбата на Михаил Шишман Асен. Те са единодушни в едно — сражението донесло гибелта на Михаил, но се различават значително, когато става дума за времето и обстоятелствата на смъртта. Византийските автори са почти единодушни (вероятно тяхната информация възхожда към един източник, и то от втора ръка?): и Кантакузин, и Никифор Григора твърдят, че българският цар бил ранен, заловен жив и отведен в сръбския лагер, където починал скоро след това (Кантакузин) или на четвъртия ден (според Григора), „понеже не могъл да понесе смъртоносните рани”. Според архиепископ Данило Михаил бил съборен от коня си и убит от сръбски войници, тялото му било закарано при Стефан Урош III Дечански, а след това погребано в църквата „Св. Георги” (Старо Нагоричино). Григорий Цамблак в житието си за сръбския крал предлага друга версия: „Българският цар беше заловен от сръбските войници и заведен при царевия син Стефан [Душан], проявил тогава в битката много храброст, и там бе лишен безславно от живот.” 89 В няколко извора от сръбски произход твърде много се настоява на факта, че Михаил бил лишен от живот лично от сръбския крал.

В няколко извора от сръбски произход твърде много се настоява на факта, че Михаил бил лишен от живот лично от сръбския крал. Но докато сведението в летописите: „уби крал [Стефан] Дечански царя български при Велбъжд” 90, не бива да се тълкува буквално, то в своя „Законник” Стефан Душан заявява горделиво: „... и на Михаил, царя български, с меч отсякох главата.”91 Този факт, намерил отражение 126 Дотук всички извори са в съгласие по отношение на времето, когато Михаил се лишил или бил лишен от живот: почти веднага след злополучната за българите битка. В пълно противоречие с тях са надписите по стените на църквата „Св. Георги” в с. Старо Нагоричино. Още Й. Иванов показа недвусмислено, въпреки трудността при разчитането им, че там се намира гробът на българския цар. Направеното от Ив. Гошев разчитане предложи съвсем други, изненадващи сведения: според българския учен в един от надписите се говори категорично, че цар Михаил Шишман Асен починал на 16 април. А това би могло да бъде най-рано през следващата 1331 г. (!). Очевидно подобно сведение, което противоречи на всички останали извори и се разминава до голяма степен с логическия ход на събитията, не може да бъде прието без резерви, преди ново и внимателно изучаване на самите надписи. И така, какво би могло да се каже в заключение?

Очевидно подобно сведение, което противоречи на всички останали извори и се разминава до голяма степен с логическия ход на събитията, не може да бъде прието без резерви, преди ново и внимателно изучаване на самите надписи. И така, какво би могло да се каже в заключение? Без съмнение, смъртта на цар Михаил III Шишман Асен направила голямо впечатление на съвременниците и намерила отражение в различни по произход и характер извори. Тъкмо това, заедно с нееднаквата информираност на отделните автори, довело до разминаванията, а на места и до противоречията, за които стана дума. Могат ли по някакъв начин тези сведения да бъдат примирени и съгласувани? Ако допуснем, че изявлението на Стефан Душан е обикновено хвалебствие, а такъв тон лъха от целия предговор на „Законника”, може да се приеме, че Михаил бил тежко ранен в самата битка, заловен и отведен в сръбския лагер, където починал от нараняванията си или в краен случай, екзекутиран по нареждане на Стефан Душан. Битката при Велбъжд, която имала решително значение за по-нататъшните българо-сръбски отношения, донесла смъртта на цар Михаил и заедно с това край на амбициозната му политическа програма. През своето кратко царуване той отново подхванал Голямата идея, идеята за военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.

Битката при Велбъжд, която имала решително значение за по-нататъшните българо-сръбски отношения, донесла смъртта на цар Михаил и заедно с това край на амбициозната му политическа програма. През своето кратко царуване той отново подхванал Голямата идея, идеята за военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров. Тези политически планове, избистрени и доведени до непостижима в българската средновековна история висота по времето на цар Симеон, подети от цар Калоян и цар Иван II Асен, намерили своя последен привърженик в лицето на цар Михаил. Изворите, с които разполагаме, макар и от чужд произход, недвусмислено разкриват намеренията на българския владетел. През есента на 1327 г., когато гражданската война между двамата Андрониковци — дядо и внук, била в навечерието на последния си и решителен етап, цар Михаил решил да се възползва от създаденото положение, да овладее столицата на империята и да създаде една голяма българска държава. За пътя, по който трябвало да бъде осъществена тази идея — формалния договор за помощ на Андроник II, вече стана дума.

За пътя, по който трябвало да бъде осъществена тази идея — формалния договор за помощ на Андроник II, вече стана дума. Ето как Григора разкрива намеренията му: „И посредата на пролетта [1328 г. — И. Б.] побързал и сам той [Андроник III] към Византион, за да не би да го изпревари българската войска, която щом намери столицата без достатъчно войска и измъчена от глад, причинен тогава от пристигналия венециански флот, щяла да убие императора [Андроник II] и така да се каже всички, които й попаднат, и да постави под властта на своя владетел една държава от Византион до Истър” (...кси piav dp\Vv катаот^оооос тсо oyG>v a vru v Ар- ХТ)уи> Airb Bv^avriov pe\pi той^отроь) 10°. 127 Гези претенции на Михаил III Шишман Асен са били основани на брака му с Теодора, сестрата на Андроник III. Когато след 24 май 1328 младият Андроник станал единствен василевс, Михаил проявил известна гъвкавост, като изявил претенции за част от бащиното наследие на своята съпруга. В личния разговор между двамата владетели, проведен през есента на 1328 г. край Адрианопол, били засегнати твърде интересни теми и разкрити стремленията на Михаил. Андроник III, смятайки го за сънаследник (т.е.

В личния разговор между двамата владетели, проведен през есента на 1328 г. край Адрианопол, били засегнати твърде интересни теми и разкрити стремленията на Михаил. Андроник III, смятайки го за сънаследник (т.е. сънаследник на трона), бил склонен да му отстъпи Вукелон и заедно с него други градове, но му заявил категорично, че според ромейския закон за василевс се провъзгласява най-възрастният царски син, а останалите били длъжни да му се подчиняват и да му служат. Ако Михаил бил съгласен „да бъде и да се нарича роб на василевса” (боящ се да е тъй, както говореше радиоджия), императорът бил склонен да му даде градове и земи. Михаил бил категоричен: не подхождало нему, бидейки василевс, да бъде под властта на друг василевс. Но претенциите били едно, а възможностите друго: Михаил нито бил в състояние да сломи със сила империята, нито пък могъл да унищожи вековната императорска идея — основата на византийската идеология. Изворите свидетелствуват, че плановете на Михаил не се ограничавали само с Византия, но са включвали и Сърбия. По-горе, когато разглеждахме причините за българо-сръбската война, цитирахме някои извадки от житието на Стефан Дечански, написано от Григорий Цамблак. Извадки, в които ясно прозират намеренията на българския цар да покори сръбската държава. Подобни сведения намираме в „За конника” на Стефан Душан и в някои други сръбски текстове.

По-горе, когато разглеждахме причините за българо-сръбската война, цитирахме някои извадки от житието на Стефан Дечански, написано от Григорий Цамблак. Извадки, в които ясно прозират намеренията на българския цар да покори сръбската държава. Подобни сведения намираме в „За конника” на Стефан Душан и в някои други сръбски текстове. Няма съмнение, че след неуспеха си срещу Византия Михаил насочил всичките си усилия срещу Сърбия. Трудно би могло да се каже каква би била тяхната съдба, ако не беше злополучното сражение край Велбъжд. Но сигурно е едно: през двадесетте години на XIV в. българската държава вече не е имала достатъчно сили, за да осъществи такава голяма политическа програма, дори да постигне отчасти онова, което било сторено преди едно столетие при първите Асеневци. Българската външнополитическа идеология все още се хранела с Голямата идея, но българската държава все повече и повече се отдалечавала от нейното практически осъществяване. На владетелите след Михаил Шишман Асен било отредено само да се величаят с извоюваната от техните предшественици, но вече лишена от реално съдържание титла „цар и самодържец на българи и ромеи”. Цар Михаил III Шишман Асен се женил два пъти. Първата му съпруга била дъщеря на сръбския крал Стефан Урош II Милутин и се наричала Ана, а според някои извори и Неда.

Цар Михаил III Шишман Асен се женил два пъти. Първата му съпруга била дъщеря на сръбския крал Стефан Урош II Милутин и се наричала Ана, а според някои извори и Неда. Датата на този брак е неизвестна, но трябва да се допусне, че той е осъществен в последните години на XIII в. От Ана Михаил е имал четирима (?) синове — Иван Стефан (I, №29), Шишман (I, №30), деспот Михаил (I, №31) и може би Людовик (I, №32). През 1324 г. Михаил изоставил Ана и се оженил за бившата съпруга на Теодор Светослав Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог и сестра на Андроник III. Този брак на българския цар предизвика доста коментари в съвременната историопис. Според Ив. Дуйчев „същото се повторило сега и с Михаил Шишман. Женитбата с бившата цари 128 ца Теодора го свързала, ако и напълно изкуствено, с рода на Тертеровци, а чрез това с една внучка на цар Иван Асен II11*. Това обяснение е неправилно, тъй като цар Михаил бил потомък на Асеневци и не му било необходимо да се свързва с прочутата династия, и то по такъв начин (внучката, за която говори Ив. Дуйчев е втората съпруга на Георги I Тертер Мария, сестра на Иван III Асен113).

Това обяснение е неправилно, тъй като цар Михаил бил потомък на Асеневци и не му било необходимо да се свързва с прочутата династия, и то по такъв начин (внучката, за която говори Ив. Дуйчев е втората съпруга на Георги I Тертер Мария, сестра на Иван III Асен113). От своя страна А. Л. Бурмов, въпреки че критикува писаното от Дуйчев, също настоя на легитимността: Михаил искал да се свърже с бившите български династии и да стане „законен наследник на овдовелия (?) български престол...”114. Това становище се основава на един пасаж от Григора (който представя в неверна светлина събитията около възшествието на Михаил и брака му с Теодора115) и справедливо бе оспорено116. Няма съмнение, че бракът на цар Михаил Шишман Асен с Теодора, императорска дъщеря (в определен момент тя би могла да стане дори наследничка на престола), трябвало да послужи на българския цар при опита му да осъществи своята политическа програма. Видяхме, че той се позовал на него, когато е искал да създаде една държава „от Византион до Истъра” или поне да получи като зестра част от империята. От този брак Михаил също имал деца, които в 1330 г. последвали майка си в Константинопол117, но по-нататъшната им съдба е неизвестна. сандър Асен (вж. I, №33)_. Това най-добре личи от следната фраза на самия Канта

От този брак Михаил също имал деца, които в 1330 г. последвали майка си в Константинопол117, но по-нататъшната им съдба е неизвестна. сандър Асен (вж. I, №33)_. Това най-добре личи от следната фраза на самия Канта свой цар Александър, син на Срацимир, племожик на царувалия преди това Михаил [III Шишман Асен]”. 3 Всички форми на имената, използувани от българския цар, са отбелязани ® Вж: Anonymi descriptio Europae Orientalia. Imperium Constantinopolitanum, Albania, Serbia, Bulgaria, Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bohemia anno MCCC VIII exarata. Edidit, praefatione et adnotationibus instruxit D-r O. Gorka. Cracoviae, 1916, 37 — 38: „Bulgaria eat unum imperium magnum per ae. Sedea autera imperii dicti eat apud Budinium civitatem magnam. Imperatores autem eisdem imperii [omnes] vocantur Cyamani”. Вж: IV. Bosilov. 2mx Geschichte des Fürstentums Vidin. — Byz.-Bulg., 4, 1973, p. 117, 119. 9 Фамилията на Асеневци. 129 13 фераичи 1 т. Деспоти, с. 148. 19 Нещо подобно е станало и по-късно, когато Михаил се е оженил за Теодора Палеологина и е получил формалното право да се намесва в съдбините на Византия. Вж тук, по-долу. 22 бурмов. Шишмановци. 1, с. 223; История. Т. 3, с. 309. Некоторые вопросы, 124 — 130; История. Т. 3, с. 309; А. Маироицатт}. От природы РахауХ^от. Урфьгщата гтоХЛТиурф лр ш тк тк кат l&eoXcyuv;. Адриа, 1983, а. 68. SXoyoi, о. 68. 130 ври 1325). 40 бурмов.

Вж тук, по-долу. 22 бурмов. Шишмановци. 1, с. 223; История. Т. 3, с. 309. Некоторые вопросы, 124 — 130; История. Т. 3, с. 309; А. Маироицатт}. От природы РахауХ^от. Урфьгщата гтоХЛТиурф лр ш тк тк кат l&eoXcyuv;. Адриа, 1983, а. 68. SXoyoi, о. 68. 130 ври 1325). 40 бурмов. Шишмановци. I, 241—243; История. Т.З, с. 327. р. 167. да изтъкнем и още един допълнителен аргумент. Ник. Григора (Nic. Greg., IX 11, 394—395) почти веднага след епизода със срещата разказва за приготовленията на Андроник II за новия сблъсък със своя внук: писма до Стефан Урош III Дечански и до деспот Димитър Палеолог, който трябвало да привлече управителите на Западна Македония протовестиарий Андроник и Михаил Асен. Назначаването на двамата, както и самите приготовления се отнасят към 1327 г. Вж тук, II, № 4. 131 1,1, 263 — 264. Изключение от това традиционно разглеждане на българо-сръбския конфликт прави писаното в История. Т.З, с. 331. 71 Търсейки причините за войната, Ал. Бурмов подложи на много сурова критика някои учени (П. Мутафчиев, Ив. Дуйчев, Ст. Станоевич), които смятат, че основната цел на цар Михаил (а и на Андроник III) е била възпирането на сръбското разширение в Македония.

Т.З, с. 331. 71 Търсейки причините за войната, Ал. Бурмов подложи на много сурова критика някои учени (П. Мутафчиев, Ив. Дуйчев, Ст. Станоевич), които смятат, че основната цел на цар Михаил (а и на Андроник III) е била възпирането на сръбското разширение в Македония. Той заяви категорично, че „това гледище не отразява историческата действителност от първата половина на XIV в., а настроенията и стремежите на управляващите класи в Сърбия и България през последните сто години до 9 септември 1944 г.” (Бурмов. Шишмановци. I, с. 264, бел. 370). Тази присъда на Ал. Бурмов е не само прекалено сурова, но и лишена от научни основания. Самият той модернизира науката и плати данък за някои увлечения, като писа: „Всичко това показва, че за неговото [на Михаил — И. Б.] феодално съзнание и феодална идеология народностната принадлежност не е имала особено значение!” Едва ли трябва да се съмняваме, че цар Михаил е искал да възпре сръбското настъпление в Македония. Но тук бихме искали да обърнем внимание на едно нещо, а именно: Македония не бива да бъде разглеждана като самостоятелна, обособена политическа и народностна единица, а като част от българската държава. В този смисъл плановете на Михаил трябва да се схващат като част от политическата му идеология, а практическите му действия като действия за освобождаване на българските земи, намиращи се под чужда власт.

народностна единица, а като част от българската държава. В този смисъл плановете на Михаил трябва да се схващат като част от политическата му идеология, а практическите му действия като действия за освобождаване на българските земи, намиращи се под чужда власт. З Р В И., 1960, 15 - 28. 79 Тази дата е посочена като начало на кампанията в Законик Стефана Душана, с. 3. погрешно стои „Панония (“Северозападна България)”. 132 Шишмановци. 1, 2 6 7 — 258. 8^ Ор понататъшните събития става ясно, че Белаур и Иван Александър не са 89 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С „1983, с. 110. 171 - 173, 189. 91 Законик Стефана Душана, с. 4. 94 Иванов.

БСМ, 132 - 133. гарски старини, XIV), с. 66. 97 България окончателно се простила с надеждата да си възвърне северозападните земи и да възпре сръбското настъпление в Македония. Наред с това „узаконяване” на сръбското господство в посочените области българската позиция спрямо Сърбия през царуването на Иван Александър осигурила свобода за действие на Стефан Душан в осъществяването на големите му планове. Вж и тук, I, №33. Юсант, II, 31, 326 — 326. Няма съмнение, че амбициите на Михаил са били по-големи: в началото той е претендтал за цялата империя, но след 24 май 1328 г. апетитът му, поне за момента, е намалял и той е бил склонен да получи само част от „наследството” на своята съпруга. От подобни разсъждения се е ръководел и сръбският крал Милутин, но той е бил значително по-скромен: Милутин разглеждал Северна Македония, завладяна от него окончателно в 1297 г., като зестра на съпругата си Симонида. Вж: L. Mavromatit. Peut-on parler d’un Etat medieval serbe-Byz., 48, 1978, 2, p. 424. 105 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак, 106 — 107. 106 Законик Стефана Душана, с. 3. 133 И З Вж тук, II, №3. 114 бурмов. Шишмановци. I, с. 239. 115 N i с. G г е g., IX, 1:1, 390 — 391.

105 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак, 106 — 107. 106 Законик Стефана Душана, с. 3. 133 И З Вж тук, II, №3. 114 бурмов. Шишмановци. I, с. 239. 115 N i с. G г е g., IX, 1:1, 390 — 391. Той „пропуска” царуването на Георги II Тертер (вж тук, бел. 20) и разглежда Михаил като приемник на Теодор Светослав. Наред с това той отнася брака на българския цар с Теодора непосредствено след възшествието му на търновския престол и тъкмо затова говори, че бил обхванат от желанието за по-зиатен брак.

№ 27. Б Е ЛАУР Белаур е брат на цар Михаил III Шишман Асен (I, № 26) и на Кера[ца] Петрица (I, № 28). Споменат за първи път в историческите извори във връзка с българо-сръбската война от 1330 г. По това време той бил владетел на Видинския апанаж, вече здраво свързан с името на Шишман и неговите потомци. Не знаем кога Белаур се появил във Видин, но с известна предпазливост можем да допуснем, че това е станало след 1324 г. Изворите представят Белаур като една от първите личности в страната през царуването на Михаил. Така например в предговора на Душановия „Законник” наред със съюзниците на цар Михаил са споменати само две личности от български произход — Белаур и деспот Иван Александър (по това време владетел на Ловеч). От сведенията, с които разполагаме, се вижда, че Белаур не бил сред участниците в злополучното сражение край Велбъжд. Дали е закъснял с пристигането си, или пък съзнателно е бил оставен в резерв? Трудно е да се отдаде предпочитание на една от двете възможности. Все пак втората като че ли е по-вероятна. Знаем, че след като потеглил от Търново (19 юни 1330), цар Михаил се отправил към Видин. Неговата цел би могла да бъде само една — да се съедини със силите на своя брат.

Все пак втората като че ли е по-вероятна. Знаем, че след като потеглил от Търново (19 юни 1330), цар Михаил се отправил към Видин. Неговата цел би могла да бъде само една — да се съедини със силите на своя брат. При това положение може да се допусне, че Белаур се отправил на юг заедно с основните български сили, но по тактически съображения се разположил със своите хора някъде по на север или изток от Земен. Часът на Белаур настъпил след битката на 28 юли. Продължителят на архиепископ Данило съобщава, че няколко дни след сражението (на 1 или 2 август) при Стефан Урюш Ш Дечански, който вече настъпвал, дошли пратеници на Белаур и на останалите български велможи. Водените преговори съдържат много неясни моменти: от една страна 134 българските аристократи» без да се замислят, предложили на сръбския крал цяла България, а, от друга, Урош III с лекота се отказал от нея, след като вече бил тръгнал на поход. Тази картина, която представя в ласкава светлина сръбския владетел и унижава българските боляри, безспорно е плод на творческата фантазия на нейния автор или по-скоро част от необходимата му агиографска схема. Няма съмнение, че Урош III се готвел за отбранителна война, но не и за голямо настъпление дълбоко в българската територия.

Тази картина, която представя в ласкава светлина сръбския владетел и унижава българските боляри, безспорно е плод на творческата фантазия на нейния автор или по-скоро част от необходимата му агиографска схема. Няма съмнение, че Урош III се готвел за отбранителна война, но не и за голямо настъпление дълбоко в българската територия. При това положение той с готовност отговорил на предложението на българските боляри за мир, защото в случая нямаме основание да се съмняваме, че българите са направили първата стъпка. Резултатът от преговорите трябвало да реши политическата криза, в която изпаднала България след смъртта на цар Михаил. Изходът е известен: Урош III се задоволил с избора на своя племенник Иван Стефан за цар. А това не било малко, тъй като му осигурявало голямо влияние в Търново. Няма да сгрешим, ако допуснем, че решителна роля в тези събития играл Белаур, който видял възможността да заеме първото място край новия български цар. Белаур бил най-активният (а някои изследователи смятат и единственият) привърженик на Иван Стефан. Но трябва да се каже, че това мнение се основава по-скоро на логиката на събитията, отколкото на данни в изворите. Наистина срещу сръбското протеже в Търново съществувала силна опозиция — за нея свидетелствуват както Григора, така и последвалите събития, но и Белаур едва ли бил сам.

Но трябва да се каже, че това мнение се основава по-скоро на логиката на събитията, отколкото на данни в изворите. Наистина срещу сръбското протеже в Търново съществувала силна опозиция — за нея свидетелствуват както Григора, така и последвалите събития, но и Белаур едва ли бил сам. Сигурно е друго: Белаур бил ако не единственият, то най-изявеният противник на извършения през пролетта на 1331 г. преврат в Търново, довел до свалянето на Иван Стефан и възшествието на Иван Александър. По всяка вероятност той реагирал веднага срещу смяната на царете, но тъй като не е имал сили да стори нещо в престолния град, той пренесъл центъра на съпротивата срещу новия режим в своя апанаж Видин. Кантакузин съобщава за бунт на Белаур, „който въстанал срещу него (Иван Александър — И. Б.) и като му бил отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната” 13. Една фраза в приписката-похвала в Софийския псалтир (Иван-Александров песнивец) ни осведомява по-подробно за териториите, които били обхванати от движението на Белаур, „... и завзе (Иван Александър — И. Б.) укрепени градове... Така също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава” 14. Какво още може да се каже за бунта на Белаур? Цитираните извори го представят за твърде опасен.

и завзе (Иван Александър — И. Б.) укрепени градове... Така също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава” 14. Какво още може да се каже за бунта на Белаур? Цитираните извори го представят за твърде опасен. Доста години по-късно Кантакузин ще припомни на Иван Александър тези събития и дори ще го заплаши с организирането на ново въстание с център Видин. Но в същото време виждаме, че Иван Александър се отправил на поход към югоизточното черноморско крайбрежие1®, т. е. той решил да отвоюва наскоро загубената област1' и едва тогава да се справи с недоволните, оглавени от своя чичо. Наистина, благодарение на Кантакузин знаем, че той потърсил помощта на наемници татари за действията си срещу Белаур, но те не се отправили срещу Видин, а пристигнали край Русокастро и помогнали на българския цар да спечели решителната битка срещу Андроник III (18 юли 1331). Как да обясним това привидно противоречие? Очевидно е, че с оскъдните извори, с които разполагаме, не сме в състояние да го сторим. Все пак два момента са ясни и за тях трябва да се държи сметка: бунтът на Белаур направил голямо впечатление на съвре- 135 мелниците (Кантакузин го уподобява на гражданска война), но Иван Александър, приключил успешно с кампанията в 1331 г., успял лесно да се справи с него. Други сведения за Белаур няма.

135 мелниците (Кантакузин го уподобява на гражданска война), но Иван Александър, приключил успешно с кампанията в 1331 г., успял лесно да се справи с него. Други сведения за Белаур няма. * Законни Стефана Душана, с. 3. 2 Белаур в никакъв случай не е получил апанажа от племенника си Иван Стефан; в противен случай не бихме могли да обясним минаването на Михаил III Шишман Асен през Видин. От друга страна, бързото разрастване на въстанието през пролетта на 1331 г. (вж. по-долу) свидетелствува убедително, че Белаур не бил непознат човек във Видин и не се появил там само няколко месеца по-рано. 3 Вероятно до тази година господар на Видин бил деспот Михаил, син на цар Михаил П. Шишман Асен (вж. I, № 31). ® Тази схема липсва у Гр. Дамблак, който представя само крайния резултат от войната: „И като взеха (българите — И. Б.) мъртвото тяло на оня Михаил и извършиха над него необходимото, поставиха Александър (вм. Иван Стефан — И. Б.), неговия наследник, за цар и си отидоха в своята страна."Вж.: Житие на Стефан Дечански от Григорий Дамблак, 110 — 111. История. Т. 3, с. 334. История. Т. 3, с. 334. За датата вж. тук, I, № 33.

№ 28. КЕРА[Д А] ПЕТРИЦА - МОНАХИНЯ ТЕОФАНА Кераца Петрица е дъщеря на На Асенина (дъщеря на Теодора-Анна [I, № 21] и севастократор Петър) и видинския владетел Шишман. Или, казано по друг начин, тя е внучка на цар Иван П. Асен (I, № 7). Имала два ма братя — цар Михаил Ш. Шишман Асен (I, № 26) и Белаур (I, № 27). За нея знаем твърде малко, тъй като изворите са оскъдни: „Синодикът” на цар Борил и едно писмо на папа Бенедикт XII. Има известна вероятност тя да е спомената, макар и анонимно, в една грамота на сръбския цар Стефан Душан. Колкото и да са малко изворите (или тъкмо поради тази причина), те поставят някои въпроси, които би трябвало да бъдат изяснени. Първият от тях засяга имената или по-точно името на Иван-Александровата майка. Двата извора, с които разполагаме, предлагат две различни имена. Ето текстът от „Синодика”, който ни интересува: „Керацн слго- 136 уставиъм деспотицата дъщери велможаго Игоре ^анна/ЛеЗаидравъ^прмешю и На с А /а гге л с н ь 1и йвра^ънареуенно>увеофана,въунаа паша-ь”. Името Кераца не е непознато в българската история: по-сетне се среща още два пъти — Кераца, дъщеря на Иван Александър (I, № 43), и Кераца, дъщеря на Иван Шишман (I, № 55). Произходът му е сравнително ясен.

Името Кераца не е непознато в българската история: по-сетне се среща още два пъти — Кераца, дъщеря на Иван Александър (I, № 43), и Кераца, дъщеря на Иван Шишман (I, № 55). Произходът му е сравнително ясен. Обикновено се приема, че Кераца е умалителна форма на Кера, която пък от своя страна съответствува на гръцкото (госпожа). Неясно е друго, а именно: дали на българска почва то се е превърнало постепенно в собствено име, или е запазило стойността си на обръщение? Струва ми се, че първото предположение, което сякаш се е наложило, е недостатъчно убедително. Защо? Знаем, че тъкмо като обръщение то е използувано при Иван-Александровата дъщеря Тамара — и в „Синодика”, и в легендата към нейното изображение в Четвероевангелието от Британския музей се чете: „Кера ваиаръ” (вж. I, № 42). Другата Иван-Александрова дъщеря, известна като Кераца от същото евангелие, имала собствено име Мария (така поне твърди Никифор Григора), т. е. тя е „кера Мария” (госпожа Мария). Остава само Иван-Шишмановата дъщеря Кераца (I, № 55), за която не знаем нищо друго освен писаното в „Синодика”. При това положение как би могъл да бъде решен въпросът с името на Иван-Александровата майка? На помощ идва писмото на папа Бенедикт XII. В него римският първосвещеник назовава своята кореспондентка Petrissa. Това латинско название вероятно дава българското Петрица.

При това положение как би могъл да бъде решен въпросът с името на Иван-Александровата майка? На помощ идва писмото на папа Бенедикт XII. В него римският първосвещеник назовава своята кореспондентка Petrissa. Това латинско название вероятно дава българското Петрица. Тази форма би могла да бъде обяснена по два начина — съпруга на Петър или дъщеря на Петър. Тези обяснения обаче са неправдоподобни, тъй като тя била съпруга на Срацимир, а не на Петър и по всяка вероятност внучка, а не дъщеря на Петър. Второ, папата едва ли би назовал своята височайша кореспондентка по името на нейния съпруг или баща. Остава третото обяснение: Петрица е собствено име, което по-правилно би звучало Петра, възхождащо към дядото на Иван-Александровата майка, севастократор Петър. Следователно и тук се натъкваме на същия случай, за който стана дума погоре: Кера[ца] не е собствено име, а обръщение към по-високопоставено лице, т. е. кера[ца] Петра (Петрица). Установяването на името е твърде важно, но все пак то няма решителен характер и не играе ролята на ключ, който би ни разкрил тайните от биографията на Кера Петрица. Защото нейната биография наистина крие много тайни или пък съдържа неясни места.

Установяването на името е твърде важно, но все пак то няма решителен характер и не играе ролята на ключ, който би ни разкрил тайните от биографията на Кера Петрица. Защото нейната биография наистина крие много тайни или пък съдържа неясни места. Не знаем рождената й дата — можем само да предполагаме, че тя се е родила към 1280 г. Не знаем кога се е омъжила — можем да допуснем, че това е станало в края на XIII или самото начало на XIV в. Ако не беше една случайност, ние нямаше да знаем и за кого се е омъжила — в „Синодика” тя е само „Кераца... майката на великия Цар Александър”, а в писмото на папа Бенедикт XII „деспотица на Крън”. От друга страна, в „Синодика” стои някак си изолиран пасажът: „На деспот Срацимир и на братята му Радослав и Димитър, вечна памет.” Връзката между кера Петрица, деспотица на Крън, и деспот Срацимир се установява благодарение на Йоан Кантакузин, който не пропуснал да отбележи (за разлика от автора на добавките в „Синодика”), че цар Иван Александър е син на Срацимир. Благодарение на папа Бенедикт XII знаем, че Кера Петрица била крънска деспотица. Произходът на деспотското достойнство е ясен (твърде рядко в българската средновековна история се титулува же 137 на) — тя е съпруга на деспот Срацимир.

Благодарение на папа Бенедикт XII знаем, че Кера Петрица била крънска деспотица. Произходът на деспотското достойнство е ясен (твърде рядко в българската средновековна история се титулува же 137 на) — тя е съпруга на деспот Срацимир. Известно обяснение изисква словосъчетанието „крънска деспотица” или „деспотица на Крън”. Тук едва ли е мястото да се спори върху смисъла и съдържанието на понятието деспот — отдавна е изяснено, че както във Византия, така и в другите балкански страни то било почетна титла, осигуряваща определено място в аристократичната или по-точно в дворцовата йерархия, а не функция. В случая механично се свързват две неща — деспотското звание и владението на Крънската област. Върху Крън е писано достатъчно много11, но сякаш основното винаги се е изплъзвало: там не бива да се търсят родовите владения на различни представители на българската феодална аристокрация. Крън трябва да се разглежда като апанажно владение, което българските царе са давали на някои от своите най-близки родственици. И така, кога Срацимир е получил деспотското достойнство и владенията на Крънския апанаж? Б. Ферянчич само отбелязва Срацимир между българските деспоти. Разбира се, категорични сведения в изворите няма, но все пак може да се направи известно предположение.

И така, кога Срацимир е получил деспотското достойнство и владенията на Крънския апанаж? Б. Ферянчич само отбелязва Срацимир между българските деспоти. Разбира се, категорични сведения в изворите няма, но все пак може да се направи известно предположение. Като че ли най-лесно е да допуснем, че Срацимир бил въздигнат в сан деспот от своя шурей цар Михаил III Шишман Асен, т. е. веднага след 1323 г. Това предположение обаче се натъква на едно затруднение: вероятно по същото време деспотското достойнство получил и Иван Александър. А едва ли ще бъде оправдано да допуснем, че баща и син са получили един и същ дворцов сан в почти едно и също време. Остава другата възможност: Срацимир бил удостоен с това най-високо звание от цар Теодор Светослав, който бил братовчед на неговата съпруга. Що се отнася до апанажното владение, разсъжденията биха могли да вървят по същия път. За съжаление и тук не можем да бъдем категорични. Какво друго знаем за Кера Петрица? Може да се допусне, че тя и деспот Срацимир са живели в Крън и след провъзгласяването на техния син Иван Александър за български цар. На такива мисли навежда писмото на папа Бенедикт ХП. Пак от това писмо получаваме изненадващата вест, че тя в неизвестно за нас време приела католическата религия.

Може да се допусне, че тя и деспот Срацимир са живели в Крън и след провъзгласяването на техния син Иван Александър за български цар. На такива мисли навежда писмото на папа Бенедикт ХП. Пак от това писмо получаваме изненадващата вест, че тя в неизвестно за нас време приела католическата религия. Наред с това писмото, което датира от 1337 г., може да ни служи за сигурен terminus post quem за смъртта на Кера Петрица. Последните й дни също са обгърнати от неясноти — безспорно тя посрещнала смъртта като монахиня Теофана, но кога е напуснала светския живот и е възприела „ангелски образ"— непосредствено преди кончината си или по-рано, за нас остава тайна. Иван Александър. - ИБИД, XIV - XV, 1937, 206 - 210. 138 7 Разбира се, тази дата е условна и се основава на някои заключения относно биографията на майката на Кера Петрица На Асенина и нейната баба Теодора (А в начало на XIV в. Вж тук, I, № 33. ® Cant., II, 26: II, р. 459; вж подробно, I, № 33. Ю Тук едва ли е необходимо да се обосновава това твърдение. Достатъчно ще бъде да посочим основното изследване: Ферянчиб. Деспоти, 3 — 26. 11 Ат. Попов. Крепостни и укрепителни съоръжения в Крънската средновековна област. С., 1982, 9 — 28.

Достатъчно ще бъде да посочим основното изследване: Ферянчиб. Деспоти, 3 — 26. 11 Ат. Попов. Крепостни и укрепителни съоръжения в Крънската средновековна област. С., 1982, 9 — 28. В това сравнително обстойно изложение няма много неточности, но там е посочена цялата литература върху историята на Крън. 12 Ферянчиб. Деспоти, с. 149. Иван Стефан е син на цар Михаил III Шишман Асен от първия му брак с Милутиновата дъщеря Ана, по всяка вероятност първороден. Рождената му дата е неизвестна, но има всички основания да се допуска, че е роден най-късно в самото начало на четиринадесетото столетие. Съмнение върху това твърдение хвърля единствено фактът, че през краткотрайното си царуване той е споменаван винаги наред с майка си Ана. Особено смущаващо е твърдението на Кантакузин, че протовестиарият Раксин и логотетът Филип „въстанали срещу управляващата ги съпруга на Михаил, която беше леля на крал Стефан (Душан) и я лишили от властта”! 5. Но обяснение на това твърдение би могло да се намери: вероятно Ана е играла голяма роля в управлението на страната, след като нейният син заел търновския престол. Иван Стефан след избора на баща му за цар (1322) станал негов съвладетел. За тази му позиция свидетелствува монетната емисия с изображенията на бащата и сина. Събитията от 1324 г., т.е. вторият брак на Михаил Шишман Асен с Теодора, го лишили от престолонаследието.

Иван Стефан след избора на баща му за цар (1322) станал негов съвладетел. За тази му позиция свидетелствува монетната емисия с изображенията на бащата и сина. Събитията от 1324 г., т.е. вторият брак на Михаил Шишман Асен с Теодора, го лишили от престолонаследието. Според някои сръбски извори той бил отстранен от Търново и заедно с майка си (а вероятно и с братята си?) бил заточен някъде из страната. Битката при Велбъжд (28 юли 1330) 9, донесла нещастие за цяла България, била щастлива за Иван Стефан. Тя поправила горчивата му съдба, виновен за която бил баща му. Под натиска на победителката Сърбия и лично на вуйчо му Стефан Урош III Дечански той бил измъкнат от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и бил провъзгласен за български цар!°. Властвуването на Иван Стефан било твърде краткотрайно, то продължило само седем-осем месеца. Но и тези месеци преминали под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Смъртта на цар Михаил показала за сетен път колко нетрайно било българо-византийското сътрудничество и какво представлявал всъщност сключеният в края на 1328 или началото на 1329 г. „здрав

Но и тези месеци преминали под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Смъртта на цар Михаил показала за сетен път колко нетрайно било българо-византийското сътрудничество и какво представлявал всъщност сключеният в края на 1328 или началото на 1329 г. „здрав и вечен мир и съюз”1 Щом научил за гибелта на българския цар, Андроник III решил да се възползува от създадените благоприятни обстоятелства (Кантакузин пише, че той искал да отмъсти за прогонването на сестра си Теодора от Търново), потеглил на поход срещу България и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. Тази териториална загуба влошила и без това тежкото положение в страната и направила царуването на Иван Стефан още по-несигурно. В Търново още от самото начало на властвуването му се сблъскали интересите на две партии: сръбската, оглавявана от Ана и, може би, Белаур, и привържениците на Асеневата династия, ръководени, макар и не открито, от деспот Иван Александър. Резултатът от тези борби е известен: Сърбия успяла да осигури престола на Иван Стефан, но не успяла да му помогне да го задържи. Антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър.

Резултатът от тези борби е известен: Сърбия успяла да осигури престола на Иван Стефан, но не успяла да му помогне да го задържи. Антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър. Лишен от царската власт, Иван Стефан заедно с майка си Ана намерил убежище при вуйчо си Стефан Урош III Дечански1Б. Настъпила та твърде скоро след това промяна в Сърбия (смъртта на Урош III и възшествието на сина му Стефан Душан) и подобряването на отношенията между България и Сърбия след брака между Иван-Александровата сестра Елена и новия сръбски крал принудили Ана и Иван Стефан да напуснат сръбските земи и да потърсят гостоприемството на Дубровник (1332). Трудно е да се отговори на въпроса, докога Иван Стефан е останал в Дубровник и каква е била неговата по-нататъшна съдба. В документите, с които разполагаме (1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346 г.)17, преди всичко се говори за Ана. Наистина в някои от тях се говори и за „sua familia”18, но не можем да кажем дали през всичките години Иван Стефан е бил край своята майка. Преди десетина години бе направен опит да се потърсят следите на Иван Стефан в Албания. Ив.

Наистина в някои от тях се говори и за „sua familia”18, но не можем да кажем дали през всичките години Иван Стефан е бил край своята майка. Преди десетина години бе направен опит да се потърсят следите на Иван Стефан в Албания. Ив. Печев обърна внимание върху един латиноезичен документ, познат от края на миналото столетие, но останал встрани от интересите на изследователите. Въпросният документ е издаден от управител на Драч и Круя, който се подписал „Stephanus fidelis in Christo krales (sic) Bulgarorum”, и датира от „mense iunio indictiones XI, anno ab initio mundi septes millesimo octingentesimo quinquagesimo primo”, т. е. 7851, която авторът на статията коригира на 6851 (=1343)20. Не може да се отрече, че този опит е любопитен, но веднага трябва да се каже, че някои неща смущават. Като оставим настрана трудно обяснимата (за да не кажем необяснимата!) фраза „felicis memorie Lascarii, avi nostri et patris nostri et nostris”21, бихме искали да настояваме само на един факт: невероятно звучи подписът на издателя на грамотата и преди всичко неговата титла (ако той е български цар, в случая Иван Стефан) — крал (krales). При всички случаи бихме очаквали „Stephanus fidelis in Christo imperatores Bulgarorum”. Да приемем, че кралската титла е грешка на преписвача (негова грешка е и датата?) или пък се дължи на съзнателна промяна („krales” — вм.

При всички случаи бихме очаквали „Stephanus fidelis in Christo imperatores Bulgarorum”. Да приемем, че кралската титла е грешка на преписвача (негова грешка е и датата?) или пък се дължи на съзнателна промяна („krales” — вм. „imperatores”), без да се запознаем с оригинала на документа, ще бъде трудно. При това положение не можем да възприемем без резерви мнението, че този документ е издаден от бившия български цар Иван Стефан. 140 1 В изворите той е назован по различен начин: ИВАННЬ СТЕФАНЬ (По- 3 Цитираният в бел. 2 пасаж от Кантакузин, в който става дума само за двама синове на цар Михаил, оставя впечатление, че по-старият е Иван Стефан. Но най-безспорно доказателство е фактът, че той е бил обявен за съцар на бащата си и за престолонаследник. ® Вж тук, I, № 26. § 38: 6, 110 — 111. Нито Кантакузин, нито Григора отбелязват царуването на Иван Вж тук, I, № 26. мановци. II, с. 271; История. Т. 3, с. 334. Пак там. ! ® Ив. Сакъзов. Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в. — ГСУ ЮФ, XXX, 1935, 35 — 36; П. Петров. Търговските връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, 25, 1967, 2, с. 112. Документът е от ноември 1336 г. (според Сакъзов от 1335 г. Вж и Бурмов. Шишмановци.

Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в. — ГСУ ЮФ, XXX, 1935, 35 — 36; П. Петров. Търговските връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, 25, 1967, 2, с. 112. Документът е от ноември 1336 г. (според Сакъзов от 1335 г. Вж и Бурмов. Шишмановци. II, 274 — 275), но свидетелствува по безспорен начин, че през 1332 (или 1333) българската царица вече е била в Дубровник. бел. 8. 141 21 Иван Стефан няма никаква връзка с нито един от императорите от фамилия 22 Неубедителни са разсъжденията на Д. Поливянний (К истории Видинското деспотства, с. 97) относно времето, когато е издадена грамотата, нейната атрибуция и достоверност. Шишман, според изричното свидетелство на Кантакузин, е син на цар Михаил III Шишман Асен от първия му брак: „Шишман... бе син на царувалия по-рано над мизите Михаил. Той му бе роден от сестрата на архонта на трибалите Стефан (Урош III Дечански — И. Б.), която управляваше Мизия след смъртта му.” 2 След преврата през пролетта на 1331 г., довел на власт Иван Александър, Шишман за разлика от по-големия си брат и майка си, избягал при скитите (татарите). Той живял там в продължение на десет години и едва през лятото на 1341 г. (след 15 юни) се появил в Константинопол. Трудно е да се обясни това действие на Шишман.

Той живял там в продължение на десет години и едва през лятото на 1341 г. (след 15 юни) се появил в Константинопол. Трудно е да се обясни това действие на Шишман. Дали пристигането му в столицата на империята било резултат от инициативата на византийската дипломация? Или пък самият той смятал, че смъртта на Андроник III ще прекрати съюзните отношения между България и Византия, установени с мира в Русокастро (юли 1331), и че той би могъл да се възползува от това положение? Сигурно е друго: пристигането на Шишман в Константинопол, а вероятно и намеренията му не останали в тайна от Иван Александър: българският цар побързал да проводи пратеници в престолния град на ромеите, които поискали от името на своя господар Шишман да им бъде предаден, тъй като бил „неговият най-голям враг” (съгл. vo\ep.ubrarov aviu>). Иван Александър припомнял договора с Андроник III и предложил на ромеите да изберат едно от двете възможни решения: или да му предадат Шишман, или да се готвят за война®. За последвалите събития разполагаме с подробния и любопитен разказ на Кантакузин. Тъй като въпросът бил от изключително голяма държавна важност, за неговото решаване бил свикан синклит, който заседавал под председателството на патриарх Йоан XIV Калека.

За последвалите събития разполагаме с подробния и любопитен разказ на Кантакузин. Тъй като въпросът бил от изключително голяма държавна важност, за неговото решаване бил свикан синклит, който заседавал под председателството на патриарх Йоан XIV Калека. Първото заседание не могло да намери изход от създалото се положение, тъй като сред присъстващите се получило разногласие — едни били съгласни Шишман да бъде предаден на българския цар, а други против. От своя страна патриархът предложил беглецът да намери убежище в Света София. Намесата на Кантакузин в споровете довела до прекратяване на заседанието. На следващото заседание на синклита били поканени и българските пратеници, които отново изложили искането на своя цар, държейки се надменно и високомерно. По нареждане на императрица Анна Савойска отговор дал великият доместик Йоан Кантакузин. Неговата реч имала два основни момента: отказ на Иван-Александровото искане, който бил мотивиран по следния начин — не подобавало на ромейските императори да предават на неприятелите им онези, които са потърсили убежище при тях. Напротив, всички, които пристигали като моли- тели, получавали покровителство, подкрепа или някакво друго внимание.

Неговата реч имала два основни момента: отказ на Иван-Александровото искане, който бил мотивиран по следния начин — не подобавало на ромейските императори да предават на неприятелите им онези, които са потърсили убежище при тях. Напротив, всички, които пристигали като моли- тели, получавали покровителство, подкрепа или някакво друго внимание. Но Кантакузин не се задоволил само с отказа, но в замяна на ултиматума, поставен от Иван Александър, той също предявил пред българското посолство ултимативни искания, а именно: или българският започне пръв война, ромеите ще му отговорят достойно - ще закарат станело, той самият щял да потегли на поход срещу България, разчитай Наред с това Кантакузин заплашил българските пратеници, че срещу тяхната страна ще бъде изпратен и Умур паша, емирът на Айдин (Мала Азия) 15. В заключение Кантакузин съобщил на Иван-Александровото посолство, че Шишман няма да бъде предаден, освен това в срок от двадесет (вероятно с цел да сплаши Иван Александър) започнал да се подготвя нав. По-нататъшните действия на Иван Александър са познати само по разказа на Кантакузин, който едва ли изцяло е достоверен. Българският новил на лагер край Стилбно (Сливен), който се намирал на границата между двете страни. Кантакузин (той безспорно е искал да уреди назряващия конфликт, преди да започне гражданската война) проводил пратеници в българския лагер, за да научи отговора на поставения преди месец ултиматум.

Българският новил на лагер край Стилбно (Сливен), който се намирал на границата между двете страни. Кантакузин (той безспорно е искал да уреди назряващия конфликт, преди да започне гражданската война) проводил пратеници в българския лагер, за да научи отговора на поставения преди месец ултиматум. Иван Александър, след като видял, че не може да спла Съдбата на Шишман, който останал в Константинопол, е неизвестна. Скоро Византия била обхваната от нова, продължителна граждан политическите емигранти в отношенията межу Византия и средновековна Бълга 143 Деспот Михаил е познат само от надписа, съпровождащ изображението му в долния притвор на църквата „Св. Богородица Елеуса” в с. Долна Каменица. Не може да се каже, че тази малка църквица с кръстовиден план (6,20 м х 7,70 м) е стояла встрани от вниманието на изследователите. Напротив, твърде често тя е била обект на изучаване, и то в две основни насоки — иконографията и стила на стенописите и отъждествяването на някои от единадесетте ктиторски портрети. Веднага трябва да кажем, че двете насоки в научното дирене твърде често са се преплитали, а понякога и сливали, тъй като идентификацията на образите е най-сигурният начин за датирането на стенописите и значително улеснява тяхното проучване. Но в случая за нас са важни само образите на деспот Михаил и неговата съпруга, поради това вниманието ни ще бъде отправено към тях.

Но в случая за нас са важни само образите на деспот Михаил и неговата съпруга, поради това вниманието ни ще бъде отправено към тях. Образите на Михаил и съпругата му се намират в долния притвор на църквата. Те са представени в три четвърти ръст и са обърнати с лице към зрителя. Михаил е облечен в свободно разтворена дреха, богато украсена с бисери и извезани двуглави орли. Главата му е увенчана с корона, обсипана с бисери. Бисерни са и висулките, които се спускат от двете страни на лицето. В дясната си ръка държи голям скиптър, който завършва с кръст (лабарум). В свободното поле между Михаил и съпругата му (тя е изписана от дясната му страна) се чете надпис, днес силно повреден: Ми?<аилъ л е с п о [т ь] вь F& бЪ вЪрень.снь Ми^аила црЪ5- Отъждествяването на лицата, споменати в надписа (независимо от някои очевидни белези), е предизвикало, а и още предизвиква големи дискусии. Тук едва ли заслужава да разглеждаме подробно всички хипотези, част от които са напълно произволни: деспот Михаил = цар Михаил Ш Шишман Асен; деспот Михаил = Михаил Ангелович и др. Но не можем да подминем едно становище, което се налага в историографията през последните петнадесет години. То бе развито за първи път от Е. Коцева и възприето с някои изменения от Д. Поливянний.

То бе развито за първи път от Е. Коцева и възприето с някои изменения от Д. Поливянний. И двамата изследователи тръгват от една и съща отправна точка, за която не може да се каже, че не е вярна: деспот Михаил от надписа е неизвестен от други извори син на цар Михаил Ш. Шишман Асен. Но предложените отъждествявания с други лица от българската история, познати под името Михаил, както и curriculum vitae и cursus honorum на деспот Михаил предизвикват оправдани възражения. Според Е. Коцева деспот Михаил (от надписа) е идентичен с цар Михаил Асен (от приписката в Средецкото евангелие, 1328/29 г.) 11 и с Михаил великий, княз Български (второто житие на Гаврил Лесновски). С една малка уговорка това мнение бе възприето и от Д. Поливянний. Едва ли е необходимо да опровергаваме обстойно отъждествяването на деспот Михаил с цар Михаил Асен. Това мнение е абсолютно произволно, издава непознаване на проблема и не може да хвърли дори сянка върху убедителната идентификация на „цар Михаил Асен” с цар Михаил III Асен, предложена преди половин столетие и подкрепена напоследък. Малко повече внимание заслужава второто отъждествяване и не защото е по-убедително, а защото все пак има право на съществувание, докато не бъде отхвърлено.

Малко повече внимание заслужава второто отъждествяване и не защото е по-убедително, а защото все пак има право на съществувание, докато не бъде отхвърлено. Първото нещо, което заслужава да се отбележи е, че това житие на Гаврил Лесновски е познато по един-единствен късен препис от втората половина на XIX в. На второ място сведенията за въпросния княз Михаил са твърде несигурни — историческите реалности са деформирани и подменени с легендарни мотиви и агиографски топоси: княз Михаил е владетел на самостоятелна държава, която била завладяна от „елина” Мавроган (или Мавран), а сетне „наследена"от Йоан Оливер. Ако Михаил Велики, княз български, трябва да бъде отъждествяван с някоя реална историческа личност от XIV в., то тази личност трябва да се потърси извън българските предели и извън българската история. Не по-убедително е възстановена и кариерата на така изградената личност на деспот Михаил. Е. Коцева без колебание заявява: „Михаил деспот като царски син, имащ правото и на титлата княз, се подвизавал в Западна България и Видинското деспотство най-много до 1341—1345 г., в който период се появяват Йоан Оливер и Иван Срацимир.” Д. Поливянний отиде още по-далеч, като се опита да установи точната хронология на Михаиловото властвуване във „Видинското деспотство” (sic).

Според него деспот Михаил се появил във Видин към 1332 г. и останал владетел на града до 1341 г. Мнението на Е. Коцева почива единствено на неприемливата идентификация на деспот Михаил с Михаил великий, княз Български. Становището на Д. Поливянний пък е подкрепено с неправилен анализ на положението в семейството на Михаил III Шишман Асен и политическото състояние на България след възшествието на цар Иван Александър. И така, кой е деспот Михаил от надписа в Долна Каменица? Запазеният текст, колкото и да е недостатъчен, все пак посочва пътя, който трябва да бъде следван: личността на деспота не може да се откъсва от личността на бащата. А тъй като Михаил цар може да бъде само Михаил III Шишман Асен, то деспот Михаил е непознат от други извори син на този български владетел. Какво може да се каже за неговата съдба? Деспотското му достойнство ни навежда на мисълта, че Михаил е бил може би (?) вторият син на Михаил Шишман Асен. Първородният Иван Стефан е бил провъзгласен за съвладетел, за съцар, а вторият — 10 Фамилията на Асеневци... 145 Михаил, - според византийската практика бил удостоен с това най-високо дворцово звание и получил като апанажно владение Видин.

Първородният Иван Стефан е бил провъзгласен за съвладетел, за съцар, а вторият — 10 Фамилията на Асеневци... 145 Михаил, - според византийската практика бил удостоен с това най-високо дворцово звание и получил като апанажно владение Видин. Има всички основания да се допусне, че семейната трагедия в 1324 г. не е подминала и него: вероятно той бил лишен от наскоро получения апанаж и заедно с майка си и братята си изпратен на заточение. Трудно е да се каже дали Михаил е доживял до реставрацията в 1330 г. Обстоятелството, че със събитията около преврата в Търново (пролетта на 1331) са свързани Ана и двамата й синове — Иван Стефан и Шишман, може би подсказва, че Михаил вече не е бил сред живите. Както отбелязахме в самото начало, вдясно от деспот Михаил е изписана неговата съпруга. Отъждествяването на деспотицата при това състояние на надписа, също не е безспорно. Сякаш произволните мнения тук са още повече, отколкото при деспот Михаил. Така например В. Петкович уверено приема, че портретът е на „Елена, дъщеря на деспот Петър” (ас). Л. Мавродинова уточнява, че става дума „за деспот Петър, зет на Иван Асен II”.

Сякаш произволните мнения тук са още повече, отколкото при деспот Михаил. Така например В. Петкович уверено приема, че портретът е на „Елена, дъщеря на деспот Петър” (ас). Л. Мавродинова уточнява, че става дума „за деспот Петър, зет на Иван Асен II”. Както подминаваме сигурността на разчитането (освен Петкович никой друг не е видял името Елена) и факта, че Петър, зетят на цар Иван Асен II, е бил севастократор, а не деспот, бихме искали да обърнем внимание на едно обстоятелство: една дъщеря на Теодора (Анна) и севастократор Петър би трябвало да е родена през 60-те — най-късно (?) през 70-те години на XIII в. и в никакъв случай не би могла да бъде съпруга на един син на Михаил III Шишман Асен, роден в началото на четиринадесетото столетие. Д. Панайотова приема, че женската фигура край деспот Михаил (според нея безспорно син на цар Михаил III Шишман Асен) представлява Милутиновата дъщеря Ана, съпруга на цар Михаил. Не знам на какво се дължи това опущение на авторката, но то е очевидно: изобразените лица са семейна двойка — деспот Михаил и деспотица Ана. Ако това беше образ на Ана, титлата би трябвало да бъде царица. В заключение трябва да отбележим, че състоянието на надписа не позволява каквото и да било отъждествяване на деспотицата Ана.

Ако това беше образ на Ана, титлата би трябвало да бъде царица. В заключение трябва да отбележим, че състоянието на надписа не позволява каквото и да било отъждествяване на деспотицата Ана. 1 С. Долна Каменица се намира североизточно от град Ниш, на около 13 км източно от Княжевац. Църквата е разположена в самото село на площада, на терен, издигнат над р. Тимок. 2 По своя план църквата „Св. Богородица” в Долна Каменица наподобява Каменици. — Старинар, н. с. I, Београд, 1950, 53 — 85; М. Гецит. Око цркве у Долној Каменици. — Исторически гласник, 3 — 4, Београд, 1951, 87 — 93; Л. Мавродинова. Църквата в Долна Каменица; Е. Коцева. Някои особености на надписите в църквата „Св. Богородица"в с. Долна Каменица. — Известия на института за изкуствознание, XIV, 1970, 233 — 249; D. Panajotova. Les Portraits des donateurs et l'ornament aur les fresques de l’Eglise de Dolna Kamenica. — Byz. Bulg., 4, 1973, 275 — 294. За отъждествялането на деспот Михаил освен посочените по-горе работи вж у Ферянчи, Деспоти, 149 — 150. 146 Б. Ферянчич, след като приема най-вероятно хипотезата, според която деспот Михаил е син на цар Михаил III Шишман Асен, изненадващо пише „Може би в личността на този втори син на цар Иван Александър (Михаил Асен И. Б.) трябва да се търси Михаил от надписа в Долно-Каменската църква“(Ферянчич.

146 Б. Ферянчич, след като приема най-вероятно хипотезата, според която деспот Михаил е син на цар Михаил III Шишман Асен, изненадващо пише „Може би в личността на този втори син на цар Иван Александър (Михаил Асен И. Б.) трябва да се търси Михаил от надписа в Долно-Каменската църква“(Ферянчич. Деспоти, с. 150). Югославският учен не посочва за кой Михаил от надписа става дума — деспота или царя. Но фактът, че се предлага неговото отъждествяване с Михаил Асен (I, № 39), ни насочва към Михаил. На това мнение веднага бихме възразили, като отбележим, че Иван-Александровият син Михаил Асен не би могъл да се отъждестви с „Цар Михаил” от надписа, тъй като разполагаме с категорично сведение, според което той не е имал деца (вж. тук, I, № 39), т.е. деспот Михаил не може да бъде негов син. Основна пречка за идентификацията на цар Михаил Асен от Средецкото евангелие с цар Михаил III Шишман Асен, въпреки че такива опити вече са правени — е фамилното име. По същото съображение някои изследователи оспорваха и атрибуцията на Врачанския надпис, печата с легенда „Михаил Асен” и др. Всички тези съмнения са неоснователни. Цар Михаил III Шишман е имал право на фамилното име, и се е използувал. Вж. Подробно у Божилов. Цар Иван Александър, 170 — 171; Приложение П, № 1.

Цар Михаил III Шишман е имал право на фамилното име, и се е използувал. Вж. Подробно у Божилов. Цар Иван Александър, 170 — 171; Приложение П, № 1. Единственото лице, което би могло да се свърже с „Михаил Велики, княз Български”, е първородният син на цар Иван III Асен, Михаил Асен (II, № 4). *9 През лятото на 1341 г. във Видин все още е имало привърженици на Белаур и на неговия бунт от 1331 г., така поне твърди Кантакузин (Cant., III, 7: II, р. 55; вж. тук, I, № 30). Трудно е да приемем това твърдение, ако там в продължение на десет години е властвувал деспот Михаил, верен на цар Иван Александър. По всяка вероятност през 1331–1332 г. Иван Александър е потушил метежа на вуйчо си, усмирил е разбунтувалите се територии и за да предотврати подобно движение, е ликвидирал Видинския апанаж за около десет години. Едва през петдесетте години на XIV в. тези земи, оформени пак като апанаж, са били дадени на Иван Срацимир. Не бива да се забравя и нещо друго: ожесточението, с което Иван Александър преследвал всички синове на Михаил III Шишман Асен (примерът с Шишман в 1341 г. е красноречив). При това положение е немислимо той да остави под контрола на един от своите братовчеди, потенциален претендент за престола (1), традиционния апанаж на Шишмановци.

При това положение е немислимо той да остави под контрола на един от своите братовчеди, потенциален претендент за престола (1), традиционния апанаж на Шишмановци. 20 Цар Михаил в никакъв случай не би могъл да бъде цар Михаил II Асен (1246 — 1256), който не е имал или поне нямаме сведения да е имал деца. 22 Първородният син е наследявал престола с титлата съцар, а оста 147 С един документ от 1339 г. неаполитанският крал Роберт (1309 — 1343) дава месечна издръжка на „Lodoyco fffio incliti imperatoris Bulgariae nepoti nostro carissimo” 1. Личността на Людовик (тя не е отбягнала от вниманието на Дюканж) е предизвикала доста спорове. Веднага трябва да кажем, че тези спорове едва ли са оправдани, тъй като в тяхната основа е залегнал един погрешен момент: отъждествяване на Людовик с друга известна от българската история личност. Би могло да се каже, че вече са изчерпани всички възможности: този български царски син и племенник на неаполитанския крал е идентифициране всичките синове на цар Михаил III Шишман Асен — Иван Стефан, Шишман и Михаил, с неизвестния по име български цар, живял в Дубровник и после в Италия през 60-те години на XIV в.4* Най-сетне някои изследователи са склонни да го приемат за син на Иван Стефан.

Каква информация можем да извлечем, след като отхвърлим никому ненужните отъждествявания, от цитирания по-горе документ на крал Роберт? Първо, Людовик е „filio imperatoris Bulgariae”. Този български цар би могъл да бъде по-скоро Михаил III, отколкото Иван Стефан. Второ, един български царски син би могъл да бъде племенник на крал от Анжуйската неаполитанска династия само по женска линия. Тази следа ни насочва към Ана, съпруга на цар Михаил III (при положение, че не знаем дали Иван Стефан е бил женен и коя е била съпругата му). По-реално ще бъде да приемем, че той е бил неин син, отколкото внук. Следователно можем да допуснем, че Людовик е неизвестен от другаде син на цар Михаил III Шишман Асен и Ана. Вероятно той е напуснал България през пролетта на 1331 г. и след като пребивавал в Сърбия и Дубровник (?), се добрал до Неапол. По-нататъшната му съдба е неизвестна. 148 6 Ана е била внучка на сръбската кралица Елена, французойка по произход, роднина на неаполитанските Анжуици. Иван Александър Асен (още Иван Александър, Иван Асен или само Александър) е най-старият син на деспот Срацимир и деспотица Кера Петрица (I, № 28). Разбира се, преки доказателства за подобно твърдение липсват, но редица съображения го правят напълно правдоподобно.

Иван Александър Асен (още Иван Александър, Иван Асен или само Александър) е най-старият син на деспот Срацимир и деспотица Кера Петрица (I, № 28). Разбира се, преки доказателства за подобно твърдение липсват, но редица съображения го правят напълно правдоподобно. Дълги години българската историография, а след нея и чуждата историография (трябва да се признае, недостатъчни и неясни), които сочат принадлежността на Иван Александър към Асеневата фамилия, се разглеждаха като несръчен опит на средновековните книжовници да поласкаят този български владетел или в най-добрия случай да установят, макар и формално, легитимна връзка с най-прочутата царствуваща фамилия на Второ. Дълго време не съществуваше (колкото и да е учудващо) елементарен опит за проучване на родословието на Иван Александър Асен. Оправдано, защото едно задълбочено изследване показва, че изворите за произхода му (важно) те са от различен произход, характер и форма, и това позволява както тяхното съпоставяне, така и тяхното контролиране. Изводът от това изследване е недвусмислен: Иван Александър е потомък на Асеневата фамилия. Ако трябва да представим една по-богата картина на неговото родословно дърво, то тя ще има следния вид: чрез майка си Кера Петрица това родство го свързва, макар и с твърде тънка и дълга нишка, с последния цар от Първата българска държава (1018).

Ако трябва да представим една по-богата картина на неговото родословно дърво, то тя ще има следния вид: чрез майка си Кера Петрица това родство го свързва, макар и с твърде тънка и дълга нишка, с последния цар от Първата българска държава (1018). В същото време той е в родствени връзки и с Тертеровата династия — майка му Кера Петрица е втора братовчедка на Аина Тертер (родена от втория брак на Георги I Тертер с дъщерята на Мицо) и, разбира се, с Тертер. Или както е казал незнайният книжовник: „... [произхожда]“. Връзките на Иван Александър не прекъсват тук. Като Асеневец той бил в родствени отношения с император Йоан VI Кантакузин, тъй като е сват на неговата съпруга Ирина (II, № 17), и в същото време с император Йоан V Палеолог. Струва ни се, че този кратък преглед на генеологията на Иван Александър Асен е достатъчен да ни убеди в няколко неща. Първо, така представените връзки го характеризират като царствуваща личност. с най-старинен произход, с най-благородно потекло, с най-легитимни права върху българския престол. Всичко това (без съмнение) му осигурявало изключителни позиции в българското общество през четиринадесетото столетие.

Първо, така представените връзки го характеризират като царствуваща личност. с най-старинен произход, с най-благородно потекло, с най-легитимни права върху българския престол. Всичко това (без съмнение) му осигурявало изключителни позиции в българското общество през четиринадесетото столетие. И ако това положение, подробно и добре аргументирано, съвременната наука разкрива едва сега, то за писателите от XIV в. не било тайна: както царската канцелария, така и незнайните за нас книжовници са го използвали като идеологическо оръжие (Зографска грамота, Рилска грамота, грамота за манастира „Св. Никола” при Месемврия, приписките в Манасиевата летопис, Родословното дърво в Матейче). Както вече казах, Иван Александър Асен е син на Кера Петрица и деспот Срацимир. За щастие разпокъсаната иначе изворова база ни е съхранила три категорични известия, от които само едно е от български произход (Бориловият „Синодик”): „Кердци багоуьстивЪи деспотици ш тери Великааго црЪ1шанна ЛлеЗлндра”. Папа Бенедикт ХП също не е пропуснал да отбележи, че неговата кореспондентка е майка на българския цар: „... magnificum virum Alexandrum regem Bulgariae, natum tuum...” 13 От друга страна, Йоан Кантакузин е този, който сочи деспот Срацимир като баща на Иван Александър Асен: „тЬр ASeX^iSovv tov TrpoPaPaoiXevKoros Mix<ir?X, ’A\e£av8pov tov 'Lrpeavriipfipov ’ane&et^av (iaoikea ^aurcov” 14. Наред с това изворите ни дават представа и за други близки родственици на Иван Александър Асен.

Наред с това изворите ни дават представа и за други близки родственици на Иван Александър Асен. От майчина страна той е имал двама вуйчовци — цар Михаил III Асен Шишман и Белаур. Откъм бащината му страна са известни двама чичовци — Радослав и Димитър, които „Синодикът” сочи като братя на деспот Срацимир. Остава неизяснена позицията на Самуил, ктитора на месемврийската икона „Св. Богородица”, който в два от надписите се нарича „б пертодцточ ка yvqovos deZos и б npdyovos delos"на българския цар. Рождената година на Иван Александър Асен, както и на повечето от Асеневци, е неизвестна. Все пак някои косвени данни ни насочват към самата зора на четиринадесетото столетие. Кои са те? Имаме основания да допускаме, че сватбата на родителите му е станала към 1300 г. От друга страна, към 1323 г. той вече имал един син и бил поне двадесетина годишен (струва ни се невероятно да се е оженил на 15—16-годишна възраст). Изображенията, които притежаваме, също ни насочват към тази дата. В миниатюрите на Манасиевата летопис — Cod. Vat. Slav. II (ter minus ante quem: 1344 — 1345) той е представен като мъж, който вече е навлязъл в петото десетилетие на живота си. Значително по-стар е той в миниатюрите от Четвероевангелието от 1355 — 1356 г. (ВМ. Add. 39627).

В миниатюрите на Манасиевата летопис — Cod. Vat. Slav. II (ter minus ante quem: 1344 — 1345) той е представен като мъж, който вече е навлязъл в петото десетилетие на живота си. Значително по-стар е той в миниатюрите от Четвероевангелието от 1355 — 1356 г. (ВМ. Add. 39627). Каква е била съдбата му преди възшествието на българския престол в 1331 г.? Навремето Ю. Трифонов направи опит да събере оскъдните данни, с които разполагаме, и да представи младите години от живота на Иван Александър Асен. Струва ни се, че този опит трябва да бъде продължен и задълбочен. Два са основните извори, които биха могли да ни предложат някакви сведения: т. нар. Ловешки сборник и „Законникът” на Стефан Душан. От първия извор откриваме две неща: Иван Александър Асен имал най-високото дворцово достойнство деспот и бил владетел на Ловеч и околните земи. Можем да се съгласим с Б. Ферянчич, че той получил званието от своя вуйчо цар Михаил III Шишман Асен. 150 Към това бихме добавили, че Иван Александър дължи апанажното владение в Ловеч също на своя вуйчо.

Можем да се съгласим с Б. Ферянчич, че той получил званието от своя вуйчо цар Михаил III Шишман Асен. 150 Към това бихме добавили, че Иван Александър дължи апанажното владение в Ловеч също на своя вуйчо. Няма съмнение, че към края на царуването на Михаил III Шишман Асен той вече е бил един от най-първите хора в царството — в „Законника” на Стефан Душан е споменат като участник в злощастната битка при Велбъжд (28 юли 1330), заедно с българския цар и неговия брат Белаур. Но няма съмнение, че Иван Александър е заемал подобна позиция още в началото на двадесетте години на XIV в. За това свидетелствува дипломатическият брак с Теодора, дъщеря на влашкия воевода Йоан Александър Басараб. Тези позиции на Иван Александър (един от първите люде в страната), постигнати благодарение на стремителната кариера и на благородното потекло, го сочат като единствения и най-сигурен кандидат за българския престол. А положението в България през краткотрайното властвуване на Иван Стефан било такова, че промяната била желана и очаквана. Българското болярство не можело да понесе униженията от злополучната битка при Велбъжд и последвалото засилено сръбско влияние в България (за първи път в историята на страната!) и търсело изход, който би извел държавата от започналата в 1330 г. криза.

Българското болярство не можело да понесе униженията от злополучната битка при Велбъжд и последвалото засилено сръбско влияние в България (за първи път в историята на страната!) и търсело изход, който би извел държавата от започналата в 1330 г. криза. През пролетта на 1331 г., както съобщава Кантакузин, протовестиарият Раксин и логотетът Филип повели на борба онази част от българската аристокрация, която била недоволна от господството на сръбската партия. Царицата-майка Ана (Неда) и Иван Стефан били принудени да напуснат страната и да се приютят при Стефан Душан. След това лесно убедили останалите „динати” да изберат за цар Иван Александър. Така представя събитията Йоан Кантакузин. Той е един от основните автори, от които черпим сведения за Иван-Александровото царуване, и трудно бихме могли да го пренебрегнем или да не му окажем доверие. И все пак неговият разказ сякаш буди съмнение в една точка: пасивната роля на Иван Александър. Дали Кантакузин не е бил достатъчно осведомен или пък съзнателно премълчава, не е важно. Но струва ми се, че е напълно възможно да допуснем малко по-друг ход на събитията в Търново през пролетта на 1331 г., а именно: Иван Александър е бил човекът, който организирал свалянето на Иван Стефан и прогонването на просръбските елементи, но през цялото време бил в сянка, изтласквайки на преден план поменатите по-горе боляри Филип и Раксин.

Иван Александър Асен бил провъзгласен за цар в труден за държавата и народа момент. Над България била надвиснала заплаха от две страни — откъм традиционния противник Византия (Андроник III не се поколебал да наруши договора с Михаил III Шишман Асен и завладял някои български градове в югоизточната част на полуострова) и от страна на Сърбия, която постепенно се превръщала в първа сила на Балканите. Новият цар трябвало да прояви голямо умение, държавнически качества, политическа прозорливост и далновидност, за да намери правилния път в сложната международна обстановка. Положението било такова, че неговите първи стъпки не закъснели. Тези първи стъпки били направени на международното поле. Това разбира се, не означава че Иван Александър не обръщал внимание на вътрешното положение или че сръбската партия била окончателно ликвидирана — знаем, че Белаур, укрепил се във Видин (вероятно наследил, или по-точно получил апанажа след 1324 г.), се противопоставил на племенника си, но по всяка вероятност Иван Александър твърде бързо 151 Така че ръцете му били развързани. Въпросът бил: накъде трябва да се насочат първите усилия — срещу Византия или срещу Сърбия. Действията на Андроник III Палеолог били традиционни и не криели по-нататъшна изненада. Затова пък позицията на Сърбия, окрилена от победата при Велбъжд, била опасна. При това състояние бихме очаквали Иван Александър да насочи своя поглед (поне на първо време) към западния си съсед.

Действията на Андроник III Палеолог били традиционни и не криели по-нататъшна изненада. Затова пък позицията на Сърбия, окрилена от победата при Велбъжд, била опасна. При това състояние бихме очаквали Иван Александър да насочи своя поглед (поне на първо време) към западния си съсед. Но новият български цар добре се ориентирал и преценил, че Сърбия за момента е парализирана от събитията, свързани с възкачването на Стефан Душан на бащиния му престол, и трудно би могла да предприеме мерки в защита на своите интереси в България. И Иван Александър съвсем основателно решил, че Византия е врагът, с който ще трябва да се справи в самото начало. Ето защо твърде скоро след като поел върховната власт в ръцете си, Иван Александър потеглил с достатъчна войска към Югоизточна Тракия. Българите без особени усилия си възвърнали градовете, които предната година били завладени от Андроник III Палеолог — Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос, Анхиало. Във византийска власт останала само Месемврия2*. Андроник III не забавил отговора си — той бързо се насочил към току-що отвоюваните български земи и се установил на лагер край Русокастро. По същото време Иван Александър се намирал край Айтос. И двете страни проявили нерешителност, която не им позволила да влязат в решително сражение. Започналите преговори за мир били много трудни, но все пак на 17 юли 1331 г. се стигнало до споразумение.

По същото време Иван Александър се намирал край Айтос. И двете страни проявили нерешителност, която не им позволила да влязат в решително сражение. Започналите преговори за мир били много трудни, но все пак на 17 юли 1331 г. се стигнало до споразумение. Същата вечер обаче Иван Александър получил помощ (пристигнал отряд татари) и решил, че е настъпил моментът да уреди отношенията си с Византия чрез една изненадваща битка. На следния ден (18 юли) българите разгромили византийската армия и Иван Александър от позицията на победител се опитал да наложи своите условия за мир, сред които най-важно било предложеното споразумение за брак между неговия първороден син Михаил Асен и дъщерята на Андроник III Мария (Ирина)30. Важна роля в трудните преговори изиграл един от приближените на византийския император и в същото време съветник на българския цар, Теодор Синадин. Накрая споразумението било постигнато, бракът бил насрочен за по-късно време (Михаил и Мария били съвсем малки), двамата владетели седнали на една трапеза, след което се разделили с надежди за по-продължителен мир. Безспорно първата външнополитическа изява на Иван Александър Асен била сполучлива. Наистина той не отишъл по-далеч от възвръщането на наскоро загубените български територии, но постигнатото споразумение с Андроник III (преди всичко сродяването на двата царствуващи дома) било добра предпоставка за бъдещите отношения с империята.

Безспорно първата външнополитическа изява на Иван Александър Асен била сполучлива. Наистина той не отишъл по-далеч от възвръщането на наскоро загубените български територии, но постигнатото споразумение с Андроник III (преди всичко сродяването на двата царствуващи дома) било добра предпоставка за бъдещите отношения с империята. В същото време тази сполука повишила авторитета на новия български цар и затвърдила неговите позиции в страната. След отстраняването на сръбското влияние в България и потушаването на движението на Белаур (отглас от това намираме в „Песнивеца” от 1337) на Иван Александър оставало да уреди отношенията си със самата Сърбия. Българският цар се справил с лекота и с тази задача: през пролетта на 1332 г. неговата сестра Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Душан и този брачен съюз възстановил добрите отношения между двете съседни страни. Но тази постъпка на Иван Александър, може би необходима в момен- 152 И така, само една година след възшествието си Иван Александър Асен държал здраво властта в България, сполучил да заличи прясната рана (завоеванията на Андроник III през 1330), бил в роднински и приятелски отношения с византийския император, сръбския крал и влашкия воевода. Мир царял вътре в страната и извън границите на България.

Мир царял вътре в страната и извън границите на България. За един владетел, който нямал по-големи политически амбиции и чиято основна цел била запазването на това, което притежавал, положението наистина било блестящо — поне такова ни го представя с разточителните си похвали неизвестният за нас преписвач на „Песнивеца” от 1337 г. Към средата на това мирно десетилетие Иван Александър решил да напомни на своя бъдеш сват, че вече е време да се осъществи замисленият 1331 г. брак на Михаил Асен (вече съцар на баща си) и Мария (Ирина), дъщеря на византийския василевс. Царската сватба станала през есента на 1338 или пролетта на 1339 г. Само две години по-късно събитията във византийската столица сложили край на десетгодишния мир между България и империята. На 15 юни 1341 г. починал император Андроник III Палеолог. Веднага след неговата кончина в Константинопол пристигнал (след като пребивавал дълго време при татарите) Шишман, един от синовете на Михаил III Шишман Асен. Трудно е да се каже дали тази поява е случайна, или пък била предизвикана от смъртта на византийския василевс, обвързан лично и държавно с българския цар. Факт е, че присъствието на Шишман в Константинопол довело до първите смущения в отношенията между двете страни. Иван Александър виждал в лицето на своя братовчед потенциален претендент за престола.

Факт е, че присъствието на Шишман в Константинопол довело до първите смущения в отношенията между двете страни. Иван Александър виждал в лицето на своя братовчед потенциален претендент за престола. От друга страна, византийските управляващи среда съзнавали добре, че имат в ръцете си средство, с което могат да оказват давление върху българския владетел. Известно е как приключил този инцидент — Иван Александър бил принуден да отстъпи и да остави това оръжие на разположение на Константинопол. Но твърде скоро събитията във византийската столица взели такъв обрат, че въпросът за Шишман бил забравен и възможният претендент не се появил повече в българо-византийските отношения. Смъртта на Андроник III била удобен повод за най-остра проява на противоречията във византийското общество. Изява, взела формата на нова гражданска война. Провъзгласяването на Йоан Кантакузин за василевс и конфликтът в империята били събития, чийто отзвук тутакси надхвърлил границите на Византия и привлякъл вниманието както на България, така и на Сърбия. И Иван Александър, и Стефан Душан правилно преценили, че е дошъл моментът да се намесят във вътрешните дела на Византия и да се опитат да извлекат полза за себе си. Двамата използували различни пътища и средства за постигане на собствените си цели.

И Иван Александър, и Стефан Душан правилно преценили, че е дошъл моментът да се намесят във вътрешните дела на Византия и да се опитат да извлекат полза за себе си. Двамата използували различни пътища и средства за постигане на собствените си цели. На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция: безспорно той искал да си изясни силите и намеренията на двете страни, да открие слабите им места и едва тогава да действа. И наистина сред привържениците на малолетния император Йоан V Палеолог, оглавявани от Алексий Апокавк, се очертала групировка, която предпочитала да премине на страната на българския цар, вместо да се подчини на претендента Йоан Кантакузин. Вероятно съблазнен от слуховете за подобни настроения в средите на византийската аристокрация и освен 153 Това повикан от „народа на Адрианопол”, Иван Александър решил, че е дошъл моментът да премине границата на империята и да сложи ръка на част от византийската територия в Тракия. Но намеренията му не могли да бъдат осъществени: архонтите на Адрианопол заявили, че са го повикали като съюзник, но не и за господар. Българският цар решил да заличи първоначалната си несполука, като се отправил към Димотика срещу узурпатора Йоан Кантакузин. За съжаление и този му опит не дал положителен резултат.

Но намеренията му не могли да бъдат осъществени: архонтите на Адрианопол заявили, че са го повикали като съюзник, но не и за господар. Българският цар решил да заличи първоначалната си несполука, като се отправил към Димотика срещу узурпатора Йоан Кантакузин. За съжаление и този му опит не дал положителен резултат. Той се видял принуден да сключи мир с претендента за византийския престол и да се завърне без каквито и да било придобивки в Търново (зимата на 1341 — 1342). Тези първи действия на Иван Александър били сторени по схема, която била характерна за цялостната му политика спрямо Византия по време на гражданската война: изчакване, което твърде много приличало на нерешителност, колебание, недобре преценена намеса и след това оттегляне без особени резултати. Всичко това недвусмислено говори за липсата на цялостен и, което е по-важно, правилен подход към политическата картина на Балканския полуостров. И наистина последвалите събития подкрепят по убедителен начин това твърдение. Почти цялата 1342 г. преминала в бездействие. Само едно съобщение на Кантакузин за посещение на Елена, съпругата на Стефан Душан, в Търново подсказва за опит за съгласуване на действията на българския цар и неговия зет. Но съдържанието на водените разговори остава тайна за нас. Едва през зимата на 1342 — 1343 г. Иван Александър решил отново да действа по-активно. Но и този път инициативата не била негова.

Но съдържанието на водените разговори остава тайна за нас. Едва през зимата на 1342 — 1343 г. Иван Александър решил отново да действа по-активно. Но и този път инициативата не била негова. В Търново дошли пратеници на съпругата на Йоан Кантакузин Ирина Асенина, която в отсъствието на съпруга си (той действувал съвместно със Стефан Душан в Македония) управлявала основната твърдина на претендента в Тракия — Димотика. Пратениците предложили на българския цар договор, според който той трябвало да защити Димотика от надвисналата заплаха от страна на Анна Савойска и Атексий Апокавк. Както съобщава Кантакузин, и двете страни, сключвайки споразумението, съвсем не били искрени: ромеите искали с българска помощ да отстранят опасността, идваща от законната власт в Константинопол, а българският цар желаел да се възползува от създаденото положение, за да овладее Димотика. Иван Александър веднага пристъпил към изпълнението на това си намерение. Преди всичко той искал да задържи с помощта на сръбския крал Йоан Кантакузин далеч от Димотика и по този начин да принуди Ирина да му предаде града, спазвайки сключения договор. За съжаление ромеите не се поддали на този натиск, а Иван Александър не сторил нищо повече, за да превземе града със сила. В същото време Ирина намерила изход от създалото се положение: нейният брат Мануил Асен заминал да дири помощ при Умур паша, господаря на Смирна.

За съжаление ромеите не се поддали на този натиск, а Иван Александър не сторил нищо повече, за да превземе града със сила. В същото време Ирина намерила изход от създалото се положение: нейният брат Мануил Асен заминал да дири помощ при Умур паша, господаря на Смирна. Турците се отзовали на призива и скоро флотата им, която се състояла от 380 кораба, акустирала в устието на Марица. Това принудило Иван Александър отново да се завърне в Търново, без да е постигнал някакъв успех. През 1344 г. Иван Александър най-сетне успял да получи това, което не му се отдало да постигне през изминалите две години: териториални придобивки за сметка на Византия. До тази сполука се стигнало след значителна промяна в гражданската война на империята: претендентът Йоан Кантакузин успял да укрепи положението си и да овладее голяма част 154 от Тракия, заплашвайки подстъпите към Константинопол. Тази опасност принудила императрицата майка Анна Савойска да се обърне за помощ към българския цар. В замяна Иван Александър поискал „градовете край Станимака и Цепина”, общо девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник. В Константинопол се съгласили на драго сърце с това искане, тъй като въпросните градове всеки момент можели да минат под властта на Йоан Кантакузин.

В замяна Иван Александър поискал „градовете край Станимака и Цепина”, общо девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник. В Константинопол се съгласили на драго сърце с това искане, тъй като въпросните градове всеки момент можели да минат под властта на Йоан Кантакузин. Освен това приближените на императрицата смятали, че българският цар лесно можел да бъде убеден да воюва на тяхна страна, тъй като турците, съюзници на Йоан Кантакузин, вече опустошавали и българските предели. Постигнал своето, Иван Александър не бързал да изпълни поетото обещание. Той заявил, че ще се намеси в конфликта едва след като турците напуснат Балканския полуостров. И наистина малко покъсно българските войски се появили край Стилбно, но този поход по-скоро бил една демонстрация, отколкото сериозна военна експедиция. Иван Александър и този път нямал сериозно намерение да се намесва решително в гражданската война в империята. Верен на избраната политическа линия и военна стратегия, той отново стоял встрани от важните събития. А те се решавали без неговата намеса. Възелът се бил заплетен отново благодарение на българина Момчил.

Иван Александър и този път нямал сериозно намерение да се намесва решително в гражданската война в империята. Верен на избраната политическа линия и военна стратегия, той отново стоял встрани от важните събития. А те се решавали без неговата намеса. Възелът се бил заплетен отново благодарение на българина Момчил. Обвързвайки се ту с Константинопол, ту с претендента (от едното място той получил достойнството деспот, а от другото севастократор), Момчил успял да създаде едно самостойно владение по южните склонове на Родопите, между долното течение на реките Места и Арда, което било сериозна пречка за Кантакузин по пътя му към Константинопол. Докато претендентът с помощта на Умур паша се мъчел да отстрани това препятствие, Иван Александър също се появил в Родопите. Но неговите действия, както и в предните години, не били особено сполучливи. Наистина на първо време той нахлул в областта Мора и сполучил да овладее крепостта Хиперперакион, но твърдата съпротива на Йоан Кантакузин отново го принудила да отстъпи. След поредния несполучлив поход на Иван Александър (този път ярка демонстрация на липса на интерес към съдбините на Родопите) Йоан Кантакузин организирал унищожаването на Момчиловото владение. В решаващата битка, състояла се на 7 юли 1345 г. край крепостта Перитеорион, войските на Кантакузин и турците на Умур паша разгромили малката армия на Момчил, а самият той намерил смъртта в сражението.

В решаващата битка, състояла се на 7 юли 1345 г. край крепостта Перитеорион, войските на Кантакузин и турците на Умур паша разгромили малката армия на Момчил, а самият той намерил смъртта в сражението. Наскоро след това в Константинопол бил убит Алексий Апокавк и за Йоан Кантакузин вече нямало сериозни пречки по пътя му към византийската столица. Не могла да го възпре и битката при Силиврия (1346), в която Кантакузиновите войски срещнали българите Добротица и Теодор. През нощта на 2 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол, от 8 февруари той поел върховната власт в империята, споделяйки я със зет си Йоан V Палеолог, а на 21 май същата година бил за втори път коронясан за византийски василевс. Гражданската война приключила и Византия, макар чувствително отслабена, отново била единна държава. Цар Иван Александър и този път изиграл сполучливо ролята на наблюдател. Наистина той се стараел да запази получените в 1344 г. придобивки, но докато наблюдавал спокойно последното действие на визан... тийската драма, покрай него преминали значителни събития, които оставили трайни следи в международното положение на Балканите. Както се подчерта, империята възстановила своето единство.

Наистина той се стараел да запази получените в 1344 г. придобивки, но докато наблюдавал спокойно последното действие на визан... тийската драма, покрай него преминали значителни събития, които оставили трайни следи в международното положение на Балканите. Както се подчерта, империята възстановила своето единство. В същото време Сърбия покорила почти цяла Македония (изоставена и от България, и от Византия) и се превърнала, макар и за кратко време, в първа сила на полуострова, израз на което била и приетата от Стефан Душан титла „цар на сърби и на гърци” (1345). Турците от съюзници на Кантакузин бързо се превърнали във врагове на Византия и на останалите балкански държави и вече били на прага на Балканите. Все по-решително в съдбините на полуострова се намесвали Венеция, Генуа и Унгарското кралство. По този начин старият конфликт на Балканите постепенно се интернационализирал и получавал застрашително за балканските страни развитие. Иван Александър дори и да желаел, не би могъл да остане настрана от тези събития, които решавали съдбата на българската държава. Първата крачка за излизане на България от „балканската изолация” била сторена по посока на Венеция.

Иван Александър дори и да желаел, не би могъл да остане настрана от тези събития, които решавали съдбата на българската държава. Първата крачка за излизане на България от „балканската изолация” била сторена по посока на Венеция. Републиката на св. Марко търгувала с българските земи още в края на XIII в. и постепенно създала свои колонии във Варна, Месемврия, Анхиало, Созопол, но отношенията между двете страни били нормализирани и уредени по дипломатически път едва с договора, сключен в 1346 или 1347 г. Добрите връзки между Венеция и българската държава, потвърдени с писмото на цар Иван Александър до дожа Андреа Дандоло (4 октомври 1352) продължили почти до края на Иван-Александровото властвуване. По същото време България установила, макар и не съвсем официални отношения с Генуа — през май 1352 г. двама пратеници на Паганино Дория, командващ генуезката флота, воювала срещу Венеция в Босфора, потеглили към България. Връзките на българската държава с двете италиански морски републики били изява на необходимост, наложена от времето. Изява, разширяваща международния политически кръгозор на България и стимулираща външната търговия на страната. Но постепенно централно място в българската външна политика заемала нова сила, която идвала от изток — турците. Първоначално съюзници на Йоан Кантакузин по време на гражданската война (преди всичко емирът на Смирна Умур паша), те не закъснели да се превърнат в основен враг на балканските народи.

Но постепенно централно място в българската външна политика заемала нова сила, която идвала от изток — турците. Първоначално съюзници на Йоан Кантакузин по време на гражданската война (преди всичко емирът на Смирна Умур паша), те не закъснели да се превърнат в основен враг на балканските народи. България вече изпитвала техните разорителни набези, последният от които (началото на 1351) бил повод да се пристъпи към създаване на първата балканска антиосманска коалиция. За съжаление тя не могла да бъде осъществена. Йоан Кантакузин предложил на Иван Александър, след като вече бил преговарял и със Стефан Душан, съвместно поддържане на флота, която трябвало да възпрепятствува турските десанти на Балканския полуостров. Според Кантакузин на първо време българският цар се съгласил да окаже исканата финансова помощ, но по-късно под влияние на своя зет Стефан Душан се отказал от споразумението. По-сетнешните опити (1363) за създаване на нова, още по-голяма антитурска коалиция с участието на Венеция, Генуа, Византия, България, Трапезунд, Кипър също не дали положителен резултат. Балканските държави, разделяни от столетните си противоречия, предпочитали да разчистват сметките помежду си, отколкото да създадат фронт срещу общия враг. 156 През 1352 г. по време на новия конфликт между съимператорите Йоан V Палеолог и Йоан VI Кантакузин Иван Александър заедно със Стефан Душан подпомогнал законния византийски василевс, като изпратил български войски край Димотика.

156 През 1352 г. по време на новия конфликт между съимператорите Йоан V Палеолог и Йоан VI Кантакузин Иван Александър заедно със Стефан Душан подпомогнал законния византийски василевс, като изпратил български войски край Димотика. Три години по-късно Иван Александър направил нов опит да установи съюзни отношения с Византия. Между него и Йоан V Палеолог бил сключен договор, в основата на който лежал брачен съюз на дъщерята на българския цар Кераца-Мария и престолонаследника Андроник IV. За съжаление и този договор не бил дълготраен и резултатен. Девет години по-късно (през 1364), когато турците вече здраво били стъпили на Балканския полуостров, се водила последна га българо-византийска война. Йоан V Палеолог предприел поход срещу българските черноморски градове, превзел Анхиало и обсадил Месемврия. Но обсадата не му донесла успех, тъй като Иван Александър изпратил в помощ на града българска войска и турски наемници. През 1365 г. независимо от турското настъпление в Тракия (в ръцете на нашествениците паднали Димотика, Цурулум, Аркадиопол, вероятно Адрианопол, Пловдив, Боруй) центърът на българския външнополитически живот за известно време се изместил на северозапад. На 2 юни маджарският крал Лудвиг Велики превзел Видин, отвел в плен цар Иван Срацимир и семейството му, установил маджарска администрация в покорените български земи и предприел масово покатоличване на тамошното население.

На 2 юни маджарският крал Лудвиг Велики превзел Видин, отвел в плен цар Иван Срацимир и семейството му, установил маджарска администрация в покорените български земи и предприел масово покатоличване на тамошното население. Временното ликвидиране на Видинския апанаж, макар и косвено, послужило като нова ябълка на раздора между България и Византия. През 1366 г., връщайки се от Буда, където бил отишъл да търси помощ срещу турците, император Йоан V Палеолог бил спрян във Видин, тъй като българските власти по нареждане на Иван Александър отказали да го пропуснат по р. Дунав или през българските земи. Тези действия на българския цар довели до черноморската експедиция на савойския граф Амедей VI, който през есента на 1366 г. завладял Агатопол, Скафида, Созопол, Анхиало, Месемврия, Емона и дори обсадил Варна. Едва тогава били започнати преговори, в които важна роля играл Добротица. Според постигнатото споразумение на Йоан V Палеолог било осигурено преминаване през българските земи, а Амедей VI вдигнал обсадата. За своите услуги Добротица получил Варна, Емона и Козяк, а може би и Дръстър. Изоставените от савойците български черноморски селища (от Месемврия до Агатопол) преминали под властта на Йоан V Палеолог, който от своя страна поел задължението да съдействува за освобождаването на Видин от маджарска власт. Той дал 180 000 флорина на влашкия воевода Владислав Влайку, който трябвало да отвоюва Видин от маджарите.

Изоставените от савойците български черноморски селища (от Месемврия до Агатопол) преминали под властта на Йоан V Палеолог, който от своя страна поел задължението да съдействува за освобождаването на Видин от маджарска власт. Той дал 180 000 флорина на влашкия воевода Владислав Влайку, който трябвало да отвоюва Видин от маджарите. Този успех, макар и твърде скъпо заплатен, бил последната външнополитическа проява на цар Иван Александър. Действията на Иван Александър в областта на външната политика по традиция получават, и то по твърде категоричен начин, положителна оценка, като се започне от П. Сирку и се стигне до наши дни. Изследванията разточително хвалят неговите многобройни качества, издигат фигурата му в култ както в сравнение със съвременниците му Стефан Душан и Йоан Кантакузин, така и с някои от най-ярките личности в българското минало (Симеон, Иван II Асен). Така ли е в действителност? 157 вуват „три Българин — Търновска, Видинска и Добруджанска". Второ, България завинаги е загубила областта на Велбъжд, Македония, Родопите, Южното Черноморие. Кои са причините за този крах? Ако за вътрешното териториално раздробление на страната можем да обвиним напредналия процес на феодализация (преди всичко вече установената практика да се раздават апанажни владения на членовете на царската фамилия или на лица, близки до нея), то причината за останалите загуби трябва да се търси другаде — преди всичко в личността на българския цар.

Едно кратко запознаване с четиридесетгодишното царуване на Иван Александър ще ни покаже недвусмислено, че българският цар многократно показвал липса на политическа прозорливост, на политическа и военна стратегия, на дипломатическа гъвкавост. Демонстрирал неумение да намери дипломатическия си партньор и съюзник, провеждал абсолютно несполучлива дипломация. Не са малко проявите му на безразличие към важни политически събития. Ще се опитаме да подкрепим тези констатации с няколко примера: Византийската политика на България имала столетни традиции, в резултат на което бил изработен модел на българо-византийски отношения, действащ почти постоянно. Но драматичните шест години от 1341 до 1347 г., погълнати от гражданската война, борбите около паламизма, бунтовете на зилотите — предлагали великолепна възможност за изоставяне на традиционните действия и намиране на нови средства за борба срещу империята. За съжаление българският цар не се оказал на необходимата висота. На него му липсвал цялостен поглед върху събитията, основна политическа линия, която да следва неотклонно. Той преследвал тактически, но не и стратегически цели. Бил прекалено предпазлив, дори плах в опитите си да се възползува от царящата във Византия анархия. Схемата на неговите действия била проста и не се изменяла в зависимост от политическата и военната обстановка: нахлуване в земите на империята — несполука, сключване на мир — оттегляне.

Бил прекалено предпазлив, дори плах в опитите си да се възползува от царящата във Византия анархия. Схемата на неговите действия била проста и не се изменяла в зависимост от политическата и военната обстановка: нахлуване в земите на империята — несполука, сключване на мир — оттегляне. Иван Александър трудно се ориентирал, оставил пълна свобода на действие на Стефан Душан, не направил дори опит да се свърже с Момчил и с негово съдействие да постигне това, което не могъл да постигне сам. Наистина той се добрал до известни териториални придобивки (български градове, намиращи се под византийска власт!), но това било най-малкото, което изтръгнал от ръцете на Константинопол, докато неговият зет Стефан Душан извоювал максималното. Изброените по-горе недостатъци на Иван Александър се проявили най-пълно и категорично в неговата „сръбска"политика. Както вече се каза, през 1332 г. сестрата на българския цар Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Душан. Този брак скрепил мирния договор между двете страни, който не бил нарушен през цялото царуване на Иван Александър. Но каква цена била заплатена за спокойствието на западната граница? Безспорно през първите години българският владетел се нуждаел от това споразумение (то е било необходимо не по-малко и на Стефан Душан), но сетне?

Но каква цена била заплатена за спокойствието на западната граница? Безспорно през първите години българският владетел се нуждаел от това споразумение (то е било необходимо не по-малко и на Стефан Душан), но сетне? Ние не знаем съдържанието на българо-сръбския договор от 1332 г., но знаем, че сръбският крал се е разпореждал свободно със съдбините на западната половина на полуострова. И знаем резултатите от тези негови действия! Не бихме могли да говорим за просръбска ориентация в семейството на Иван Александър, но не може да не ни учуди фактът, че много от неговите най-близки роднини се озовали 158 в Сърбия. Освен Елена там срещаме и по-малката сестра Теодора, която била използувана от Стефан Душан като средство за решаване на политическите му комбинации (вж. I, № 38); в Сърбия пребивавал братът на българския цар деспот Йоан Комнин Асен, който с помощта на Стефан Душан станал господар на Балона и признавал сръбската върховна власт (I, № 34); пак в Сърбия срещаме още един предполагаем брат на Иван Александър — Драгушин (I, № 36). Безспорно това присъствие на членове на царствуващата българска фамилия в съседна Сърбия, което остава необяснимо, е било силен отрицателен фактор в българската външна политика, говори за пълно безразличие на българския цар към действията на неговия зет.

Резултатите от това поведение на Иван Александър проличават особено ясно по време на гражданската война във Византия (1341 — 1347). Докато Иван Александър полагал големи усилия да овладее някое парче земя в Тракия, то Стефан Душан спокойно овладял почти цяла Македония. И това станало без каквато и да било реакция от страна на България, дори, бихме казали, с нейното съгласие и помощ (действията на българите в Тракия отвличали вниманието както на Кантакузин, така и на Алексий Апокавк и на Анна Савойска от западните краища на полуострова!). Ако това поведение на Иван Александър трудно може да намери убедително обяснение, то още по-необяснима е неговата реакция на Кантакузиновото предложение за съвместни действия срещу турците. Под влиянието на Стефан Душан българският цар провалил този опит за съюз, който, ако не е бил необходим на Сърбия, е бил много необходим на България! Отношението на Иван Александър към коронацията на Стефан Душан било най-ярката изява на намалената мощ на българската държава и настъпилия упадък в българската политическа идеология. Докато книжовниците славели българския цар като втори Александър Македонски и нов Константин Велики (sic), на Великден (14 април 1346) в старинния български град Скопие търновският патриарх Симеон благословил царското достойнство на Стефан Душан, който започнал да се подписва в издаваните от него документи „... равъ Хоистоу Стефань, въ намъ Бльгарскьшъ...” 73

равъ Хоистоу Стефань, въ намъ Бльгарскьшъ...” 73 Тези действия на цар Иван Александър могат да получат само една характеристика: безразличие, дори, бихме казали, престъпно безразличие, и създават една представа за него, която се отдалечава твърде много от всичко писано досега. Иван Александър Асен е сред малцината български владетели, чиято роля във вътрешнодържавния живот може да бъде изучена сравнително добре. Различни по произход, време и тип извори осветляват отделни страни от живота на българското общество и преди всичко ролята на царя в тях. Ако трябва да степенуваме проблемите, които са стояли пред българския владетел — проблеми, които не са могли да бъдат решени без изявата на неговото виждане и неговата воля, на първо място трябва да поставим проблемите, свързани с държавната власт. Причини от обективен и субективен характер сериозно затруднили Иван Александър при решаването на всички въпроси, свързани с престолонаследието, което от своя страна оказало сериозно влияние върху съдбините на българската държава през XIV в. На първо време всичко било ясно: 159 Съгласно с налагащата се вече практика в българската държава Иван Александър обявил за свой съвладетел първородния си син Михаил Асен. Почти по същото време обаче с титлата цар бил удостоен и третият син Иван Асен — факт, който сериозно затруднява изясняването на въпроса за престолонаследието и действията на Иван Александър.

Съгласно с налагащата се вече практика в българската държава Иван Александър обявил за свой съвладетел първородния си син Михаил Асен. Почти по същото време обаче с титлата цар бил удостоен и третият син Иван Асен — факт, който сериозно затруднява изясняването на въпроса за престолонаследието и действията на Иван Александър. Малко по-късно през 1344/45 г. царската титла станала притежание и на втория син Иван Срацимир, а няколко години по-сетне тя е звучала необичайно за българската владетелска институция — „млад цар” 77. Тази титла може да има само едно обяснение, а именно: Иван Александър е определил нейния притежател (в случая Иван Срацимир) за престолонаследник. Вторият брак на българския цар отново усложнил проблема за наследието на престола. Конфликтът в царското семейство не закъснял: Иван Александър променил своята воля, пренебрегнал Иван Срацимир и насочил цялото си внимание и бащинска обич към сина, който му родил Теодора П — Иван Шишман. Изворите, с които разполагаме (приписки към различни ръкописи), свидетелствуват, че този Иван-Александров син, на когото било определено да бъде последен български цар през средновековието, притежавал последователно (?) три титли: „багренороден” (трети и последен случай за българската история), „цар” и по-късно „млад цар” 80. Това развитие на титулатурата на Иван Шишман не е трудно за разгадаване.

Това развитие на титулатурата на Иван Шишман не е трудно за разгадаване. Имаме всички основания да допуснем, че Иван Александър е разглеждал първия си брак едва ли не като недействителен — поне що се отнася до наследието на владетелската власт. Назовавайки сина на Теодора П „багренороден”, той сторил първата стъпка към обявяването му за престолонаследник; тази позиция на Иван Шишман била окончателно утвърдена с титлите „цар” и преди всичко „млад цар”. Иван Александър развързал окончателно гордиевия възел около българското престолонаследие, като прибягнал до една институция, която била позната на българското общество още от края на дванадесетото столетие — апанажа. Отстранен от конкуренцията за царската власт в Търново, Иван Срацимир получил традиционния апанаж на Шишмановци — Видин и неговата област, с титлата цар. Постепенно той се отчуждавал от Иван-Александровото семейство и увеличавал своята независимост от Търново, приемайки титлата „цар и самодържец” 81. По този начин през продължителното царуване на Иван Александър причини от обективен (засиленият процес на феодализация) и от субективен характер (двата брака на българския цар) довели до окончателното формиране на две големи апанажни владения — Видинското царство и Карвунската област (Добруджа), които постепенно се обособили в почти напълно независими от Търново територии.

Иван Александър бил не само пасивен наблюдател, но и активен участник в процеса, който разпокъсал българското царство на „три Българии”, описани малко по-късно от Ханс Шилтбергер и споменати в./Ек^еок геа. Политическото късогледство на българския владетел, прибавено към обективните процеси, развиващи се в българското общество, обезсилили България тъкмо в момента, когато тя се изправила лице в лице с османските турци. Иван Александър през цялото си царуване проявявал голям интерес към въпросите на религията. Четиринадесетото столетие за България, както и за съседна Византия, било столетие на забележим духовен кипеж, 160 на процеси и явления, обхванали самата сърцевина на православната църква. Страната по традиция поддържала връзки със Светия престол, била посещавана от мисии на францисканския и доминиканския орден. Но все пак религиозната политика на българския цар се формирала от три основни изяви: активна съпричастност към проблемите на исихазма, покровителство на манастирите и традиционна ангажираност в борбата срещу ересите. Иван Александър, в съзвучие с изискванията на епохата — значи мостта на исихазма като философско и особено като идеологическо явление и задължаващия пример на византийските василевси (преди всичко Йоан V I Кантакузин), не закъснял да се свърже с идеолога на исихаското учение Григорий Синаит. Тези връзки били значително улеснени от един важен факт — значителна част от живота си Григорий Синаит прекарал в пределите на българската държава, в местността Парория.

Тези връзки били значително улеснени от един важен факт — значителна част от живота си Григорий Синаит прекарал в пределите на българската държава, в местността Парория. Нещо повече, той бил принуден да се обърне за подкрепа към българския цар, като изпратил при него един от най-личните си сподвижници Теодосий Търновски. Тревогите на исихастите били големи, тъй като Парория била пълна с „разбойници и убийци”, които ежедневно заплашвали безмълвниците. Иван Александър с готовност сторил много повече от това, за което го молели. По негово нареждане била построена обител на планината Катакриомени с всички стопански принадлежности, издигнал специална кула, наричана кулата на Синаит, която трябвало да защитава братството от разбойниците. Царят надарил Григорий Синаит с голяма сума пари, множество овце, волове и отстъпил на манастира едно село и езеро, в което се ловяла риба. Четири-пет години покъсно (към 1345 — 1346) Теодосий отново бил проводен в Търново, тъй като обителта пак била притеснявана. След смъртта на Григорий Синаит (около 1346) връзките на Иван Александър с исихазма не прекъснали. След постепенното западане на Парорийската обител и разпръсването на братството той щедро подкрепил Теодосий, който се установил в близост до Търново, в Килифарево (към 1351).

След смъртта на Григорий Синаит (около 1346) връзките на Иван Александър с исихазма не прекъснали. След постепенното западане на Парорийската обител и разпръсването на братството той щедро подкрепил Теодосий, който се установил в близост до Търново, в Килифарево (към 1351). Там под ръководството на прочутия български исихаст и с активното участие на неговите сподвижници Роман (Ромил) и бъдещия търновски патриарх Евтимий възникнало духовно огнище, чието влияние скоро надхвърлило границите на българското царство. Връзките на цар Иван Александър с Теодосий продължили до смъртта на последния (1362 или 1363). Подкрепата, която Иван Александър оказал на исихаското движение, не може да бъде отделена от една друга негова изява (в същото време традиционна за българските владетели)—основаването на манастири и обдаряването на вече съществуващи. Както бе посочено, с помощта на българския цар били изградени манастирът „Света Богородица"в Парория97 и Килифаревският манастир. Към тях трябвало да бъде добавен и драгалевският манастир „Света Богородица”, за което имаме категоричното свидетелство на Иван Шишман. Наред с това Иван Александър възобновил отчасти, преустроил или само надарил богато редица известни манастири: Бачковския, в чиято костница е запазен ктиторският портрет на царя100, „Църквата” в Ивановския скален комплекс101, месемврийските манастири „Света Богородица Елеуса” и „Свети Никола” 102, Оряховския манастир „Свети Никола” и Зографския манастир103. Втората половина на Иван-Александровото царуване се характеризира със силни проявления на различни еретически учения. Царят с

Втората половина на Иван-Александровото царуване се характеризира със силни проявления на различни еретически учения. Царят с 11 Фамилията на Асеневци-. • 161 Четиринадесетото столетие безспорно е един от върховете на средно вековната българска литература. И макар че обективни и субективни причини все още оправдават липсата на обобщаващ труд, посветен на българската книжовна култура през този период105, редица въпроси — обща характеристика106, проникване на исихаската книжнина107, литературните центрове108, са получили задоволително обяснение. Наред с тях въпрос, който никой изследовател не подминава, е: ролята на цар Иван Александър в литературния живот на страната. Категорично трябва да се каже, че в своите оценки и характеристики специалистите си служат единствено със суперлативи. Не може да не ни направи впечатление, че съвременните учени са твърдо верни на писаното от книжовниците на четиринадесетото столетие. Без да се впускаме в подробности, ще припомним само някои сравнения и кратки изводи: „Симеон и Иван Александър са владетели, чиито усилия са насочени към политически и военни успехи, но и към развитие на културния живот, към създаване на духовни ценности... Цар Иван Александър, който подобно на Симеон е и велик държавник, и велик книголюбец”109. Някои изследователи, изхождайки от неправилната представа, че „по-усилени изяви на културна дейност в Търново се забелязват едва с възкачването на цар Иван Александър”, твърдят категорично: „Литературният ренесанс в Търново започва по инициатива на царя.”110

Цар Иван Александър, който подобно на Симеон е и велик държавник, и велик книголюбец”109. Някои изследователи, изхождайки от неправилната представа, че „по-усилени изяви на културна дейност в Търново се забелязват едва с възкачването на цар Иван Александър”, твърдят категорично: „Литературният ренесанс в Търново започва по инициатива на царя.”110 Едва ли е необходимо да се доказва подробно неаргументираността на подобни становища и в същото време едва ли съпоставянето на Иван- Александровите изяви в книжовната област с действията на други личности от българското минало, е най-добрият път да се разкрият мястото и ролята на този български владетел в организирането и развитието на литературния процес. Само едно внимателно, безпристрастно проучване на неговите вкусове, желания, стремления и практически действия може да ни донесе това. Един поглед върху книжовното наследие на четиринадесетия век ще ни убеди в големите литературни интереси на цар Иван Александър. Запазените приписки на редица ръкописи говорят недвусмислено, че българският цар не само е бил меценат, отделял е щедро средства за работата на скрипториите, но и самият той е определял книгите, които е трябвало да бъдат преписани или пък за първи път преведени на български език. Безспорно тези книги са били предназначени за неговата лична библиотека, съхранявана в двореца, която се формирала според вкуса на владетеля, а не стихийно.

Безспорно тези книги са били предназначени за неговата лична библиотека, съхранявана в двореца, която се формирала според вкуса на владетеля, а не стихийно. Веднага трябва да кажем, че вкусът на Иван Александър е отражение на вкуса на епохата, и книгите, съхранявани в Търновската библиотека в умален размер, съответствуват на книжовната продукция на страната. Макар и да не са много, все пак запазените книги добре илюстрират горното твърдение: Софийския песнивец (1337) Сборник на поп Филип112, Ватикански препис на среднобългарския превод на хрониката на Константин Манасий (Cod. Vat. Slav. II)113, Лаврентиев сборник114, Апостол с тълкувания115 и Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627)116. Към тях някои учени са склонни да добавят още няколко ръкописа, които по един или друг начин се свър 162 зват с дейността на дворцовия скрипторий117. Но броят на книгите едва ли би могъл да промени тематичната и качествената характеристика на царската библиотека, а именно: съчинения с аскетичен или полуаскетичен характер, пролози, патерици, отделни произведения на отшелници. Две неща правят впечатление, но това отклонение е съвсем естествено: първо, по поръчка на царя е бил направен превод на съчинение с исторически характер (летописът на Константин Манасий)118; второ: на царската библиотека принадлежат две от трите най-разкошно оформени и илюстрирани средновековни български книги: Cod. Vat. Slav. II и ВМ Add. 39627. Запознаването с книжовното богатство, сътворено през дългото

Vat. Slav. II и ВМ Add. 39627. Запознаването с книжовното богатство, сътворено през дългото царуване на Иван Александър, ни дава възможност да открием и други черти на българския владетел, които окончателно оформят образа му на „книголюбец”. Преди всичко той е любител, а не професионалист. Той желае да притежава хубавата книга, да я разлиства, но никога не е участвувал в нейното създаване, никога не е изпитал насладата от труда в скриптория. Безспорно той е ценител на красивото, има вкус на изискан естет, но никога не е бил организатор и участник в онази нелека дейност — резултат от която била появата на книжовни ценности, радващи ума и окото на съвременника. Очевидно той бил обект, а не субект в литературния процес. Няма съмнение, че центърът на книжовния живот е бил извън двореца. Последната констатация изисква пояснение: по-горе бе казано, че на Царевец по всяка вероятност имало скрипторий и негово дело са изброените ръкописи. Но истинският център на духовния живот на страната се намирал извън царските покои и царят не бил неговият организатор и ръководител119. В заключение: цар Иван Александър не е бил работник на литературната нива, не е бил творец, но това не е негова вина. Просто някои оценки на съвременните изследователи се нуждаят от корекции. Дълголетната държавническа дейност на Иван Александър е остави лучили да заличат.

В заключение: цар Иван Александър не е бил работник на литературната нива, не е бил творец, но това не е негова вина. Просто някои оценки на съвременните изследователи се нуждаят от корекции. Дълголетната държавническа дейност на Иван Александър е остави лучили да заличат. Първата е свързана с издаването на важни документи, излезли от царската канцелария, носещи подписа на цар Иван Александър: 1) Златопечатник или хрисовул в полза на Светогорския Зографски манастир (1342)120. 2) Хрисовул в полза на Ореховския манастир „Свети Никола” (1348)121. 3) Грамота за месемврийския манастир „Света Богородица Елеуса”122. 4) Втората грамота на същия манастир123. 5) Грамота за манастира „Свети Никола” край Месемврия124. 6) Договор с Венецианската република или Sagramento et patto de messer limperator Alexandra del Zagora (1346 — 1347)125. 7) Писмо-грамота до дожа на Венеция Андреа Дандоло (4 октомври 1352)126. 8) Цар Иван Александър е издал и други документи, чиито оригинали не са запазени, но няма съмнение в тяхното съществуване, а именно: а) договор за съюз с император Йоан V Палеолог и проект за брак между Иван-Александровата дъщеря Кераца-Мария и сина на византийския император Андроник (бъдещия Андроник IV). Българският оригинал не е съхранен, но разполагаме със синодален акт (npd.£iq avvoduir))t издаден от константинополската патриаршия на 17 август 1355 г.127, потвърждаващ споразумението между двамата владетели, б) грамота (дарствен хрисовул?)

Българският оригинал не е съхранен, но разполагаме със синодален акт (npd.£iq avvoduir))t издаден от константинополската патриаршия на 17 август 1355 г.127, потвърждаващ споразумението между двамата владетели, б) грамота (дарствен хрисовул?) Действия на Иван Александър са били съпроводени с издаването на грамота (хрисовул?), в която се е отбелязвало създаването или възобновяването на Витошкия манастир и с която се е осигурявало неговото съществуване, в) по-горе бе отбелязано, че името на Иван Александър се свързва със създаването, възобновяването и укрепването на манастирите в Парория, Килифарево, Иваново и Бачковската обител. Вероятно тези грижи на българския цар, които са били добре засвидетелствувани, са били съпроводени съгласно практиката с издаването на съответните документи128а. Според установената вече традиция цар Иван Александър е сякъл печати и монети. Запазен е печатът, който скрепва Оряховската грамота. На едната му страна е изобразен св. Никола, а на другата страна — българският цар. От двете страни на царската фигура е гравиран надпис:!шЯле- Зандр ГГР Елгарош.129. Иван Александър е сякъл различни емисии монети, на които е представен той сам, със сина си Михаил Асен и със съпругата си Теодора130. Иван Александър е единственият български средновековен владетел, за който притежаваме толкова много и толкова разнообразна информация от домашен произход. Без преувеличение тя позволява да се напише специално изследване, озаглавено „Иван Александър през погледа на неговите съвременници” 131.

съпругата си Теодора130. Иван Александър е единственият български средновековен владетел, за който притежаваме толкова много и толкова разнообразна информация от домашен произход. Без преувеличение тя позволява да се напише специално изследване, озаглавено „Иван Александър през погледа на неговите съвременници” 131. Тук обаче ще се задоволим да се спрем съвсем бегло на онези групи паметници, в които присъствува образът на този български цар, а именно: приписки, надписи и паметници на изкуството. Най-често името на цар Иван Александър и, разбира се, отделни сведения за неговата личност и за неговото властвуване се срещат в един своеобразен и популярен жанр на старата ни литература — приписките132. Тук само ще изброим онези ръкописи, съхранили на своите страници приписките, които ни интересуват: Ловчански сборник (след 1323 — 1324, но преди 1331)133, Софийски или Иван-Александров псалтир сборник (1347/48)140, Апостол с тълкувания (наскоро след 1347/ 48)141, Четвероевангелие на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625 — 1352 (?)) 142, Лесновски паренесис (1352/53)143, Четвероевангелие (ВМ Add. 39627 — 1355/56)144, Германов сборник (1358/59)146, Зографски апостол (1358/59)146, Сборник на Пръвослав (1350—1360)147, Лествица (1363/64)143, Стихирар (1367)149, празничен миней (без дата)150, Осмогласник (без дата)101. Какво прави впечатление? Ръкописите и съответно намиращите се в тях приписки са 19 на брой и са съставени в продължение на около половин столетие.

(ВМ Add. 39627 — 1355/56)144, Германов сборник (1358/59)146, Зографски апостол (1358/59)146, Сборник на Пръвослав (1350—1360)147, Лествица (1363/64)143, Стихирар (1367)149, празничен миней (без дата)150, Осмогласник (без дата)101. Какво прави впечатление? Ръкописите и съответно намиращите се в тях приписки са 19 на брой и са съставени в продължение на около половин столетие. Една част от посочените ръкописи (на брой 6) са изготвени по поръчка на самия владетел152 и съвсем естествено неговото име е отбелязано в приписките. Останалите ръкописи (13 на брой) са изготвени на различни места (в столицата или извън нея) и по заръка 164 на други лица (известни или не). В повечето случаи преписвачите не са се задоволявали само да вмъкнат името на цар Иван Александър, но са давали и разни сведения за неговото царуване. В редица приписки наред с царя са споменати и членове на неговото семейство: двете му съпруги (Теодора I и Теодора II), синовете му Михаил Асен, Иван Асен, Иван Срацимир, Иван Шишман. Както би трябвало да се очаква, липсват имената на дъщерите. Приписките се различават както по своя обем, така и по тип: от съвсем кратки маргинални бележки до подробните и разточителни текстове в „Софийския песнивец” и „Четвероевангелието от 1355/56 г.”, които напоследък българската литература разглежда като похвали153.

Както би трябвало да се очаква, липсват имената на дъщерите. Приписките се различават както по своя обем, така и по тип: от съвсем кратки маргинални бележки до подробните и разточителни текстове в „Софийския песнивец” и „Четвероевангелието от 1355/56 г.”, които напоследък българската литература разглежда като похвали153. Два от ръкописите са на гръцки език — Евангелието от Анхиало (1337) и Стихирарът от октомври 1367 г. В първия случай присъствието на името на Иван Александър и на неговия син Иван Асен е лесно обяснимо, тъй като по това време Анхиало бил под българска власт, и било съвсем естествено монахът Методий Гемист, въпреки че преписал Евангелието на гръцки език, да спомене името на българския цар. Вторият случай е по-интересен. Стихирарът е преписан от монаха Калист Гарели (или от Гариала, в Тракия) в манастира „Св. Йоан” край град Сяр, който по това време бил център на сръбското владение. Споменаването на българския цар и неговата съпруга ни насочва към българското минало на тази област. Подобен е случаят и с Лесновския паренесис. Ръкописът е изготвен (на български език и с български правопис!) в Лесновския манастир, който през 1352/53 г. се намирал под сръбска власт, но името на цар Иван Александър предшествува името на сръбския цар Стефан Душан и деспот Йоан Оливер.

Подобен е случаят и с Лесновския паренесис. Ръкописът е изготвен (на български език и с български правопис!) в Лесновския манастир, който през 1352/53 г. се намирал под сръбска власт, но името на цар Иван Александър предшествува името на сръбския цар Стефан Душан и деспот Йоан Оливер. Името на Иван Александър се среща твърде често освен в приписките и в епиграфските паметници — надписи, издълбани на камък, гравирани по обковки на икони, или надписи, съпровождащи ктиторски изображения на българския цар. Ето впрочем всички тези паметници: надписа на иконата „Света Богородица Елеуса” от Несебър (на гръцки език)154, Ямболски надпис155, надпис край р. Рояк (Провадийско)156, надпис манастир159, надпис от Беренде160, надпис от църквата в Иваново161 и един надпис, датиращ от 1356 г., днес изчезнал, и чието съществуване предизвиква големи и оправдани съмнения162. „Популярността” на Иван Александър намерила отражение и в паметниците на изкуството. Той е единственият български владетел, за чийто физически облик притежаваме толкова много и сравнително разнообразни доказателства. Нещо повече, при него наистина може да се говори за портретни изображения163, които отговарят на описанията на царя в някои книжовни паметници164. Като оставим настрана образите върху монетите165 и печатите166, които имат всички белези на схематичността, трафарета и традицията, характерни за този вид изкуство, опити за портретуване на цар Иван Александър откриваме в миниатюрата, в монументалната живопис и скулптурата.

Като оставим настрана образите върху монетите165 и печатите166, които имат всички белези на схематичността, трафарета и традицията, характерни за този вид изкуство, опити за портретуване на цар Иван Александър откриваме в миниатюрата, в монументалната живопис и скулптурата. Тъй като всички тези изображения имат своите достойнства, ще си позволя да ги изброя и да дам съвсем кратки сведения за тях. I. Миниатюри: А. Манасиева летопис (Cod. Vat. Slav. II) — 1) л. lv: портрет в цял ръст на Иван Александър, представен между Исус Христос оплакването на рано починалия царски син Иван Асен. Иван Александър, 165 с корона, нимб и голяма черна брада, е застанал откъм главата на младия покойник168; 3) л. 91v: изображение на Иван Александър заедно с пророк Давид. Човешките фигури са на фона на триетажна сграда. Царят се намира вдясно от Давид, фронтално, с преметнат през лявата ръка край на лороса. В дясната ръка държи скиптър, който завършва с кръст. Около главата, както и в предните две миниатюри, има ореол169; 4) л. 205г: Иван Александър е изобразен с тримата си синове: Михаил Асен и Иван Срадимир (от лявата му страна), Иван Асен, до когото е застанал ангел (от дясната страна)170. Б. Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ. Add.

Около главата, както и в предните две миниатюри, има ореол169; 4) л. 205г: Иван Александър е изобразен с тримата си синове: Михаил Асен и Иван Срадимир (от лявата му страна), Иван Асен, до когото е застанал ангел (от дясната страна)170. Б. Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ. Add. 39627) — 1) л. Зг: Цар Иван Александър с Теодора II и синовете си от този брак — Иван Шишман и Иван Асен. Образът на царя, както и останалите фигури, е в цял ръст, фронтално, в тържествена поза. Художникът добре е подчертал някои особености на царя — двуострата, вече посивяла брада и румените бузи. Главата му, увенчана с корона, е обхваната от нимб. В дясната си ръка той държи скиптър, чийто край завършва с кръст171. За разлика от изображенията в Манасиевата летопис това е портрет на човек, надхвърлил зрялата възраст и навлязъл в своята старост; 2) л. 124г: Цар Иван Александър и Богородица, като част от композицията на страшния съд. Царят е в същото облекло, както на фамилния портрет; короната е предадена по-схематично, а краят на лороса е преметнат през лявата ръка172; 3) л. 134v: Цар Иван Александър и евангелист Марко. Царската фигура е вместена в една арка и е стъпила на червена възглавница173; 4) л. 212v: Цар Иван Александър и евангелист Лука.

Царската фигура е вместена в една арка и е стъпила на червена възглавница173; 4) л. 212v: Цар Иван Александър и евангелист Лука. Композицията наподобява предната миниатюра174; 5) л. 272v: Цар Иван Александър и евангелист Йоан, представени между две дръвчета. Царят е изобразен фронтално, очите му са впити в зрителя, но ръцете му са обърнати към Св. Йоан Богослов, който му предава евангелието175. II. Монументална живопис: А. Костницата на Бачковския манастир. Изображението на цар Иван Александър се намира в северозападната ниша, в притвора на същинската църква (горния етаж). Изследвалите с право приемат, че това е може би най-внушителният и репрезентативен портрет от всички запазени портрети на българския цар17®. По тези си качества той наистина се доближава до тържественото изображение в началната миниатюра на Лондонското евангелие. Но що се отнася до същинските портретни качества (лицето на царя, макар и доста повредено), той е по-близо до миниатюрите от Манасиевата летопис; при това положение този портрет на Иван Александър може да бъде вместен между двете миниатюри и датира към 1350 г. Б. „Църквата” в скалния комплекс край Иваново. Ктиторски портрет на цар Иван Александър, твърде лошо запазен. Надписът, съпровождащ образа, както и стиловите особености на стенописите подкрепят убедително идентификацията177.

III. Скулптура. При разкопки на дворцовия комплекс на Царевец, в църквата „Св. Петка (Параскева)”, са намерени късове от каменен саркофаг — късове от долната част на похлупака и от перваза. На похлупака в плосък релеф е била изрязана фигурата на покойника. В откритите фрагменти са запазени долната част от дрехата на погребания (сакос?), представена в три четвърти, а краката в профил. На левия крак е изобра 166 Цар Иван Александър живял сравнително дълго време, управлявал българската държава в трудни за нея времена (около 40 години) и намерил вечния покой тъкмо тогава, когато България се изправяла пред гибел.

На левия крак е изобра 166 Цар Иван Александър живял сравнително дълго време, управлявал българската държава в трудни за нея времена (около 40 години) и намерил вечния покой тъкмо тогава, когато България се изправяла пред гибел. Сведения за неговата смърт намираме в „Безименната българска летопис”: „Преди това сражение прочие умря търновският цар Александър в 6870 (= 1362) на 17-ия ден от месец февруари.”179 В това известие прави впечатление несъответствието между двете хронологически указания „преди това сражение” (от предходния пасаж е ясно, че става дума за битката край Марица — 26 септември 1371) и точната дата 17 февруари 1362 г. Това несъответствие бе отстранено от П. Мутафчиев, който с основание приема, че в ръкописа вместо 6870, трябва да се чете 6879.180 Следователно точната дата на Иван-Александровата смърт е 17 февруари 1371 г. Тази дата не противоречи на данните, с които разполагаме, а именно: знаем, че Иван Александър е бил жив до 1369 г.181, а от друга страна, кончината му може да бъде отнесена към 1371, а не към 1370 г.; в противен случай летописецът не би отбелязал „преди това сражение прочее умря търновският цар Александър...” Цар Иван Александър се е женил два пъти и този факт е добре известен на българската историопис, тъй като изворите са недвусмислени. Но тук свършва яснотата около семейния живот на българския цар.

Цар Иван Александър се е женил два пъти и този факт е добре известен на българската историопис, тъй като изворите са недвусмислени. Но тук свършва яснотата около семейния живот на българския цар. Противоречия, недомлъвки, погрешни мнения съществуват почти по всички въпроси — личността на двете съпруги (Теодора I и Теодора II), хронологията на браковете, общия брой на децата, както и поотделно, от двата брака. Очевидно задоволителен отговор на всички питания може да се даде само след обстойно изучаване на изворите. Сведения за първата съпруга на Иван Александър откриваме в два ръкописа: Софийски псалтир (или още Иван-Александров песнопевец)182 и цар-Бориловия Синодик183. За съжаление тези сведения са твърде оскъдни: научаваме само, че тя се е наричала Теодора и че в неизвестно време е станала монахиня, приемайки името Теофана. Нещо повече за Теодора I научаваме от Законника на Стефан Душан, където сред участниците в битката при Велбъжд (28 юли 1330) са посочени „Александра цара Българоиь. и Басарау Иванка, таста Александра цара”. Следователно Теодора I е била влахкиня, дъщеря на воеводата Йоан Александър Басараб (1310 — 1352), основател на влашката династия. Датата на Иван-Александровата сватба с Теодора I е неизвестна: за нея имаме само сигурен terminus ante quem: 1323 г. (рождената дата на първородния син на царя Михаил Асен)185.

Следователно Теодора I е била влахкиня, дъщеря на воеводата Йоан Александър Басараб (1310 — 1352), основател на влашката династия. Датата на Иван-Александровата сватба с Теодора I е неизвестна: за нея имаме само сигурен terminus ante quem: 1323 г. (рождената дата на първородния син на царя Михаил Асен)185. На първо време съдбата на Теодора I била щастлива — от влашка принцеса и по-сетне деспотица тя станала българска царица. Но животът ѝ имал злополучен край, тъй като Иван Александър я изоставил и тя била принудена да се оттегли в манастир. Кога е станало това важно за царската фамилия събитие? Сигурен terminus post quem е 1337 г. — споменаването на Теодора в Софийския псалтир. Но едва ли разводът трябва да бъде отнесен към време, близко до тази дата. На миниатюрата на л. 2Г от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II), представяща смъртта на царския син Иван Асен (I, № 41), е изобразена женска фигура, облечена в черно, която оплаква покойника. Тази фигура може да бъде само Теодора I.188 Ако приемем, че Cod. Vat. Slav. II е съвремен на сборника 167 на поп Филип (Моск. Синод. библ. 20/38).

Vat. Slav. II), представяща смъртта на царския син Иван Асен (I, № 41), е изобразена женска фигура, облечена в черно, която оплаква покойника. Тази фигура може да бъде само Теодора I.188 Ако приемем, че Cod. Vat. Slav. II е съвремен на сборника 167 на поп Филип (Моск. Синод. библ. 20/38). т. е. миниатюрата може със сигурност да бъде отнесена към 1344/45 г.1®7, то тази дата е категоричен terminus post quem за развода на Иван Александър с Теодора I. Тъй като разтрогването на брака се свързва с втората женитба на българския цар, т. е. между двете събития е изминало съвсем малко време, допълнителни уточнения могат да бъдат направени само ако се установи годината, в която е станала сватбата на Иван Александър с Теодора II. Коя е Теодора II? Изворите са категорични: тя била от еврейски произход188, приела Христовата вяра и била прославяна в редица приписки като „новопросветената” царица189. Кога Иван Александър се е оженил за нея? По този въпрос съществуват големи разногласия: 1339 г.190, 1340 191 или най-късно в 1345 г.192 Всички тези твърдения са произволни или най-малкото не са подкрепени с елементарна аргументация. Очевидно първите две мнения нямат право на съществуване дори като хипотези.

Кога Иван Александър се е оженил за нея? По този въпрос съществуват големи разногласия: 1339 г.190, 1340 191 или най-късно в 1345 г.192 Всички тези твърдения са произволни или най-малкото не са подкрепени с елементарна аргументация. Очевидно първите две мнения нямат право на съществуване дори като хипотези. Що се отнася до третото предположение, то се основава единствено на презумпцията, че сватбата на Иван Александър с Теодора II е станала веднага след съставянето на Cod. Vat. Slav. II. Дали в действителност е било така? У историците, които съобщават за втория Иван Александров брак193, както и в „Синодика”, няма никакви хронологически указания. При това положение единствените извори, с които разполагаме, са приписките към някои ръкописи, датиращи от втората половина на XIV в., а именно Четвероевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627), Сборникът на Пръвослав, Лествица от 1363/64, Стихирар от 1367/68 г. и един недатиран Апостол с тълкувания. Тези текстове могат да ни дадат само един сигурен terminus ante quem: 1355/56 г. (Четвероевангелието). Възможност за приближаване към точната дата ни дава приписката към един друг ръкопис — Лаврентиевия сборник, който е съставен през 6856 г. (Тъй като липсва посочване за месеца, завършването на сборника трябва да бъде отнесено към времето между 1 септември 1347 и 31 август 1348.) В приписката се чете: „...

Възможност за приближаване към точната дата ни дава приписката към един друг ръкопис — Лаврентиевия сборник, който е съставен през 6856 г. (Тъй като липсва посочване за месеца, завършването на сборника трябва да бъде отнесено към времето между 1 септември 1347 и 31 август 1348.) В приписката се чете: „... бе написана тази душеполезна книга за благоверния и христолюбивия, превисокия и самодържавния цар на българите и гърците Иван Александър за живот, здраве и утвърждаване на неговото царство и на децата му и за полза на всеки християнин, който чете с вяра и любов.” 194 Какво прави впечатление в този текст? Книжовникът е споменал българския цар, децата му, дори поданиците му, но липсва съпругата! Това опущение едва ли е случайно. Следователно, след 1 септември 1347 г. Иван Александър вече е бил разведен с Теодора I, но все още не е бил женен за Теодора II. С тази приписка би могла да се свърже една подобна бележка, запазена на страниците на споменатия по-горе Апостол с тълкувания. В края на този текст се казва: „... А царят, който е поръчал тази книга, да царува тук дълги дни заедно със своята благоверна и новопросветена царица.” 195 Епитетът „новопросветена” не оставя място за съмнение, че става дума за Теодора II.

В края на този текст се казва: „... А царят, който е поръчал тази книга, да царува тук дълги дни заедно със своята благоверна и новопросветена царица.” 195 Епитетът „новопросветена” не оставя място за съмнение, че става дума за Теодора II. От друга страна, неспоменаването на деца подсказва, че Апостолът е преведен от гръцки и преписан за царя, наскоро след сватбата на Иван Александър. Като знаем, че първото дете от този брак Кера[ца] Мария е родено през пролетта на 1348 г.196, можем с твърде голяма сигурност да приемем, че Теодора и Иван Александър са се оженили през последните месеци на 1347 г. или в самото начало 168 От двата си брака цар Иван Александър е имал девет деца — петима синове и четири дъщери. От тях четири са били родени от Теодора I — Михаил Асен (I, № 39), Иван Срацимир (I, № 40), Иван Асен (I, № 41) и Кера Тамара (I, № 42), а пет от Теодора II — Кераца Мария (I, № 43), Иван Шишман (I, № 44), Иван Асен (I, № 45), Десислава (I, № 46), Василиса (I, № 47)197. 1 Досега цар Иван Александър и неговата епоха не са били предмет на специално монографично проучване.

1 Досега цар Иван Александър и неговата епоха не са били предмет на специално монографично проучване. Многобройните статии, писани по специални въпроси, осветляват отделни страни от Иван-Александровото царуване и от живота на българското общество, но не дават задоволителна и цялостна представа както за изявите на българския цар, така и за историята на българската държава и българския народ през този изключително важен период. В натрупаната вече литература изобилствуват оценки и изводи, които понякога поразяват със своята неточност. За някои библиографски сведения вж: Божилов. Цар Иван Александър, 164 - 166 (тук, Приложение II, № 1); История на България. Т. 3, 334 - 351. 3 Бихме посочили следните съображения: Иван Александър е роден в самото начало на XIV век; към 1322 г. вече е бил женен; поне няколко години преди 1331 г. е имал достойнството деспот и е заемал твърде високи позиции сред българската аристокрация; двете му сестри безспорно са били по-млади, за единия от братята му — Михаил, липсват сведения, но кариерата на деспот Йоан Комнин Асен подсказва, че бил по-млад. XIII в. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, 78 — 81. Вж тук, I, № 26; Вж и бел. 14. 169 Дуйчев. СБК, 2, с. 177; Т. Герасимов. Новооткрит надпис върху иконата Богородица Умиление от Несебър. — ИНМ Бургас.

XIII в. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, 78 — 81. Вж тук, I, № 26; Вж и бел. 14. 169 Дуйчев. СБК, 2, с. 177; Т. Герасимов. Новооткрит надпис върху иконата Богородица Умиление от Несебър. — ИНМ Бургас. I, 1950, с. 255. Изясняването на роднинските връзки между Иван Александър и монаха (!) Самуил е извънредно трудно; тъй като двете понятия насочват към различни тълкувания: <5 тгерт6дт)то<; кси уипоик деТос би отговаряло на „истински”, роден чичо, докато ттр&уоиос i9eux ни отвежда към едно по-ранно поколение, може би брат на дядо му? Не може да се каже дали ктиторът на иконата е чичо или вуйчо на Иван Александър. Може би името Самуил (монашеско или светско?) напомня за комитопулите, чиято далечна потомка е била Кераца? Вж тук, с. 165, бел. 167 — 170. 23 В специалната литература съществуват разногласия относно хронологията на посочената там литература; тук, Приложение II, № 1. българи, който се прояви в големи и усилни битки, мощно отхвърли гръцкия цар и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия, така също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава. Останалите пък градове и селища, страни, села и тичаха, и се прекланяха пред нозете на тоя цар.

Останалите пък градове и селища, страни, села и тичаха, и се прекланяха пред нозете на тоя цар. И като хвана с ръка всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената!’ Вж: Кодов. Опис, с. 14. Превод: Стара българска литература. Т. 2, Ораторска проза. С., 1982, с. 147 (преводът е на Ив. Дуйчев). 170 братя Балик, Добротица и Теодор вж тук, по-долу с. и бел. 82. nes, 72 — 73. Безименна българска летопис. — СБЛ, 3, с. 86. 171 Подробно за унгарската кампания срещу Видин вж тук, I, № 40. 6® Мненията за съдбата на Дръстър се раздвояват. Докато някои изследвали Вж бел. 66. 70 Сбирку. К истории. Т. I, 1, с. 329, 376. 7* История. Т. 3, с. 351. Т. 2, с. 271. 7® Михаил Асен е бил обявен за съвладетел преди 1337 г. (Софийски песнивец) (вж бел. 74). Но както видяхме, съвсем наскоро след тази дата и Иван Асен е притежавал царско достойнство — той го получил веднага след завършването на Софийския песнивец и преди преписването на Анхиалското евангелие, което датира от 1337/38 г. Следователно и двамата царски синове почти по едно и също време са били удостоени с царска титла и са споделили властта на своя баща. Една от миниатюрите в Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav.

Една от миниатюрите в Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II), тази на л. 205г, още повече ни затруднява, тъй като и тримата синове на Иван Александър — Михаил Асен, покойникът Иван Асен и Иван Срацимир, са титулувани „цар”. 142, както и I, № 40 (Иван Срацимир). 7® Вероятно титлата „млад цар” е била създадена след смъртта на Михаил Асен, когато Иван Срацимир е бил обявен за престолонаследник (Иван Асен отдавна е бил мъртъв, а Иван Шишман е бил роден съвсем наскоро). Terminus ante quem за тези събития: 1352 (Тогава е било завършено четвероевангелието на митрополит Данаил — вж тук I, № 40 (Иван Срацимир). ®0 Подробно при I, № 44 (Иван Шишман). ковието. — В: Кратка история на Добруджа. Варна, 1985 (под печат). 172 сведенията в житията на Григорий Синаит и Теодосий Търновски, които по традиция се използуват като първостепенни извори, вж също и пренебрегваното от българските изследователи житие на св. Максим: Е. Kourilaet Fr. Halkin. Deux Vies de S. Maxime le Kausokalybe, ermite au Mont Athos (XIVe siècle). An. Boll., LIV, 1936, р. 90. (Житието, написано от Теофан — вж: Fr. Halkin. Biblioteca hagiographica graeca. Bruxelles, 1957, No 1237). Т. 1, 1, с. 105 — 106 и СЛ.; Д. ГоУТ). To ovyypa^ucbv dpyov, 50 — 52; История. Т. 3, с. 400.

An. Boll., LIV, 1936, р. 90. (Житието, написано от Теофан — вж: Fr. Halkin. Biblioteca hagiographica graeca. Bruxelles, 1957, No 1237). Т. 1, 1, с. 105 — 106 и СЛ.; Д. ГоУТ). To ovyypa^ucbv dpyov, 50 — 52; История. Т. 3, с. 400. Hpyov, 69 — 120 (подробно разглеждане на всички проблеми около житието на Теодосий Търновски и неговата дейност, с много богата литература). Вж тук, бел. 98. Св. Богородица Витошка и неговите старини. С., 1940, VII — 251 с. 173 ЮО Вж тук, бел. 176. ЮЗ Вж тук, бел. 120 и 121. Ю Основен извор за антиеретическите събори, свикани в престолния град, е житието на Теодосий Търновски (Калист. Житие ТТ, § 15 и 19). Напоследък отново бе повдигнат старият спор за броя на съборите — два или един (вж: Д. Гб VX}. To ovy)pcbfiKOV Hpyov, о, 94, 95, 97, 110, 115). По-убедителни са онези изследователи, които приемат, че цар Иван Александър свикал два църковни събора — през 1350 — 1360 г. (Д. Гонис датира втория — според него единствен събор — в 1359). Вж: Сбирку. К истории. Т. I. 1, 258 — 262, 269 — 270; Д. Ангелов. Богомилството в България. С., 1969, 500 — 501, 505 — 510; История. Т. 3, с. 407; Г. Данчев. Григорий Цамблак и ересите според литературните му произведения. -- В: Търновска книжовна школа.

Вж: Сбирку. К истории. Т. I. 1, 258 — 262, 269 — 270; Д. Ангелов. Богомилството в България. С., 1969, 500 — 501, 505 — 510; История. Т. 3, с. 407; Г. Данчев. Григорий Цамблак и ересите според литературните му произведения. -- В: Търновска книжовна школа. Т. 3. Григорий Цамблак. Живот и дейност. С., 1984, 102 — 111; Б. Николова. Григорий Цамблак за ереста на Варлаам в средновековна България. Пак там, 112 — 118; Д. Гонис. Теодосий Фудул и Пирон в Похвално слово за Евтимий Търновски. Пак там, 324 — 339. Beograd, 1972, 77 — 100; История. Т. 3, с. 424 сл. Ю Сред богатата книжника, създадена през Иван-Александровото царуване, преобладават богослужебните, каноническите, догматическите книги, различните сборници със смесено съдържание, с енциклопедичен, с аскетичен или полуаскетичен характер, разпространяват се отделни произведения на отшелници и исихасти. И 2 Сборникът на поп Филип, наречен така по името на преписвача, се съхранява в Московската синодална библиотека (№ 20/38). Съдържа статии с духовно-нравствени и отчасти догматически характер, с някои оттенъци на аскетизъм, летописта на Константи Манасий и тълкувания на Шестоднева на Севериан Гавалски. Вж: Сбирку. К истории. Т. I, 1, с. 419. 174 Сборникът се съхранява в Ленинградската държавна публична библиотека „Салтиков-Шчедрин” (F. I. 376).

Вж: Сбирку. К истории. Т. I, 1, с. 419. 174 Сборникът се съхранява в Ленинградската държавна публична библиотека „Салтиков-Шчедрин” (F. I. 376). Съдържанието му е твърде разнообразно: жития, патерични разкази, съчинения на Нил Синайски и Анастасий Синаит и наред с тях някои от най-ценните творби на старобългарската литература: „Написание за правата вяра”, „За буквите", „Черковно сказание” на Константин Преславски. Подробно изследване и издание на целия сборник: К. Куев. Иван Александровият сборник от 1348. С., 1981. 11® Съхранява се в Ленинградската държавна публична библиотека „Салтиков- 122 Патерични Лда-Керадеох. 'А иаКекта, I, 467 —468. 123 хам> 4gg _ 470_ е фалшификат. Според него автентична е пластинката с изображението на царската фигура, докато другата пластинка с образа на св. Никола е късна, а самият печат е изготвен през XV век или малко след това (Вж: Т. Герасимов. Фалшиви печати на българските царе от X, XIII и XIV в. — Археология, 1970, 2, 39 —40, № 7, и обр. 7). Това твърдение се основава на някои стилови различия между двете пластинки, но не може да бъде прието преди основно проучване на печата на самото място. Освен този Иван-Александров печат известна е още една златна пластинка с изображението на българския цар, която доскоро се съхраняваше в Пловдивския археоло Монетите от двореца на Царевец. — В: Царевград Търнов. Т. 1. С., 1973, № 49 — 58

Освен този Иван-Александров печат известна е още една златна пластинка с изображението на българския цар, която доскоро се съхраняваше в Пловдивския археоло Монетите от двореца на Царевец. — В: Царевград Търнов. Т. 1. С., 1973, № 49 — 58 (226 — 229). Иван Александър прав насреща със сакос и корона, в дясната ръка дър 175 139 Сбирку. К истории. Т. 1, 1, с. 468, бел. 1; СБЛ, 3, 106 — 107 (превод). I * 2 Сбирку. К истории. Т. I, 1, с. 442, бел. 2; СБЛ, 3, 109 — 110 (превод). 176 вата крепост над Станимака и Бачковския манастир. — ИБАД, Ц, 1911, с. 213. 162 д у й ч е в. СБК. Т. 2, с. 285 н обясненията на с. XXXIII. rait, Fig. 35. 12 Фамилията на Асеневци... 177 Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 165, б.ел. 4. 193 в ж ТуК> бел. 188. Името на Йоан Комнин Асен твърде отдавна привлича вниманието на изследователите, но трябваше да измине почти три четвърти столетие, за да се разпръсне облакът от неясноти и съмнения около живота и дейността на тази интересна личност от българското средновековие. 178 Днес колебания около произхода на Йоан Комнин Асен не съществуват.

Името на Йоан Комнин Асен твърде отдавна привлича вниманието на изследователите, но трябваше да измине почти три четвърти столетие, за да се разпръсне облакът от неясноти и съмнения около живота и дейността на тази интересна личност от българското средновековие. 178 Днес колебания около произхода на Йоан Комнин Асен не съществуват. Ето какво намираме в Янинската хроника: „Майката на тези деца, казаната Томаис и нейният брат Никифор, василиса Анна, се омъжи повторно за някой си архонт от български род, наречен Комнин; той беше брат на Александър, василевса на българите, [който] бе шурей на споменатия по-горе Стефан [Душан]...” Следователно Йоан е българин, син на Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир и брат на Иван Александър Асен, Михаил, Драгушин (?), Елена и Теодора. Някои венециански документи за разлика от Янинската хроника ни дават пълното му име и фамилия: Йоан Комнин Асен. Дълго време името „Комнин” предизвикваше смущение у изследователите, докато А. А. Соловьов не прие, че Йоан имал право на тази фамилия (както и Ангел) поради брака си с Анна Палеологина. Подобно обяснение не е необходимо вече. Родословното дърво в Матейче демонстрира по твърде убедителен начин връзката на Иван-Александровата фамилия с династията на Комнините. При това положение Йоан имал правото на тази фамилия и той се възползувал от тази възможност, когато се появил в земи, здраво свързани с византийската традиция.

Подобно обяснение не е необходимо вече. Родословното дърво в Матейче демонстрира по твърде убедителен начин връзката на Иван-Александровата фамилия с династията на Комнините. При това положение Йоан имал правото на тази фамилия и той се възползувал от тази възможност, когато се появил в земи, здраво свързани с византийската традиция. Изворите, с които разполагаме, позволяват да изградим curriculum vitae и cursus honorum на Йоан Комнин Асен, обхващащи твърде кратък период от неговия живот — от появата му в Албания до смъртта му. Каква е била неговата съдба преди това? Веднага трябва да се каже, че този период от неговия живот ни е неизвестен — не се знае нито кога е роден, нито пък положението му преди възшествието на първородния му брат Иван Александър или след това. Да гадаем при липсата на каквито и да било изворни данни, е неуместно. И все пак трябва да се отговори на един твърде важен въпрос: кога и защо Йоан Асен се е установил в Сърбия? Нямаме никакви основания да допуснем, че той е бил политически емигрант.

Да гадаем при липсата на каквито и да било изворни данни, е неуместно. И все пак трябва да се отговори на един твърде важен въпрос: кога и защо Йоан Асен се е установил в Сърбия? Нямаме никакви основания да допуснем, че той е бил политически емигрант. По-скоро бихме могли да приемем друго обяснение: възползувайки се от безразличието, дори от лекомислието на своя по-стар брат, Йоан придружил сестра си Елена, която в 1332 г. се омъжила за Стефан Душан, и се установил в сръбския двор, където постепенно се събрали по-голямата част от най-близките роднини на цар Иван Александър. Безспорно Сърбия, която под ръководството на Стефан Душан бързо се превръщала в първа сила на Балканите, му предлага по-добри възможности за кариера, отколкото България. Последвалите години показали, че Йоан Асен не се излъгал. И все пак хронологическите неясноти остават. Присъствието на Йоан Комнин Асен в албанските земи е документално засвидетелствувано, както ще видим по-долу, в 1349 — 1350 г. Но това не пречи на изследователите да отместват неговата поява там поне с пет години назад. И наистина в 1350 г. Йоан е титулуван деспот. Веднага възниква въпросът: кой е балканският владетел, който му е дал това високо достойнство? Казаното по-горе за най-ранните години на Йоан прави почти невъзможно предположението, че това би могъл да бъде неговият брат цар Иван Александър.

И наистина в 1350 г. Йоан е титулуван деспот. Веднага възниква въпросът: кой е балканският владетел, който му е дал това високо достойнство? Казаното по-горе за най-ранните години на Йоан прави почти невъзможно предположението, че това би могъл да бъде неговият брат цар Иван Александър. При това положение не остава друг освен Стефан Душан. Още К. Иречек пише, че Йоан Асен бил сред най-високопоставените сръбски властелинче в 1345 г. или веднага след това (след коронацията на 14 април 1346) сръбският крал, вече цар, го удостоил с деспотското звание. И до днес това мнение остава най-правдоподобното. 179 От друга страна, съвсем основателно появата на Йоан Комнин Асен в Албания се свързва с установяването на сръбското господство над Авлона — най-късно през август 1345 г. Или казано по друг начин, Йоан Комнин Асен станал господар на Авлона (Балона), Берат и Канина още в края на 1345 г. Следователно кариерата му е свързана здраво с годините 1345 — 1346 и две събития от сръбската история — приемането на царската титла от Стефан Душан и ликвидирането (и то окончателно) на византийското господство в Албания. При първото от тях Йоан Комнин Асен получил като шурей на сръбския цар най-високото дворцово достойнство — деспот.

При първото от тях Йоан Комнин Асен получил като шурей на сръбския цар най-високото дворцово достойнство — деспот. Второто събитие не само сложило край на византийското присъствие в тези земи, но и положило началото, както са склонни да приемат някои изследователи, на един „славянски деспотат” с център Балона, начело на който бил поставен деспот Йоан Комнин Асен. Както вече се каза, първото свидетелство, което документира присъствието на деспот Йоан в Авлона, е един акт на Стефан Душан, издаден на 13 април 1350 г. С този документ се уреждали отношенията между деспота от Авлона и Венеция (в преговорите сръбският цар бил представян от дубровничанина Михаил Бучиу (?))1в. Вероятно през предната 1349 г. Йоан Комнин, възползувайки се от jus naufragii, ограбил един венециански кораб. От същата 1350 г. датират два документа или по-точно две квитанции (27 април 1350 г.), които разкриват ролята на Йоан Комнин Асен (и, разбира се, на Балона) в посредническата търговия с източни подправки. Негови контрагенти били Дубровник и Венеция. Наред с приходите от тази търговия (главно захар и черен пипер) Йоан Асен получавал доходи и от митницата в Авлона. Отношенията на деспот Йоан с Венеция, помрачени от конфликта през 1349 г., но подобрени впоследствие, получили своя завършек в 1353 г., когато деспотът и неговите наследници били удостоени с немалката чест да бъдат приети за венециански граждани.

Отношенията на деспот Йоан с Венеция, помрачени от конфликта през 1349 г., но подобрени впоследствие, получили своя завършек в 1353 г., когато деспотът и неговите наследници били удостоени с немалката чест да бъдат приети за венециански граждани. Този ход на Йоан Асен показал по убедителен начин неговата политическа прозорливост. В албанските земи назрявали противоречия, за избухването на които бил достатъчен само един повод. Този повод бил изненадващата смърт на Стефан Душан (1355). Тутакси възникнал конфликт между Симеон Урош Палеолог (полубрат на сръбския цар) и наследника на престола Стефан Урош. Деспот Йоан взел страната на своя зет Симеон (той бил женен за Томаис, дъщеря на Анна Палеологина от първия брак), но последният нямал успех — през 1356 г. Стефан Урош овладял Белград (Берат)24. По същото време в Епир и Тесалия се появил Никифор II Орсини Дука, който започнал борба за връщане на бащиното си наследство. Деспот Йоан намерил изход от това положение: като венециански гражданин той се обърнал с молба към републиката на св. Марко да изпрати един военен кораб, който трябвало да защитава интересите му, и един венециански благородник за ректор. Второто искане — разбира се, ако би било изпълнено както трябва — означавало земите на деспот Йоан да бъдат поставени пряко под властта на Венеция и в тях да бъде установена венецианска администрация.

Второто искане — разбира се, ако би било изпълнено както трябва — означавало земите на деспот Йоан да бъдат поставени пряко под властта на Венеция и в тях да бъде установена венецианска администрация. Един документ от 30 януари 1359 г. отново дава сведения за търговската дейност на „деспот Комнин от Авлона” — последното сигурно известие, което имаме за него. След тази дата следите му се губят. 180 Сигурни указания няма, но би могло да се допусне, че намерил смъртта си по време на чумната епидемия, върлувала през 1363 г. в Авлона и Драч. В един арабски ръкопис, съхраняван в библиотеката Амброзиана в Милано, е запазено египетско ръководство с формули за обръщение към чужди владетели. Ето какво намираме там под титула „До владетеля” (sahib) на Сърбия и България” 3®: Que Dieu prolonge la vie a Seigneurie, au heros brillant, considere, honorable, magnanime, courageux comme un lion, au due Ange Comnene NN., colonne de la chrétienté, roi (malik) de Serbie et de Bulgarie, gloire du peuple Chretien, fierte de la foi du Christ, cavalier de la mer, protecteur des villes et des places frontikres” ^! Преди половин столетие Ал. Соловьов убедително доказа, че този,,duc Ange Comnene N N” не може да бъде нито български, нито сръбски владетел и убедително го идентифицира с Йоан Комнин Асен.

Преди половин столетие Ал. Соловьов убедително доказа, че този,,duc Ange Comnene N N” не може да бъде нито български, нито сръбски владетел и убедително го идентифицира с Йоан Комнин Асен. Публикуваната формула — като оставим настрана дворцовия етикет и куртоазия, както и характерните за тях суперлативи — разкрива по интересен начин положението на Йоан Асен и неговия „деспотат”: независим владетел, господствуващ над български (някога) и сръбски (след 1345) земи; господар на морето и на укрепени и важни градове; от благороден и знатен произход. И наистина позицията на Йоан Комнин Асен е твърде любопитна, макар и характерна за XIV век, особено за тази част на Балканския полуостров: българин по произход, потомък на последната династия от Първото царство и представител на царствуващата фамилия, властвуваща в България от 1186 г.; свързан с големите византийски фамилии Комнин и Ангел; женен за благородна византийка („василиса” Анна), гражданин на Венеция, а преди това гост на сръбския кралски двор. И все пак ми се струва пресилено да бъде характеризиран като един от героите на Янинската хроника с определението ZeppaXpaviro-PovXyapoQXaxoq. Бил ли е женен Йоан Комнин Асен преди да се появи в Авлона? Липсват сведения, които биха позволили да се отговори категорично на това питане. И все пак някои съображения ни карат да отговорим утвърдително. Кои са те?

Бил ли е женен Йоан Комнин Асен преди да се появи в Авлона? Липсват сведения, които биха позволили да се отговори категорично на това питане. И все пак някои съображения ни карат да отговорим утвърдително. Кои са те? Преди всичко трудно е да се приеме, че Йоан е прекарал дълги години в двора на Стефан Душан, в близост до своята сестра Елена, без да бъде „принуден” да встъпи в брак. В цитирания по-горе венециански документ от 2 май 1353 г. Йоан Комнин Асен и „heredibus suis” са удостоени с венецианско гражданство (нямаме си други сведения за деца от втория брак). Най-сетне, ако приемем, че следващият господар на Авлона и Канина Александър е негов син, той би трябвало да е роден поне към 1346 — 1348 (в 1363 — 1366 г. вече бил пълнолетен) — най-малко няколко години, преди деспот Йоан да встъпи в нов брак (вж. по-долу). От цитирания в самото начало пасаж от Янинската хроника научаваме, че деспот Йоан Комнин Асен бил женен, по всяка вероятност втори път, за „василиса” Анна Палеологина, правнучка на император Михаил VIII Палеолог. За нея този брак също бил втори — тя била омъжена за епирския владетел деспот Йоан II Орсини, от когото имала две деца: Томаис (съпруга на Симеон Урош Палеолог) и Никифор П Орсини, и когото тя отровила (1335).

За нея този брак също бил втори — тя била омъжена за епирския владетел деспот Йоан II Орсини, от когото имала две деца: Томаис (съпруга на Симеон Урош Палеолог) и Никифор П Орсини, и когото тя отровила (1335). Годината, в която деспот Йоан Асен се оженил за „василиса” Анна, е неизвестна. Според Паладопулос 181 Това станало в 1355 г., но единственият извор за това събитие (Янинската хроника) определя 1355 г. като terminus ante quem, докато terminus post quem е бракът на Симеон Урош Палеолог (1350)4 г. Все пак приетата от гръцкия учен дата е по-приемлива. В изворите липсват категорични сведения за потомството на деспот Йоан Комнин Асен. Наистина в цитирания вече двукратно венециански документ от 2 май 1353 г. става дума за „heredibus eius", но това би могло да бъде една трафаретна формула. Все пак по за вярване е, че зад този израз действително се крият наследници на деспота. Имаме сведения, макар и не съвсем сигурни, за двама, а именно: Александър, господар на Балона и Канина от 1363 г. (тук, I, № 48), и наред с него някоя си „Комнина”, наследничка на Балона и Канина, за която бил женен сърбинът Балша, господар на двата града от началото на 1372 г. 1 Проблемите около личността на Йоан Комнин Асен бяха поставени на сериозна основа от А. Соловьов (вж. бел. 3).

1 Проблемите около личността на Йоан Комнин Асен бяха поставени на сериозна основа от А. Соловьов (вж. бел. 3). През 1980 г. се появи статията на Хр. Матанов, онасловена Parent* *erbe«et byzantins du tear Ivan Alexandre (Quelque* question* non 41ucid6e* dea lien* dynaatiquea dan* le* Balkan* au XIVe siècle). — Etudes balkanique*, 1980, 4, 104 — 117. Като оставим настрана амбициозното и в същото време несполучливо заглавие, бихме искали да отбележим следното: статията е написана, на първо място, върху основа на изследването на А. Соловьов и, на второ място, след подробен разговор с автора. Знаейки, че съм подготвил статия за родословието на цар Иван Александър и че съм в процес на завършване на просопографското си изследване върху Асеневци, без да ме уведоми, че се готви да пише по тези въпроси, Хр. Матанов получи много информация, с която злоупотреби, публикувайки посочената вече статия. Що се отнася до качествата на тази статия, ще си позволя да отбележа следното: Не е необходимо да се доказва обстойно, че Йоан Комнин Асен е брат на цар Иван Александър; това обстоятелство личи достатъчно убедително в Янинската хроника и бе още по-убедително обосновано от А. Соловьов, възприето без възражения от редица изследвачи (напр. Фер Янчић. Деспоти, 166 — 167; D. М. N1-сол. Meteor*. The Rock monastery of Thessaly. London, 1963, p. 61) и отбелязано от мен (Божилов.

Фер Янчић. Деспоти, 166 — 167; D. М. N1-сол. Meteor*. The Rock monastery of Thessaly. London, 1963, p. 61) и отбелязано от мен (Божилов. България при Асеневци, с. 82). Второ, опитът да се отъждестви Александър, син (?) на Йоан Комнин Асен, с Александър Асен (тук, II, № 42) е абсолютно несполучлив и което е по-важно, ненужен. Достатъчно е само да се отбележи, че Александър Асен няма нищо общо с албанските земи и е жител на византийската столица. 4 о. 76: „& &&6 6&*. 182 ® Вж тук, I, №33. 12 Дл. Соловьов (Un beau-frère, р. 182) приема, че това е станало в 1349 г., а Б. Ферянчич (Деспоти, с.166) в самото начало на 1350 г. Посочените две квитанции, издадени на 27 април 1350, са само terminus ante quem, но не и точната дата, на която Йоан Комнин Асен е получил това високо достойнство. Така че мнението на К. Иречек не се вижда най-приемливо. среща в Янинската хроника (T o Хро;чкйр tGSv 'luxiwivojv, 0.), не е съвсем уместно. 27 Ректорът е имал компетенция в политическите, гражданските, финансовите, юридическите и военните дела и отговарял за своите действия пред Comune di Venezia. Вж: G. Valentini. Dell’amministrazione Veneta in Albania. — В: Venezia e il Levante fino al secolo XV, V д. 1, 2, Firenze, 1973 («Civiltà Veneziana-Studi 27), 859 — 868. 183

Вж: G. Valentini. Dell’amministrazione Veneta in Albania. — В: Venezia e il Levante fino al secolo XV, V д. 1, 2, Firenze, 1973 («Civiltà Veneziana-Studi 27), 859 — 868. 183 30 Този текст е претърпял няколко превода, а именно: сп арабския оригинал 42 След съобщението за брака на Йоан с Анна Палеологжа идва известието за смъртта на Стефан Душан (декември 1355). Михаил е брат на цар Иван Александър; син на Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир. Познат ни е само от един извор, т. нар. Ямболски надпис (днес в Софийския археологически музей), поставен от името на Шишман, негов син (вж I, №49). Това силно ограничава нашите познания за този Иван-Александров брат. В надписа той само е споменат, и то по такъв начин, че не ни дава възможност да разберем дали Михаил е бил жив, когато е бил издигнат стълбът (1356—1357) или вече е бил покойник. Всички предположения за съдбата му, които могат да се направят, ще бъдат до голяма степен неоправдани, тъй като липсва друга опорна точка. 184 Името на Драгушин — този вероятен или по-скоро възможен син на Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир и брат на цар Иван Александър, доскоро стоеше в забвение. Едва напоследък В. Джурич привлече вниманието на изследователите, предлагайки една интересна хипотеза. За какво става дума? Изследвайки стенописите на църквата „Св.

184 Името на Драгушин — този вероятен или по-скоро възможен син на Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир и брат на цар Иван Александър, доскоро стоеше в забвение. Едва напоследък В. Джурич привлече вниманието на изследователите, предлагайки една интересна хипотеза. За какво става дума? Изследвайки стенописите на църквата „Св. Георги” (Положко), той се занима с една отдавна известна и публикувана грамота на Стефан Душан, издадена през 1340 г. и засягаща съдбата на църквата, която е била метох на Хилендарения манастир. В тази грамота между другото става дума за „брат кральества ми Драгушин” (вече покойник и погребан в църквата) и за „матере кральест ва ми деспотице”. Тези две лица не се споменават в никакъв друг исторически извор и отъждествяването им остава под съмнение. Все пак специалистите са единодушни, че „деспотицата” не е истинска майка на Стефан Душан, а Драгушин — не е негов истински брат. Ако приемем, че двете понятия „майка” и „брат” не са употребени произволно (струва ни се, че имаме всички основания за това), има само една възможност за идентификацията на въпросните лица.

Ако приемем, че двете понятия „майка” и „брат” не са употребени произволно (струва ни се, че имаме всички основания за това), има само една възможност за идентификацията на въпросните лица. И тази възможност беше използувана от В. Джурич: по наше мнение той с основание прие, че става дума за тъщата на Стефан Душан и негов шурей, т. е. майката на Елена, деспотица Кера[ца] и нейния неизвестен от други извори брат с малко необичайното за българин име Драгушин, който е живял в Сърбия и там е завършил дните си. Трябва да кажем, че тази хипотеза на сръбския учен (защото тя ще си остане хипотеза, докато не се открият извори, които биха я потвърдили) става още по-вероятна, ако хвърлим един поглед върху съдбата на най-близките Иван-Александрови роднини. Вече се отбеляза, че освен Елена, която е била омъжена за сръбския крал и сетне цар Стефан Душан, в Сърбия със сигурност са пребивавали един от братята на българския цар — деспот Йоан Комнин Асен, и другата му сестра Теодора — едно явление, което трудно може да намери своето обяснение. При това положение не би имало нищо необичайно, ако допуснем, че в сръбския кралски двор е живял още един брат на Иван Александър, а именно: Драгушин.

При това положение не би имало нищо необичайно, ако допуснем, че в сръбския кралски двор е живял още един брат на Иван Александър, а именно: Драгушин. За съжаление единственият извор, с който разполагаме (споменатата вече грамота на Стефан Душан), не ни позволява да узнаем дали Драгушин е пребивавал временно в Сърбия, или се е установил там за постоянно, следвайки примера на другия си брат Йоан Комнин Асен. Единственото, което знаем със сигурност, е, че годината 1340, когато е била издадена грамотата, служи за terminus ante quem за смъртта на Драгушин. Според споменатия вече документ Драгушин е бил погребан в църквата „Св. Георги” (Положко е било владение на Душановите роднини). Това се потвърждава от изучаването на самата църква. На северния зид на подкуполното пространство са изобразени две сцени — необичайно по своята иконография разпятие и Дейсис. Долу, при самия зид е бил поставен саркофагът с тялото на Драгушин. 1 В. Јоурић. Положко — Хилендарски метох и Драгушинава гробница. — Зборник Народног Музеја, VIII, 1975, 327 — 344. 185 била надгробна църква и е послужила за мавзолей на Драгушин. Елена е дъщеря на деспотица Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир; сестра на Иван Александър Асен, Йоан Комнин Асен, Михаил, Драгушин и Теодора. Великолепно свидетелство за нейната генеалогия, единствено по рода си в българската средновековна история, е родословното дърво, изписано в църквата „Св.

Елена е дъщеря на деспотица Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир; сестра на Иван Александър Асен, Йоан Комнин Асен, Михаил, Драгушин и Теодора. Великолепно свидетелство за нейната генеалогия, единствено по рода си в българската средновековна история, е родословното дърво, изписано в църквата „Св. Богородица” в Матейче. За ранните години на Елена не знаем нищо. Тя се появява за пръв път на историческата сцена в 1332 г., когато се омъжва за младия сръбски крал Стефан Душан — един дипломатически и политически брак, оставил трайни следи както в историята на Сърбия, така и на България. Ролята на Елена в политическия живот на сръбската държава, а в отделни моменти и на Балканите, е била твърде значима. В началните години от живота ѝ като сръбска владетелка положението ѝ не било достатъчно стабилно, тъй като в продължение на четири-пет години тя не могла да даде на краля и държавата очаквания наследник на престола. Дори по едно време Стефан Душан водел преговори за възможен втори брак. Но през 1336/37 г. Елена родила син, наречен Стефан Урош. Това важно събитие не само укрепило позициите ѝ в кралското семейство, но ѝ позволило скоро да се намеси активно в политическия живот на страната. Ще се задоволим да дадем само два примера:

Но през 1336/37 г. Елена родила син, наречен Стефан Урош. Това важно събитие не само укрепило позициите ѝ в кралското семейство, но ѝ позволило скоро да се намеси активно в политическия живот на страната. Ще се задоволим да дадем само два примера: Осъществяването на политическите амбиции на Елена било значително улеснено от започналата през есента на 1341 г. във Византия гражданска война. Поляризацията на силите в империята дала възможност на останалите балкански владетели, преди всичко Иван Александър и Стефан Душан, да се намесят активно в събитията. Докато българският цар проявявал колебание и нерешителност, сръбският кралски двор си изработил стратегия, която трябвало да осъществи големите политически планове на Стефан Душан. Елена не само че не стояла настрана от избистрянето на тези стремления и тяхната практическа реализация, но често се оказвала в центъра на събитията. През лятото на 1342 г. тя потеглила към Търново да посети брат си Иван Александър. Известието на Кантакузин за това пътуване е твърде кратко, за да ни позволи да се запознаем с неговите цели. Все пак би било неоправдано, ако приемем, че намеренията на Елена са носели отпечатъка на интимен, семеен характер — да посети роднините си. В това пътешествие, извършено в твърде напрегнато време, прозират политическите цели. Наистина не знаем съдържанието на разговорите, които сръбската кралица е водила 186

Все пак би било неоправдано, ако приемем, че намеренията на Елена са носели отпечатъка на интимен, семеен характер — да посети роднините си. В това пътешествие, извършено в твърде напрегнато време, прозират политическите цели. Наистина не знаем съдържанието на разговорите, които сръбската кралица е водила 186 със своя брат Иван Александър, но все пак техният предмет е ясен: гражданската война във Византия. Ще остане тайна дали Елена е дошла в българския престолен град с конкретни предложения за съвместни действия, с план за разпределение на завоюваните територии или поне за определяне на сфери на влияние. Но не може да се отрече един факт: през цялото времетраене на византийските междуособици Иван Александър не обърнал своя поглед към Македония и оставил на Стефан Душан пълна свобода за действия. Резултатът от тази дезаинтересираност е известен. За това развитие на събитията ролята на Елена никак не е била малка. През първата половина на 1342 г. усилията на Йоан Кантакузин да овладее византийския Запад не дали резултат и претендентът бил принуден да търси съюза и помощта на Стефан Душан. И тъкмо в този важен момент активно изпъква ролята на Елена. Заедно със своя съпруг тя посрещнала Кантакузин, участвувала в преговорите с него, след което говорила на събора на сръбските велможи.

И тъкмо в този важен момент активно изпъква ролята на Елена. Заедно със своя съпруг тя посрещнала Кантакузин, участвувала в преговорите с него, след което говорила на събора на сръбските велможи. Нейната реч била посрещната с голямо одобрение, изразител на което станал Йоан Оливер, който заявил, че тя проявила много „мъдрости благоразумие” („...ypov-qaeux; ка\ еи/ЗоиХик”) 11. Още по-показателно е отношението на Стефан Душан: „А и самичък кралят благодари много на жена си, понеже го бе посъветвала както трябва, него, който държеше върховната власт, и го е убедила, че ще спечели голяма слава, и той сам прие съвета.” 12 Накрая Кантакузин още веднъж подчертава, че решението на събора за съюз с него, било взето ueraywaviix; 18, тоест с участието на Елена. Резултатите от Душановата политика, навлязла в своята най-активна фаза след споразумението с Кантакузин, са познати. За около три години сърбите унищожили византийското господство в Албанските земи и покорили цяла Македония (без Солун), достигайки до р. Места. Печелейки борбата за хегемония на Балканите, Стефан Душан не закъснял да си присвои и най-висшия символ на тази хегемония — царската титла. В края на ноември или самото начало на декември 1345 г. той се провъзгласил за цар на сърби и на гърци. А на 14 април 1346 (Великден) в Скопие, той получил царския венец от ръцете на сръбския духовен гла

В края на ноември или самото начало на декември 1345 г. той се провъзгласил за цар на сърби и на гърци. А на 14 април 1346 (Великден) в Скопие, той получил царския венец от ръцете на сръбския духовен гла На 20 декември 1355 г. на 48 г. починал Стефан Душан. Това изненадващо събитие се отразило както върху сръбския политически живот, така и върху личната съдба на Елена. Всесилна владетелка и участничка в държавните дела, изведнъж тя се видяла принудена да се оттегли от активния живот. На пръв поглед всичко е било ясно: върховната власт в страната заедно с царската титла била поета от престолонаследника деветнадесетгодишния Стефан Урош и на Елена не оставало нищо друго, освен да стане монахиня. Времето, когато тя е сторила тази решителна стъпка, се определя сравнително точно от две дати: 20 декември 1355 (смъртта на Стефан Душан) и май 1356 г., когато в една грамота на Стефан Урош тя е спомената под името Елисавета. Ако държим сметка за ктиторския портрет в църквата „Св. Богородица” в Матейче, където Елена е представена в бяло вдовишко облекло, можем да допуснем, че превъплъщението на бившата царица в монахиня Елисавета е станало през ранната пролет на 1356 г. 187

Ако държим сметка за ктиторския портрет в църквата „Св. Богородица” в Матейче, където Елена е представена в бяло вдовишко облекло, можем да допуснем, че превъплъщението на бившата царица в монахиня Елисавета е станало през ранната пролет на 1356 г. 187 Тази на пръв поглед важна стъпка на Елша не донесла решителна промяна в нейния живот, тъй като монахиня Елисавета нямала намерение окончателно да изостави светската суета и да се оттегли в някоя спокойна и тиха обител. Твърде скоро след смъртта на своя царствен съпруг Елена се оказала в Серес, сръбско владение от 25 септември 1345 г. Нейната поява в този важен градски център на Източна Македония станала в изключително очжен момент от сръбската история — борбата за наследство на върховната власт между законния наследник на престола Стефан Урош и Душановия полубрат Симеон Урош Палеолог. Каква позиция е трябвало да заеме Елена — монахиня Елисавета? Нейната очаквана реакция — да подкрепи сина си — била напълно естест вена и лесно обяснима. Но Кантакузин сякаш иска да ни увери в про тивното: Елена взела дейно участие в борбата между сина си и чичо му, но воювала за собствена сметка, подчинила много градове и започнала да властвува самостойно.

Но Кантакузин сякаш иска да ни увери в про тивното: Елена взела дейно участие в борбата между сина си и чичо му, но воювала за собствена сметка, подчинила много градове и започнала да властвува самостойно. Г. Острогорски с право прояви недоверие към писаното от Кантакузин („Този жив, вещо написан разказ произволно приписва на царицата майка такива макиавелистични похвати”) и доказа убедително, че Елена не се намесвала в междуособиците, намирала се в Серес и е признавала властта на своя син. Приемайки безрезервно писаното от Г. Острогорски, бихме искали да добавим още нещо: не бива да ни учудва факта, че Елена приела възшествието на сина си за нещо съвсем нормално, дори законно. Но в същото време тя не пропуснала да се погрижи за собственото си положение. Загубила подкрепата на съпруга си, вече вдовица, Елена намерила друг начин да подчертае изключителните си позиции в сръбското, а и в цялото балканско общество. По великолепен начин тя проявява своя „esprit de corps”, като заповядвала да изпишат родословното ѝ дърво в нейната църква „Св. Богородица” в Матейче (край Куманово).

Загубила подкрепата на съпруга си, вече вдовица, Елена намерила друг начин да подчертае изключителните си позиции в сръбското, а и в цялото балканско общество. По великолепен начин тя проявява своя „esprit de corps”, като заповядвала да изпишат родословното ѝ дърво в нейната църква „Св. Богородица” в Матейче (край Куманово). Там тя е представена като рожба на многовековната българо-византийска симбиоза, като потомка на фамилия (Асеневци), която възхожда към последната династия на Първото българско царство, фамилия, която има за предци трима или четирима български царе, четирима византийски императори, български и византийски принцеси — като Мария (дъщеря на Троян — Траян, син на цар Иван Владислав), Ирина Дукина и Анна Комнина! Елена не се задоволила с тази красноречива, но все пак демонстративна изява на своето старинно и благородно потекло, което ѝ осигурявало място сред върховете на балканските аристокрации. Макар че за света била вече монахиня Елисавета, бившата сръбска владетелка си запазила всички външни белези на най-висшата власт — царската, а именно титулатурата. В издаваните от самата нея документи, както и в приписки към различни ръкописи, тя е титулувана като: „Aeonowd uov &yia ейоеРеотатт) avyovora &yta ЕХюй/Зег2®, кратсиа кси ayia rjpcbv кьрСа ка beonoiva"^'1. По-важното в случая е, че тези титли не са спомен от миналото, не са отзвук на дворцово ласкателство и куртоазия, а отразяват до голяма степен действителните позиции на Елена-Елисавета.

По-важното в случая е, че тези титли не са спомен от миналото, не са отзвук на дворцово ласкателство и куртоазия, а отразяват до голяма степен действителните позиции на Елена-Елисавета. Наскоро след Душановата смърт царицата монахиня се установила в Серес и взела в ръцете си върховната власт над града и неговата област. Макар че си създала едно обособено, самостоятелно владение, на първо време Елена признавала върховенството на своя син (вероятно това било израз на нейната подкрепа в борбата на Стефан Урош срещу Си 188 меон Урош Палеолог). Така например в една приписка от септември 1359 г. се отбелязва: „при царуването на нашите благочестиви царе Стефан Урош и неговата майка, монахиня Елисавета” 29. Малко след това (1360 — 1361) сръбският цар издава документ, с който потвърждава едно дарение на майка си, сторено в полза на Хилендарския манастир, но от текста се вижда, че Елисавета управлява в Серес самостоятелно. А в едно решение на съда на Серската митрополия от ноември 1360 г. тя е характеризирана като „кратснЬ ка a-yCa^pdv кьрСа кси б £ояои>а” 31. В Серес тя се чувствувала напълно независима, имала собствен двор, приближени, които в различните документи са назовани „р1кеТ-01 ибоиХсн” 32.

А в едно решение на съда на Серската митрополия от ноември 1360 г. тя е характеризирана като „кратснЬ ка a-yCa^pdv кьрСа кси б £ояои>а” 31. В Серес тя се чувствувала напълно независима, имала собствен двор, приближени, които в различните документи са назовани „р1кеТ-01 ибоиХсн” 32. Като terminus post quem за нейното самостойно властвуване в Серес служи един акт от манастира Есфигмену (решение на Серския митрополитски съд), датиращ от август 1365 г. Наскоро след това в един хрисовул на император Йоан Палеолог (септември 1365), потвърждаващ собствеността на Хилендар над две места (едното при Серес, другото в Каламария), се отбелязва, че документът е издаден по молба на „ифт?Хотат?<г беалснут?? Zep/Зсос, ка vepmodriTov абеХ^т)? Tfjq Qaoi\e-Га<г дои” (Елена-Елисавета) и „деспота на Сърбия господин Йоан Углеш” 34. Този хрисовул позволява на Г. Острогорски да приеме, че по това време (август или септември 1365) в Серес се появил Йоан Углеш, а Елена се оттеглила в двора на сина си, където дочакала своята кончина, застигнала я на 7 ноември 1376 г. Фигура като тази на Елена е имала шансове да намери място в съвременните й живописни паметници. Познати са следните нейни изображения: Сопочани (след 1337), в църквата „Св. Никола” в Люботен, Дечанския манастир (1348), Лесновския манастир и в църквата на Манастира „Св. Богородица” в Матейче.

Фигура като тази на Елена е имала шансове да намери място в съвременните й живописни паметници. Познати са следните нейни изображения: Сопочани (след 1337), в църквата „Св. Никола” в Люботен, Дечанския манастир (1348), Лесновския манастир и в църквата на Манастира „Св. Богородица” в Матейче. От брака си със Стефан Душан Елена е имала един син (Стефан Урош) и две дъщери. 9 Подробно при Иван Александър Асен — тук, I, №33. 189 16 Законик Стефана Душана, с.. 20 I у. В о I i 1 о V. L'arbre généalogique de la reine Hélène b Mateiţe. — Etudes historiques, XQ, 1984, fig.1. Slav., II, 1930, S.290, Codex A, No 7. Вж също и №6: Aeanowa pov &y(a ейое[котатт) abyouora, Cod. B, S.291, No II:”,.. ебоеРеотатт) abyovara Kvph. *EXiaafier”. двувластие в Серес — формалното върховенство на Стефан Урош и все по-налагащата се самостоятелност на Елена-Елисавета. 190 Теодора е най-малката сред шестте деца на деспотица Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир. Това, което знаем за нея (а то е твърде малко), е следното: От Никифор Григора научаваме, че към 1352 г. тя е била все още твърде млада ("веав те оСаав £tl KanеивТив”) 3, по всяка вероятност на около шестнадесет, най-много осемнадесет години.

Това, което знаем за нея (а то е твърде малко), е следното: От Никифор Григора научаваме, че към 1352 г. тя е била все още твърде млада ("веав те оСаав £tl KanеивТив”) 3, по всяка вероятност на около шестнадесет, най-много осемнадесет години. Това известие ни дава с приблизителност, разбира се, нейната рождена година: 1334 — 1336 г. За пръв път се срещаме с Теодора, когато тя се е намирала в Сърбия. Как и кога се е озовала там, не може да се каже със сигурност. Все пак би могло да се приеме, че тя е последвала примера на братята си — деспот Йоан Комнин Асен и Драгушин (?). Но годината на нейното установяване там остава неизвестна. Ако приемем, че тримата (придружени от майка си?) заедно са се отправили при своята сестра, сръбската кралица Елена, то това е станало преди 1340 г. В противен случай terminus ante quem за нейната поява в Сърбия е 1352 г. През споменатата вече 1352 г. Стефан Душан с помощта на своя шурей българския цар Иван Александър искал да настрои император Йоан V Палеолог срещу тъста му Йоан Кантакузин и да го накара да започне отново военни действия.

През споменатата вече 1352 г. Стефан Душан с помощта на своя шурей българския цар Иван Александър искал да настрои император Йоан V Палеолог срещу тъста му Йоан Кантакузин и да го накара да започне отново военни действия. За тази цел сръбският владетел предложил на Йоан V Палеолог да сключат договор, в основата на който бил поставен брачен съюз: византийският император трябвало да разтрогне брака си с Кантакузиновата дъщеря Елена, да я изпрати в Сърбия като заложница и да се ожени за сестрата на сръбската кралица Елена и на българския цар Иван Александър, т. е. Теодора. Известно е, че проектите за този брак, замислен от Стефан Душан като силно политическо оръжие, не били осъществени. Теодора се появява в историческите извори още веднъж, и то пак във връзка с брачен проект. След смъртта на Стефан Душан (20 декември 1355) подвластните на сръбската държава Епир, Тесалия, Албания станали поле на военни стълкновения между Стефан Урош и Симеон Урош Палеолог. От започналия процес на разпадане на голямото сръбско царство решил да се възползува и деспот Никифор II Орсини, за да си възвърне властта над земите, управлявани от неговите предци. Той напуснал Енос, където пребивавал до 1355 г., появил се в югозападните области на Балканския полуостров и сравнително бързо успял да покори големи части от Тесалия и Етолия.

Той напуснал Енос, където пребивавал до 1355 г., появил се в югозападните области на Балканския полуостров и сравнително бързо успял да покори големи части от Тесалия и Етолия. Сред обкръжението на деспот Никифор, а вероятно и в сръбския двор възникнала идеята деспотът да изостави съпругата си (Мария, дъщеря на Йоан IV Кантакузин) 10 и да се ожени за сестрата на сръбската кралица, т. е. за Теодора. Никифор приел с лекота тази идея, чието осъществяване би могло да допринесе за решаването на сложния въпрос около съдбата на бившите владения на Византия в тази част на полуострова. Той прогонил Мария, която се отправила при брат си деспот Мануил Кантакузин в Морея и започнал приготовления за новия брак. Тези негови действия предизвикали недоволството сред населението, което искало той да се откаже от брачните си проекти и да върне Мария. Никифор бил принуден да се подчини и до брак не се стигнало: през лятото на 1359 г. той загинал в битката при Ахелой. В изворите не се среща нищо повече за съдбата на Теодора. 4 Тази година е terminus ante quem за смъртта на Драгушин. Но подобно предположение ни се вижда невероятно: Теодора би трябвало да е заминала за Сърбия, придружавайки майка си, когато е била на възраст от 2 до 4 години!

В изворите не се среща нищо повече за съдбата на Теодора. 4 Тази година е terminus ante quem за смъртта на Драгушин. Но подобно предположение ни се вижда невероятно: Теодора би трябвало да е заминала за Сърбия, придружавайки майка си, когато е била на възраст от 2 до 4 години! Това би могло да стане само ако целта е била временен престой, например пътуване на деспотица Кера[ца] Петра заедно с малката Теодора и Драгушин (?), чиято цел е била посещение при голямата дъщеря Елена. Подобно допускане би обяснило пребиваването на Кера[ца] и Драгушин, починал наскоро след това и погребан в църквата „Св. Георги"(Положко), но не може да обясни появата на Теодора в Сърбия.

№39. МИХАИЛ АСЕН (1323/24 — преди 1356) Михаил Асен е първородният син на цар Иван Александър Асен и съпругата му Теодора I 2. Първото му споменаване в изворите, в т. нар. Ловчански сборник („... при влгоутивЪи дйю тЪ йлесадра Ч при снъ его Ми.*ди ЛсЪн...”) 3 ни дава само terminus ante quem за рождената му година — 1331 г. За щастие сведенията за брака на Михаил, на който 192 Биографията на Михаил Асен, както и животоописанията на много други членове на фамилията Асен, трудно може да бъде възстановена. Оскъдните извори ни позволяват да установим само някои моменти от живота на Михаил. Първият момент датира от 1331 г. След победоносната за българите битка при Русокастро (18 юли 1331) Иван Александър и Андроник III Палеолог сключили мирен договор, едно от условията на който било брак между първородния син на българския цар и дъщерята на византийския василевс. Самият брак бил насрочен за по-късно време, тъй като и двете царствени деца били твърде малки. Изминали седем-осем години от това споразумение, но Иван Александър, който държал извънредно много на него, не препуснал да напомни на своя бъдещ сват за предстоящата сватба. Андроник III, въпреки проявените колебания, бил принуден да склони в името на държавните интереси — така поне пише Йоан Кантакузин. Наскоро след това царската сватба била отпразнувана тържествено в местността Комнинови ливади край Адрианопол.

Андроник III, въпреки проявените колебания, бил принуден да склони в името на държавните интереси — така поне пише Йоан Кантакузин. Наскоро след това царската сватба била отпразнувана тържествено в местността Комнинови ливади край Адрианопол. Този брачен съюз поставя два въпроса, свързани с името на царствената съпруга на Михаил Асен и датата на сватбата. Първото затруднение идва от разногласието на двамата автори, които дават сведения за събитието. Докато Йоан Кантакузин назовава дъщерята на Андроник III — Мария, то Никифор Григора й дава името Ирина. Спорът би могъл да бъде решен в полза на Григора или най-малко да се потърси компромисно решение, което би дало право и на двамата: дъщерята на император Андроник III е имала кръстното име Мария, но след сватбата си с българския престолонаследник е получила името Ирина, символизиращо „дълбокия мир”, настъпил в отношенията между двете страни, за който пишат и Кантакузин, и Григора. По-трудно може да се отговори на втория въпрос: През коя година е била извършена дългоочакваната сватба? Хронологическите указания, с които разполагаме, са твърде оскъдни, а понякога и съвсем липсват. Ето защо сме принудени да извършим подробен анализ на писаното и от двамата автори. Ще започнем с Йоан Кантакузин. Първата стъпка към сватбата (факт, който липсва у Григора) било пратеничеството на Иван Александър до император Андроник III, който се намирал в Адрианопол.

Ето защо сме принудени да извършим подробен анализ на писаното и от двамата автори. Ще започнем с Йоан Кантакузин. Първата стъпка към сватбата (факт, който липсва у Григора) било пратеничеството на Иван Александър до император Андроник III, който се намирал в Адрианопол. Според Кантакузин това станало тогава (lorepov), след като Андроник III усмирил албанците, покорил Акарнания и Епир, сключил споразумение с василиса Анна Палеологина — събития, приключили през пролетта на 1338 г. Казва се вече, че византийският василевс, макар и с неохота, дал съгласието си за сватбата и се отправил към Константинопол, за да се подготви за нея. Известно време след това, повторно, вече конкретно споразумение двата царуващи дома се събрали на Комниновите ливади, за да отпразнуват брачния съюз на своите деца. След като свършва описанието на сватбените тържества, Кантакузин веднага започва разказа си за новите събития в Епир — бягството на Никифор, последвалата му капитулация, споразумението за брак със собствената му дъщеря и удостояването на Никифор с титлата паниперсеваст — събития, които се отнасят към 1339 — 1340 г. При това положение можем да направим следната равносметка: сватбата на Михаил Асен Фамилията на Асеневци... 193 Според разказа на Кантакузин е станала след Иван-Александровото пратеничество в Адрианопол (лятото на 1338) и преди новата кампания в Епир (пролетта — лятото на 1339), т.е.

Фамилията на Асеневци... 193 Според разказа на Кантакузин е станала след Иван-Александровото пратеничество в Адрианопол (лятото на 1338) и преди новата кампания в Епир (пролетта — лятото на 1339), т.е. през есента на 1338 или лятото на 1339 г. Нека се обърнем към другия извор. Съобщението на Григора за брака на Михаил Асен и Ирина следва разказа за събитията, за които пише и Кантакузин. Но това съобщение, макар и твърде кратко, съдържа известни хронологически указания, които биха могли да бъдат полезни при установяването на търсената от нас дата. Григора не е пропуснал да отбележи за разлика от Кантакузин, че „императорът (Андроник III)... дал деветгодишната си дъщеря за съпруга на петнадесетгодишния син на Александър, владетел на мизите”. Както вече се подчерта, не знаем кога се е родил Михаил Асен, но бихме могли да установим рождената година на Ирина. Като описва едно тежко заболяване на Андроник III, който по това време се намирал в Адрианопол, Йоан Кантакузин пише, че василевсът, предвиждайки смъртен изход от тази болест, му доверил регентството над империята: „А след това той [Андроник III] хвана ръцете му [на Кантакузин] и като ги постави върху ръцете на императрицата, която носеше в утробата си дъщерята Мария, дадена по-сетне за съпруга на Михаил, сина на Александра, царя на мизите...”.

Това събитие обикновено се датира в януари 1330 г. Следователно Мария (Ирина) се е родила най-късно през пролетта на 1330 г. При това положение тя би имала девет навършени години през пролетта на 1339 г. И така разногласия между Йоан Кантакузин и Никифор Григора няма. Царствената сватба (ако се доверим на хронологическите посочвания на Григора и на твърдението на Кантакузин, че поне част от тържествата са били извършени на открито, т.е. времето е позволяло това) е станала през пролетта на 1339 г. Михаил Асен, като първороден син, в съгласие с налагащата се в България практика, бил обявен от своя баща за съвладетел. Датата на този важен държавен акт, свързан повече с престолонаследието, отколкото с реалното поделяне на върховната власт, е неизвестна. Кантакузин съобщава за него, когато описва сватбата на Михаил Асен, но очевидно той датира от по-ранно време, тъй като името на най-големия Иван-Александров син се придружава с царска титла в приписката — похвала към Софийския песнивец, съставен в 1337 г. След сватбата сигурни известия за съдбата на Михаил Асен освен една миниатюра в Cod. Vat. Slav. II (среднобългарски превод на Константин Манасий), на която ще се спрем по-нататък, липсват. Името на Михаил се среща в т. нар. „Безименна българска летопис”, и то в твърде легендарен контекст, което затруднява обяснението на описаните събития.

Vat. Slav. II (среднобългарски превод на Константин Манасий), на която ще се спрем по-нататък, липсват. Името на Михаил се среща в т. нар. „Безименна българска летопис”, и то в твърде легендарен контекст, което затруднява обяснението на описаните събития. Ето впрочем интересуващия ни текст: „И премина Аморат (Мурад), синът Орканов с турците в 6834 (=1326) година и се отправиха против Средец... Българските войски отново се събраха под началството на Михаил, сина на Александър, но и него убиха турците, като плениха множество народ и го отведоха през Галиполи!” Хронологическите и фактологическите деформации в този пасаж са очевидни. И все пак може ли да се потърси и намери зрънце истина, осветляваща съдбата на Михаил? Изборът не е голям. Би могло да се допусне, че посечената година 6834 (=1326) е сгрешена, но събитията наистина са 194 станали по времето на султан Мурад (1360 — 1389). Пречка за подобно обяснение е едно известие на Ник. Григора, според което най-късно в самия край на 1355 г. Мария (Ирина) вече е била вдовица, т. е. Михаил Асен не бил сред живите и не би могъл да участвува в сражение срещу турците. Остава другата възможност: описаните събития датират от 6834 (=1326) г., но са станали не по времето на султан Мурад, а при неговия баща Орхан.

Остава другата възможност: описаните събития датират от 6834 (=1326) г., но са станали не по времето на султан Мурад, а при неговия баща Орхан. Подобно обяснение противоречи поне на две неща, а именно: по това време Михаил Асен е бил най-много три годишен, а турците все още не са застрашавали Балканския полуостров. Очевидно тези две възможности за поправка на текста не ни позволяват да обясним задоволително цитирания пасаж. Остава последната възможност — или да отречем всякаква научна стойност на това известие, както са склонни някои изследователи, или да го свържем съвсем произволно с някое събитие, познато от други извори, както правят мнозина. В случая по-важното е, че както и да подходим към тези данни от „Безименната българска летопис”, не можем да установим със сигурност годината и обстоятелствата по смъртта на Михаил Асен. При това положение за кончината на първородния Иван-Александров син разполагаме с две ориентировъчни дати. Първата от тях, която е и terminus post quem е 1344/45 г.: Михаил Асен е изобразен на миниатюрата на л. 205г от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II) заедно с баща си Иван Александър, брат си Иван Срацимир, другия си брат Иван Асен, вече покойник, и един ангел.

Първата от тях, която е и terminus post quem е 1344/45 г.: Михаил Асен е изобразен на миниатюрата на л. 205г от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II) заедно с баща си Иван Александър, брат си Иван Срацимир, другия си брат Иван Асен, вече покойник, и един ангел. Terminus ante quem е краят на 1355 г. Никифор Григора съобщава, че веднага след смъртта на Стефан Душан (20 декември 1355) в Константинопол пристигнала Иван-Александровата дъщеря Кера(ца) Мария, сгодена за престолонаследника Андроник IV 35. Почти веднага я последвала и съпругата на Михаил Асен Ирина, която вече била вдовица. Пак според Григора, от този брак Михаил не е имал деца. 1 Просопографска бележка, съдържаща предимно библиографски данни в: PLP, 1, №1511.3786452 2 Преки данни за първородството на Михаил Асен няма. Но начинът, по който се говори за него в някои текстове (Ловчанския сборник. Мемоарите на Йоан Кантакузин), оставя твърдото убеждение, че Михаил е най-старият син на българския цар. Например в приписката към Ловчанския сборник е споменат само Михаил, докато в Софийския песнивец (Кодов. Опи<5, с. 14) са споменати освен него и Иван Срацимир и Иван Асен, но Михаил е поставен начело, и то с титлата цар. От друга страна, Йоан Кантакузин (Sant., II, 27:1, р. 469), описвайки преговорите край Русокастро, казва за Михаил „т<21дф £кейюи", т. е. лице добро познато, извест

Опи<5, с. 14) са споменати освен него и Иван Срацимир и Иван Асен, но Михаил е поставен начело, и то с титлата цар. От друга страна, Йоан Кантакузин (Sant., II, 27:1, р. 469), описвайки преговорите край Русокастро, казва за Михаил „т<21дф £кейюи", т. е. лице добро познато, извест 4 Сборникът е преписан и завършен преди Иван Александър да овладее българския царски престол. 195 ал> кай М va & v". Българската история познава подобен случай. През 927 г. цар Петър се оженил за внучката на император Роман I Лакапин (дъщеря на сина му Христофор), която се наричала Мария, но след сватбата променила името си на Ирина. Настина този факт липсва у византийските хронисти (продължителят на Теофан, Лъв Граматик, Псевдо-Симеон и т. н.), но е запазен у Лиудпранд и няма основание да се съмняваме в неговата достоверност: „Unde et puella mutato eat Irini, id eat pax, vocata, eo quod per earn inter Bulgarioe et Grecoe pax ait firmissima conatituta”. Вж: Liudprandi Antapodoaia. ed. C. Pertz, MGH SS, III, p. 311. 25 А. Пападопулос и Ив. Дуйчев твърдят, вероятно плод на недоразумение, че съпруг на Мария (Ирина) е бил другият Иван-Александров син, Иван Асен. Вж: Papadopuloi. Genealogie der Palaiologen, No 77, 48 — 49; Ив. Дуйчев. Миниатюрите на Манасневата летопис.

Вж: Liudprandi Antapodoaia. ed. C. Pertz, MGH SS, III, p. 311. 25 А. Пападопулос и Ив. Дуйчев твърдят, вероятно плод на недоразумение, че съпруг на Мария (Ирина) е бил другият Иван-Александров син, Иван Асен. Вж: Papadopuloi. Genealogie der Palaiologen, No 77, 48 — 49; Ив. Дуйчев. Миниатюрите на Манасневата летопис. С., 1962, №2 (бележките към миниатюрата на л.); Dujte V. Rapports littéraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes au XIVe et XVe siècles. — B: L'ecole de Morava et son temps. Beograd, 1972, p. 80, n.. 27 Трудно е да се каже какви са били правата на Михаил Асен като съцар, тъй като липсват достатъчно сведения. Очевидно той е имал инсигниите на върховната власт, подписвал се с цар (но не и самодържец!) и образът му е представен на монетни емисии, сечени от неговия баща (вж тук, I, №33, бел. 130). За престолонаследието в Иван-Александровата фамилия вж тук, I, №33. 29 Името на Михаил Асен се споменава в един надпис от 1355 г. (днес загубен), който гласи: „Бе завършен този храм в годината 1355 при българския цар Александър, при Михаил (неговия син...) (Дуйчев.

СБК. Т., с. 85). Ив. Дуйчев (Пак там, с. ХХХШ и 419) изказва оправдани съмнения относно действителното съществуване на този епиграфски паметник (посочена е годината от въплъщението на Христос, а не от сътворението на света). Има известна вероятност с името на 196 Михаил Асен да се свърже т. нар. Търновски надпис (вж тук, I, №33, бел. 158), но този паметник все още чака своя изследовател. 33 История. Т.З, с. 346: Михаил Асен загинал по време на турското нападение от 1354 г., споменато от Кантакузин (следвайки Иречек Исгорхца Срба. Т., с. 388). За съжаление на посоченото място (Cant, IV, 38:Ш, 278 — 279) няма конкретно указание за навлизане на гърците толкова навътре (към Средец) в българската държава. За тези сведения от „Безименната българска летопис” вж напр. следък Р. Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken und die Annalistik bei den Sildslaven. — Bulg. Hist. Rev., 1978, 2, 52 — 53. Palaiologen, No 58), Ирина, първата съпруга на Андроник III (Пак там, №68); ня Народната памет, словесното художествено творчество и не на последно място историческата традиция са направили от Иван Срацимир една от най-трагичните фигури на българското средновековие от времето на неговия залез. И наистина съдбата на този Иван-Александров син (такава, каквато можем да я възстановим в наши дни) напълно оправдава интереса към него.

Народната памет, словесното художествено творчество и не на последно място историческата традиция са направили от Иван Срацимир една от най-трагичните фигури на българското средновековие от времето на неговия залез. И наистина съдбата на този Иван-Александров син (такава, каквато можем да я възстановим в наши дни) напълно оправдава интереса към него. Свързан здраво с разрива в царското семейство и неговото разпокъсване, от една страна, и с разпокъсването на българската държава, от друга, Иван Срацимир заслужава да бъде обект на обстойно, задълбочено монографично изследване, каквото за съжаление все още липсва. Той е вторият син на цар Иван Александър от първия му брак. Наистина точно посочване на рождената му година липсва, но все пак разполагаме с едно свидетелство, което прави това предположение убедително. В приписката — похвала към Софийския псалтир, в чиято 197 почти документална стойност нямаме основание да се съмняваме, Иван Срацимир е споменат след Михаил Асен, но преди Иван Асен. Върху това свидетелство не може да хвърли сянка на недоверие нито миниатюрата на л. 205 от Cod. Vat. Slav. II, на която редом с Иван Александър са представени двамата братя на Иван Срацимир, нито фактът, че Иван Асен още в 1337 г. е имал царска титла. Първите двадесет и пет години от живота на Иван Срацимир са ни почти неизвестни.

Vat. Slav. II, на която редом с Иван Александър са представени двамата братя на Иван Срацимир, нито фактът, че Иван Асен още в 1337 г. е имал царска титла. Първите двадесет и пет години от живота на Иван Срацимир са ни почти неизвестни. Като оставим настрана двете кратки споменавания, за които вече стана дума (Софийския псалтир и Cod. Vat. Slav. II) и които не съдържат особена информация, Иван Срацимир не присъствува в никакъв друг извор. Този факт едва ли трябва да се обяснява с някакво пренебрежение към неговата личност — наистина Михаил Асен и Иван Асен са били провъзгласени за съвладетели най-късно в 1337 г., докато той е споменат с титлата цар за първи път в 1344/45 г. Но това все още не дава основание да търсим някакво специално отношение към него. Видяхме, че и двамата му братя не са били по-облагодетелствувани от съдбата. Достатъчно било обаче да се случи нещо по-значително, по-необичайно в живота на Иван Срацимир и той тутакси става обект на своите пишещи съвременници. Това необикновено, извънредно събитие е обвързването на третия Иван-Александров син с Видин. По традиция като първо известие за пребиваването на Иван Срацимир във Видин се привежда приписката към т. нар. Четвероевангелие на видинския митрополит Данаил (ВМ Add. 39625).

Това необикновено, извънредно събитие е обвързването на третия Иван-Александров син с Видин. По традиция като първо известие за пребиваването на Иван Срацимир във Видин се привежда приписката към т. нар. Четвероевангелие на видинския митрополит Данаил (ВМ Add. 39625). Тъй като този сравнително малък текст има извънредно голямо значение за разкриване на някои от най-важните моменти в биографията на Иван Срацимир, ще си позволим да цитираме по-голямата част от него: „... С позволението и съдействието на Света Троица бе наченато това свето и божествено дело — книгата, наречена по гръцки тетраевангелие — с голям труд и внимание за силата на моята бедност по времето, когато носеше на глава венеца на царството и държеше в ръка скиптъра, благочестивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир, а църковния стълб управляваше патриархът господин Теодосий. Писано бе прочее това свето дело във великия и многолюден град Бдин по повеля и желание на великия всеосвещен митрополит господин Данаил.” 7 Първият въпрос, който трябва да се постави и, разбира се, да получи отговор, е: Откога датира приписката? Авторът който е „сродник на този свети митрополит"(както сам се нарича) е пропуснал, съзнателно или не, да посочи годината или поне индикта. Той се е задоволил да отбележи четири исторически личности, които според него добре са определили времето, когато е завършил своето дело.

Авторът който е „сродник на този свети митрополит"(както сам се нарича) е пропуснал, съзнателно или не, да посочи годината или поне индикта. Той се е задоволил да отбележи четири исторически личности, които според него добре са определили времето, когато е завършил своето дело. Тези упоменавания обаче се оказали недостатъчни за изследвачите, които и до днес не могат да постигнат съгласие за интересуващата ни година. Разбира се, никой не е пропуснал да отбележи, че разполагаме със сигурен terminus ante quem: 1359/60 г. — приписката към Бдинския сборник (Ghent 408), където Иван Срацимир е вече „самодържец”, а редом с него е спомената съпругата му Анна — и двамата властвуващи във Видин. Но този terminus ante quem е незадоволителен и не позволява да се изтръгне от поменатата вече приписка цялата информация, която тя крие в себе си. Безспорно трябва да се потърсят пътища за нейното по-точно датиране. 198 Кои са елементите, които биха ни позволили да установим годината, когато неизвестният родственик на видинския митрополит е преписал четвероевангелието? Първо, „по времето, когато носеше на главата венеца на царството и държеше в ръка скиптъра благочестивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир”. Второ, в Търново светителствувал патриарх Теодосий; трето, митрополит на Видин бил Данаил; четвърто, в месецослова към евангелието е отбелязано, че февруари е имал 29 дни, т.е.

Второ, в Търново светителствувал патриарх Теодосий; трето, митрополит на Видин бил Данаил; четвърто, в месецослова към евангелието е отбелязано, че февруари е имал 29 дни, т.е. годината е била високосна. Преди да разгледаме всички възможности за датиране, бихме искали да обърнем внимание на едно обстоятелство, на което ще се спрем подробно по-долу, а именно: здравата връзка, установена от неизвестния писар между цар Иван Александър и неговия син, младия цар Иван Срацимир — двуединство, обединяващо бащата — владетел и сина — престолонаследник. Нека сега проследим различните възможности, т.е. да видим коя високосна година подхожда най-добре за този случай: 1) 1340 г.: веднага трябва да кажем, че подобно допускане е невероятно. През тази година е бил жив престолонаследникът Михаил Асен (миниатюрата на л. 205гот Cod. Vat. Slav. II)11, а по всяка вероятност и вторият Иван-Александров син Иван Асен. Този факт определи и положението на Иван Срацимир, рефлектирало в поменатата вече миниатюра. 2) 1344 г.: През тази година Търновският патриаршески престол се е заемал от Йоаникий или от Симеон. 3) 1348 г.: търновски патриарх е бил Симеон. 4) 1356 г.: През тази година търновски и всебългарски светител е Теодосий II. Но въпросът за престолонаследието е претърпял съществена промяна. Иван Шишман, роден от втория брак на Иван Александър, вече има царска титла (мин. л. Згв Четвероевангелието от 1355/56 — ВМ Add.

4) 1356 г.: През тази година търновски и всебългарски светител е Теодосий II. Но въпросът за престолонаследието е претърпял съществена промяна. Иван Шишман, роден от втория брак на Иван Александър, вече има царска титла (мин. л. Згв Четвероевангелието от 1355/56 — ВМ Add. 39627)18, а може би е провъзгласен и за млад цар, както свидетелствува приписката към Сборника на Пръвослав. Или, казано с други думи, през 1356 г. Иван Срацимир вече е загубил изключителното си положение, отразено в приписката към евангелието на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625). 5) 1352 г.: През тази година търновски патриарх е бил Теодосий II. Данаил, въпреки че нямаме указания за годината, би могъл вече да бъде митрополит на Видин; Иван Срацимир би могъл да бъде „млад цар” (в смисъл на престолонаследник) — имаме основания да допуснем, че старшият брат Михаил Асен вече е бил покойник (Йоан Асен е починал преди 1344/45 г.)18, а предпочетеният по-сетне син от втория брак Иван Шишман, тогава 2—3-годишен, все още не е бил претендент за първенствуващото място. Разривът в царската фамилия е станал малко по-късно. При това положение имаме всички основания да приемем, че Четвероевангелието на видинския митрополит Данаил и приписката към него датират от 1352 г.

Разривът в царската фамилия е станал малко по-късно. При това положение имаме всички основания да приемем, че Четвероевангелието на видинския митрополит Данаил и приписката към него датират от 1352 г. Установяването на точната дата, което е и отговор на поставения по-горе първи въпрос, значително улеснява отговора на втория въпрос, а именно: каква позиция е заемал Иван Срацимир в 1352 г.? Както се казва, тази приписка се схваща като доказателство, че Иван Срацимир вече е бил „дар във Видин”. Вярно ли е това? Повечето изследователи забравят едно нещо: приписката в основни линии не се различа ва от други подобни текстове. В нея се отбелязва, че четвероевангелието е преписано във Видин през царуването на Иван Александър и неговия син Иван Срацимир. И толкова! Нищо не дава основание да се допусне, че Иван - Александровият син вече бил самостоятелен владетел във Видин с титла цар! Но ако това обяснение, което е най-логично, би предизвикало възражения, ще си позволим още два примера. В приписката на монаха Методий Гемист към Анхиалското евангелие (1337) се казва, че книгата е съставена „при царуването на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия син, преблагочестивия цар Иван Асен” 19. На никой изследовател, поне досега, не е хрумнало да твърди, че по това време Иван Асен е царувал в Анхиало! Вторият пример не е по-малко красноречив.

На никой изследовател, поне досега, не е хрумнало да твърди, че по това време Иван Асен е царувал в Анхиало! Вторият пример не е по-малко красноречив. В приписката към Видинския сборник (1359/60) се казва: „в дните на благоверния и превисокия и самодържавния наш цар на българи и гърци Йоан Срацимир” 20. Тази позиция на Иван Срацимир без съмнение е коренно различна от позицията му, отразена в четвероевангелието на митрополит Данаил. При това положение изводът може да бъде само един: през 1352 г. Иван Срацимир все още не е бил във Видин. Всички учени, които твърдят противното, несъзнателно се влияят от факта, че Иван Срацимир наистина е бил владетел на този дунавски град и механически обвързват появата му там с разглежданата тук приписка. И така в 1352 г. Иван Срацимир все още не се е бил установил във Видин. Какво може да се каже тогава за неговото положение? Видяхме, че в надписите към миниатюрата на л. 205г от Ватиканския препис на среднобългарския превод на К. Манасий Иван Срацимир е титулуван цар. Същата титла са притежавали и двамата му братя Михаил Асен и Иван Асен. И ето че в приписката към Данаиловото евангелие се натъкваме на нещо по-различно, ново: за първи път в българската история срещаме титлата млад цар.

Същата титла са притежавали и двамата му братя Михаил Асен и Иван Асен. И ето че в приписката към Данаиловото евангелие се натъкваме на нещо по-различно, ново: за първи път в българската история срещаме титлата млад цар. Нейното обяснение не предизвиква затруднения: очевидно тя се противопоставя на титлата стар цар — титла, която не е засвидетелствувана, но безспорно съответства на цар и самодържец, какъвто е бил Иван Александър. Следователно млад цар би могло да означава само едно: този, който един ден ще замени стария цар, т. е. престолонаследник. Така че титлата млад цар (тя ще бъде използувана още веднъж в българската държавна практика) означава, че в 1352 г. Иван Срацимир е бил наследник на българския престол и може би за пръв път в историята на Второто царство е споделял активно властта на своя баща. Вторият брак на цар Иван Александър, сключен в самия край на 1347 или началото на 1348 г., довел не само до очакваната семейна трагедия, но имал и неочаквани последици за съдбините на българското царство. Наистина през първите пет години нещата не се променили (само Теодора I станала монахиня под името Теофана). По-горе видяхме, че през 1352 г. Иван Срацимир бил официално утвърденият наследник на търновския царски престол. Твърде скоро обаче семейните противоречия наложили своя отпечатък върху държавния живот и преди всичко върху престолонаследието.

Наистина през първите пет години нещата не се променили (само Теодора I станала монахиня под името Теофана). По-горе видяхме, че през 1352 г. Иван Срацимир бил официално утвърденият наследник на търновския царски престол. Твърде скоро обаче семейните противоречия наложили своя отпечатък върху държавния живот и преди всичко върху престолонаследието. Иван Александър — вероятно не без влиянието на втората си съпруга — насочил бащинската си любов към първия си син от Теодора II Иван Шишман и го обявил за престолонаследник. Точната дата на този държавен акт с големи последици не може да бъде установена. Но изместването на Иван Срацимир от 200 първенствуващото място, което той заемал сред царските деца, и по степенното утвърждаване на Иван Шишман могат да бъдат проследени сравнително добре. Terminus ante quem за окончателния срив в Иван-Александровото семейство е 1355/56 г. — годината, през която е завършено четвероевангелието на монах Симон (ВМ Add. 39627). На миниатюрите на л. 2v и 3г художникът е представил царското семейство: Иван Александър, Теодора II, Иван Шишман, Иван Асен, трите дъщери — Кера Тамара, Кера(ца) Мария и Десислава, дори и царският зет деспот Константин. Липсва Иван Срацимир. Това „пропускане” на престолонаследника едва ли е случайно. Тук очевидно се сблъскваме с една демонстрация (семейна и политическа), макар и предназначена за твърде малък и затворен кръг.

Липсва Иван Срацимир. Това „пропускане” на престолонаследника едва ли е случайно. Тук очевидно се сблъскваме с една демонстрация (семейна и политическа), макар и предназначена за твърде малък и затворен кръг. Оправданието за това „екстрадиране” на Иван Срацимир е било намерено лесно. Иван Александър не би могъл да обяви първия си брак за недействителен и по този начин да лиши от престола най-стария си син Иван Срацимир, но за да изпълни това си намерение, той прибягва, може би за първи път в българската история, към една съвсем византийска традиция. Той вероятно се е възползувал от обстоятелството, че Иван Срацимир е бил роден преди неговото възшествие на трона, т.е. преди 1331 г., и е обявил първия си син от новия брак за багренороден. Тази необичайна за българската практика характеристика е засвидетелствувана в 1359 г. (приписката към Германовия сборник), но няма съмнение, че нейната първа поява датира отпреди 1355 — 1356 г. Веднъж узаконил правата на Иван Шишман, за Иван Александър не е било трудно да го обяви и за млад цар, на мястото на Иван Срацимир (приписката към сборника на Пръвослов). Съдбата все пак не е била напълно неблагосклонна към лишения от престолонаследие Иван Срацимир. Цар Иван Александър успял да удовлетвори, макар и отчасти, обезнаследения си син, като му дал старото владение на Шишмановци — Асеневци Видин и неговите околности.

Съдбата все пак не е била напълно неблагосклонна към лишения от престолонаследие Иван Срацимир. Цар Иван Александър успял да удовлетвори, макар и отчасти, обезнаследения си син, като му дал старото владение на Шишмановци — Асеневци Видин и неговите околности. Този акт на българския цар не само потвърдил по законодателен път резултата от окончателната феодализация на страната, но и съдействувал за по-нататъшното развитие на процеса, тъй като твърде скоро от традиционно апанажно владение Видин се превърнал в самостойно царство. За началото на този процес, довел до разцеплението на българската държава, обикновено се сочи един terminus ante quem — 1359/60 г. (приписката в Бдинския сборник) или 1356 г. Изложените по-горе противоречия в царския дом по въпроса за престолонаследието и техния резултат говорят убедително, че Иван Срацимир се е настанил окончателно във Видин между 1352 и 1355/56 г. След като напълно загубил надеждите си за търновския престол, Иван Срацимир се почувствувал с развързани ръце във Видин. И той не закъснял да се възползува от това (вероятно Иван Александър си е затварял очите пред неговите действия): само за няколко години успял да си създаде напълно самостойно положение сред останалите балкански владетели и дори да си присвои най-висшия символ в борбата за хегемония на полуострова — титлата цар и самодържец на българи и гърци.

Все пак през първите петнадесетина години от самостойното си властвуване във Видин Иван Срацимир бил принуден да се съобразява с присъствието на баща си и да уважава в негово лице истинския цар и самодържеца на българите. Този процес, който превър 201 В началото на 1365 г. унгарският крал Луи (Лудвиг) I Анжуйски (и той като своите предшественици се величаел с титлата „rex Bulgariае”) поискал от Иван Срацимир да се признае за васал на унгарската корона. Категоричният отказ на видинския владетел (да не забравяме, че той се титулувал „цар на българи и гърци”!) довел до настъплението на унгарците срещу Видинското царство. Походът на Луи I започнал на 1 май. На 30 май той бил пред Видин, а на 2 юни овладял престолния град. Иван Срацимир и семейството му били пленени и затворени в крепостта Хумник (дн. Босилево в СФРЮ). За кратко време унгарците завладели почти цялата територия на Видинското царство, което било превърнато в унгарска провинция. На първо време тя била управлявана от бана на Братислава Бенедиктус Химфи, а по-сетне от воеводата Дионисиус Лацкфи, който се титулувал „воевода на Трансилвания, управител на Видин и владетел на комитатите Темешвар и Солнок” 36. Унгарците не се задоволили с унищожаването на българската власт и създаването на своя администрация, но и пристъпили към обръщането на православното население в католическата вяра.

Унгарците не се задоволили с унищожаването на българската власт и създаването на своя администрация, но и пристъпили към обръщането на православното население в католическата вяра. В тази си мисия срещу „еретиците” - българи те били подпомагани от францискански монаси, които покръстили около 200 000 души, т. е. една трета от населението на областта. Ако с основание приемем тази цифра за силно завишена, дори за недостоверна, то сигурни извори сочат, че католическата вяра била наложена на самия Иван Срацимир и семейството му. Иван Александър не могъл да попречи с нищо на унгарското нашествие и пленяването на Иван Срацимир, но удобният случай му позволил поне да се намеси в събитията около този конфликт и да организира освобождаването на сина си. Българският цар се възползувал от задържането на император Йоан V Палеолог във Видин и последвалия поход на граф Амедей VI Савойски по българското черноморско крайбрежие, за да организира истинска православна коалиция срещу Унгария. Съгласно с постигнатото споразумение византийският император щял да получи българските градове от Месемврия на юг (завладени от Амедей VI), но трябвало да даде на влашкия воевода Владислав Влайку 180 000 флорина, който от своя страна трябвало да отвоюва Видин от маджарите и да го предаде на Иван Александър.

Съгласно с постигнатото споразумение византийският император щял да получи българските градове от Месемврия на юг (завладени от Амедей VI), но трябвало да даде на влашкия воевода Владислав Влайку 180 000 флорина, който от своя страна трябвало да отвоюва Видин от маджарите и да го предаде на Иван Александър. Освобожденито на Видин станало през 1369 г. Първото прогонване на маджарите не довело до окончателен успех, тъй като те възстановили господството си над града. Накрая се стигнало до преговори, в които от страна на българския цар участвували влашкият воевода Влайку и деспот Добротица. В писмо до бана на България, магистър Петер Химфи (29 август 1369), крал Луи (Лудвиг) писал: „Fidelis noster! Literas vestras recepimus et earum seriem... amus intuitu, ad quarum continentiam respondemus, quod nos imperatorem de Bodinio sub fideiussione Layk [Влайку] voyvode et Dobrotich [Добротица — в рък. Dragych] liberum commisimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita tamen, quod duas filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmittet.” 41 По всяка 202 Вероятност връщането на Иван Срацимир във Видин е станало през есента на 1369 г. Само година и половина след завръщането на Иван Срацимир в престолния му град в историята на българската държава настъпил решителен момент — на 17 февруари 1371 г. починал цар Иван Александър и търновският престол бил зает от Иван Шишман.

Само година и половина след завръщането на Иван Срацимир в престолния му град в историята на българската държава настъпил решителен момент — на 17 февруари 1371 г. починал цар Иван Александър и търновският престол бил зает от Иван Шишман. Не знаем каква е била реакцията на Иван Срацимир, след като е научил за кончината на баща си, тъй като изворите пазят мълчание по този въпрос. Няма да бъде грешно обаче, ако приемем, че той не е сторил нищо, за да потърси законните си права. Неговите стремления са били отправени в друга посока. Не бихме казали, че това е позицията на обиден човек. По-скоро това е позиция, заета след сериозни и зрели размишления. Иван Срацимир не може да не е разбрал, че по-малкият му брат отдавна е бил утвърден като законен наследник на престола и една гражданска война би довела само до трудности. Дори при успех тя би му донесла Търновското царство — сянка от някогашна България, което лежало на пътя на турското нашествие. От друга страна, той имал Видин с всички привилегии, почести и царска титла. По всяка вероятност той решил да се задоволи със сигурното, отколкото да преследва младежките си блянове. От 1371 г. насетне Видин все повече се отделял от Търново, за да се превърне в една от трите Българин, както ще пише по-късно Шилтбергер.

По всяка вероятност той решил да се задоволи със сигурното, отколкото да преследва младежките си блянове. От 1371 г. насетне Видин все повече се отделял от Търново, за да се превърне в една от трите Българин, както ще пише по-късно Шилтбергер. Историята на Видинското царство, или по-точно на Иван-Срацимировото царуване във Видин (защото градът дължи своето възшествие на съдбата на Иван-Александровия син), все още не е написана. Все пак не са малцина изследователите, които по различен повод и на различни места са изказвали отделни съображения, а понякога и категорични преценки. Основният въпрос е бил, а и сега е: статутът на Иван-Срацимировото владение. Обикновено той се определя по твърде проста схема: владетелят има царската титла, следователно владението е царство (владетелят — деспот, а владението — деспотат!)!44 Не почиват на по-сериозни основания и преценките за политическата и културната зависимост на Видин. Преди години Е. Турдяну твърде категорично писа: „Политическото влияние във Видин е било румънско (!), а културното — сръбско.” Неколцина последователи, предимно български, говорят за здравата зависимост на Видин от Търново, а после за сериозното противопоставяне на двете царства. Съдбата на Видин през втората половина на XIV в. е интересен и твърде рядко срещан пример за превръщането на едно апанажно владение (резултат на феодалния процес) в напълно самостойна държавнополитическа единица.

Съдбата на Видин през втората половина на XIV в. е интересен и твърде рядко срещан пример за превръщането на едно апанажно владение (резултат на феодалния процес) в напълно самостойна държавнополитическа единица. Този необичаен статут на Видин е продукт на личните амбиции и действия на Иван Срацимир, на позицията, която той сам си е извоювал и която не се различава от позициите на останалите балкански владетели. Иван Срацимир, както видяхме по-горе, притежавал царската титла със стойност на владетел още през младежките си години. Настанявайки се във Видин, той запазил това най-високо владетелско достойнство. Наистина авторът на приписката към Бдинския сборник го величае като „самодържавен цар на българи и гърци”, но това е по-скоро изява на придворно ласкателство, отколкото отражение на реалната действителност. Титлата на Иван Срацимир е била такава, каквато той 203 сам си я дава в Брашовската грамота: Иванъ Срацимиръ Царъ владеющи. Неговият брат Иван Шишман се е подписвал „цар и самодържец на всички българи и гърци”, но това в никакъв случай не говори за сериозни различия в държавно-правното положение на двамата владетели, тъй като подписът на българския цар следва традицията. В международен план различия между двамата не съществували. Ето как Константинополският патриарх се обръща към Иван Срацимир, когато трябвало да му пише писмо: (бяос ураиреи и варпиархъс ка\ б цт)тро1т6\1тг)<; пръвъ ръв абдтутривъ въ 'у>вс ка\ ФаоиХеа.

В международен план различия между двамата не съществували. Ето как Константинополският патриарх се обръща към Иван Срацимир, когато трябвало да му пише писмо: (бяос ураиреи и варпиархъс ка\ б цт)тро1т6\1тг)<; пръвъ ръв абдтутривъ въ 'у>вс ка\ ФаоиХеа. т 'ов КавТ$ирвпои>): „Еиое0еатаге ка\ иріКохріоргс, атокралор кратюте ка\ авдевра Въсиввс ка\ паовсБовХуарфас кв ауиу> итвевпаре авдема ка«вие тъс в р & в реТріоТТОС,в Таиrei.- в6твтос” 50. Формулата за обръщение към Иван Шишман, изготвена внимателно, отразява действителното положение на търновски цар (Pact- Xevs t& v ВоvХудројв), но не го поставя по-високо от неговия брат. Царското достойнство, което Иван Срацимир е притежавал, не е било единственият белег на неговото най-високо владетелско положение. Иван Срацимир е сякъл монети със собственото си изображение, издавал е грамоти в полза на чужди търговци (Брашовската грамота) и следвайки примера на баща си, провъзгласил своя син и наследник на престола за цар. Личността на владетеля и държавният живот са здраво свързани със съществуването на истински престолен град. Видин е отговарял на всички условия, но все пак Иван Срацимир не закъснява да укрепи неговия авторитет и да се опита да го превърне в своеобразна опозиция на Търново.

Личността на владетеля и държавният живот са здраво свързани със съществуването на истински престолен град. Видин е отговарял на всички условия, но все пак Иван Срацимир не закъснява да укрепи неговия авторитет и да се опита да го превърне в своеобразна опозиция на Търново. Виждаме, че по примера на първите Асеневци той се погрижил да снабди столицата си с мощи на прочути светци, като по този начин укрепи нейните позиции и увеличи славата й на свят и обичан от бога град. Столичният град на Иван Срацимир е един от центровете на българската литература през втората половина на XIV столетие. Оскъдните свидетелства, достигнали до нас, показват недвусмислено, че книжовната дейност се е развивала и процъфтявала под патронажа на владетеля. Вероятно Иван Срацимир се е стремял да подражава на своя баща и е покровителствувал всички изяви на словесната култура, но в същото време се е ръководил от амбициозната идея да превърне Видин в книжовно средище, което поне малко да съперничи на славата на Търновград. За съжаление книжовната продукция на Видин ни е позната твърде слабо. Най-ранният ръкопис е споменатото на няколко пъти четвероевангелие на митрополит Данаил, завършено през 1352 г., някога част от сбирката на лорд Зауч, а сега в Британския музей (ВМ Add. 39625). Безспорно по-голям интерес представлява т. нар.

За съжаление книжовната продукция на Видин ни е позната твърде слабо. Най-ранният ръкопис е споменатото на няколко пъти четвероевангелие на митрополит Данаил, завършено през 1352 г., някога част от сбирката на лорд Зауч, а сега в Британския музей (ВМ Add. 39625). Безспорно по-голям интерес представлява т. нар. Бдински сборник (Гент — Университетска библиотека Ms 408), съставен между 1 септември 1359 и 31 август 1360 г. по заръка на Иван-Срацимировата съпруга Анна. Сборникът има твърде любопитно съдържание: мъченичествата и житията на жени светици (Теодора, Текла, Варвара, Юлияна, императрица Теофана, Мария Египетска), към които е прибавено описание на светите места в Ерусалим. Книжовната дейност във Видин не е престанала и по време на унгарското господство. От това време (1365 — 1369) датира един Апостол (днес в манастира „Св. Павел” — Атон), преписан от двамата братя Драган и Райко 1. През последните години от свободното съществуване на Видин едно име господствува в литературните среди в престолния град на 204 Иван Срацимир — митрополит Йоасаф. Не може да се твърди със сигурност, че е ученик на Патриарх Евтимий, но без съмнение той следва принципите на търновската книжовна школа (едва ли е оправдано твърдението, че той е имитатор на Евтимий), което добре личи от единственията запазена негова творба „Похвално слово за Св. Филотея” 64.

Не може да се твърди със сигурност, че е ученик на Патриарх Евтимий, но без съмнение той следва принципите на търновската книжовна школа (едва ли е оправдано твърдението, че той е имитатор на Евтимий), което добре личи от единственията запазена негова творба „Похвално слово за Св. Филотея” 64. Църквата е онази сфера от обществения живот, която е предлагала на Иван Срацимир чудесната възможност да се разграничи от Търновското царство. Видинският владетел не се е решил изведнъж на тази стъпка — да скъса с Търновската патриаршия и да приеме църковното върховенство на Константинопол. Необходими са били много размисли, за да се наруши столетната традиция, да се напусне църквата майка и да се приобщи към една чужда, понякога враждебна на българщината религиозна институция. И все пак Иван Срацимир се осмелил да стори това в 1381 г.: по негово искане Константинополската патриаршия определила за видински митрополит Касиний. Така и тази здрава нишка, свързвала Видин с Търново, била скъсана. Всички тези действия на Иван Срацимир, които довели до постепенното формиране на самостоятелна политико-държавна единица, били косвено насочени срещу Търновското царство. И това било съвсем естествено. Но историческите извори не са съхранили никакви сигурни сведения за военни стълкновения между Видин и Търново, както категорично и малко необмислено твърдят някои изследователи.

Всички тези действия на Иван Срацимир, които довели до постепенното формиране на самостоятелна политико-държавна единица, били косвено насочени срещу Търновското царство. И това било съвсем естествено. Но историческите извори не са съхранили никакви сигурни сведения за военни стълкновения между Видин и Търново, както категорично и малко необмислено твърдят някои изследователи. Подобни твърдения почиват на легенди и на презумцията, че двамата братя (Иван Срацимир и Иван Шишман) са имали причина да се спречкат. Политическият живот на Балканите през последната четвърт на XIV век бил фокусиран в една точка — турската опасност. Сравнително отдалечен от основните направления на турските завоевателни походи, скрит зад стените на видинската крепост, Иван Срацимир се чувствувал в относителна безопасност. Турската армия обаче не подминала и неговата малка държавица. Обикновено се приема, че след похода на Али паша през 1388 г. срещу Търновското царство и Добруджа Иван Срацимир се видял принуден да се признае за турски васал и да приеме чужд гарнизон в столичния си град. Липсата на извори не позволява да се проследи съдбата на Видинското царство през следващите няколко години, изпълнени с решителни събития (битката при Косово поле, покоряването на Търново, битката при Ровине, смъртта на Иван Шишман). Може би Иван Срацимир е смятал, че все още не е дошъл неговият ред и че би могъл да остане владетел във Видин под турски сюзеренитет.

Може би Иван Срацимир е смятал, че все още не е дошъл неговият ред и че би могъл да остане владетел във Видин под турски сюзеренитет. Свидетелство за неговата безпомощност, за неговата приспособимост към новата обстановка е епизодът, разказан от Йоасаф. Видинският митрополит пише, че на втората година след падането на Търново Иван Срацимир проводил в доскорошната българска столица. Надеждите на Иван Срацимир сякаш щели да се оправдаят. През лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на унгарския крал Сигизмунд, която влязла във Видин, а неговият господар отхвърлил турския сюзеренитет. Но радостта била кратка. На 25 септември край Никопол кръстоносната армия претърпяла катастрофално поражение, което решило изхода на кампанията и в частност съдбата 205 Иван Срацимир бил женен за Анна, дъщеря на влашкия воевода Николае Александру Басараб (1352 — 1364). По всяка вероятност бракът е бил сключен между 1352 и 1355/56 г., т. е. по времето, когато Иван Срацимир е бил провъзгласен за видински владетел. От този брак се родили три деца — един син, на име Константин (I, №50)^ и две дъщери, за които се говори в писмото на унгарския крал Луи (Лудовиг) I Велики от 29 август 1369 („... quod duas Alias suas idem imperator..,” 74). Едната от тях се наричала Доротея (I, № 51), а името на другата е неизвестно.

quod duas Alias suas idem imperator..,” 74). Едната от тях се наричала Доротея (I, № 51), а името на другата е неизвестно. / водил от един основен композиционен похват, а именно: поставяйки в центъра Асен и Иван Срацимир, от другата страна на владетеля (дясната) той е изобразил покойният Иван Асен и ангел Господен. Както се вижда, тази подредба следва из брояването в припискате към Софийския псалтир с едно различие: Иван Асен, който вече не е бил между живите, е поставен отделно и е получил място от дру гата страна на баща си. С Б Л, 3, 109 — И О (превод). в Дуйчев.

СБК. Т., с. 389 (преди 1360 г., в началото на царуването на Иван Срацимир във Видин); Ал. Бурмов. Хронологически бележки за търновските патриарси Теодосий I и Теодосий II. — ИБИД, XXII — XXIV, 1948, с. 10 (след 1348 г „вероятно 1352 или 1356 г.); Turdeanu. La Sitterature bulgare, р. 39(1348r.); Bdinski zbomik, p. 21, n. 37, p. 26, n. 37 (1348г.); Славянски ръкописи от Британския музей и библиотека. С „1976: Евангелски текстове, №5 (началото на втората половина на XIV в.); Живкова. Четвероевангелиего, с. 33 (1355/56 г.); История. Т.З.с.437 (1348 г.). 13 В центъра на миниатюрата е представен Иван Александър; от дясната му страна — Иван Асен, а от лявата — Михаил Асен. 206 нията в бел.. рията на България, с. 109. 207 40 р ю з е л е в. Chronicon Mesembriae, 162 — 163 (с посочване на по-старата литература). ски изследвачи (С. L Dumitrescu. Le Voïvode donateur de la freeque de Saint-Nicoiae Domnesc [Arges] et le problème de sa domination sur Vidin au XIVe siècle — RESEE, 1979, 3, 541 — 558) да докажат влашко господство над Видин през 70-те години на XIV в. Критика на подобни опити у М. Нолбан. Peut-il être question d’une seconde occupation roumaine de Vidin par Radu Ier — RESEE, 1980, 3, 443 — 457.

Peut-il être question d’une seconde occupation roumaine de Vidin par Radu Ier — RESEE, 1980, 3, 443 — 457. Спекулира се и с тезата за сръбско културно влияние във Видин след завоеванията на Стефан Душан. Единственият пример в подкрепа на това е Елинският сборник, за който всички изследвачи пишат, че е сръбска редакция (Иречек. История на българите, с. 375, бел. 33; Turdeanu La littérature bulgare, p. 41; Е. Voordecker c. — In: Bdinaki zbomik, p.). Наистина Бдинският сборник е първият точно датиран безюсов български книжовен паметник. Но тази особеност има обяснение. Възприемането на някои белези на сръбския правопис в този интересен паметник е своеобразна опозиция на Търново, реакция срещу династическата политика на Иван Александър, каквато реакция е и титулуването на Иван Срацимир „цар и самодържец на българи и гърци”, намерило място в приписката към сборника (Bdinaki zbomik, р. 242). Един преглед на цялостния книжовен живот във Видин в никакъв случай не дава основание да се говори за трайно сръбско влияние. 47 По своя особен статут Видинското царство би могло да бъде съпоставено единствено с византийска Морея през втората половина на XIV — първата половина на XV в. (апанаж на династията на Палеолозите). Но деспотите в Мистра, макар и твърде свободни в своите действия, все пак са били изцяло подчинени на константинополския василевс, единствения самодържец на империята.

Но деспотите в Мистра, макар и твърде свободни в своите действия, все пак са били изцяло подчинени на константинополския василевс, единствения самодържец на империята. Позицията на Иван Срацимир не би могла да бъде съпоставена и с управлението на Мануил II Палеолог в Солун в годините 1382 — 1387 (вж. Dennis. Man. II Palaeologus. passim) и тъкмо това определя нейната изключителност и невъзможност да бъде включена в някоя позната типологическа схема. 48 Цлъински й. Грамоти, №7, с. 30. 49 Традицията възхожда към цар Калоян, признат от византийската аристокра- 208 tica, 2, 1958, 345 — 365; Idem, Despre „groscii cucasca” de Ivan Sracimir, 1360 — 1369. — Studii şi cercetări de bibliologie, 2, 1957, 314 — 319; T. G e r a s i m o v. Monede româneşti şi bulgăreşti din secolul al XIV-lea din necropola de Rnga comuna Negovanovţi (reg. Vidin). — Studii şi cercetări de istorie veche, 15, 1964, 1, 149 — 152; N. C o n s t a n t i n e s c u. O monedă bulgară găsită la Coconi — Ilfov. — Studii şi cercetări de istorie veche, 1968, No 3, 541 - 543. 66 Някои изследователи — от М. Дринов до П. Петров — приемат, че Иван

— Studii şi cercetări de istorie veche, 1968, No 3, 541 - 543. 66 Някои изследователи — от М. Дринов до П. Петров — приемат, че Иван Срацимир е скъсал с Търновската патриаршия още в 1371 г. Основание за това твърдение те намират в един недатиран акт, който в ръкописа (Vindeb. hist. 47) стои между актите на патриарх Филотей от времето на второто му светителствуване 14 Фамилията на Асеневци... 209 Иван Асен е син на цар Иван Александър от брака му с Теодора I. За времето на неговото раждане, както и за това на неговия поголям брат Иван Срацимир, разполагаме с един, макар и твърде широк, terminus ante quem — 1337 г. Все пак някои съображения, макар и твърде условни, позволяват да се допусне, че той се е родил към 1328— 1331 г., т. е. в годините, когато Иван Александър все още е бил деспот и е пребивавал в своя апанаж с център Ловеч. Сред синовете от първия брак на българския цар Иван Асен е бил трети по възраст. Това предположение се доказва от приписката — похвала към Софийския песнивец (псалтир), където той е отбелязан след Михаил Асен и Иван Срацимир и не може да бъде оспорено от миниатюрата на л.205г от среднобългарския превод на К. Манасий (Cod. Vat. Slav. II) 4.

Това предположение се доказва от приписката — похвала към Софийския песнивец (псалтир), където той е отбелязан след Михаил Асен и Иван Срацимир и не може да бъде оспорено от миниатюрата на л.205г от среднобългарския превод на К. Манасий (Cod. Vat. Slav. II) 4. Иван Асен е споменат само в два точно датирани извора. Първият е цитираната по-горе приписка към Софийския псалтир, завършен през 1337, в която той е заел място сред членовете на Иван-Александровото семейство. Значително по-интересен е вторият текст. Това пак е приписка, но вече към евангелие, написано на гръцки език в Анхиало от „жертвоприносителя, грешен и небрежен монах Методий Гемист, напълно неграмотен” — както самият той е казал за себе си. Ето пасажа от приписката, който представлява особен интерес: „Онзи, който прите- 210 жава настоящата богоречива книга на четиримата евенгелисти и светоспасители, [по име се] зове Йоан, жертвоприносител и пръв от всички жертвоприносители на града Анхиало, съобразно с изпълвания закона сан, издигнат от великия патриарх Теодосий Търновски, при царуването на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия син, преблагочестивия цар Иван Асен. Безспорно най-любопитният факт тук е царската титла на Иван Асен. Но този факт веднага ни изправя пред две трудности: кога и за що Иван Александър е обявил третия си син за цар и свой съвладетел?

Безспорно най-любопитният факт тук е царската титла на Иван Асен. Но този факт веднага ни изправя пред две трудности: кога и за що Иван Александър е обявил третия си син за цар и свой съвладетел? За щастие приписката на Методий Гемист е точно датирана. Евангелието е завършено „в годината 6845 (=1337), индикт 5-и, в месец май 21-и”. Следователно тази дата е сигурен terminus ante quem за коронацията на Иван Асен. Но от друга страна, в приписката към Софийския псалтир, завършен също през 6845 (=1337), от тримата братя само първородният Михаил Асен има царска титла. Очевидно тук не може да става дума за неволен пропуск на преписвача или по-точно на автора на приписката, тъй като книгата е поръчана от самия Иван Александър и е предназначена за царската библиотека. При това положение ни остава да приемем само едно: понеже не знаем месеца, през който е завършен Софийският псалтир (във всички случаи преди май 1337 г., когато Методий Гемист е завършил своето евангелие), можем да смятаме 1 септември 6845 (=1336) за условен terminus post quem за удостояването на Иван Асен с царска титла и провъзгласяването му за съвладетел. Но разбира се, точната дата трябва да бъде отместена с един месец напред — време, необходимо за завършването на поръчания от Иван Александър псалтир.

Но разбира се, точната дата трябва да бъде отместена с един месец напред — време, необходимо за завършването на поръчания от Иван Александър псалтир. По-трудно е да се намери отговор на втория въпрос: Защо Иван Александър, след като вече е бил обявил за съцар първородния си син Михаил Асен (а вероятно и втория Иван Срацимир), е постъпил по същия начин и с Иван Асен? Разбира се, когато се опитваме да разгадаем действията на Иван Александър или поне да открием някои от мотивите, от които се е ръководел, ние приемаме като безусловна истина написаното от Методий Гемист, т.е. монахът от Анхиало не е бил в действителност толкова „небрежен” и „напълно неграмотен”, за да припише неоснователно царската титла на Иван Асен или пък да го сбърка с брат му Михаил Асен (или Иван Срацимир?). И така и тримата братя (приемаме, че Иван Срацимир не прави изключение), макар и в различно време (?), са били удостоени с титлата цар. Тъй като това е първият подобен случай в българската история, не можем да се опрем на традиция и да потърсим аналогии в миналото. Но обяснението на тези действия едва ли би ни затруднило: Иван Александър, „цар и самодържец на всички българи и гърци”, ръководен от чисто идеологически причини, е дал царско достойнство на всичките си синове.

Но обяснението на тези действия едва ли би ни затруднило: Иван Александър, „цар и самодържец на всички българи и гърци”, ръководен от чисто идеологически причини, е дал царско достойнство на всичките си синове. Миниатюрите на Ватиканския препис от среднобългарския превод на К. Манасий (Cod. Vat. Slav. II) поставят един интересен въпрос: женен ли е бил Иван Асен или не? Основание за подобно питане ни дава преди всичко миниатюрата на л. 2г, на която е представено оплакването на покойния Иван Асен. Зад майката на починалия Теодора I, която заема почти централно място в сложната композиция, е изобразена фигура на млада жена, почти девойка, в черно траурно облекло. Обяс- I 211 нявайки тази сцена, Ив. Дуйчев пише: „... по всяка вероятност това е 14- или 15-годишната съпруга на Иван Асен, византийската принцеса Ирина, сестра на император Йоан V Палеолог (1341 — 1391).” Част от това обяснение е грешно, тъй като за тази византийска принцеса е бил женен Михаил Асен. Иначе Ив. Дуйчев е прав: въпросната женска фигура може да бъде отъждествена единствено със съпругата на покойника, но не и с неговата сестра, както са склонни да приемат някои учени. За съжаление ние не знаем нищо за тази Иван „Александрова снаха”. Три от миниатюрите на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II) свидетелствуват за смъртта на Иван Асен. Неизвестна остава само датата.

За съжаление ние не знаем нищо за тази Иван „Александрова снаха”. Три от миниатюрите на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II) свидетелствуват за смъртта на Иван Асен. Неизвестна остава само датата. Някои детайли от изображенията ни помагат да се доближим до тази дата. Няма съмнение, че на миниатюрата на л. 26 е изобразена първата съпруга на Иван Александър и майка на Иван Асен Теодора I. При това положение terminus ante quem за кончината на царския син е вторият брак на неговия баща, т.е. последните месеци на 1347 г. или самото начало на 1348 г. От друга страна, с основание се приема, че Cod. Vat. Slav. II е приготвен, когато Теодора I все още е била съпруга на Иван Александър (в противен случай тя едва ли би присъствувала на миниатюрата, която представлява царското семейство). Следователно датата, на която е бил завършен илюстрованият препис на Манасиевата летопис, е още по-сигурен terminus ante quem. А тази дата е 1344 — 1345 г. Струва ни се, че би могло да се направи още една стъпка, а именно: годината, в която е починал Иван Асен, в никакъв случай не може да се отдалечава от времето, когато е бил завършен Cod. Vat. Slav. II.

А тази дата е 1344 — 1345 г. Струва ни се, че би могло да се направи още една стъпка, а именно: годината, в която е починал Иван Асен, в никакъв случай не може да се отдалечава от времето, когато е бил завършен Cod. Vat. Slav. II. Това е събитие, което е станало непосредствено преди илюстрирането на ръкописа; събитие, което е поразило дълбоко царското семейство и е намерило отклик в три от сцените, украсяващи ръкописа, предназначен за царската библиотека. И последен въпрос: при какви обстоятелства е починал Иван Асен? За съжаление липсват сигурни данни, за да се даде отговор на този въпрос. Наистина отново би могла да бъде привлечена „Безименната българска летопис”, но за затрудненията при нейното използуване вече стана дума. Все пак ще цитирам откъса от текста, който би могъл да ни бъде полезен: „И премина Аморат, синът Орканов, с турците в 6834 (1326 г.) година и се отправиха против Средец. Българските войни се събраха под началството на Александровия син Асен и стана голям бой. Тогава убиха Асеня и почина голямо множество българи.” Поменатият Асен без особена трудност би могъл да бъде отъждествен с Иван Асен, но останалите подробности от разказа не биха могли да получат задоволително обяснение. Иван Асен, както и по-големият му брат Иван Срацимир, са споменати за...

Тогава убиха Асеня и почина голямо множество българи.” Поменатият Асен без особена трудност би могъл да бъде отъждествен с Иван Асен, но останалите подробности от разказа не биха могли да получат задоволително обяснение. Иван Асен, както и по-големият му брат Иван Срацимир, са споменати за... 8 Наистина липсва указание за провъзгласяването на Иван Асен за цар, както и 69. 9 Припискате към Анхиалското евангелие повдига един интересен въпрос: защо Методий Гемист е предпочел да спомене Иван Асен вместо първородния царев син Михаил Асен (както е например в надписа върху обковката на иконата, Сп. Богородица Умиление от Несебър)? Или защо не е споменал и тримата царски синове? 10 Иван Александър е постъпил по този начин и с двамата си синове от втори брак — Иван Шишман и Иван Асен. Вж миниатюрата на л. 37 в Четвероевангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627): Живкова. Четвероевангелието, табл. И; тук, I, №44 и №45. Тук е мястото да се отбележи едно любопитно явление: Иван Александър не е заимствувал византийския обичай, според който по-малките синове на владетеля получават деспотско достойнство. дрехи; лявата половина е заета от Авраам — старец с дълга коса и голяма брада — седнал на престол; той протяга лявата си ръка, за да посрещне Иван Асен, а с дясната е прегърнал малка гола човешка фигура, персонифицираща душата на покойника (?).

дрехи; лявата половина е заета от Авраам — старец с дълга коса и голяма брада — седнал на престол; той протяга лявата си ръка, за да посрещне Иван Асен, а с дясната е прегърнал малка гола човешка фигура, персонифицираща душата на покойника (?). Надписът, придружаващ миниатюрата, гласи (след цитат от Лука, XXII, 213) Несигурност, неяснота, дори бъркотия тегнат върху личностите на Иван Александровите дъщери. Трудно биха се намерили двама изследователи, които са единодушни, когато става дума за броя, възрастта, произхода по майка и съдбата на всяка една от дъщерите на българския цар. Тази неустановеност може би намира своето оправдание в оскъдните извори. Може би защото дори и тези извори, които са на разположение, са неизучени задоволително. Тъкмо това е причината за липсата на ясна представа за семейството на Иван Александър. Личността на кера Тамара (пера Вамарь) не прави изключение. Общоприето е, че тя е най-голямата дъщеря на Иван Александър. Но сякаш с това свършва единомнението и започва излагането на разноречиви схващания. Ето защо е необходимо първо да се приведат в ред познатите ни извори. Кера Тамара е спомената в четири различни извора: 1) Евангелието, преписано от монаха Симон в 1355/56 г. (ВМ Add. 39627) (изображението и надписа към него); 2) Бориловият синодик (Палаузов препис); 3) Безименната българска летопис; 4) Историческото съчинение на Халкокондил.

Кера Тамара е спомената в четири различни извора: 1) Евангелието, преписано от монаха Симон в 1355/56 г. (ВМ Add. 39627) (изображението и надписа към него); 2) Бориловият синодик (Палаузов препис); 3) Безименната българска летопис; 4) Историческото съчинение на Халкокондил. Съпоставянето на всички сведения, почерпани от тези извори, води до следните изводи: извори 1, 2 и 3 говорят за едно и също лице (кера Тамара); същата група свидетелствува, че става дума за дъщеря на българския цар Иван Александър. Според извори 2 и 3 кера Тамара е дадена за жена на султан Мурад. Този факт е свързващо звено между първите три извора и Халкокондил (той съдържа някои различия или по-скоро деформации на фактите, за които ще стане дума по-долу), съобщаващ същото събитие. При това положение може да се направи само един извод: и четирите извора дават сведения за едно и също лице — кера Тамара, дъщеря на цар Иван Александър. Но това съпоставяне предполага и още едно, и то твърде важно заключение: основните факти във въпросните извори не подлежат на съмнение, тъй като се намират в различни, независими един от друг извори. Името на Иван-Александровата дъщеря, макар и твърде рядко срещано през българското средновековие, не е непознато за Асеневата фамилия. Неговата употреба през четиринадесетото столетие може да се обясни само по един начин — здраво придържане към традицията.

Името на Иван-Александровата дъщеря, макар и твърде рядко срещано през българското средновековие, не е непознато за Асеневата фамилия. Неговата употреба през четиринадесетото столетие може да се обясни само по един начин — здраво придържане към традицията. Това стремление удовлетворява семейни амбиции, но и служи на пропагандата. Що се отнася до понятието кера, за него вече стана дума8: то възхожда към Kvpd и се е получило още на гръцка почва чрез преминаването на v в е; в България е познато от края на XIII в. и се използува като обръщение към жени, принадлежащи само към царското семейство. Един от спорните въпроси около личността на Тамара е въпросът за нейния произход или казано по-точно, коя от двете съпруги на Иван Александър е майка й. Малцина са изследвачите, които са склонни да 214 приемат, че тя е родена от Теодора III. Мнозинството приема a priori, без каквито и да било доказателства, че Тамара е дъщеря от втория брак. Старобългарските текстове не сочат майката: в два от тях се казва, че тя е царева дъщеря (Евангелието от 1355/56 г. и „Синодика”), а в третия („Безименната българска летопис”) е отбелязано, че е сестра на Иван Шишман.

Старобългарските текстове не сочат майката: в два от тях се казва, че тя е царева дъщеря (Евангелието от 1355/56 г. и „Синодика”), а в третия („Безименната българска летопис”) е отбелязано, че е сестра на Иван Шишман. Изненадващо малко по-обстоятелствен е Халкокондил: „Шишман, синът на Александър, проводил пратеници при Мурад, сключил договор и съюз, така че да гледат (заедно) враг и приятел; и направил родство, като дал на Мурад дъщеря си, която се отличавала със своята хубост и произхождала от еврейката, за която се оженил, бидейки от нея наранен.” Първата грешка на Халкокондил е очевидна: за еврейката е бил женен не Иван Шишман, а баща му Иван Александър. На пръв поглед тази корекция поставя всички факти на местата им и въпросният текст добива своя истински вид, от което следва, че Тамара (макар неспомената по име, ясно е, че става дума за нея) е дъщеря на Иван Александър и покръстената еврейка, „новопросветената царица” Теодора П. Но тази поправка не може да обясни всичко, тъй като българските извори са единодушни: Тамара е дадена на Мурад не от баща си, а от брат си. При това положение можем ли да се доверим на третото твърдение на Халкокондил, а именно: Тамара е родена от втория брак на баща си? Струва ни се, че това е невъзможно.

При това положение можем ли да се доверим на третото твърдение на Халкокондил, а именно: Тамара е родена от втория брак на баща си? Струва ни се, че това е невъзможно. Знаем с абсолютна сигурност, че преди 1355/56 г. Тамара е била омъжена за деспот Константин (миниатюрата на л. 2Vв Евангелието от Британския музей). Дори да приемем, че е встъпила в брак на 14 — 15 г. (няма никакво основание да се допусне, че се е омъжила по-млада), тя се е родила най-късно към 1340 г. Следователно тя е дъщеря на Иван Александър от брака му с Теодора I, тъй като българският цар се е оженил втори път най-рано в последните месеци на 1347 г. Следващият момент от биографията на Тамара, който ни е познат, е нейният брак с деспот Константин. Както вече видяхме, за хронологията на това събитие имаме известна представа (terminus ante quem: 1355/56), но личността на съпруга е покрита с отпечатъка на неизвестността, тъй като той не е споменат в други извори. На Й. Иванов дължим отъждествяването на царевия зет с Константин Деянов, тъст на византийския император Мануил II Палеолог, загинал в битката при Ровине (1395). Това схващане на известния български учен получи голямо разпространение, но в същото време срещна и сериозен отпор, поради очевидните несъответствия между личността на деспот Константин и Константин Деянов.

Това схващане на известния български учен получи голямо разпространение, но в същото време срещна и сериозен отпор, поради очевидните несъответствия между личността на деспот Константин и Константин Деянов. Без да повтарям изложените вече аргументи (преди всичко на Б. Ферянчич), ще отбележа само, че по всяка вероятност Константин е бил виден търновски болярин, който след сватбата си с царската дъщеря Тамара е получил от своя тъст Иван Александър най-високото дворцово достойнство — деспот. Последният и най-интересен момент от живота на кера Тамара е нейната брачна връзка със султан Мурад I — момент, оставил трайни дири както в писмените извори, така и в народната памет. Но тъкмо това събитие предизвиква недоверие сред историците: „Историческата наука не е установила със сигурност дали действително именно първата дъщеря на Иван Александър е била дадена за жена на султан Мурад (sic).” Това мнение безспорно има своите корени в писаното от Й. Иванов, който, комбинирайки произволно имената и личностите на Иван- 215 Александровите дъщери, заяви категорично, че за съпруга на Мурад била дадена Мария-Десислава (sic). Като прескачаме безспорния факт, че българският цар не е имал дъщеря с подобни имена, ще отбележим, че пренебрежението на Й. Иванов към изворите се основава на два факта: Тамара е била вдовица, и то на възраст около 40 години. Тъкмо това не предполагало тя да бъде дадена за съпруга на султана.

Тъкмо това не предполагало тя да бъде дадена за съпруга на султана. Тези аргументи на нашия учен нямат стойността, която той иска да им придаде, и да опровергаят изворите, с които разполагаме. Това, че Тамара е била вдовица, не е била никаква пречка да встъпи в нов брак. Що се отнася до нейната възраст, твърдението на Й. Иванов е произволно. Със същото основание може да се твърди, че тя не е била на повече от 32 — 33 години. Като прибавим към това, че тя е била прочута хубавица — факт, подчертаван от изворите — и че Мурад едва ли се е ръководил от емоционални съображения, а по-скоро от политически (за него Тамара е била заложница), споменатият брачен съюз е бил напълно възможен. Когато разглеждаме този последен етап от живота на Тамара, се натъкваме на едно действително затруднение: датата на събитието. Навремето П. Ников предложи, без особени доказателства, годината 1375^24. Докато в Синодика няма никакви хронологически указания, то останалите два извора позволяват да се потърси точната дата. В „Безименната българска летопис” пожертвуването на Тамара — залогът за мира между българи и турци, е поставено веднага, след като Иван Шишман заел престола на покойния си баща. От своя страна това събитие е разказано непосредствено след съобщението за кончината на Иван Александър.

В „Безименната българска летопис” пожертвуването на Тамара — залогът за мира между българи и турци, е поставено веднага, след като Иван Шишман заел престола на покойния си баща. От своя страна това събитие е разказано непосредствено след съобщението за кончината на Иван Александър. Халкокондил също представя Тамара като гаранция за мира, постигнат в резултат на пратеничеството на българския цар до султана. Тези усилия на Иван Шишман да уреди отношенията си с турците трябва да бъдат обвързани с определено събитие — злощастната битка край Марица (26 септември 1371) или снеговото възшествие на трона (след 17 февруари 1371), каквато е била обичайната междудържавна практика. При това положение можем да приемем, че кера Тамара е била дадена на султан Мурад I или между 17 февруари (смъртта на Иван Александър) и 26 септември 1371 (сключеният мир е определил и поведението на българския цар по време на сражението край Марица), ако се ръководим от известието в Българската летопис, или пък веднага след 26 септември 1371 г., ако съчетаем това известие с писаното от Халкокондил.^27 За съжаление саможертвата на Тамара, както би трябвало да се очаква, не оказва влияние върху българо-турските отношения. Но поведението на българската принцеса заслужило признанието на нейните съвременници: „На кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, съпруга на великия амир Амурат, която му бе отдадена заради българския род.

За съжаление саможертвата на Тамара, както би трябвало да се очаква, не оказва влияние върху българо-турските отношения. Но поведението на българската принцеса заслужило признанието на нейните съвременници: „На кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, съпруга на великия амир Амурат, която му бе отдадена заради българския род. И тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет!”^28* 216 Иван Александър Десислава и Василиса (№ 44 и № 47), както и тъщата на цар Иван Шишман Десислава са титулувани „госпожи” (Пак там, § 125,127, с. 89). 11 А л. Бурмов допуска, че Иван Александър е имал дъщеря от първия си брак, 12 История. Т. 3, с. 338: Кера Тамара, Кераца и Десислава — дъщери от Теодо La peinture bulgare. Recklinghausen, 1974, 100—101; Живкова. Четвероевангелието, с. 67. Косвено това мнение е отразено и от К. Вайцман, който приема, че дъщерята на Константин Деянов, съпруга на Мануил II Палеолог и ктиторка на билатералната икона от Паганово, е внучка на българския цар Иван Александър: „as a gift by the Byzantine Empress Helen, wife of Manuel II, granddaughter of the Bulgarian Czar Ivan Alexander to commemorate the death of her father, the despot Constantin Dejanov, who was killed in 1395 in the battle against the Turks”. Вж: K. Weitzmann.

Вж: K. Weitzmann. The Icon. Holy Images — Sixth to Fourteenth Century. New York, 1978, p. 132, Pl. 47. скнх писаннь1Х рукописях, хранящихея в Лондоне и Оксфорде. — ЖМНПр, 1878, 217 качи Шишман, син на Александър. Аморат изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше (к. м. — И. Б.), даде сестра си, царицата госпожа Тамара (превод на Ив. Дуйчев — СБИ, 3, с. 87). Ив. Дуйчев (От Черномен до Косово поле, с. 561) пише, че женитбата на Тамара е вмъкната между две точно датирани събития, а именно битката при Черномен (26 септември 1371) и повторното завладяване на Сяр от турците (1376). В общи линии това е вярно, но имаме две бележки: 1) Както вече се каза, преговорите между Иван Шишман и Мурад се здраво свързани преди пасажа за битката при Черномен, тъй като го предшествува по време. Говори за настъпление на Мурад срещу българите след битката при Черномен и едва след това за преговорите, довели до женитбата на Тамара.

№ 43. КЕРА (ЦА) МАРИЯ - МОНАХИНЯ МАКАРИЯ (1348 - 1402?) Личността на Иван-Александровата дъщеря Кераца, или по-точно Кера[ца] Мария, сякаш най-често е привличала вниманието на изследователите. Подобен интерес е оправдан и лесно обясним. Но наред с това тя е била обект на недоразумения, бихме казали дори на мистификации, които хвърлят сянка върху положението ѝ в царското семейство. Тези недоразумения, макар и датиращи отдавна, тежат и до днес и са пречка по пътя на възстановяването на нейната биография. Ето защо, преди да представим нейния жизнен път, трябва да се опитаме да отстраним тези пречки. Преди повече от сто години К. Иречек пише: „Там (ММ, I. № 185 — И. Б.) тя е наречена Кераца. Gregoras, III, с. 557 я нарича Мария. В поменика (Синодика — И. Б.) е просто Василиса” 2. Няколко десетилетия по-късно Й. Иванов буквално повтаря казаното от чешкия учен: „Александър е имал още две по-малки от Тамара дъщери: едната наричана госпожа (?) Василиса, или госпожа Кираца (кора Кораца) или още Мария”3. По всяка вероятност двамата известни познавачи на българското минало се основават на едно натрапващо се на пръв поглед съпоставяне, а именно: Кераца е изобразена в Евангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, f. 2V), но името ѝ е пропуснато в Синодика. Василиса отсъства от семейните портрети в Евангелието, но затова пък е спомената в Синодика.

39627, f. 2V), но името ѝ е пропуснато в Синодика. Василиса отсъства от семейните портрети в Евангелието, но затова пък е спомената в Синодика. Следователно двете лица могат да бъдат отъждествени. Правилни ли са тези разсъждения? Нека първо се спрем на отсъствието на Кера[ца] Мария от Синодика. По-долу ще видим, че през 1356 г. тя е напуснала България и повече не се е завърнала в родината си (поне... сведения за това липсват). Но дори и да се е появявала инцидентно в Търново, тя вече не е била свързана с българската действителност и естествено не е попаднала в погледа на автора на добавките към Синодика. Второ, ние не знаем със сигурност кога са направени въпросните добавки, но може да се допусне, че това е станало преди завладяването на Търново от турците, т. е. поне десетина години преди смъртта на кера Мария. Това съвсем задоволително обяснява отсъствието на тази Иван-Александрова дъщеря от един текст, който има формата и съдържанието на поменик.

Това съвсем задоволително обяснява отсъствието на тази Иван-Александрова дъщеря от един текст, който има формата и съдържанието на поменик. Този аргумент става още по-силен, като припомним, че от Синодика липсват не само Иван Срацимир и Иван Шишман (вероятно живи преди окончателната редакция на текста), но и Михаил Асен и Иван Асен, и двамата покойници отпреди 1355 г. Отсъствието на последните двама може да бъде обяснено само по един начин (ако отхвърлим мисълта за пренебрежението към братята на Иван Шишман от първия брак на баща му?): и двамата са изчезнали от историческата сцена твърде отдавна и съзнанието на съвременниците не е било обременено с мисли за тях. Най-сетне скромното споменаване на Василиса в Синодика (господжа Василиса) никак не съответствува на положението на кера Мария — византийска императрица, майка и баба на императори. Отсъствието на Василиса от миниатюрата в Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627, f. 2V) не е сериозен аргумент и не заслужава внимание. Безспорно тази дъщеря на Иван Александър е родена от втория брак на царя, и то след 1355/56 г., т. е. след като е било завършено евангелието. И така, няма никакви сериозни основания за отъждествяването на Кераца от миниатюрата с Василиса от Синодика. Без съмнение това са две различни дъщери на цар Иван Александър и първата от тях, тази, която ни интересува в случая, имала кръщелното име Мария.

И така, няма никакви сериозни основания за отъждествяването на Кераца от миниатюрата с Василиса от Синодика. Без съмнение това са две различни дъщери на цар Иван Александър и първата от тях, тази, която ни интересува в случая, имала кръщелното име Мария. Пред това собствено име е било поставено според обичая на епохата обръщението кера, от което се е получила диминуитивната форма Кераца — така както го намираме в надписа към миниатюрата в Евангелието от 1355/56 или гръцкото засвидетелствувано в патриаршеския акт от 1355 г., за който ще стане дума по-сетне. Кога е била родена кера Мария и коя е била нейната майка? Единствено указание за възможната година намираме у Ник. Григора. Византийският историк пише, че Мария (съгласно брачния договор от 1355 г.) пристигнала в Константинопол, когато нейният съпруг Андроник бил на девет години, а тя почти на толкова. Григора сравнително точно определя това събитие — след смъртта на сръбския цар Стефан Душан (20 декември 1355) и последвалия сблъсък между Стефан Урош и неговия чичо Симеон Урош Палеолог, т. е. към пролетта на 1356 г. Но тук се натъкваме на едно противоречие. Знаем, че Андроник IV е роден на 11 април 1348 г. Следователно през пролетта на 1356 г. той е бил на осем, а не на девет години.

Знаем, че Андроник IV е роден на 11 април 1348 г. Следователно през пролетта на 1356 г. той е бил на осем, а не на девет години. Дали Григора е сбъркал годините на византийския престолонаследник или пък пристигането на Мария в Константинопол трябва да бъде отместено с една година напред? Но независимо от това, кое от двете решения ще изберем, едно нещо остава непроменено: Мария е била почти връстница на Андроник, т. е. тя е родена най-късно в началото на лятото на 1348 г. При това положение тя е първото дете на цар Иван Александър от брака му с Теодора II. Както вече стана дума, през лятото на 1355 г. цар Иван Александър и император Йоан V Палеолог сключили мирен договор, който бил 219 скрепен с брак между невръстните кера Мария и Андроник IV. Брачното споразумение било потвърдено от синодален акт на Константинополската патриаршия от 17 август 1355 г. През пролетта на следващата 1356 г. Мария заминала за византийската столица. От 1356 г. нататък Мария споделяла съдбата на своя съпруг Андроник IV. През 1370 г. тя родила син, който получил името Йоан. Няколко години по-късно в безметежния живот на съпружеската двойка настъпила рязка промяна. Вместо да очаква търпеливо момента, когато щял да стане законен василевс и автократор на ромеите, Андроник IV решил да съкрати времето и да овладее престола силом.

През 1370 г. тя родила син, който получил името Йоан. Няколко години по-късно в безметежния живот на съпружеската двойка настъпила рязка промяна. Вместо да очаква търпеливо момента, когато щял да стане законен василевс и автократор на ромеите, Андроник IV решил да съкрати времето и да овладее престола силом. На 6 май 1373 г. избухнал бунт, основаващ се на странно съюзничество — Андроник IV въстанал срещу баща си Йоан V Палеолог, а Сауджи Челеби — срещу своя баща, султан Мурад. Радвайки се на първоначален успех, Андроник IV дори провъзгласил тригодишния си син Йоан VII за съимператор. Но успехът бил краткотраен: на 30 май същата година и двамата принцове — византийският и турският — били заловени. Мурад заповядал да ослепят сина му. Същото наказание трябвало да постигне Андроник IV и малкия Йоан VII, но Йоан V се смилил: бащата и синът не били напълно лишени от зрение. Но в замяна на това Андроник IV бил лишен от престолонаследие и за съимператор бил обявен вторият син на Йоан V, Мануил (25 септември 1373 г.) 2°. На първо време Андроник IV и семейството му били изпратени в изгнание на остров Лемнос. Но към 1378 г. те били върнати в константинополския затвор. Андроник IV се възползувал от това, успял да избяга и се скрил при генуезците в Пера.

На първо време Андроник IV и семейството му били изпратени в изгнание на остров Лемнос. Но към 1378 г. те били върнати в константинополския затвор. Андроник IV се възползувал от това, успял да избяга и се скрил при генуезците в Пера. Наскоро след това с помощта на Генуа той отново овладял върховната власт в империята. Този път неговото управление продължило почти три години (12 август 1376 — 1 юли 1379), но бил официално коронясан за император на 18 октомври 1377 г. От това време датира и едно известие за Мария: през 1377 г. в отсъствие на своя съпруг тя управлявала империята. В борбите около византийския престол участвували Генуа, Венеция и турците. Докато генуезците поддържали от самото начало Андроник IV, то венецианците подкрепяли Йоан V и Мануил II. Но все пак решителна се оказала турската сила. С нейна помощ Йоан V и Мануил сполучили да овладеят Константинопол (1 юли 1379) и да ликвидират тригодишното властвуване на Андроник IV. В продължение на около десет години няма никакви известия за Мария. Знаем, че през 1381 г. било постигнато помирение между Андроник IV и Йоан V и екс-василевсът получил като апанаж Селиврия, където вероятно се настанил с цялото си семейство. Андроник IV починал внезапно на 28 юни 1385 г. и бил погребан в константинополския манастир Пантократор.

Знаем, че през 1381 г. било постигнато помирение между Андроник IV и Йоан V и екс-василевсът получил като апанаж Селиврия, където вероятно се настанил с цялото си семейство. Андроник IV починал внезапно на 28 юни 1385 г. и бил погребан в константинополския манастир Пантократор. През следващите няколко години Мария се губи от погледа ни, но без съмнение тя е живяла в Селиврия заедно със сина си (и останалите си деца), който, подкрепян от генуезците, не изоставял амбициите си за императорската власт. Няколко години по-късно намираме Мария в Италия. Сведения за това нейно пътуване откриваме в една приписка, автор на която е известният Пиетро Филарджис (Филаргирос), архиепископ на Милано и сетне папа, под името Александър V. Ето съдържанието на тази любопитна бележка: „Това божествено и свято евангелие бе подарено на мен, брат Петър, от ордена на най-бедните братя, наричани от италианците 220 Минорити, по божия милост архиепископ на Милано, а по онова време бях епископ на Новара, от височайшата и превъзвишена господарка на ромеите и августа Мария, преименувана на Макария, когато дойде в Тичино в Лигурия заедно със сина си, височайшия и многоуважаван василевс на ромеите господин Йоан Палеолог. По това време, в годината хиляда триста деветдесет и втора от рождение Христово, княз и владетел на лигурийците бе многопочитаният дук на Милано Йоан (Джан) Галеацо, граф на Павия!30

По това време, в годината хиляда триста деветдесет и втора от рождение Христово, княз и владетел на лигурийците бе многопочитаният дук на Милано Йоан (Джан) Галеацо, граф на Павия!30 След прочитането на тази бележка е редно да си зададем въпроса: каква е била целта на това пътешествие и кога точно е извършено? Едва ли трябва да се съмняваме, че Мария, вече монахиня Макария, е придружавала своя син, който е посетил Генуа, търсейки помощ за задоволяване личните си амбиции: императорската власт във Византия. Присъствието на майката е могло да улесни тази мисия. Всичко, което знаем за тези подготвителни действия на Йоан VII Палеолог, показва, че пътуването е било извършено в края на 1389 г. и в самото начало на 1390 г. Как да си обясним тогава посочената в приписката 1392 г.? Обяснението може да бъде само едно: този текст е съставен и записан между 17 май 1402 г. (дата, на която Пиетро Филарджис е станал архиепископ на Милано) и 3 септември 1403 г. (смъртта на Джан Галеацо Висконти). Изминалите години са заличили датата на това посещение от паметта на Пиетро Филарджис и той е отбелязал 1392, вместо 1389 или 1390 г. Пътуването на Йоан VII Палеолог и неговата майка Мария беше възстановено сравнително подробно от Дж. Баркър и напоследък от П. Шрайнер.

Изминалите години са заличили датата на това посещение от паметта на Пиетро Филарджис и той е отбелязал 1392, вместо 1389 или 1390 г. Пътуването на Йоан VII Палеолог и неговата майка Мария беше възстановено сравнително подробно от Дж. Баркър и напоследък от П. Шрайнер. Ето защо ще се задоволим да отбележим само основните неща. Вероятно двамата са пристигнали в Генуа — основната цел на тяхното пътуване — през последните три месеца на 1389 г. Посещението в Новара може да се отнесе към самото начало на 1390 г. След това Йоан VII се отправил към Константинопол, а Мария останала в Италия, за да очаква известия за акцията на своя син (тя се намирала в Милано, в двореца на Висконти), който на 14 април 1390 г. сполучил да завладее императорския трон. Докато Мария чакала новини от Константинопол, пратеници на Висконти се опитали да получат от Сеньорията на венецианската република кораб, който трябвало да отведе императрицата във византийската столица. Постъпките на Висконти дали положителен резултат (26 май 1390), но Мария заминала за Венеция и оттам за Константинопол едва в края на юли 1390 г. Точната дата на нейното пристигане в столичния град е неизвестна. Вероятно това е станало, след като Йоан VII бил прогонен от Константинопол (17 септември 1390). Минават години, преди да се срещнем отново с Мария.

Вероятно това е станало, след като Йоан VII бил прогонен от Константинопол (17 септември 1390). Минават години, преди да се срещнем отново с Мария. На 10 декември 1399 г. император Мануил II Палеолог, придружаван от маршал Бусико, започнал известното си пътуване из Западна Европа. В негово отсъствие империята била управлявана от Йоан VII. Тъкмо от това време датира един документ, който свидетелствува за пристигането на майката и сина в Константинопол от фамилния апанаж в Селиврия. Други преки известия за Мария не притежаваме. Може да се допусне, че тя е била жива през 1402 — 1403 г., т. е. когато е съставена приписката на Пиетро Филарджис. От брака си с Андроник IV Мария е имала три деца: споменатия вече многократно Йоан VII Палеолог и две дъщери, чиито имена не са известни. 221 В изворите няма никакви сведения за връзки на Мария със своите сънародници. К. И речек (История на българите, с. 368), без да приведе доказателства, твърди: Освен всичко друго твърде невероятно е предположението, че госпожа Василиса «кера (кира), т. е. царицата (императрицата) Мария! Този договор между България и Византия съвсем не е изненадващ.

К. И речек (История на българите, с. 368), без да приведе доказателства, твърди: Освен всичко друго твърде невероятно е предположението, че госпожа Василиса «кера (кира), т. е. царицата (императрицата) Мария! Този договор между България и Византия съвсем не е изненадващ. Действията на Иван Александър са ни познати: те напомнят усилията на българския цар от 1331 г. (в жтук, I, № 33). От своя страна Йоан V Палеолог на драго сърце е приел направеното предложение (или той самият е направил предложението — ние не знаем със сигурност чия е била инициативата), тъй като този международен договор е бил един от първите сключени от него, след като през декември 1354 г. станал едновластен господар на империята. ante quern за брачното споразумение повдига един интересен въпрос: защо в Четвероевангелието от Британския музей, съставено между 1 септември 1355 и 31 август 1356 г., няма никакви следи от сключения брак между кера Мария и Андроник IV? 223 Иван Шишман е по-големият от двамата синове на цар Иван Александър от брака му с покръстената еврейка Теодора II. Извори с различен характер и от различен произход не оставят съмнение, коя е майката: „Теодора, благочестива царица на великия цар Иван Александър, от род еврейски...

223 Иван Шишман е по-големият от двамата синове на цар Иван Александър от брака му с покръстената еврейка Теодора II. Извори с различен характер и от различен произход не оставят съмнение, коя е майката: „Теодора, благочестива царица на великия цар Иван Александър, от род еврейски... майка на великия цар Иван Шишман,” 1 Рождената година на Иван Шишман, както и на останалите му братя и сестри не е посочена в нито един извор. Но като знаем, че по-голямата му сестра от същата майка, кера[ца] Мария, е родена най-късно през пролетта — лятото на 1348 г., можем със сигурност да приемем тази дата за terminus post quem. От друга страна, разполагаме и с един категоричен terminus ante quem: 1355/56 г. (миниатюрата от Четвероевангелието в Британския музей — ВМ Add. 39627, f. 39). При положение, че по това време той е имал един по-малък брат — Иван Асен (I, № 45), и още една сестра — Десислава (I, № 46), за която условно приемаме, че е била по-малка от него, можем да допуснем, че се е родил най-късно към 1349 — 1350 г. Раждането на Иван Шишман довело до сериозни усложнения в царското семейство — усложнения, които завършили с пълен разрив*. До 1352 г. престолонаследник с титлата „млад цар” бил Иван Срацимир.

Раждането на Иван Шишман довело до сериозни усложнения в царското семейство — усложнения, които завършили с пълен разрив*. До 1352 г. престолонаследник с титлата „млад цар” бил Иван Срацимир. Но наскоро след това той се озовал във Видин (традиционния апанаж на Шишмановци — Асеневци) с титлата цар, а за наследник на престола бил обявен наскоро роденият Иван Шишман. Как се стигнало до този преврат в семейството, оказал сериозно влияние върху съдбините на България? Вероятно под натиска на втората съпруга, под чието обаяние бил попаднал, Иван Александър решил да обезнаследи сина си от първия брак (Иван Срацимир), позовавайки се на факта, че бил роден, преди той да заеме царския престол, и да обяви за багренороден Иван Шишман, което му осигурявало законни претенции върху търновския трон. По-нататъшните стъпки били лесни: Иван Шишман получил царската титла, а наскоро след това официално бил провъзгласен за престолонаследник с титлата млад цар, която дотогава била притежание на Иван Срацимир. До смъртта на баща си (17 февруари 1371), която му открила пътя към престола и го направила български цар и самодържец, Иван Шишман почти отсъствува от изворите. Казваме почти, тъй като той и по-малкият му брат Иван Асен са споменати редом с баща си в един пасаж от житието на Теодосий Търновски, в който се говори за свикания през 1360 г. в Търново антиеретически събор.

Казваме почти, тъй като той и по-малкият му брат Иван Асен са споменати редом с баща си в един пасаж от житието на Теодосий Търновски, в който се говори за свикания през 1360 г. в Търново антиеретически събор. Това е единственото му участие в политическия живот на страната до 1371 г. Опитите на някои изследователи да потърсят неговото място в интернационализиралия се конфликт около съдбините на Видин (1365 — 1369) почиват на недоразумения. Да се каже, че цар Иван Шишман поел короната и скиптъра и заедно с тях цялата държавна власт в труден за страната момент, все едно е 224 да не се каже цялата истина. Последните три десетилетия на X IV в. могат да бъдат характеризирани само по един начин:,.България на ръба на пропастта.” Подробна характеристика на българската държава от това време надвишава нашата цел, но доколкото тя би хвърлила светлина върху биографията на Иван Шишман, трябва да намери място сред тези страници. На първо време трябва да се отбележи, че понятието България има ло съдържание, значително по-различно от това, което било познато през цялото средновековие. В резултат на продължителния процес на феодализация и на раздорите в царското семейство през последните години на X IV в. съществували „три Българин” — Търновското царство, Ви динското царство и Карвунският апанаж, или Добруджа.

В резултат на продължителния процес на феодализация и на раздорите в царското семейство през последните години на X IV в. съществували „три Българин” — Търновското царство, Ви динското царство и Карвунският апанаж, или Добруджа. Иван Шишман, все още „в Христа бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци” 14, бил повелител само на една от трите Българин (Търновска та), а в международен план споделял позицията си на български владетел с по-големия си брат Иван Срацимир. На това политическо положение на страната съответствувало нейното социално и икономическо състоя ние. Тази нерадостна картина, която би могла да бъде характеризирана като изчерпване на всички или почти всички жизнени сили, се допълвала от международното положение на България. Иван-Шишмановото царуване имало един характерен белег: край на една традиционна посока в българската външна политика — тази с Византия. Историческите обстоятелства разделили двете страни, направи ли безпредметно (на моменти невъзможно) тяхното общуване в полити ческата област. Мястото, което византийската империя държала в между народния живот на българската държава и сега била принудена да осво боди, било заето от зараждащата се Османска империя. Не би м огло да се каже, че задачата на цар Иван Шишман била лека.

Мястото, което византийската империя държала в между народния живот на българската държава и сега била принудена да осво боди, било заето от зараждащата се Османска империя. Не би м огло да се каже, че задачата на цар Иван Шишман била лека. Без особен опит в политическите действия, младият български цар бил принуден да търси и да намери форми на отношения с една държава от друг тип, която не се спирала пред нищо и чиято основна цел била покоряването на христи янския свят. Може да се каже, че Иван Шишман опитал различни пъти ща — лавиране (трябва да се признае, невинаги доста л о в к о), опити да се отклони опасността, усилия, макар и недобре документирани, за орга низиране на коалиции (Сърбия, Унгария). Той не пропуснал да използува почти всички средства, с които разполагал един владетел на неговото място: непрекъснати отстъпки пред по-силния, приемане на васални от ношения, сключване на брачни споразумения, отклоняване от изпълне ние на поети под заплаха обещания, изплъзване от решителни сражения. Но всичко това създавало само илюзии за възможно спасение, защото действителността била друга. Почти всички запазени текстове от това време (литературни творби, приписки, надписи) лъхат на безразличие, неверие, страх, примирение пред съдбата.

Но всичко това създавало само илюзии за възможно спасение, защото действителността била друга. Почти всички запазени текстове от това време (литературни творби, приписки, надписи) лъхат на безразличие, неверие, страх, примирение пред съдбата. Този дух струи както от бележ ки с интимен характер — проявление на индивидуална авторова рнвенция, така и от творби, които отразяват психологическото състояние на голяма част от българското общество. Хронологията на Иван-Шишмановото царуване —в същото време тя маркира основните моменти от живота на българския цар — е твърде неясна. Както винаги, причината за тази неяснота е оскъдността на изво рите, а когато те съществуват — липсата на точни хронологически ука зания. Тази констатация се отнася както за началните години от властву- 15 Фамилията на Асеневци... 225 ването на Иван Шишман, така и за последните дни от живота му. И все пак някои основни моменти могат да бъдат набелязани. Смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371) сложила край и на определен етап в отношенията на България с османските турци. Позицията на българската държава до този момент била в най-добрия случай позиция на пасивна съпротива. Активните действия, отпорът срещу безмилостните завоеватели били оставени на местните хора, на обитателите на всяка крепост, на всяко селище. Грижите на централната власт били насочени в една посока — опазване на държавата, макар и в граници, които непрекъснато намалявали.

Активните действия, отпорът срещу безмилостните завоеватели били оставени на местните хора, на обитателите на всяка крепост, на всяко селище. Грижите на централната власт били насочени в една посока — опазване на държавата, макар и в граници, които непрекъснато намалявали. По всяка вероятност Иван Шишман бил склонен да продължи тази политическа линия, определена от баща му. Но колкото и да била погрешна, това била политическа линия, изработена през 50-те години на столетието. 70-те години на XIV в. изисквали промяна във взаимодействията с турците. И което е по-важно, това, което било добро, макар и твърде условно за българската държава, не било добро за противника и партньора. И турците не закъснели да го покажат. На 26 септември 1371 г. турците нанесли катастрофално поражение на Вълкашин и Углеш в паметната битка при Черномен, на брега на Марица. Това първо и симптоматично поражение на балканските държави оказало силно влияние върху и без това тежкото психологическо състояние на християнските народи на полуострова. Но в същото време то дало възможност на турците безпрепятствено да нахлуят в Родопската област, Македония и централните части на Балканите. Възползувайки се от победата и в същото време чувствувайки се с развързани ръце спрямо България след смъртта на Иван Александър, турците не закъснели да нарушат статуквото.

Но в същото време то дало възможност на турците безпрепятствено да нахлуят в Родопската област, Македония и централните части на Балканите. Възползувайки се от победата и в същото време чувствувайки се с развързани ръце спрямо България след смъртта на Иван Александър, турците не закъснели да нарушат статуквото. Византийският историк Лаоник Халкокондил единствен съобщава, че след Черноменската битка султан Мурад насочил погледа си към България и принудил българския владетел да се оттегли в земите на север от Стара планина. Иван Шишман бил принуден да преговаря и макар същият Халкокондил да не е записал условията на постигнатия мир, освен пожертвуването на кера Тамара*1, цената едва ли е била толкова ниска. Напротив, като знаем, че почти по същото време се стигнало до „васално подчинение на византийската империя на турския султан”22, имаме основания да допуснем, че в края на 1371 г. и цар Иван Шишман бил принуден да се признае за васал на султан Мурад. През цялото следващо десетилетие постигнатият с цената на унижения мир осигурил известно спокойствие на Иван Шишман, но само в териториите на север от Балкана. Всички останали български земи били оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт. Тези завоевания били плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните части на полуострова.

Всички останали български земи били оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт. Тези завоевания били плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните части на полуострова. През 1382 г. след продължителна обсада турците сполучили да овладеят София, без Иван Шишман да може да подпомогне с нещо града. Може би падането на този изключително важен стратегически център било сигнал за създаване на някаква коалиция на балканските владетели, която би могла да даде отпор на нарастващата османска сила. Съюзните войски на Сърбия и Босна постигнали голям успех, нанасяйки поражения на турците край Плочник. По думите на П. Ников: „Цар Иван Шишман, който тайно бил посветен в тази коалиция, но явно се държал коректно и резервирано..., след първия голям успех на сърбобошнаците при Плочник в 1387 г. 226 явно се отметнал и отказал да изпрати исканата от Мурада помощ” Тази неубедителна и плаха демонстрация на независимост от страна на българския цар била наказана още на следната 1388 г. Голяма армия под командуването на великия везир Али паша преминала Стара планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново), препънала се пред Варна, след което обсадила Иван Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да иска мир, за който трябвало да заплати и с предаването на Силистра.

Българският цар бил принуден да иска мир, за който трябвало да заплати и с предаването на Силистра. Той малко наивно решил, че би могъл да измами турците и след оттеглянето на Али паша отказал да предаде Силистра, но след повторна обсада в последното му убежище Никопол му оставало да разчита на милостта на султана. Съдбата на Иван Шишман и на покорените земи в Североизточна България остават неизяснени поради противоречивостта на изворите. Надделява мнението, че бил образуван един санджак с център Силистра, а една друга провинция с главен град Търново била дадена на Иван Шишман, отново като на турски васал 1. Няма съмнение, че военните действия от 1388 г. изменили съдбата на България или това, което било останало от нея. Положението както на държавата, така и на нейния владетел било много по-тежко, отколкото преди. За всички било ясно, че краят наближавал. Но Иван Шишман получил неочаквана отсрочка, тъй като султан Мурад решил да се справи със сърбите. Резултатът от този опит е известен: на Косово поле (1389) Мурад намерил своята гибел, но сърбите претърпели пълно поражение. Иван Шишман добре разбрал, че помощ от тази страна няма да дойде, и затова направил сетен опит да я потърси другаде. Макар и недостатъчно ясни, все пак някои извори свидетелствуват за опита на българския цар да получи маджарската подкрепа.

Иван Шишман добре разбрал, че помощ от тази страна няма да дойде, и затова направил сетен опит да я потърси другаде. Макар и недостатъчно ясни, все пак някои извори свидетелствуват за опита на българския цар да получи маджарската подкрепа. Но крал Сигизмунд бил далече, а султан Баязид твърде близо. Както оправдано допуска П. Никое, султанът, след като научил за тези действия на своя васал, решил да ликвидира относителната му свобода. Настъпил краят на Търновското царство. През лятото на 1393 г. Баязид предприел голям поход срещу все още свободните, но не и независими български земи и обсадил престолния град на Иван Шишман (българският цар се намирал в Никопол). След продължителна обсада градът бил превзет на 17 юли 1393 г. Съдбата на последния български цар от средновековието е оставила трайни следи в народната памет, която локализира неговата гибел в различни краища на българското царство — Софийско, Ихтиманско, Самоковско и т. н. Преди години един от най-добрите познавачи на българското минало през четиринадесетото столетие П. Сирку писа: „Аз съм склонен да мисля, че за това (падането на Търновското царство и смъртта на Иван Шишман — И. Б.) в българската народна поезия е възникнал цял цикъл, подобен на Косовския, но много по-малък от последния, с което може да се обясни и неговото разпадане...

Всичките български предания за падането на Българското царство почти без изключение носят върху себе си следите от народната епическа поезия, което доказва, че те, както отбелязах по-горе, са възникнали от народните песни’.’38 Колкото и да са интересни тези предания и легенди (те все още чакат своя изследовател), те не обясняват задоволително последните дни от живота на цар Иван Шишман и се разминават с писмените извори. Първото впечатление, което ни прави, запознавайки се с достигналите до нас разнородни и разноезични извори, е разделянето на съдбата на 227 Търново от съдбата на самия Иван Шишман. Така например българските съвременници на тези изключително важни събития (Цамблак, Йоасаф) описват завладяването на българския престолен град, но не споменават нищо за Иван Шишман. От друга страна, „Безименната българска летопис”41, някои приписки и чуждите извори наблягат на съдбата на българския цар, но не говорят за падането на Търново. Очевидно, това разминаване не е случайно. Второто разминаване е хронологическо. Докато покоряването на Търново станало на 17 юли 1393 г., то гибелта на Иван Шишман се отнася обикновено към 1395 г. Най-сетне, някои извори отбелязват, че царят починал в турски плен, докато в други съвсем категорично се твърди, че той бил екзекутиран по нареждане на Баязид. Очевидно съгласуването на тези известия е трудно. Но все пак известно единомислие би могло да бъде постигнато.

Очевидно съгласуването на тези известия е трудно. Но все пак известно единомислие би могло да бъде постигнато. Според нас смъртта на Иван Шишман трябва да бъде отдалечена както по място, така и по време от съдбата на Търновград. Това твърдение се подкрепя от един argumentum ех silentio (Григорий Цамблак), от „Безименната българска летопис” и от турските извори. Не му противоречи и не съвсем ясното описание на Шилтбергер. По всяка вероятност в продължение на около две години бившият български цар — вече обикновен турски васал или „бег”, както го назовават някои документи — властвувал над Никопол и близките околности. Гибелта е застигнала Иван Шишман след битката при Ровине (17 май 1395)48 — в това са категорични повечето извори, с които разполагаме. Известно разногласие съществува само по отношение на точната дата — в „Българската летопис” е посочена 3 юни, а в една кратка византийска хроника — 29 октомври 1395 г. Имаме всички основания да допуснем, че Баязид е решил да приключи веднъж завинаги със своя непостоянен васал и е заповядал да бъде екзекутиран. Краят на Иван Шишман е отразен най-добре в един турски документ от Торкар Sarayi Ат. 6374: „Земята на Никопол имаше по това време един бег Шишман и, който също като влашкия воевода плащаше харадж на владетеля (Баязид).

Краят на Иван Шишман е отразен най-добре в един турски документ от Торкар Sarayi Ат. 6374: „Земята на Никопол имаше по това време един бег Шишман и, който също като влашкия воевода плащаше харадж на владетеля (Баязид). За да може да премине на другия бряг на р. Дунав, той (Баязид) поиска от онзи (Шишман) лодки; и щом този му ги достави и щом се намери на другия бряг (на реката), той заповяда да доведат казания Шишман и го обезглави; и завладявайки така Никопол, превърна го в санджак.”61 Изворите за живота и дейността на Иван Шишман са толкова оскъдни, че ни позволяват да изградим само най-обща схема, която има големи и важни празнини. И това е така, когато става дума за външнополитическите му действия. А опитаме ли се да проследим неговите изяви във вътрешен план, трудностите стават още по-чувствителни. По традиция и преди всичко следвайки примера на своя баща, Иван Шишман покровителствувал и обдарявал някои от най-прочутите български манастири. Великолепно свидетелство за тези му действия са издадените от него два документа — златопечатното слово в полза на Рилския манастир (21 септември 1378) и хрисовулът за Витошкия (Драгалевския) манастир „Света Богородица”.

Великолепно свидетелство за тези му действия са издадените от него два документа — златопечатното слово в полза на Рилския манастир (21 септември 1378) и хрисовулът за Витошкия (Драгалевския) манастир „Света Богородица”. Особен интерес предизвиква първият документ (над него незаслужено тегне съмнението, че е късен фалшификат), и то не само с външния си вид (той следва формата на тържествените византийски хрисовули), но преди всичко със своето съдържание. Наред с многото данни преди всичко за историческата география на 228 района грамотата е единственото свидетелство за идеологията и династическата традиция, проявена от българския цар. Иван Шишман не е пропуснал да отбележи, че той следва примера на своите предци, и да демонстрира принадлежността си към Асеневата фамилия: „След като моето царство видя така устроената красота и чистата свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми, светопочитания цар Асен и цар Коломан, от всички български царе, прадеди, деди и родители на моето царство...,” 56 Някои откъслечни и неясни споменавания в изворите ни навеждат на мисълта, че Иван Шишман подобно на своя баща е отделял внимание на борбата срещу ересите.

Някои откъслечни и неясни споменавания в изворите ни навеждат на мисълта, че Иван Шишман подобно на своя баща е отделял внимание на борбата срещу ересите. Но за съжаление не знаем нищо конкретно за неговата роля в живота на българската църква, за отношението му към някои изключително важни събития — откъсването на Видинското царство и Добруджа от църковното върховенство на Търново. Затова пък пълното мълчание на изворите — един чудесен argumentum ex silentio в една друга област, е многозначително. Става дума за литературния живот в българския престолен град през последните три десетилетия на четиринадесетото столетие. Когато търсим евентуалното място на българския цар в тази основна сфера на духовния живот, не можем да не прибегнем към едно сравнение с неговия баща. Видяхме, че ако Иван Александър не бил творец и дори организатор, то поне бил изявен любител, вдъхновител и меценат на книжовната дейност. За съжаление нищо подобно не би могло да се каже за неговия син и наследник на търновския престол. Не може със сигурност да се твърди дали това е липса на интерес, на природен или култивиран вкус (условията за това не са липсвали!) към изящно украсената книга, или пък причината се крие в тежките и нерадостни времена, но е факт59: литературата е минавала покрай Иван Шишман.

Не може със сигурност да се твърди дали това е липса на интерес, на природен или култивиран вкус (условията за това не са липсвали!) към изящно украсената книга, или пък причината се крие в тежките и нерадостни времена, но е факт59: литературата е минавала покрай Иван Шишман. Тя била извън двореца и си намерила своето истинско място в патриаршията, където Евтимий неуморно градял онова, което наричаме Търновска книжовна школа. В семейния живот на Иван Шишман съществува известна неяснота. В основния ни извор — Синодика на цар Борил, с добавения към него поменик — намираме следното упоменаване: „На Кира Мария, благочестивата царица на великия цар Иван Шишман, вечна памет.” 61 За тази царева съпруга се знае твърде малко. Пак според същия паметник тя е била дъщеря на Десислава, „наречена в ангелски образ Девора” 62. Тези кратки вести ни навеждат само на една възможна мисъл: кира (кера) Мария е била дъщеря на неизвестен по име търновски болярин. Разбира се, този извод може да се натъкне на възражения преди всичко поради неравностойността на брака (рядък случай в историята на Второто царство!63), но друг избор не ни остава. Все пак Иван Шишман е направил това нарушение на „добрия тон” и на правилата, господствуващи в една владетелска фамилия.

Разбира се, този извод може да се натъкне на възражения преди всичко поради неравностойността на брака (рядък случай в историята на Второто царство!63), но друг избор не ни остава. Все пак Иван Шишман е направил това нарушение на „добрия тон” и на правилата, господствуващи в една владетелска фамилия. Вероятно Мария е починала твърде рано (?), тъй като Иван Шишман встъпил в брак с една от дъщерите на сръбския княз Лазар (1371 — 1389). Известия за този брачен съюз, осъществен при всички случаи преди 1389 г. (гибелта на княз Лазар на Косово поле), намираме както в някои сръбски летописи, така и в Лаоник Халкокондил, чието съобщение е намерило място в труда на дубровнишкия историк Джакомо ди Пиетро Лукари. 229 От двата си брака (?) цар Иван Шишман е имал следните деца Александър (I, № 53), Фружип (I, № 54), Кераца (I, № 55), N. Асен (I, № 56), N. Асен II (I, № 57) и както пише в Синодика: „други почина ли деца” (I, № 58). В една маргинална бележка към Cod. Laurent, plut. LIX, cod. 13, f. 171 се твърди, че българският цар Шишман имал незаконен син, по-сетнешния константинополски патриарх Йосиф II (1416 — 1439). Но по всяка вероятност споменатият Шишман не е цар Иван Шишман.

Laurent, plut. LIX, cod. 13, f. 171 се твърди, че българският цар Шишман имал незаконен син, по-сетнешния константинополски патриарх Йосиф II (1416 — 1439). Но по всяка вероятност споменатият Шишман не е цар Иван Шишман. 4 Тази дата не противоречи на някои вести в написания от Ефрем „Молебен канон на царя”, където се говори за „юнността” на Иван Шишман, но в годините преди падането на Търново. Подробно по този въпрос вж тук. Приложение II, № 4. 7 В г щ? тво в л го в ер н а го и п оЪ вьi сокаго, саи одр ъж ав н аго и ^ с т о - сборник — български писмен паметник от X век ь препис o i 1359 г. — Български език, XV, 1965, 4 — 5, с. 316 Прьшосяава - Byz. Bulg., 6, 1980, р. 253. 12 Подробности за събора при I, № 33. бел. 104 Вмъкването на Иван Шишман в събития, свързани със съдбата на Видин под маджарска власт (1365 — 1369), се основава на погрешната дата за смъртта на Иван Александър, дадена в „Безименната българска летопис"(вж тук, I, № 33). Тази грешка на Киречек (Киречек, История на българите, с. 374) се повтаря и до наши дни. Вж: П. Петрои. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV век — ИБИД, 25, 1967, с. 94; К. Велики.

Вж: П. Петрои. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV век — ИБИД, 25, 1967, с. 94; К. Велики. Емигриране на българите във Влахия, Молдава и Трансилвания от края на XIV в. — ИПр, 1976, 5, с. 80; N. Ноус-леу. King Louis the Great of Hungary and the Crusades, 1342 — 1382. The Slavonic and East European Review, 62, 1984, No 2, p. 202. Срацимир. Пак там, § 66, и тук по-горе, I, № 40. 230 П Най-добро свидетелство: „Молебен канон за царя"от Ефрем. Вж: П р. М а - спасението на царя, отправени от патриарх Евтимий в написаното от него житие на р. 338). 1974, с. 12 и сл. (сръбската литература по въпроса). Чудесно свидетелство за последиците от катастрофата при Черномен е летописната бележка на монах Исай: „Като убиха юначния деслот Углеш, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя, подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото починаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създанието на света не е бил и какъвто, Христе милостиви, да не настъпва никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие допущение бяха изяждани от вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хората. Уви!

Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създанието на света не е бил и какъвто, Христе милостиви, да не настъпва никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие допущение бяха изяждани от вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хората. Уви! Какво прискърбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не останаха княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега бяха се обърнали на слаби женски сърца.” Вж: И в а н о в. БСМ, 226—227 (текст); Б. С т. Л н г е л о в. Из старата българска, руска и сръбска литература. С., 1967, 157—161 (текст); Д у й ч е в. СБК. Т. 2, 174—176; СБП, 3, с. 112 (превод). оо 231 рия. Т. 3, с. 362. ските царе (Иван Шишман и Иван Сралимир?) се споразумели с маджарите и затова загубили царствата си, то Псевдо-Сфранцес разказва за интервенцията на Сигизмунд пред Баязид след покоряването на България. 82 П. Мутафчиев посвети няколко интересни страници на легендите, свързани с последните дни на Иван Шишман, и се опита да докаже, че българският цар оказал последна съпротива на турците някъде в Етрополско и Ботевградско.

82 П. Мутафчиев посвети няколко интересни страници на легендите, свързани с последните дни на Иван Шишман, и се опита да докаже, че българският цар оказал последна съпротива на турците някъде в Етрополско и Ботевградско. Вж: П. Мутафчиев. Боженишкият надпис — В: П. Мутафчиев. Избрани произведения. Т. 1. С., 1973, 513 — 517. Критика, според нас основателна, на това становище у Ников. Турското завладяване, с. 80, бел. 1. 88 Сбирку. К истории. Т. 1, с. 582, 593. 48 Григорий Цамблак изтъква на преден план патриарх Евтимий и това едва ли е агиографски топос. 232 Вж бел. 45. 59 Иван Шишман е споменат в някои преписки, но неговото царуване се използува само като датиращ елемент. Нито един от книжовниците не е възхвалил него като кннголюбие. Вж: Ю. Трифонов. Живот и дейност на Константин Костенечки - Сп. БАН, 66, 1943, 291 - 292 (Dujтев. Medioevo. Т. 3. р. 360, п. 3); Б. Цонев. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Т. 2. С., 1923, с. 13 (Dujбеу. Ibidem); Иванов. БСМ, с. 258 (Дуйчев. СБК, II, с. 286). 59 За Евтимий и неговата литературна школа: Сбирку. К истории. T I, 1,551 — 600; Turdeanu. La litterature bulgare, 67 — 139; Iv. Dujцев. Rapports littéraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XIVe et XVe siècles.

Ibidem); Иванов. БСМ, с. 258 (Дуйчев. СБК, II, с. 286). 59 За Евтимий и неговата литературна школа: Сбирку. К истории. T I, 1,551 — 600; Turdeanu. La litterature bulgare, 67 — 139; Iv. Dujцев. Rapports littéraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XIVe et XVe siècles. L’école de la Morava et son temps. Beograd, 1972, 90 — 92; Търновска книжовна школа. T. 1, T. 2. С., 1974 — 1980; П. Русев. Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна школа. С., 1983. 55 Дали Иван Шишман не е следвал примера на баща си? Втората Шишманова съпруга е било Мара или Драгана. 233 Син на Иван Александър и Теодора II — категорично посочване (както при Иван Шишман) липсва, но присъствието му на миниатюрата от Евангелието в Британския музей (л.Зг) 1 превръща това предположение в увереност. Рождената му година не е известна, но същата миниатюра служи за сигурен terminus ante quem. Няма съмнение, че той е по-млад от Кера[ца] Мария и Иван Шишман. Не би могло да се каже категорично дали е бил по-голям от Десислава, чийто образ е съхранен в същия паметник (л.2у) 2, тъй като липсват каквито и да било сведения. Ето защо поставянето му преди нея е произволно.

Няма съмнение, че той е по-млад от Кера[ца] Мария и Иван Шишман. Не би могло да се каже категорично дали е бил по-голям от Десислава, чийто образ е съхранен в същия паметник (л.2у) 2, тъй като липсват каквито и да било сведения. Ето защо поставянето му преди нея е произволно. Сведенията за живота на Иван Асен — очевидно получил тези имена в памет на по-големия си едноименен брат — са изключително оскъдни. Срещаме го заедно с Иван Шишман да присъствува на антиеретическия църковен събор в Търново през 1360 г.'1 и с това свършват сигурните известия за него. Отсъствува от поменика, добавен към Бориловия Синодик (дали това свидетелствува, че е надживял падането на Търно в о?), свързването му с т. нар. Търновски надпис е несигурно, а предложената идентификация с патриарх Йосиф V (1416 — 1439) е недостатъчно убедителна. 3 Размерът на фигурите, представени на летее миниатюри, едва ли би могъл да послужи като белег за възрастово разграничение. 6 Подробно по въпроса тук. Приложение II, №3.

№46. ДЕСИСЛАВА Дъщеря на цар Иван Александър. За съжаление в Бориловия Синодик е казано само това: гжи ДесиславЪ й гжн Васнлнси АЪферЪиь велпкааго ifpfc ’|ш анна йле^анра вЪунаа пам А:-1- Не по-богат е и надписът, придружаващ миниатюрата на л.2v от Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627): -f-Десислава дъщер црва 2. Независимо от тази липса на повече информация може да се твърди, че Десислава е дъщеря на Теодора II. В първия момент мисълта, че и тя е родена между 1348 и 1355/56 г. (при положение, че има една сестра и два ма братя, които са родени през същия отрязък от време), се възпрема малко трудно. Особено когато се съпостави с изображението ѝ на въпросната миниатюра (фигура на девойка, която има поне 12 — 14 години). Но трябва да отбележим, че тези две миниатюри (л.2у и л.Зг) далеч не са истински портрети (можем да контролираме само изображения- нието на Иван Александър) и създават неправилно впечатление за поголяма възраст на царските деца. От друга страна, нямаме никакво основание да допуснем, че Десислава е рожба от втория брак на своя баща. Напротив, здравата връзка между нея и Василиса, засвидетелствувана в цитирания по-горе откъс от Синодика, навежда на мисълта, че двете момичета са родени от една майка (Теодора II?) и са най-малките деца на Иван Александър.

Напротив, здравата връзка между нея и Василиса, засвидетелствувана в цитирания по-горе откъс от Синодика, навежда на мисълта, че двете момичета са родени от една майка (Теодора II?) и са най-малките деца на Иван Александър. Извън споменатите два извора не разполагаме с други сведения за живота на Десислава. Твърдението на Й. Иванов312, че тя имала още едно кръщелно име (Мария) и била дадена за съпруга на султан Мурад, е произволно.

N 7.

ВАСИЛИСА Дъщеря на цар Иван Александър вероятно от брака му с Теодора II. Извън поменика в Бориловия Синодик, който я свързва с Десислава и дава основание двете да се смятат за най-малките деца на българския цар, Василиса не е спомената в никакъв друг извор. Любопитното в случая е, че изследователите се занимават не с текста, в който тя присъствува, а с онзи паметник, от който тя отсъствува, т. е. миниатюрата на л. 2у в Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627). Това отсъствие на Василиса от семейните портрети, както и фактът, че Кера[ца] Мария не е сред царските деца в Синодика, дават основание на К. Иречек и след него на Й. Иванов да твърдят, че всъщност Иван Александър е имал една дъщеря, наречена Василиса — Кираца Мария. Безспорно това е интелигентно хрумване, но за съжаление лишено от каквото и да било основание. Дали Василиса е била по-голяма от останалите Иван-Александрови дъщери, изобразени на миниатюрата на л. 2у от Евангелието, и по неизвестни нам причини не е заслужила място сред семейството? Едва ли! Както се каза, пасажът от Синодика навежда на идеята, че Василиса е най-малката дъщеря на българския цар. Следователно най-простият отговор е най-близо до истината: Василиса липсва от въпросната миниатюра, тъй като по това време тя не е била родена!

Едва ли! Както се каза, пасажът от Синодика навежда на идеята, че Василиса е най-малката дъщеря на българския цар. Следователно най-простият отговор е най-близо до истината: Василиса липсва от въпросната миниатюра, тъй като по това време тя не е била родена! Следователно terminus post quem за нейното раждане е 1355/56 г. Включването й в поменика показва, че тя е починала твърде млада. 235 Син на деспот Йоан Комнин Асен (I, №34) от първия му брак. В изворите споменат като „Александър севаст на Балона” 2 или само като „господар на Канина и Балона” 8. Наследил властта над тези албански градове след смъртта на баща си (в началото на 1363). За него знаем твърде малко. По традиция, установена от деспот Йоан, той търгувал с Венеция и в същото време имал недоразумения с републиката на св. Марко заради щети, нанасяни на нейни граждани. Наред с това поддържал търговски връзки с Дубровник (главно посредническа търговия с жито) и дори получил правото на дубровнишко гражданство. Последното му сигурно споменаване в изворите датира от септември 1368 г. Може с увереност да се твърди, че в 1372 г. той вече не е бил владетел на Балона, тъй като там се появява сърбинът Балша, женен за неговата сестра (?) На Комнина (Асенина), „дъщеря на деспота на Берат” и „наследничка на Балона и Канина” 7.

Някои учени са склонни да приемат, че Александър е изчезнал в бъркотията след битката при Марица (26 септември 1371).

№49. ШИШ МАН (ок. 1356—1357) Син на Михаил (I, №35) и племенник на цар Иван Александър. Познат единствено от Ямболския надпис (Софийски археологически музей, №555): ВЬ ДНИ Б(лйГОВЪр) Н й[ГО ц(д) р Ъ 1ш(ана)0ле’ з й н д(ра) в р а т а е г о и н 7?(амла) с ь I н (ь) г(о с п о д и)н ь Чйшиан поста^ вн с т л ь п (ь) сън прЪд ДАБН лнн б Ъ л Ът (о) s o £ e е н д н к т о 1. н;<то ец1е гш(ро\тшнть да е п р о к л А т ь шт в (о г) а н т и 1 б (о)г о (н о с) н ь!;?(ь) игг(е)ць} 236 На новобългарски език текстът гласи: „В дните на благоверния цар Иван Александър, синът на брат му Михаил, господин Шишман, постави този стълп при Дъбилин. Бе 6865 (=1356/57) година, индикт 10. И който го разруши, да е проклет от Бога и от 318*те богоносни отци’.’2 Няма съмнение, че надписът, или по-точно колоната, на която е издълбан, е представлявал граничен стълб.

Бе 6865 (=1356/57) година, индикт 10. И който го разруши, да е проклет от Бога и от 318*те богоносни отци’.’2 Няма съмнение, че надписът, или по-точно колоната, на която е издълбан, е представлявал граничен стълб. Подобни примери от българското минало: Наръшкият надпис от 904 г. Единствената разлика между двата надписа е: цар Симеоновият надпис е поставен от името на владетеля, оглутаркан Теодор и комит Дристър, докато нашият паметник е дело на Шишман, а цар Иван Александър само е споменат, за да се посочи времето, когато е бил издигнат стълпът. Характерът на надписа, маркиращ българо-византийската граница, поставя въпроса за позициите на Шишман — административно лице, т. е. управител на определена област или владетел на Ямбол и околните земи? На този въпрос е трудно да се отговори категорично, но все пак сме склонни да приемем, че Шишман, а може би още баща му Михаил, е бил държател на апанажното владение, получено от цар Иван Александър. Ако е така, дарението е било извършено след лятото на 1331 г., когато Ямбол е бил отвоюван от византийците, завладели го през предната 1330 г.

№50. КОНСТАНТИН Константин е единственият син на видинския владетел цар Иван Срацимир (I, № 40). Годината на раждането му е неизвестна. Но две косвени указания могат да ни подпомогнат при нейното приблизително установяване. Митрополит Йоасаф пише, че към 1395 г. Константин все още бил млад във възраст 2. От друга страна, знаем, че през август 1369 г. Иван Срацимир е имал две дъщери, които били изпратени като заложнички в унгарския кралски двор. Това известие, в чиято стойност нямаме основание да се съмняваме, ни навежда на мисълта, че по това време видинският цар все още не е имал син и наследник на престола (или е бил току-що роден?). В противен случай заложникът би бил той. Следователно можем да допуснем, че август 1369 г. е terminus post quem за раждането на Константин. Съдбата на Константин до окончателното покоряване на Видин от турците ни е позната слабо. Сигурни данни показват, че Иван Срацимир 237 е провъзгласил сина си за свой съвладетел с титлата цар. И ако в писаното от Константин Костенечки можем да се усъмним*, свидетелството на видинския митрополит Йоасаф е категорично.

Съдбата на Константин до окончателното покоряване на Видин от турците ни е позната слабо. Сигурни данни показват, че Иван Срацимир 237 е провъзгласил сина си за свой съвладетел с титлата цар. И ако в писаното от Константин Костенечки можем да се усъмним*, свидетелството на видинския митрополит Йоасаф е категорично. Същият видински прелат разказва единствения епизод от живота на Константин през тези трудни времена: „Когато настъпи втората година, благоволи най-благочестивият цар наш (Иван Срацимир — И. Б.) да проводи превъзлюбения си и твърде доблестен син, най-вече христолюбив нов Константин, а още и Наше смирение с него, заради царски дела, необходими и големи, в казания Търнов'.’7 Основната част от тези важни царски дела остава скрита за нас, но не остава тайна един друг резултат от тази висока мисия. Двамата високопоставени пратеници измолили мощите на св. Филотея (те се намирали в Търново от времето на цар Калоян) и ги пренесли във Видин. Унищожаването на Видинското царство в края на 1396 г. било преломен момент в живота на Константин. То го превърнало от наследник на престол, макар и немного могъщ и сигурен, в изгнаник. Липсват сведения за обстоятелствата, при които е напуснал родния Видин — знаем, че баща му е попаднал в ръцете на завоевателите, но той е успял да се изплъзне.

То го превърнало от наследник на престол, макар и немного могъщ и сигурен, в изгнаник. Липсват сведения за обстоятелствата, при които е напуснал родния Видин — знаем, че баща му е попаднал в ръцете на завоевателите, но той е успял да се изплъзне. Едно единствено известие сочи пътя му на беглец на първо време в Унгария, а впоследствие в Сърбия, в двора на деспот Стефан Лазаревич1°. Това приближаване към покорената родина очевидно е било свързано с някакви планове за военни действия срещу турците. Военнополитическото положение на Балканите, от една страна, — и последиците от турското завладяване за българските земи, от друга, в никакъв случай не са позволявали самостоятелни действия на Константин. Без съмнение той е бил готов да се включи във всякакви политически комбинации и военни действия, които биха му дали и най-малката надежда за освобождаването на Видин и възобновяването на бащиното му царство. И наистина от писмото на унгарския крал и по-късно император Сигизмунд до бургундския дук Филип (16 април 1404) научаваме, че през 1404 г. бил създаден съюз между деспот Стефан Лазаревич, влашкия воевода Мирчо Стари и Константин, „прославен император на България” („... Constantinus, imperator Bulgariae magnificus” 11). За съжаление действията на този троен съюз, макар да нанесли вреда на турците, не довели до най-главното, което преследвал Константин — пълно или поне частично освобождаване на българските земи.

Constantinus, imperator Bulgariae magnificus” 11). За съжаление действията на този троен съюз, макар да нанесли вреда на турците, не довели до най-главното, което преследвал Константин — пълно или поне частично освобождаване на българските земи. През следващото десетилетие Балканският полуостров станал арена на междуособната война на Сюлейман, Муса и Мохамед, които след пленяването на Баязид при Анкара (1402) и последвалата му смърт пристъпили към подялбата на бащиното си наследство. Това съживило антитурските сили на полуострова, които изчаквали удобен момент да започнат нови действия срещу османците. Част от тези действия били и поредните усилия на българите за освобождение, известни в съвременната българска историопис като „въстание на Константин и Фружин” 14. Единственият сигурен извор за това първо въстание на българите е житието на деспот Стефан Лазаревич, написано от Константин Костенечки. Краткият пасаж не дава достатъчно ясна представа за военните действия, ръководени от „синовете на българските царе” — без съмнение Константин и Фружин. Но последните проучвания показаха, че въстанието е избухнало през 1408 г. и е обхванало различни области от 238 покорената българска държава: Видинско (там е действувал Константин), Темско и Източна България, където действията на въстаниците били ръководени от Иван Шишмановия син Фружин. Борбата на българите продължила около пет години, докъм 1413 г., когато съпротивата била окончателно сломена: „В годината 6921 (=1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април’.’ 18

Борбата на българите продължила около пет години, докъм 1413 г., когато съпротивата била окончателно сломена: „В годината 6921 (=1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април’.’ 18 Каква е била по-нататъшната съдба на Константин? Според едно малко неясно известие на Псевдо-Сфранцес българи участвували във войската на Мохамед в решителната битка срещу Муса (юли 1413): „строс гдг rrjc £ер(?ик ка\ BovXyapiac avdii>TT}v кал npbq rbv QaoiXea hXd&v popdeiav a'tffjoai nap’ аЬтО)»...” 19. Правилно бе обърнато внимание, че съвсем не на място стои ед. число „avdivTr)v'\ тъй като деспот Стефан Лазаревич никога не е бил господар на България. И наистина, като държим сметка за политическата картина през 1413 г. (а и през предходните години), основателно можем да поправим цитираната фраза: „тгрос t& v гт}с Zeppiас кал HouXyapia? atid^vriav...” и да отъждествим „господаря на България” с Константин, когото съвременниците признавали за „император на България” 21. Очевидно разгромът на българското въстание от Муса е принудил Константин да се обърне към Мохамед с надеждата, че претендентът би могъл да бъде по-благосклонен към българите. Но фактите показват обратното. В действителност след победата над брат си Мохамед върнал по домовете им прогонените от Муса българи, „заживял в мир с всички” 22 и толкова.

Но фактите показват обратното. В действителност след победата над брат си Мохамед върнал по домовете им прогонените от Муса българи, „заживял в мир с всички” 22 и толкова. Новият султан заявил това на пратениците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония (византийска Морея) и княза на Ахея (франкска Морея). С твърде голямо основание може да се допусне, че тези пратеници на България са били проводени от Константин. Разочарован, че не е могъл да постигне повече от „мирно” съжителство със завоевателите, Константин се установил в Унгария (?), а после в Белград, където на 17 септември 1422 г. го застигнала смъртта. В оскъдните извори няма никакви сведения, дали Константин е бил женен и дали е оставил потомство. 9 Някои автори са склонни да приемат, че на първо време Константин се установил в родствения му влашки воеводски двор. Вж: История на България. Т., С., 1983, с. 103. 239 мание на това въстаническо движение на българите, свързвайки го само с името на Константин и датирайки го в 1405 г., е натрупана сравнително богата литература. българския народ против османската власт през първата половина на XV в. и похо Варненската битка от 1444 г. Пак там, 68 — 69. Преглед на всички хипотези, обос нована датировка и правилно определяне на териториалния обхват на въстанието ническите действия се ограничават само в 1408 г.).

българския народ против османската власт през първата половина на XV в. и похо Варненската битка от 1444 г. Пак там, 68 — 69. Преглед на всички хипотези, обос нована датировка и правилно определяне на териториалния обхват на въстанието ническите действия се ограничават само в 1408 г.). 17 Пак там, 60 — 66. 20 Кузев. Восстание, с. 67. пръв обърна внимание на този пасаж). 23 Dusa», XX, 2: р. 133. 24 Кузев. Восстание, с. 67. Би могло да се допусне, че това са били пратеници на Фружин, който също би могъл да бъде означен от Псевдо-Сфранцес като „господар на България”.

№51. ДОРОТЕЯ (ДОРОСЛАВА) Една от двете дъщери на цар Иван Срацимир и Анна, останали като заложнички при крал Лудовиг I Велики след оттеглянето на маджарите от Видин (1369) „quod nos imperatorem de Bodinio... liberum commisimue et suam terrain eidem reddere aseumpsimus, ita tamen quod duos filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmisset”2. От Мавро Орбини научаваме, че тя не се е завърнала в бащиния си дом и преди 1376 г. се е омъжила за босненския бан и после крал Твъртко: „Преди още да добие владетелско звание, Твъртко взел за жена Доротея, дъще 240 вж тук, I, №40.

№52. Na. Неизвестна по име дъщеря на Иван Срацимир, която заедно със сестра си Доротея (Дорослава) била изпратена като заложница в унгарския кралски двор (1369). Според Мавро Орбини наскоро след това тя починала. 2

№53. АЛЕКСАНДЪР Първороден син на Иван Шишман. В изворите няма указания от кой брак на българския цар е бил роден. Не се знае нищо за него до покоряването на България. П. Ников отбелязва, че бил „според съществуващия обичай, по всяка вероятност, и съуправител на баща си” 2, но това е само предположение. Обстоятелствата, при които е попаднал в турски плен, са неизвестни. Най-разпространеното мнение е, че е бил заловен заедно с баща си. Това твърдение на Шилтбергер и някои турски автори обаче противоречи на документа от Topkapi Sarayi, Ar. 6374, който представя, може би най-достоверно, края на Иван Шишман. Малкото, което знаем за Александър, се отнася за времето след 1393 — 1395 г. Според Шилтбергер „Бащата (Иван Шишман) умрял в затвора, а синът приел езическата вяра, за да му пощадят живота. И тъй като Баязид завзел Самсун и страната Джаник, той му дал този град и тукашната страна до края на живота му вместо бащината му земя” 4. Този текст, съпоставен с някои турски извори, показва, че Александър след приемането на мюсюлманската вяра бил направен управител на наскоро покорената от Баязид област на племето Цани (на територията на някогашното селджукско княжество Кастамуни) с център Самсун (между Синоп и Трапезунд). По всяка вероятност 16 Фамилията на Асеневци.., 241

Този текст, съпоставен с някои турски извори, показва, че Александър след приемането на мюсюлманската вяра бил направен управител на наскоро покорената от Баязид област на племето Цани (на територията на някогашното селджукско княжество Кастамуни) с център Самсун (между Синоп и Трапезунд). По всяка вероятност 16 Фамилията на Асеневци.., 241 Александър е останал там до 1402 г., когато след битката при Анкара победителят Тимур върнал тези земи на Исфендиар, син на бившия селджукски княз Кетюрюм Баязид. За около десет години дирите на Александър се губят. Към 1413 г. Мохамед I, след като се справил с междуособиците, покорил владетеля на Смирна и околните земи Джунеид. Съгласно традиционната политика на османските владетели към покорените владетели Джунеид бил изпратен в Никопол (според Дука този български град му бил даден като прония), а управлението на Смирна било възложено на Александър®. Пет години по-късно, към 1418 г., султанът наредил на Александър да се справи с един от най-видните последователи на шейх Бедредин, Бьорклюдже Мустафа, който започнал въстанически действия и се укрепил на планината Стиларий (южния нос на Смирненския залив). Опитът на Александър завършил с пълен неуспех. Малката му войска била причакана в планинските теснини и унищожена, а той самият бил съсечен¹⁰. ¹⁰ Сигурно доказателство липсва, но две съображения ни карат да приемем това твърдение като най-вероятно.

Опитът на Александър завършил с пълен неуспех. Малката му войска била причакана в планинските теснини и унищожена, а той самият бил съсечен¹⁰. ¹⁰ Сигурно доказателство липсва, но две съображения ни карат да приемем това твърдение като най-вероятно. Първото е името на Шишмановия син, което ни насочва към името на дядото (нар. Иван Александър) и спазването на една традиция. Второто съображение е, че в някои извори (например Х. Шилтбергер, „Молебен канон за царя"(?) от Ефрем Александър е представен по начин, който почти ни принуждава да го възприемем като единствен наследник на престола, дори като единствен син. ® Пак там, с. 87.

№54. ФРУЖИН Фружин — име необичайно за българската действителност през средновековието, е вторият син на цар Иван Шишман. Липсват сведения за живота му до покоряването на Търново от турците и в първите години 242 на робството. Първото сигурно известие за него датира чак от 1425 г., но то позволява да се разкрият някои моменти от живота на Иван-Шишмановия син, които иначе са обвити в анонимност. По-горе се отбеляза, че единственото категорично сведение за въстаническото движение на българите в началото на петнадесетото столетие се намира в написаното от Константин Костенецки Житие — биография на деспот Стефан Лазагревич. Там се говори за съвместните борби на „синовете на българските царе” срещу турците. Това кратко известие, съпоставено със споменатия по-горе унгарски документ, показва, че въстанието на българите е било ръководено не само от Иван-Срацимировия син Константин, но и от Фружин. Последните изследвания убедително разкриха както териториалния обхват на движението (западнобългарските и източнобългарските земи, т. е. териториите на Видинското и Търновското царства), така и неговата хронология (1408—1413). Оскъдността на изворната база не ни позволява да разкрием подробно ролята на Фружин в това движение.

Последните изследвания убедително разкриха както териториалния обхват на движението (западнобългарските и източнобългарските земи, т. е. териториите на Видинското и Търновското царства), така и неговата хронология (1408—1413). Оскъдността на изворната база не ни позволява да разкрием подробно ролята на Фружин в това движение. Има известно основание да се допусне, че той е участвувал на страната на Мохамед в битката срещу брат му Муса и че през същата 1413 г., след края на междуособиците, той е проводил свои пратеници при новия султан заедно с владетелите на Сърбия, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония и княза на Ахея, но това е само неподкрепено от други извори предположение. Сигурно е обаче, че Фружин не е прекратил своите действия срещу турците, макар и не самостоятелно, а като служител на унгарския крал Сигизмунд. Със споменатия на два пъти документ Фружин бил надарен с имението Липа (Темешкия комитат) заради това, че е участвувал „в немалко наши и на нашите кралства твърде тежки и успешни походи както против турците, тъй и против други наши и на Христовия кръст неприятели...” и че „излагал себе си и своите блага на разни случаи на смъртта...” 8. Това дарение на унгарския крал обаче не било само награда за минали дела и възмездие за нанесени вече щети, но и стимул за по-нататъшни действия.

Това дарение на унгарския крал обаче не било само награда за минали дела и възмездие за нанесени вече щети, но и стимул за по-нататъшни действия. През същата 1425 г., когато била издадена дарствената грамота, Фружин заедно с влашкия воевода Дан II (1420—1431) и трансилванския владетел Пипо Спано водил активни военни действия в българските земи на юг от Дунав, срещу Силистра. Десет години по-късно, през пролетта на 1435 г., виждаме Фружин в нова роля. По това време турското настъпление имало една основна посока — западното адриатическо крайбрежие на Балканския полуостров, или по-точно албанските земи. Унгарският крал и император на Свещената Римска империя Сигизмунд, който оспорвал турската хегемония на полуострова, следял с интерес успешните борби на албанците, предвождани от Арнит Спата, Андрей Топия, Музаки (1433—1436). Нещо повече, той поддържал връзка с албанските вождове, информирал се за техните действия. Тъкмо с такава мисия бил натоварен Фружин. Серия документи от дубровнишкия архив разкриват тази мисия на Иван-Шишмановия син, осъществена с финансовата подкрепа на Адриатическата република. Фружин пристигнал в Дубровник на 28 май 1435 г. и още същия ден, снабден със средства, отпуснати по решение на Съвета, отплавал за Албания. Липсват сведения за разговорите му с предводителите на въстанието. Дубровнишките документи свидетелствуват само, че той се е завърнал успешно в Дубровник независимо от турската опасност. 243

Фружин пристигнал в Дубровник на 28 май 1435 г. и още същия ден, снабден със средства, отпуснати по решение на Съвета, отплавал за Албания. Липсват сведения за разговорите му с предводителите на въстанието. Дубровнишките документи свидетелствуват само, че той се е завърнал успешно в Дубровник независимо от турската опасност. 243 С Фружин се срещаме (сякаш по ирония на съдбата) отново след десетина години. От един документ, редактиран на 6 септември 1444 г.1% научаваме, че той е продал имението си Файдаш и се е подготвял да вземе участие във втори поход на полско-унгарския крал Владислав IV Ягейло — поход, завършил с трагичната за християнските народи битка край Варна (10 ноември 1444). Тъй като не разполагаме с никакви допълнителни данни, не може да се каже със сигурност, дали Фружин се е присъединил към обединената християнска армия или не1*. Все пак неговите прояви до това време (участие в повечето важни кампании на Балканите, подготвяни или подкрепяни от Унгарското кралство) ни карат да допуснем, че Фружин не е останал безучастен към този последен опит на християнска Европа да сломи турската сила; че той не се е задоволил само да се подготви за тази кампания, както свидетелствува цитираният по-горе документ, но е взел участие в нея и може би е намерил гибелта си на родна земя, на бойното поле край Варна.

Изложените дотук факти, колкото и да са откъслечени, все пак са достатъчни, за да изградят представа за Фружин като за един от последните и най-активни борци за свободата на България. Да създадат биография, която се различава не само от биографията на неговия по-голям брат Александър, завършил живота си в бой за исляма, но и от биографията на неговия братовчед Константин. И това е представа не само на съвременния читател, но и представа на самите съвременници на Фружин. Няма съмнение, че към него са били насочени надеждите на българите за отхвърляне на чуждото господство и за възстановяване на погубената българска държава. Неслучайно той е „el signor del Zagore” 1®, Frusinus Asan и е намерил място в помениците на българските царе. Споменатият вече продавателен акт от 6 септември 1444 г. свидетелствува категорично, че Фружин е бил женен, имал е един син на име Шишман (вероятно първороден?) и други синове и дъщери: „Susmanus filii sui ceterorumque filiorum et filiarum suorum...” 1918*432 I, №50, б е л 14. 244 Ю A. G е g a j. L ’Albanie et l’invasion turque au XVe siècle. Louvain, 1937. 11 Iorga. Notes et extraits, II, 327 — 328; Ников.

I, №50, б е л 14. 244 Ю A. G е g a j. L ’Albanie et l’invasion turque au XVe siècle. Louvain, 1937. 11 Iorga. Notes et extraits, II, 327 — 328; Ников. Турското завладяване, 95 — 96; Стр. Димитров О миссия болгарского княза Фружина в Албании в 1435 г. — В: Deuxième conférence des Etudes Albanologiques A l’occasion du 6e centenaire de la mort des Georges Kastriote—Skanderbeg. Tirana, 12 — 18 janvier 1968. I. Tirana, 1969, 197 — 205; Д. Ангелов. Цит. съч., 39 — 40. 12 Латински текст у П. Петров. Фружин и походът до Варна през 1444 г. — В: Варна 1444. Сборник от изследвания в чест на 525-ата годишнина от битката край Варна. С., 1969, 272 - 273. 13 Подробно у В. Цветкова. Цит. съч., 322 — 366. 14 Докато П. Петров (Цит. съч., 278 — 281) приема участието на Фружин в похода от 1444 г., то Ал. Кузев (Восстание, с. 59, бел. 35) не е така категоричен. 15 Съществува мнение, че Фружин е починал през 1460 г. в гр. Кронщад (Брашов), но то не е подкрепено с никакви извори. Вж: Ников. Турското завладяване, с. 97. 16 Document* privitoire la istoria Românilor, No 9, p. 4. 17 П. Петров. Цит. съч., с. 272. 18 Й. Иванов. Поменци на български царе и царици.

Вж: Ников. Турското завладяване, с. 97. 16 Document* privitoire la istoria Românilor, No 9, p. 4. 17 П. Петров. Цит. съч., с. 272. 18 Й. Иванов. Поменци на български царе и царици. — В: Й. Иванов. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 147 (Боянски поменик); с. 149 (Зографски поменик). 19 П. Петров. Цит. съч., с. 272.

№55. КЕРАЦА Дъщеря на цар Иван Шишман. Спомената единствено в Бориловия Синодик: Кераци дъщери великаго цръ Ішанна Шишмана вунаа па:~ Собственото й име е неизвестно — по всяка вероятност Кераца (Кера[ца]) и тук е обръщение, постепенно изместило личното наименование на тази Иван-Шишманова дъщеря.

№56. N. АСЕН Син на цар Иван Шишман, известен само с фамилното си име от Синодика: й chov его Осънто^Дру™ сведения за него няма. 245 В Бориловия Синодик е отбелязано, че цар Иван Шишман е имал и други деца, които са починали в ранна възраст. Имената им не са посочени: й n p ovitiu i dvuepmlm уадоиъ егш,в£уна&:~-1. 246 Асеневци Във Византия (1280-1460) Първороден син на Мицо и Мария Асенина (I, №20), дъщеря на 1262 г. (емигрирането на Мицо и фамилията му във Византия), когато 2. Това известие ни навежда на мисълта, че е роден поне 1238 и 1241 г. (вж I, №20) и е могла да има първото си дете тъкмо През 1261 — 1262 г. Мицо, бащата на Йоан Асен, притиснат от неблагоприятната за него политическа обстановка в България, се пресели владение в областта Троада край река Скамандър. Наред с това императорът (Михаил VIII Палеолог), Пахимер съобщава две десетилетия по-късно. Михаил VIII Палеолог Към това го подтикнали събитията в България, а именно: сполучливо белта на българския цар Константин Тих Асен. Византийският император, след като се уверил, че не би могъл да използува за целите си (да отстрани своята племенница и българска царица Мария и нейния раторското обкръжение, което решило, че Ивайло ще бъде победен от ромейските войски, а населението на Търново ще предаде Мария и ней

Византийският император, след като се уверил, че не би могъл да използува за целите си (да отстрани своята племенница и българска царица Мария и нейния раторското обкръжение, което решило, че Ивайло ще бъде победен от ромейските войски, а населението на Търново ще предаде Мария и ней Троя в Адрианопол (вероятно в началото на 1278 г.). Императорът „х о нарече свой зет и цар на българите” и му дал името на неговия дядо Асен (Иван II Асен). Сватбата на Йоан Асен с Ирина, дъщерята на императора, била тържествено отпразнувана в Константинопол, като синът на Мицо поел задължението, ако влезе в Търново с помощта на ромейските войски и стане български цар, да бъде съюзник на империята; в противен случай да бъде почитан като деспот. 249 Тържественото провъзгласяване на Йоан Асен за български цар, разбира се, не означавало, че той е поел реалната власт над българската държава. Оставало значително по-трудното: практическото осъществяване на намеренията. Първата стъпка на Михаил V III била насочена към залавянето на Мария и предразполагането на българите с цел да посрещ /ЗаспХесос 6е\оипо ясйбас”) 16. Подобен план едва ли би могъл да бъде реализиран така лесно. Наистина царица Мария, а заедно с нея и Търново, били изправени, от една страна, пред византийските заплахи, а от друга, тя се намирала лице в лице с Ивайло.

/ЗаспХесос 6е\оипо ясйбас”) 16. Подобен план едва ли би могъл да бъде реализиран така лесно. Наистина царица Мария, а заедно с нея и Търново, били изправени, от една страна, пред византийските заплахи, а от друга, тя се намирала лице в лице с Ивайло. Мария бързо разбрала, че не би могла да разчита на споразумение с Михаил V III и затова решила да се спогоди с Ивайло. Преговорите, които в началото се натъкнали на пречки (така поне пише Георги Пахимер), завършили с разбирателство между двете страни. Мария се омъжила за Ивайло и му отворила вратите на българската престолнина. При рязко променената обстановка в Търново (впрочем до пълно разбирателство между Мария и Ивайло не се стигнало) на Йоан Асен и на византийския император, разбира се, не оставало нищо друго, освен да действуват със сила. Изпратените в България ромейски войски не постигнали никакъв резултат. Едва след като се разнесъл слухът, че Ивайло е победен от татарите, търновци („TepvofJtrac”) — вероятно аристокрацията — или поне онази част от тях, която не обичала царицата, предали Мария и нейния син Михаил на Михаил V III и „приеха деспот Асен” (,, tow 'Acav бе Ьеог.бточ 'ehk\ovTo”).

Едва след като се разнесъл слухът, че Ивайло е победен от татарите, търновци („TepvofJtrac”) — вероятно аристокрацията — или поне онази част от тях, която не обичала царицата, предали Мария и нейния син Михаил на Михаил V III и „приеха деспот Асен” (,, tow 'Acav бе Ьеог.бточ 'ehk\ovTo”). Йоан Асен и Ирина (не заедно, а един след друг, както пише Георги Пахимер) влезли необезпокоявани от никого в Търново и били „приветствувани като царе” („^асиХеГс ’e^j?pifowTo”) 22 — вероятно през пролетта на 1279 г. Макар и влязъл в Търново и провъзгласен официално, вече от българите, за цар и макар че според Пахимер нему (Йоан Асен) „’е* naXaiov проат}ке oi та ВоuXydpcjv праурата” 2*, Йоан Асен едва ли се чувствувал съвсем спокоен. И наистина положението му не било никак благоприятно. От една страна, в столицата (независимо от това, че тя го приела безпрепятствено) срещу него имало настроения, чийто най-ярък изразител бил Георги Тертер, почитан и уважаван от българския народ. На първо време Йоан Асен (Пахимер недвусмислено съобщава, че всичко това било извършено от името на император Михаил V III) се опитал да отстрани тази заплаха, като почти насила оженил Георги Тертер за сестра си Мария (II, №3) и го почел с титлата деспот.

На първо време Йоан Асен (Пахимер недвусмислено съобщава, че всичко това било извършено от името на император Михаил V III) се опитал да отстрани тази заплаха, като почти насила оженил Георги Тертер за сестра си Мария (II, №3) и го почел с титлата деспот. За целта Георги Тертер трябвало да се разведе с жена си, която заедно със сина му Теодор Светослав била отведена в Никея. Всичко това не ликвидирало намеренията на амбициозния българо-куманин и не неутрализирало неговите действия. Той продължил да плете своя заговор и вече не тайно, както твърди Пахимер, а вероятно съвсем явно се домогвал до царската власт. От друга страна, съвсем не била отстранена опасността от Ивайло, който бил свободен, разполагал с достатъчно сили и воювал срещу татарите. Нещо повече, той обсадил столицата Търново и разбил изпратените на помощ на Йоан Асен ромейски войски. Първият път той нанесъл голямо поражение на ромеите, предвождани от протовестиария Мурин, край Диавена (Aia0atwa—АЪвтча) 2' на 17 юли 1279 г., а след това и на 5000-ата армия, предводителствувана от протовестиария Априн (15 август 1279). 250 Всичко това принудило Йоан Асен, който „съзирал бунта” на Георги Тертер, да устрои „бягството си под благопристоен предлог и с изгода за себе си”. Той сполучил да обсеби съкровищата на българските царе и да се добере до Месемврия и оттам с кораб се отправил към Константинопол.

250 Всичко това принудило Йоан Асен, който „съзирал бунта” на Георги Тертер, да устрои „бягството си под благопристоен предлог и с изгода за себе си”. Той сполучил да обсеби съкровищата на българските царе и да се добере до Месемврия и оттам с кораб се отправил към Константинопол. Според Пахимер Йоан Асен и съпругата му Ирина се установили в манастира „Св. Архангел Михаил” в Анапл (край византийската столица), където изчакали да отмине гнева на Михаил V III. А в България Георги Тертер по желанието на българите завзел изоставената от Йоан Асен царска власт и бил провъзгласен за цар. Обикновено събитията, свързани с бягството на Йоан Асен, се отнасят към началото на 1280 г. и липсата на конкретни хронологически указания у Георги Пахимер правят безсмислени всякакви опити за по-точно датиране — края на 1279 г., както прие наскоро А. Фейе. На Йоан Асен не оставало нищо друго, освен да потърси помощта на татарите, за да си възвърне загубените позиции в България. И наистина той се отправил към лагера на Ногай (вероятно през пролетта на 1280), където вече се намирал и Ивайло, и то със същата цел: да получи помощ срещу Георги Тертер.

И наистина той се отправил към лагера на Ногай (вероятно през пролетта на 1280), където вече се намирал и Ивайло, и то със същата цел: да получи помощ срещу Георги Тертер. По-нататък събитията са добре известни, за да се впускаме в подробности: Ивайло бил убит по заповед на Ногай, а Йоан Асен избегнал тази съдба благодарение на застъпничеството на Ефросина, извънбрачна дъщеря на император Михаил V III Палеолог и съпруга на татарския вожд. Няколко години по-късно предприетият от Йоан Асен (с помощта на император Михаил V III Палеолог) опит да овладее престола на своя дядо Иван II Асен (1218 — 1241) приключил окончателно. Според разказа на Георги Пахимер българският цар Георги Тертер проводил пратеници при император Андроник II, като му известявал, че е готов да върне втората си съпруга, сестрата на Йоан Асен Мария, да получи изпратената в Никея своя първа жена и сина си и сключи договор с ромейската държава. Андроник II се видял принуден да приеме това предложение и да сключи предложен договор. В резултат на това Йоан Асен окончателно се отказал от претенциите си за българската царска корона и бил удостоен с титлата деспот „съгласно по-раншните споразумения с баща му”. Така безславно завършили усилията на Йоан Асен да си възвърне властта над българската държава — власт, която според византийските автори му принадлежала по право.

Така безславно завършили усилията на Йоан Асен да си възвърне властта над българската държава — власт, която според византийските автори му принадлежала по право. Без да стори нещо значимо, нещо, което да остави трайни дири в историята, той получил незаслужените похвали на поетите. Небезизвестният Мануил Фил пише: (цитат на гръцки) 37. А години по-късно Никифор Григора не се подвоумил да го характеризира като „... забележителния василевс на Мизите благородния Йсен” 38. Каква е била по-нататъшната съдба на бившия български цар и византийски деспот Йоан Асен? Трудно е да се каже нещо по-определено. 251 и по-сигурно, тъй като липсват сведения. Разбира се, бихме могли да допуснем, че поне на първо време той се е оттеглил в бащиното си име ние в Троада. Неизвестна ни е и датата на неговата смърт. Съвсем наскоро Ив. Дуйчев се опита да внесе яснота по този въпрос. Използувайки едно известие на Рамон Мунтанер, той прие, че terminus ante quem за смъртта на Йоан Асен е 4 април 1305 г., или по-точно „verso l’anno 1303 — 1304. in ogni caso primo della fine di marzo-aprile 1305 quando venne ucciso il „megaduca” Ruggero da Fiore” 40. При установяването на този откъслек от време, към който би могла да бъде отнесена кончината на Йоан Асен, са пренебрегнати вестите, които можем да почерпим от Георги Пахимер.

При установяването на този откъслек от време, към който би могла да бъде отнесена кончината на Йоан Асен, са пренебрегнати вестите, които можем да почерпим от Георги Пахимер. На два пъти византийският историк споменава Ирина, вдовицата на Йоан Асен — първия път във връзка със събития от 1305 г., а втория — от 1308. Наистина тези две посочвания не ни дават възможност да установим точната дата на смъртта на Йоан Асен (те са само твърде общ terminus ante quem), но има едно друго сведение, което съдържа известни хронологически указания и ни позволява да се доберем по-близо до търсеното от нас събитие. Описвайки кампанията на Михаил IX Палеолог, който воювал срещу турците в Мала Азия с помощта на пристигналите във Византия алани, Георги Пахимер пише: „6 tovtov те деТос 6 ’A oqv eredi/т?ке” 43» т. е. „вуйчо му (на Михаил IX) беше умрял”. Хронологията на тези събития е ясна: аланите пристигат в империята в началото на 1302 г., а военните действия срещу турците се отнасят към пролетта — лятото на 1302 г. Тъй като цитираната фраза на Пахимер оставя впечатление, че смъртта на Йоан Асен е настъпила наскоро, то бихме могли да я отнесем към началото на 1302 г. Тази датировка влиза в противоречие с данните, които дължим на Рамон Мунтанер.

Но в случая смятаме, че можем да отдадем предпочитание на Георги Пахимер, който несъмнено е бил по-добре информиран за събитията в Константинопол. Доста тъжно е да се отбележи, че алмугаварите пристигнали във Византия едва след въпросната кампания на Михаил IX, и то по повод на поражението, което претърпял той в нея, или казано с други думи, едва през септември 1303 г. Що се отнася до конкретното твърдение на Георги Пахимер, то категорично трябва да кажем, че император Михаил IX Палеолог не е имал друг flefoc *Асdv, освен Йоан Асен. Както вече бе отбелязано на няколко пъти, Йоан Асен е бил женен за една от дъщерите на император Михаил VIII Палеолог, Ирина. От този си брак той е имал седем деца: петима синове — Михаил (II, №4), Андроник (II, №6), Исаак (II, №7), Мануил (II, №8) и Константин (II, №9), и две дъщери — Теодора (II, №10) и Мария (II, №11).6453*71 252 II. р. 257. 238. гови я тъст Михаил VIII Палеолог. Логично е да се приеме, че българският цар е бил този, който в желанието си да неутрализира Георги Тертер го е оженил за собствената епоха си остава съчинението на Г. Пахимер, който е бил съвременник на описвани 144 — 145) приема, че Георги Тертер е получил деспотската титла от византийския

Логично е да се приеме, че българският цар е бил този, който в желанието си да неутрализира Георги Тертер го е оженил за собствената епоха си остава съчинението на Г. Пахимер, който е бил съвременник на описвани 144 — 145) приема, че Георги Тертер е получил деспотската титла от византийския василевс, като прави извод от това, че през втората половина на XIII в. българските царе все още са раздавали званието деспот. Безспорно случаят с Георги Тертер средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 80) — едно събитие, което също не е минало без активното участие на византийския император. Редно е обаче да си зададем въпроса дали всичко време е бил безучастен и се е оставял да правят с него каквото пожелаят? Трудно 253 ремеиниге учени — „страхливец”, „бездарник”, „некадърник"и т. н. (и е само заради ласкавите стихове на византийските поети — вж тук, бел. 37 и 38). Очевидно в самото начало Михаил VIII е бил организаторът на всички действия срещу България и в самата България. Но едва ли трябва да отричаме всякакво участие на Йоан Асен в политическия живот и в политическите интриги след влизането му в Търново и обявяването му за български владетел.

Очевидно в самото начало Михаил VIII е бил организаторът на всички действия срещу България и в самата България. Но едва ли трябва да отричаме всякакво участие на Йоан Асен в политическия живот и в политическите интриги след влизането му в Търново и обявяването му за български владетел. Оттам нататък той е продължил да действа в пълно съгласие с Михаил VIII, ползувал се е от помощта на императора, и по всяка вероятност е излязъл на по-преден план. Друг въпрос е, че не е сполучил, независимо от всички мерки, да овладее положението в Търново и е бил принуден да напусне България. 111. 28 По традиция това сражение, както и следващото се отнасяха към 1280 г. (Р. Роуссини Observationum...: Pachymeres, I, р. 765; Златарски. История. Т.З, с. 570 и др.), докато датите не бяха коригирани от П. Ников. Изправни към българската история. — ИИД, 5, 1922, 68 — 84; Ников. Българи и татари в средните векове, с. 118. Независимо от това в История на България. Т. С., 1961, с. 213, беше възприета погрешна дата — 1280 г. Корекция у Failler. Georges Pachymeres, II, р. 239. Вж и История на България. Т.З, 287 — 288. който още преди шестдесет години отнася бягството на Йоан Асен и провъзгласяването на Георги Тертер за цар към края на 1279 г.). Същата стойност има и друго

Georges Pachymeres, II, р. 239. Вж и История на България. Т.З, 287 — 288. който още преди шестдесет години отнася бягството на Йоан Асен и провъзгласяването на Георги Тертер за цар към края на 1279 г.). Същата стойност има и друго Асен избяга, а пък царската власт бе взета от Тертер”), но в случая iknepov („по-къс 35 Тези събития — предложението на Георги Тертер за мир с Византия, окончателното отказване на Йоан Асен от претенциите му за българския престол и провъзгласяването му за деспот — трудно се поддават на датировка. Сигурното, с което разполагаме, е един terminus post quem — 1282 г. (възшествието на Андроник II на престола в Константинопол). Според П. Пусин (Pachymeres. Т., р. 836) това е станало в 1283 г., дата, възприета и от Пападопулос (Genealogie der Palaeologen, р.), П. Ников (Българи и татари в средните векове, с. 122) отнася въпросните събития към 1284 г., а Ферянчич от своя страна приема, че Йоан Асен е провъзгласен за деспот през „първите дни от властвуването на Андроник II Палеолог” (Ферянчич. Деспотн, с. 46). 254

Деспотн, с. 46). 254 Косвено свидетелство за „популярността” на Йоан Асен, за участието му в политическия живот на империята или най-малко за близката му връзка с императорския дом е категоричното искане на Роже дьо Флор да се ожени за Марня, дъщерята на бившия български цар, предявено по време на преговорите му с Андроник II и Михаил IX. Вж: Pachymeres, V, 12:11, р. 395; Nic. Greg., VII, 3:1, р. 220; Ramon Muntaner. CXCIX, р. 846. Във връзка с това интересно е да се отбележи, че докато византийските автори не правят дори намек за царствуването на Йоан Асен в Търново и го наричат само Асен, то западните автори пишат за него, както за владетел на България: „L’emperador de Latzaura (=Загора — България) [Ramon Muntaner. CXCIX, p. 846; CCVIII, p. 854] или „Azan, principe de los Bulgaros” (Moncada. Expedicion, § VIII, p. 80). Дори нещо повече, Мунтанер (Ramon Muntaner. CCXII, p. 856) след смъртта на Йоан Асен назовава неговия първороден син Михаил „император на Загора”. Вж тук, II, N-4. 48 Ето какво пише испанският хронист: когато Роже дьо Флор се намирал под крепостта Ania (на юг от Ефес, срещу о-в Самос — вж: Lemerie. Aydin, р. 16, п. 5, 17, 45), при него пристигнали пратеници от императора, които му известили: „...

Вж тук, II, N-4. 48 Ето какво пише испанският хронист: когато Роже дьо Флор се намирал под крепостта Ania (на юг от Ефес, срещу о-в Самос — вж: Lemerie. Aydin, р. 16, п. 5, 17, 45), при него пристигнали пратеници от императора, които му известили: „... per qa con l’emperador de Latzaura, qui era pare de la megaduquessa [Мария Асенина — И. Б.], era mort e havia Ueixat l’emperia sos fills, qui eren dos infants germans de la megaduquessa e nebots de l’emperador, e el germ i de lluz pare qui s’era alçat ab l’emperi. E per 90 l’emperador de Contastinoble, per 90 con l’emperi de Latsaura pertanyia a sos nebots, ell trames missatge a l’avoncle de sos nebots que s’era llevat emperador, que lleixas l’emperi a aquells infants qui eren sos nebots, a qui es pertania...” (Ramon Muntaner, p. 854, CCVIII). За съжаление това известие на Рамон Мунтанер (събитието би могло да бъде отнесено към средата — втората половина на 1304 г.) остава непотвърдено от други извори. Нещо повече, както казах вече, то влиза в противоречие с писаното от Георги Пахимер (коментар на целия пасаж без критична преценка на известието за смъртта на Йоан Асен у Dujčev. La spedizione, 433 — 434).

Нещо повече, както казах вече, то влиза в противоречие с писаното от Георги Пахимер (коментар на целия пасаж без критична преценка на известието за смъртта на Йоан Асен у Dujčev. La spedizione, 433 — 434). По всяка вероятност Рамон Мунтанер е смесил няколко събития, а именно: абдикацията, или по-точно бягството на Йоан Асен от Търново (1280), неговата смърт и въпроса за „наследствените” права на синовете му над българския престол, войната на Византия с цар Теодор Светослав (1304), в която император Андроник II Палеолог искал да използува каталаните на Роже дьо Флор (Vghier. Byzance, р. 342; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р. 138; Dujčev. La spedizione, р. 434). Йоан Асен = Ирина Палеологина Асатина Михаил Андроник Константин Исаак Мануил Теодора Марня 255 Ирина Палеологина Асенина е най-голямата от трите дъщери на император Михаил V III Палеолог. Родена е преди 1261 — 1262 г. В началото на 1278 г. била омъжена за Йоан Асен, син на Мицо и кандидат за българския престол, а самата сватба била отпразнувана тържествено заедно със сватбата на сестра й Анна най-късно през лятото на 1278 г. През пролетта на 1279 г. Йоан Асен и Ирина били „приветствувани като царе” от населението на Търново.

Пребиваването на царствуващата двойка в българската престолнина било краткотрайно: в началото на 1280 г. тя била принудена да напусне тайно Търново и през Месемврия да се отправи към Константинопол. Знаем, че Ирина и нейният съпруг били посрещнати много зле от разгневения Михаил V III и би могло да се допусне, че поне на първо време (след несполучливата мисия на Йоан Асен при татарите) те са живели в имението край р. Скамандър. Все пак техният живот е бил свързан трайно със столицата и най-късно към 1283 — 1284 г. (към това време Йоан Асен се отказал окончателно от българския престол и бил провъзгласен за деспот) те се установили в Константинопол. Оттук нататък сведенията за Ирина са откъслечни. Останала вдовица към 1302 г., Ирина свързала съдбата си с дъщеря си Мария, която към края на 1303 г. се омъжила за вожда на каталанските наемници Роже дьо Флор. Пахимер съобщава, че през пролетта на 1304 г. император Андроник II изпратил сестра си Ирина в Кизик, където пребивавали каталаните. Тя трябвало да помоли своя зет да се отправи колкото се може по-бързо срещу турците. В края на същата 1304 г. Ирина заедно с дъщеря си Мария и първородния си син Михаил се намерила в лагера на алмугаварите в Галиполи.

Тя трябвало да помоли своя зет да се отправи колкото се може по-бързо срещу турците. В края на същата 1304 г. Ирина заедно с дъщеря си Мария и първородния си син Михаил се намерила в лагера на алмугаварите в Галиполи. Отново Пахимер ни известява, че към средата на 1308 г. Андроник II получил известие от Биригерий, че сестра му (Ирина) Асенина го подстрекавала срещу него заради убийството на кесаря, т.е. Роже дьо Флор. По нареждане на императора Ирина била затворена в двореца, за да бъде извършено допълнително разследване. Годината и обстоятелствата, свързани със смъртта на Ирина, са неизвестни. Наистина ние притежаваме една епитафия („Еттауми rrf /SaotX tS t *.\cavii>i) dvyarpl тоГ paciXeojc” 15), излязла изпод перото на Мануил Фил, но тя не ни дава почти никакви конкретни данни. Мануил Фил ни 256 Мария или Кирамария (Kipauaplft)* е дъщеря на Мицо и на Мария (I, № 20), сестра на Йоан III Асен. Липсата на сведения не ни позволява да надникнем в нейното минало преди 1278 г., т. е. ние не знаем нито времето, когато е родена, нито мястото, където е родена, или казано с други думи, преди 1261/62 г. в България или след тази дата във Византия (в имението край Скамандър).

Липсата на сведения не ни позволява да надникнем в нейното минало преди 1278 г., т. е. ние не знаем нито времето, когато е родена, нито мястото, където е родена, или казано с други думи, преди 1261/62 г. в България или след тази дата във Византия (в имението край Скамандър). Първото сигурно известие за Мария датира от 1279 г. След като описва влизането на Йоан III Асен и Ирина Палеологина в Търново и тяхното възшествие на българския престол, Георги Пахимер съобщава, че измежду „най-изтъкнатите” в българската престолнина бил Георги Тертер, който имал голямо влечение към царското достойнство. Михаил VIII Палеолог в стремежа си да укрепи позициите на зетя си решил да неутрализира възможните действия на Георги Тертер, като той вземе за жена сестрата на Йоан III Асен Мария. Този проект бил осъществен: първата съпруга на Тертер, също Мария, и синът му Теодор Светослав били отведени в Никея, а изтъкнатият български болярин се оженил повторно за царската сестра и получил деспотско достойнство. Събитията по-нататък са добре известни: Георги Тертер с лекота овладял българския престол, освободен от Йоан III Асен (нач. на 1280).

Събитията по-нататък са добре известни: Георги Тертер с лекота овладял българския престол, освободен от Йоан III Асен (нач. на 1280). Няколко години по-късно (1283/84 г.) между Георги Тертер и Андроник II бил сключен мирен договор (Византия възприела Тертер като български цар и се примирила с мисълта, че е дошъл краят на претенциите на Йоан III Асен), който наред с останалите проблеми уредил и семейното положение на българския владетел: в България били върнати първата съпруга на Тертер и синът му Теодор Светослав, а Мария Асенина била изпратена във Византия. Липсват други сведения за дъщерята на Мицо. От брака си с Георги Тертер Мария имала една дъщеря — Анна (?) (terminus post quem за нейното раждане: 1279), която към 1284 г. се омъжила за сръбския крал Стефан Урош II Милутин. Анна Тертер била сръбска кралица в продължение на петнадесет години, докато в 1299 г. получила развод от Милутин, който встъпил в поредния си четвърти брак с малолетната дъщеря на Андроник II Симонида. Анна Тертер, съгласно сключения между Византия и Сърбия договор, била изпратена в Константинопол. През 1301 г. тя се омъжила повторно за деспот Михаил (Димитър) Дука, имала деца от този си брак, а от 1304 г. нататък, след като била арестувана заедно със съпруга си, следите ѝ се губят.

Анна Тертер, съгласно сключения между Византия и Сърбия договор, била изпратена в Константинопол. През 1301 г. тя се омъжила повторно за деспот Михаил (Димитър) Дука, имала деца от този си брак, а от 1304 г. нататък, след като била арестувана заедно със съпруга си, следите ѝ се губят. Формата Кирамария е засвидетелствувана в Бориловия Синодик: K'l p a u a p 'l и § 126, с. 89); тя би могла да бъде разложена на две части: кЧра (КЦР<0 + Марна. Вярно е, че в Синодика се употребява и българското съответствие на K 'fp a — „госпожа”, но във всички случаи придружава името на царските дъщери Кера Тамара, Кирамарии са български царици. Пак там, р. 447. За датата: II, № 1, бел. 35. 258 леологина. За това имаме категоричното указание на Йоан Кантакузин: След сватбата на сестра си Мария с водача на каталанската компания или „алмугаварите” Роже дьо Флор (terminus post quem, септември 1303) Михаил Асен става един от близките хора на свой зет. Мунтанер съобщава, че към края на 1304 г., след като получил кесарското достойнство, Роже дьо Флор: „Е ab gran alegre tomaren-se’na Galipoli, a la companya. E el cfesar mena-se’n madona sa sogra [Ирина Палеологина Асенина] e madona sa muller [Мария] e dos germans de la muller, qui era, lo major, emperador de Latzaura [= Загора — България].

E el cfesar mena-se’n madona sa sogra [Ирина Палеологина Асенина] e madona sa muller [Мария] e dos germans de la muller, qui era, lo major, emperador de Latzaura [= Загора — България]. Няма никакво съмнение, че най-големият брат на съпругата на кесаря, т. е. на Мария, е Михаил Асен. Интересното в този пасаж е, че Михаил след смъртта на своя баща Йоан Асен (началото на 1302) е приел титлата „цар на България”, изразявайки по този начин своите претенции за българския престол. По-нататък каталанският историк съобщава: „е lo cfesar apellfe l’amirall En Ferran d’Aunes е dix-li que portks en Contastinoble sa sogra, e sa muller e sos cunyats” 11. Разказът на Пахимер, посветен на същите събития, позволява да приемем, че Михаил Асен не е заминал за Константинопол, а е останал в Галиполи, в лагера на своя зет. И наистина византийският автор дава някои подробности, които липсват у Мунтанер: след като изпратил тъщата си и бременната си съпруга („tt] v pev nevOepav кей т+iv cu^vyov тб 'еууастрщ Papovpevriv...”) в Константинопол, Роже дьо Флор се отправил към Адрианопол при император Михаил IX, придружен само от сто и петдесет отбрани воини. Каталаните пристигнали в Адрианопол в момента, когато младият император извършвал преглед на войските си, събрани за военни действия срещу българския цар Теодор Светослав.

Каталаните пристигнали в Адрианопол в момента, когато младият император извършвал преглед на войските си, събрани за военни действия срещу българския цар Теодор Светослав. За изненадващата поява на Роже дьо Флор Михаил IX бил уведомен „тгара tov ywaiKabe\\pov ’eneivov Acav...” 18. Името на шурея на каталанския водач не е отбелязано, но смятаме, че имаме основание да приемем, че това е бил Михаил, т. е. той е останал в Галиполи и след това е придружил зет си в пътуването до Адрианопол. Минават двадесет и две години и тогава отново се срещаме с Михаил Асен: „rove bvo 'ave\l/uov ’екеХое лер\ tt) v fertrporrjv rtov BeW eypabov nai Trj<; hXXrjq Маке6оу(ас гт?пкайга Ьш.тр'фо1/тач ’Avbpovinov те t o v притоРеопарiov кей MtxafjX rdv 'Aoav...” 14. Това важно известие предполага два въпроса: 1) Кога Михаил Асен е бил назначен на тази длъжност — през 1327 г., за което време се отнася писаното от Никифор Григора, или преди това? От Йоан Кантакузин знаем, че протовестиарият Андроник 259 Палеолог (племенник на Андроник II — син на сестра му Анна) е бил назначен за управител на Белград (Берат) през 1326 г. За Михаил Асен нямаме подобно указание. Ето защо би могло да се допусне, че първородният син на Йоан III Асен е бил назначен за съуправител на протовестиария към управлявания от Андроник Белград била прибавена и „останалата Македония”.

Ето защо би могло да се допусне, че първородният син на Йоан III Асен е бил назначен за съуправител на протовестиария към управлявания от Андроник Белград била прибавена и „останалата Македония”. 2) И ето че идваме до втория въпрос: какво означава „7т?<г йХХtjc Македония”? Като знаем, пак от Никифор Григора, че деспот Димитър Палеолог по същото време е бил управител на „Солун и околните” („...кнпровевовра ријвусавТа весшаХотт?? кси тсог етери;” 17), можем да допуснем, и то не без основание, че двамата братовчеди Михаил Асен и Андроник Палеолог са управлявали Западна Македония и част. През 1327 г. назрявал новият и решителен сблъсък между двамата василевси — Андроник II и Андроник III. Докато младият император намерил съюзник в лицето на българския цар Михаил III Шишман Асен, усилията на стария император били насочени към спечелването на сръбския крал Стефан Урош III Дечански и към организиране на войските протовестиарий Андроник Палеолог и Михаил Асен. За последвалите събития, в които Михаил Асен бил един от главните участници на бойния театър в Македония, притежаваме разказите на Никифор Григора и Йоан Кантакузин. Двата разказа взаимно се допълват. През месец ноември 1327 г. деспот Димитър, протовестиарият Андроник Палеолог и Михаил Асен получили нареждане от стария император да започнат военните действия.

Двата разказа взаимно се допълват. През месец ноември 1327 г. деспот Димитър, протовестиарият Андроник Палеолог и Михаил Асен получили нареждане от стария император да започнат военните действия. Техните усилия се изразили (поне на първо време) в преследване на привържениците на Андроник скоро след това — край Серес, където били последвани от войските на Андроник III. Разказът на Йоан Кантакузин съдържа някои елементи, които допълват писаното от Григора: войските на стария император, предводителствувани от деспот Димитър, протовестиарий Андроник и Михаил Асен, след като не се стигнало до решително сражение с Андроник, в началото на януари 1328 г. (по това време младият император вече бил влязъл в Солун) те напуснали Серес, „за да отидат там, където са жените. стигнали до лагера на сръбския крал и се опитали да го убедят да се намеси по-активно във войната, но той, след като изслушал Хрельо (изпратен в помощ на Андроник II) и останалите си велможи, отказал да стори това. Стефан Дечански предложил на бегълците или да ги изпрати във Венеция, или да останат в овладените от тях крепости и там да дочакат края на войната. Те предпочели втория изход и по този начин Михаил Асен станал господар на крепостта Просек. Неговото пребиваване в тази твърдина било кратко. Кантакузин съобщава само: „А трибалите [сърбите] с измама завзеха Просек от Михаил Асен” 31 Този път Ники.

Те предпочели втория изход и по този начин Михаил Асен станал господар на крепостта Просек. Неговото пребиваване в тази твърдина било кратко. Кантакузин съобщава само: „А трибалите [сърбите] с измама завзеха Просек от Михаил Асен” 31 Този път Ники. града, прогонил жителите му (привържениците на Андроник III?) и го. превърнал в свое убежище, той продължава: „Не след дълго време той [Михаил Асен] заподозрял предателство срещу себе си, поискал охрана от краля на Сърбия, на когото предал градчето, а той самият отишъл при него [краля]”. Действията на Михаил Асен не били изолирани и не правели изключение. Така постъпили и деспот Димитър, и протовестиарият Андроник Палеолог. Загубили семействата си и имуществата си, те били принудени да търсят спасение в Сърбия. Протовестиарият Андроник наскоро починал, а деспот Димитър след няколко години (?) се завърнал във Византия3®. Само съдбата на Михаил Асен остава неизвестна. Цитираният по-горе пасаж от Кантакузин (1342) оставя впечатление, че той вече не е бил жив или поне не се е намирал в Константинопол (или във Византия?). Имаме ли основание да допуснем, че Михаил Асен е живял и след 1328 г. и се е установил в Сърбия? В село Кучевища (разположено в котловината Черногория, на север от Скопие), в църквата „Св.

Имаме ли основание да допуснем, че Михаил Асен е живял и след 1328 г. и се е установил в Сърбия? В село Кучевища (разположено в котловината Черногория, на север от Скопие), в църквата „Св. Спас” (първи етап от строежа и от зографисването датират отпреди 1330 г.) е запазен, макар и не изцяло, ктиторски надпис със следното съдържание: „Д са ^ д] а се и пописа се ^раиь прЪвлагословен г вце и с иукоиь ч с т р у д [о и]... вла[го]вернеи Осене и Радославь и Владислава.”4 0 р сички опити да се идентифицира споменатия в надписа Асен и особено твърдението, че той е брат на поменатите редом с него жупан Радослав и сестра му Владислава, са неуспешни. Сведенията за многолюдната фамилия на Асеневци, с които разполагаме, не ни оставят големи възможности за избор: въпросният Асен би могъл да бъде единствено Михаил Асен, първородният син на Йоан III Асен (епитета „благоверен” не ни позволява да допуснем, че става дума за лице извън фамилията, от по-нисш произход, чието собствено име е било Асен). За съжаление лаконичният надпис не ни дава повече сведения за Михаил Асен — какво е било положението му в сръбската държава, какво е било отношението му към владеенето на село Кучевища и към неговите владелци жупан Радослав и сестра му Владислава.

За съжаление лаконичният надпис не ни дава повече сведения за Михаил Асен — какво е било положението му в сръбската държава, какво е било отношението му към владеенето на село Кучевища и към неговите владелци жупан Радослав и сестра му Владислава. Все пак — при положение, че приемем идентификацията — ние имаме потвърждение, че наскоро след предаването на Просек и бягството си в Сърбия Михаил Асен още е бил жив и е имал определени позиции в сръбското провинциално общество. По-нататъшните следи на Михаил Асен биха могли да бъдат открити с помощта на един надпис, този път надгробен. От манастира „Хортиатис” (край Солун), по-точно от църквата „Преображение Господно” произхожда интересна мраморна плоча с размери в сегашното си състояние 1,52 м х 0,92 м44. Плочата — без съмнение капак на саркофаг — е разделена на три самостойни правоъгълни (?) полета, покрити с изключително богата пластична украса. Двата крайни правоъгълника са разделени на две половини с хоризонтални линии, върху които е изрязан билингвичен надпис. В дясната част той гласи: си гршБь Ци^аилшвь а в лявата е неговото гръцко съответствие: [ТА]ФОС МИХАНЯ (Татрос Михаил?). Безспорно основният въпрос е: кой е Михаил, чиито останки е съхранявал саркофагът от Хортиатис?

Двата крайни правоъгълника са разделени на две половини с хоризонтални линии, върху които е изрязан билингвичен надпис. В дясната част той гласи: си гршБь Ци^аилшвь а в лявата е неговото гръцко съответствие: [ТА]ФОС МИХАНЯ (Татрос Михаил?). Безспорно основният въпрос е: кой е Михаил, чиито останки е съхранявал саркофагът от Хортиатис? Всички данни, с които разполагаме — двуезичен българо-гръцки надпис, богата и изящна украса на капака, наличие на орли в скулптурната декорация (елемент, който се свързва предимно, ако не и единствено с царствуващи фамилии или потомци на такива) — ни насочват към лице със смесен българо-визан 261 тийски произход, потомък на владетелска фамилия с добро обществено положение. Ще бъде напълно естествено да обърнем погледа си към Асеневци. От възможните Асеневци, чието собствено име е било Михаил, трябва да отпаднат като неподходящи: 1) Цар Михаил II Асен (убит край Търново и вероятно погребан там през 1256); 2) Михаил Асен, син на цар Константин Тих Асен (неговите следи се губят към 1300 г. край Търново); 3) Цар Михаил III Шишман Асен (погребан в църквата „Св.

трябва да отпаднат като неподходящи: 1) Цар Михаил II Асен (убит край Търново и вероятно погребан там през 1256); 2) Михаил Асен, син на цар Константин Тих Асен (неговите следи се губят към 1300 г. край Търново); 3) Цар Михаил III Шишман Асен (погребан в църквата „Св. Георги"в село Старо Ногоричино); 4) Михаил Асен, син и съвладетел на цар Иван Александър Асен; 5) Михаил Асен или още Михаил Комнин Торник Палеолог Асен (починал към 1355 г., а тялото му пренесено от остров Лесбос в Константинопол); 6) Михаил Асен, син на Исаак Асен (към 1355 г. бил управител на Морея; датата на смъртта му е неизвестна); 7) Михаил Асен, който към 1455 г. бил в Мантуа при маркиз Лодовико; 8) Михаил Асен — пратеник на деспот Димитър Палеолог при Алфонсо V Арагонски в Неапол (1455). При това положение остава единствено Михаил Асен, първородният син на Йоан III Асен. Той е имал пълното право — да припомним, че Рамон Мунтанер го титулува „emperador de Latzaura"(= Загора — България) — саркофагът му да бъде украсен с орли. Фигури, символизиращи царската власт. Предложената идентификация предлага отговора на един нелек въпрос, а именно: защо Михаил Асен, напуснал Византия в 1328 г. и пребивавал към 1330 г. в село Кучевшца, Скопско, е погребан в Хортиатис, на 20 км източно от Солун?

Фигури, символизиращи царската власт. Предложената идентификация предлага отговора на един нелек въпрос, а именно: защо Михаил Асен, напуснал Византия в 1328 г. и пребивавал към 1330 г. в село Кучевшца, Скопско, е погребан в Хортиатис, на 20 км източно от Солун? Според нас съществуват две възможности: 1) Михаил Асен, в неизвестно за нас време (във всички случаи след 1330) се е завърнал във Византия, идентичен е с Михаил Асен от синодалния акт от 1335/36 г., пребивавал е отново в Македония и след кончината си е погребан край Солун (за тази хипотеза нямаме никакви доказателства); 2) Михаил Асен е останал в Сърбия. Неговата по-нататъшна съдба е била обвързана със съдбините на сръбската държава и преди всичко с териториалното разширение, по време на което сърбите завладели почти цяла Македония — разширение, достигнало своя връх през 1345 — 1346 г. с овладяването на Серес (25 септември 1345) и тържествената коронация на Стефан Душан за цар (Скопие, 14 април 1346) 56. Към това време източната граница на Душановата държава в Македония минавала почти по десния бряг на Места. При това положение ще бъде съвсем логично, ако допуснем, че Михаил Асен не е странял от политическия живот в Сърбия и преди всичко от сръбското настъпление в Македония.

Към това време източната граница на Душановата държава в Македония минавала почти по десния бряг на Места. При това положение ще бъде съвсем логично, ако допуснем, че Михаил Асен не е странял от политическия живот в Сърбия и преди всичко от сръбското настъпление в Македония. Появил се отново в земите, в които действувал през 1327 - 1328 г. - кога и как не знаем, но вече като поданик на сръбския крал, а по-късно цар Стефан Душан. Михаил Асен завършил там своите дни и бил погребан в манастира „Хортиатис"57. Когато разглеждаме съдбата на Михаил Асен след 1328 г. не можем да не привлечем още един паметник, и то пак надгробен. Става дума за мраморна плоча, която Й. Иванов е видял в началото на столетието, вградена в притвора на църквата „Св. Илия” в Дойран. За съжаление не разполагаме нито със снимка на плочата (очевидно надгробна или капак на саркофаг), нито пък с по-подробно описание. Нашият бележит изследвач ни е оставил само една рисунка и разчетения от него текст на надписите. Независимо от тази оскъдна информация близостта на Дойранската плоча с плочата от Хортиатис е очевидна: и в двата случая имаме работа с плочи, затварящи гроб или саркофаг, разделени от рамки 262

Нашият бележит изследвач ни е оставил само една рисунка и разчетения от него текст на надписите. Независимо от тази оскъдна информация близостта на Дойранската плоча с плочата от Хортиатис е очевидна: и в двата случая имаме работа с плочи, затварящи гроб или саркофаг, разделени от рамки 262 (при плочата от Хортиатис тази роля изпълнява сложна плетеница) на три самостойни полета, които при плочата от Дойран са запълнени с текст за разлика от плочата от Хортиатис, която има изключително богата украса. Единственият декоративен елемент в Дойранската плоча (според рисунката на Й. Иванов) е орел — елемент, който се среща, както ви дяхме, и в паметника от Хортиатис. Текстовете върху плочата от Дойран, за които ще стане дума по-долу, са двуезични. Най-сетне и в двата паметника става дума за Михаил — лице от царски произход (категорично посочено в Дойранския гръцки надпис). Нека сега се върнем отново към плочата от Дойран. Според рисунката на Й. Иванов плочата е запазена непокътната, т. е. тя не е изчуквана от някоя страна при вграждането ѝ в стената на по-късната църква (за съжаление ние не разполагаме с размерите на плочата). Поради тази причина надписите по нейната повърхност са запазени изцяло.

Според рисунката на Й. Иванов плочата е запазена непокътната, т. е. тя не е изчуквана от някоя страна при вграждането ѝ в стената на по-късната църква (за съжаление ние не разполагаме с размерите на плочата). Поради тази причина надписите по нейната повърхност са запазени изцяло. В най-лявото поле са разположени четири кръстовидни монограма; средното поле съдържа славянски надпис в четири реда; под тях се намира изображението на орел, за което споменах, а от двете страни на орела има буквени знаци, които означават годината и индиктиона. В третото, най-дясното поле, е издълбан гръцки надпис в седем реда. Ще започнем от ляво на дясно, т. е. с монограмите, които могат да бъдат развърнати по следния начин: 1. Tav>oc EipTjyjjc 59; 2. би-уатррс; 3. MixaijX; 4. Последният монограм, така както е нарисуван от Й. Иванов, не дава свързан текст при всички опити да бъде разчетен. Забелязват се отделни групи от букви, а именно: КР, ВА (или ВХ?), между тях, на добре подчертания кръст, и вероятно Т; отдолу, под двете рамена на кръста, отново ВА и T t 60. Славянският текст, главно в края, предлага някои затруднения при разчитането. Й. Иванов отдава тази „нечетливост” на факта, че „каменоделецът ще да е рисувал просто дадената му епитафия” 61. Ето впрючем самия текст: „М [ъ с]ец л к>л[и]Ъ (?н днь пр[фс д]ставп с [е][р а]к а

Славянският текст, главно в края, предлага някои затруднения при разчитането. Й. Иванов отдава тази „нечетливост” на факта, че „каменоделецът ще да е рисувал просто дадената му епитафия” 61. Ето впрючем самия текст: „М [ъ с]ец л к>л[и]Ъ (?н днь пр[фс д]ставп с [е][р а]к а в[о]ж иьлб(iJpiHa (sic) къки Мн>саила[....],eu>5, i е**64, т. е. „месец юли 28 ден, представи се рабинята божия Ирина, дъщеря на Михаил... 6870 (=1362), петнадесети индикт”. Гръцкият надпис — четири дванадесетосрични стиха, както бе отбелязано напоследък — съдържа някои данни, които допълват славянския текст: „Еи д'(е)1пЬ, Xide riva кратеХс veKpov Kopr)v Tpi$(e)pav tow Mix<h?X itaXai убуц трюеькХеи, peyiorp кк QaaiXeuv kppevaeu efc rqv &X(X)a яаяаГтт}? tuxijc”. („А ти, камъко, кажи кого задържаш мъртъв?// Девойка нежна дъщеря на Михаил от род древен// преславен, могъщ, царски// отиде в земята, но уви, каква злочеста съдба”). Данните от двете епитафии могат да бъдат обобщени по следния начин: гробът на Ирина, девойка „нежна” (крехка или млада?), дъщеря на Михаил, който възхожда към „древен род”, „преславен” („трижди прочут”), „могъщ” и най-важното „от царе” (£к 0aoiXecjv). Тези данни, не без основание, отново ни насочват към потомък на Асеневци, чието лично име е било Михаил. Не може да не отбележим веднага, че връзката Михаил — Ирина е засвидетелствувана неколкократно в два варианта, а 263 именно: майка — син или съпруг — съпруга.

Тези данни, не без основание, отново ни насочват към потомък на Асеневци, чието лично име е било Михаил. Не може да не отбележим веднага, че връзката Михаил — Ирина е засвидетелствувана неколкократно в два варианта, а 263 именно: майка — син или съпруг — съпруга. Тук за първи път се сблъскваме с третата възможност: баща — дъщеря. Казаното за идентификацията на Михаил от Хортиатис важи и тук. Единственото подходящо лице е Михаил Асен, най-старият син на Йоан III Асен. Нещо повече, надписът от Дойран ни предлага още един аргумент в подкрепа на това твърдение: при положение, че Михаил Асен е имал дъщеря, той съвсем основателно би могъл да я кръсти Ирина — името на неговата майка Ирина Палеологина Асенина. Остава обаче един въпрос: имал ли е Михаил Асен дъщеря и ако е имал, какво е правила тя в Македония? Сведенията ни за семейното положение на Михаил Асен са много оскъдни. От Никифор Григора знаем, че в 1327 — 1328 г. той е бил женен и неговата съпруга заедно със съпругите на деспот Димитър и протовестиария Андроник Палеолог е била пленена от хората на Андроник III и изпратена в Димотика. Знаем също, че Михаил Асен е емигрирал в Сърбия самичък. И наистина в 1342 г. намираме неговата съпруга в Константинопол.

Знаем също, че Михаил Асен е емигрирал в Сърбия самичък. И наистина в 1342 г. намираме неговата съпруга в Константинопол. От този брак Михаил Асен вероятно е имал двама синове — Аврам и Ярослав Палеолог Асен (II, № 12 и № 13). Сведения за дъщеря липсват, но от това затруднение бихме могли да излезем, ако допуснем, че след емигрирането си в Сърбия Михаил Асен се е оженил повторно и е имал дъщеря — Ирина от епитафията в Дойран. Михаил Асен (II, № 23), който е бил женен за Ирина, дъщеря на Йоан Синиадин. Вж тук, II, № 23 и бел. 40. 264 p. 139. 23 Пак там, 396 — 397. 24 Пак там, IX, 4: I, р. 409. 25 Пак там, р. 410. 265 Серес в 1365 г. е съвсем произволна. Неправилно кефалията на Серес е назован Радослав Торник. Това фамилно име, наложило се в някои по-стари изследвания, се дължи на грешно четене на съответното място в документа, а именно: Торихойчелник, който вероятно е идентичен с Радослав Хлапен (Пак там, р. 159). Съвсем произволно е твърдението, че Асен е брат на Радослав и Владислава (същото

Това фамилно име, наложило се в някои по-стари изследвания, се дължи на грешно четене на съответното място в документа, а именно: Торихойчелник, който вероятно е идентичен с Радослав Хлапен (Пак там, р. 159). Съвсем произволно е твърдението, че Асен е брат на Радослав и Владислава (същото 43 Централното пространство е заето от добре изпълнен двураменен (патриаршески) кръст; в горните половини на двете странични полета са изобразени два грифона (съответно насочени наляво и надясно, но главите им са обърнати към централното поле, т.е. към кръста); двете долни половини са запълнени с два двуглави орли с разперени криле. Растителните мотиви, използувани при скулптирането на плочата, са много разнообразни и дори редки — разцъфнал лотос, лилии, палмети. Изображенията на орлите намират паралели с орлите, изсечени върху монетите на някои български царе (Георги I Тертер, Михаил III Шишман Асен) или с фрагменти от каменната пластика, произхождаща от двореца на Царевец: саркофага на цар Иван Александър или известния капител с монограма на Михаил Шишман от дворцовата църква (вж.: С. Георгиева, Я. Николова и Н. Ангелов. Дворецът на българските царе през Втората българска държава. — В: Царевград Търнов. Т. 1. С., 1973, 53 — 55, фиг. 12, 13а, б и 14а; с. 126, 127). Подробно за украсата на плочата от Хортиатис: Всленис. Два надписа, 40 — 42. 43 Пак там, № 25.

Дворецът на българските царе през Втората българска държава. — В: Царевград Търнов. Т. 1. С., 1973, 53 — 55, фиг. 12, 13а, б и 14а; с. 126, 127). Подробно за украсата на плочата от Хортиатис: Всленис. Два надписа, 40 — 42. 43 Пак там, № 25. 43 Пак там, № 26. 50 Пак там, № 39. 53 Пак там, № 77. V, No 2172; Вж тук, II, № 25. 266 циране този Михаил с Михаил Асен. Подобно отъждествяван е би ни разкрило още една страна от неговия живот, би ни дало един terminus post quem за смъртта му. В случая липсва не само фамилията Асен (това не би било необичайно), но и други като Михаил е бил племенник на Андроник II). В същото време малко по-нататък първородния син на бившия български цар, чичо на съпругата му Ирина! Кан таку 61 Пак там. буквигКО Ъ В АКу+^И Ъ Нашият учен ги е разчел по следния начин: КрЪВЯ... (?). Б С М 2, с. 199) да се чете IE', т.е. „15 индикт” е оправдано. Наистина септемврийската 6870 (“1362) отговаря на петнадесети индикт. 70 Известно затруднение предизвиква онова място в гръцката епитафия, в кое (млада, крехка). Наистина това определение не ни дава точно годините на Ирина, но все пак ни насочва към 18 — 20-годишна девойка, т.е.

„15 индикт” е оправдано. Наистина септемврийската 6870 (“1362) отговаря на петнадесети индикт. 70 Известно затруднение предизвиква онова място в гръцката епитафия, в кое (млада, крехка). Наистина това определение не ни дава точно годините на Ирина, но все пак ни насочва към 18 — 20-годишна девойка, т.е. тя е била родена към Асен при положение, че той е бащата на Ирина.

№ 5. Na.

АСЕНИНА Съпруга на Михаил Асен (II, № 4). За нея знаем твърде малко. Никифор Григора, след като съобщава за овладяването на Солун (януари 1328), а след това и на Серес (намиращите се там деспот Димитър, протовестиарий Андроник Палеолог и Михаил Асен се били пръснали без ред) от Андроник III, продължава: „... той [младият император] 267 Обходил за късо време всички тамошни македонски градчета, много лесно и без труд ги завладял и заедно с тях пленил жените, децата и богатствата на деспота, на протовестиария и на Асен [Михаил Асен]...” 2 Малко по-късно той пише, че всички пленници били изпратени в Солун и в Димотика. Същите събития са разказани и от Йоан Кантакузин, но малко по-подробно. Така например ние научаваме, че съпругата на деспот Димитър Палеолог се е намирала в Едеса и заедно със съпругите на епарха Мономах и Исаак Раул била арестувана от „знатните” (тримата братя Ангели Радипори и Ласкарис) в града. След това императорът заповядал те да бъдат доведени от Воден в Солун и оттам изпратени в Димотика. Съпругата на протовестиарий Андроник пребивавала в Охрид, където била арестувана по заповед на Андроник III, след което императорът и заповядал да вземе парите, с които разполагала, и да отиде в Солун, за да замине заедно с останалите в Димотика. Както се вижда, за съпругата на Михаил Асен няма нито дума.

Съпругата на протовестиарий Андроник пребивавала в Охрид, където била арестувана по заповед на Андроник III, след което императорът и заповядал да вземе парите, с които разполагала, и да отиде в Солун, за да замине заедно с останалите в Димотика. Както се вижда, за съпругата на Михаил Асен няма нито дума. Все пак писаното от Кантакузин ни позволява да направим едно предположение, а именно: знаем, че Михаил Асен и протовестиарий Андроник Палеолог съвместно са управлявали „Белград (Берат) и останалата Македония” 7. Следователно имаме право да допуснем, че техните съпруги преди и особено по време на военните действия (зимата 1327 — 1328) са се намирали на едно и също място, т. е. и съпругата на Михаил Асен е пребивавала в Охрид. Заловена заедно с жената на протовестиарий Андроник, тя била отправена през Солун в Димотика, а след това, по всяка вероятност, в столицата. Разделена от Михаил Асен (той емигрирал в Сърбия), На. Асенина е живяла в Константинопол при синовете си (?), където я намираме след четиринадесет години. През 1342 г., обвинена, че е привърженичка на Йоан Кантакузин, тя била хвърлена в тъмница, окована и бичувана по нареждане на привържениците на великия дук Алексий Апокавк. С това известията за На. Асенина се изчерпват.

Асенина е живяла в Константинопол при синовете си (?), където я намираме след четиринадесет години. През 1342 г., обвинена, че е привърженичка на Йоан Кантакузин, тя била хвърлена в тъмница, окована и бичувана по нареждане на привържениците на великия дук Алексий Апокавк. С това известията за На. Асенина се изчерпват. От брака си с Михаил Асен тя е имала двама синове — Авраам и Ярослав Палеолог Асен (I, № 12 и № 13). 5 Пак там, I, 55: I, р. 277.

№ 6. АНДРОНИК АСЕН 268 да допуснем, че е роден в началото на осемдесетте години на тринадесето то столетие, тъй като бракът на неговите родители е осъществен в 1278 г. В изворите е споменат като Асен или Андроник Асен, но се среща и Андроник Палеолог Асен, Андроник Асен Палеолог или Андроник Комнин Палеолог Асен. Наименованието Андроник Дука Ангел Комнин Палеолог [Асен], което фигурира у Д. Полемис, не се отнася до него, а се дължи на погрешна идентификация на един от персонажите у Мануил Фил. Началото на кариерата си - така както ни е позната — Андроник Асен поставя в Пелопонес като управител (к е^аХ л) на византийските територии на полуострова. В специалната литература съществуват много разногласия относно годината, в която той е бил назначен на тази длъжност. Най-разпространеното мнение е: 1316 г., но не липсват и други мнения, а именно: 1315 12, 1308 13 или дори 1294 — 1296 14. Това разномислие се дължи на няколко причини: повечето изследвачи са склонни да видят у Андроник Асен непосредствен приемник на Na. Кантакузин (баща на Йоан VI Кантакузин) — мнение, в чиято подкрепа няма никакви доказателства, или да приемат като начален момент в дейността на Андроник в Морея споменаването му в синодален акт от април 1316 17.

Кантакузин (баща на Йоан VI Кантакузин) — мнение, в чиято подкрепа няма никакви доказателства, или да приемат като начален момент в дейността на Андроник в Морея споменаването му в синодален акт от април 1316 17. Документ, който би могъл да бъде само един terminus ante quem за пристигането на Андроник в Морея, но не и доказателство за установяване на точната дата. Основният недостатък обаче е липсата на критично разглеждане на всички извори, които отразяват дейността на Андроник в Пелопонес, а те са следните: френската и арагонската версия на Морейската хроника, споменатият вече синодален акт от 1316 г., кратка хроника № 33 (по изданието на П. Шрайнер) и един хрисовул на Андроник II Палеолог от 1322 г. От тези извори синодалният акт от 1316 г. свидетелствува за присъствието на Андроник Асен в Пелопонес през пролетта на тази година. Френската версия на Морейската хроника и кратката хроника съдържат известия за водените от Андроник Асен военни действия срещу френското княжество в Морея през 1320 г., а хрисовулът на Андроник II ни осведомява за едно дарение на Андроник Асен. Следователно основен извор за пребиваването на Андроник Асен в Пелопонес остава арагонската хроника (§ 641 — 654).

Следователно основен извор за пребиваването на Андроник Асен в Пелопонес остава арагонската хроника (§ 641 — 654). При работа с този извор обикновено се пренебрегват или се обясняват неправилно два изключително интересни пасажа, или казано с други думи, описаните в тях събития не се свързват с дейността на Андроник Асен. Ето защо ще започнем разглеждането на хрониката с тях: „§ 528. И императорът, като научи това, изпрати своя племенник, син на сестра си, наречен месир Андроник Асен (Assam), с добра компания. И когато той бе в Морея, събра всичките хора, които можеше да има и язди срещу франките и им нанесе голямо поражение в дефилето, което се нарича Герина, и след това той продължи да действува и стори така, че възвърна всичките крепости на гърците, които принцът бе завладял, когато беше пристигнал в Морея. § 529. И месир Тома дьо Марзано, след като видя, че не е в състояние да води война, сключи мир с Андроник Асен, капитана на гърците и като остави маршала за баюл на Морея, се завърна в кралството в Апулия” 20 Без съмнение този текст се нуждае от две неща — обяснение на описаните събития и установяване на тяхната хронология. Да започнем с 269 първото.

Без съмнение този текст се нуждае от две неща — обяснение на описаните събития и установяване на тяхната хронология. Да започнем с 269 първото. Съставителят на арагонската хроника съобщава, че принц Филип II Тарентски поискал и получил от своя баща „roi Charles” (Шарл II Анжуйски) Морейското княжество. Наскоро след това, начело на армия от 4000 конници и 6000 пехотинци, новият владетел на княжеството преминал в Морея и започнал война срещу гърците. След битката при Трипотамос (победна за франките) сред морейските ромеи настъпила паника и много техни крепости започнали да се предават. Принц Филип, продължава авторът, оставил като свой „lieutenant” в Морея граф Тома дьо Марзано, преминал в Арта и оттам се завърнал в Таранто. и по-нататък: „И месир Тома дьо Марзано, който беше останал в Морея като заместник на принца, водеше голяма война срещу гърците. И гърците, виждайки голямата война, която франките водеха срещу тях и като не можеха да им окажат съпротива, проводиха пратеници при техния сеньор, господин Андроник Папеолог, император на Константинопол, за да им изпрати помощ и да защити тяхната земя!”23 И в отговор на това искане в Морея пристигнал Андроник Асен („и императорът, научавайки това...” — § 528). Може ли да бъде установена точната хронология на тези събития?

Може ли да бъде установена точната хронология на тези събития? Филип Тарентски пристигнал в Морея и воювал срещу византийците при Трипотамос през 1306 г. От неговото заминаване за Италия през есента на същата година и действията на Тома дьо Марзано, описани в § 528 - 529, изминали няколко години. Първият баюл на Морея, назначен от принц Филип, бил Ги дьо ла Рош. След неговата смърт, настъпила на 5 октомври 1308 г., длъжността баюл на княжеството била поета от Бертино Висконти. Едва през месец май 1309 г. Тома дьо Марзано (дотогава маршал на Неаполитанското кралство) бил назначен за баюл на Морея. Неговият приемник на този пост бил Жил дьо ла Пленш (началото на 1311)29. Следователно terminus post quem за военните действия между франките, командувани от Тома дьо Марзано, и гърците на Андроник Асен е май 1309 г., а terminus ante quem — началото на 1311 г. При това положение, ако приемем, че „голямата война” на Тома дьо Марзано срещу морейските гърци и последвалото пратеничество до Константинопол (§ 527) се отнасят към времето между май 1309 и края на същата година, то назначението на Андроник Асен за кефалия на византийска Морея трябва да бъде отнесено към началото на 1310 г. Можем ли да допуснем, че това е била извънредна мисия на Андроник Асен, след изпълнението на която той се завърнал в Константинопол?

Един пасаж от арагонската хроника сякаш подкрепя подобно схващане: „И императорът на Константинопол и сеньор на гърците, след като научи, че принцът е мъртъв и че земята беше без сеньор, изпрати като капитан един свой племенник, син на сестра си, който се наричаше Андроник Асен...” ®1. Принцът, за чиято кончина ни говори съставителят на хрониката, е Луи Бургундски. Той е починал на 2 август 1316 г. При това положение датата 2 август 1316 г. би могла да се приеме като terminus post quem за назначението на Андроник Асен. Но подобно допускане ще бъде неправилно, тъй като разполагаме с добре документирано доказателство, че през месец април 1316 г. Андроник Асен вече е бил в Морея — синовалния акт от тази дата. Очевидно цитираното известие от арагонската хроника не може да има решително значение и се дължи на пропуск на съставителя. Ето защо с основание можем да приемем, че Андроник 270 Асен бил изпратен в Морея през 1310 г., и то за продължително време, което е било напълно в съгласие с новата система в управлението на тази византийска провинция. Нека сега се опитаме да възстановим цялостната дейност на Андроник Асен в Пелопонес — дейност продължителна и успешна.

270 Асен бил изпратен в Морея през 1310 г., и то за продължително време, което е било напълно в съгласие с новата система в управлението на тази византийска провинция. Нека сега се опитаме да възстановим цялостната дейност на Андроник Асен в Пелопонес — дейност продължителна и успешна. Видяхме, че назначението му за кефалия на византийска Морея било отговор на настъплението, предприето от принца на франкска Морея Филип Тарентски и малко по-късно от баюла на княжеството Тома дьо Марзано. Първите прояви на Андроник Асен били сполучливи — той нанесъл поражение на баюла при Герина и след това възвърнал загубените през 1306 г. крепости. Добър завършек на военните действия бил сключеният мир, който, без съмнение, потвърдил успехите на морейския кефалия на бойното поле. Изминават шест години, преди да се срещнем отново с Андроник Асен. Както вече се посочи, той е споменат в един синодален акт, датиращ от април 1316 г. (спор за притежанието на една икона на Богородица Одигитрия, взета от митрополита на Патра): „... като тоу ирепмодритов авеприов тоу кратштои наиавлов пов авјократороспивр 'А вбрвихов Пахахухов тоу 'Аоаи'иј.etc «е^ахјр ив тт? Пехо7го^1?осо Твухавовтоси 36 Същата 1316 г. ни среща още веднъж с Андроник Асен.

като тоу ирепмодритов авеприов тоу кратштои наиавлов пов авјократороспивр 'А вбрвихов Пахахухов тоу 'Аоаи'иј.etc «е^ахјр ив тт? Пехо7го^1?осо Твухавовтоси 36 Същата 1316 г. ни среща още веднъж с Андроник Асен. В арагонската хроника четем, че принцът на Морея Луи Бургундски (по това време той се намирал в Патра) поискал помощ от „капитана на гърците в Лакедемония” 37 в борбата си срещу претендента за морейския престол дон Феран. Името на „капитана” не е споменато3**, но няма никакво съмнение, че той е Андроник Асен. Пелопонеският управител обещал да подпомогне Луи Бургундски с 2000 души и изпълнил обещанието си: ромейският отряд без съмнение допринесъл за разгрома на претендента в решителната битка при Манолада (5 юли 1316). Отново изминават четири години в „неизвестност”, за да достигнем до 1320 г. През тази година Андроник Асен предприел най-сериозната си военна кампания срещу франкска Морея, за щастие добре засвидетелствувана в изворите. Кампанията започнала с призоваването на всички ромейски сили в Морея — една армия от 36 000 души се събрала в Амиклис. Оттам Андроник Асен се отправил към крепостта Мате Трифон (Mathe - Griphon — Акова), превзел я бързо, след което минал в Скорта, овладял една планина, наречена Messogalnica и замъка Каритена. Веднага след този успех той пристъпил към обсадата на крепостта Свети Георги.

Оттам Андроник Асен се отправил към крепостта Мате Трифон (Mathe - Griphon — Акова), превзел я бързо, след което минал в Скорта, овладял една планина, наречена Messogalnica и замъка Каритена. Веднага след този успех той пристъпил към обсадата на крепостта Свети Георги. В „Libro de los fechos” намираме подробно описание на обсадата: отказът на коменданта на крепостта да се предаде, тъй като разчитал на обещаната от баюла на Морея помощ, превземането на крепостта от Андроник Асен (9 септември 1320) 47, устройване на засадата и победата на морейската армия. Това победно сражение било краят на кампанията и Андроник Асен се завърнал в „Лакедемония” 40. От пленниците, взети в сражението край Свети Георги (баюлът се спасил и успял да се оттегли в Морея), Андроник Асен освободил единствено епископа на Олена, тъй като бил духовно лице. Останалите начело с великия конетабъл на княжеството Бартоломео Гизи той задържал в затвора, а впоследствие „ги отведе със себе си в Константинопол при своя вуйчо императора; и неговият вуйчо императорът ги прие с голяма почест и му ока за големи милости заради победи, които бе спечелил и заради замъците, които бе завладял” 50. 271 Кога Андроник Асен е напуснал окончателно Морея? Цитираният пасаж от арагонската хроника оставя впечатление, че това е станало вед нага след приключването на описаната кампания срещу франките, т. е.

271 Кога Андроник Асен е напуснал окончателно Морея? Цитираният пасаж от арагонската хроника оставя впечатление, че това е станало вед нага след приключването на описаната кампания срещу франките, т. е. края на септември 1320 г. Съпоставянето на другите извори, с които раз полагаме, показва, че това първо впечатление е погрешно. Андроник Асен, намирайки се в Морея, получил от Михаил Гаврас писмо. Писмото е без дата, но то съдържа едно известие, което позволява да се установи terminus post quem за написването и изпращането му: те 70 ярос tov o\\Qpevov OavaTtp (SaoiXda” 53. В случая става дума за смъртта през есента на 1320 г. Андроник Асен все още е бил кефалия на Пелопо нес. От друга страна, знаем, че той е дарил манастира „Св. Богородица” (Бронтохион) в Мистра с метоха „Св. Богородица” от Вогали (веотбкос д ВбуаХт?), разположен в Скорта, и две села. Това дарение било потвър дено с хрисовул на император Андроник II от месец септември 1322 г. В този документ е казано: „... ка\ Артшк Ъте nepidodrj t(j touivtti povy речието apTtuiq (току-що, неотдавна), че през 1322 г. Андроник Асен все още е пребивавал в Морея. Струва ни се, че не. И основанието телно време след извършването на самото дарение, но и едно друго съображение: в края на 1321 г. Андроник Асен се е намирал в Константи

речието apTtuiq (току-що, неотдавна), че през 1322 г. Андроник Асен все още е пребивавал в Морея. Струва ни се, че не. И основанието телно време след извършването на самото дарение, но и едно друго съображение: в края на 1321 г. Андроник Асен се е намирал в Константи нопол и е бил замесен в аферата Сиргианис. През месец април 1321 г. Йоан Кантакузин, както съобщава самият той, бил назначен за управител на Пелопонес. В текста не е казано кого е трябвало да замести, но очевидно предшественикът е бил Андро ник Асен, управител на ромеите в Пелопонес, а след това бе изгонен безчестно оттам почести, севастократорски или дори още по-големи заради воинското ход!’6 1 Цитираният текст предлага някои изключително интересни и важни сведения: 1) По време на началната фаза от войните между Андроник II управлението на тази отдалечена, но важна византийска провинция); 2) Андроник Асен е бил освободен от длъжността кефалия на Морея 272

почести, севастократорски или дори още по-големи заради воинското ход!’6 1 Цитираният текст предлага някои изключително интересни и важни сведения: 1) По време на началната фаза от войните между Андроник II управлението на тази отдалечена, но важна византийска провинция); 2) Андроник Асен е бил освободен от длъжността кефалия на Морея 272 веов Паай\eoj<:"), това е могло да стане след 6 юли 1321 г., т. е. сключването на споразумението между двамата императори; 3) След завръщането в Константинопол (не така триумфално, както това е представено в арагонската хроника) Андроник Асен се явил при стария император, но не намерил у него никакъв лек за своята печал”, т. е. в противоречие с „Libro de Ios fechos” той не получил никакви почести и не му били оказани никакви милости. По всяка вероятност „безчестното изгонване” на Андроник Асен от Морея (след единадесет години успешна дейност и проявени качества на пълководец) и пристигането му в Константинопол се отнасят към лятото — есента на 1321 г. Андроник Асен без съмнение е изразил открито недоволството си от проявената от Андроник II неблагодарност. Тази му реакция привлякла вниманието на Сиргианис Палеолог Филантропин, който решил да го използува в замислите си срещу младия император.

Андроник Асен без съмнение е изразил открито недоволството си от проявената от Андроник II неблагодарност. Тази му реакция привлякла вниманието на Сиргианис Палеолог Филантропин, който решил да го използува в замислите си срещу младия император. Андроник Асен не се поддал на тези внушения, а (както пише Никифор Григора) решил да постъпи хитро и предал Сиргианис на Андроник II, понеже го ненавиждал като властолюбец („^нХархос”) и като враг на Кантакузин, не го зет по дъщеря. Дали с тази си постъпка Андроник Асен е спечелил отново доверието на стария император? Трудно е да се отговори. През 1324 г. той отново се появява на политическата сцена — свидетел при сключения с Венеция договор. Сама за себе си тази изява няма кой знае каква голяма значимост. Важното е друго: Андроник Асен (без титла и официална длъжност) е поставен на първо място сред групата на свидетелите. Следват Константин Асен (също без титла), великият логотет Теодор Метохит, протовестиарият Андроник Кантакузин, великият папиас Константин Палеолог, великият друнгарий на виглата Димитър Палеолог Торник. Това подреждане при състоянието на изворите, с които разполагаме, трудно би могло да получи задоволително обяснение. Все пак важното е едно: по това време позициите на Андроник Асен в императорския двор са били добри.

Това подреждане при състоянието на изворите, с които разполагаме, трудно би могло да получи задоволително обяснение. Все пак важното е едно: по това време позициите на Андроник Асен в императорския двор са били добри. При това положение бихме очаквали да го видим в ролята на активно действаща фигура в решителните моменти от войната между двамата императори. Тези наши очаквания не се оправдават. Докато по-големият брат Михаил Асен е бил един от командващите войските на Андроник II в Македония (вж II, № 4), а един от помалките, Константин Асен, е заемал подобни позиции в Тракия (загубил решителната битка срещу Теодор Синадин — вж II, № 9), то Андроник Асен остава през цялото време в сянка. И това е по-скоро един неутралитет, отколкото пренебрегване на неговото име от хронистите. Възшествието на Андроник III (24 май 1328), противно на очакванията, подобрило позициите на Андроник Асен в двора. През лятото на 1329 г. (след битката при Пелеканон с турците — 10 юни 1329) ние го намираме в Димотика сред най-близкото обкръжение на императора, а няколко години по-късно срещаме името му в новия договор с Венеция (ноември 1332). Безспорно Андроник Асен е играл и по-решителна роля в живота на империята, и то там, където (според съвременниците си) е бил най-изявен — военните дела.

Безспорно Андроник Асен е играл и по-решителна роля в живота на империята, и то там, където (според съвременниците си) е бил най-изявен — военните дела. В началото на 30-те години измирският паша Умур Айдиноглу извършил грабителски поход срещу Балканския полуостров, като дебаркирал край Галиполи. Там той се натъкнал на византийския управител на града (или на областта?) „текфур Асен”, който излязъл насреща 16 фамилията на Асеневци... 273 му с 56 000 въоръжени мъже 36 000 конници и 20 000 пехотинци. Продължилата три дни и три нощи битка била спечелена от мюсюлманите, а „текфур Асен бил покрит със срам” 74. Малцината изследвачи на този разказ на Енвери проявяват колебание при идентификацията на „текфур Асен” — или Андроник Асен, или някои от неговите двама синове— Йоан и Мануил. Установяването на личността на византийския управи тел йа Галиполи се улеснява значително, ако съпоставим разказа на Енвери с писаното от Йоан Кантакузин. Византийският автор представя събитията малко по-различно (може би той описва един епизод, а Енвери — друг, както допуска П. Льомерл) и което е най-важното, според него не се стига до решително сражение. По-интересното обаче е, че византийската войска била командувана от императора, подпомаган от „реуа бодсапкос кадтовтов невдер Q S 'Aoarijc” 70. Според нас няма съмнение, че „текфур Асен” и „тъстът на великия доместик Андроник Асен” са едно и също лице.

По-интересното обаче е, че византийската войска била командувана от императора, подпомаган от „реуа бодсапкос кадтовтов невдер Q S 'Aoarijc” 70. Според нас няма съмнение, че „текфур Асен” и „тъстът на великия доместик Андроник Асен” са едно и също лице. Трудно ни е да приемем, че в първия епизод от тези събития (ако, разбира се, става дума за два различни епизода) е действувал Мануил Асен, а веднага след това неговият баща Андроник Асен. Към коя година се отнасят описаните събития? У Енвери няма никакви хронологически указания, но в замяна на това Йоан Кантакузин е много прецизен: известието за похода на Умур дошло петнадесет дни след битката при Русокастро и преговорите между цар Иван Александър и император Андроник III Палеолог (18 юли 1331), т.е. събитията край Галиполи биха могли да бъдат отнесени към началните дни на август 1331 г. И така, съпоставянето на сведенията, които намираме, от една страна, у турския хронист и, от друга, у Йоан Кантакузин, ни позволява да направим един извод: през 1331 г. (а вероятно преди и след тази дата) Андроник Асен е бил управител на Галиполи и областта около града. Минават десет години от живота на Андроник Асен — години, за които ние не знаем нищо или почти нищо.

Минават десет години от живота на Андроник Асен — години, за които ние не знаем нищо или почти нищо. Трудно е да се каже дали изворите са го „забравили", или пък той се е оттеглил от активна политическа и военна дейност. Картината се променила коренно през следващото десетилетие, т.е. четиридесетте години на XIV в. Това е напълно естествено, тъй като през тези години византийското общество отново било разделено на две и било принудено не само да избира, но и с оръжие да отстоява своите предпочитания: законната Палеологова династия или претендента Йоан Кантакузин. Тази буря не отминала и Андроник Асен. Нещо повече, неговото положение било твърде деликатно — по рождение той е свързан с Палеолозите, а по силата на брачни връзки с Кантакузин (дъщеря му Ирина е съпруга на претендента). Както би трябвало да се очаква, в самото начало на новата гражданска война (есента на 1341) Андроник Асен се намирал в лагера на узурпатора, където били неговите двама синове Йоан и Мануил (след освобождението им от затвора във Вира). Впоследствие интригите на Алексий Апокавк го отвели сред привържениците на константинополското правителство и през 1341 — 1342 г. той командувал войските, които трябвало да се противопоставят на неговия зет — воювал в Тракия и овладял редица тамошни градове.

Впоследствие интригите на Алексий Апокавк го отвели сред привържениците на константинополското правителство и през 1341 — 1342 г. той командувал войските, които трябвало да се противопоставят на неговия зет — воювал в Тракия и овладял редица тамошни градове. Твърде скоро, независимо от тези успехи, положението му се променило рязко: вероятно поради конфликт с великия дук Алексий Апокавк, чиито амбиции нараснали зна 274 чително, той се озовал в затвора (1344). В тъмницата той прекарал около три години. В началото на месец февруари 1347 г. бил освободен и заедно с Григорий Палама изпратен да преговаря с Йоан Кантакузин относно примирието, сключено на 8 февруари 1347 г. Влизането на Йоан Кантакузин в Константинопол и повторната му, вече официална коронация на 21 май 1347 г. подобрили и заздравили позициите на Андроник Асен. Наистина не знаем дали той е бил възнаграден така, както са били възнаградени синовете му Йоан и Мануил (въздигнати в сан севастократори), но безспорно той е бил един от най-доверените люде на император Йоан VI Кантакузин — за това свидетелствуват както писмото на папа Климент VI, така и събитията в Солун. В края на 1350 г. Йоан VI Кантакузин и Йоан V Палеолог, придружени от Андроник Асен, се отправили към Солун.

В края на 1350 г. Йоан VI Кантакузин и Йоан V Палеолог, придружени от Андроник Асен, се отправили към Солун. Движението на зилотите било към своя край — техният ръководител Андрей Палеолог избягал при сърбите и управлението на града преминало в ръцете на Алексий Метохит. Двамата византийски василевси, а заедно с тях и Григорий Палама (новият митрополит на града) влезли тържествено в Солун. В началото на следващата 1351 г. Йоан Кантакузин след тримесечно отсъствие се завърнал в Константинопол, като оставил Солун под управлението на младия император, но фактическият управител на града бил Андроник Асен („‘Aoavnv 'Avbp'ovuiov rbv кт)беоттц/рета fiaai- XetJS t o v veov катаХстгоп'” 95). Наскоро след това привържениците на Йоан V Палеолог в Солун убедили младия император да развали споразумението си с Йоан Кантакузин, като потърси помощта на Стефан Душан. През лятото на същата година Йоан Кантакузин научил за тези планове на своя зет от Андроник Асен и за да ги неутрализира, изпратил в Солун майката на Йоан V Анна Савойска. Това е последното споменаване на Андроник Асен в изворите. Точната година на смъртта на Андроник Асен ни е неизвестна. Преди около половин столетие А. Пападопулос пише: „Wir treffen diesen Andronikos später, um das Jahr 1355, wie er von Bizye aus dem Kantakouzenos mit einem Heer zu Hilfe kommt.

Това е последното споменаване на Андроник Асен в изворите. Точната година на смъртта на Андроник Асен ни е неизвестна. Преди около половин столетие А. Пападопулос пише: „Wir treffen diesen Andronikos später, um das Jahr 1355, wie er von Bizye aus dem Kantakouzenos mit einem Heer zu Hilfe kommt. Seitdem hören wir nichts von ihm.” 98 Това е пасажът на Йоан Кантакузин, който има предвид гръцкият учен: „дета та<; ovpPdoeis бе г?коv ек Bifurjc 'AvSpomoc 'Аоаглс о оеРаотократир рета сгграпаъ iniKovprtoon> 0aoi\e тй Каутакт^т?»^” 99. Тук освен невярната датировка (събитието се отнася към 1354, а не към 1355 г.) Пападопулос е идентифицирал погрешно споменатия Андроник Асен100 — в случая става дума за севастократор Андроник Асен (II, № 33), син на Мануил Раул Асен, т. е. внук на Андроник Асен. Съвсем наскоро К. Асдраха писа категорично, че Андроник Асен е починал през времето от февруари до май 1347 г.101 Това очевидно погрешно становище се дължи на: 1) неправилното мнение, че Андроник Асен е споменат за последен път в изворите през месец февруари 1347 г.102; 2) неправилната атрибуция на акт № 3 от архива на св. Йоан Продром (край Серес)103. При тази липса на сигурни данни не ни остава нищо друго, освен да приемем писаното от Р. Гийян104 — не знаем нито времето, нито условията, нито мястото, където Андроник Асен е починал.

При тази липса на сигурни данни не ни остава нищо друго, освен да приемем писаното от Р. Гийян104 — не знаем нито времето, нито условията, нито мястото, където Андроник Асен е починал. Неговите следи се губят след лятото на 1351 г. Андроник Асен бил женен и имал четири деца: Йоан Асен (II, № 14), Мануил Раул Асен (II, № 15), Ирина Асенина (II, № 17), Елена Асенина (II, № 18). В изворите няма сведения за неговата съпруга. Това #■ 275 не попречи на някои учени да приемат категорично, че той бил женен за дъщеря на протостратора Михаил Дука Глава Тарханиот105. Основание за подобно твърдение те намират в едно стихотворение на Мануил Фил, озаглавено „*Етта<рю тп yvva in 'i тои Ъ чеф ю и tov аЬтократорос nvpoC ’Ai>- Spo viko v ПаХаюХ^уои” 10®. Тъй като този въпрос е важен, ще си позволим да се спрем на него малко по-подробно. Какво би могло да се каже за въпросната хипотеза? Неин автор е Кс. Сидеридис. Казваме автор съвсем условно, тъй като той не е привел никакъв аргумент, а се е задоволил да приеме като факт, неподлежащ на съмнение, идентичността на Андроник Палеолог от поменатото стихотворение на Мануил Фил с Андроник Асен107. Г. Теохаридис приема писаното от Сидеридис, без да добави нищо към него10®.

Сидеридис. Казваме автор съвсем условно, тъй като той не е привел никакъв аргумент, а се е задоволил да приеме като факт, неподлежащ на съмнение, идентичността на Андроник Палеолог от поменатото стихотворение на Мануил Фил с Андроник Асен107. Г. Теохаридис приема писаното от Сидеридис, без да добави нищо към него10®. От своя страна Д. Полемис, съгласявайки се със своите предходници, препраща към „the convincing arguments of Theocharides” 109. Нека сега се обърнем към самото стихотворение на Мануил Фил. 1) В това стихотворение Андроник носи следните имена: Kopyrivos kvbpbviKos"$ууе\о<; Aoiжая ПаХаюХстос110 (в надслова 'Аидроиисоя о ПаХаюХбуск). Мануил Фил е посветил много творби на Андроник Асен, в които го назовава ’Aodv111, Kopvrjvic ’A i>6 pq v ik o <; ’A oav112, ’A v p o v ik o <: 4 oq.v g ПаХаю Х^ос*13. Какво прави впечатление? Първо, навсякъде той е Асен; и, второ, никъде (и в други извори включително) той не носи фамилните имена Дука и Ангел. Ако се обърнем към останалите членове на фамилията Асен, поменати тук-там из стихотворенията на Мануил Фил, ще се сблъскаме със същото правило: винаги присъствува фамилията Асен. Това е така при братята на Андроник Асен Михаил114 и Исаак115, при баща му Йоан Щ Асен116 и дори при майка му Ирина, която е Палеологина по рождение117.

Това е така при братята на Андроник Асен Михаил114 и Исаак115, при баща му Йоан Щ Асен116 и дори при майка му Ирина, която е Палеологина по рождение117. 2) И тримата посочени учени са оставили без внимание мнението на Е. Мартини (или не са забелязали писаното от него): „... Est igitur Andronicus Comnenos Ducas Palaeologus Constantini Sebastocratoris filius, Michaelis Sen. imp. nepos, qui uxorem duxerat filiam Michaelis Glabae Tarchaniotae protostratoris..,119, т. е. Андроник Палеолог от разглежданата епитафия на Мануил Фил е син на севастократор Константин119, брат на Михаил VIII Палеолог; идентичен е с Андроник от стихотворение № 65 (изд. Мартини), автор е на трактат срещу евреите120 и на известния роман „Калимах и Хризоррос” 121, споменат нееднократно в стихотворенията на Мануил Фил122. В заключение: съпруг на дъщерята на протостратора Михаил Дука Глава Тарханиот е бил Андроник Палеолог123, син на севастократор Константин. Съпругата на Андроник Асен остава неизвестна124. 2 Разполагаме със сигурното указание на Йоан Кантакузин, че първородният син е бил Михаил Асен (II, № 4). Що се отнася до Аидроиик, някои съображения (макар и не съвсем категорични) ни позволяват да приемем, че той е вторият син — редът в изброяването на братята, съпоставянето на отделни моменти от техния живот и т. н. 276 ® Вж тук, по-долу, с. 276.

276 ® Вж тук, по-долу, с. 276. *0 Във византийските извори обикновено се употребява понятието кададт) (ММ, I, No XXX, р. 52; Z т? a i o v. ’ Emypcupai' О. 552), но се срещат и други термини Zakythenos. Despotat. Т. 1, р. 69; Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 46, p. 28; Loenertz. Peloponnese, p. 164; Bon. Morfe, p. 202; Ottrogorsky. Histoire, p. 519; PLP, I, No 1489; Stenon. The Papacy, p. 154, n. 53, A History of the Crusades. Т. 3, p. 117 IP. Toppin (); W. Fron Löhn eysen. Mistra. Griechenlands Schicksal im Mittelalter. Morea unter Franken, Byzantiner und Osmanen. München, 1977, p. 10; K. Kyppp). To Botamov ката top IA 'ouopq, I. AcvKcooia,1982, a. 26. 552. 277 39 Необяснимо защо някои изследвачи (Ж. Поньон, А. Бон, И. Медведев) 34 С възстановяването на византийската власт в Морен (1262) е била учредена административна система, според която управителят на провинцията се назначавал от императора за срок от една година. Този неподходящ начин на управление бил отменен едва в 1286 г. с изпращането на Н. Кантакузин, който останал на поста управител на византийска Морея до смъртта си в 1294 г. Вж Ostrogorsky, Histoire, р. 519 (там бащата на бъдещия василевс неправилно е назован Михаил и годините на неговата дейност в Морея са посочени неточно — 1308 — 1316); Nicol.

Kantakouzenos, No 20, 27 — 30. Общо за уредбата на Морея в епохата на Палеологите: Максимович. Виз. прав. уредба, с. 41, 71 — 77, 80. 40 Събитията се датират между април 1316 г. (пристигането на принц Луи Бургундски в Морен) и началото на юли същата година (решителната битка с претендента край Манолада вж бел. 41). 42 В най-подробния извор — арагонската версия на Морейската хроника — са смесени две събития: назначаването на Айдроник Асен за кефалия на Пелопонес и началото на последната му, най-активна военна кампания срещу франкска Морея — 1320 г. (Libro de los Fechos, § 641, p. 140). Очевидно съставителят на хрониката е забравил, че вече е говорил за пристигането на Айдроник Асен, за военните действия срещу Тома дьо Марзано, за битката при Герина и за последвалия мир (§ 528 — 529) и сега е решил да съобщи този факт (или да го припомни?), но се е получила несполучлива връзка със събитията от 1320 г. 278 47 Точната дата се намира единствено във френската версия на Морейската Libro de los Fechos, § 642 — 652» 140 — 143; Chronique de Morée, p. 404; Chr. Byz. Brev. T. 1, No 33, 5: p. 242; I libri Commemorativi della Republica di Venezia. T. 1, 189, No 90; Zakythenos. Despotat. T. 1, p. 69, n. 8, 72, 74, 77; Longnon.

Libro de los Fechos, § 642 — 652» 140 — 143; Chronique de Morée, p. 404; Chr. Byz. Brev. T. 1, No 33, 5: p. 242; I libri Commemorativi della Republica di Venezia. T. 1, 189, No 90; Zakythenos. Despotat. T. 1, p. 69, n. 8, 72, 74, 77; Longnon. L’empire latin, p. 311; Oitró|oriky histoire, 519 — 520; Renneil Rodd The Princes of Achaia. T. 2. 155 — 156; Bon. Moree, p. 202 et auiv.; Laiou. Constantinople, 355 — 356; D. Jacoby. Un régime de co-souveraineté greco-franque en Morée: les „casaux de parjon”. — В: D. Jacobi. Société et démographie à Byzance et en Romanie latine. London, Variorum Reprints, 1975, No VIII, 118 — 119; A History of the Crusades. T. 3, p. 117 (P. Topping); Selton. The Papacy. T. 1, p. 154; Chr. Byz. Brev. T. 2, 226 — 227; Runciman. Mistra, 51 — 52; Loenertz. Ghlai, 572, p. 143. 57 Zrjalov, *Етурарси, 552 — 553. Вж тук, с. 273. 63 Цитираният по-горе текст от Никифор Григора, съпоставен с Libro de los Fechos, § 654, ни изправя пред едно противоречие: възнаграден ли е бил Андроник Асен след завръщането си в Константинопол или не, т. е. удостоен ли е бил с някаква дворцова титла или не? В този случай би трябвало да отдадем предпочитание на византийския автор.

В този случай би трябвало да отдадем предпочитание на византийския автор. Наистина той отбелязва само с едно изречение десетгодишната дейност на Андроник Асен в Морея (разказана подробно в арагонската хроника), но затова пък е бил по-добре осведомен за събитията в столицата. Независимо от това Р. Гийян (R. Guilland. Le protovestiaire. — В: Guilland. Inst., I, p. 227) писа, че Андроник Асен е бил протовестиарий. Може би той е бил „подведен” от Дюканж (Du Cange. Fam. Byz., p. 10), който пише: „Eidem [Йоан Кантакузин] uxor fuit 279 Морея, но все пак приема, че промоцията е станала между 1321 и 1328 г. Мнението протовестиарий. Аргументацията на Верпо е недостатъчна: той се позовава на писаното от Гийян и на договора с Венеция от 1324 г., където Андроник Асен е споменат тт?г> 'evnpovriv r u v ЪеКкеураЬши калттк йАХт}<; MaxeSowac ттрщаОта бш.трфоита<: ’АйбрiviKov те t w vpioTofieOTtAptav кей MtxarjX tov лоаи...” За съжаление споменатият тук „протовестиарий Андроник” не е Андроник Асен, а Андроник Палеолог, схващане на цитирания по-горе пасаж от Никифор Григора се улеснява значително, тгрсотореопАрие Kypie ’Avdpovme ПаХамК&уе... рета тсю периго&цтои Ъ>сфию тт)С Михаил Асен и протовестиарий Андроник Палеолог вж тук, II, № 4). В заключение трябва да отбележим, че изворите са категорични. Андроник Асен никога не е бил удостояван със званието протовестиарий.

рета тсю периго&цтои Ъ>сфию тт)С Михаил Асен и протовестиарий Андроник Палеолог вж тук, II, № 4). В заключение трябва да отбележим, че изворите са категорични. Андроник Асен никога не е бил удостояван със званието протовестиарий. 65 Остава да се обясни писаното в Libro de los Fechos, § 654: веднага след победата при Свети Георги (9 септември 1320) и след завръщането си в „Лакедемония” Андроник Асен отпътувал за Константинопол, отвеждайки със себе си знатните пленници. Възможно ли е през месеците септември — октомври 1320 г. Андроник Асен да е пребивавал в столицата? Цитираното по-горе писмо на Михаил Гаврас отговаря отрицателно на това питане. При това положение бихме могли да допуснем, че той е бил в Константинопол в самия край на годината (?) или (което е по-вероятно) че съставителят на арагонската хроника е „сгъстил” събитията, свързвайки края на победната кампания на Андроник Асен с окончателното му отзоваване и завръщане в Константинопол. бъде подкрепено с никакви извори. 280 89 Малко преди тези събития Мануил Асен е участвувал в битката при Русокастро срещу българите, предводителствувани от цар Иван Александър. Вж тук, I,

№33. ЗггфиеХидж; на император Андроник III (документът не е датиран, но все пак може да се установи, че се отнася към 1336 — 1338 г. Вж: Darrouzis. Le Registre, р. 100 et п. 5), а на неговия баща Михаил IX Палеолог. Сред кореспонденцията на Никифор Григора има писмо, адресирано до Андроник Асен, с което изпращачът му препоръчва един млад човек (Nis. Greg., Corr., No 145, р. 228). Според издателя на писмото Р. Гийян (Nis. Greg., Corr., р. 228, 302 — 303) то се отнася към 1340 — 1345 г. Сериозна аргументация за тази датировка липсва. Ако приемем, че terminus post quem е 1340 г., то terminus ante quem би трябвало да бъде 1344 г., тъй като тогава Андроник Асен е бил хвърлен в затвора (вж тук, по-долу). От друга страна, съдържанието и целта на писмото предполагат по-спокойни времена (а не периода на гражданската война), когато Андроник Асен е имал по-сигурни позиции в императорския двор (1347 — 1351?). 34 Може би арестуването на неговите синове Йоан и Мануил Асен, прекарали шест години в затвора във Вира (1335—1341) (вж тук, II, № 14 и 15), се е отразило и на собственото му положение? 281 Kaipobs ттерйкпк(!><:_ rrjc Днаешс ке<ра\ат1кеиоРта<;, top re ZipytAvriv, top Ъфут\р, кал ’kvbpbvuiov top \odvf]v top ПаХаюХбтог...” JI. Максимович (Виз. прав. управа, с. 86)

281 Kaipobs ттерйкпк(!><:_ rrjc Днаешс ке<ра\ат1кеиоРта<;, top re ZipytAvriv, top Ъфут\р, кал ’kvbpbvuiov top \odvf]v top ПаХаюХбтог...” JI. Максимович (Виз. прав. управа, с. 86) убедително доказва, че тук се има предвид пребиваването на Андроник Асен в Солун Вж тук по-горе, бел. 90. 105 £ ib е р id o v. UappaKapiOTOU'. 270 — 271; Г. 0 [е о \ а Р <■6 о u.Mi^ajjX Доокас ГХаЛас Tapxavubrn<: (ггрооолюураунха). ’Етотг)роР1КТ] 'Enernpiq rrji; Ф СКооор*^ 282 Ман. Филае. Carm. inedita. No 65, 84 — 86. Идентичността му с Андроник Палеолог от № 54 не подлежи на съмнение (преди всичко еднаквостта на имената). Наистина в единия случай (№ 54) имаме „да търси помощ срещу Кантакузин (по същото време и със същата цел било проведено пратеничество и при Орхан). Ролята му в политическия живот на византийската столица се повишила особено много по време на вълненията в Константинопол след убийството на великия дук Алексий Апокавк (11 юли 1345). Тогава нему (заедно с Кинам и патриарха) била поверена върховната власт в града: „ control of Patriarch assisted by Isaac Asan and Kinames Mystikos” 13. Други са се опитали да разтълкуват писаното от Кантакузин. Така например според Р.-Ж. Льонерц Исаак Асен е бил „premier ministre” 14, а според Е. Трап „Leiter der Staatsgeschafte” [Mesazon?] 1°. Безспорно по-голямо внимание заслужават последните две мнения,

control of Patriarch assisted by Isaac Asan and Kinames Mystikos” 13. Други са се опитали да разтълкуват писаното от Кантакузин. Така например според Р.-Ж. Льонерц Исаак Асен е бил „premier ministre” 14, а според Е. Трап „Leiter der Staatsgeschafte” [Mesazon?] 1°. Безспорно по-голямо внимание заслужават последните две мнения, липсва в установените списъци на първи министри и особено месадзо- 7tjv 'qpxqp t u v оАсjv Siabe^apepov". Допълнителна светлина върху този Р. - Ж. Льонерц разкриват съдържанието на длъжността реоа^ир, ще се натъкнем на удивително съвпадение: та праурата, та оАа. От друга страна, има пълно разминаване между позицията на Исаак Асен и Кинам parfois mais pas necessairement, premier ministre en fait” 19. С това обаче съпоставянето не приключва. Остава още един любопитен факт: Исаак Атессе^r не управлявал сам, а съвместно с мистик Кинам, те са ovvapxov- (т. е. терминът, с който обикновено, отново според Р. -Ж. Льо остава: властта на Исаак Асен и Кинам е била много по-голяма от властта на един (или двама) реоа^сор. При това положение можем да приемем, че Кантакузин ни осведомява за една временна форма на управление, Константинопол (те били ликвидирани бързо) и да продължи да управлява града. Тъй като патриархът (в случая Йоан Калека) е споменат само веднъж (това все пак ни дава основание да говорим за триумвират), персеваст Исаак Асен и мистика Кинам.

Константинопол (те били ликвидирани бързо) и да продължи да управлява града. Тъй като патриархът (в случая Йоан Калека) е споменат само веднъж (това все пак ни дава основание да говорим за триумвират), персеваст Исаак Асен и мистика Кинам. Докога е продължило това двувластие de facto? Идеята, че това положение се е запазило до февруа с факти. Каква е била по-нататъшната съдба на Исаак Асен? През 1346 г. той е поръчал на Георги Гализиотис преписването на едно четвероевангелие, за което научаваме от приписката в края на кодекса: „етеХешдп ГаХТ)Oiu>tov 'етитаут) c tov nepwodriTov deiov too кратюо ка\ &yiov r)pa>p аидертоvs кш (HaoiXeux; ларилераераотоо Kvpiov оаакюо tov *Aoap. ката рт]Рк Аоуооотор (sic) тдс теоареакаЗекатт)? 'ipHikticopoi; тооеЬакюхСХмотои 'октакооюотооггертт1к6отоо тетартоо етои?24, t. e. 14 индикт 6854 (= 1346). Мауил Фил е посветил на Исаак Асен, както и на други членове Cod. Vat. gr. 633, f. 87v (тук стихотворението прекъсва след 16 стих) 25 284 Атрибуция на тази поетична творба бе извършена от Р. Девреес и приета от Ив. Дуйчев. И наистина вторият стих (първият гласи: ’boav Чоаакюс 'ayxivovs >puaic) дава сигурно основание за това: (Исаак Асен) „п(ат)раЬе\^ое... гои oTeip^opoo” 29, т. е. той е чичо на императора, което е в пълно съгласие с цитираната по-горе приписка от Cod. Sinait.

Дуйчев. И наистина вторият стих (първият гласи: ’boav Чоаакюс 'ayxivovs >puaic) дава сигурно основание за това: (Исаак Асен) „п(ат)раЬе\^ое... гои oTeip^opoo” 29, т. е. той е чичо на императора, което е в пълно съгласие с цитираната по-горе приписка от Cod. Sinait. 152 и патриаршеската грама от 1351 г. — и на двете места той е „перinodrjrov d eiov... to o /ЗатХеик”. Съглашението от 8 февруари 1347 г. и особено влизането на Йоан Кантакузин в Константинопол и повторната му коронация (май 1347) по всяка вероятност са променили съдбата на Исаак Асен. Докато него вият по-голям брат Андроник (II, № 6) — дотогава в затвора — заел едно от първите места край новия василевс, то Исаак може би е бил принуден да се оттегли от активна политическа дейност. Починал е наскоро след това, преди октомври 1351 г. Исаак Асен е бил женен два пъти. Първата му съпруга е Теодора Архантлун (^pxavT\ovv) 32, дъщеря на Мария Палеологина, извънбрачна дъщеря на Михаил VIII Палеолог, и татарския вожд Абата. Датата на сватбата е неизвестна, но като знаем, че Теодора е била родена между 1265 г. (сватбата на майка й) и 1281 (смъртта на Абата и завръщането на Мария Палеологина в Константинопол), най-вероятното време би било 1305 — 1310 (?) 35. Теодора е починала без да остави деца, в неизвестно за нас време.

Теодора е починала без да остави деца, в неизвестно за нас време. Някои косвени съображения ни позволяват да определим с известна приблизителност годината на смъртта й, а именно: през 1351 г. Андроник, синът на Исаак Асен от втория му брак, е велик примикирий, т. е. би трябвало да е бил поне на 25 години. Следователно той е роден към 1325/6 г. (най-късно). През 1355 г. другите двама синове на Исаак, Михаил и Андрей, са били изпратени в Морея, за да отстранят оттам деспот Мануил Кантакузин - към това време те също биха могли да бъдат по-млади от 25 — 30 г. При това положение имаме основание да допуснем, че Теодора Архантлун е починала най-късно към 1320 г. Наскоро след тази дата Исаак Асен се оженил отново, но името на втората му съпруга е неизвестно. От втория си брак той имал четири деца: 3® великият примикирий Андроник Асен и Ирина Филантропина, споменати в патриаршеската грама от октомври 1351 г., Михаил и Андрей, чиито идентификация предизвиква известни затруднения. I p a p a d o p u l o s. Genealogie Her Palaiologen, No 55 (при съпругата му Теодора Архантлун); M a n. C a U c a t. Corr., р. 74, n. 4 [R.

P. R.-J. Loenertz], PLP, 1, No 1494. В. Лоран (L a u r e n t. L^gendei sigillographiques, p 280) смесва Исаак Асен с неговия едноименен внук (II, № 40). Допирните точки между двамата са еднаквите имена, еднаквите позиции спрямо императора — деюе, и любопитният факт, че и двамата са имали зетьове от фамилията Филантропия. Но общото свършва дотук. Сравнително многобройната документация показва убедително, че имаме работа с двама души, единият от които е починал към средата на четиринадесетото столетие, а другият — след 1429 г. Що се отнася до предложената от В. Лоран корекция в датировката и атрибуцията на някои текстове, вж при Исаак Асен (И, № 40). 3 Годината 1341 е terminus ante quem за получаването на титлата велик дук. Нямаме никакви основания да допускаме, че кариерата на Исаак Асен е започнала през тази година, и то с този сравнително висок сан. 286 20, оввар\овТеС ам Со (Исвак Асен) кш Kiwapov tov pvotиков". Cant. Ill, II, p. 549. 29 С текста на Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r‘v можах да се запозная благодарение на фотокопие, изпратено ми o i д-р Мария Луиза Агати, на която изказвам моите най-сърдечни благодарности. 29 Но този повод Ив.

Cant. Ill, II, p. 549. 29 С текста на Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r‘v можах да се запозная благодарение на фотокопие, изпратено ми o i д-р Мария Луиза Агати, на която изказвам моите най-сърдечни благодарности. 29 Но този повод Ив. Дуйчев пише: „essa [стихотворението] fu composta evidentemente nel periodo in cui il trono di Costantinopoli era occupato da Andronico III Paleologo, ciofe fra il 1328 e il 1341” (D u j (e v. Una poesia, p. 269). Основание за тази датировка Дуичен намира в обяснението на понятието „патрб&еУщхК". Според него след женитбата си за Теодора Архантлун Исаак Асен, era diventato cugino dell’imperatore Michele IX Paleologo (1295 — 1320) e zio dell’imperatore Andronico III Paleologo (1328 — 1341)” (Пак там, p. 268). Към тези обяснения аз имам две възражения: Исаак Асен по рождение е бил „cugino” на Миханл IX и „zio” на Андроник III; второ, терминът „яатрабеЛуХй:”, както и „i9eioc” невннаги, дори бих казал много рядко, отразява действителните родствени връзки. Според твърде разпространената практика Исвак Асен е бил чичо не само на Андроник П, но и на неговия син Йоан V. Доказателство за това намираме в Cod. Sinait. 152 (вж бел. 24) и ММ, I, CXXXVI, р. 313. 286

Според твърде разпространената практика Исвак Асен е бил чичо не само на Андроник П, но и на неговия син Йоан V. Доказателство за това намираме в Cod. Sinait. 152 (вж бел. 24) и ММ, I, CXXXVI, р. 313. 286 Издаден от патриарх Калист поез октомври 1351 г., е твърде интересен както за съдбата на семейството на Исаак Асен, така и за съдбата на имота на манастира „Св. Богородица“„тт?<: UapayicoTioorje“. Според традицията манастирът е бил основан от Мария Палеологина. След смъртта й правата върху манастира са били наследени от дъщеря й Теодора Архантлун, а пък след нейната кончина попечител на манастира става съпругът й Исаак Асен. Вместо да се грижи за съхраняването на имота, Исаак го използувал за собствени нужди и за нуждите на сина си Андроник (II, № 19) и дъщеря си Ирина Асенина Филантропина (II, № 22). Тъкмо това довело до процеса от 1351 г. Вж: Darrouzds. Regestee. Т. 5, No 2330, 274 — 275; Janin. Les églises et les monastères, 195 — 196 (No 68 = Геотбкое rwi'MiryouXtojt'); p. 213 — 214 (No 86 = Геопжо^Моут) тце] тт}е UapayicoTioorje). naturelle d’Andronic II”. Мария Палеологина е „soeur naturelle” на Андроник II. Тео 35 Както вече отбелязах (бел. 32) Р.-Ж. Льонерц твърди, че Исаак Асен е оженил за Теодора Архантлун по заповед на Михаил IX.

naturelle d’Andronic II”. Мария Палеологина е „soeur naturelle” на Андроник II. Тео 35 Както вече отбелязах (бел. 32) Р.-Ж. Льонерц твърди, че Исаак Асен е оженил за Теодора Архантлун по заповед на Михаил IX. В текста (ММ, I, р. 313) няма подобно указание, „'ела 6^ проотаyrj кец hnoboxvt BaoiXixfjifydyero alm\v ек ywain a b nepimdrjToe deioe... кир 'loadxioe ПаХсuoXoyoe Ъ чАоарт]е’’. Вероятно под 36 ММ, I, р. 314: „т) той тоиютои nauoTtepoe(iaoTov ov^vyoe top pwp йлоХтойоа аясие...” 37 ММ, I, 314 — 315. 39 ММ, I, 314 — 315. При идентификацията на тези синове на Исаак най-предпазлив е Р.-Ж. Льонерц kouzenos, р. 51). Заслугата за идентификацията на поменатите синове на Исаак Асен Chortasmenos, р. 132. При идентификацията на Михаил и Андрей Асен са допуснати IV, 13: 11,89). подкрепено от венецианския документ (цитиран единствено от К. Хопф!), кият примикирий Андроник Асен са се възползували от бащините си права над ма ouielajp ураррйтизг jrpoe pep тт)р екеиюи tfir^arepa..... [Ирина Асенина Филантропи лаХаюи ’сап}корта ка vroKeipeua Ьотгптча таз povaoTrjptoj лХптароита ток 18m e ouajpa- 287 Син на Йоан III Асен. За първи път се срещаме с Мануил в начало екортеч Триохотс тов Крахт? аСтохч viwo\opevov тцч поХесоч ’аттоЬеi^еив Ьрхортач, av roiavra тооч по\1тач neidcootv ‘ tbv KeipaXaiov Aodvr/q o МаюитзХ, деюч проч патроч Etprivr\ t$ PaoiXlSt” 4.

Син на Йоан III Асен. За първи път се срещаме с Мануил в начало екортеч Триохотс тов Крахт? аСтохч viwo\opevov тцч поХесоч ’аттоЬеi^еив Ьрхортач, av roiavra тооч по\1тач neidcootv ‘ tbv KeipaXaiov Aodvr/q o МаюитзХ, деюч проч патроч Etprivr\ t$ PaoiXlSt” 4. По всяка вероятност той е споменат и в един текст, който може да бъде датиран със сигурност след 1344 г.5: „А oav кратоорточ avефчЬч прСЗточ, 'ек Вv^avrtov, pvptov hwoftoi', auTa6eXipoc tovtov Bt^vTjОев, rtov $ l\ ik Cjv o’Ik u v етптрсточЬ.уроnvo, деючте tovtcj v Пор(роХи£ 'Aa a v’ек Ф ер сЗ к ’0 Би могло да се допусне, че Мануил е баща на Йоан Асен (II, № 32) и Константин Асен (II, № 31). 1 Мануил Асен като син на Йоан Ш Асен е отбелязан за първи път във „Fragment Н. Григора, ги отнесе към юни. Същата датировка бе приета и от П. Шрайнер: Chr. 3 Вж-бел. 6. апанажно владение от Йоан Кантакузин (вж. II, № 15). При това положение „деюч теtovtcov (на Йоан и Мануил) Пор^Ли£ ’A оав t a Ф er&v” е Мануил Асен, брат на неговия баща Андроник Асен (I I, № 6). N? 9.

КОНСТАНТИН ПАЛЕОЛОГ АСЕН Син на Йоан III Асен и Ирина Палеологина Асенина. Роден по всяка вероятност към средата на 80-те години на XIII в. Първото сигурно изворно известие за него датира от 1324 г. Константин Асен заедно с поголемия си брат Андроник Асен (II, № 6), великия логотет Теодор Метохит, протовестиария Андроник Кантакузин, великия папиас Константин Палеолог и великия друнгарий на виглата Димитър Палеолог Торник е подписал сключения през октомври 1324 г. договор на империята с Венецианската република: „к а \ тов n е p i i г o ^ T j р o в а в е р t o в тrjc 0aoiXetac ров Kvpiov K cjvotcivtlvov U a X a t o X o y o v тов ’A odvr\” (споменат на второ място — след Андроник Асен, но преди Теодор М етохит). През периода на първата гражданска война той останал верен на своя чичо, стария император Андроник II Палеолог. За съжаление ние сме осве- 288 домени твърде зле за неговото участие в тези събития. Знаем само, че през 1328 г. Константин Асен (Йоан Кантакузин го назовава стратег) командувал войските на Андроник II в битката срещу армията на претендента Андроник III, командувана от протостратора Теодор Синадин.

За съжаление ние сме осве- 288 домени твърде зле за неговото участие в тези събития. Знаем само, че през 1328 г. Константин Асен (Йоан Кантакузин го назовава стратег) командувал войските на Андроник II в битката срещу армията на претендента Андроник III, командувана от протостратора Теодор Синадин. Битката се състояла някъде в Източна Тракия край реката Мелана и завършила с катастрофално поражение за войските на стария император, а Константин Асен бил заловен в плен. Каква е била по-нататъшната му съдба, не знаем. Минават тринадесет години и едва тогава го срещаме отново. През лятото — есента на 1341 г. заедно с брат си Исаак (II, № 7) той е привлечен от Алексий Апокавк и застава на страната на легитимния император Йоан V против узурпатора Йоан Кантакузин. Наскоро след това той отново е един от подписалите поредния договор между Византия и републиката на Свети Марко (25 март 1342). През същата 1342 г., но след 25 март, разбира се, Константин Асен изпаднал в немилост пред Алексий Апокавк и по негово нареждане бил арестуван. Ето какво пише по този повод Йоан Кантакузин: „Малко по-късно великият дук [Апокавк] обвинил великия стратопедарх (Георги) Хумнос за това, че дал съвет да се сключи мир с император Кантакузин (защото от него не останало скрито това, което по-рано бе казал пред императрицата за мира).

Ето какво пише по този повод Йоан Кантакузин: „Малко по-късно великият дук [Апокавк] обвинил великия стратопедарх (Георги) Хумнос за това, че дал съвет да се сключи мир с император Кантакузин (защото от него не останало скрито това, което по-рано бе казал пред императрицата за мира). Затова той затвори него и сина му в собствения им дом в пълна изолация. След него [затвори] и Константин Асен и сина му. Те получиха заслуженото възмездие, задето му съдействуваха за толкова голямото унищожение на ромеите!”7 Трудно е да се каже колко продължително е било „възмездието”, изтърпяно от Константин Асен, докога е останал в затвора (?) (или пък и той като Хумнос е бил „под домашен арест”?), от кого е бил освободен и каква е била по-нататъшната му съдба, тъй като това е последното известие за него. Константин Асен е бил женен; името на съпругата му е неизвестно. От този си брак той е имал най-малко един син — Михаил (I, № 23). p. 234. арестувани. Би могло да се допусне, че той е бил съмишленик на Георги Хумнос, 19 Фамилията на Асеневци... 289 Неговият син Михаил (II, № 23) използува патронимите Комнии и Торник (наред с Палеолог и Асеи).

p. 234. арестувани. Би могло да се допусне, че той е бил съмишленик на Георги Хумнос, 19 Фамилията на Асеневци... 289 Неговият син Михаил (II, № 23) използува патронимите Комнии и Торник (наред с Палеолог и Асеи). Ако приемем, че фамилията Комнии е до известна степен обичайна за Палеолозите и би могла да се дължи на принадлежността на Михаил към Асеиевия род, топонимът Торник по всяка вероятност идва от майката. По този начин бихме могли да допуснем, че неизвестната съпруга на Константин Асен е произхождала от Торниките (?). (Вж. в този смисъл и Тагарис, Asanen, с. 170.) Кои са гтин Асен т- Na. Торникииа Михаил (Комнии Торник) Асен (Палеолог) * Ирина Комнина Каитакузина Палеологина Асенина

№10. ТЕОДОРА АСЕНИНА (ок. 1308 — ок. 1321) Дъщеря на Йоан III Асен и Ирина Палеологина Асенина. Рождената й дата е неизвестна, но има известни предположения, според които тя била по-стара от сестра си Мария (II, №11) 2. През лятото на 1308 г., след злополучната битка между каталанските отряди край бреговете на Марица, един от водачите на „алмугаварите”, Феран Ксименес д’Аунес, намерил убежище в Константинопол, постъпил на служба при император Андроник II, който го възнаградил с титлата велик дук и го оженил за една от своите племенници на име Теодора4. Напоследък по повод на този брак А. Лайу писа: „We know of only one Theodora who fits this description the daughter of Irena Palaeologina and Ivan (John) Asen.”5 Това твърдение, което в основата си е вярно, съдържа малка неточност, а именно: император Андроник II имал още една племенница на име Теодора — Теодора Архантлун, чиято майка била извънбрачна дъщеря на Михаил VI Палеолог. Но тъй като знаем, че тя имала само един брак — с Исаак Асен (II, № 4) — естествено не би могла да бъде онази Теодора, която се е омъжила за каталанския водач. При това положение Теодора Асенина е тази племенница на Андроник II, която през 1308 г. встъпила в брак с Феран Ксименес д’Аунес.

При това положение Теодора Асенина е тази племенница на Андроник II, която през 1308 г. встъпила в брак с Феран Ксименес д’Аунес. Каква е била съдбата на този брак, не знаем, тъй като липсват данни. Но от едно синодално решение, датиращо от 1343 г., научаваме, че през 1321 г. Теодора Асенина се е омъжила за Мануил Тагарис. От тук нататък нейните следи се губят. 1 Пряко посочване за това в изворите липсва, но и писаното от Йоан Кантакузидис Михаил Епирски за „ttju bvtiiiav rr\v tov \od v dvyarepa". Тъй като спорил 290 Мария е по-малката от двете дъщери на Йоан III Асен и Ирина Палеологина Асенина. Родена е към 1287 — 1288 г. През 1303 г. каталанската компания на Роже дьо Флор предложила услугите си на император Андроник II да освободи Мала Азия от турците. Едно от условията, което било поставено от страна на бившия тамплиер, било ръката на Мария Асенина, за която историкът на „алмугаварите” Рамон Мунтанер пише:"qui [Мария] era de les belles donzelles e de les savies del món"4. Каталаните пристигнали в Константинопол през септември 1303 г., а наскоро след това техният водач в изключително тържествена обстановка отпразнувал сватбата си с дъщерята на бившия български цар (’’emperador de Latzaura”)6. След първия успех на каталаните срещу турците при Кизик (края на 1303 — нач.

Каталаните пристигнали в Константинопол през септември 1303 г., а наскоро след това техният водач в изключително тържествена обстановка отпразнувал сватбата си с дъщерята на бившия български цар (’’emperador de Latzaura”)6. След първия успех на каталаните срещу турците при Кизик (края на 1303 — нач. на 1304) Рамон Мунтанер съобщава:"E a madona muller [Мария] del megaduc [Роже дьо Флор] trames lo megaduc esclaves e joies moltes, e a madona sogra del megaduc atretal"; и по-нататък:"E lo megaduc trames en Costantinoble e feu-ee venir la megaduquessa, e aixi eixhivemaren ab gran goig e ab gran alegre."7 .. E dementre lo compte se feia en lo mes de març, lo megaduc ab quatre galees, ab la megaduquessa e sa sogra, germana de l’imperador, que havia eixhivemat ab ells, e dos germans de sa muller, ona-ee’n Costantinoble per lleixar la megaduquessa en Costantinoble e per pendre comiat de la persona do l’emperador..."8 След победоносната кампания през пролетта — лятото на 1304 г. Роже дьо Флор се завърнал в Константинопол и след трудни преговори с Андроник II бил удостоен с титлата кесар. Сетне каталанският водач се установил в Галиполи, където по думите на Ф. И. Успенский той имал собствен двор, в който основна роля играели неговите роднини Асеневци.

Сетне каталанският водач се установил в Галиполи, където по думите на Ф. И. Успенский той имал собствен двор, в който основна роля играели неговите роднини Асеневци. Наистина според Мунтанер в края на 1304 г. там пребивавали Мария, майка й Ирина и двама от братята й (единият бил Михаил)12. По това време Мария вече била бременна и наскоро, придружена от майка си, се е завърнала в Константинопол. След убийството 291 на Роже дьо Флор в лагера на Михаил IX в Адрианопол (4 април 1305) Мария не се появява повече в изворите. Според Мунтанер тя била в Константинопол и родила син, конто бил жив, когато той започнал да пише своята книга (”e aixi la dona estec en Constantinoble, e a son temps hae un b tll fill, qui encara eia viu con je comence aquest llibre” 115, т. е. на 15 май 1325 г. Авраам Асен Палеолог ни е познат единствено от т. нар. „Константинополски сарайски кодекс на Осмокнижието” 1. На последния чист пергаментов лист, от последната тетрада, се намират следните приписки: abdemt) каI йбеХ^ср KvpCqj ’APpaapui 'Ааадт? ПаХаюХо'7<д та) Xtorfe 292 Хрюте Poijdet ebyeveardry ка Хартротатиз ка tvbo^oraT(p'1 ^рога> ХотЦаиоч. Xoorauaa rov ПаХ<иоХ<57°»\ Първооткривателят на тези приписки, руският византолог Ф. И. Успенский, прие категорично, че Авраам Асен Палеолог и неговият брат Ярослав принадлежат към фамилията на Асен.

abdemt) каI йбеХ^ср KvpCqj ’APpaapui 'Ааадт? ПаХаюХо'7<д та) Xtorfe 292 Хрюте Poijdet ebyeveardry ка Хартротатиз ка tvbo^oraT(p'1 ^рога> ХотЦаиоч. Xoorauaa rov ПаХ<иоХ<57°»\ Първооткривателят на тези приписки, руският византолог Ф. И. Успенский, прие категорично, че Авраам Асен Палеолог и неговият брат Ярослав принадлежат към фамилията на Асен. Това мнение не бе възприето от Е. Трап. И двамата изследвани не сториха нищо повече от една позитивна или негативна констатация. А цитираните три бележки заслужават по-голямо внимание. Какво знаем за Авраам и Ярослав от родословна гледна точка? Според обичайната, най-разпространената във Византия практика те имат два патронима — Асен и Палеолог. Безспорно е, че двамата са братя; Ярослав (следователно и Авраам?) е син на Михаил: 'lepoaXa- 0 ov rov М ixayjXou — твърде разпространен маниер за изразяване на родство между две лица. Имаме ли достатъчно основания да свържем двамата братя с фамилията Асен? Кои са те? Първо, фамилното име Асен; второ, двамата братя, по всяка вероятност, са живели през четиринадесетото столетие (вж по-нататък) — нещо, което ни позволява убедително да ги свържем с фамилията Асен; трето, присъствието на патронима Палеолог в никакъв случай не противоречи на нашето твърдение.

Кои са те? Първо, фамилното име Асен; второ, двамата братя, по всяка вероятност, са живели през четиринадесетото столетие (вж по-нататък) — нещо, което ни позволява убедително да ги свържем с фамилията Асен; трето, присъствието на патронима Палеолог в никакъв случай не противоречи на нашето твърдение. Напротив, поради родословните връзки между двете фамилии, установени в 1278 г. и подновявани няколко пъти по-сетне, той присъствува в първата генерация Асеневци, т. е. в началото на XIV в., на границата между XIV и XV в. и в средата на петнадесетото столетие. Информацията, която ни предлага Сарайският кодекс, позволява да отидем и по-нататък, а именно: да се опитаме да издирим родословието на двамата братя. Единствена възможност за това е споменатото бащино име Михаил. Ние познаваме шестима членове на фамилията Асен, чиито собствени имена са Михаил: Михаил Асен (II, №4) — първородния син на Йоан III Асен; Михаил Асен (II, №23), син на Константин Асен (II, №9); Михаил Асен (II, №21), син на паниперсеваст Исаак Асен (II, №7); Михаил Асен (II, №25 — ок. 1335/36); Михаил Асен (II, №77) — брат на Димитър Асен (II, №76); Михаил Асен (II, №78), пратеник на деспот Димитър Палеолог в Неапол (1455/56). Кой от тях би могъл да бъде бащата на Авраам и Ярослав?

Кой от тях би могъл да бъде бащата на Авраам и Ярослав? Веднага трябва да отхвърлим Михаил (№23), за когото знаем, че не е имал деца, както и №77 и №78 по хронологически причини. Остават №4, №21, №25. За Михаил Асен (№25) не знаем почти нищо, освен че е споменат в един патриаршески акт от 1335/36 г. От двамата последни Михаиловци — №4 и №21, може да се предпочете първородният син на българския екс-цар Йоан III Асен (№4). Основания за това са хронологическите указания в кодекса, а именно: „индикт 5, година от сътворението на света 68..., т. е. 13...” 19. През четиринадесетото столетие това биха могли да бъдат следните години: 1306, 1321, 1336, 1351, 1366, 1381 и 1396 г. Като 293 държим сметка за палеографските наблюдения на Ф. И. Успенский, според когото маргиналните бележки в Сарайския кодекс се отнасят към XIII — XIV в., можем да отхвърлим първите две и последните три години (в 1306 Асеневец от първата генерация не би могъл да има пълнолетни синове). Следователно остават 1336 или 1351 г. Тъкмо тези две дати ни карат да предпочетем Михаил Асен (№4) като баща на Авраам и Ярослав Асен Палеолог, които принадлежат на втората генерация Асеневци, т. е. родени са най-рано към 1305—1310 г. 4 Първоначално Успенский (Сарайский кодекс, с. 56) е разчел: Хит^ееТое

Следователно остават 1336 или 1351 г. Тъкмо тези две дати ни карат да предпочетем Михаил Асен (№4) като баща на Авраам и Ярослав Асен Палеолог, които принадлежат на втората генерация Асеневци, т. е. родени са най-рано към 1305—1310 г. 4 Първоначално Успенский (Сарайский кодекс, с. 56) е разчел: Хит^ееТое (първата приписка) или Xu/rfeOTaWd; след това (Успенский. Асеневичи, 14— 15): Xur$evoa и Хоогсшоа. След Хит^ейоа (от първата приписка) на нов ред е повторен горният текст до о5еХ<рД (включително) — явно грешка на кописта. След това е пасажът TOV afieXpov... Напълно е оправдано — така, както стори Трап (Тгарр. Asanen, р. 164) — двата текста, които са тясно свързани помежду си, да бъдат обединени в едно цяло. 3 За тези хронологически указания, изпуснати по необясними причини от Трап, Успенский е отбелязал, че четенето е много трудно, тъй като отдолу има друг 6 Тази приписка не е обнародвана при първоначално издание на текста (У сна снимката. 8 В Cod. OOOV ре бтгОЧ15о... (sic), както и много други грешки. ® Вж бел. 4. А А, V, 1,1, No 64, р. 51 (1322 г.). Вж Андроник Асен (II, №6). (II, № 54). 294

6 Тази приписка не е обнародвана при първоначално издание на текста (У сна снимката. 8 В Cod. OOOV ре бтгОЧ15о... (sic), както и много други грешки. ® Вж бел. 4. А А, V, 1,1, No 64, р. 51 (1322 г.). Вж Андроник Асен (II, №6). (II, № 54). 294 Син на Михаил Асен (II, №4) и внук на Йоан III Асен; брат на Авраам Асен Палеолог (II, №12). Роден към 1310—1315 г. Фигурира наред със своя брат в Сарайския кодекс на Осмокнижието. Непознат от други извори. Необичайно за Асеневата фамилия собствено име — Ярослав. 2 Подробности, между които и доказателства за принадлежност към фамилията Асен при Авраам (II, №12).

№14. ЙОАН АСЕН, ДЕСПОТ Син на Андроник Асен (II, №6), вероятно първороден (единствено доказателство: в изворите се споменава преди своя брат Мануил — разбира се, в онези случаи, когато едновременно се говори за двамата). Брат на Мануил Раул Асен (II, №15), на Ирина Асенина (II, №17) и на Елена Асенина (II, №18). Рождената дата на Йоан е неизвестна, но бихме могли да допуснем, че е роден в самото начало на четиринадесетото столетие (баща му Андроник, по всяка вероятност, се е родил към 1280 г., а най-малката сестра Ирина в 1320 г. вече е била омъжена за великия доместик Йоан Кантакузин — бъдещия император) или дори малко преди 1300 г. Началото на кариерата на Йоан Асен е забулено в мъгла. Знаем само, че към 1335 г. заедно с брат си Мануил той е участвувал в заговор срещу император Андроник III Палеолог — заговор, с който бил свързан и митрополитът на Филипи — и затворен в тъмница в град Вира®.

Началото на кариерата на Йоан Асен е забулено в мъгла. Знаем само, че към 1335 г. заедно с брат си Мануил той е участвувал в заговор срещу император Андроник III Палеолог — заговор, с който бил свързан и митрополитът на Филипи — и затворен в тъмница в град Вира®. Оттам Йоан и Мануил Асен излезли едва след шест години, т. е. през 1341 г.: „И освен това, понеже братята на жена му (Йоан Кантакузин) Йоан и Мануил, синове на Андроник Асен, бяха хвърлени в затвора във вериги, както казахме, във Вира, крепост в Тракия, той [Йоан Кантакузин] изпрати сестра им [Ирина Кантакузина Асенина] с войска, освободи ги от затвора и заповяда да ги доведат при него, в Димотика” 6 От този пасаж е видно, че освобождаването на двамата братя трябва да бъде отнесено към времето между 23 септември 1341 г. (тогава Йоан Кантакузин напуснал Константинопол и се отправил към Димотика) и 26 октомври 1341 г. (на тази дата Йоан Кантакузин се провъзгласил за император). Веднага след излизането си на свобода Йоан и Мануил Асен, за разлика от баща си Андроник Асен, който преминал в противниковия лагер, се наредили сред най-близките сподвижници на Йоан Кантакузин и присъствували на неговата коронация в Димотика (26 октомври 1341) 9.

Веднага след излизането си на свобода Йоан и Мануил Асен, за разлика от баща си Андроник Асен, който преминал в противниковия лагер, се наредили сред най-близките сподвижници на Йоан Кантакузин и присъствували на неговата коронация в Димотика (26 октомври 1341) 9. По всяка вероятност Йоан Асен прекарал зимата на 1341—1342 г. в Димотика (за разлика от брат си Мануил, който заедно с Йоан Ангел, братовчед на новия император, командувал една армия на претендента, действаща срещу Константинопол) и на 5 март 1342 г. потеглил на запад с основните сили на Йоан Кантакузин, командувани лично от императора и неговите синове Матей и Мануил. Твърде скоро, в 295 началото на пролетта, Кантакузиновите войски овладели град Мелник и Йоан Асен бил назначен за управител на града („Мелхинов ревър ХОВТСL ^тои yvvcuK.d<; катеХпгер абеХ^оу ’A oavrjv tov *1toavvT]v цетЬ. отра,- rific, b'oric ipero apneoeiv etc \ppovpd.v ту 7roXet” 12). Пребиваването на Йоан Асен в Мелник е било краткотрайно. През месец юли 1342 г. (преди сключването на споразумението между Йоан Кантакузин и сръбския крал Стефан Душан), Хрельо, предишният господар на Мелник, който наскоро преди това бил заел страната на Йоан Кантакузин, решил да възобнови отношенията си със Стефан Душан, като овладее отново Мелник и го предаде на сръбския крал — достатъчно извинение или по-скоро изкупление за по-раншните му действия.

Войските на Хрельо обсадили Мелник, като предварително не допуснали запасяването на града с провизии, а след това наченали активни военни действия. Йоан Асен, виждайки, че не ще може да устои на обсадата поради заплашващия го глад (Йоан Кантакузин не бил в състояние да му помогне), се видял принуден да предаде града на Хрельо. Очевидно загубата на Мелник не е повлияла на кариерата на Йоан Асен и ние го намираме отново сред най-близките сподвижници на Йоан Кантакузин. През пролетта на следващата 1343 г. след едногодишен престой на Запад императорът-претендент се завърнал в Тракия, която заедно с Родопската област се превърнала в основен театър на военни те действия. Тук усилията на Йоан Кантакузин сякаш били по-резултатни: той привлякъл за съюзник емира на Смирна Умур паша, играл голяма роля в съдбините на Византия през това десетилетие. Населението на голяма част от Родопите преминало на негова страна — докато за управител на областта Меропа (по горното течение на река Арда) той поставил българина Момчил, то управлението на градчетата (тго- \ixvia) в областта Мора (средното и долното течение на р. Арда — назована в миналото Ахридос) било поверено на Йоан Асен. Трудно е да се каже докога Йоан Асен е останал на този пост. Сигурните сведения, с които разполагаме, показват, че той е бил управител на Мора поне в продължение на две години.

Трудно е да се каже докога Йоан Асен е останал на този пост. Сигурните сведения, с които разполагаме, показват, че той е бил управител на Мора поне в продължение на две години. Знаем, че в решителната битка между Йоан Кантакузин и Умур паша, от една страна, и Момчил (междувременно преминал на страната на легитимния василевс Йоан V Палеолог) — от друга, край Перитеорион (7 юли 1345) Йоан Асен командувал лявото крило на Кантакузиновата армия (тежко въоръжена конница): „го бе dpiorepov 'Aoawj? eJ\ov ’’lojavviis 6 гт)? /3aoiXt6oc Elptfvs d6eXv>b<r, peril ’ Pcjpaiuiv катаррактсл'.” 2 2 На 21 май 1347 г., на празника на св. Константин и св. Елена, Йоан Кантакузин бил коронясан за втори път (вече в Константинопол) за император на ромеите. Веднага след това той възнаградил някои от най-близките си сподвижници. Докато най-младият му син Мануил и зетят му Никифор били въздигнати в сан деспот, братята на жена му Йоан и Мануил Асен били почетени с достойнството севастократор. За тази тържествена промоция е запазено интересно известие в трактата на Псевдо-Кодинос: „/0 бе (ЗаочХео? 6 KavraK0v^T]v6<; rob? yvvaiКа&e\\pov<; avrov ’ IwavvT]v кей M avovrjX tovc ' ’Aotmouc npfjoas ое(!аотократора<; бебсоке ypopeZv abrovc rapndpia nai KaXrfa?

За тази тържествена промоция е запазено интересно известие в трактата на Псевдо-Кодинос: „/0 бе (ЗаочХео? 6 KavraK0v^T]v6<; rob? yvvaiКа&e\\pov<; avrov ’ IwavvT]v кей M avovrjX tovc ' ’Aotmouc npfjoas ое(!аотократора<; бебсоке ypopeZv abrovc rapndpia nai KaXrfa? ota кси ol беоябтщ,.” 25 През същата 1347 г., по съобщение на самия Кантакузин, Йоан Асен се опитал да склони първородния син на императора Матей Кантакузин да се провъзгласи, без съгласието на баща си, за съимператор и за независим 296 владетел на част от Тракия — опит, който не довел до никакъв положителен резултат, но и не нанесъл вреда в положението на „съзаклятниците”. Съвсем наскоро К. Асдраха направи опит да припише на Йоан Асен издаването на един документ (1347), съхраняван някога в манастира „Св. Йоан Продром” (разположен край Серес). Въпросният документ е една урарра на Йоан Палеолог, без дата, издадена в полза на хартофилакса на епископията Литица. С тази „грамата” Йоан Палеолог дарява поменатия хартофилакс с една нива, намираща се в местността „По^т?- pov Пт?-уабtop” 29. Издателят на документа А. Гийу идентифицира дарителя с Йоан Палеолог, син на император Андроник II и Ирен дьо Монфера, и отнесе издаването на „грамата” „avant 1308” (през тази година Йоан Палеолог е починал).

Издателят на документа А. Гийу идентифицира дарителя с Йоан Палеолог, син на император Андроник II и Ирен дьо Монфера, и отнесе издаването на „грамата” „avant 1308” (през тази година Йоан Палеолог е починал). Тъй като К. Асдраха приписа документа на Йоан Асен, без да опровергае мнението на А. Гийу51, редно е да си зададем въпроса: оправдана ли е идентификацията, предложена от френския учен? „Против” според нас има три аргумента, а именно: 1) Ако документът датира най-късно от 1308 г. и е издаден от сина на император Андроник II, то дарителят в никакъв случай не би могъл да каже „et? pvppoavvov т<1 >v ayltov pov •yot'/wi'” 32, тъй като император Андроник II Палеолог е починал 24 години по-късно, на 12 февруари 1332 г.; 2) В подписа на дарителя задължително би трябвало да присъствува и неговата официална титла — деспот; 3) Макар че А. Гийу допуска, че „les fautes ne sont pas dues toutes à l’auteur de l’acte, mais peut-être en majorité au copist”, все пак характеристиката е смущаваща („la langue est gauche... l’orthographie est fautive, la dierese employée ou non” 36) и трудно допустима за официален документ, издаден от деспот и императорски син. Нека се обърнем към предложената от К. Асдраха идентификация, т. е. Йоан Палеолог = Йоан Асен.

l’orthographie est fautive, la dierese employée ou non” 36) и трудно допустима за официален документ, издаден от деспот и императорски син. Нека се обърнем към предложената от К. Асдраха идентификация, т. е. Йоан Палеолог = Йоан Асен. Веднага трябва да кажем, че аргументи „за” липсват, докато аргументите „против” са много: 1) „ot abdevre*; nai hbeXipoC pov” — Йоан Асен, най-старият син на Андроник Асен, не би могъл да нарече братята си (?) a io iin -еч; от друга страна, сигурно е, че той е имал един брат — Мануил Асен (II, №15), докато твърдението, че Алексий Асен (II, №30) също е негов брат, остава все още само едно недоказано предположение на Г. Острогорски; 2) Както вече се каза, подписът на издателя на акта е и ’lu aw i)? 6 ПаХаюХьтос” 37, т. е. липсва фамилията Асен.

6 ПаХаюХьтос” 37, т. е. липсва фамилията Асен. Един поглед върху изворите, в които е споменат Йоан Асен, ще ни убеди, че той никъде не е назован Йоан Палеолог — най-често срещаме само Асен, придружено с определението „шурей на Йоан Кантакузин” или „брат на императрицата Ирина”, или Йоан Асен; 3) Според К. Асдраха документът е издаден между февруари и май 1347 г.; основания: през февруари бащата на Йоан Асен, Андроник Асен, все още е жив, а през месец май (тогава Литица е митрополия) той вече е починал и това е отразено в „грамата”. Без да се впускаме в подробности, ще отбележим, че terminus post quem за смъртта на Андроник Асен е началото на 1351 г., следователно предложената датировка на документа не може да бъде приета. А това ще се отрази и на неговата атрибуция; 4) Ако приемем, че „грамата” е от 1351 г. или от по-късна дата (след смъртта на Андроник Асен) и е издадена от Йоан Асен, то в подписа бихме очаквали: 'ОбоеХск тои кратаюи... 6 оеРаотократсор ' IuavirqK ПаХаюХоуоя ео 3 Аааипк, тъй като от 1347 Йоан Палеолог, както 297

6 оеРаотократсор ' IuavirqK ПаХаюХоуоя ео 3 Аааипк, тъй като от 1347 Йоан Палеолог, както 297 видяхме по-горе, вече е притежавал този висок сан; 5) Най-сетне като последен аргумент К. Асдраха сочи, че след смъртта на Стефан Душан представители на фамилията Асен са действували в района на Серес и по този начин би могло да се обясни присъствието на документа в архива на манастира „Св. Йоан Продром”. Трябва да кажем, че единствено Алексий Асен (II, №30) се явява на два пъти в Източна Македония (1365, 1375) и, което е по-важно, няма никакво доказателство, че той е брат на Йоан Асен; от друга страна, едва ли има някакво основание да се допуска, че един документ, издаден в полза на хартофилакса на епископията Литица (според Асдраха между Димотика и Адрианопол), би могъл да бъде пренесен в „Св. Йоан Продром” (край Серес) посредством някой член на фамилията Асен. Заключение: атрибуцията и датировката на акт №3 от архива на „Св. Йоан Продром”, предложени от К. Асдраха, не могат да бъдат приети. С Йоан Асен се срещаме отново три години по-късно, в 1350 г. В едно писмо на папа Климент IV, безспорно част от преговорите между римския гъръковсвещеник и Йоан VI Кантакузин, наченали с византийското пратеничество в Авиньон (1347 — 1348) — четем: „In e. sh.

С Йоан Асен се срещаме отново три години по-късно, в 1350 г. В едно писмо на папа Климент IV, безспорно част от преговорите между римския гъръковсвещеник и Йоан VI Кантакузин, наченали с византийското пратеничество в Авиньон (1347 — 1348) — четем: „In e. sh. pobili viro Caloranno Assani, capitaneo civitatis Constantinopolitanae, gratiam in presenti que perducat ad gloriam in futuro...,”42 За съжаление това известие е изолирано и не може да бъде съпоставено с извори от византийски произход. При това положение тълкуването на понятието capitaneo остава несигурно: дали то наистина означава, че Йоан Асен е бил управител на столицата,5 или пък папа Климент се е обърнал към него като един от „parmi les grands seigneurs byzantins... les Asanes, qui occupaient une place si importante pendant son règne” [Йоан VI Кантакузин], както с основание допуска О. Халецки. Ж. Дарузес, разглеждайки въпроса за Синода от 1351 г., пише: „[Liste de préséance)...

les Asanes, qui occupaient une place si importante pendant son règne” [Йоан VI Кантакузин], както с основание допуска О. Халецки. Ж. Дарузес, разглеждайки въпроса за Синода от 1351 г., пише: „[Liste de préséance)... présidait l’empereur Jean Cantacuzène au Triklinos, dit Alexianos, du palais des Balachèmes; siégeaient avec lui le patriarche Callistos, les „propres frères” de l’empereur [Jean] Asanes et le sebastocrator Manuel Asanes et son neveu le panhypersebastos Andronic Asanes...” Това твърдение на френския учен почива на едно недоразумение или по-скоро недоглеждане (като оставим настрана съмнението, което предизвиква този текст, тъй като е изпуснато севастократорското достойнство на Йоан Асен), а именно: в случая е използуван текстът, издаден от Ф. Комбефис, който гласи: „кш еп той nepvnodriTOv avrabeX\pov тг}<: ay(as 0аоiXeias avrov Kvpiov 'Aadinj•nai en tov перптодг/тои avTabeXipovrfjs ayia<:0aoi- Xeiac aCrov tov navevTvxeoTaTov, ое0аотократоро<; nvpiov M avovrjX ’Aodpr)' aXXa 5 t) кае tov першодптоо ave\]nov rrjs ayia<: 0aoiXeia<; avrov navvnepoe0aoTOv Kvpiov AvbpoviKOV tov ’AaaVtj.”46 Това издание на „синодалния том”, както вече бе отбелязано, съдържа много грешки. То е възпроизведено от Доситей и Ж. Минь. Опит за корекция на текста е сторен от Манси, но пък у него първият „Асен” изобщо е изпуснат5°. Верният текст, издаден от П. Успенски (вероятно според Cod. Lavra 1945 51) и в наше време от Й. Кармириос (според Cod. Atheniensis 2092, ff. 323 — 347b) гласи: „...

Опит за корекция на текста е сторен от Манси, но пък у него първият „Асен” изобщо е изпуснат5°. Верният текст, издаден от П. Успенски (вероятно според Cod. Lavra 1945 51) и в наше време от Й. Кармириос (според Cod. Atheniensis 2092, ff. 323 — 347b) гласи: „... ка\ en tov ncpinoOdrov avrabeX^ov rrjs ayiac 0aoiXeia<; avrov tov navevrvxeoTaTOv ое0аотократороя Kvpov M avovrjX tov 'Aoavvnai en r o a itepiTToOvrov avraSeX^ov r f s ayias 0aoiXeiac avrov Kvpiov M ocar?X tov ’Aodvr)- aXXa 8r] ка\ tov тгерпгодцтоо dve^iov тг}<; ayiac 0aoiXeia<; avrov no- 298 впепоеQдоТов Кириов Ав повугов тов 'Аоотвтj.” 52 Очевидно никъде не става дума за севастократор Йоан Асен. И така, следващото сигурно известие за Йоан Асен е от 1355 г.: „'Аодврjp беопотг)р ' ’•!< 'I cjulpptjp Uepidecjpiov катаот^аас apxov-'a’.'53 Макар и твърде кратко, това съобщение на Йоан Кантакузин ни уведомява за две промени в съдбата на Йоан Асен, а именно: първо, той вече е достигнал до най-високото звание в дворцовата йерархия — деспот (опитът да се отнесе това събитие към по-ранно време, т. е. преди 1355 г., няма никакво основание); и второ, той е архонт на родопския град Перитеорион — градът, където воювал десет години по-рано срещу Момчил.

Последното споменаване на Йоан Асен в изворите — ако приемем идентификацията, предложена от П. Льомерл — е от 1358 г. в една простагма на великия воевода Йоан Углеша '. Според Никифор Григора5® Йоан Асен е бил женен за неизвестна по име дъщеря на Алексий Апокавк. Повече подробности за брака му и за неговото семейство не са ни известни. В. Лоран допуска, че той е имал син (името му не е достигнало до нас) и внук — Йоан Асен, споменат в Cod. Barber, gr. 44959. 252-253. 299 20 Към 1344 г. Йоан Асен (?) е споменат в един интересен текст (ако приемем, че „аогйбеЛipoq tovtov е неговият брат Мануил, управител на гр. Ви- нлн'това споменаване трябва да се тълкува в смисъл, че Йоан Асен е родом от Константинопол. идентификация: 1) Между 1304 и 1308 г. Йоан Палеолог е пребивавал в Македония тята си „W елгдетес”. Новата локализация на Литица, предложена от К. Асдраха (в Тракия вместо в Македония), не може да опровергае тезата на А. Гийу, тъй като мястото, което е подарено на хартофилакса на епископията Литица, се е намирало в Източна Македония (вж тук, бел. 29). 300

Новата локализация на Литица, предложена от К. Асдраха (в Тракия вместо в Македония), не може да опровергае тезата на А. Гийу, тъй като мястото, което е подарено на хартофилакса на епископията Литица, се е намирало в Източна Македония (вж тук, бел. 29). 300 Мануил Асен (познат и като Мануил Комнин Раул Асен), втори син на Андроник Асен (II, №6), е роден (по всяка вероятност) в началото на XIV в. Първото стъпало от неговата кариера — така както ни е позната — е участието му в битката срещу турците на Орхан при Пелеканон (10 юни 1329). Ето какво пише Йоан Кантакузин:.. кас PaatXeu<; [АндроникДН] то cbiov таура ка'с аитос касттц/or\pacavrrivQaoiXckt) v 'Aaaini МамзидХ тср Avbpovctcov vcu> е|а6еХ</>ш omt avrov.. -” б Две години по-късно, по време на битката при Русокастро (18 юли 1331) срещу българската армия, предводителствувана лично от цар Иван Александър, отново го откриваме в близост до императора и изпълняващ важна длъжност: .. василевсът (Андроник III) заедно с великия доместик (Йоан Кантакузин) и Мануил Асен, брат на жената на великия доместик, който командуваше императорския отряд... и други петдесет, избрани измежду 301 знатните, най-напред отблъснаха онези, които се намираха срещу тях.**8 По това време (преди 1330 г.?) Мануил Асен вече е бил удостоен с титлата велик примикирий. Това добро начало предсказвало още по-добро бъдеще.

и други петдесет, избрани измежду 301 знатните, най-напред отблъснаха онези, които се намираха срещу тях.**8 По това време (преди 1330 г.?) Мануил Асен вече е бил удостоен с титлата велик примикирий. Това добро начало предсказвало още по-добро бъдеще. Изведнъж кариерата на Мануил Асен била прекъсната по твърде груб начин: през 1335 г. той бил обвинен заедно с брат си Йоан, че е участвувал в заговор срещу император Андроник III, и затворен в крепостта Вира. В тъмницата Мануил Асен прекарал шест години и бил освободен по настояване на сестра си Ирина, съпруга на Йоан Кантакузин, в края на септември или началото на октомври 1341 г. На 26 октомври двамата братя Мануил и Йоан Асен присъствували на коронацията на Йоан Кантакузин в Димотика и се наредили сред най-близките привърженици на претендента. През зимата на 1341 — 1342 г. Йоан Кантакузин отделил 16 тагми от войските, с които разполагал, и поверил тяхното командуване на Мануил Асен и пинкерния Йоан. Тяхната задача била да предпазват лагера на императора-претендент от възможни враждебни действия на законната власт в Константинопол. На 5 март 1342 г. Йоан Кантакузин, съпровождан от синовете си Матей и Мануил и Йоан Асен, заедно с по-голямата част от войските си потеглил на запад.

Тяхната задача била да предпазват лагера на императора-претендент от възможни враждебни действия на законната власт в Константинопол. На 5 март 1342 г. Йоан Кантакузин, съпровождан от синовете си Матей и Мануил и Йоан Асен, заедно с по-голямата част от войските си потеглил на запад. В Димотика, където били съпругата му Ирина Асенина, трите му дъщери Мария, Теодора и Елена, както и годеникът на най-голямата му дъщеря Никифор, Йоан Кантакузин оставил 1000 конници и осем „архонти” всеки с по 1000 стрелци. За главнокомандуващ (отратг1у'ос Zir't naai) той поставил своя шурей Мануил Асен. Задачата на Мануил Асен никак не била лека. Наистина, на първо време тя била облекчена от началните успехи на Йоан Кантакузин, но впоследствие претендентът започнал да търпи несполуки и дори бил принуден с около 2000 души да търси убежище в Сърбия. Следейки развитието на гражданската война (Йоан Кантакузин изпращал писма в Димотика), Мануил Асен бил принуден да полага много усилия, за да задържи поверения му град. Това е засвидетелствувано добре в една кратка хроника, в която намираме следното известие: „Излизайки [от Солун] те [Алексий Апокавк, Теодор Синадин и Хрельо] завладяха всички крепости в Македония освен Димотика, защото тя бе охранявана от съпругата на Кантакузин [Ирина] с [Мануил] Асен, нейния брат.” 18

Това е засвидетелствувано добре в една кратка хроника, в която намираме следното известие: „Излизайки [от Солун] те [Алексий Апокавк, Теодор Синадин и Хрельо] завладяха всички крепости в Македония освен Димотика, защото тя бе охранявана от съпругата на Кантакузин [Ирина] с [Мануил] Асен, нейния брат.” 18 Съюзът на Йоан Кантакузин със Стефан Душан довел до известни успехи на първо време в Западна Македония и Тесалия, но положението в Тракия и особено на Димотика оставало тежко. Това принудило императрица Ирина да се обърне за помощ към българския цар Иван Александър. Българите скоро се появили в Димотика, но, както пише Кантакузин, решили да се възползуват от благоприятните за тях обстоятелства и да завладеят града. Ето защо Ирина — нейният съпруг бил далече и не бил в състояние да се притече на помощ — решила да потърси подкрепа от Умур паша. Написаното от нея писмо (от името на императора-претендент!) било занесено в Смирна от „текфур Асен”, както пише Енвери, или Мануил Асен според сполучливата идентификация, предложена от П. Льомерл. По-нататък събитията, разказани от турския хронист, могат да бъдат съпоставени с известието на Йоан Кантакузин (той премълчава пратеничеството, оглавено от Мануил Асен): мисията на Мануил била резултатна и турците, предводителствувани лично от Умур (380 кораба и 29 хиляди бойци) дебаркирали в Тракия, което принудило българите да се оттеглят. 302

По-нататък събитията, разказани от турския хронист, могат да бъдат съпоставени с известието на Йоан Кантакузин (той премълчава пратеничеството, оглавено от Мануил Асен): мисията на Мануил била резултатна и турците, предводителствувани лично от Умур (380 кораба и 29 хиляди бойци) дебаркирали в Тракия, което принудило българите да се оттеглят. 302 През 1344 г. войските на Йоан Кантакузин овладели град Виза и императорът „Визуриец бе архонт на това място”. По-нататъшният разказ на Кантакузин показва, че назначението на Мануил Асен за „архонт” на Виза нито е случайно, нито се дължи само на това, че той бил опитен военачалник. Във Виза (или околностите?) той и семейството на неговата съпруга (протостратор Теодор Синадин) са притежавали имоти и в случая, както вече бе обърнато внимание, става дума за официално утвърждаване и узаконяване на апанажно владение. И наистина Виза е останала в ръцете на Мануил и неговия син Андроник Асен поне докъм 1355—1356 г. В края на месец май 1347 г., след влизането на Йоан Кантакузин в Константинопол и повторната му коронация (21 май), Мануил Асен и неговият по-голям брат Йоан били удостоени със севастократорско достойнство. През годините на Кантакузиновото властвуване (1347 — 1354) кариерата на Мануил Асен достигнала своя връх. Четири години след като бил въздигнат в сан севастократор, през 1351 г., Мануил Асен вече бил получил и най-голямото възможно достойнство — деспот.

През годините на Кантакузиновото властвуване (1347 — 1354) кариерата на Мануил Асен достигнала своя връх. Четири години след като бил въздигнат в сан севастократор, през 1351 г., Мануил Асен вече бил получил и най-голямото възможно достойнство — деспот. През същата 1351 той заседавал редом с Йоан Кантакузин в Синода срещу противниците на паламизма, командувал византийските войски в опита им заедно с венецианците да овладеят Галата. Наскоро след това поради заплахата от генуезкия флот, командуван от Паганино Дория, Йоан Кантакузин организирал една армия, командувана от зет му деспот Никифор и „ек гт?с Визот?с о гтк РатХ&оч абеХ^бс 'Аодин)<; Беотготоч б Мавуриа енергичен [Кантакузин] пота ирбс арпана вр'04 овпрахиду,,3'. През декември 1354 г. Йоан Кантакузин бил принуден да абдикира. Ние не знаем нищо за отношението на Мануил Асен към тези събития (неговият син севастократор Андроник Асен играе по-значителна роля — вж II, №33), но безспорно той останал свързан с фамилията Кантакузин: две години по-късно, през 1356 г., го виждаме редом с Матей Кантакузин в междуособиците с Йоан V Палеолог - действия, за които впоследствие той е бил принуден да се оправдава пред василевса. В една простагма на великия войвода Йоан Углеша (1358), издаде

В една простагма на великия войвода Йоан Углеша (1358), издаде автов тов Иф...” 42 Издателят на простагмата П. Льомерл убедително идентифицира поменатите в текста лица (деспот Йоан Углеша, съпругата на Войхна кесарисата и т.н.) и прие, че деспот Мануил е Мануил Асен, а „тов абеА^ой сштоЪ тов...” — неговият брат деспот Йоан Асен. И наистина деспот Мануил, който има един (?) брат, не би могъл да бъде деспот Мануил Палеолог, син на Михаил IX (той е бил убит през 1320), нито деспот Мануил Кантакузин (братът не може да бъде Матей Кантакузин), а още по-малко Андроник, починал през 1347—46), нито пък деспот Мануил Палеолог — бъдещият император Мануил II (той е роден на 17 юни 1350). Следователно единственият „деспот Мануил”, който в 1358 г. има брат, и то брат, който може да бъде 303 поставен на второ място (?), е деспот Мануил Асен. Това е неговото последно споменаване в изворите. Мануил Асен се е оженил през декември 1321 г. за дъщерята на протостратор Теодор Синадин Анна. Роднинските връзки със семейството Синадин са му дали правото да бъде отбелязан в Типика на константинополския манастир „Св. Богородица“в КеВрсия? 'Е Х я ^ б а с”: на миниатюрата на f 5Г той е поставен заедно със съпругата си, като изображението му е придружено със следния надпис: „Мадоиг?Х Коддядо?

Роднинските връзки със семейството Синадин са му дали правото да бъде отбелязан в Типика на константинополския манастир „Св. Богородица“в КеВрсия? 'Е Х я ^ б а с”: на миниатюрата на f 5Г той е поставен заедно със съпругата си, като изображението му е придружено със следния надпис: „Мадоиг?Х Коддядо? РаоиХ ’Aoamiq Kai реуая nptpriKrjpi кси уарпроч где ктиторlartq]’4 9 Мануш) Асен е имал един син — севастократор Андроник Асен (II, № 33) 3 По време на своята сватба (1321) Мануил Асен е бил поне на 17 — 18 г. Мануил Асен е командувал личните императорски отреди. 6 9 С тази титла той фигурира в типика на св. Богородица Я?с ВеДатас ' ЕХягос. 304 такузин (първият го е „пропуснал", тъй като то е било тайно, а вторият не е желаел да изтъкне, че нему принадлежи инициативата да намеси турците в гражданската война във Византия). 1361). Никифор Григоре ни съобщава съвсем друго: описвайки събития от 1355 — достойнство на Мануил Асен само след като е бил провъзгласен за съимператор tion, р. 90). Това разногласие между двамата историци доведе и до разногласие между съвременните учени. Така например Р. Гийян (Inst., II, р. 17) изброява всич които той говори, трябва да бъдат отброени назад от 1356 г. — за датировката на

tion, р. 90). Това разногласие между двамата историци доведе и до разногласие между съвременните учени. Така например Р. Гийян (Inst., II, р. 17) изброява всич които той говори, трябва да бъдат отброени назад от 1356 г. — за датировката на 39), трябва да приемем, че Мануил Асен е бил удостоен с това най-високо достойнство към 1354 г.! За разлика от Б. Ферничич аз съм склонен да предпочета Йоан Кан такузин и да окажа доверие на неговия разказ. Кариерата на Мануил Асен е била свързана твърде продължително време с Йоан Кантакузин и е съвсем логично да приема, че Мануил Асен е бил провъзгласен за деспот едва в 1354 г., и по друга при чина: по това време (преди ноември 1354) неговият син Андроник (вж II, №33) вече е бил севастократор! Не бих могъл да се съглася, че за известно време (?) ба такузин, т. е. Мануил Асен е бил удостоен с деспотско звание през 1351 г. „вероят юни) той е споменат като севастократор (вж тук, бел. 33) (неправилно е писаното 1351">. 20 Фамилията на Асеиевци... 305 Хои ирпиппусрjпиов, diyarepav рета tov 'PoooX...”. Съвсем очевидно е, че „великият примикирий Асен” от този документ в никакъв случай не би могъл да бъде Мануил Асен — най-малко заради това, че гой в 1347 г. бил севастократор, а в 1351 г. — деспот.

1351">. 20 Фамилията на Асеиевци... 305 Хои ирпиппусрjпиов, diyarepav рета tov 'PoooX...”. Съвсем очевидно е, че „великият примикирий Асен” от този документ в никакъв случай не би могъл да бъде Мануил Асен — най-малко заради това, че гой в 1347 г. бил севастократор, а в 1351 г. — деспот. Анна Комнина Дукина Палеологина Асенина, или Анна Синадинина, е дъщеря на протостратора Теодор Синадин*. Изворовите данни за нея са много оскъдни. Знаем, че през декември 1321 г. тя се е омъжила за Мануил Асен (II, № 15). На миниатюрата на fol. 5Г в Типика на константинополския манастир „Св. Богородица тт?<г Bepaiaq ’НХяЙо^тя е изобразена заедно със съпруга си Мануил. Надписът, който придру- 306 жава изображението й, гласи: „Г А и а Kopurjin) AovKaiva UaXaioXoyiva ('Л}odvr)i>a fi цеуа\т! пр1цт)кт)рюа nai еукоит) тт}ч ктг)тор1от\ч"4. Не знаем нищо за нейната по-нататъшна съдба6: какво е правила през годините 1335 — 1341, когато нейният съпруг Мануил Асен бил в затвора във Вира (през тези шест години синът й Андроник бил отглеждан в семейството на Йоан Кантакузин и Ирина Асенина, негова леля); дали е била в Димотика през 1341 — 1342 (?), когато Мануил Асен е бил назначен от императора претендент за отратТiy'os km naafi и дали след това, ако все още била между живите, пребивавала във Виза (между 1344 и 1356).

Имала е един син — паниперсеваст, а след това и севастократор Андроник Асен (II, №33). 197, 205. 6 Миниатюрата и текстът в Типика на „Св. Богородица тт)С Be(kuac ’ EXmSos"(съставен около или преди 1330 г.) свидетелствуват, че към това време тя е била кузин казва „штббос тй> тгатрС^т. е. Теодор Синадин да върне Андроник Асен иа баща му. Означава ли това, че майка му Анна е покойница? Като следващо и по-следно споменаване на Анна в изворите Ханик-Шмалцбауер (Synadinoi, р. 142) сочат 7 Трудно е да се каже дали писаното от Йоан Кантакузин означава, че Анна по това време вече не е била между живите или пък че бъдещият император е взел детето от неговата майка, за да му даде възпитание както на своите синове.

№17. ИРИНА АСЕНИНА КАНТАКУЗИНА, ИМПЕРАТРИЦА (1347 - 1354) Ирина Асенина е дъщеря на Андроник Асен (II, №6) и съпруга на Йоан VI Кантакузин, византийска императрица (1347 — 1354); сестра на деспот Йоан Асен (II, №14), деспот Мануил Асен (II, №15) и Елена (II, №18). Родена е в началото на четиринадесетото столетие, към 1303 — 1305 г. Между 1318 — 1320 г. Ирина се е омъжила за Йоан Кантакузин. Играла е решителна роля в борбата на своя съпруг за константинополския престол (1341 — 1347). През септември — октомври 1341 г., т. е. в началото на гражданската война, тя освободила двамата си братя Йоан и Мануил Асен, които от шест години се намирали 307 в затвора в крепостта Вира. На 26 октомври 1341 г. била провъзгласена за василиса заедно със своя съпруг. Когато през месец март 1342 г. Йоан Кантакузин се отправил към Солун, придружен от синовете си Матей и Мануил и от шурея си Йоан Асен, Ирина с трите си дъщери Мария, Теодора и Елена останала в Димотика. Защитата на града била поверена на другия й брат Мануил Асен. В края на 1342 г., отчаяна от тежкото положение (неуспехите на нейния съпруг в Македония и бягството му в Сърбия), Ирина се обърнала за помощ към българския цар Иван Александър.

Защитата на града била поверена на другия й брат Мануил Асен. В края на 1342 г., отчаяна от тежкото положение (неуспехите на нейния съпруг в Македония и бягството му в Сърбия), Ирина се обърнала за помощ към българския цар Иван Александър. Българските войски, които трябвало да защитават Димотика, не закъснели да проявят желанието си за овладяване на града. Това принудило Ирина да напише писмо от името на Йоан Кантакузин до Умур паша и да потърси неговото съдействие срещу българите. Писмото било занесено от Мануил Асен и постигнало желания резултат — турските кораби дебаркирали в устието на Марица и войските на смирненския паша освободили Димотика от българската заплаха. На 21 май 1346 г. в Адрианопол Ирина била коронясана по „традиционния начин” от йерусалимския патриарх Лазар. През лятото на същата година Ирина и двете й дъщери Мария и Елена присъствували на церемонията в Силимврия, по време на която другата й дъщеря Теодора била дадена за съпруга на османския султан (емир) Орхан. На 21 май 1347 г. (празника на св. Константин и св. Елена), за втори път, вече в Константинопол, Йоан Кантакузин и Ирина били коронясани тържествено в църквата „Св. Богородица Влахернска”. Този акт бил последван от брака на дъщеря им Елена с император Йоан V Палеолог.

На 21 май 1347 г. (празника на св. Константин и св. Елена), за втори път, вече в Константинопол, Йоан Кантакузин и Ирина били коронясани тържествено в църквата „Св. Богородица Влахернска”. Този акт бил последван от брака на дъщеря им Елена с император Йоан V Палеолог. Като византийска императрица Ирина не престанала да играе активна роля в политическия живот на страната и да подпомага своя съпруг. През 1348 г. заедно с по-малкия си син деспот Мануил тя води преговори с генуезки представители от Галата; през 1352 г. посредничи между сина си Матей и зет си Йоан V Палеолог, а през месец март 1353 защитава Константинопол (Йоан Кантакузин отсъствувал от столицата) срещу Йоан V Палеолог, който напуснал остров Тенедос и се явил неочаквано пред стените на града. На 10 декември 1354 г. заедно със своя съпруг абдикирала и се оттеглила в константинополския манастир „Кира Марта” с монашеското име Евгения. Оттегляйки се от светския живот, Ирина не се усамотила в манастирската обител. През 1356 — 1357 г. тя се намесила отново в противоречията между Матей Кантакузин и Йоан V, през 1361 — 1362 г. придружавала съпруга си и сина си Матей в едно пътуване в Пелопонес. Датата на смъртта й е неизвестна.

През 1356 — 1357 г. тя се намесила отново в противоречията между Матей Кантакузин и Йоан V, през 1361 — 1362 г. придружавала съпруга си и сина си Матей в едно пътуване в Пелопонес. Датата на смъртта й е неизвестна. Д. Никъл я поставя между 1363 и 1379 г. Съвременниците й, и преди всичко Никифор Григора, са се възхищавали от нейната храброст, умение да прояви качествата си в трудни моменти. Запазен е интересен печат на Ирина Асенина, който датира по всяка вероятност от годините между 1347 и 1354. На лицевата страна на печата е изобразена Богородица, седяща на престол, а на коленете й младенецът Христос Емануил; от двете страни на образите — МП Р — ©V; 1C — ХС. На обратната страна на печата е представена самата Ирина, в цял ръст, стояща. Образът на Ирина е придружен със следния надпис: lPIN H FV ZE B E ZTATH ^ A V r V E T A HKANT АК VZHNH, който разтворен ще гласи: „Е iprjur] evoelieorarriavyovoraf] KavTanov$rivri". 308 От брака си с Йоан VI Кантакузин Ирина е имала шест деца — три ма синове: Матей, Мануил и Андроник, и три дъщери— Мария, Теодора и Елена. От тях единствено Матей Кантакузин (1325— 1391) 26, съимператор (1353 — 1357) приел и фамилното име на майка си — Асен.

308 От брака си с Йоан VI Кантакузин Ирина е имала шест деца — три ма синове: Матей, Мануил и Андроник, и три дъщери— Мария, Теодора и Елена. От тях единствено Матей Кантакузин (1325— 1391) 26, съимператор (1353 — 1357) приел и фамилното име на майка си — Асен. То е засвидетелствувано в два официални документа. Първият датира от февруари 1354 г. (оризмос — допълнение към Синодалния том от 1351 г.); подписът на Матей гласи: „М атй ай с Хршти) т о ве<£ п а тос PaoiXevc кат аитократсор 'Piapauav ’AaaVrjc 6 Ka^raKoufrji'o'?.” Вторият документ е печат (днес в манастира Филотей, Света го р а), на чиято обратна страна е изобразен Матей, придружен със следната леген да:,,Mi(p)(9eo<: i v Хрюти> аЬтократсар 'A aavic о К аитако v £. От Ма тей фамилията Асен преминава и върху неговата дъщеря Елена Асенина Кантакузина, съпруга на дон Луис Фадрик от Арагона, граф на Салона. В някои арагонски документи наред с..comtessa de Salona Elena Cantacuzeno” 30 срещаме и „domine Eleni Assenina comitisse de la Sola” 31, ,,Eleni Assanina despina comitisse de la Sola e del Cito” 32, „cosina nostra Eleni Asanina comtessa de la Sola” 33. 309 35 — Зб. табл. VIII, 20. 24 В четенето на Лихачов (Цнт. съч., с. 36) има някои неточности, на 2 р „след

309 35 — Зб. табл. VIII, 20. 24 В четенето на Лихачов (Цнт. съч., с. 36) има някои неточности, на 2 р „след NH той чете I, която не се вижда на снимката и не е необходима при разчитането на името Ирина, на последния ред от лявата страна на образа той допълва Т А, докато правилното четене е ТН (еиое/Зеататт)). 310 4 Е. Милер погрешно приема, че Елена е съпруга на Андроник Асен, когото също погрешно титулува протовестнарий (в * II, №6, Андроник Асен, бел. 6 3);

№19. АНДРОНИК АСЕН (ок. 1351 - 1383), ВЕЛИК ПРИМИКИРИЙ тронина на следил бащините си права над манастира „Св. Богородица“2 Установяването на този промеждутък от време зависи от годината на смъртта на Теодора Архантлун и годината, когато Исаак Асен се оженил повторно. Вж тук, II, №7 (Исаак Асен). 3 Подробности тук, II, №7, бел. 31. 311 7 А. Пападопулос, основавайки се на една бегла бележка на Ф. Дьолгер (D b 1-ger. BZ, 33, 1934, р. 13), твърди, че великият примикирий Андроник Асен е при дружавал император Йоан V Палеолог в пътуването му до Рим и Венеция през 1369 — Андрей Асен е син на Исаак Асен (II, №7): брат на великия примикирий Андроник Асен, Михаил Асен и Ирина Асенина Филантропина. Наскоро след абдикацията на Йоан V I Кантакузин (декември 1354), в началото на 1355 г. Андрей и неговият брат Михаил били изпратени от император Йоан V Палеолог в Морея, за да отстранят оттам деспот Мануил Кантакузин. На първо време братята имали успехи, но след това били принудени да се оттеглят, без да постигнат желаната цел. Андрей Асен бил по всяка вероятност кореспондент на Димитър Кидоний, от когото получил към 1373 — 1374 г. едно писмо, онасловено „'AvSpe'a тср 'AoavT]” 4. Баща на Исаак Асен (II, №40) (?). Логията вж при Исаак Асен (II, №7), бел. 40.

Андрей Асен бил по всяка вероятност кореспондент на Димитър Кидоний, от когото получил към 1373 — 1374 г. едно писмо, онасловено „'AvSpe'a тср 'AoavT]” 4. Баща на Исаак Асен (II, №40) (?). Логията вж при Исаак Асен (II, №7), бел. 40. Склонни да идентифицират кореспондента на Димитър Кидоний с Андрей Асен (тук, II, №50). Вж: Cammelli. Dem. Cydones. Corr., 203 — 204; Dem. Cydonea Corr., II, p. 135. (Р.-Ж. Льонерц); Hunger. Chortasmenoe, p. 132; PLP, 1, No 1486; Е. Трап. Actes de Lavra, III, p. 141. Според нас по-вероятно би било да се приеме, че Андрей Асен, получател на писмо №135 на Димитър Кидоний, принадлежи към поколението и на останалите двама Асеневци, кореспонденти на видния византийски интелектуалец — Константин Асен (II, №31) и Йоан Асен (II, №32).

№21. МИХАИЛ АСЕН (ок. 1351 - ок. 1352) Михаил Асен е син на паниперсеваст Исаак Асен (II, №7). Вероятно идентичен с Михаил Асен, присъствувал на паламитския Синод около 1351 г.: „... (севастократор Мануил Асен [№15] кси еп тоу ттертодт)тоь avTaSeXspov t v s ayias /ЗашХепк avrov к vptov MtyarjX t o v ’Ааагт)” 2. Казвам вероятно, тъй като този пасаж предизвиква колебание при идентификацията. Ако приемем безрезервно горното твърдение, то тогава Михаил Асен е брат на поменатия преди него севастократор Мануил Асен и съответно на императрица Ирина. В противен случай, ако той е едноимен- ниятсин на ганиперсеваст Исаак Асен, в текста бихме очаквали вм. автаbefyov — еЗабеХ^ов. Тогава спокойно бихме приели, че става дума за братовчеда на императрица Ирина Асенина Кантакузина и Йоан VI Кантакузин. Дали в случая имаме работа с неволна грешка?4 В 1355 г. Михаил Асен заедно с брат си Андрей (II, №20) бил изпратен в Морея, за да отстрани оттам деспот Мануил Кантакузин®. Асен). 4 Ннесмесклонни да приемем, че автабе'хипов стои погрешно вместо правилното e£a£e\pov, тъй като Михаил в никакъв случай не е син на Андроник Асен (II, №6) и брат на деспот Йоан Асен, деспот Мануил Раул Асен, Ирина Асенина Кантакузина и Елена. Това обаче не решава окончателно идентификацията.

Асен). 4 Ннесмесклонни да приемем, че автабе'хипов стои погрешно вместо правилното e£a£e\pov, тъй като Михаил в никакъв случай не е син на Андроник Асен (II, №6) и брат на деспот Йоан Асен, деспот Мануил Раул Асен, Ирина Асенина Кантакузина и Елена. Това обаче не решава окончателно идентификацията. Въпросният Михаил Асен би могъл да бъде и неговият едноименен братовчед Михаил [Комнин Торник Палеолог] Асен (II, № 23), син на Константин Асен (II, № 9). Наистина, след 1342, но преди 1355 г. той бил управител на о-в Лесбос, но нищо не пречи да е присъствувал на Синода от 1351 г. и едва след това да е бил изпратен на Лесбос. Според нас въпросът остава открит. Дъщеря на паниперсеваст Исаак Асен (II, №7) от втория му брак („... проя pev tt}v екемои диуатера...nvpav Eipiiirqv 'Aaavtvau r'rjv Фi\avdpurniv^v..,2). Рождената й дата е неизвестна. Заедно с брат си великия примикирий Андроник Асен (II, №19) наследила след смъртта на баща си правата му върху манастира св. Богородица тт)<: Паиауи^тт]ат <г~ докато на Андроник били отстъпени старите сгради в комплекса, то Ирина получила самия манастир: aei’pvpevos яашяерое^аотос..,е£с6ото бе кш Sia otneLcov ypapparuv яр'ос ред ttjv екиЬои диуатера, ttjv перт дт)тоР b%abk\pr)v тоу кратштои nai ayiov рои аЪтократороч, KVpav Еtp-quriv 'Aoauivav rr)v ipiXavdpcoirrivtjv то avro роиаотцрюи” 4.

Ирина, както подсказва фамилното име Филантропина, получено „par alliance”, била омъжена за Филантропия, идентифициран от В. Лоран с великия етериарх и кефалия на о-в Лемнос Георги Дука Филантропин. Липсват сведения за деца на Ирина от този брак, както за времето, мястото и обстоятелствата на нейната смърт. 313 No 2330. III, p. 31. (Actes de Lavra, III, N 9 126) с подпис: „О боихос тоикратаюи кей ауюи Тиртор айдеетои кой fiaotXeoJC Fecijpyio'o Лоикач 6 ФсХад^рсоярдос кей peyao ircufteidpxvс” (Пак там, р. 32) и печат с метричен надпис (Laurent. Légendes sigillographiques, р. 179; Laurent. Bulles, No 544; Actes de Lavra, III, p. 30). Предлагайки тази хипотеза В. Лоран (Légendes sigillographiques, р. 180) отбелязва две възражения, които пречат тя да бъде приета: първото, липсата на фамилията „Асен” в подписа на Георги Филантропия, е несъстоятелно; второто — Георги Филантропин не се е нарекъл „братовчед"на императора (родство, получено чрез брака му с Ирина). Това възражение отпада, ако приемем, както това стори Лоран, че в 1346 Георги Филантропин не бил женен за Ирина. Следователно бракът би могъл да бъде датиран между 1346, август и 1351, октомври. Вж още Ролемис. The Doukai, No 173: Георги Дука Филантропин, където въпросът за брака е подминат.

Това възражение отпада, ако приемем, както това стори Лоран, че в 1346 Георги Филантропин не бил женен за Ирина. Следователно бракът би могъл да бъде датиран между 1346, август и 1351, октомври. Вж още Ролемис. The Doukai, No 173: Георги Дука Филантропин, където въпросът за брака е подминат. ® Поради неправилната идентификация на паниперсеваст Исаак Асен с Исаак Асен (II, №40) — неговия едноименен внук (?) — В. Лоран (Légendes sigillographiques, р. 180, No 3) пише, че Ирина имала дъщеря, която починала преди да достигне брачна възраст. Подробно за тази грешка тук, II, №7 и №40.

№23. М И ХАИ Л АСЕН Син на Константин Асен (II, №9). Познат ни е само от два извора, доскоро предмет на особена дискусия. В Cod. Vat. gr. 1898, f. 217v са запазени две поетични творби на Никифор Григора. Едната е стихотворение от 25 елегични двустишия, написано по повод смъртта на Михаил Асен от името на съпругата на покойния Ирина. Първият издател на текста С. Дж. Меркати идентифицира погрешно Михаил Асен с Михаил Асен, син на цар Иван Александър (I, №39). Тази погрешна идентификация бе разпространена съвсем доскоро, докато не бе коригирана от Е. Трап. Никифор Григора е съвсем категоричен и писаното от него не оставя място за съмнение; MixarjX yap 'Aahv?)ee yepep иаор k u S oc KtoparaPTivou naTefi кер jtaic er/p ayXaoTo Mvodp paoiXrjfos ’A oap eodXov те каiKe Ovyarpibov^ еокХееоя карта 314 различни идентификации. Струва ни се, че при идентификацията на Михаил Асен решаващо значение освен патронима ’Лоагтк (това четене, впрочем, е правилното) има и присъствието на патронима 'Aoaviva. ('Aoa wa)H сред фамилните имена на Михаиловата съпруга Ирина. Тъй като тя не е Асеневка по произход, то фамилното име Асен би могло да се появи само чрез брак. Следователно нейният съпруг е Асеневец (оттук и четенето ’Aoefrijc).

('Aoa wa)H сред фамилните имена на Михаиловата съпруга Ирина. Тъй като тя не е Асеневка по произход, то фамилното име Асен би могло да се появи само чрез брак. Следователно нейният съпруг е Асеневец (оттук и четенето ’Aoefrijc). - И така, трябваше да се направи още една стъпка и тя бе сторена от Е. Трап, а именно: Михаил Асен (от елегическото стихотворение на Никифор Григора) и Михаил Комнин Торник Асен Палеолог (от типика на „Св. Богородица тт)<; Ве/ЗаГас 'ЕХлЙос”) са едно и също лице. Идентификацията е очевидна, за да я аргументираме подробно. Посочените по-горе извори ни предлагат твърде оскъдни сведения за Михаил Асен. Все пак нека се опитаме да ги систематизираме. Михаил Асен вероятно е роден през първото десетилетие на XIV в. — от една страна, баща му Константин е роден през 80-те години на XIII в., а от друга страна, на миниатюрата в типика на „Св. Богородица ttjc Betfaiac каГо^еас aycj vr{aov ек AeoQoio уекоас тт?с bуеТто яоо1с roe кратоииточ opotc Тамошната му дейност може да бъде ограничена между 1342 (може би 1347?) и 1355 г., когато вече управител на Лесбос бил Гатилузи. Крайната дата (1355) е и terminus ante quem за смъртта на Михаил. Михаил Асен е бил женен (преди 1330) за Ирина Комнина Кантакузина Палеологина Асенина.

Тамошната му дейност може да бъде ограничена между 1342 (може би 1347?) и 1355 г., когато вече управител на Лесбос бил Гатилузи. Крайната дата (1355) е и terminus ante quem за смъртта на Михаил. Михаил Асен е бил женен (преди 1330) за Ирина Комнина Кантакузина Палеологина Асенина. От този брак той е имал деца, които починали („т а доi уаотерос ек-yoi>а яарос латрос AV5j)t> Ха/Зоо”) 20.21543 315 ® Delehaye. Typica, p. 13. 9 Пак там, p. 13 (четенето ’Aocunjc не е абсолютно сигурно, но е твърде възможно.) Вж Nico I. Kantakouzenoe, No 41, 151 — 152. 10 Delehaye. Typica, p. 151 (известно колебание относно принадлежността на Михаил към фамилията Асен); Papadopulos. Genealogie der Palaiologen. No 21 (идентичен с Михаил Асен, син на Йоан III Асен — II, № 4). Никъл (Nico I. Kantakouzenoe, No 41, p. 152) е склонен да го идентифицира с Михаил Торник, велик конетабъл (коитоотаи\о<:), погребан в Кахрие Джаим (Константинопол). От своя страна Спатаракис (Spatharakis. The Portrait, p. 205) го отбелязва като Михаил Асен, но без опит за идентификация, Hannick-Schmalzbauer. Die Synadenoi, No 27, p.141. Delehaye. Typica, p. 13. 12 Вж тук, II, №24. Достатъчно е да отбележа, че патронимът „Асенка” липсва сред фамилните имена на нейната сестра Анна, също спомената в Типика: Delehaye.

The Portrait, p. 205) го отбелязва като Михаил Асен, но без опит за идентификация, Hannick-Schmalzbauer. Die Synadenoi, No 27, p.141. Delehaye. Typica, p. 13. 12 Вж тук, II, №24. Достатъчно е да отбележа, че патронимът „Асенка” липсва сред фамилните имена на нейната сестра Анна, също спомената в Типика: Delehaye. Typica, p. 13: „Анна Кантакузина Комнина Палеологина Вриенина Филантропина”; вж Nico I. Kantakouzenoe, No 40, 150 — 151. 13 Traрр. Asanen, p. 170. 14 Вж тук, II.

№9.

№24. ИРИНА КОМНИНА КАНТАКУЗИНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА Съпруга на Михаил Асен (II, №23 — Михаил Комнин Торник Асен Палеолог). Ирина е дъщеря на великия конетабъл Йоан Палеолог Комнин Дука Синадин от първия му брак с Томаис Комнина Дукина Ласкарина Кантакузина; внучка на Теодора (Теодула), основателка на константинополския манастир „Св. Богородица rfjc Became ’ ЕАтпбос“и правнучка на Константин Палеолог (брат на император Михаил VIII Палеолог) и Ирина Кантакузина. По този начин, както отбелязва Е. Трап, Ирина и нейният съпруг Михаил Асен са били тр(О€£<16еА^0|5. Както вече видяхме, сватбата датира отпреди 1330 г. — двамата фигурират като съпружеска двойка в типика на манастира „Св. Богородица rrjq ВеРаtc ’ ЕАтгЙос8: Ефт)И Кормят? Каитакои^т)»}] naAaioXayit'a’AoawVaf’Aoai^'a) ка\ eynovT) тт)<: к)7орют}<; и Михаил Корнунос Торник Асен; Рахнохо-yoc Кат уарярос 7rjc к?7орют)с. Каква е била съдбата на Ирина след затварянето на нейния съпруг в края на 1342 г. по заповед на Алексий Апокавк, не знаем. Между 1342 (1347?) и 1355 г. пребивавала в Лесбос, тъй като нейният съпруг бил управител на острова. След смъртта на Михаил Асен (преди 1355) Ирина поръчала на Никифор Григора да напише една епитафия. Годината на смъртта й е неизвестна. 316 Михаил Асен — той трудно може да бъде идентифициран с друг член на фамилията, носещ същото име — е свързан с процеса срещу митрополита на Филипи, обвинен в прелюбодеяние и заговор срещу императора.

Годината на смъртта й е неизвестна. 316 Михаил Асен — той трудно може да бъде идентифициран с друг член на фамилията, носещ същото име — е свързан с процеса срещу митрополита на Филипи, обвинен в прелюбодеяние и заговор срещу императора. Процес, по време на който били осъдени и синовете на Андроник Асен — Йоан и Мануил Асен. Двама от свидетелите са се позовали на Михаил Асен: „JE-ycy 6 босХос tov кратакн) ка\ aythv т}ра>р avdevTOV кш paaiХеси? ое/Заотос ''’ fcydWtjc o Tpixas oppvcj etc ayiov tov deov evayyeXia kcli etc top Tipiov kcli ftuonotop отаирЪр oti ало оторатос tov 'AoaPT] nvp MixaT?X tfxw кей tovto рета t Zjv a W cop... ’Ет<Ь o 5oy-Xoc tov кратаюо кей ayiov f\pCjv abdevrov кец (ia a iX e u c Мауоут?Х 5 ’A/3pap toe Хе^со кси 8lafiepatovpai, oti anrjpxopTjv etc t'op ’A ooptjp..,” 4 1 Единственото лнце, c което би могъл да бъде сближен, е Михаил Асен — пър вородният син на Йоан III Асен (II, № 4). Внимателното проучване на изворите за живота на Михаил Асен след неговата емиграция в Сърбия (1328) показва, че подоб на идентификация е невъзможна. Вж тук, II, №4.

1 Единственото лнце, c което би могъл да бъде сближен, е Михаил Асен — пър вородният син на Йоан III Асен (II, № 4). Внимателното проучване на изворите за живота на Михаил Асен след неговата емиграция в Сърбия (1328) показва, че подоб на идентификация е невъзможна. Вж тук, II, №4. TITLE: №26. N. ACEH TEXT: Известен от едно писмо на Йоан Х у м н о с,л а р ак o ip cjp ep o erov * o n to pos и по-късно ларакосрсорерое Т)с реуаХт)с o^ euS opije, син на Никифор X умнос, до филипополския митрополит2: „T ovtov tov ор к о о ^т'о теХеуталор 7)kop t p ol ypayeo jrpoc ttjp otjp ауютт)та,со<; фт)фЪ) Ьретераареотакоточ top rotхор tov 'A o a v io v к ai таХХа лра^артос? За съжаление тази фраза е съв сем недостатъчна, за да позволи да идентифицираме въпросния N. Асен. 317 Не може да ни помогне и казаното от Йоан Хумнос в писмото, адресира фраза от Ст. Куруси не е съвсем точно). От друга страна, хронологията не би могла със сигурност да се твърди, че те са писани по време на неговите военни операции срещу турците във Витиния и около Кизик, когато е пребивавал в Константинопол или през последните години от живота му, като управител на остров Хиос.

От друга страна, хронологията не би могла със сигурност да се твърди, че те са писани по време на неговите военни операции срещу турците във Витиния и около Кизик, когато е пребивавал в Константинопол или през последните години от живота му, като управител на остров Хиос. Единствената сигурна дата, с която разполагаме, или по-скоро един сигурен terminus ante quem е датата на смъртта му — след 1332, най-късно в 1339 г. Но и тази крайна граница не дава никаква възможност за идентификация на ва ме значителен брой членове на фамилията Асен. В заключение, бегло от Йоан Хумнос. 203 — 204. Га^аХас, 244 — 246 (анализ и опит за хронологизация на първите четири писма).

№27. ПАВЕЛ АСЕН (ок. 1343-7) Монахът Павел Асен (ПаоХос 6 *Аааvrjq) безспорно е потомък на Йоан III Асен. За това притежаваме категоричното указание на Григорий Палама:»»о Kad’ aipa pep ток PamXeuouoa проат/кшр av.” 1 Като държим сметка за датата на писмото, в което се намира тази фраза (1343), и за факта, че към това време Павел Асен е бил сравнително млад човек, бихме могли да приемем с твърде голяма сигурност, че той принадлежи към второто поколение Асеневци, т. е. роден е между 1310 и 1320 г. За съжаление липсата на по-подробна информация не позволява да установим неговото място в родословната схема на фамилията — ние не знаем дори светското му име, тъй като, без съмнение, той е приел името Павел при встъпването си в манастир. Всичко, което ни е известно за Павел Асен, е свързано с неговите отношения с Григорий Палама. Към 1343 г. Павел Асен поискал от про 318 чутия исихаст (тогава в немилост) да му изложи в писмен вид мнението си за Григорий Акиндин и за неговите богословски и философски схващания. В отговор на това искане Григорий Палама, опирайки се на поемата, която Акиндин написал против него, съставил и изпратил обширно послание, в което изложил подробно своите възгледи. Това писмо-трактат придобило голяма популярност, за което свидетелствуват посочванията на Димитър Кидоний и Мануил Калека.

В отговор на това искане Григорий Палама, опирайки се на поемата, която Акиндин написал против него, съставил и изпратил обширно послание, в което изложил подробно своите възгледи. Това писмо-трактат придобило голяма популярност, за което свидетелствуват посочванията на Димитър Кидоний и Мануил Калека. Към същото време (?) се отнася и едно друго писмо на Григорий Палама до Павел Асен. Това писмо, онасловено „*ЕтпотоХт лрос тЪи o a ic jT a r o v iep op d va \ ov Kvpov ПаиХол t o p 'A od vrjv, ’e p c jT rja a v ra nep\ rrjc aXt^etoc ro v peya X ov Kai dyyeXiKov a x v p a r o c” („Писмо до пресветия йеромонах господин Павел Асен, питащ дали трябва да отхвърли голямата монашеска схима”) и запазено в шест ръкописа, все още не е издадено. В него Палама, основавайки се на писаното от Теодор Студит, се обявява против т. нар. голяма (или втора) монашеска схима и доказва, че не може да съществува повече от една монашеска схима. Според него Павел Асен може да носи, ако желае, знаците на голямата схима без какъвто и да било акт на възприемане и без да получи специално разрешение. 1343 г. * разгледал това писмо, нима дата. И двете писма според него са писани „durant la guerre civile

№28. ДИМИТЪР АСЕН (+1349) Три документа от архива на атонския манастир Ксиропотаму съдържат данни за Димитър Асен или за лице, назовано само Асен, което I. Акт за продажба и една „кураторикон декретико семейома” 1 (вторият документ е издаден на 19 юли 1349 г., а първият — между 19 319 назован само 'Ааа^гус; той е починал малко преди юли 1349 г.; притежавал е имот в Ердт?ХеГас (катепаникион Каламария) 5 и има две дъщери, II. Сигилион на анаграфевсите Павел Газис, Михаил Ка... и Георги П[ринкипс] относно един спор между манастирите Ксиропотаму и Дохиариу (май 1407). В основата на спора между двата светогорски манастира са имоти, разположени в ЕррjjXeiac. Анаграфевсите, действайки на самото място, се убедили, че Ксиропотаму притежава съвсем законно спорните земи, част от които са били имот на „Асен” — алооацоиа та rou ’Аоаит?8...таЬе t& v tov 'Aoavrj xujpatpicou кси tov IIетрака” 9. издателя на завещанието Ж. Бомпер то е съставено между 1270 и 1274 г. 1 Това, което ни интересува в случая, е: възможно ли е и в трите документа да се говори за едно и също лице и какво е неговото родословие. Ж. Бомпер, който публикува за първи път и трите текста, идентифицира Димитър Асен (I) и Асен (II) 14 и прие, че Асен (III) е във връзка с тях,

Ж. Бомпер, който публикува за първи път и трите текста, идентифицира Димитър Асен (I) и Асен (II) 14 и прие, че Асен (III) е във връзка с тях, Е. Трап също идентифицира I и II, но прие, че III е отделно лице, като включи и двамата в Асеневата фамилия. Едно дори и бегло запознаване с изворите показва, че идентификацията на Димитър Асен (I) и Асен (II) е неоспорима: и в двата документа се споменава човек, който е притежавал недвижими имоти в Ерр»?ХеГас (ЕрриХсшс, ЕрриХик); и в двата случая имотите са станали собственост на манастира Ксиропотаму (№26 показва как е станало това, а №29 — само констатира факта). Повече затруднения предлага вторият случай, а именно: I и II = III? При това съпоставяне можем да избираме между две възможности: а) Приемаме предложената от Ж. Бомпер датировка на завещанието на Теодосий Скаранос и бележките на обратната страна на документа, т. е. завещанието датира от 1270 — 1274 г., а"notices dorsales 2” е ’ ’lege rement posterieure du testament” (80-те — 90-те години на XIII в?). При това положение N. Аоат, собственикът на лозето във Вареа (Вареа), не е идентичен с Димитър Асен (док.

При това положение N. Аоат, собственикът на лозето във Вареа (Вареа), не е идентичен с Димитър Асен (док. №26 и 29 — I и II) 18; N. Аоат не е представител на Асеневата фамилия (нейната история във Византия начева от 1280 г.), а е дребен собственик (или парик) в Халкидика, с име (или фамилия?) от тюркски произход — Аоа'ит?с; б) Завещанието на Теодосий Скаранос е достигнало до нас в три екземпляра (А, В и С), почти идентични. Ж. Бомпер е склонен да приеме А за оригинал (на гърба на А са бележките, за които става дума) а В и С за копия от А 20. Все пак внимателното дипломатическо проучване на трите текста го е довело до установяването на известни съмнения в правотата на това схващане. Тъй като въпросът, дали А е оригинал или по-късно копие, е от изключителна важност за нас, ще си позволим да приведем констатациите на Бомпер: 1) По пергамента има бели полета или таки 320 ва места, които са запълнени от друга ръка, с добавки в междуредията; 2) Документът (в случая текст А) не е датиран; 3) Има само един подпис на свидетел, докато са обявени няколко такива; 4) Има известни съмнения, че подписът на Теодосий Скаранос е автограф.

ва места, които са запълнени от друга ръка, с добавки в междуредията; 2) Документът (в случая текст А) не е датиран; 3) Има само един подпис на свидетел, докато са обявени няколко такива; 4) Има известни съмнения, че подписът на Теодосий Скаранос е автограф. Заключението на Бомпер обаче е: „Mais aucun de ces arguments ne prouve le caractère de copie de A: on tiendra donc A pour l’original probable. En tout cas, c’est A qui est le plus proche de l’original, puisque il est copié par B et C!”21 Струва ни се, че Ж. Бомпер е подценил до известна Трудно е да се избере едната от двете възможности: и в двата случая има и „за” и „против”. Може би втората възможност е по-вероятна (а може би по-съблазнителна?), но все пак остава само като възможност. По-важното в случая е друго, а именно: Димитър Асен потомък ли е на Йоан III Асен или не? Както вече посочихме, мненията на Ж. Бомпер и на Е. Трап са противоположни. И наистина не е леко да се постигне едно мнение, тъй като различните обстоятелства говорят в полза на едното или на другото схващане.

Както вече посочихме, мненията на Ж. Бомпер и на Е. Трап са противоположни. И наистина не е леко да се постигне едно мнение, тъй като различните обстоятелства говорят в полза на едното или на другото схващане. Бихме искали само да отбележим онези обстоятелства, които ни смущават и ни пречат да приемем категорично, че Димитър Асен е член на Асеневата фамилия (отрицателното мнение на Бомпер не е подкрепено с доказателства). Тези обстоятелства са: позициите на Димитър Асен във византийското общество, колкото и да са ни неясни (документите от Ксиропотаму ни го представят като собственик на имот в Халкидика, в селата Ерд?, Хблас и Вареа(и) (?) и толкова), все пак не съответствуват на позицията на Асеневата фамилия. Основание за подобно твърдение ни дава бракът на Филипа, помалката (?) дъщеря на Димитър Асен — тя е омъжена още малолетна за свещеник от фамилия, която е далече по-незначителна от фамилията Асен (Димитър Асен би трябвало да принадлежи към втората генерация и е братовчед на деспот Йоан Асен, деспот Мануил Асен, императрица Ирина Асенина Кантакузина!). След всичко казано дотук нека се опитаме да съставим curriculum vitae на Димитър. Сведенията, с които разполагаме, не са много: роден е по всяка вероятност в началото на XIV в. и ако е Асеневец, то той е от второто поколение на фамилията.

След всичко казано дотук нека се опитаме да съставим curriculum vitae на Димитър. Сведенията, с които разполагаме, не са много: роден е по всяка вероятност в началото на XIV в. и ако е Асеневец, то той е от второто поколение на фамилията. Имал е имоти (ниви, лозя) в Халкидика; бил е в близки отношения с Ксиропотаму и е завещал на манастира част от имота си срещу два аделфата, разноските по погребението му и редовното отбелязване на неговата памет. Починал е през 1349 г. или малко преди това. Името на съпругата му е неизвестно — нейната майка е била h На^аретГеа2^. Роднина на семейството — вероятно по женска линия, е бил Петър Дукас Адрианос, куратор, натоварен да надзирава продажбата на част от имота от Филипа Асенина на манастира Ксиропотаму. Димитър Асен е имал две дъщери — Томаис (И, №35) 21 Фамилията на Асеневци... 321 4 Пак гам, №26, редове 2, 69, 100 bis. На хартията, върху която е залепен оригиналният документ, се чете:»То& ’Aodm) Г) biaOrjKTj cbficpovoi/Tux йс тт) ’Ор/л?Аса,..."Вж р. 190. 19 В еело Радоливосанипознатиш естимадушис името Aoatrjc. От практиката на Трифон Кедрин (1316) са известни: Асен, син на Йоан Клостогенес; Асен, син на Дими стогеиис; Асен, син на Йоан Лестицас, и Асен, брат на Йоан Контреос (D 6 1 g е г. ложение I, №8. 322

19 В еело Радоливосанипознатиш естимадушис името Aoatrjc. От практиката на Трифон Кедрин (1316) са известни: Асен, син на Йоан Клостогенес; Асен, син на Дими стогеиис; Асен, син на Йоан Лестицас, и Асен, брат на Йоан Контреос (D 6 1 g е г. ложение I, №8. 322 Известен от една кратка бележка в завещанието на великия стратопедарх Димитър Цамблак (Cod. Vat. gr. 2176), датиращо от 1366 — 1367 г.2: 14(ас ЬеЬеоке pm Ь ’А| uavт?с eve'x(v)p(ov) \oycp iaurov ои(ра)- чЬч хриаоЬ(я) oeovpp(cv)ос ерр(Ькет|а) nap'f]\pTv ка\ (хрка|оБр ея(ар<д,„)^. Г. Теохаридис се опита да го сближи с Йоан Асен, кореспондент на Димитър Кидонис (II, № 32) — един опит, за който няма никакви сериозни основания. Още по-неоправдано е N. Асен да се търси между участниците в Синода от 1351 г.: „Im Synodal-Tomos des Kantakouzenos vom Jahre 1351 sind aber Asanai genannt: Asanes, der Bruder des Kaisers (namlich Kantakuozenos), ferner ein weiterer Bruder des Kaisers, der Sebastokrator Manuel Asanes, und Neffe des Kaisers, der Panhypersebastos Andronikos Asanesr“. За съжаление това позоваване е грешно и се дължи на неточно издание на съответния текст от Ф. Комбефис (препечатано от Доситей и Минь).

За съжаление това позоваване е грешно и се дължи на неточно издание на съответния текст от Ф. Комбефис (препечатано от Доситей и Минь). Критичното издание на този текст сочи като участници в заседанията на паламитския Синод от лятото на 1351 г. севастократор (после деспот) Мануил Асен (II, №15), Михаил Асен (II, №21) и сина на севастократор Мануил, паниперсеваст Андроник Асен (II, №33). Очевидно и в този случай трябва да се откажем от всякакви опити за идентификация на N. Асен и да му отделим самостоятелно място. 3 Пак там, p. 489. №30 АЛЕКСИ Й АСЕН (ок. 1365 — ок. 1375) Алексий Асен ни е познат от два документа, и двата издадени в Серес (в наративните извори няма никакви сведения за него). Първият документ е решение на Серската митрополия (6шамотпрюч урарра) 323 Есфигмену и Кастамониту. Алексий Асен е сред състава на митрополитския трибунал и сред подписалите документа: „тое oikciov кш е|аbeXpov) та6тг\с[^ beavoi.ua — И. Б.| кИр ’AXe£iov тоЬ 'Аоаи,...” 2;” D боЪХос Koi ttabeX^oq njs кратаикг ка\ 0710c т?дсЗ*> avpiat; кае beavoiurte АХе£сек 1375 г. Подписът на Алексий Асен гласи: >,0 боГХос tov кратаюи nai ayinv ripCju avdeuTov nat (SamXeux; ’AXe£toc 0 ’A oau'.'4 4 Както се вижда, сведенията не са особено богати, но това не е попречило на някои изследвачи да предложат различни хипотези относно личността на Алексий Асен.

1375 г. Подписът на Алексий Асен гласи: >,0 боГХос tov кратаюи nai ayinv ripCju avdeuTov nat (SamXeux; ’AXe£toc 0 ’A oau'.'4 4 Както се вижда, сведенията не са особено богати, но това не е попречило на някои изследвачи да предложат различни хипотези относно личността на Алексий Асен. Първи К. Иречек се опита да сближи Алексий примикирий Йоан. Тази хипотеза срещна аргументираната критика брат на деспот Йоан Асен (II, №14) и деспот Мануил Асен (II, N 15) 7 — едно предположение, което има право на съществуване, но без каквито и да било сериозни доказателства. Най-сетне Б. Крекич предлага идентификацията на Алексий Асен с Александър Асен (II, № 42) — еДно предложение-това е съвсем очевидно,— за което няма никакво основание. Общият недостатък на тези хипотези е, че те не се опират на никакъв резултат от извороведческо изследване. Съвсем неоснователно ственна връзка е твърде интересно и важно, но в никакъв случай изненадващо: тъкмо тук се установява онази близост между Иван-Александровата фамилия и Асеневците във Византия през втората половина на XIV в., която сочи недвусмислено, че и едните, и другите са потомци място на Алексий Асен в родословното дърво на Асеневата фамилия относно родствените отношения между него и Елена (Елисавета) — Иван Александър. Но от друга страна, понятието едва ли сочи родство от точно определена степен.

Но от друга страна, понятието едва ли сочи родство от точно определена степен. Както и в много други случаи същия брак — Анна-Геодора и севастократор Петър ~. Да се установи кариерата на Алексий Асен е трудно, тъй като онова, което можем да извлечем от цитираните два документа, не е много. В 1365 г. (док. №27 от Есфигмену) той е бил в двора на царица Елена, вече монахиня Елисавета, която след смъртта на Стефан Душан (1355) е управлявала Серската област. Какво е било неговото положение там? Сред членовете на трибунала и синклита той е единственият, който не е имал официален пост в администрацията и очевидно неговото присъствие се дължи на факта, че той е ifcaSeX^oc и оГкеТек на 324 Елена (Елисавета). Изминават десет години и съдбата на областта се променя рязко — увеличава се турската опасност и сръбската власт е ликвидирана: след битката при Марица (26 септември 1371) Мануил Палеолог овладява Серес (ноември 1371); Алексий Асен обаче остава в Серес, вече на служба на империята: боил на император Йоан V Палеолог16. След тази дата (август 1375) следите на Алексий Асен се губят. n. 5. Серска област, с. 616. 8 Мнението на Острогорски бе възприето без каквито и да били резерви от phigmenou, р. 159. В редица текстове с разнороден произход, жанр и характер нееднократно се среща името Константин Асен.

След тази дата (август 1375) следите на Алексий Асен се губят. n. 5. Серска област, с. 616. 8 Мнението на Острогорски бе възприето без каквито и да били резерви от phigmenou, р. 159. В редица текстове с разнороден произход, жанр и характер нееднократно се среща името Константин Асен. От тях сравнително лесно могат да бъдат отделени настрана онези, които са свързани с едноименния син на Йоан III Асен и Ирина Палеологина Асенина (вж. II, №9). Във всички останали случаи идентификацията на поменатото лице е изключително затруднена, както поради недостатъчната информация, така и поради (поне на пръв поглед) взаимната противоречивост. Ето защо се налага едно внимателно, задълбочено анализиране и съпоставяне на всички текстове, в които е споменат Константин Асен. 325 Сред богатата кореспонденция на Димитър Кидонис се намират шест писма, които са били отправени до Константин Асен, а именно: № 3, 71, 109, 155, 186 и 4261. Пет от тях са онасловени категорично: „Ксоvaravrivto tCj ’Аоачг)"(Tc ’A oavT) KwwTai'TiMj), T<Ii 'A odvri кири> KcjvorarriVoj)t Само едно от тях (№71) е адресирано „ТаЗ 'kodvri”. Анализът на съдържанието му и съпоставянето с останалите пет писма ни убеждава, че и то било предназначено за същия кореспондент.

Пет от тях са онасловени категорично: „Ксоvaravrivto tCj ’Аоачг)"(Tc ’A oavT) KwwTai'TiMj), T<Ii 'A odvri кири> KcjvorarriVoj)t Само едно от тях (№71) е адресирано „ТаЗ 'kodvri”. Анализът на съдържанието му и съпоставянето с останалите пет писма ни убеждава, че и то било предназначено за същия кореспондент. Шестте писма могат да бъдат датирани, макар и с известни затруднения, към 1358 — 1381 г. Някои от писмата предлагат интересни, дори уникални данни, докато други имат чисто личен характер и съдържат сведения, които не допринасят особено за обрисуване на кореспондента.

Шестте писма могат да бъдат датирани, макар и с известни затруднения, към 1358 — 1381 г. Някои от писмата предлагат интересни, дори уникални данни, докато други имат чисто личен характер и съдържат сведения, които не допринасят особено за обрисуване на кореспондента. Тук ще посочим само тези свидетелства, които са от особена важност за идентификацията на Константин Асен: №3 — Константин Асен е страстен ловец; предприел е плаване по море заедно с императора, т. е. през 1358 г. Константин Асен придружавал император Йоан V Палеолог в неговото пътуване до остров Аркла, където византийският василевс се срещнал с Орхан, емира на османските турци; №71 — писмото е писано от Венеция между юли 1370 и февруари 1371 г. От него научаваме, че Константин Асен придружавал император Йоан V Палеолог в пътуването му из Италия (1369), а след това бил натоварен с важна мисия в Мистра; №109 — пътуване по море, за да избегне върлуващата чума; №155 — Константин Асен има брат, от когото се оплаква Димитър Кидонис; №426 — отново се говори за качествата на Константин Асен като ловец. TITLE: B. Кореспонденция на Мануил Калекас. TEXT: Сред писмата на Мануил Калекас (на брой 89) има шест: № 11, 36, 37, 50, 54 и 699, които според техния издател Р.-Ж.

TITLE: B. Кореспонденция на Мануил Калекас. TEXT: Сред писмата на Мануил Калекас (на брой 89) има шест: № 11, 36, 37, 50, 54 и 699, които според техния издател Р.-Ж. Льонерц „paraissent actresses a un meme personnage, un trfes grand seigneur, lettre, propri^taire d’une bibliotheque, qui pr§- te, et parfois donne, des livres a l’auteur. Mais, 1’unite de destinataire est seulement probable, faute de donnees precises, qui permettraient d’en faire la demonstration!”6 Тази „липса на данни” се изразява в отсъствието на адрес. Само две от писмата (№36 и №37) имат надслов „Т и Астаят?”11 (и то само в един от трите ръкописа, Cod. Vat. gr. 486). Независимо от това Р.-Ж. Льонерц с основание приписва и шестте писма на Константин Асен. Писмата са писани между 1391 и 1400 г. и не съдържат почти нищо повече от това, което отбелязва техният издател: Константин Асен е собственик на книги, подарява една от тях (Аристотел) на Мануил Калекас, той е „благодетел” на своя кореспондент. TITLE: C. Cod. Vat. gr. 1102, ff. 38 — 45: TEXT: „Той оохрштатоь Кобалт? KVpov AriprjTpiov яро<: тоя 'Аоая кйр КшсттаятГяоя ттер\ тт}с viro тшя ПаХарт?та;я vporeivopevт?<? airopiac еп\ ток ЬпоотапкбIc ‘ifnu>paoi тт?с Тр«а6ек”14. Без край и без името на Димитър Кидонис — в Cod. Vat. gr. 1879, ff. 41 — 4415. TITLE: D. Кореспонденция на император Мануил II Палеолог.

KVpov AriprjTpiov яро<: тоя 'Аоая кйр КшсттаятГяоя ттер\ тт}с viro тшя ПаХарт?та;я vporeivopevт?<? airopiac еп\ ток ЬпоотапкбIc ‘ifnu>paoi тт?с Тр«а6ек”14. Без край и без името на Димитър Кидонис — в Cod. Vat. gr. 1879, ff. 41 — 4415. TITLE: D. Кореспонденция на император Мануил II Палеолог. TEXT: Сред писмата, писани от Мануил II Палеолог, има две, адресирани до Константин Асен: „Т и ’Аоаят? кvpouj Ксочотачтипр” (Cod. Barberinus gr. 219, ff. 63v, 67v: „К ш я о га тя ш ти ’Аоаят?”). Това са писма №18 и №30 16. Първото датира от 1391 г. и е писано от Мала Азия, където Мануил участвувал във военна кампания на султан Баязид. Второто е от 1396 г. и в него се говори за приятел на Константин Асен, грък по народност, католик по вяра — указания, които ни насочват към Мануил Калекас. 326 IV (p. 56/7): „т о р те irepiirodrjTov {fetop трс dytac /JaoiAetac айтоСГ.кир КсоуатаутГйор т о у 'Aodvr/vT Константин Асен, fletoc (чичо) на Йоан V Палеолог, заедно с Алексий Кавалариос.е изпратен от василевса при патриарха; двамата трябва да искат опрощението на присъдата или ново разследване. кей. PaoiХесос КелротартТро*; 6 ’Aoai>Tjc” - Дата: между февруари 1395 и април 1396 г. Съдържание: Синодално разследване относно право славието на Константин Асен.

Константин Асен, fletoc (чичо) на Йоан V Палеолог, заедно с Алексий Кавалариос.е изпратен от василевса при патриарха; двамата трябва да искат опрощението на присъдата или ново разследване. кей. PaoiХесос КелротартТро*; 6 ’Aoai>Tjc” - Дата: между февруари 1395 и април 1396 г. Съдържание: Синодално разследване относно право славието на Константин Асен. Подозиран, че споделя грешките на Варлаам и Акиндин, Константин се обръща към Синода, който изисква от него публично изповядване, за да разпръсне всички подозрения. (Вед (1379 — 1388): „...тт? irapodvap pcvbibcjpi оцоХоуеаР...aoibCpeo кае dyeеотател латртрхг) KVP&NeiXco.”22 ^ лоi?r?ro(t?etbt той paueXe'ux; too &yiov кор веобсорос o Картак oo$tjpo<; «a t N. Списък на противниците на паламизма, сред тях: „ЗО.Келратар- I. Константин Асен — автор на богословски трудове: 1. 1а ’A advoo rtpoyT}Tu>pt Xexde'pra irep'i t o o кореоо ' I t?ooo Хршт зи^е) Etc то 'А Ъар леиорта; (Etc тЬ патер Ьцелр);f ' Е$т)ут)ие$ тоо рР'фаХроо; т?) ' Е£- ifr?7rjotc) j?7 t? «ic t o o o £ фаХцоо; i?) M артореоР AioPiotoo t o o 'Ареопаупоо; i) 4Eic то anouToXu'oP рт)тор"отар be олотетактае аотер та лаота"; ш) flept hylas трюбос.’ ‘25 K. Списък на химнографи-композитори 6: „Келротартероч о Аоарг)<;"(terminus ante quern: 1430) 28. L. Мазарис:,,...лерпгодртор деТор тоо деютатоо кей реуаХоо аотократороетор 'Аоар” 29.

K. Списък на химнографи-композитори 6: „Келротартероч о Аоарг)<;"(terminus ante quern: 1430) 28. L. Мазарис:,,...лерпгодртор деТор тоо деютатоо кей реуаХоо аотократороетор 'Аоар” 29. Според Мазарис [Константин?] Асен (жив в 1415), t?etoc (чичо) на императора (Мануил II Палеолог)^ е,.най-добрият ритор между хората” („рт^торекштат ’ аоЬрелр"), автор на „златни пое ми” („т <л р ой)v xPPue'cop е л и > р), автор на 69 съчинения („.. Jwe'a лро<; тоГс ескорта Хоуоос"), творец на.драматически произведения” Сведенията за лицето (или лицата?), известно под името Констан тин Асен, извлечени от набелязаните по-горе единадесет извора, биха могли да бъдат разпределени по следния начин: 1) Име. Във всички, или по-точно в почти всички цитирани тек стове, лицето (или лицата?), което ни интересува, е известно като Константин Асен (КелоотаитТрос о ’Aoa'Wjc). Само в три случая то е на зовано единствено с фамилното име Асен (’Audpri4- ‘Aua.p), а именно а) писмо №71 на Димитър Кидонис, онасловено Тф ’Aoat'rj. Както вече се каза, анализът на неговото съдържание и съпоставянето му с останалите пет писма показват недвусмислено, че и то е предназначе но за същия адресат — Константин Асен; б) писма №36 и №37 на Ма- 327 От всички възможни идентификации считаме, че най-приемлива (към това ни насочва преди всичко фактът, че той е Асен на императора!) е идентификацията с лицето от Е и G, т. е. отново Константин Асен.

327 От всички възможни идентификации считаме, че най-приемлива (към това ни насочва преди всичко фактът, че той е Асен на императора!) е идентификацията с лицето от Е и G, т. е. отново Константин Асен. 2) Родствени връзки с управляващата фамилия. Константин Асен от Е е дясно на император Йоан V Палеолог; Константин Асен от G е чичо на император Мануил II Палеолог; [Константин] Асен от L — действащ на същия василевс. Първият въпрос, който възниква съвсем естествено: Какви са били нишките, свързвали Константин Асен с двамата византийски владетели, или казано с други думи, какви са били основанията той (или те?) да бъде назован чичо на Йоан V и Мануил II? Р.-Ж. Льонерц, замисляйки се над отговора на същия въпрос, пише: ,,Un Asanfes ne peut-être oncle de Jean V que par alliance. Il s’agit donc d’un oncle de l’épouse de Jean V Cantacouzène Paleologue.” 34 Тази увереност му дава основание да види у Константин Асен (от Е и В) братовчед на Ирина Асенина (II, №17) — майка на императрица Елена.

Il s’agit donc d’un oncle de l’épouse de Jean V Cantacouzène Paleologue.” 34 Тази увереност му дава основание да види у Константин Асен (от Е и В) братовчед на Ирина Асенина (II, №17) — майка на императрица Елена. Приемайки по принцип, че в тази посока трябва да се търсят родствените връзки, все пак бихме искали да отбележим, че Константин Асен (ако принадлежи към второто поколение Асеневци), би могъл да бъде дядо на Йоан V (а и на Мануил II) по рождение, тъй като би бил втори братовчед на неговия баща Андроник III Палеолог. 3) Кариера и cursus honorum. При това състояние на изворите трудно би могъл да се установи какъвто и да бил cursus honorum. Те не са достатъчни и за да се проследи кариерата на Константин Асен. Все пак откъслечни данни ни позволяват да си изградим известна представа. За първи път срещаме Константин Асен в 1358 г. сред лицата, придружаващи император Йоан V Палеолог, предприел пътуване по море, чиято цел била по думите на Димитър Кидонис: „да помири Азия с Европа” (писмо №3). Очевидно зад този намек се крият преговорите за мир или за примирие между Византия и османските турци, водени между Йоан V и Орхан през пролетта на 1358 г. на егейския остров Аркла.

Едно десетилетие по-късно (през 1369) Константин Асен отново съпровожда Йоан V, този път в неговото злополучно пътуване в Италия — пътуване, довело до приобщаването на василевса към католическата вяра (21 октомври 1369), но не донесло никакви сериозни резултати в политическата област. Отново Димитър Кидонис дава сведения за лицето, което ни интересува. От писмо, отправено от Венеция (между юни 1370 и февруари 1371), научаваме, че Константин Асен е напуснал императора и свитата му (вероятно в началото на 1370) и заминал за Пелопонес, където трябвало да събере парични средства за Йоан V. В Мистра, по всяка вероятност, той щял да се срещне с един образован император, титулярен василевс, пребиваващ в централния град на византийска Морея — по всяка вероятност ексимператорът Йоан VI Кантакузин (монах Йоасаф). Минава повече от едно десетилетие (1383), докато срещнем отново Константин Асен — този път личен пратеник на императора при 328 патриарх Нил във връзка с процеса срещу Константин Кавасилас. След още двадесет и пет години, т. е. в 1409 г., Константин Асен е сред участниците в Синода, осъдил патриарх Матей I. 4) Религиозна ориентация. Изворите, с които разполагаме, са категорични и единодушни: Константин Асен е един от изявените противници на паламизма. Димитър Кидонис в разгледаното по-горе защитава. Самият Димитър Кидонис е съставил по искане на Кон стантин Асен една кратка богословска творба, посветена на затрудне

4) Религиозна ориентация. Изворите, с които разполагаме, са категорични и единодушни: Константин Асен е един от изявените противници на паламизма. Димитър Кидонис в разгледаното по-горе защитава. Самият Димитър Кидонис е съставил по искане на Кон стантин Асен една кратка богословска творба, посветена на затрудне ние, предложено от паламитите. Най-сетне Константин Асен фигури От друга страна знаем, че Константин Асен е бил (или е обвинен, че бил) привърженик на Варлаам и Акиндин. 5) Духовен облик. Изворите ни предлагат достатъчно материал, неговите книжовни занимания. Той е собственик на богата библиоте драматически творби (Мазарис), химнограф-композитор, кореспон дент на Димитър Кидонис, Мануил Калекас и император Мануил II Палеолог. 6) Други интереси. Димитър Кидонис два пъти отбелязва, че Кон стантин Асен е страстен ловец 7) Хронология.

5) Духовен облик. Изворите ни предлагат достатъчно материал, неговите книжовни занимания. Той е собственик на богата библиоте драматически творби (Мазарис), химнограф-композитор, кореспон дент на Димитър Кидонис, Мануил Калекас и император Мануил II Палеолог. 6) Други интереси. Димитър Кидонис два пъти отбелязва, че Кон стантин Асен е страстен ловец 7) Хронология. Както вече видяхме, първото известие за Констан тин Асен датира от 1358 г. (писмо №3 на Димитър Кидонис), а послед ното — 1415 г. (разказа на Мазарис), т. е. ние сме в състояние да про следим живота и дейността му в продължение на 57 г.! А к о приемем, че в 1358 г. е бил на 18 — 20 г., то той е роден някъде към 1338 — 1340 г. Следователно в 1415 г., когато все още е бил жив, той е бил на 75 — 77 г.! Тези цифри, макар и впечатляващи на пръв поглед, не крият в себе си нищо фантастично — Константин Асен спокойно би могъл да преживее тричетвърти столетие. Разбира се, всички тези изчисления имат стойност и заслужават внимание само при един случай, а именно: ако зад всички тези изяви се крие едно и също лице!

Разбира се, всички тези изчисления имат стойност и заслужават внимание само при един случай, а именно: ако зад всички тези изяви се крие едно и също лице! И така, след направения анализ на изворите и групиране на получените факти остава да се отговори на едно питане, основното: Едно, две или три лица са били носители на тези разнолики качества? Може ли един човек да бъде техен носител или между тях има противоречие, взаимно изключване, което би ни принудило да ги припишем поне на двама души? Беглото запознаване с получените данни остава у нас впечатле ние на противоречивост: от една страна имаме страстен любител и май стор на лова (Димитър Кидонис съжалява, че Константин Асен отсъствува от Константинопол и не може да покаже на какво е способен!), а от друга — библиофил, притежател на богата библиотека, свикнал на приятната умора, но и удовлетворение, които му носят книжовните занимания. От една страна, човек, навикнал на ежедневната обществена, политическа дейност, на шума и помпозността на императорския дворец; от друга — човек, у когото надделява неудържимият стремеж към твор 329 чество — пише драми и богословски съчинения, композира химнографски творби и музиката към тях! Първото противоречие (ако това би могло да бъде противоречие) е по-лесно за примиряване или отстраняване, затова ще започнем с него. И така, А 48 (ловец) — В(библиофил)?

329 чество — пише драми и богословски съчинения, композира химнографски творби и музиката към тях! Първото противоречие (ако това би могло да бъде противоречие) е по-лесно за примиряване или отстраняване, затова ще започнем с него. И така, А 48 (ловец) — В(библиофил)? Като приемем, че А = D (Константин Асен, кореспондент на Димитър Кидонис е идентичен с Константин Асен, кореспондент на император Мануил II Палеолог), ще се спрем малко по-подробно на един факт от писмо №30 на Мануил II, за който вече стана дума. Византийският император ни уведомява, че неговият кореспондент, т. е. Константин Асен, има в Константинопол близък приятел, грък, католик. Вече видяхме, че този грък лесно може да бъде идентифициран с Мануил Калекас. Следователно кореспондентът на Мануил Калекас (Константин) Асен и Константин Асен, кореспондент на Мануил II, са едно и също лице, т. е. В = D. Но тъй като А = D, следва, че и F = D. Или, казано с други думи, Константин Асен е едновременно страстен ловец и страстен библиофил! И в това няма нищо чудно. Сега нека пристъпим към второто, привидно или не противоречие (или група противоречия), т. е. на единия полюс качества, формиращи политически деец, а на другия — черти и изяви, присъщи на човек, посветил живота си на богословието, литературата и музиката.

И в това няма нищо чудно. Сега нека пристъпим към второто, привидно или не противоречие (или група противоречия), т. е. на единия полюс качества, формиращи политически деец, а на другия — черти и изяви, присъщи на човек, посветил живота си на богословието, литературата и музиката. Ако подходим от този ъгъл, единадесетте извора, в които се споменава Константин Асен, могат да бъдат обособени по следния начин:

ABDEFGH -C IK L Има ли допирни точки между двете групи извори (или двете лица?) и ако има, кои са те? а) А = С. Струва ни се, че това равенство, или по-скоро тази идентификация, не буди възражения. И наистина, съвсем логично е да приемем, че Константин Асен (А) се е обърнал към своя кореспондент с молба последният да приготви едно съчинение, посветено на някакво затруднение от богословска гледна точка, предизвикано от паламизма (Cod. Vat. gr. 1102, ff. 38 - 45; Vat. gr. 1879, ff. 41 - 44) (C). Обратното, да допуснем, че Константин Асен (А) е различен от Константин Асен (С), ще бъде нелогично. И така А = С. От това равенство или идентификация веднага следва С = Н (Константин Асен от списъка на противниците на паламизма). б) Е и G = L (?), т. е. това са трите случая, в които става дума за Константин Асен, чичо на Йоан V и Мануил II. Струва ни се, че идентификацията на Е и G (това е предварително условие) не подлежи на съмнение: Константин Асен, Оеюс на императора, изпълнява важна роля в процеса срещу Константин Кавасилас.

Струва ни се, че идентификацията на Е и G (това е предварително условие) не подлежи на съмнение: Константин Асен, Оеюс на императора, изпълнява важна роля в процеса срещу Константин Кавасилас. Същият Константин Асен след двадесет и шест години отново е сред участниците в подобно дело — процеса срещу патриарх Матей I. Би могло да се възрази, че в първия случай става дума за чичо на Йоан V, а във втория — за чичо на Мануил II. Но това едва ли би могло да бъде сериозна пречка за идентификацията. Може да се каже, че било текуща практика едно и също лице да бъде квалифицирано като чичо и на бащата, и на сина. Примери за това има много. От друга страна, след като веднъж сме приели, че Асен от Мазарис е Константин Асен, то едва ли би имало пречка за иден 330 в) /, К, L = В? Смятаме, че и това равенство (или идентификация) не буди възражение, тъй като лесно биха могли да бъдат намерени допирни точки между едно лице, посветило се на книжовни и музикални занимания, от една страна, и един собственик на библиотека, един библиофил — от друга страна.

в) /, К, L = В? Смятаме, че и това равенство (или идентификация) не буди възражение, тъй като лесно биха могли да бъдат намерени допирни точки между едно лице, посветило се на книжовни и музикални занимания, от една страна, и един собственик на библиотека, един библиофил — от друга страна. Тази идентификация може да бъде извършена и по друг път, а именно: /, К, L = С (това равенство фигурира в условието на задачата); тъй като С = А, В, Я..., то /, К, L = В (а оттук и на А, И и т. н.). Ако всичко казано дотук трябва да се изложи по-образно, би се получила следната картина: И така, направеният анализ води към един извод и този извод е: във всичките единадесет извора става дума за една и съща личност с твърде разнолика, интересна физиономия. Константин Асен, по всяка вероятност, е роден към 1338 — 1340 г. Тази дата ни изправя пред две затруднения.

И така, направеният анализ води към един извод и този извод е: във всичките единадесет извора става дума за една и съща личност с твърде разнолика, интересна физиономия. Константин Асен, по всяка вероятност, е роден към 1338 — 1340 г. Тази дата ни изправя пред две затруднения. На първото вече се спряхме — той е бил все още жив в 1415 г., и видяхме, че то не е толкова мъчно за преодоляване; в края на краищата няма нищо чудно, че той би могъл да доживее до 75 — 77 г. Второто затруднение е от малко по-друг характер, а именно: да намерим неговото място сред генеалогическата стема на Асеневци, или най-малко, да установим към кое поколение принадлежи. Трудността идва от това, че установената рождена дата ни насочва към третата генерация Асеневци, докато неоспоримият факт, че Константин Асен е дейк на император Йоан V (разбира се), на неговата съпруга Елена (Асенина) Кантакузина Палеологина, ни отвежда към втората генерация (майката на Елена, Ирина Асенина, е принадлежала към нея).

Трудността идва от това, че установената рождена дата ни насочва към третата генерация Асеневци, докато неоспоримият факт, че Константин Асен е дейк на император Йоан V (разбира се), на неговата съпруга Елена (Асенина) Кантакузина Палеологина, ни отвежда към втората генерация (майката на Елена, Ирина Асенина, е принадлежала към нея). Това противоречие би могло да се изглади само по един начин: ако допуснем, че Константин Асен е от второто поколение Асеневци: чичо е на Елена и Йоан V, но е по-млад с 5 — 7 години от своята племенница, която е родена към 1333 г. Вярно е, че се получава твърде голямо разместване на „пластовете”, но друг изход нямаме. Освен това указание за генеалогическите връзки на Константин Асен (писмо на Йоан V и Мануил II), което не ни позволява да устано- 331 вим с по-голяма точност неговото място във фамилията Асен, Димитър Кидонис ни предлага една (макар и оскъдна) информация, която би могла да обогати нашите познания. В писмо №155 (писано към 1379 — 1381 г. [?])56, той се оплаква на Константин от неговия брат, който изменил на приятелството им. На това свидетелство напоследък обърна внимание Е. Трап, който идентифицира анонимния брат на Константин Асен с Йоан Асен (II, №32), също кореспондент на Димитър Кидонис.

В писмо №155 (писано към 1379 — 1381 г. [?])56, той се оплаква на Константин от неговия брат, който изменил на приятелството им. На това свидетелство напоследък обърна внимание Е. Трап, който идентифицира анонимния брат на Константин Асен с Йоан Асен (II, №32), също кореспондент на Димитър Кидонис. Тази идентификация е твърде примамлива и на пръв поглед твърде убедителна — двамата братя кореспондират с едно и също лице (Димитър Кидонис). Дали в действителност е било така? От една страна, шестте писма на Димитър Кидонис говорят убедително за неговите много близки, приятелски отношения с Константин. Съвсем естествено в едно от писмата си той се оплаква от брат му. От друга страна, Димитър Кидонис е в много добри отношения с Йоан Асен (предполагаемия брат на Константин) и му е написал между 1374/5 и 1390/1 г. седем писма. В случая за нас особен интерес представлява писмо №264. В това писмо Димитър Кидонис съветва Йоан Асен, който се намира на о-в Евбея, да се завърне в Константинопол, за да надзирава богатството си, узурпирано. тър Кидонис интригантствува, злепоставя братята един пред друг, дори се мъчи да ги скара (?).

В случая за нас особен интерес представлява писмо №264. В това писмо Димитър Кидонис съветва Йоан Асен, който се намира на о-в Евбея, да се завърне в Константинопол, за да надзирава богатството си, узурпирано. тър Кидонис интригантствува, злепоставя братята един пред друг, дори се мъчи да ги скара (?). Второ, бихме могли да допуснем, че братът на Йоан Асен (от писмо №264) наистина е Константин — през 1383 г. (откогато датира писмото) той е бил в Константинопол (вж Е = ММ, II, No CCCLXI); трето, в писмото си до Константин (№155) Димитър Кидонис пише, че брат му изменил на приятелството им, т. е. те са прекъснали своите връзки. Следователно, ако този брат е Йоан Асен, би трябвало да очакваме, че след това писмо (след 1379 — 1381 г.) Димитър Кидонис ще прекъсне кореспонденцията си с него. Но виждаме тъкмо обратното — след 1379/81 г. Димитър Кидонис е написал шест писма до Йоан Асен (№ 229, 255, 264, 265, 267 и 423)! Четвърто, безспорно при разплитането на този гордиев възел трябва да се има предвид още един факт, а именно: в писмо от 1383 г. (№ 267) Димитър Кидонис пише, че господарката (беатгоштк), т. е. императрицата, е avефта на неговия кореспондент Йоан Асен. Това известие бе коментирано по следния начин от Р.-Ж. Льонерц: „heanoibrjq: Helena Cantacuzena Ioannis Palaelogi uxor Aug.

Това известие бе коментирано по следния начин от Р.-Ж. Льонерц: „heanoibrjq: Helena Cantacuzena Ioannis Palaelogi uxor Aug. Asanina ex matre Irene; dre^tac: Ioannem Asanem filium fuisse conicias Emanuelis Asanae, fratris Irines, ex qua nata Helena”60 и малко преди това: „Ioanni: consobrinus (dve\ln6q) Despoenae, i. e. Helenae Cantacuzenae Palaeologinae Aug.”81, т. е. Йоан Асен е братовчед на императрицата. От своя страна Е. Трап само възпроизвежда текстовете, без да ги тълкува: „[Йоан Асен] tfeib? der IlaXatoyos И така, коя от двете възможности е правилната — Константин Асен и Йоан Асен братя ли са или не? Ако изберем първата възможност, трябва да се доверим на Димитър Кидонис (писмо №155), че откъм 1379/81 г. той е скъсал връзките си с брата на Константин Асен и този брат не е идентичен с Йоан Асен, до когото след тази дата са адресирани шест писма. Срещу това тълкуване има сериозни възражения, които в също 332 то време ни карат да предпочетем първата възможност (?), а именно: а) видяхме, че през 1383 г. Константин Асен е бил в Константинопол и би могъл да посегне на имуществата на своя брат, който отсъствува от града (писмо №264 на Димитър Кидонис до Йоан Асен); б) и Константин Асен, и Йоан Асен са тfeioc на Елена и Йоан V Палеолог; в) и двамата са приятели и кореспонденти на Димитър Кидонис.

Тези три аргумента правят първата възможност по-приемлива (в противен случай трябва да допуснем, че Константин Асен има неизвестен по име брат, приятел и кореспондент на Димитър Кидонис, и Йоан Асен също има брат, неизвестен нам, приятел и кореспондент на Димитър Кидонис (sic). Единствената пречка, на която се натъкваме е „интригантствуването” на Димитър Кидонис и свързаното с него съобщение в писмо №155, че братът на Константин Асен прекъснал връзките си с него, т.е. ако този брат на Константин Асен е Йоан Асен и ако Димитър Кидонис е прекратил връзките си с него към 1379 — 1381 г., то как трябва да се обяснят шестте писма до Йоан Асен, писани около или след тази дата? Обяснението би могло да се намери в хронологията на писмата: писмо №155 не е датирано точно. Льонерц приблизително го отнася към 1379 — 1381 г., от друга страна писмо №229 (до Йоан Асен) се датира също с приблизителност към 1380 — 1382 г. (предното писмо вероятно е писано към 1374—1374/5); следователно имаме пълно право да допуснем, че скъсването на връзките между Йоан Асен и Димитър Кидонис е било краткотрайно и кореспонденцията е била възстановена. По този начин прекъсването би могло да бъде отместено и да приемем със сигурност, че Константин Асен е имал брат и че този брат е Йоан Асен.

По този начин прекъсването би могло да бъде отместено и да приемем със сигурност, че Константин Асен е имал брат и че този брат е Йоан Асен. Макар че изворите, с които разполагаме, ни предлагат информации за отделни моменти от живота на Константин Асен, и то моменти, разделени с по едно или две десетилетия, ние можем да си съставим една що-годе представа за обществената му дейност. Виждаме го като приближен на императора, участващ във важни мисии с външнополитически характер (1358, 1369 — 1371), срещаме го сред участниците в решаването на важни дела от религиозен характер (1383, 1409); не без изненада узнаваме, че е един от изявените противници на Григорий Палама и неговото учение. Особено интересен е неговият духовен облик (оставяме настрана възможността да е бил привърженик на Варлаам и Акиндин) и трябва да признаем, че тук изненадата ни е още по-пълна: Константин Асен е знаменит ритор, пише богословски трактати и епически поеми, композира музика и драматични творби! Продължителният му живот и, разбира се, неговите способности, са му позволили да бъде автор на 69 произведения! Датата на неговата смърт ни е неизвестна. От Мазарис знаем само, че в 1415 г. все още бил жив. 333 8 Пак Там, No 426. 20 Списъци с имената на химнографи и композитори има няколко: Лавра Е 27 Гранстерм. Karanoi; No 618, с. 139.

Датата на неговата смърт ни е неизвестна. От Мазарис знаем само, че в 1415 г. все още бил жив. 333 8 Пак Там, No 426. 20 Списъци с имената на химнографи и композитори има няколко: Лавра Е 27 Гранстерм. Karanoi; No 618, с. 139. 28 Ръкописът, описан от Е. З. Гранстерм (БАН, събр. РАИК, №154) е завършен през 1430 г., април (вж. с. 137) от монаха Давид Редестину в манастира Пантократор в Константинопол (приписка на л. 540). Интересно е, че в останалите ръкописи 334 натия (Пантократор 214 [1342], Лавра Е 173 [1433] и Paris gr. 96 [7436] — вж £ Збцжтук, бел. 4. 32 За пътуването на Йоан V Палеолог в Италия (императорът пристигнал в Неапол през август 1369 г. и се завърнал в Константинопол през октомври 1371) вж: Н а I е с k i. Uh empereur. passim; A. V a s i л и е в. II viaggio di Giovanni V Palaeologo in Italia e l’unione di Roma del 1369. Studi Bizantini e neoellenici, 3, 1931, 153 — 192; R.-J. L o e n e r t z. Jean V Palaeologe A Venise (1370 — 1371).

REB. 16, 1958, 217 — 232; J. C h r y s o s t o m i d e s. John V Palaeologus in Venice (1370—1371) and the Chronicle of Caraldo: a Reinterpretation. OCP, 31, 1965, 76 — 84; O s t r o g o r s k y. Histoire, p. 561; N i c o l. Byzantium 1261 — 1453, 281 — 284. 48 За улеснение при анализа, който следва, ще използуваме си лите, с които 335 Това, което знаем за Йоан Асен, особено за неговото място в генеалогическата стема на фамилията, е твърде оскъдно. За единствена от правна точка в нашите търсения би могло да послужи известно указание за родствените връзки на Йоан Асен с управляващата династия. В писмо фикацията на споменатата деспина между учените няма разногласие: тъй като писмото датира от 1383 г., императрицата може да бъде само Елена Кантакузина, дъщеря на Йоан VI Кантакузин и Ирина Асенина (II, № 17), съпруга на император Йоан V Палеолог. Разногласие има при установяване на характера на родствената връзка между двамата. Въпреки че цитираният пасаж е ясен, Р.-Ж. Льонерц писа: „Ioannii consobri- Дж. Денис°, докато становището на Е. Трап е по-неопределено. Струва ни се, че това схващане (bve\lud = братовчедка) е неоправдано.

Разногласие има при установяване на характера на родствената връзка между двамата. Въпреки че цитираният пасаж е ясен, Р.-Ж. Льонерц писа: „Ioannii consobri- Дж. Денис°, докато становището на Е. Трап е по-неопределено. Струва ни се, че това схващане (bve\lud = братовчедка) е неоправдано. Йоан Асен е брат на Константин Асен (II, № 31), който на няколко пъти е назоваван чичо на Йоан V Палеолог и Мануил II Палеолог. При това положение Йоан Асен е чичо на Елена, а тя е негова племенница. Колкото и важно да е установяването на родствените отношения между Йоан Асен и императрица Елена, трудно би ни помогнало да обясним задоволително произхода на Йоан Асен. Р.-Ж. Льонерц, изхождайки от своето тълкуване (Елена братовчедка на Йоан Асен) приема, че кореспондентът на Димитър Кидонис е син на Мануил Асен, брат на Ирина, т. е. майка на Елена. При положение, че Йоан Асен бил чичо на императрицата, той не би могъл, разбира се, да бъде син на деспот Мануил 336 По-скоро той е бил негов братовчед. За съжаление това е единственото уточнение, което бихме могли да направим: бащата на Йоан и Константин Асен остава неизвестен. Всеки опит да го установим ще ни отведе в сферата на несигурните и неоправданите предположения.

336 По-скоро той е бил негов братовчед. За съжаление това е единственото уточнение, което бихме могли да направим: бащата на Йоан и Константин Асен остава неизвестен. Всеки опит да го установим ще ни отведе в сферата на несигурните и неоправданите предположения. С Йоан Асен се срещаме за първи път в 1371 г. В една кратка хроника четем следното: „Година 6880 [=1371], на 28 октомври пристигна в града [Константинопол] император Йоан и на 5 декември задържа архонтите Глава, Йоан Асен, Мануил Вриений, паниперсеваст Памблакратора Йоан V Палеолог, да лиши своя баща от власт“. Никакъв извор — нито кратка хроника, нито друг текст — не ни осведомява за съдбата на Йоан Асен след затварянето му. Очевидно този арест не е оказал сериозно влияние върху по-нататъшната съдба на константинополския „архонт“— факт, засвидетелствуван категорично в писмата на Димитър Кидонис. Така например от писмо № 185, датиращо вероятно от 1374–1375 г., научаваме, че Йоан Асен освободил няколко испански монаси, несправедливо задържани в Константинопол. През 1382–1383 г. намираме Йоан Асен на остров Евбея. За съжаление съдържанието на писмата не ни разкрива причината за неговото пребиваване там. Последното известие за Йоан Асен намираме в писмо № 423 на Димитър Кидонис. Писмото носи дата 28 януари, а издателят е добавил „1390–1391/92 г.“.

През 1382–1383 г. намираме Йоан Асен на остров Евбея. За съжаление съдържанието на писмата не ни разкрива причината за неговото пребиваване там. Последното известие за Йоан Асен намираме в писмо № 423 на Димитър Кидонис. Писмото носи дата 28 януари, а издателят е добавил „1390–1391/92 г.“. В текста има две указания, които биха могли да ни помогнат в установяване на годината, през която е написано писмото, а именно: 1) Един внимателен прочит оставя впечатлението, че авторът на писмото се намира в Константинопол, а адресатът — извън столицата; от тази констатация следват две неща: а) писмо № 423 се приближава по съдържание към писма № 255, 264, 265 и 267, писани през 1382–1383 г., когато Йоан Асен е пребивавал на остров Евбея; б) писмо № 423 не би могло да бъде написано в Константинопол към 1390 и особено към 1391 г., тъй като през това време Димитър Кидонис се е намирал във Венеция. 2) В писмо № 423 авторът съжалява, че страстта на Йоан Асен към лова му е попречила да присъствува на един празник. От друга страна, в писмо № 267, също става дума за отсъствието на Йоан Асен от един празник в столицата. Въпросът е: дали и в двете писма се говори за едно и също събитие?

От друга страна, в писмо № 267, също става дума за отсъствието на Йоан Асен от един празник в столицата. Въпросът е: дали и в двете писма се говори за едно и също събитие? Струва ни се, че имаме основание да отговорим утвърдително, да предатираме писмо № 423 и да го отнесем към 1383 г. — последната година, в която се споменава Йоан Асен. 2* Фамилията на Асеневци... 337 12 Опитът на Е. Трап да идентифицира Йоан Асен с неговия едноименник от приписката в Cod. San Marco 303 (Firenze. Bibl. Laurenz.) и да приеме, че той бил филсадакос на остров Евбея, е несполучлив. Вж тук, Приложение II, № 6: „Йоан Асен: извори и факти”. Андроник е син на деспот Мануил Асен (II, № 15) и Анна Комнина Дукина Палеологина Асенина (II, № 16). Сигурен terminus post quem за неговото раждане е декември 1321 г. (сватбата на неговите родители)2. Едно интересно известие на Кантакузин позволява да бъдат направени някои уточнения: „А той [Йоан Кантакузин] взе при себе си Андроник Асен, племенник на жена му, бидейки още дете. Той го взе при себе си, понеже неговият баща Мануил Асен беше още в окови в крепостта Вира, издържаше го и му даде подходящо възпитание, както на своите деца.

Той го взе при себе си, понеже неговият баща Мануил Асен беше още в окови в крепостта Вира, издържаше го и му даде подходящо възпитание, както на своите деца. Той каза на протостратора Теодор Синадин: „Като вземаш този младеж, син на твоята дъщеря, дай му пълно възпитание и подходящо образование (тъй като той не е в състояние поради възрастта си да устои на трудностите и страданията на войната). А ако скоро се върна при вас... отново ще взема момчето. А ако бог е отредил нещо друго за нас, върни го на баща му.”3 В този текст (събитията се отнасят към 1342 г., началото на лятото) Андроник Асен е назован naibiov (когато баща му още се намирал в затвора, т.е. между 1335 и 1341,5 или по-скоро през вторите три години, тъй като е употребено наречието £п); veavionos (в момента, когато Кантакузин го предава на дядо му Теодор Синадин, т.е. в 1342 г.) и дейа£ (по същото време). И така, в 1342 г. той е юноша, младеж, който все още не може да понесе всички трудности и несгоди на войната и би могъл да бъде наречен момче, т.е. едва ли е бил на повече от 15 — 16 години.

в 1342 г.) и дейа£ (по същото време). И така, в 1342 г. той е юноша, младеж, който все още не може да понесе всички трудности и несгоди на войната и би могъл да бъде наречен момче, т.е. едва ли е бил на повече от 15 — 16 години. Този извод не противоречи на указанието в началото на цитирания пасаж, където Йоан Кантакузин казва, че между 1335/38 — 1341 г. той е бил naidiov (момче или момченце), т.е. на 11 — 12 години. Следователно Андроник Асен е роден по всяка вероятност към 1326 г. По времето, когато неговият баща Мануил Асен е бил затворен в крепостта Вира, Андроник Асен се е намирал при Йоан Кантакузин и леля си Ирина, които се грижили за неговото възпитание и образование. Този факт не е труден за обяснение; или майка му Анна Асенина вече не била между живите, или пък Кантакузин и Ирина решили, че така ще бъде по-добре за детето. Трудно е да се обясни друго, а именно: как 338 Андроник Асен се озовал при Йоан Кантакузин през лятото на 1342 г., след като императорът-претендент потеглил на запад (5 март 1342) от Димотика, където останали Ирина (дотогава тя се е грижила за Андроник?) и баща му Мануил Асен. Да се отговори на този въпрос е извънредно мъчно, а да се гадае, е ненужно.

Да се отговори на този въпрос е извънредно мъчно, а да се гадае, е ненужно. Минават десет години и отново се срещаме с Андроник. И докато през лятото на 1342 г. той бил все още незакрепнал юноша, то през пролетта на 1351 той вече е паниперсеваст и заедно с баща си Мануил и чичо си Михаил Асен (II, № 21) заседава редом с императора по време на Синода от 1351 г. Бързата кариера е очевидна: на 25 години той заема четвърто място в ранговата таблица! Кариерата на Андроник не спряла дотук. През месец ноември 1354 г., когато назрявал конфликтът между Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог, Андроник Асен бил един от тримата (другите двама били Матей Кантакузин и деспот Никифор), към които Кантакузин се обърнал за помощ. По това време той вече е севастократор. И наистина Андроник се отзовал на призива, но пристигнал в Константинопол след споразумението между двамата василевси, довело до абдикацията на Йоан Кантакузин: „ретЬ. тас ovpPaoeis бе fitiev in Bifutjc ‘Avbpovuios 'Aoaj'Tjc 6 оераотокр&тьзр рета отрапас tniKOvpvocjp fiaoiXet гф Каутакои^уф” 11. Три дни по-късно, на 4 декември, Андроник Асен, съгласно споразумението, напуснал столицата и се завърнал във Виза — апанажното владение на баща му 12. Това е последното известие за него. ® Вж тук, II, № 16 (Мануил Асен). ? Вж тук, II, № 16 (Аина Комнина...

Три дни по-късно, на 4 декември, Андроник Асен, съгласно споразумението, напуснал столицата и се завърнал във Виза — апанажното владение на баща му 12. Това е последното известие за него. ® Вж тук, II, № 16 (Мануил Асен). ? Вж тук, II, № 16 (Аина Комнина... Асенина). 339 Анна Асенина Кондостефанина ни е известна от един документ (август 1374), издаден в полза на атонския манастир Пантократор, както и от два други все още непубликувани акта — първият е една уредба (също от архива на Пантократор) от февруари 1369, а вторият — акт от август 1374 г. и съхраняван във Ватопедския манастир. Тези три документа, макар че не са достъпни изцяло, дават възможност да се установи произходът на Анна и на нейния съпруг, великия примикирий Йоан — въпрос, по който е натрупана значителна литература, но яснота все още няма. Подписът на Анна в първия от трите споменати документа гласи: ,,г) f>ov\v ка.\ it-a8e\<pv тт}с кратсийс ка &yia<; fipCjv Kupi'ac кси beavoLvrnr "Aw a ’A aaviva KovrooT€^avii>a"A. Подобен е и подписът-автограф във Ватопедския акт:,,1’esclave et exadelphl de [...J 1’impuretrice Anna Asenina la grande primmikferissa” 5. При това положение основният въпрос е: коя от двете фамилии е бащина и коя е фамилията на съпруга на Анна. Струва ни се, че съмнения не може да има: Анна по баща принадлежи към Асеневата фамилия.

При това положение основният въпрос е: коя от двете фамилии е бащина и коя е фамилията на съпруга на Анна. Струва ни се, че съмнения не може да има: Анна по баща принадлежи към Асеневата фамилия. Две обстоятелства благоприятствуват този отговор, а именно: в самото начало на акта от Пантократор (август 1374) намираме: „ка\ iy c j Пра тф av^evix^ pov nvpiq *Аг*ф т$ 'AocmVr?.. -” 6. Това изявление на великия примикирий Йоан: „и аз заедно със съпругата ми госпожа Анна Асенина.. има голяма стойност и ни насочва сигурно към твърдението, че Анна е Асеневка по рождение. Второто обстоятелство подкрепя достатъчно първото, за да превърне нашето твърдение в увереност, която не би могла да бъде разколебана: и в трите документа Анна твърди (нещо, в което нямаме основание да се съмняваме!), че е tfaSeX^tj на императрицата, т. е. на Елена Кантакузина Палеологиня (Йоан е yapPpos на Йоан V „par alliance’ ’, следователно братовчедка по рождение е Анна, а не нейният съпруг). Тъй като Анна не би могла да бъде братовчедка на Елена по линията на Кантакузиновци (в случая тя не би носила фамилията Асен), остава единствената възможност: Анна е дъщеря на брат (братовчед) на майката на Елена, императрица Ирина Асенина Кантакузина. Следователно Анна Асенина по рождение принадлежи към голямата фамилия на Асеневци. Остава да обясним присъствието на фамилното име Кондостефанина.

Следователно Анна Асенина по рождение принадлежи към голямата фамилия на Асеневци. Остава да обясним присъствието на фамилното име Кондостефанина. Единствен, който се опита да стори това по-обстойно и по-убедително, бе Г. Острогорски. Според него Анна носи това име по майчина линия. В същото време той приема, че тя „била царицина kiabt\fTi првог степена”, т. е. „дъщеря на един от шуреите на Йоан VI Кантакузин, деспот Мануил или деспот Йоан Асен” 19. Г. Острогорски е пропуснал едно съществено обстоятелство, а именно: ако Анна била първа братовчедка на Елена, т. е. дъщеря на нейните вуйчовци, тя не би могла да носи фамилията Кондостефанина и по майчина линия, тъй като деспот Йоан Асен 340 бил женен за неизвестна по име дъщеря на Алексий Апокавк, а брат му деспот Мануил Асен — за Анна Комнина Дукина Палеологина Асенина-Синадина (дъщеря на протостратора Теодор Синадин). От друга страна, е очевидно, че понятието „££а6£\ут]“не би могло да бъде сигурно свидетелство за степен на родство. Дори да допуснем, че Анна не била първа братовчедка на Елена, а втора, то ние пак нямаме сведения за друга връзка (освен нейната) с фамилията Кондостефанос. При това положение единственият извод е: Анна получила фамилията Кондостефанина чрез женитбата си. След като установихме по неопровержим начин, че Анна по рожде ние е Асенина, нека се опитаме да съберем и анализираме известните за нея данни.

При това положение единственият извод е: Анна получила фамилията Кондостефанина чрез женитбата си. След като установихме по неопровержим начин, че Анна по рожде ние е Асенина, нека се опитаме да съберем и анализираме известните за нея данни. Тя е родена най-късно към 1340 г., или по-точно към 1335-1340 (ако е дъщеря на някой от двамата братя — деспотите Йоан и Мануил Асен, то тя трябва да се е родила най-късно в 1336 г. или след 1341 г., тъй като между 1335 и 1341 г. двамата са били в затвор). Както вече се каза, родствената връзка „££аВ с императрица Елена“трудно би ни позволила да установим родствените връзки на Анна. Ако все пак допуснем, че тя била първа братовчедка на императрицата, то бихме могли да предпочетем Мануил Асен като неин баща (тя е получила името на своята майка Анна?). По всяка вероятност в първите месеци на 1357 г. Анна се е омъжила за великия примикирий (тогава протосеваст?) Йоан. Сватбата би могла да бъде датирана сравнително точно благодарение на богатата документация, събрана навремето от П. Льомерл и допълнена пак от него съвсем наскоро. Безспорен terminus ante quem е април 1357, т. е. док.

Сватбата би могла да бъде датирана сравнително точно благодарение на богатата документация, събрана навремето от П. Льомерл и допълнена пак от него съвсем наскоро. Безспорен terminus ante quem е април 1357, т. е. док. № 2 от листа на Льомерл (= Акт от Пантократор № II)17, в който Йоан е „yapfipbs притооеРаотос, кир 1wdt'i>T}<;”18 (неговият брат Алексий на император Йоан V Палеолог (запазен само в италианския превод)20, в който нито Йоан е уарРрбя, нито Алексий — ovprrevdepo<;. Разбира се, би могло да се възрази, че в хрисовула от март 1357 г. не е отбелязано родството на двамата братя с император Йоан V Палеолог, т. е. сватбата трябва да бъде отнесена към време преди март 1357 г. Струва ни се, че подобно възражение би било неоснователно. Основанието ни е следното: в издадената наскоро урарра на двамата братя Алексий и Йоан, гарантираща правата на Великата Лавра върху някои имоти на остров Тасос (юни 1357), те са вече велик стратопедарх (Алексий) и велик примикирий (Йоан).

Основанието ни е следното: в издадената наскоро урарра на двамата братя Алексий и Йоан, гарантираща правата на Великата Лавра върху някои имоти на остров Тасос (юни 1357), те са вече велик стратопедарх (Алексий) и велик примикирий (Йоан). По този начин новият документ не само решава въпроса, кога двамата братя са получили новите си титли, както справедливо отбеляза П. Льомерл — между април — юни 1357 г. (№ 2 лист Льомерл — акт Лавра № 137), но и въпроса за датировката на женитбата на Йоан за Анна Асенина: наскоро преди юли 1357 г., тъй като промоцията на двамата братя е била резултат от установеното родство с императорската фамилия (?). И така, между март и април 1357 г. Анна Асенина се омъжила за тогавашния протосеваст, а после велик примикирий Йоан. Спорният въпрос от дълго време е бил произходът на Йоан. Навремето К. Иречек излага хипотезата, според която двамата братя Алексий и Йоан са Асеневци — грешна идентификация, справедливо критикувана от П. Льомерл и Г. Острогорски. Най-голямо разпространение получи схващането, че те са 341 били Палеолози — идея, подхвърлена от А. Паладопулос и развито обстойно от Г. Острогорски. Според покойния сръбски византолог Алексий и Йоан били синове на великия доместик Димитър Палеолог, като Йоан е идентичен с великия примикирий Йоан Палеолог.

Най-голямо разпространение получи схващането, че те са 341 били Палеолози — идея, подхвърлена от А. Паладопулос и развито обстойно от Г. Острогорски. Според покойния сръбски византолог Алексий и Йоан били синове на великия доместик Димитър Палеолог, като Йоан е идентичен с великия примикирий Йоан Палеолог. Тази хипотеза на Г. Острогорски колкото и да е примамлива, има една сериозна слабост, пренебрегване на фамилията Кондостефанос! Струва ни се, че направеният по-горе анализ ни позволява да подкрепим твърде предпазливото мнение на П. Льомерл, че Йоан е потомък на известната през XII в. фамилия Кондостефанос. Нека припомним още веднъж основанията за това: 1) категоричността на факта, че Анна е Асеневка по рождение; 2) убедителното, трудно подлежащо на опровержение мнение, Сведенията ни за живота на Анна Асенина, освен изложеното до тук, са много оскъдни. Както посочихме в началото, тя и нейният съпруг — великият примикирий Йоан Кондостефанос са издали съвместно три документа, с които са облагодетелствувани атонските манастири Пантократор и Ватопед. И толкова. Открит и неясен остава и въпросът за нейната смърт. И в този случай можем да си служим с terminus ante quem и terminus post quem. За последен път Анна е спомената в двата документа от август 1374 г. (Пантократор и Ватопед).

И толкова. Открит и неясен остава и въпросът за нейната смърт. И в този случай можем да си служим с terminus ante quem и terminus post quem. За последен път Анна е спомената в двата документа от август 1374 г. (Пантократор и Ватопед). От друга страна, тя отсъствува от завещанието на своя съпруг, съставено на 1 август 1384 г., т. е. тя вече не е била между живите. Известна светлина върху смъртта на Анна Асенина би могла да бъде хвърлена благодарение на наскоро описания Поменик (Ъф(о1>napprjoui) от Протатон (Света гора). Според заключението на Л. Политис основната част от Поменика е съставена между 1355/56 и 1371 г. За нас представляват интерес добавките на л. 1 (те са дело на ръка, различна xeiрЬч ретауеьеотерач” е вписано: „... 6ei?oe(C inhp ''A v^ c’AoavtVac'’36. Политис отбелязва, че тези добавки, макари от две (?) различни ръце, са писани наскоро (aptoajc) след 1371 г. Възможно ли е Анна Асенина дължителна. Ако трябва да се обясни присъствието на Анна Асенина в този Поменик, в който са вписани имена главно на императори и духовни лица, то това не би ни затруднило: нейният съпруг, великият примикирий Йоан Кондостефанос, и брат му — великият стратопедарх Алексий, са основатели (ктитори) на атонския манастир Пантократор; Анна и Йоан са благодетели на светогорските манастири Великата Лавра, Пантократор, Ватопед, Зограф.

Това било напълно достатъчно името на Анна Асенина да бъде вписано в Поменика на Протатон, макар и като добавка. Единственият въпрос, който остава пред нас, е: защо великият примикирий Йоан отсъствува от Поменика, ако вписаната там Анна Асенина е неговата съпруга? Това затруднение би могло да бъде отстранено по 342 забравен от монасите и манастирската управа като един от най-големите благодетели на тяхната обител; 2) великият примикирий Йоан е иденти vov ’41. Последният въпрос, на който трябва да се спрем, е: имали ли са деца Анна и Йоан Кондостефанос? Г. Острогорски, търсейки доказателства великия примикирий Йоан — пасаж, който винаги или почти винаги своя пропуск и отбелязва, че осигурява аделфат4* и възможност да живеят в манастира или в някой негов метох „т<7>v био дои паиб (сл>, [и на Анна Асенина]. Това мнение бе подето от Д. Полемис4® и М. Живойнович. Съвсем изолирано и незабелязано остава мнението на изда теля на завещанието Л. Пети: „Deux favoris du grand primicier, Palaiologopoulos et Doucas.” 48 Няма съмнение, че въпросът заслужава по-голямо внимание, тъй като оглеждането на целия текст показва недвусмислено, които ни смущават и ни пречат да приемем схващането на Г. Остро горски: 1) Великият примикирий Йоан Кондостефанос е оставил целия си имот (при положение, че има двама синове!) на манастира Пантократор, чийто ктитор е; 2) Съставяйки своето завещание, Йоан е забравил (не

които ни смущават и ни пречат да приемем схващането на Г. Остро горски: 1) Великият примикирий Йоан Кондостефанос е оставил целия си имот (при положение, че има двама синове!) на манастира Пантократор, чийто ктитор е; 2) Съставяйки своето завещание, Йоан е забравил (не волно пропуснал?) двамата си синове и му е била необходима специална допълнителна клауза, за да запази техните права; 3) Този Addendum осигурява на двамата братя, синове на завещателя (притежател на големи недвижими имоти) единствено правото на аделфат и възможността доживотна издръжка е било твърде важно, особено в онези тежки време това е било равностойно на притежанието на голям и м от?); 4) В текста е казано „t& v боо дои iraibuov... (той напомня пасажа,,ка naibia pov ка йбе\>ро pov ка\ rfjq i)дсгйрас, ок jrpoeV»?*', • - който може би е дал основание на Л. Пети да говори за „Deux favoris du grand primicier”? — вете (?)) на великия примикирий са били родени десетина години след сватбата му с Анна?); 5) Особено смущение предизвикват двете имена — ПаХаюЛо707гоиХо<: и Доикас. Обяснението на Острогорски засегна само първото име и това бе напълно естествено — то го интересуваше, за да докаже, че бащата (?) на двамата братя е Палеолог по рождение. Както справедливо отбелязва Д. Полемис, в случая имаме работа остава Дукас, което като лично име е засвидетелствувано за последен

Обяснението на Острогорски засегна само първото име и това бе напълно естествено — то го интересуваше, за да докаже, че бащата (?) на двамата братя е Палеолог по рождение. Както справедливо отбелязва Д. Полемис, в случая имаме работа остава Дукас, което като лично име е засвидетелствувано за последен което не е никак лесно (ако приемем схващането на Г. Острогорски 343 (sic), обяснението на понятието Палеологопулос не е трудно, но на Дукас?) 55. Обстоятелствата, които говорят „за” схващането на Г. Острогорски, са малко: 1) Приемаме, че изразът t u v 6vo рои iraiSfav е равностоен на tCjvSvo рои vlojv, т. е. двете ми деца = двамата ми синове; 2) При това положение се налага едно съпоставяне с Bt/Шор ттарр-цсСа от Протатон: на л. 1 след името на Анна Асенина (= Анна Асенина Кондостефанина) и преди името на ’ludwr)*; (= Йоан Кондостефанос?) четем"Aprovva (?) и ’Аи6р£ои = ПаХаи)\оуопои\ои ка Доика? Струва ни се, че предпочитанието на една от двете хипотези би ни отвело до една недостатъчно аргументирана позиция. 7 Тази форма на името и фамилията (Анна Асенина) се среща още веднъж Пак там, с. 618. 24 Литературата, посветена на двамата братя Алексий и Йоан, е обилна: Actes 344 на. едва ли би могло да хвърли съмнение върху идентификацията. Видяхме, че дори B O j Србидо. ~ ЗРВИ, 11, 1968, 241 - 266.

Пак там, с. 618. 24 Литературата, посветена на двамата братя Алексий и Йоан, е обилна: Actes 344 на. едва ли би могло да хвърли съмнение върху идентификацията. Видяхме, че дори B O j Србидо. ~ ЗРВИ, 11, 1968, 241 - 266. p. 463. (според Острогорски идентичен с великия прнмнкнрий Йоан) е бил син на Анна Томаис Асенина (©ojpafc ’Aoavlva.) е дъщеря на Димитър Асен (II, № 28) и сестра на Филипа Асенина (Ц, № 36) *. Ако приемем, че тя е по-голямата от двете сестри (в 1349 г. Филипа е била малолетна, докато 345 самото начало на 1349 г. (вж при Филипа и при Димитър Асен). Когато то приключи Филипа Асенина (ЗчХигтга 'Aoavu>a) е дъщеря на Димитър Асен (II, № 28) и сестра на Томаис (II, № 35). Родена е, по всяка вероятност, ва не е указание, че тя е по-малката сестра?). Независимо от това тя е била омъжена за Михаил Кондопетрис (MixarjX o Ко^тотгетрт)?), свещеник. След смъртта на баща си тя водила дело с манастира „Ксиропотаму” по повод семейния имот в 'Ерд^ХеГас. Според монасите този имот (ниви, лозя) бил отстъпен на тяхната обител от Димитър Асен срещу два аделфата, покриване на разноските по погребението му и заплащане на ежегодното споменаване на неговата памет.

След смъртта на баща си тя водила дело с манастира „Ксиропотаму” по повод семейния имот в 'Ерд^ХеГас. Според монасите този имот (ниви, лозя) бил отстъпен на тяхната обител от Димитър Асен срещу два аделфата, покриване на разноските по погребението му и заплащане на ежегодното споменаване на неговата памет. Филипа, Томаис и тяхната баба по майчина линия (У) HayapenVa) оспорват това твърдение, като заявяват, че въпросният имот е зестра на тяхната майка. Стига се до споразумение, като имотът се разделя на две половини — едната за манастира, другата за двете сестри. Междувременно бабата и Томаис почиват. В заключение, Филипа продава своята част на манастира за 60 номизми, които трябва да покрият разноските по погребението на баща й и ежегодното му възпоминание. Други сведения за нея няма.

№ 37. АННА АСЕНИНА, COMITISSE DE ACCHISIO (о к. 1372 - ок. 1374) Спомената в няколко писма на папа Григорий XI: „....et nostram dilecte in Christo filie nobili mulieri Anne Asseguine (Assenine)”, „nobili mulieri Anne de Constantinopoli, comitisse de Acchisio.” За О. Халецки няма никакво съмнение, че тя принадлежи „й lafamille dee Assanes”2 и 346 268, f. 7, 283, f. 4. Тъй като тези документи ми останаха недостъпни, тазн бележка почива изцяло на писаното от покойния полски учен.

№ 38. NA. АСЕНИНА (ок. 1383) Неизвестна по име дъщеря на великия примикирий Андроник Асен (II, № 19). В 1383 г. се омъжила за N. Раул — брак, който бил скрепен в разрез с църковните закони и довел до наказание на свещеника, който го е благословил.

№ 39. ЙОАН АСЕН Йоан Асен ни е известен единствено от Cod. San. Marco 303 (Firenze Bibl. Laurenziana) — хартиен ръкопис (изключение: ff. 120 — 127, перга 6ia5i6aoicdXovKvpou ’Aoavrj Hcjavvov rov Ф1Аояак(...)” 2. Според А. Турин рета Tu>vbucaiLov (f.212v)” 3. Както се вижда тези два текста са твърде бедни, за да позволят да го идентифицираме с някой друг, познат представител. 4 Опитът на Е. Трап да го идентифицира с Йоан Асен, кореспондент на Димитър Кидонис (II, № 32), е несполучлив. Тази идентификация се основава единствено на съвпадението, че и двамата пребивавали на остров Евбея. Това съвпадение, колкото и да е интересно, едва ли би могло да бъде достатъчно, за да подкрепи убедително едно подобно схващане. Какво общо би могло да има между един „архонт” в Константинопол, влиятелно лице в столицата, чичо на императрица Елена и император Йоан V Палеолог и един скромен учител (hib&OKaXos) на остров Евбея? За повече подробности вж тук, Приложение П, № 6 (Йоан Асен). 3 По-нататъшната съдба на ръкописа също не може да ни предостави допълнителни сведения за личността на Йоан Асен. Знаем, че кодексът е преминал в ръцете на флорентинския хуманист Carlo Marsuppini от Арецо, а след това е станал собственост на известния Angiolo Poliziano (1454 — 1494) (Тurun.

3 По-нататъшната съдба на ръкописа също не може да ни предостави допълнителни сведения за личността на Йоан Асен. Знаем, че кодексът е преминал в ръцете на флорентинския хуманист Carlo Marsuppini от Арецо, а след това е станал собственост на известния Angiolo Poliziano (1454 — 1494) (Тurun. Dated Greek Manuscripts, p. 69), но как, с чия помощ той е пристигнал във Флоренция (с някой представител на фамилията Асен?), за нас остава неизвестно. 347 За живота и за кариерата на Исаак Асен, флетос на император Мануил II Палеолог, притежаваме няколко изворови свидетелства, най-важното от които е една епитафия, написана от Марк Евгеник. В този изключително интересен и важен текст авторът категорично подчертава царския произход на Исаак: Тези три стиха сякаш са съставени, за да отстранят каквото и да било съмнение, че Исаак е потомък на Асеневага фамилия. Не по-малко любопитен е и следващият стих: „Траец бе харпиръв къ распхеюис ббдок.”4 Как трябва да го разбираме — в преносен смисъл, че бил много близък на двореца, на управляващата династия, или буквално: Исаак бил отгледан логие Елена Кантакузина Палеологина? За да се отговори положително на едно от двете питания, би трябвало да знаем някои подробности от живота на Исаак и на първо място годината на раждането му. За съжаление ние не знаем годината.

логие Елена Кантакузина Палеологина? За да се отговори положително на едно от двете питания, би трябвало да знаем някои подробности от живота на Исаак и на първо място годината на раждането му. За съжаление ние не знаем годината. Тя би могла да бъде установена по косвен път, но с определени резерви. От една страна, в 1400 г. той вече имал определени позиции, което недвусмислено показва, че е изминал немалък път в своята продължителна кариера. От друга страна, той е беГос определящо понякога доста неясно родствените отношения между двама души, трябва да приемем със сигурност едно: чичото би трябвало да бъде поне малко по-възрастен от своя племенник. При това положение Исаак Асен би трябвало да е роден през четиридесетте години на XIV в., Тъй като той е деюс на Мануил II, би трябвало да бъде мъжехрос на неговата майка Елена и да бъде от нейното поколение. Следователно имаме основание да приемем, че той бил внук на паниперсеваст Исаак Асен (II, № 7), и да допуснем, че негов баща е бил Андрей Асен (II, № 20). Сега да се върнем към стиха „отгледан великолепно в царските дворци“— можем ли да го схванем в буквален смисъл? Трудно е да се отговори категорично.

Трудно е да се отговори категорично. Ако приемем, че Исаак Асен се е родил в началото на четиридесетте години на XIV в., неговото присъствие в двореца в Константинопол е обяснимо: през периода 1341 — 1347 г. неговият дядо паниперсеваст Исаак Асен е играл твърде завидна роля в антикантакузиновата коалиция. Същото би могло да се каже и за следващите седем години (1347 — 1354), характерни със своето двувластие. Логично е да допуснем, че поради влизането на Йоан Кантакузин в Константинопол и повторната му, вече официална коронация, Исаак Асен е загубил своите позиции при двора; но това не пречи неговият внук да се е намирал, както и преди, под закрилата на своята братовчедка императрица Елена и Йоан V Палеолог. Епитафията, съставена от Марк Евгеник, е основният източник за curriculum vitae и cursus honorum на Исаак Асен. След началното двустишие, което майсторски представя само с няколко слова кариерата на Исаак („тахй Трогарих-ев etc виергаров кАе'ос//йрхас йрефап', jrdocuc 348 „натгретгаи'”), авторът преминава към една разточителна характеристика на своя герой: той е „справедлив, смел, енергичен, великодушен, въздържан, искрен, разумен, благороден, приятен...”15, за да завърши с твърдението „йуа\ра ттао<2v Upercov vppoopevov"16. Безспорно най-интересното сведение намираме в следващото двустишие — Исаак Асен е бил епарх на Константинопол: „ТеАо?

348 „натгретгаи'”), авторът преминава към една разточителна характеристика на своя герой: той е „справедлив, смел, енергичен, великодушен, въздържан, искрен, разумен, благороден, приятен...”15, за да завърши с твърдението „йуа\ра ттао<2v Upercov vppoopevov"16. Безспорно най-интересното сведение намираме в следващото двустишие — Исаак Асен е бил епарх на Константинопол: „ТеАо? то Харnpov rfk trrapxia<; кАео?,// ev rrj peydXrj тт)Ь 8tejrojv -noXei’.'17 Тъй като това е върхът на кариерата на Исаак Асен, Останалата документация ни разкрива два конкретни момента от кариерата на Исаак Асен. Първият от тях е засвидетелствуван в един патриаршески документ (питакион) от месец януари 1400 г. С този документ патриарх Матей нарежда на митрополита на Хераклея да разгледа жалбата на свещеника Михаил, зет на Влака, протопапас в Каликратия, и ако изложеното в нея се окаже вярно, да възстанови правата на Михаил. За целта той (митрополитът) трябвало да потърси съдействието на Исаак Асен: „покажи настоящето наше писмо на любимия чичо на нашия най-могъщ и свят автократор, господин Исаак Асен, за да защити нашето решение и присъда...”21. Писаното от патриарха трудно би могло да ни изясни позицията на Исаак Асен — докато Ж. Дарузес приема, че „Isaak Asanas devoit commander a Selibrie”22 (управител-арследно известие за него (пак от Сфранцес) датира от 1429 г. Вероят

Писаното от патриарха трудно би могло да ни изясни позицията на Исаак Асен — докато Ж. Дарузес приема, че „Isaak Asanas devoit commander a Selibrie”22 (управител-арследно известие за него (пак от Сфранцес) датира от 1429 г. Вероят От надслова на епитафията узнаваме, че Исаак Асен е погребан в константинополския манастир, посветен на Хрю т оо той <^i\avdpo>vov, където е прекарал последните си дни. Бил е женен за Анна Асенина Палеологина (II, № 41), от която е имал две деца — Андрей Асен (II, № 50) и Na Асенина (II, № 69).98*27461 Марк Евгеник). Подробно за авторството вж тук. Приложение II, № 7. 349 10 Ако Исаак Асен е бил роден в началото на четиридесетте години на XIV в., 1,г>Л ар v р о v. IIII, I, а212 = Мар а> у 7?. Маркос 6 Ебуадкдс, о. 574. 1® Лар 7гроиЛП, I, а212 = Ма р ci ут). Маркос 6 Ейтетбс, о. 574. I 7 А ар и pov. IIП, I, а. 212 - Ма р и v т?. Маркос 6 Etryewxdc, о. 574. 1 Това е последното десетилетие от живота на Исаак Асен. Независимо че вече

1® Лар 7гроиЛП, I, а212 = Ма р ci ут). Маркос 6 Ейтетбс, о. 574. I 7 А ар и pov. IIП, I, а. 212 - Ма р и v т?. Маркос 6 Etryewxdc, о. 574. 1 Това е последното десетилетие от живота на Исаак Асен. Независимо че вече I® ММ, II, No D X X X V III, р. 333; В. Лоран (L a u r e n t. Ldgendes sigillographiques, p. 180, n. 1) без каквито и да било аргументи прие, че този документ трябва Д бъде отнесен към 1340 г. (sic). Едва ли трябва да отбелязваме, че гштакионът на патриарх Матей (Cod. Vindob. gr. 48, f. 137; D a r r o u z e s Registre, p. 131, 173) не буди никакви съмнения и ние нямаме абсолютно никакви основания да го предатираме. Вж: D a r r o u z e s. Regestes, Т. 6, N o 3093. Анна Асенина Палеологина (”А vva ’A oaviva fj HaXaioXoyiva) yamq o w o & ik t i), издаден през 1400 г. Макар че този интересен текст съдържа извънредно ценни данни, идентификацията на Анна и установяването на нейните родословни връзки са твърде затруднени от спецификата на съдържанието. Очевидно е, че решаването на всички въпроси, които ни интересуват, не би могло да стане без задълбочено анализиране I. 1.

съдържа извънредно ценни данни, идентификацията на Анна и установяването на нейните родословни връзки са твърде затруднени от спецификата на съдържанието. Очевидно е, че решаването на всички въпроси, които ни интересуват, не би могло да стане без задълбочено анализиране I. 1. Анна Асенина Палеологина е леля на император Мануил II Палеолог: „Н пертбд-птос deiaq tov крат'ютоа кае dyiov а&токрагорос, I. 2. Анна е сестра на Георги Гуделис, olxeioc на Мануил II Палеолог: „aSeXipdc pov <?

Г006А 17С” 5. I. 3. Анна Асенина е съпруга на N. Палеолог: „тт?с ywainoc rod IlaXai- 0X0700” 3, „той &v&pb<: aurffc tov UaXaioXoyov”",,,tt} naXatoXo7tVt?("Aiva] 1. Нека сега видим имената (или другите форми), под които Анна е спомената в текста: „Анна Асенина“(12 пъти самостоятелно и 5 пъти заедно със съпруга си); при Пахатокото — „Анна“; при Асен (Анна) — при Пахатокото. 2. Съпругът на Анна Асенина е споменат 21 пъти, винаги по един. Събраните данни ни позволяват да пристъпим към установяване на родословието на Анна Асенина, като на първо място се спрем на родословната връзка с император Мануил II. Би ли могла Анна, по баща Гуделина, да бъде дъщеря на императора? Отговорът е категоричен — не! Нейният брат Георгий Гуделис — добре известна личност от византийския „чичо” на императора (Йоан V или Мануил II), тъй като очевидно не е имало основание за това. Следователно Анна е била дъщеря на Мануил II „par alliance”, т. е. посредством брака си с N. Палеологос. Сега нека се обърнем към фамилните имена, които бяха систематизирани по-горе. Анна може би имала право на фамилията Палеолог (употребена само веднъж) по рождение, но на фамилията Асен — в никакъв случай. При това положение изводът се налага от само себе си: Анна получила фамилията Асен (както и положението на дъщеря на Мануил II) „par alliance”.

Анна може би имала право на фамилията Палеолог (употребена само веднъж) по рождение, но на фамилията Асен — в никакъв случай. При това положение изводът се налага от само себе си: Анна получила фамилията Асен (както и положението на дъщеря на Мануил II) „par alliance”. От друга страна, Анна, която по баща е Гуделина, присъствува в документа 17 пъти като „Асенина” и само веднъж като „Палеологина” (!). От фамилията „Анна” тя предпочита „Асенина”. Особено смущаващи са съчетанията Пахатокото ка „Анна” (2 пъти). Достатъчно е да си припомним, че това неточно и непълно назоваване (ката канцелария!) е, за да се убедим, че до голяма степен съмненията ни са неоправдани. И така, Анна, по баща Гуделина, а по мъж Асенина Палеологина, Мануил II Палеолог. Ако се опитаме да идентифицираме нейния съпруг, еднаствена възможност: Исаак Асен, дъщеря на Мануил II (II, № 40). Тази единствена възможност остава като хипотеза, но хипотеза, която е твърда — един син — Андрей Асен (II, № 50) и една дъщеря — На. Асенина (II, № 69). 351 (абсолютно недостатъчна!). Гръцкият учен съвсем произволно твърди, „sie hatte auch einen Bruder, der den Namen Palaiologos führte” (sic). ® Пак там, р. 364. ® Пак там, р. 366. *1 Интересно е, че Палеологос нито веднъж не е назован „чичо"на императора!

Асенина (II, № 69). 351 (абсолютно недостатъчна!). Гръцкият учен съвсем произволно твърди, „sie hatte auch einen Bruder, der den Namen Palaiologos führte” (sic). ® Пак там, р. 364. ® Пак там, р. 366. *1 Интересно е, че Палеологос нито веднъж не е назован „чичо"на императора! 12 ММ, II, No D LV II, р. 364. 13 Лица от фамилията Гуделис са носели понякога и фамилното име Палеолог: Димитър Палеолог Гуделис (В о I i 1о v Les Bulgares, р. 177). 14 Фамилията Гуделис (нейните потомци носят и патронима Туранос) е позната „ПаАшоХОуе Ма«нл}Х, \piХор т^кос — или още по-интересното „*0 ode, oipoi, бФйокаХос, ПаХшоХбуе, тскрор. Вж тук, II, № 52. Не по-малко впечатляващ е примерът с известния велик примикирий Йоан (съпруг на Анна Асенина Кондостефаяина), чиято фамилия не е спомената в нито един документ, дори и такива, издадени от самия него. Вж тук, II, № 34. 13 По това време ни е познат още един Асеневец, defos на Мануил II — Кон Александър Асен ни е познат само от един венециански документ (Venezia, Archivio di Stato — Cancelleria inferiore, Notaia, 1. 169), датиран от 19 април 1395 г. и вписан в Officium de nocte на 11 февруари 1396 г. Там четем: „... domini Alexandri Asani”, „... ser Alexandri Asani” 4. В документа липсват указания, които биха потвърдили неговата принад- 352

domini Alexandri Asani”, „... ser Alexandri Asani” 4. В документа липсват указания, които биха потвърдили неговата принад- 352 лежност към Асеневата фамилия. Независимо от това имаме основания 1320 — 1325 г. Подобно заключение се подкрепя и от факта, че към 1395 г. той имал пълнолетен внук — Марк де Бернардо Асен. Следователно Александър Асен е принадлежал към третото поколение Асеневци. Липсата на повече сведения не ни позволява да потърсим неговото място в родословното дърво на фамилията, а всеки опит да бъде идентифициран с някой друг, вече познат Асеневец, както прави това Б. Крекич, би бил напразен и неоправдан. Оскъдните данни, съдържащи се в документа, ни позволяват да приемем, че той е живял в Константинопол, в квартала Кинигос: „in domo... eituata in partibus Chynigo in territorio quondam potentis domini chyr Dimitri magni dispotis..."8 Александър Асен е имал една дъщеря — Ирина Асенина (II, № 43), омъжена за венецианския гражданин Паоло де Бернардо. Terminus ante quern за неговата смърт е датата на съставянето на документа: 19 април 1395 г. 1 Липсва в PLP, 1. 2 Документът бе открит и издаден от Б. Крекич: К r е k i ч. Asanfce, 360 — 353. 3 К r е k i ч. Aaanfca, 351 - 352, 353. 4 Пак там, р. 351, 352. 5 Вж тук, по-долу.

1 Липсва в PLP, 1. 2 Документът бе открит и издаден от Б. Крекич: К r е k i ч. Asanfce, 360 — 353. 3 К r е k i ч. Aaanfca, 351 - 352, 353. 4 Пак там, р. 351, 352. 5 Вж тук, по-долу. 6 Вж тук, II, № 44. 7 Б. Крекич (К r е k i ч. Aaanfca, р. 351) допуска, че Александър Асен е идентичен N> 43. ИРИНА АСЕНИНА (преди и след 1895) Ирина Асенина е дъщеря на Александър Асен (II, № 42): „domina Herini dicta Asania filia quondam domini Alexandri Asani” 2; „... domine Herini dicte Axanie filie quondam ser Alexandri Asani..,” 3. Датата на раждането й е неизвестна, но би могло да се допусне, че се е родила към средата на XIV в., или по-точно към 1350 — 1355 г. Сила е омъжена за венецианеца Паоло де Бернардо („госпожа Ирина, наречена Асенина” relicta dicti domini Pauli de Bernardo”), но и след сватбата продължила да носи бащината си фамилия. Останала вдовица (съпругът й починал преди 19 април 1395), тя продължила да живее в къщата на баща си — така би могъл да се изтълкува пасажът „in domo habitationis nobilis domine Herini dicta Axanie, filie quondam ser Alexandri Asani etc.” 8.

Останала вдовица (съпругът й починал преди 19 април 1395), тя продължила да живее в къщата на баща си — така би могъл да се изтълкува пасажът „in domo habitationis nobilis domine Herini dicta Axanie, filie quondam ser Alexandri Asani etc.” 8. От брака си с Паоло де Бернардо тя имала един (?) син — Марк де Бернардо Асен (II, № 44). 23 Фамилията на Асеневци... 353 1 Не е отбелязано е PLP, 1. Носи едно от традиционните женски имена във фамилията Асен. Това би могло да бъде обяснено по два начина, а именно: Ирина е предпочела да запази бащината си фамилия, която е възхождала към българската царска династия и към Палеолозите; тя не е възприела фамилията на своя съпруг, който е бил „civis Veneciarum” (Krekic, Asanes, p. 352), поради особения статус на венецианските граждани във Византия. Вж някои допълнения при II, № 44 (Марк де Бернардо Асен).

№ 44. МАРК ДЕ БЕРНАРДО АСЕН (около 1395) Марк де Бернардо Асен („Marcus de Bernardo dictus Asani, Marcus de Bernardo”3, „... ser Marcum dictum Asani"4) е син на Ирина Асенина (II, № 43) и венецианеца Паоло де Бернардо. Неговият произход автоматично го е поставил в една интересна категория население на Византия: т. нар. гасмули, т. е. дете от смесен брак между италианец и гъркиня. Данните, с които разполагаме, показват, че Марк де Бернардо Асен е бил византийски поданик — на три места в документа от 1395 г. се набляга на факта, че баща му е бил „civis Veneciarum”, докато за него няма подобно сведение. Не бихме могли да кажем със сигурност дали той предпочел да остане поданик на империята, или пък се опитал да спечели венецианско гражданство, но неуспял. Като държим сметка за позицията на фамилията Асен в Константинопол, сме склонни да приемем като по-вероятно първото предположение. Липсват сведения за рождената му дата (1370 — 1375, тъй като в 1395 г. е бил пълнолетен?) и за семейното му положение. Документът, за който става дума, се състои от две части, или по-точно от два отделни акта: а) признание за получена сума от страна на Марк де Бернардо Асен; б) пълномощно от неговата майка Ирина („... carte procuratorie”).

Документът, за който става дума, се състои от две части, или по-точно от два отделни акта: а) признание за получена сума от страна на Марк де Бернардо Асен; б) пълномощно от неговата майка Ирина („... carte procuratorie”). И двата акта са издадени на 19 април 1395 г.5, а са вписани в „Officium de nocte” на 11 февруари 1396 г. С първия акт Марк де Бернардо Асен признава, че получил в заем от Франческо де Бернардо (син на Никола де Бернардо) сумата от 720 дуката, която трябва да върне в продължение на две години. Ако до определения срок заемодателят не си получи парите, неговите права трябва да бъдат удовлетворени за сметка на имотите, които Марк притежава във Венеция. Както вече се каза, вторият акт е генерално пълномощно, което Ирина Асенина дала на своя син. Със съжаление трябва да отбележим, че Б. Крекич е намерил още три документа, свързани с това дело, но решил, че не представляват интерес. Пак там, р. 353, п. 12: „Ce document est suivi de trois autres de même date, relatifs aux affaires de Marcus et Franciscus de Bernardo, mais ils sont sans intérêt pour notre propos:’

№ 45. М А Р И Я А С Е Н И Н А (t 1397) Мария Асенина (починала през 1397) е спомената в Типика на константинополския манастир „Св. Богородица tjJc Ве/Закк ЧЕХтпбсн^или по-точно в поменика, поместен след неговата втора частг. Този кратък текст е твърде беден на сведения; от него научаваме единствено, че Мария Асенина е била съпруга на „кир ’ loja ^ rjc” и че двамата са оставили на манастира сумата триста иперпери, които трябвало да послужат за ежегодното почитане на паметта на двамата съпрузи. Очевидно нямаме никаква възможност за идентификация на Мария Асенина. Бихме могли да допуснем, че тя или нейният съпруг са били в родствени отношения с основателката на манастира или нейните потомци. И това е всичко. 2 Пак там () § 157, р. 102: „‘0 ЙеориХос 1кеЪю<: кир 'luxu'i'rjc &7rodtrfoKCJV... кси rr}<; -ywaiKOC cwtoo KVpas Mapiac л?Ч •Аосшдтус...”

№ 46. ТЕ О Д О Р А АС Е Н И Н А ГИ З И (t 1398) Теодора Асенина! _ нейната принадлежност към фамилията Асен едва ли би могла да бъде оспорена — е съпруга на Бартоломео III Гизи, сеньор на островите Тинос и Миконос и на една трета от Негропонт, и майка на Джорджио III Гизи — последен представител на тази венецианска династия в егейския архипелаг. След смъртта на Джорджио III (1390) владенията на фамилията преминали в ръцете на Венеция (републиката на св. Марко сполучила да убеди Джорджио III, който нямал наследници, да й бъдат завещани), с изключение на онази част от тях, която била оставена от Бартоломео III на неговата съпруга. Теодора Асенина Гизи, надживяла съпруга си и сина си и починала малко преди 21 май 1398 г. Тогава и последните остатъци от владенията на фамилия 355 та Гизи преминали в собственост на Венеция, тъй като те били част от фиефа, който републиката получила според завещанието на Джорджио III 7. Наред с това Теодора Асенина е притежавала собствени имоти (земи, селяни, къщи), както и една солидна парична сума. Тази част от наследството на Теодора, на обща стойност 2500 иперпери, била депозирана в общината на Негропонт от Жан Масокопо, жител на Негропонт, по нареждане на байюла Джовани Алберто.

Наред с това Теодора Асенина е притежавала собствени имоти (земи, селяни, къщи), както и една солидна парична сума. Тази част от наследството на Теодора, на обща стойност 2500 иперпери, била депозирана в общината на Негропонт от Жан Масокопо, жител на Негропонт, по нареждане на байюла Джовани Алберто. Император Мануил II Палеолог, в качеството си на наследник на Теодора, изискал сумата от Венеция. Републиката признала това си задължение едва на 8 декември 1407 9, а на 20 декември парите били изплатени на Мануил Хрисоларас, императорски пратеник на Запад. 2 Това се приема от всички учени, чиито изследвания са посочени в бел. 1. (Интересно защо Теодора Асенина липсва в PLP, 1?). Без да бъде решителен като аргумент, не бива да се забравя фактът, че Теодора е починала в Константинопол и е определила за свой наследник Мануил II Палеолог (Thiriet. Regestes. T., No 1176). Р.-Ж. Льонерц (Loenertz. Ghisi, § 96, p. 179) се опита да идентифицира Теодора: „Theodora etait probablement soeur de Jean Asanis, correspondent et ami de Demetrios Cydones. Jean et Theodora devaient appartenir à la troisième génération des Asanfes mais nous ignorons comment ils étaient attachés à la souche.” За съжаление това предположение остава недоказано. За Теодора вж: Dem. Cyd., Corr., II, No 264 (p. 173), 10; Appendix D 22 et Appendix D 23, p. 452; Thiriet. Regestes.

Jean et Theodora devaient appartenir à la troisième génération des Asanfes mais nous ignorons comment ils étaient attachés à la souche.” За съжаление това предположение остава недоказано. За Теодора вж: Dem. Cyd., Corr., II, No 264 (p. 173), 10; Appendix D 22 et Appendix D 23, p. 452; Thiriet. Regestes. T 2, No 1057, 1176, 1290; Loenertz. Ghisi, p. 498. 8 За венецианската фамилия Гизи (Ghisi), овладяла през 1207 г. егейските ост е несполучлив. 356 Йоан Асен е споменат в една маргинална бележка (20 април 1497) в (Cod. Barber, gr. 449) fol. 247г (Евангелие, излязло от ръката на Мануил Хагиостефанитес); „Оя’ои fjrov 6 пат'т)р абтоО [Матей Асен Раул Палеолог Меликес] MapoutjX 'Pao'uX 6 MeXu<rj<; к а \ tj рт)тт)р айтоб тоб яатрос Ее(1а- OTovovXlva' к а \ доид/Зитй) pt}rt?р ko riv Martfacbu той viov a lr o v 'EX^pt? 'A oavlva fj ПаХаюХот&а. 'O яатцр Tijq 'Icodpprjc 6 ’А о4рт)С *a i цт)тера ttic Аб^ХфТ) A d o K a p i той ПаХам^дутг.” 2 Коментирайки открития и публикуван от него текст, В. Лоран допусна, че Йоан Асен би могъл да бъде внук на деспот Йоан Асен (I, № 14). Това предположение почива единствено на еднаквостта на личните имена и може би на известни съображения относно хронологията. Очевидно е, че доводите „за” и „против” съществуването на подобно предположение са равностойни.

Очевидно е, че доводите „за” и „против” съществуването на подобно предположение са равностойни. Ето защо бихме могли да приемем мнението на В. Лоран като хипотеза. Веднъж установили дядото на Йоан Асен (това все пак е една отправна точка), бихме могли да се опитаме да научим и нещо повече за самия него. За съжаление имената на неговите родители остават неизвестни. Що се отнася до рождената дата на Йоан Асен, то тя би могла да бъде установена, приблизително разбира се. Знаем, че дядото, деспот Йоан Асен се оженил за неизвестна по име дъщеря на Алексий Апокавк наскоро след 21 май 1347 г. Следователно, неговият внук Йоан едва ли би могъл да бъде роден по-рано от 1385 — 1387 г. От друга страна, тази дата се съгласува с данните, които намираме в Cod. Barber, gr. 449, а именно; дъщерята на Йоан Асен, Елена Асенина Палеологина, е била родена в началото на петнадесетото столетие (нейният син Матей е бил мъртъв вероятно наскоро преди 1497). Всички опити да се идентифицира Йоан Асен с други лица от фамилията, носещи същото име, са несполучливи. От цитираната по-горе бележка научаваме, че Йоан Асен бил женен за На Ласкарина Палеологина. От този брак той имал дъщеря — Елена Асенина Палеологина (II, № 49). 357

Всички опити да се идентифицира Йоан Асен с други лица от фамилията, носещи същото име, са несполучливи. От цитираната по-горе бележка научаваме, че Йоан Асен бил женен за На Ласкарина Палеологина. От този брак той имал дъщеря — Елена Асенина Палеологина (II, № 49). 357 6 Докато В. Лоран (Lee M6likes, р. 364) го идентифицира единствено с Йоан Асен кореспондента на Димитър Кидонис, и с Йоан Асен от Cod. San Marko 303 (Firenze, Bibl. Laurenziana). Подробни възражения срещу тази неубедителна хипотеза вж тук, Приложение II, №6 — Йоан Асен: извори и факти. Константин Мелик Йоан Асен, деспот » Na. Апокавкина f? Йоан Асен 1 Ралис Меликес «Na. Ласкарина Палеологина Na. Севастопулина 1 - I Елена Асенина Палеологина Мануил Раул Меликес (№ 49) Матей Асен Палеолог Раул Меликес (преди 1497) (№ 83)

№ 49. ЕЛЕНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА Позната ни единствено от „добавките” върху Cod. Barber, grec. 449 (IV 31) (евангелие, завършено на 31 май 1153 г. от Мануил Хигиостефанитес), датиращи от 20 май 1497 г. Дъщеря на Йоан Асен (II, № 48) и Na. Ласкарина Палеологина. Родена около началото на петнадесетото столетие. Съпруга на Мануил Раул Меликес — пелопонески аристократ, принадлежащ към най-богатия и най-влиятелния клон на турсковизантийската фамилия Меликес. Майка на Матей Асен Палеолог Раул Меликес (II, № 83). идентифицира споменатия брат на майката на Елена Асенина с Матей Ласкарис Палеолог, сенатор в 1409 г.. 4 Тъй като хронологическите указания в текста са оскъдни (знаем единствено

№ 50. АНДРЕЙ АСЕН (ок -1389?-ок. 1416) Андрей Асен е син на Исаак Асен (II, № 40) и Анна Асенина Палеологина (II, № 41) и внук на император Мануил II Палеолог. Датата на раждането му е неизвестна, но бихме могли да приемем, с определени 358 резерви разбира се, че се е родил към 1365 — 1370 г. Като оставим на страна трактата „Перс Wiparwr” („За сънищата”) 4, написан от Мануил II Палеолог и адресиран „Корф’Авбрец. тф ’Аоавр/”, първото точно датирано известие за Андрей Асен е от 25 май 1405 г. Според издадената на тази дата простагма от император Мануил II Палеолог Андрей Асен бил управител (кефалия?) на остров Лемнос. Ние не знаем кога той е бил назначен на този пост, но няма съмнение, че това е станало поне няколко години по-рано, тъй като от простагмата е видно, че Андрей Асен е бил онзи чиновник, който наложил извънредни задължения на метоха Гомату (собственост на Атонската Велика Лавра) — задължения, които монасите поискали да бъдат отменени. Андрей Асен останал на остров Лемнос най-късно до началото на 1409 г., тъй като през същата година го намираме сред участниците в Синода, осъдил патриарх Матей. Починал около 1416 г. Бил женен за На.

Андрей Асен останал на остров Лемнос най-късно до началото на 1409 г., тъй като през същата година го намираме сред участниците в Синода, осъдил патриарх Матей. Починал около 1416 г. Бил женен за На. Асенина (II, № 51) и е имал един син — Мануил Асен или Асанопулос (II, № 52). Известният византийски поет Йоан Хортасменос, по искане на неговата съпруга, съчинил епитафията, онасловена „врт?мк ктта^юч kni тф раКар'n ij кирф ’Авбрец. тф 'Аоавр) ка \ тФ tovtov vl£) irap a rfj<; еЬуе^еотатт}Ч ’Аоавиваs Хеудревос” 10. * Това твърдение е само една хипотеза, но за нейното съществуване има сериозни доводи. Знаем, че Андрей Асен е бил ££d6eXipoc на император Мануил II Палеолог (вж тук, бел. 2). Естествено е да си зададем въпроса: какви са основанията за тази родствена връзка? Най-логично е те да се търсят по Асенеева линия, т. е. Андрей Асен чичовци на този византийски василевс, потомци на Асеневци, а именно: Константин Асен (II, № 31) и Исаак Асен (II, № 40). Първият от тях, по мое мнение, едва ли би могъл да бъде отъждествен с неизвестния по име баша на Андрей (той е бил от предното поколение). Следователно остава Исаак Асен, чиято съпруга Анна (II, № 41) също е дела на Мануил II.

Следователно остава Исаак Асен, чиято съпруга Анна (II, № 41) също е дела на Мануил II. Не без значение в случая е името Андрей — Исаак Асен е назовал сина си (?) с името на своя баща (Андрей — II, № 20). Някои изследовачи са склонни да идентифицират Андрей Асен с едноименния кореспондент на Димитър Кидонис (Dim. Cyd. Corr., II, No 135) (вж Actes de Lavra, IV, p. 141) Но с по-голяма вероятност адресатът на това писмо би могъл да бъде дядото Андрей Асен (II, № 20). 3 Бащата на Андрей Асен — Исаак (II, № 40) се родил към 1345 г. (?), а синът на Андрей — Мануил Асен (II, № 52) бил роден в края на XIV в. 8 Установяване на годината, когато е написан трактатът „Kept bveipajcjv"е много трудно. Той е запазен в два ръкописа: Cod. Paris, gr. 3041, 86r — 88r (описание у Barker. Manuel II, p. 428, спец. 431 и 434; Manuel II Paleol. Letters, XXI — XXIV) и Cod. Barber, gr. 219, 50v — 53r (описание: Barker. Manuel II, p. 434; Manuel II Palaeol. Letters, p. XXIV). Парижкият ръкопис се датира от Е. Льогран (Lettres de l’empereur Manuel Pa№ologue, publiees d’apres trois manuscrits par E. Legrand, Paris, 1893, p. XI) в XIV в., а според обстойното проучване на волните знаци, извършено от Дж.

Manuel II, p. 434; Manuel II Palaeol. Letters, p. XXIV). Парижкият ръкопис се датира от Е. Льогран (Lettres de l’empereur Manuel Pa№ologue, publiees d’apres trois manuscrits par E. Legrand, Paris, 1893, p. XI) в XIV в., а според обстойното проучване на волните знаци, извършено от Дж. Денис (Manuel II Palaeol. Letters, p. 22, n. 21) — между 1392 и 1427 г. Това, разбира се, в никакъв случай не улеснява датировката на трактата. Дж. Баркър (Barker. Manuel II; passim и особено р. XIX — XXXV) не предлага никаква дата, докато Х. Хунгер (Hunger. Chortasmenos, p. 132) приема, че той е написан към 1389 г. 7 Мануил II нарежда метоха Гомату да бъде освободен от к awiyXiaTlK Ol', който „бщ r?)i> гт)с раупчава уКТjв ккеТое б першбдт/точ egdBeXipoc тт?<г 0aoi\eCa<; рои 359

№ 52. МАНУИЛ АСЕН (ф 1416/16) Мануил е син на Андрей Асен (II, № 50) и На Асенина (II, № 51). Вероятно идентичен с Мануил Асен от писмо № 42 на Йоан Хортасменос. В самата епитафия е назован Мануил Асенович или само Асенович. Починал е твърде млад, без да се ожени, към края на 1415 г. (след написването на писмо № 42) или в самото начало на 1416 г. Следователно Мануил се родил към края на четиринадесетото столетие, най-вероятно между 1395 и 1405 г.

№ 53. ПАВЕЛ АСЕН (ок. 1437 — 20 октомври 1442) Датата и мястото на раждането на Павел Асен са неизвестни. Нямаме и преки данни за неговата принадлежност към Асеневата фамилия, но в това едва ли трябва да се съмняваме. Първата ни среща с него е през 1437 г., когато той изпълнявал дипломатическа мисия при султан Мурад II. С тази мисия император Йоан VIII Палеолог искал да предупреди султана за започващия събор във Ферара - Флоренция и за своето заминаване за Италия. През 1438 — 1439 Павел Асен бил управител (кеирархи) на византийската столица — в качеството си на 360 гакъв той излязъл да посрещне императора при неговото завръщане от Италия. През пролетта на 1441 г. (за този промеждутък от две години не знаем нищо за Павел Асен), по-точно на великата събота (според Силвестър Сиропулос) или на самия Великден, 16 април (както пише Сфранцес), Павел Асен заедно със своята дъщеря Теодора тайно отишъл в Месемврия. Там Теодора се омъжила против волята на цялото му семейство (така поне твърди Сфранцес) за деспот Димитър Палеолог, петия син на император Мануил II Палеолог. Последното известие за Павел Асен датира от 20 октомври 1442 г.: на тази дата той починал от апоплектичен удар.

Там Теодора се омъжила против волята на цялото му семейство (така поне твърди Сфранцес) за деспот Димитър Палеолог, петия син на император Мануил II Палеолог. Последното известие за Павел Асен датира от 20 октомври 1442 г.: на тази дата той починал от апоплектичен удар. За съжаление Сфранцес не съобщава мястото, където го е застигнала смъртта — дали това било Месемврия или някой друг град, можем само да предполагаме. Павел Асен е бил женен (името на съпругата му не се среща в изворите) и е имал три деца: Матей (II, № 54), Теодора (II, № 56) и Симонида (монахиня Софросини) (II, № 58). 361 Вероятно подведени от присъствието на Павел Асен в Месемврия. Г. Сотириу и митрополит Атинагорас (j etc rf)v ' 6(kov 7Qv<t>av j)irr)Vb}V. Д1ЕЕЕ, i, 1929, I, 0. 66) погрешно твърдят, че той е бил „епарх на града”. Лев (Chronikon Mesambriae, C. 186) през декември 1443 г. Павел Асен бил все още жив и заедно със своя зет деспот Димитър Палеолог бил хвърлен в затвора от Йоан V III. Това твърдение вероятно почива на недоразумение. Паоник Халкокондил съобщава, че в затвора се е намирал Матей Асен, син на Павел (вж II, № 54) и брат на Теодора, съпругата на деспот Димитър (Chalcocondylas, VI, р. 307: „pbc enl / v"; Vr€hier. Byzance, 408 — 409. Павел Асен = Na

Това твърдение вероятно почива на недоразумение. Паоник Халкокондил съобщава, че в затвора се е намирал Матей Асен, син на Павел (вж II, № 54) и брат на Теодора, съпругата на деспот Димитър (Chalcocondylas, VI, р. 307: „pbc enl / v"; Vr€hier. Byzance, 408 — 409. Павел Асен = Na Матей = ^.Евдемониана Теодора = деспот Дими Симонида Na. j тър Палеолог (Софросини) Елена * Мохамед II

№ 54. МАТЕЙ АСЕН (ок. 1423 - 29 март 1467) Син на Павел Асен (II, № 53). Рождената му година е неизвестна, но като знаем, че в началото на двадесетте години на петнадесетото столетие Матей Асен вече е участвувал в политическия живот на империята, имаме основание да допуснем, че той е роден в първите години на XV в., не по-късно от 1405 г. Мястото, където се родил, остава тайна за нас. Нямаме никакви сериозни доводи (както впрочем и за баща му) в полза на едно твърдение, че византийска Морея била неговата родина. Първото споменаване на Матей Асен в изворите датира от 1423 г. и е свързано с пътуването на деспот Димитър Палеолог до Будапеща. Докато Сфранцес отбелязва между спътниците на деспота Иларио Дория и Георги Изаул, то Силвестър Сиропулос категорично поставя на първо място сред тях Матей Асен: 7 Пътуването започнало през септември 1423 г. Изминават осемнадесет години, преди да се срещнем отново с Матей Асен. Сред писмата на известния италиански хуманист Франческо Филелфо има едно послание, писано на 1 март 1441 г. в Милано и адресирано до Матей Асен („10 6 4>iX^X^o<; Mardaiu ’boding x^i'peo’”) 9. Можем ли да отъждествим получателя на това писмо с нашия Матей Асен? Трудно може да се даде сигурен отговор на това питане.

Можем ли да отъждествим получателя на това писмо с нашия Матей Асен? Трудно може да се даде сигурен отговор на това питане. Внимателното изучаване на тези няколко реда (те не съдържат важни и конкретни данни освен упоменаването на някой си Атанас — по всяка вероятност Атанас Халкеопулос) ни дава аргументи „за” и „против” 11. Все пак липсата на каквито и да било свидетелства за едноименен съвременник на нашия Матей Асен наклонява везните в полза на идентификацията на кореспондента на Франческо Филелфо със сина на Павел Асен. Годината 1441 отбелязва повратен момент в съдбата на Павел Асен и неговото семейство. Този момент е женитбата на деспот Димитър Па- 362 леолог, петия син на император Мануил II, с Теодора Асенина (II, № 56), дъщеря на Павел и сестра на Матей. От 1441 г. нататък животът и дейността на Матей Асен са обвързани с живота и дейността на деспот Димитър. Матей ще следва навсякъде своя зет и сюзерен — в сполуки и в несполуки, във военни експедиции, раздори, войни между братята и най-после в годините на „изгнание” (ако можем така да наречем годините след 1460, т. е. след превземането на Морея от султан Мохамед II). Започнал своята политическа кариера като приближен на деспот Димитър, Матей ще завърши своя живот като негов най-верен сподвижник.

Започнал своята политическа кариера като приближен на деспот Димитър, Матей ще завърши своя живот като негов най-верен сподвижник. Още на следната 1442 г. Матей се изявил като активен сътрудник на своя зет, който не без помощта на султан Мурад обсадил Константинопол с желание да измести от византийския престол своя първороден брат Йоан VIII. След несполуката на този опит (края на 1442 или началото на 1443) деспот Димитър и заедно с него Матей Асен били арестувани по нареждане на императора, но те скоро успели да избягат от тъмницата и да се укрият при генуезците в Галата. За няколко години следите на Матей Асен се губят. Имаме основания да допуснем, че той е бил сред приближените на Димитър Палеолог по време на пребиваването му на остров Лемнос (деспот Димитър получил Лемнос и някои други егейски острови в замяна на апанажа си по Черноморското крайбрежие, обхващащ земите от Месемврия до Деркос и Силимврия). Тъкмо от това време (между 1443 и 1449) датира едно писмо на Георги Схоларий, онасловено „Гесортюс 6 ZxoXapto? тф ’A oavy ек A finvov” 1°. Независимо от разногласията при отъждествяването на „тф ’A oaw j16” можем с твърде голяма сигурност да приемем, че то било отправено до Матей Асен.

Тъкмо от това време (между 1443 и 1449) датира едно писмо на Георги Схоларий, онасловено „Гесортюс 6 ZxoXapto? тф ’A oavy ек A finvov” 1°. Независимо от разногласията при отъждествяването на „тф ’A oaw j16” можем с твърде голяма сигурност да приемем, че то било отправено до Матей Асен. През есента на 1449 г., т. е. след коронацията на Константин XI Драгаш за император, деспот Димитър получил част от апанажа на своя по-голям брат в Морея (другата част била отстъпена на деспот Тома Палеолог) и се настанил в Мистра. Едва ли ще бъде пресилено, ако приемем, че Матей го е последвал, и то веднага19: с писмо от 18 ноември 1450 г. 20 Матей Палеолог Асен препоръчал Атанас Ласкарис пратеник на деспот Димитър, на маркиза на Ферара Борсо. Наскоро след тази дата избухнал първият конфликт между двамата братя, деспотите Димитър и Тома. Притиснат, Димитър Палеолог се видял принуден да изпрати своя шурей Матей Асен при султан Мурад II, за да иска неговата намеса. Малко по-късно, през октомври 1452 г., новият султан Мохамед II изпратил в Морея срещу двамата деспоти Димитър и Тома голяма армия, предводителствувана от Турхан паша и двамата му синове Омар и Ахмед. В решителното сражение, състояло се край Леондарион, морейските войски, командувани от Матей Асен, нанесли поражение на турците и успели да заловят по-младия син на Турхан, Ахмед.

В решителното сражение, състояло се край Леондарион, морейските войски, командувани от Матей Асен, нанесли поражение на турците и успели да заловят по-младия син на Турхан, Ахмед. Турското нахлуване в Морея, което продължило независимо от претърпяната загуба, било една от причините за избухналия наскоро след това бунт на част от местното гръцко население и имигрантите албанци. Въстаниците, начело на които застанал Мануил (Джин) Кантакузин (правнук на Йоан VI Кантакузин) 26 — тяхната борба срещу братята Димитър и Тома Палеолог продължила около две години — се опитали да привлекат на своя страна Матей Асен, но този опит не довел до положителен резултат. 363 През 1454 г. намираме Матей Асен на длъжност управител на Коринт. Да се проследи обстойно тази му дейност, е трудно, тъй като липсват достатъчно извори. Все пак Д. Закитинос, отбелязвайки голямата роля на някои местни управители в политическия живот на византийска Морея, сочи за пример Матей Асен. Това твърдение на един от найдобрите познавачи на историята на византийския Пелопонес, едва ли би могло да се оспори.

Все пак Д. Закитинос, отбелязвайки голямата роля на някои местни управители в политическия живот на византийска Морея, сочи за пример Матей Асен. Това твърдение на един от найдобрите познавачи на историята на византийския Пелопонес, едва ли би могло да се оспори. Но все пак иска ни се да отбележим, че важната роля на Матей Асен в съдбините на Морея (1449 — 1460) се определя от два фактора, а именно: роднинските му връзки с деспот Димитър като цяло (и, разбира се, техните отношения, които датират от една по-ранна епоха) и важното стратегическо местоположение на Коринт, защитаващ пътя към сърцето на Морея, в частност. Посочената по-горе причина ни принуждава да пропуснем четири години и да се спрем на решителната 1458 г. През пролетта на тази година, през май, султан Мохамед II предприел поредния си поход срещу Морея (деспотите изплащали с твърде голямо закъснение наложения им годишен данък и султанът не пропуснал да се възползува от това). Една от първите крепости, която неговите войски обсадили, била Коринт. Нещо повече, Мохамед II лично взел участие в обсадата, след като сполучил да превземе Мухли (юли 1458). В самото начало на обсадата Матей Асен отсъствувал от града, тъй като се намирал в Мистра.

Една от първите крепости, която неговите войски обсадили, била Коринт. Нещо повече, Мохамед II лично взел участие в обсадата, след като сполучил да превземе Мухли (юли 1458). В самото начало на обсадата Матей Асен отсъствувал от града, тъй като се намирал в Мистра. Загрижен за Коринт, деспот Димитър го изпратил в помощ на застрашения град (според Критовул Матей бил упълномощен от деспота да сключи мир със султана, но в никакъв случай да не предава града). През една тъмна нощ Матей успял да се промъкне през редиците на турската армия, да изпълзи по стръмните склонове и с още седемдесет души да проникне в крепостта (Акрокоринт), носейки със себе си десет медимни жито, набавено с помощта на венецианците. Още с пристигането си край Коринт Мохамед II започнал преговори със защитниците на крепостта, като им предложил свобода след капитулацията и правото да се заселят някъде из вътрешността на империята. Предложенията на султана били отхвърлени от Матей Асен. Турците възобновили сраженията и с помощта на използуваните от тях оръдия успели да разрушат първата стена и да я овладеят, но вътрешната втора стена на крепостта устояла на техните атаки. Независимо от това населението на града, начело с митрополита, настоявало за капитулация. Матей Асен бил принуден да отстъпи пред оказания му натиск и на 6 август 1458 г. предал Коринт на султан Мохамед II.

Независимо от това населението на града, начело с митрополита, настоявало за капитулация. Матей Асен бил принуден да отстъпи пред оказания му натиск и на 6 август 1458 г. предал Коринт на султан Мохамед II. Падането на Коринт не сложило край на кариерата на Матей Асен. Твърде скоро след тези трагични събития деспот Димитър го изпратил при султана, за да разговаря относно положението на остров Лемнос, завладян за турците от Критовул, по-сетнешния историк на властвуването на Мохамед II. През следващата 1459 г., макар и изправени пред нарастващата турска опасност, двамата братя — деспотите Димитър и Тома, започнали поредното въоръжено стълкновение помежду си. В резултат на тази братоубийствена война Димитър Палеолог, заедно със семейството си, се оказал обсаден от своя брат в Монемвазия. Той бил принуден отново да се обърне за помощ към турците и изпратил при султана своя шурей. Матей Асен изпълнил мисията си, но с цената на големи отстъпки: от името на своя сюзерен той обещал да даде за съпруга на Мохамед II дъщерята на деспота Елена и се съгласил да предаде Пелопонес. С получените турски войски Матей успял не само да осво боди своя зет, но и да принуди деспот Тома да се укрие в крепостта Леондарион. Най-сетне ударил и решителният час за Морея.

Пелопонес. С получените турски войски Матей успял не само да осво боди своя зет, но и да принуди деспот Тома да се укрие в крепостта Леондарион. Най-сетне ударил и решителният час за Морея. През май 1460 г. Мохамед II се отправил от Адрианопол към една от последните незави сими византийски провинции. Каква е била ролята на Матей Асен в тези трагични събития? Последните свободни дни на Морея са описани най-обстойно от Критовул. Ето защо сме принудени да следваме неговия разказ, който, макар и подробен (поради по-добрата осведоменост на своя автор), не е лишен от някои елементи на пристрастие. Според Критовул султан Мохамед II (на първо време той нахлул в земите на деспот Димитър, с когото имал приятелство, а не във владенията на неговия брат Тома) пристигнал в Коринт, където трябвало да се срещне с Димитър Палеолог, като срещата била вече уговорена чрез посредничеството на Матей Асен. Султанът обаче напразно очаквал своя приятел и противник, който успял през това време да се добере от Монемвазия в Мистра. Оттам деспот Димитър отново изпратил Матей с много дарове при Мохамед II. Пратеникът, както пише Критовул, сполучил да се договори за всичко със султана и с Махмуд паша, но накрая бил заловен и затворен „без окови” 48.

Оттам деспот Димитър отново изпратил Матей с много дарове при Мохамед II. Пратеникът, както пише Критовул, сполучил да се договори за всичко със султана и с Махмуд паша, но накрая бил заловен и затворен „без окови” 48. След това Мохамед II продължил своето настъпление, овладял Аргос и в същото време възложил на Махмуд паша обсадата на Мистра. Твърде скоро деспот Димитър бил принуден да започне преговори с турския предводител, чиято цел били условията за предаването на града. Той бил склонен на всичко, като поставил само едно искане: при него да бъде изпратен Матей Асен и да му донесе необходимите за живота му гаранции5*. Махмуд паша побързал да изпълни това, освободил Матей Асен и заедно със „сатрапа” Хамузиа го пратил при деспот Димитър, за да определят условията на капитулацията. Последната задача на Матей Асен в тези тежки дни била да доведе от Монемвазия в Мистра жената и дъщерята на Димитър Палеолог. Каква е била по-нататъшната съдба на Матей Асен? За щастие следите му не се губят и след трагичната за Морея 1460 г. Ако трябва съвсем накратко да характеризираме живота му след тази дата, то характеристиката би се изразила в следното: съдбата му, както и дотогава, била здраво свързана със съдбата на деспот Димитър. И последните години от живота на Матей преминали в предана служба на неговия зет и сюзерен.

И последните години от живота на Матей преминали в предана служба на неговия зет и сюзерен. След капитулацията си през месец май 1460 г. последният владетел на Мистра се настанил в Адрианопол, както получил от султана в качеството на апанажно владение егейските острови Лемнос и Имброс и отчасти Самотраки и Тасос. Матей Асен последвал деспот Димитър в Адрианопол. Убедително доказателство за неговото присъствие в „двора” на бившия морейски деспот е един документ (bpiopos), датиращ от 11 януари 1463 г. и издаден от името на Димитър Палеолог и неговия шурей Матей Асен („... то nepivod^Tov yvvaiKa.6t\\pov айтой... короО Маrdaiov ПаХаюХоуои той ’Аоаш)”) 55. Съгласно този документ апографът Йоан Палеолог изготвил кадастрален опис на остров Лемнос и списък на имотите на манастира „Св. Павел". Действията на Матей Асен от това време далече надхвърляли неговото участие в управлението на имотите на Димитър Палеолог. Преди всичко той изпълнявал военните задължения на своя шурей — задължения, произтичащи от доходите, отстъпени му от султана. През 1463 г. Матей Асен придружил султан Мохамед II в по 365 хода, довел до завладяването на Босна, а през лятото на 1465 г. участвувал в поредното турско настъпление срещу Пелопонес.

Преди всичко той изпълнявал военните задължения на своя шурей — задължения, произтичащи от доходите, отстъпени му от султана. През 1463 г. Матей Асен придружил султан Мохамед II в по 365 хода, довел до завладяването на Босна, а през лятото на 1465 г. участвувал в поредното турско настъпление срещу Пелопонес. Смъртта на Матей Асен е свързана с един неприятен епизод, който (наред с обвиненията за зловещата му роля в съдбата на Морея) незаслужено хвърля петно върху името му на предан служител на един от по-следните Палеолози. Ето впрочем тази история, усложнена и до известна степен подправена от Георги Сфранцес и неговия продължител. Георги Сфранцес, чието неприязнено отношение към Матей Асен не е тайна за нас, съобщава накратко за смъртта на Матей. Веднага след това той се спира на последните години от живота на деспот Димитър, като завършва разказа си с намека, че за тези събития има и друга версия, която той не разкрива. Макарий Мелисенос, който преработил и разширил текста на Сфранцес, знаейки отношението на своя предшественик към Матей Асен, изменил леко своя първоизвор (Доротей от Монемвазия) и съставил следния разказ: Матей Асен, чрез знанието на деспота, се споразумял с чиновниците от солниците в Енос и присвоил голяма сума пари. Султанът, след като научил за тази злоупотреба, заповядал да го набучат на кол. Научавайки това, Матей Асен умрял от страх.

Султанът, след като научил за тази злоупотреба, заповядал да го набучат на кол. Научавайки това, Матей Асен умрял от страх. Истината за тези събития, разказани в три извора, е следната: Матей Асен трябвало да последва султана в един от неговите походи. Непосредствено преди отпътуването му чиновниците от солниците в Енос му предложили услугите си, за да присвои част от сумата, принадлежаща на султана (другата част от доходите получавал деспот Димитър). Той отказал и преди да замине на война предупредил Димитър Палеолог за подготвяната злоупотреба. Деспотът обаче се оставил да бъде съблазнен. Кражбата била разкрита и съучастниците били заловени. Деспот Димитър бил спасен благодарение на намесата на Махмуд паша, но бил лишен от доходите си и продължил своя живот в мизерия. Хората му се разпръснали, а Матей Асен скоро починал от мъка.... Остава да добавим само, че Матей Асен завършил своя жизнен път на 29 март 1467 г. Продължителната кариера на Матей Асен е получила — както от неговите съвременници, така и от днешните учени — твърде противоречиви оценки. Така например Сфранцес (свързан с деспот Тома Палеолог!) е категоричен: „Починал Матей Асен, виновникът за многото злини на Морея”64 — една безспорно пристрастна присъда, за съжаление възприета и от някои от най-добрите познавачи на византийската история.

Така например Сфранцес (свързан с деспот Тома Палеолог!) е категоричен: „Починал Матей Асен, виновникът за многото злини на Морея”64 — една безспорно пристрастна присъда, за съжаление възприета и от някои от най-добрите познавачи на византийската история. На другия полюс са личности като Георги Гемист Плитон, който не скъпи ласкавите си отзиви за каХск ’Aodvtjc, „победителя при Леондарион”, добре познат с успехите на своето оръжие, по-точно на своята героична отбрана на Коринт в 1458 г. Трябва да се отбележи, че подобни различни оценки са напълно естествени. Противното дори би ни учудило. Матей Асен бил син на своето трудно и противоречиво време, носител на неговия дух и изразител на неговите тенденции. Ако той би трябвало да бъде обвинен в някакво прегрешение, то това прегрешение е, че той твърде съвестно изпълнявал волята на деспот Димитър Палеолог, на когото сътрудничил предано почти половин столетие. За да бъде пълна представата ни за Матей Асен, не бива да подминаваме с мълчание или да недооценяваме неговите връзки с някои от най-изявените дейци на културата на петнадесетото столетие — Франческо Филелфо, Георги Схолариос, Николай Секундинос, Йоан Евгеник72- 366 За семейството на Матей Асен знаем твърде малко. Според някои хронисти „Матей Асен имал за жена дъщерята на Йоан Евдемонос” 73.

366 За семейството на Матей Асен знаем твърде малко. Според някои хронисти „Матей Асен имал за жена дъщерята на Йоан Евдемонос” 73. За съжаление ние не знаем нищо повече, дори името на дъщерята на Йоан Евдемонос — без съмнение познат от изворите цео6ол>, т. е. първи министър на деспот Константин Палеолог. От този брак Матей Асен е имал по всяка вероятност само една дъщеря, която починала скоро след своя баща (II, № 55). извори той е характеризиран като брат на жената (yvvauiаЬ) на деспот Димитър Палеолог. Съвсем кратки и недостатъчни биографични бележки за Матей Асен у D и 2 B 1423 г., когато Матей Асен се появява за първи път на политическата сцена, той едва ли е бил по-млад от 18 години. 4 Матей Асен свързва своята съдба с Морея едва в 1449 г. когато деспот Дими Вж тук, по-долу. 1 1 Нее лесно да се обясни по какви други пътища е било установено приятелството между Франческо Филелфо (1398 - 1481) и семейството на Матей Асен. По всяка вероятност това е станало по време на дългогодишния престой на известния италиански хуманист в Константинопол (1420 — 1427).

Вж тук, по-долу. 1 1 Нее лесно да се обясни по какви други пътища е било установено приятелството между Франческо Филелфо (1398 - 1481) и семейството на Матей Асен. По всяка вероятност това е станало по време на дългогодишния престой на известния италиански хуманист в Константинопол (1420 — 1427). Ако допуснем, че кореспондентът на Франческо Филелфо е нашият Матей Асен, то в текста на писмото бихме могли да открием едно доказателство в полза на подобно отъждествяване, а именно: от думите на автора читателят остава с впечатление, че бащата на неговия кореспондент все още е жив. И наистина Павел Асен е починал около година и половина след изпращането на това писмо (20 октомври 1442 — вж тук, П, № 53). От друга страна, беглото запознаване с писмото създава илюзията, че неговият адресат е твърде млад човек. Дали това впечатление ни приближава към образа на Матей Асен, който през 1441 г. би трябвало да е бил поне на 35 — 36 г?

Дали това впечатление ни приближава към образа на Матей Асен, който през 1441 г. би трябвало да е бил поне на 35 — 36 г? Връзката на Матей Асен с един от изтъкнатите представители на италианския хуманизъм от петнадесетото столетие, както и неговите познанства с Георги Схолариос, Николай Секундинос, Йоан Евгении (вж тук, по-долу), изгражда друга представа за него: ако не изразител на културните явления и процеси на своето време, то поне техен познавач и ценител; човек, който е в близки отношения с някои от най-изявените представители на късновизантийската култура. Може ли тази представа да се съчетае сполучливо с образа на един политически мъж, военен, свързал живота си със съдбините на една от последните свободни византийски територии? Струва ни се, че подобно единство и в същото време противоречие на черти, изяви и проявления биха могли да се схванат като адекватно отражение на епохата, в която е живял. Още повече, че подобни явления в никакъв случай не били изключение (нека си припомним например разноликата личност на Константин Асен [II, № 31]). 367 събития вж тук II, № 53, бел. 11. Сп. Ламброс (ПП, II, 0. смята, че това писмо е адресирано до Мануил Ласкарис Асен, управител на остров Имброс в 1442 г. (вж тук, П, № 71). От своя

367 събития вж тук II, № 53, бел. 11. Сп. Ламброс (ПП, II, 0. смята, че това писмо е адресирано до Мануил Ласкарис Асен, управител на остров Имброс в 1442 г. (вж тук, П, № 71). От своя страна Д. Закитинос (Despotat, И, р. 110, п. 4) приема, че то е било отправено до Матей Асен. 1П 1 ' Решителният аргумент в полза на идентификацията, предложена от Д. Заки 21 За това пратеничество, по време на което бил сключен договор с Алфонс V 2® Terminus ante quern: с писмо от 25 юни 1454 Алфонс V, крал на Неапол и Арагон, поискал от управителя на Коринт Матей Асен да го държи в течение на турските приготовления и придвижването на турската армия. Вж: Fr. Серопе. La politica orientale di Alfonso di Aragona. Archivio storico per le provincie Napoletane, XXVII, 1902, 823 — 824. При Матей Асен пристигнал Munyo Mdxia, пратеник на Алфонс V (Пак там, XXVIII, 1903, р. 189). Вж: Zakythenos. Despotat. Т. 1, р. 281. За по-особеното положение на Матей Асен говори убедително цитираното погоре писмо на крал Алфонс V. 368 Според Критовул (III, 7, 7: p. 229) Матей Асен се съгласил да капитулира веднага — нещо, което противоречи на останалите извори (Халкокондил).

Вж: Zakythenos. Despotat. Т. 1, р. 281. За по-особеното положение на Матей Асен говори убедително цитираното погоре писмо на крал Алфонс V. 368 Според Критовул (III, 7, 7: p. 229) Матей Асен се съгласил да капитулира веднага — нещо, което противоречи на останалите извори (Халкокондил). Дали това се дължи на преднамерено неточно предаване на събитията или пък на факта, че те са разказани по-сгъстено и в случая Критовул ни съобщава само крайния резултат от обсадата на Коринт? Матей Асен предал града на султана. Това известие следва съобщението, че той е склонен да капитулира; Sphrantzei. Minus. XXXVIII, 2: p. 110 (той дава точната дата на падането на Коринт). Според Дукас (Ducat, XLV, 12: p. 425) Мохамед II завладял „тгрсогоу т(я> К(Jpwdov toxev Hvcu noXipov“. Превземането на Коринт от турците е намерило отражение в много кратки хроники. Вж: Chr. byz. brev. Т. 1, No 33, 35, 36, 40, 55, 56, 58, 60, 63, 69, 70, 107, р. 254, 288, 293, 314, 400, 407, 420, 453, 475, 530, 547, 670. Вж също"Exi. Xpovwifi, ed. Sathas, p. 574; ed. Lambros, p. 21; Zcjpac xpoi>o<6v, p. 98; Dorothee de Monembaiie. B^Xton toTopmov, Б? Пак там, III, 20, 6: p. 286. 53 Пак там, III, 20, 7: p. 257. 24 Фамилията на Асеневци... 369 Точната дата ни е известна от Сфранцес: Minus, XLIV, 1: р. 134.

B^Xton toTopmov, Б? Пак там, III, 20, 6: p. 286. 53 Пак там, III, 20, 7: p. 257. 24 Фамилията на Асеневци... 369 Точната дата ни е известна от Сфранцес: Minus, XLIV, 1: р. 134. Доказателство, че упреците, които се отправят към Матей Асен, биха могли да бъдат отправени със същото основание и успех към по-голямата част от морейската знат.

ГЧ A

№ 55. НА АСЕНИНА (†1467) Дъщеря на Матей Асен, шурей на деспот Димитър Палеолог (I, № 54) (нейната майка е била дъщеря на Йоан Евдемонос, месадзон). Не знаем никакви подробности за живота ѝ, освен че починала наскоро след баща си (29 март 1467); „' 0 6£ ’Аоаг [Матей] eX0u>v ек тг}яШооvac кей акоооас то Ьрара, ек тцс xoXrjc neoco ev aodeveia етеХеоо-paev сос ev oXfjcp be aveOave каt r) dv^arpp аотоЪ.” 3 370 Дъщеря на Павел Асен (I, №53), сестра на Матей Асен (II, №54) и Симонида (монахиня Софросини — II, №58). Годината и мястото на раждането й са неизвестни. На 16 април 1441 г. тя се омъжила за деспот Димитър Палеолог, чиято първа съпруга Зоя, дъщеря на великия дук Параспондил, била починала наскоро. Сватбата станала против волята на императорското семейство в Месемврия, където Теодора се озовала заедно с баща си, напускайки тайно столицата Константинопол. От брака си с деспот Димитър тя имала дъщеря на име Елена, родена през април 1442 г. и може би един син. До 1449 г. тя по всяка вероятност пребивавала със своя съпруг на остров Лемнос (апанаж на Димитър Палеолог), а от септември 1449 г. — в Мистра, когато деспот Димитър получил като апанажно владение югоизточната част на Морея. В изворите е титулувана (ЗасцХюоа и beoiroiva).

До 1449 г. тя по всяка вероятност пребивавала със своя съпруг на остров Лемнос (апанаж на Димитър Палеолог), а от септември 1449 г. — в Мистра, когато деспот Димитър получил като апанажно владение югоизточната част на Морея. В изворите е титулувана (ЗасцХюоа и beoiroiva). След май 1460 г., когато Морея била завладяна от турците, тя споделила съдбата на своя съпруг и се настанила в Адрианопол. Нейната смърт, последвала твърде скоро смъртта на деспот Димитър и на дъщеря й Елена, може да бъде ограничена между септември 1470 и август 1471 г. 1 Да се прави някакъв сериозен извод от датата на нейната женитба (16 април 1441) за годината на раждането й, е неуместно. През 1441 г. Теодора би могла да бъде и на 15, и на 25 г., т.е. би могла да бъде родена и в 1426, и в 1416 г. Съществуват някои неясноти и грешки. Така например Сп. Ламброс (ПП, 1, с. 337) пише: „А oavwa [©eoSwpaj diry&rqp (sic!) M атдаюи 'Aodvr)t<ri>$vyos Агцлугрию ПаХшоХоy o v От своя страна Д. Закитинос (Despotat. T. I, с. 287) твърди: „Ladernieremou-No 22, p. 187; No 29, 12: p. 216. След покоряването на Пелопонес (1460) била дадена за съпруга на султан Мохамед II. Л. Брейе (Byzance, с. 429) отнася неправилно това събитие към 1458 г., като вероятно се е подвел от Sphrantzes.

T. I, с. 287) твърди: „Ladernieremou-No 22, p. 187; No 29, 12: p. 216. След покоряването на Пелопонес (1460) била дадена за съпруга на султан Мохамед II. Л. Брейе (Byzance, с. 429) отнася неправилно това събитие към 1458 г., като вероятно се е подвел от Sphrantzes. Minus, XXXVIII, 5: с. 110. Починала наскоро след баща си деспот Димитър, между септември 1470 и август 1471 г. Вж: Sphrantzes. Minus, XLVI, 9: с. 142; Chr. byz. brev., No 34, 36: с. 277 (Пак там, II, с. 515); Hist. polit., с. 36. Сфранцес (Minus, XLIII, 3: с. 134; Majus, IV, 22, 14: с. 568) съобщава друга версия за смъртта на Елена, която е в противоречие с останалите известия, а именно: през лятото на 1467 г. в Константинопол, Адрианопол, Галиполи и околностите избухнала голяма чумна епидемия, 371 която отнела живота на десетки хиляди хора, сред които била и „дъщерята на де- 229. В черквата на манастира Мега Спилеон (край Калаврита — Пелопонес) е запазено интересно изображение от XV в. То се намира от дясната страна на Богородица, има размери 1 х 0,56 м и представя едно дете. Лицето на невръстното е бяло и контрастира с тъмните червени тонове на косата и императорската хламида, която е украсена с двуглави орли, обградени с кръгове и дракони.

Лицето на невръстното е бяло и контрастира с тъмните червени тонове на косата и императорската хламида, която е украсена с двуглави орли, обградени с кръгове и дракони. Между главата на детето (и нагоре от нея) и изображението на Богородица са разположени един надпис (отчасти повреден) и една епиграма в ямбически триметри. Тъй като за нас е по-интересен надписът, който обяснява кое е изобразеното лице, ще го възпроизведем изцяло: IS2ANNHZ ДУКАХ АГГЕАОХ ПАЛАЮЛОГ РАУЛ ЛА2КАРН ТОРНИТЗН 4>ИААНеРфиниОХ О АЗАНН...ТНЗ УФНЛОТАТНХ К ФИЛОХРИЕТУ АЕЗИ I ОI НЗ А УТОКРАТОРИЗЗН 24 или ‘ludivvт?9 Лойкас •"АууеХос ПаХсиоХйуос Таоух Ааокарн; Топидрфиjc 5-Ф1- Хавдрсдиттии/орг; Ь ’Аоагт)?. рjc о\1/т]Хотатт1а кси ^гХохрютос беогирцивртс аигократбрюот]<:. Надписът свидетелствува недвусмислено, че изобразеното дете принадлежи към фамилията Асен. От изброените осем епонима — нещо наистина необичайно дори и за тази епоха — епонимът Асен е основен. Въпросът, който стои пред нас (да установим по възможност точната му генеалогия и мястото му сред многобройните членове на фамилията) никак не е лек7. Единственото указание (освен многобройните епоними, разбира се!) е споменатата в последните два реда „деспина автократорица“8. За съжаление това споменаване е недостатъчно.

Въпросът, който стои пред нас (да установим по възможност точната му генеалогия и мястото му сред многобройните членове на фамилията) никак не е лек7. Единственото указание (освен многобройните епоними, разбира се!) е споменатата в последните два реда „деспина автократорица“8. За съжаление това споменаване е недостатъчно. Първо, липсва името на императрицата; второ, повреденото място в четвъртия ред, след 6 ’Аоаврjc ни лишава от възможността, както писа навремето Закитинос, да узнаем дали представеното на изображението лице е усвоq или bovxoq на въпросната императрица, т. е. дали то е неин потомък, или 372 Облеклото, с което е представено детето — императорска хламида, изпъстрена с двуглави орли (вероятната емблема на фамилията Палеолог) лица — Йоан... Асен и анонимната императрица. За да отидем по-нататък вече от шестдесет години гръцкият археолог Г. Сотириос допусна, че на интересуващото ни изображение е представен син на Димитър Палеолог нето на родствена връзка между Йоан Асен и последните владетели на Морея е единствено верният път. Всяка друга идентификация би била много по-несигурна. Тук разполагаме с две възможности, а именно: 1) Йоан Асен е син на Димитър Палеолог; 2) Йоан Асен е син на него лишено от основание, тъй като деспотьт е бил женен за Катерина Закария Асенина (Приложение I, №1), и един негов син би могъл да си припише телно.

Тук разполагаме с две възможности, а именно: 1) Йоан Асен е син на Димитър Палеолог; 2) Йоан Асен е син на него лишено от основание, тъй като деспотьт е бил женен за Катерина Закария Асенина (Приложение I, №1), и един негов син би могъл да си припише телно. Манастирът Мега Спилеон се намирал на територия, подвластна Андрей и Мануил, и три дъщери — Елена, Зоя (София) и Na ни е добре позната. Ако Йоан Асен е бил син на Тома Палеолог, то той би могъл майка била дъщеря на последния княз на франкска Морея Чентурио- Ако приемем, след изложените съображения, че Йоан Асен е син 1444 г. (през 1442 е родена дъщерята на Димитър Палеолог и Теодо мето, когато неговият баща се намирал на остров Лемнос. Изображение Палеолог получил като апанажно владение югоизточните части на Пело понес и се настанил в Мистра. 1 £ to т 1? р i о v,'Н е1кои>, а. 30. 6 Според Г.Сотириос(2 co тт)p i o v,f H cwcwf, a. 39) за византийците е било характерно налагането на два епонима. Примери за използуването на повече от два епонима има достатъчно много и едва ли е необходимо да ги посочваме.

р i о v,'Н е1кои>, а. 30. 6 Според Г.Сотириос(2 co тт)p i o v,f H cwcwf, a. 39) за византийците е било характерно налагането на два епонима. Примери за използуването на повече от два епонима има достатъчно много и едва ли е необходимо да ги посочваме. В нашия случай интересен е не само броят на епонимите — 7 (освен основния — Асен), но Дукас и Аигел се дължат на брака на Иван І Асен с Ирина, дъщерята на Теодор 373 Мануил Комнин Раул Асен (II, №15) [неговата съпруга е била Дука, така че техен потомък спокойно би могъл да си прикачи и този епоним]; Торник — Михаил Комнин Торник Асен (II, №21) и т. н. 7 Заради различните си епоними Йоан Асен фигурира в няколко просопографски изследвания, но в повечето от тях не е направен никакъв опит за идентификация: Polemis. The Doukai, No 69, 104 — 105; Schmalzbauer. Die Tomikioi, No 27, 133 — 134; Fassoulakis. Raoul, No 72, p. 89. Единствено Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 193, p. 96) предложи една неприемлива идентификация на Йоан Асен (вж тук, бел. 10). 8 Според Г. Сотириос (Zcjtt) р{ов*Неl)(.uv, а. 41) императрицата от надпи Според Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 193, p. 96) „Ег [Йоан Асен — И. Б.] war vielleicht der frühere Herr von Arkadia.

8 Според Г. Сотириос (Zcjtt) р{ов*Неl)(.uv, а. 41) императрицата от надпи Според Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 193, p. 96) „Ег [Йоан Асен — И. Б.] war vielleicht der frühere Herr von Arkadia. Er floh nach Rouland zur Zarin Sophia”. В подкрепа на това си твърдение гръцкият учен се опира на едно изказване на В. Лоран (V. Laurent. EO, XXIX, [1930], 495 — 497 — рецензия на посочената в бел. 10 статия на митрополит Атинагорас). За съжаление, на посоченото място няма нищо подобно. Други доказателства в подкрепа на предложената идентификация А. Пападопулос няма. Изображението и първите четири стиха от епиграмата (оплакване на незнайния поет, че тази млада издънка [Йоан Асен] била отрязана преждевременно) свидетелствуват, че Йоан Асен е починал твърде млад: "12 pot rrpb с5рас йи?ос ^ктетрррйиор I бе проксцрой тойто уЬосекорре»кя> I бе к\аЬо1' tfdXХота UaXawXdycov PamXicov крат[отсл>ek yf\v тгеооvra'

№58. СИМОНИДА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА (МОНАХИНЯ СОФРОСИНИ) (преди 1453 — след 1463) Симонида Палеологина Асенина (монахиня Софросини) е позната единствено по две писма, адресирани до нея от патриарх Генадий Схоларий. Няма съмнение, че и двете писма са отправени до едно и също лице, независимо от това, че адресите са различни. В първото получателката е назована „госпожа Симонида Палеологина Асенина”!. Това указание, макар и интересно, е недостатъчно за идентификацията на визираното лице (още повече, че писмото не съдържа някакви конкретни данни). То предлага две почти равностойни възможности (както предложи на времето Сп. Ламброс): Симонида е Палеологина по рождение, а е омъжена за лице от фамилията Асен; тя произхожда от Асеневата фамилия, а съпругът й е Палеолог. Твърде трудно е без използуването на допълнителни данни да се предпочете една от двете възможности. 374 Второто писмо, или по-скоро неговият адрес, служи до известна степен като ключ за решаване на загадката. Той е следният: „Т?} ката Qebv ev-yeveoTaTr] кшпщияатт}Kvpia рои ка\ dbe\yprj r f? c ифт/Хотатрс PaoiXtbar), rf? кора Zcjifipoovvy тт} povaxaTc^” 4 Коя е императрицата (принцесата), чиято сестра е монахинята Софросини? Навремето Сп. Ламброс предположи, че зад това упоменание се крие съпругата на деспот Димитър Палеолог — Теодора Асенина (II, №56). Това допускане (възприето по-сетне и от М. Жюжи) е най-вероятното.

c ифт/Хотатрс PaoiXtbar), rf? кора Zcjifipoovvy тт} povaxaTc^” 4 Коя е императрицата (принцесата), чиято сестра е монахинята Софросини? Навремето Сп. Ламброс предположи, че зад това упоменание се крие съпругата на деспот Димитър Палеолог — Теодора Асенина (II, №56). Това допускане (възприето по-сетне и от М. Жюжи) е най-вероятното. Теодора е назована „василиса” многократно и в различни извори — дори и от самия Генадий Схоларий. Тази идентификация в същото време е убедително доказателство и за отъждествяването на Симонида Палеологина Асенина с монахинята Софросини. И така, Симонида Палеологина Асенина е дъщеря на Павел Асен (II, №53), сестра на Матей Асен (II, №54) и на Теодора Асенина (II, №56). Това, което знаем за нея, е твърде малко. Не разполагаме с никакви данни за годината и мястото на раждането й, за нейния жизнен път до оттеглянето й в манастир (струва ни се, че няма основание да допуснем, че тя е била омъжена за лице, носещо фамилията Палеолог — присъствието на това име в адреса на първото писмо се дължи по всяка вероятност на далечните родствени връзки между Асеневците и Палеолозите, какъвто бил случаят и с Матей Асен). Кога Симонида Асенина се е оттеглила в манастир и е станала монахиня Софросини?

Кога Симонида Асенина се е оттеглила в манастир и е станала монахиня Софросини? Писмото, в което тя е назована с мирското си име, е писано преди 1453 г., т. е. преди падането на Константинопол, тъй като то е подписано 'О £Ха*1- ог<к Геууабкк — подпис на обикновен монах, което свидетелствува недвусмислено, че Генадий все още не е бил избран за патриарх (6 януари 1454) 1° във второто писмо тя вече е монахиня Софросини. Кога е станало това? Заедно с писмото Генадий й изпраща и едно свое съчинение, написано в манастира „Св. Йоан Продром” (край Серес) в 1458 г., след първия си патриархат1*. Може ли да се установи точната дата? Според М. Жюжи писмото е писано между 1462 и 1463, c’est-à-dire entre le second patriarcat et le troisieme. Не ни е ясно защо покойният учен е избрал това време. Вторият патриархат на Генадий Схоларий, според последните проучвания, се отнася към края на април — началото на май — края на юни — началото на юли 1463 г., а третият — към юли — август 1464 — края на лятото 1465 г. Струва ни се, че и двете възможности не са за пренебрегване.

Следователно, terminus post quem за замонашването на Симонида е 1458 г. (написването на въпросното съчинение на Генадий Схоларий), a terminus ante quem — краят на лятото на 1465 г. За точната дата можем само да предполагаме: а) това е станало наскоро след падането на Константинопол (29 май 1453) (ако тя е пребивавала във византийската столица?); б) след 1460 г., т. е. след окончателното овладяване на Морея от турците (ако тя е живеела, заедно със своята сестра Теодора, в Мистра?). Къде се е намирал манастирът, в който тя се е оттеглила? Не би могло да се каже нищо положително по този въпрос. Мнението на Ламброс, възприето и от Жюжи, че манастирът трябва да се търси нейде из Пелопонес, почива на съображението за тесните връзки на Павел Асен с Морея. Според нас единственото, което би могло да се твърди с увереност е, че манастирът, в който Симонида (вече монахиня Софросини) е намерила убежище и покой, е бил извън Константинопол. Разбира се, нищо не 375 Димитър Асен е без съмнение потомък на Асеневата фамилия.

Според нас единственото, което би могло да се твърди с увереност е, че манастирът, в който Симонида (вече монахиня Софросини) е намерила убежище и покой, е бил извън Константинопол. Разбира се, нищо не 375 Димитър Асен е без съмнение потомък на Асеневата фамилия. Неговата кариера — познаваме онази част от нея, която е свързана с Пелопонес — предполага да се потърсят по-тесни родствени връзки с някои други представители на фамилията, също свързали живота си със съдбата на тази византийска провинция, а именно: Павел Асен (II, №53) и неговите деца Матей (II, №54) и Теодора (II, №56). Първи Сп. Ламброс подхвърля идеята, че Димитър Асен е „брат на шурея на деспот Димитър Палеолог, Матей Асен и син на Павел Асен” 1. Това мнение, изказано без да се остави каквато и да била възможност за отстъпление, бе възприето безрезервно от Д. Закитинос, Н. Томадакис и П. Топинг. Докато Д. Закитинос несъмнено бе повлиян от категоричното мнение на учен като Сп. Ламброс, а П. Топинг от своя страна се опря на авторите на Д. Закитинос — безспорно един от най-добрите познавачи на Морея — то единствено Н. Томадакис се опита да се аргументира, като се позова на Халкокондил. Тези му позовавания обаче почиват на смесва- 376 нето на две лица: Димитър Асен и Матей Асен.

Тези му позовавания обаче почиват на смесва- 376 нето на две лица: Димитър Асен и Матей Асен. Трябва да отбележим категорично, че Халкокондил споменава Димитър Асен (с името и фамилията му) само веднъж — когато описва обсадата и превземането жената на господаря Димитър Палеолог коаврл топ тов фиеусвос уяткос абе\*р6в”) 6 — характеристика, която отсъствува при Димитър Асен. Следователно, липсват каквито и да било доказателства за преки роднински връзки между Димитър Асен и семейството на Павел Асен (баща — син или чичо — племенник). Тогава би било редно да си задаонези, които го следват? Безспорно те са подведени от едно съвпадение вали в Пелопонес в последното десетилетие преди турското завоевание (1460), и то в тази част на Морея, която е била подвластна на деспот Димитър Палеолог: от това съвпадение (случайно или не?) вероятно твърдение. Оскъдните изворови данни, които са в наше разположение, не позволяват да узнаем с положителност нищо друго освен отделни моменти от кариерата на Димитър Асен — моменти, на които ще се спрем по-долу. За нас остават неизвестни както мястото, където се е родил (Константинопол?), така и годината, когато се е родил. И тук сме прину Асен. Би било интересно да узнаем отговорите и на други въпроси, а именно: кога и как Димитър Асен се е появил в Морея?

За нас остават неизвестни както мястото, където се е родил (Константинопол?), така и годината, когато се е родил. И тук сме прину Асен. Би било интересно да узнаем отговорите и на други въпроси, а именно: кога и как Димитър Асен се е появил в Морея? Дали това е станало преди 1449 г. или пък след тази година и неговото установяване спот Димитър Палеолог? Изворите и тук не могат да ни помогнат, тъй като липсват сигурни данни. Единствените опорни точки за възстановяване на биографията преди турското завоевание. Като управител (кефалия) на Мухли Димитър Асен е поменат в три групи разнородни и датиращи от различ документ, датиращ от март 1453 г. С него венецианският сенат натова дие, за загубите, понесени по вина на деспот Димитър Палеолог, който Навплион и Аргос. Според Д. Закитинос „просопографията на управителите на Мухли не съдържа нищо друго освен едно име — това анонимният кефалия от въпросния документ би могъл да бъде само нашият Димитър Асен. 377 За втори път Димитър Асен е споменат като управител на Мухли, този път сигурно, пак във венециански документ, датиращ от 12 ноември 1456 г.1* От това писмо, адресирано до управителите на Негропонт („Scriptum rectoribus Nigropontis circa oblationem factam per chyr Demitrium Assani..

377 За втори път Димитър Асен е споменат като управител на Мухли, този път сигурно, пак във венециански документ, датиращ от 12 ноември 1456 г.1* От това писмо, адресирано до управителите на Негропонт („Scriptum rectoribus Nigropontis circa oblationem factam per chyr Demitrium Assani.. е видно, че Димитър Асен е предложил да предаде крепостта Мухли на Венеция и по този начин да получи подкрепата и закрилата на могъщата република на св. Марко. От по-нататъшните събития знаем, че замисленото предаване на Мухли не е било осъществено. Защо и по чия вина, остава неизвестно. За последен, трети път (точно датиран!) Димитър Асен е отбелязан като управител на Мухли в група извори (Сфранцес, Псевдосфранцес, Критовул, Халкокондил, „Хроника на турските султани”) 12, в които е описано (някъде по-кратко, някъде по-подробно) овладяването на града от султан Мохамед II 13. От изброените дотук извори е видно, че Димитър Асен е бил свързан със съдбините на Мухли най-малко от началото на 1453 г. (ако приемем предложената от Д. Закитинос идентификация' на анонимния „chiefalia Muchli” с нашия Димитър Асен) до юли 1458 г. Има ли данни, които биха ни позволили да увеличим или да съкратим времето, през което той бил управител на Мухли или пък да го потърсим нейде извън този пелопонески град?

Някои изследвали приемат, и то категорично, че Димитър Асен преди да бъде назначен за кефалия на Мухли, бил за известно време управител на Коринт. Е. Трап дори уточнява и годината — 1444 г. Да видим на какво се основава подобно твърдение. На две места в „История патриархика” 16 и „Туркогреция” 17 на Мартин Крузиус Димитър Асен наистина е посочен като управител на Коринт. Но трябва да се отбележи веднага, че и в двата извора няма никакви хронологически указания (интересно откъде Е. Трап е взел посочената година?). Важно е да се отбележи и нещо друго: и в двата текста (те възхождат към общ първоизточник) Димитър Асен е второстепенно действащо лице (героиня на разказа е неговата дъщеря) и съдбата му не е свързана с Мухли — единствения сигурен момент от биографията му. Мисля, че тук се сблъскваме с досадна грешка — и в двата извора вместо Мухли стои Коринт. Тази грешка би могла да се дължи на смесването на Димитър Асен с Матей. Като не забравяме твърде честото упоменаване на Матей само с фамилното му име, това обяснение става напълно логично и приемливо. Е. Трап се опитва да установи още едно звено от кариерата на Димитър Асен, като допуска, че между 1448 и 1453 г. той бил управител на Навплион1^.

Като не забравяме твърде честото упоменаване на Матей само с фамилното му име, това обяснение става напълно логично и приемливо. Е. Трап се опитва да установи още едно звено от кариерата на Димитър Асен, като допуска, че между 1448 и 1453 г. той бил управител на Навплион1^. Единственият аргумент в подкрепа на това твърдение е познатият трактат на Георги Амируцес, посветен на събора във Флоренция. Трактатът е онасловен: „А|л?Ройт?т? ^чХооб^ои тгр'oq fiy e p o v a NaunAibv A riu rjT p C o v n e p 'i t £>v (v ту i v Ф А с о р е т а o v v o b ip oi>p0e0T?KOTtoi>” 20. Е. Трап категорично идентифицира „игемона” на Навплион Димитър с Димитър Асен. На какво основание? За нас това остава неизвестно. Преди австрийския учен на този трактат на Г. Амируцес (и преди всичко на идентификацията на неговия адресат) се спря Д. Закитинос. Ето какво писа той по този повод: „Д n’est cite' ici que pour avoir ete adress£ rrpbc ftyepova NavirXiov a savoir au gouvemeur de Mouchli Demet rius Asan..,” 22. Цитираната фраза е твърде интересна: от една страна, 378

Ето какво писа той по този повод: „Д n’est cite' ici que pour avoir ete adress£ rrpbc ftyepova NavirXiov a savoir au gouvemeur de Mouchli Demet rius Asan..,” 22. Цитираната фраза е твърде интересна: от една страна, 378 Д. Закитинос е убеден, че трактатът-писмо е адресиран до Димитър Асен; но, от друга страна, той сякаш е не по-малко убеден, че Димитър Асен е бил управител на Мухли, но не и на Навплион! За да приключим този ненужен спор според нас, трябва да се спрем на един въпрос, който в никакъв случай не бива да се подминава, когато се прави опит за идентификацията на „игемона Димитър”, а именно: съдбините на град Навплион. Поразяващо е, че не е обърнато внимание на факта, че по времето, когато Амируцес е съставил своя трактат (1448 — 1453) Навплион не е бил подвластен на никой от двамата морейски деспоти — Димитър или Тома Палеолог, а е бил венецианско владение (наред с Аргос, Корон и Модон)! И наистина, Навплион заедно с Аргос, на 12 декември 1388 бил продаден на републиката на св. Марко от Marie d’Enghien. Венеция успяла да встъпи в своите права още на следната 1389 г. (докато Аргос бил подчинен едва в 1394-25) и да приобщи твърде скоро Навплион към републиката.

И наистина, Навплион заедно с Аргос, на 12 декември 1388 бил продаден на републиката на св. Марко от Marie d’Enghien. Венеция успяла да встъпи в своите права още на следната 1389 г. (докато Аргос бил подчинен едва в 1394-25) и да приобщи твърде скоро Навплион към републиката. В него започнало да действа морейското феодално право, фиксирано в „Асизите на Романия” — за Навплион било предназначено едно от четирите копия на „Асизите” (съставени на венециански диалект), изпратени от Синьорията през 1421 г. (останалите били за Негропонт, Корон и Модон). Тъкмо през времето, което ни интересува, византийците от Морен тревожели венецианските владения Аргос и Навплион — през 1451-2, 1453 г. Последното нападение било ръководено от деспот Димитър Палеолог и от анонимния кефалия на Мухли, който според Д. Закитинос е идентичен с Димитър Асен! Навплион бил венецианско владение чак до 1540 г., когато бил завладян от османците. Можем ли при това положение да твърдим, че трактатът на Георги Амируцес е адресиран до Димитър Асен, управител („игемон”) на венецианската територия Навплион (sic) (преди това управител на Коринт!), а наскоро след това управител на Мухли — град, подвластен на деспот Димитър Палеолог! Струва ни се, че не бихме могли. И така, Димитър Асен не е бил управител нито на Коринт, нито пък на Навплион. Неговата кариера, както свидетелствуват изворите, е била свързана с Мухли.

Струва ни се, че не бихме могли. И така, Димитър Асен не е бил управител нито на Коринт, нито пък на Навплион. Неговата кариера, както свидетелствуват изворите, е била свързана с Мухли. Появил се в Морея след септември 1449 г. (установяването на деспот Димитър Палеолог в Мистра?), през 1453 г. той вече е засвидетелствуван като управител на важната твърдина Мухли (почти по същото време неговият роднина Матей Асен е бил изпратен в Коринт — вж тук, II, №54). Димитър Асен останал в Мухли до 1458 г., когато градът бил покорен от турците, по време на големия поход на султан Мохамед II срещу Морея (май — август 1458). Превземането на Мухли е факт, който е привлякъл вниманието на мнозина съвременни историци и хронисти, които са го отразили по разному — някои с едно-две изречения (Сфранцес) 32, а други доста обстойно (т. нар. „Хроника на турските султани”) 33. Независимо от обема на разказа, събитията, намерили място в него, общо взето, са предадени по един и същ начин: султанът пристигнал край Мухли през юни 1458 г., устроил своя лагер на добро място и войската му обсадила града, който бил укрепен с три реда стени. Една от първите мерки на Мохамед II била да прекъсне течащата вода на крепостта, от което започнали да страдат и хората, и животните.

Една от първите мерки на Мохамед II била да прекъсне течащата вода на крепостта, от което започнали да страдат и хората, и животните. След като османците на няколко пъти атакували различните укрепителни пояси на града и след преговорите с неговия управител (еднократно или двукратно според 379 различните автори) „6 ка\Ьс ка-уадд<;(ка\1КпуадЬ<;) ’Аоаит?с AijpTjrptoc"(както го нарича Сфранцес) бил принуден да предаде Мухли на султана. Оттук нататък следите на Димитър Асен се губят. Очевидно той е преживял падането на Мухли, но дали е останал там, или се е преселил другаде (според разпространената практика, или пък в 1460 г. е последвал дъщеря си в Константинопол?), не може да се каже. Димитър Асен бил женен (името на съпругата му е неизвестно) и имал четири деца — трима синове: N.II, №60), Алексий (II, №61) и Йоан (II, №62), както и една дъщеря — Na. Асенина, наречена от съвременните учени Мухлиотиса (II, №63). Струва ми се невъзможно да допуснем, че Димитър Асен е бил родом от Морен. В различните извори неговата длъжност е означена по различному: (hp^vnjc, елархое, arxu>v- 15 PLP, 1. Nr 1492. 380 19 PLP, 1, Nr 1492. Основанията на Е. Трап за тази идентификация са ми неизвестни. Бих искал обаче да направя една бележка към неговия подход към изворите.

В различните извори неговата длъжност е означена по различному: (hp^vnjc, елархое, arxu>v- 15 PLP, 1. Nr 1492. 380 19 PLP, 1, Nr 1492. Основанията на Е. Трап за тази идентификация са ми неизвестни. Бих искал обаче да направя една бележка към неговия подход към изворите. Приемайки идентичността на „игемона на Навплон” с Димитър Асен, той отхвърля възможността за отъждествяване на анонимния „кефалия на Мухли"(1453) с Димитър Асен — нещо, което би могло да бъде прието с много по-голямо основание. Очевидно в двата случая австрийският учен оказва различно доверие на двата извора, с които работи, а те са поне равностойни! Във венецианския документ от март 1453 г. се говори за неизвестен по име кефалия на Мухли, а Димитър Асен наистина е бил управител на този град — факт, засвидетелствуван категорично. Случаят с адресата на трактата на Г. Амируцес е доста по-различен — единственото основание за идентификация на „игемона на Навплон” с Димитър Асен е еднаквостта на собствените имена. Но това основание, както ще видим по-долу, е извънредно недостатъчно. Идентификацията на Димитър, управител на Навплон, на когото Амируцес е посветил своя трактат, излиза извън обсега на моята работа. Достатъчно е да отбележа, че той не е идентичен с Димитър Асен.

Но това основание, както ще видим по-долу, е извънредно недостатъчно. Идентификацията на Димитър, управител на Навплон, на когото Амируцес е посветил своя трактат, излиза извън обсега на моята работа. Достатъчно е да отбележа, че той не е идентичен с Димитър Асен. Е. Трап е склонен да отъждестви Димитър Асен, управителя на Мухли, с негов едноименник, споменат в едно писмо на Ф. Филелфон, да види в негово лице пратеник на деспот Димитър Палеолог в Италия. Тази идентификация не почива на сериозна основа. Вж тук, II, №76. Сведение за синовете на Димитър Асен черпим от едно слово или по-точно съболезнователно писмо на Йоан Докианос, написано преди 1458 г. и запазено частично. Вж; Ларпро V. 1111,1, О. 249. Сп. Ламброс е публикувал само откъси от това писмо, взети от „Туркогреция” на М. Крузиус. Известни са ми два ръкописа с писма на Йоан Докианос, сред които е и съболезнователното послание до Димитър Асен. Единият се намира в библиотеката на Пенсилванския университет (Р. Тор - Най-големият син на Димитър Асен. Познат единствено от съболезнователното писмо на Йоан Докианос: „^ей тйчк ой pcreoxetr а ттрйто<: rrXeoveKTVfjaTos”1. Загинал във войните срещу турците преди 1458 г. 2 Terminus ante quem за написването на писмото: падането на Мухли в ръцете на турците и последното споменаване на Димитър Асен в историческите извори.

№61. АЛЕКСИЙ АСЕН (-|-преди 1458) Вторият син на Димитър Асен, също загинал в борбите срещу турците: „Т1роя 6 6cvTvpot; 6 xpvanSс rf)»' ^ vxfjv tKeTvo AXe£iос” 1

№62. ЙОАН ACEH (-J- преди 1458)

№ 63. Na. А С Е Н И Н А — „М У Х Л И О Т И С А"(около 1430 (?) - след 1470 (?)) Дъщеря на Димитър Асен (II, №59), позната в съвременната научна литература (или както писа Е. Льогран „vulgairement connue”) с прозвището Мухлиотиса. Годината на раждането ѝ е неизвестна, но като знаем, че към 1460 г. тя е имала трима синове — Матео, Габриеле и Жакопо, които впоследствие били зачислени в еничарския корпус (за съжаление, не знаем годината!), бихме могли да допуснем, че тя е родена някъде към началото на тридесетте години на XV в. Това, което знаем за дъщерята на Димитър Асен не е много, но пък в замяна на това е твърде интересно. В незнайна за нас година тя се е омъжила за Франко Ачиайуоли, син на Антонио II Ачиайуоли, дук на Атина (1439 — 1441) 3. След смъртта на Нерио II (1441 — 1451), чичо на Франко, властта в Атина била завзета от Клара Джиорджио, съпруга 382 на Нерио, която скоро се омъжила за Бартоломео Контарини, син на управителя на Навплион. Когато новобрачните поискали да бъде потвърдено от султана правото им да властвуват в Атина, те срещнали несъгласието на Мохамед II, който отдал предпочитанията си на своя фаворит Франко. През 1455 г. Франко Ачиайуоли се настанил в Атина.

Когато новобрачните поискали да бъде потвърдено от султана правото им да властвуват в Атина, те срещнали несъгласието на Мохамед II, който отдал предпочитанията си на своя фаворит Франко. През 1455 г. Франко Ачиайуоли се настанил в Атина. Добре приет от местните жители, новият дук на града съумял бързо да се разправи с Клара Джиорджио, като на първо време я затворил в Мегара, а след това я осъдил на смърт. Твърде скоро обаче султанът, подстрекаван от Бартоломео Контарини (той намерил убежище в двора му), изпратил срещу Атина един от своите генерали — Омар. Турците сравнително бързо овладели града (юни 1456), но Франко, затворил се в Акропола, оказал продължителна съпротива. В последствие той бил принуден да се предаде и получил като владение град Тива. Пребиваването му в този беотийски град било непродължително. През 1460 г. Мохамед II, връщайки се от своя победоносен поход в Морея, получил донос, в който се казвало, че някои атиняни подготвяли заговор с цел да върнат Франко в Атина. По заповед на султана десет атински благородници били арестувани и изпратени в Константинопол, а самият Франко бил предаден в ръцете на пелопонеския управител Заган паша, който твърде скоро го умъртвил. Смъртта на последния дук на Атина Франко Ачиайуоли донесла решителна промяна в живота на неговата съпруга — дъщерята на Димитър Асен.

Смъртта на последния дук на Атина Франко Ачиайуоли донесла решителна промяна в живота на неговата съпруга — дъщерята на Димитър Асен. По заповед на султана тя била отведена в Константинопол, а тримата й синове били зачислени в елитния еничарски корпус. Оттук нататък съдбата на „Мухлиотисата” наподобява роман с любовно-приключенски сюжет. Авторите, описващи тези години от нейния живот, са единодушни: тя била изключителна красавица („d’une éclatante beauté” — Е. Льогран). Вдовицата на Франко Ачиайуоли направила поразяващо впечатление на всички, които я видели — първо в Адрианопол, а после и в Константинопол. Но най-впечатлен от нейната невиждана хубост бил бившият протовестиарий на Трапезундската империя Георги Амируцес. Поразен дълбоко от красавицата (известна представа за неговите чувства можем да получим от две любопитни любовни четиристишия, написани от влюбения философ и хуманист), Амируцес решил да се ожени за нея. Това негово решение срещнало сериозна пречка — бил женен, имал две деца и съпругата му била жива. За да преодолее това препятствие Амируцес се обърнал за помощ към константинополския патриарх Йосиф, като поискал развод и разрешение да встъпи във втори брак. Патриархът категорично отказал да изпълни тази молба, заради което, по нареждане на султана, му била обръсната брадата (неговият еклезиарх пострадал още по-тежко — ампутирали му единия крак). След като не сполучил да се сдобие с патриаршеската благословия, Амируцес решил да мине и без нея.

Патриархът категорично отказал да изпълни тази молба, заради което, по нареждане на султана, му била обръсната брадата (неговият еклезиарх пострадал още по-тежко — ампутирали му единия крак). След като не сполучил да се сдобие с патриаршеската благословия, Амируцес решил да мине и без нея. Прогонил своята законна съпруга и се оженил за хубавата дукеса с разрешението на братовчед си Махмуд паша. Каква била по-нататъшната съдба на „Мухлиотисата”, не знаем, тъй като изворите пазят мълчание. Но в замяна на това научаваме какво се е случило с Георги Амируцес. Бившият протовестиарий не могъл да се радва дълго време на красивата си съпруга: един ден, играейки на табла, той внезапно починал. Султанът и Махмуд паша възприели тази изненадваща кончина като божие наказание за прегрешилия Амируцес. По всяка вероятност дъщерята на Димитър Асен преживяла смъртта и на втория си съпруг (1469 (?)). 383 (дъщерята на Димитър Асен) била то в Ьгбрат оч Т) Мухлиотиса, ск ртjc ггарпиос а в р ф ис рлоУхХтън”; - Legrand. Bibl. Hellen. T., p. 199:..cette dame vulgairement connue sous le nom de la Mouchliotissa (parce qu’elle était originaire du localité nommée Mouchli) като забравят, че то не се среща в изворите, а е дело на съвременен учен. Ние не знаем не само дали тя се е родила в Мухли (?), но и дори дали е живяла в този град.

Ние не знаем не само дали тя се е родила в Мухли (?), но и дори дали е живяла в този град. Видяхме, че нейният баща Димитър Асен (II, №59) е бил управител на Мухли между 1453 и 1458 г. (това поне са сигурните данни), а по това време неговата дъщеря вече е била омъжена за Франко Ачияуоли. T.l. Index, s. v. Междувременно Франко изпратил едно писмо до херцога на Милано Франческо Сфорца, с което изявявал желание да постъпи на служба при него като кондо- IV, 1, p.424. Двете любовни четиристишия, заедно с още три стихотворения, посветени 5opera, Д1ЕЕЕ, 2, 1885, 281 — 282;. Общоприето е схващането, че те са посветени Ей, стрелите летящи от твоите очи улучват сърцето на тези, които те гледат. Възпламенените [от любов] обичат и се радват. Ранените [от любов] заедно се милват. Уви, любов какво [по] раждаш! Уви, страст, какво създаваш!01 384 В хартиен ръкопис от първата половина на XIV в. (синаксар за месеците март — август), произхождащ от остров Родос, е запазена следната маргинална бележка: Хрюте (Зот?dei poi TovbovXov o'ov’lojavvri ’Aoavr)” (fol. 30 — 31): Според Политис-Колиас бележката датира от XIV - XV в.

№65. N. ACEH Вероятно копист, на когото дължим един препис от Хрониката на Михаил Глика (ръкопис от XIV/XV в. в манастира Кутлумуш). На края на текста (? *Er т^Хеi според Сп. Ламброс) се намира следната приписка:,JEcoc d>5e тЬ лерак rfjc ката тд. x P °vuia SiTj-y^oewc ГХикбс per 6 ГХик&с, ткрос 6* i v ао\ yeyovev сL 'Aadrrj” 1. Принадлежността му към Асеневата фамилия остава недоказана.

№66. ЙОАН ДУКА АСЕН В Атинския археологически музей е запазен печат със следната легенда: „Гра^ас о*ррау%а) lajarvou Донка тон ’Аааг” 1. Оскъдните данни не позволяват да научим нещо повече за Йоан Дука Асен или да го идентифицираме с някое друго познато лице от фамилията. Единственият представител на Асеневци, който е имал същото собствено име и двете фамилни имена „Дука Асен”, е Йоан Дука Ангелос Палеологос... Асен (II, №57). За съжаление изобразеният в църквата на манастира Мега Спилеон (край Калаврита — Пелопонес) Йоан Дука... Асен починал твърде млад^ и едва ли би могъл да бъде разглеждан като собственик на въпросния печат. Цитираният по-горе текст позволява да направим само едно предположение: Йоан е потомък на фамилията Асен по мъжка линия, а неговата майка била Дука, което и обяснява присъствието на това име в легендата на печата. 25 Фамилията ка Асеневци... 385 Текстът, с който разполагаме, не позволява да установим със сигурност дали тя е потомка на Асеневци или е била омъжена за представител на Асеневата фамилия. Към септември 1400 г., когато е издадено въпросното синодално решение, съпругът на Na. Асенина, назован само „ет тус тр;ге£т?с”, е бил покойник. Тъй като не познаваме нито един N. Асен, %. t тт?Ч rpajrtft?c (преди 1400), бихме могли да допуснем, че Na. Асенина принадлежи по рождение към фамилията на Асен.

Към септември 1400 г., когато е издадено въпросното синодално решение, съпругът на Na. Асенина, назован само „ет тус тр;ге£т?с”, е бил покойник. Тъй като не познаваме нито един N. Асен, %. t тт?Ч rpajrtft?c (преди 1400), бихме могли да допуснем, че Na. Асенина принадлежи по рождение към фамилията на Асен. На подобна мисъл навеждат и някои указания в самия текст. Така например тя е „[itrrb] ’AaaeetVrjc, rtjc tov iiu тг?<: трагге$г]<; eneivov урушкос” 3, но в същото време „п? кupia tov veptpoXtov, тт) 'AoavviVt?4*... t& v vpoyovcoe ‘Астат»>т?с&... airo tcjv yovecov rrjc ’AaaeviTj?6...’’.и т. н. Na. Асенина притежавала имоти в самия Константинопол — градина, продадена на дякона Георги Евгеник, друга, съседна на тази градина, дадена на дългосрочна аренда (ипотека?), по повод на които е издадено споменатото вече синодално решение.

№68. N. АСЕН N. Асен е известен от един документ, съхраняван в Дубровнишкия архив (Diverse cancellanae, XLII, ff. 129 — 130), датиращ от 13 април 1423 г. С този документ се уреждат отношенията между „nobilis vir dominus Asan”, пратеник на византийския император, и един влах, който трябвало да приготви пет коня за N. Асен и придружаващите го лица. За съжаление документът съдържа само условията на сключеното споразумение, но никакви допълнителни сведения за мисията на N. Асен, освен това, че той отивал при великия воевода на Босна Сандал Хранич Косача. Липсата на други извори не позволява да узнаем нищо повече за това пратеничество на император Мануил II Палеолог, нито пък за самия N. Асен. 386 Дъщеря на Исаак Асен (II, №40) и Анна Асенина Палеологина (II, №41). Била омъжена за Георги Филантропин и имала една дъщеря, която починала твърде млада, преди да достигне брачна възраст.

№70. НИКИФОР АСЕН (ок. 436) По всяка вероятност Никифор Асен бил един от византийските представители на събора в Базел (23 юли 1431 — 23 декември 1437). Приятел — неизвестно откога и откъде — на Франческо Филелфо. Споменат в едно писмо (6 октомври 1436) на последния до Димитър Иалеас („Аг1рт]тр1оз та) ТаХеа”) 2, който също се е намирал в Базел. Всички опити да бъде идентифициран Никифор Асен или да се научи нещо повече за живота му, останаха напразни. 'Aodpr/p”

№71. МАНУИЛ АСЕН ЛАСКАРИС (ок. 1438/39 - ок. 1444?) Мануил Асен Ласкарис е бил управител на остров Имброс между 1438/39 и 1444 г. Дейността му на този егейски остров е засвидетелствувана от два надписа и Cod. Vat. Lat. 52504 (опитът да бъде идентифициран с неизвестния по име Асен, кореспондент на Георги Генадий Схоларий, е неубедителен). Сведенията, с които разполагаме, не са особено богати: от надписите узнаваме, че той е възстановил крепостните стени — действия, свързани с основаната му грижа да организира отбраната на острова от нарастващата османска заплаха. По всяка вероятност, към 1445 — 1446 г. той се завърнал в Константинопол (бил заменен с Георги Палеолог Дермокаит — последния византийски управител на остров Имброс), но каква е била неговата по-нататъшна съдба, не знаем. 2 И двете дати са условни и се определят от изворите, с които разполагаме. Нищо не пречи Мануил Асен Ласкарис да е бил на остров Имброс и преди 1438 г. 387 7 Ако приемем, че Мануил Асен Ласкарис е баща на Александър Асен, кореспондент на папа Пий II, то към 1459 — 1461 г. Мануил Асен вече не бил между живите. Вж тук, II, №82.

№72. N. АСЕН Споменат в кратка маргинална бележка в един гръцки ръкопис от XV в., съдържащ части от „Анабазис” (книга 7) и „Киропедия” на Ксенофонт. За съжаление писаното от скриптора не съдържа почти нищо относно биографията на въпросния Асен. Научаваме само, че той е „най-благородният”, което свидетелствува, че е потомък на Асеневата фамилия и че покровителствувал кописта, негов приятел. Маргиналната бележка е дело на същата ръка, която е писала и основния текст 3. Следователно N. Асен е живял през първата половина на столетието (преди падането на Константинопол?). Всякакъв опит да бъде идентифициран би бил неоправдан и неуспешен.

№73. ХРИСТОФОР АСЕН (ок.1438) Познат ни е от два документа от Дубровнишкия архив. В „Libri dei mandati (reg. 1434.—1439), fol. 173 (9 юни 1438) сечете: „Provido viro Cristoforo Assani Paleologo, florenos auri de Camera 18, pro residuo sue provisionis.” На полето на същия лист е отбелязано: „pro Cristoforo Assani Paleologo, Greco”. Последното, трето споменаване е в „Introitus et exitus, reg. 402, fol. 137: „Cristoforo Assagni Paleologo”. Двойната фамилия Асен Палеолог показва недвусмислено, че Христофор е потомък на Асеневци. Много трудно е да се обясни неговото присъствие в Дубровник — във всички случаи той не е идентичен с N. Асен, императорски посланик в 1423 (Diverse cancellariae, XLII, ff. 129 — 130 — вж тук, II, №68). Отбелязан е единствено от Ф. И. Успенски, а писаното от Н. Йорга не само че не съдържа нищо съществено, но и представя в по-грешна светлина фамилията Асен. 388 Румънския учен едва ли се нуждае от коментар.

№74. N. АСЕН Кореспондент на Йоан Евгеник; получател на едно писмо, което за съжаление не е датирано. Освен това съдържанието не подсказва почти нищо за времето, когато е написано писмото и за личността на N. Асен. Единственият по-интересен пасаж е може би следният: „„ла! irdvra rroievoi кае itao^ovai, кси avaroXr) Kai 6uoei ru itoXepelv кач woXepewdat -ypeoptfoutvote. А ко приемем, че в този пасаж наистина се говори за войни на изток и на запад, то бихме могли да отнесем написването на писмото към 40-те—50-те (?) години на XV в.

№75. Na. AC ЕНИНА Na. Асенина, „архонтиса” се е намирала в Адрианопол между септември 1453 и 27 февруари 1454 г. Спомената е в писмо на съдията Никола Исидорос (писмото е писано в Калокампос?) до „дидаскал кир Димитриос”, който е имал училище в Адрианопол:.. povov rrjv apxovTivaav rrjv ’A oavfivav elite on va re ovpnadijoei on obbev ppitopeoa v'a rr)v ciitoxepeTijoaj Kai rav xprjfei rwrote, ac re to prjvtoei, ac pac to ypa- <pet” 3. „Архонтиса Асенина” е неизвестна от други извори и е единственият член на фамилията Асен, който до това време е свързан трайно с Адрианопол и областта (едва след 1460 г. там се появява Матей Асен (II, №54), придружавайки своя зет деспот Димитър Палеолог в неговото изгнание). Издателят на писмото Ж. Дарузес се опитва да потърси връзката на „архонтиса Асенина” с фамилията, като в заключение пише: „L ’Asanina de 1453 n’est done guere identifiable; elle est sans doute a mettre en rapport avec Paul [Асен — II, No 53] venu dans la region en 1441 oil il mourut” 4. Това заключение на френския учен е неоснователно. Павел Асен се появил за кратко време в Месемврия и след това цялото му семейство последвало деспот Димитър Палеолог — първоначално на остров Лемнос, а след това (от 1449) в Мистра.

Това заключение на френския учен е неоснователно. Павел Асен се появил за кратко време в Месемврия и след това цялото му семейство последвало деспот Димитър Палеолог — първоначално на остров Лемнос, а след това (от 1449) в Мистра. Липсата на извори не позволява да се впускаме в разсъждения относно съдбата на „архонтиса” Асенина — дали тя се е появила в Адрианопол след падането на Константинопол или е живяла там преди това, към кой клон на фамилията принадлежи и т. н. 389 Димитър Асен се споменава в едно писмо на хуманиста Франческо Филелфо до маркиза на Мантуа Лодовико от 13 октомври 1455 г. Според Е. Трап той е идентичен с Димитър Асен (управителя на Мухли) и заедно с Михаил Асен (II, №77) е пратеник на деспот Димитър Палеолог в Неапол (1455 — 1456). Има ли основания за подобна идентификация? С писмото си Франческо Филелфо препоръчва на маркиза на Мантуа Михаил Дромокатес Хрисоларас (роднина на известния хуманист по женска линия) и „itemque viros nobiles Demetrium et Michaelem Assanes, mei tamen existimavi esse officii ut te artiorem facerem cuiusmodi viri essent. Sunt enim, ut intelligis, honestissimo nati genere et iidem omnes Constantinopolitani, quique penes Turcum immanem Шиш et impium Mahometum quam miserrimans serviunt servitutem...” 3.

Sunt enim, ut intelligis, honestissimo nati genere et iidem omnes Constantinopolitani, quique penes Turcum immanem Шиш et impium Mahometum quam miserrimans serviunt servitutem...” 3. Струва ни се, че този пасаж е твърде ясен и категоричен, за да се нуждае от обстойно обяснение: двамата „благородни мъже” Димитър и Михаил Асен са константинополчани по произход и се появили в Италия след падането на византийската столица в ръцете на Мохамед II (29 май 1453). Следователно в лицето на Димитър и Михаил Асен можем да видим двама бегълци, които след горчивата участ на Константиновия град потърсили убежище в Италия и увеличили редиците на тамошната гръцка диаспора. Писмото на Франческо Филелфо има една цел: да ги улесни, доколкото е възможно, при тяхното настаняване в някой италиански град. Още Дюканж е изтълкувал по подобен начин цитираното Филелфово писмо, като отбелязва недвусмислено: Demetrius Asan — Michaelis Asan, post expugnatam a Turcis Constantinopolim in Italiam concesserunt, ubi adhuc superstites erant anno MCCCCLV de quorum nobilitate testatur Philelphus lib.XII epist. pag. mihi 263” 7. Подобно е мнението и на А. Мустаксиду®, Н. Йорга, Дж. Каммели.

pag. mihi 263” 7. Подобно е мнението и на А. Мустаксиду®, Н. Йорга, Дж. Каммели. Независимо от тази интерпретация на писмото на Франческо Филелфо (единствено правилната!) бихме ли могли да допуснем, че управителят на Мухли Димитър Асен през 1455 г. се е намирал в Италия (Неапол) като пратеник на деспот Димитър Палеолог?11 Срещу подобно предположение бихме могли да изтъкнем следните възражения, а именно: 1) пратеник на Димитър Палеолог в Неапол е бил Михаил Асен (II, №78); 2) никъде не се съобщава, че той е бил придружаван от още едно лице — Димитър Асен (в писмото на Франческо Филелфо дори Димитър е споменат на първо място!); 3) пратеникът на морейския деспот е заминал за Неапол през ноември 1455 г., а писмото на Франческо Филелфо датира от 13 октомври 1455, т. е. Димитър и Михаил Асен 390 са били в Милано (!) преди тази дата, а веднага след това се отправили към Мантуа; 4) по всяка вероятност пратеникът на Димитър Палеолог Михаил Асен се е намирал в Неапол при двора на Алфонсо V Арагонски през цялото лято на 1456 (поне до 30 юли 1456). По същото време Димитър Асен, управител на Мухли (назначен на този пост далече преди тази дата), е преговарял с венецианците относно предаването на поверения му град под властта на републиката на св. Марко.

По същото време Димитър Асен, управител на Мухли (назначен на този пост далече преди тази дата), е преговарял с венецианците относно предаването на поверения му град под властта на републиката на св. Марко. Всичко това ни се струва достатъчно, за да можем да заключим, че Димитър Асен, управител на Мухли, няма нищо общо с поменатия от Франческо Филелфо Димитър Асен. Що се отнася до последния, нашите знания за него се изчерпват с вече казаното: напуснал Константинопол след овладяването му от турците (29 май 1453) заедно със своя брат (?) Михаил Асен. През зимата на 1455 г. в компанията на Михаил Дромокатес Хрисоларас той се намирал в Милано при Франческо Филелфо, а малко след това, снабден с препоръката на последния, тримата вероятно се отправили при маркиза на Мантуа Лодовико Гонзага. ^ Terminus ante quem за пристигането на Димитър и Михаил Асен е 13 октомври 1455 г. — датата, когато е написано писмото на Франческо Филелфо. Но ако приемем, че двамата братя (?) били постоянни спътници на Михаил Дромокатес Хрисо- 57 — 58, 90 — 91, който не се е подвоумил да отбележи: „Grecos poetae Philelphus in Italiam profugos, commendant”. 11 Наистина Е. Трап никъде не пише, че и Димитър Асен бил пратеник в Неапол.

Но ако приемем, че двамата братя (?) били постоянни спътници на Михаил Дромокатес Хрисо- 57 — 58, 90 — 91, който не се е подвоумил да отбележи: „Grecos poetae Philelphus in Italiam profugos, commendant”. 11 Наистина Е. Трап никъде не пише, че и Димитър Асен бил пратеник в Неапол. Но допускайки веднъж, че въпросният Михаил Асен (здраво свързан с Димитър Асен) от писмото на Франческо Филелфо е посланикът на Димитър Палеолог, на него не му остава нищо друго, освен да приеме, че и Димитър Асен изпълнява подобна мисия. В противен случай какво ще търси в Италия заедно с Михаил Асен? 391 Михаил Асен заедно със своя брат (?) Димитър пристигнал в Италия — роднина на известния хуманист, — двамата братя се отправили. Е. Трап идентифицира Михаил Асен с негов едноименник, който през ноември 1455 г. заминал за Неапол като пратеник на деспот Димитър Палеолог при крал Алфонсо V Арагонски. По всяка вероятност кундинос до Матей Асен, писано в Неапол на 30 юли 1456 г.: „Пер! бе TvxVKbx; коll nap-avrov та ката ое рецадуксл; акрфих;, drjoavpcj тivi ебо£а ауадф balpovi еукороат порита», Kpeirrov tov epyov то napepyov?77tjoapevos” 4. Могат ли тези разноречиви свидетелства да изграждат образа на един човек? Струва ни се, че не!

бе TvxVKbx; коll nap-avrov та ката ое рецадуксл; акрфих;, drjoavpcj тivi ебо£а ауадф balpovi еукороат порита», Kpeirrov tov epyov то napepyov?77tjoapevos” 4. Могат ли тези разноречиви свидетелства да изграждат образа на един човек? Струва ни се, че не! Преди всичко имаме категоричното указание, че Михаил Асен (заедно с Димитър) е пристигнал в Италия ноември 1455 г. (най-малко преди 13 октомври 1455) — откогато дати човек, който търси убежище след покоряването на родното му огнище от турците. И така Михаил Асен, препоръчан от Франческо Филелфо на марки деспот Димитър Палеолог в Неапол. Той се озовал в Италия след завладяването и разграбването на Константинопол от турците. Дали се установил в Мантуа или някъде другаде, това не знаем.

№78. МИХАИЛ АСЕН (ок. 1455 - ок. 1456) Пратеник на деспот Димитър Палеолог в Неапол при Алфонсо V Арагонски. Михаил Асен е напуснал Мистра през ноември 1455 г. и бил в Неапол преди 30 юли 1456 г., както свидетелствува едно писмо на Никола Секундинос до Матей Асен (II, №54), написано на тази дата. Идентификацията на въпросния Aodvijc с посланика на Димитър Палеолог едва ли подлежи на съмнение. За съдбата на Михаил Асен не знаем нищо повече. 392 Мануил Асен Софиянос, както и други представители на фамилията Асен, ни е познат по време на своето пребиваване в Италия след падането на Константинопол (1453). Деспот Тома Палеолог, също изгнаник, го е препоръчал на маркиза на Мантуа Лодовико Гонзага като човек, някога богат и могъщ, но изпаднал в бедност и нужди след унищожаването на империята. Препоръчителното писмо на деспот Тома е написано в Рим на 15 март. Годината (макар и с приблизителност) не е трудно да бъде установена. Знаем, че деспот Тома Палеолог (напуснал Пелопонес през 1460) пристигнал в Рим през 1462 г. Terminus ante quem за написването на писмото е смъртта на деспота — 12 май 1465. Следователно препоръката до маркиз Лодовико Гонзага би могла да бъде написана на 15 март 1463, 1464 или 1465 г. Други сведения за Мануил Асен Софиянос липсват.

Следователно препоръката до маркиз Лодовико Гонзага би могла да бъде написана на 15 март 1463, 1464 или 1465 г. Други сведения за Мануил Асен Софиянос липсват. Асен Софиянос е неизвестен от други извори, приема се, че той произхожда от Пелопонес. Наистина, близостта на Мануил с деспот Тома прави това допускане правдоподобно, но все пак то си остава само едно предположение. Мануил Асен Софиянос

№80. ГЕОРГИ АСЕН (ок.1465 — ок.1466) Георги Асен — един от многобройните представители на гръцката фамилия в Италия след 1453 г., е известен от кореспонденцията на Фр. Филелфо. За първи път името му се среща в писмо до Теодор Газа от 28 юли 1465 г.: „Арт бе и да бе това е хтфоврес и биботои архонрес о ре Гесгруто; Андрич най Магнт? Х Рахахубос..” 2. Споменатият в това писмо Мануил Палеолог е по всяка вероятност Мануил Раул Палеолог Меликес, който през март 1475 г. в Неапол е завършил един ръкопис, съдържащ творби на Ефрем Сирин, Йоан Златоуст и други църковни отци. Тази идентификация не улеснява никак при издирванията ни върху личността на Георги Асен. Трудно е да се каже дали двамата заедно са напуснали Константинопол (?) (или други области на империята) и кога са пристигнали в Италия. Във всеки случай и двамата са били в Неапол (първата точка на тяхното пътуване из Италия?), където се снабдили с препоръчително писмо от Теодор Газа до Фр. Филелфо (двамата са поддържали писмова връзка в продължение на тридесет и пет години) и преди 28 юли 1465 г. са пристигнали в Милано. 393 (преди 1497 г.) или би емигрирал от Пелопонес в Италия, докато в Cod. ValicelL

Филелфо (двамата са поддържали писмова връзка в продължение на тридесет и пет години) и преди 28 юли 1465 г. са пристигнали в Милано. 393 (преди 1497 г.) или би емигрирал от Пелопонес в Италия, докато в Cod. ValicelL 5 Прозвището на Мануил „t o v KojvoraPTivono\iTavov’'.(B>K тук, бел. 3) показва недвусмислено, че Мануил е бил роден във византийската столица и по всяка вероятност е живял там до 1453 г. (?), след което (или малко преди падането на града) се е отправил в чужбина. Следователно, имаме основание, макар и неголямо, да допуснем, че и Георги Асен е потеглил към Италия от Константинопол. aiana) und Walten britee. Greifswald, 1890, p. 148, и у А а ^ я р о о, 'АруфояоиХеГа,

№81. ЙОАН АСЕН ДИСИПАТОС Cod. 4252.132 от атонския манастир Ивирон (според описанието на Сп. Ламброс) е хартиен ръкопис от XV в. в обем 127 л. и съдържа трагедиите на Софокъл „Електра” и „Аякс” 1. На л. 65а е запазена следната кратка бележка; „I tjoou Х р ш т е PorjOet тсоошSovXto 'lojavvjjv ’A oavrjv rov biovnarov” 2. Този кратък текст не дава възможност да узнаем нещо повече за Йоан Асен и всичко, което би могло да се каже за него, ще си остане в сферата на предположенията. Т. напр. Сп. Ламброс, описвайки кодекса, отбеляза: „/Аyvcoorov 6 ' ei тойто еоп то той Рф\юура.\роо rj той ктцтороч тоv киЬиюс; opopa” 3. В компендиума на Фогел-Гардхаузен Йоан Асен фигурира като „Schreiber” 4.’ Това предизвиква възражението на Сп. Ламброс. Този спор едва ли е основателен и най-вече необходим. 394 По наше мнение единственото сигурно нещо е, че кодексът се намирал в ръцете на Йоан Асен, т. е. той би могъл да бъде разглеждан като собственик на ръкописа — един факт, който ни дава информация за интересите на Йоан Асен Дисипатос. Александър Асен, кореспондент на папа Пий II (1458 — 1464), живял в средата и през втората половина на XV в. Писмото, което му изпратил римският първосвещеник (единственият извор за живота на Александър Асен), се намира в Cod. Matr. Bibl. Nacion. 4636 (115), ff.

Александър Асен, кореспондент на папа Пий II (1458 — 1464), живял в средата и през втората половина на XV в. Писмото, което му изпратил римският първосвещеник (единственият извор за живота на Александър Асен), се намира в Cod. Matr. Bibl. Nacion. 4636 (115), ff. 260 — 261v, от XV в., автограф на Константин Ласкарис. Тъй като това е един изключително интересен текст както за биографията на Александър Асен, така и за политиката на папата, ще си позволим да предадем неговото съдържание в резюме. Александър Асен в неизвестно за нас време приел католическата вяра и вършел услуги на Римската църква. Вероятно заради това папата решил да окаже помощ на Александър Асен в стремежа му да освободи остров Имброс, който по това време бил в турски ръце. В замяна на мъките и нещастията, които неговият кореспондент понесъл, папата му дал големи права над острова, когато той бъдел освободен, разбира се (от текста научаваме, че Александър Асен имал наследствени права (или апанаж?) над Имброс или притежавал големи имоти, разположени на острова). Наред с привилегиите, които давал, папата определил и за дълженията на Александър Асен и потомците му (ако Имброс отхвърли турското господство): да се изплащат на Доротей, митрополит на Имброс, и на всички следващи митрополити на острова по сто жълтици годишно.

Наред с привилегиите, които давал, папата определил и за дълженията на Александър Асен и потомците му (ако Имброс отхвърли турското господство): да се изплащат на Доротей, митрополит на Имброс, и на всички следващи митрополити на острова по сто жълтици годишно. Накрая папата отправя предупреждения към всеки, който би дръзнал да наруши постановленията на настоящото писмо. Първият въпрос, който ни интересува, е: кога е писано писмото? Самият текст не носи никаква дата. Следователно най-общо то може да бъде отнесено към понтификата на Пий II — 1458 — 1464 г. Все пак някои моменти в съдържанието позволяват да внесем известни уточнения. Както казахме вече, писмото е писано по време, когато остров Имброс се е намирал под турска власт: „: „εvidovno v v Tes'tt\ v 'Imbrov, vfjoov ev rto Aiyaiu ve’kayei KeipeVtjt'.TjTic biro rij bwaoreia i<bv avioicsv eit eo-Tt”4. Следователно, terminus post quem е 1456 г. (тогава турците са овладели острова). При това положение terminus ante quem е 1461 — 1462 г. (?), когато остров Имброс, заедно с островите Лемнос, Тасос, Самотраки, както и град Енос, бил отстъпен на деспот Димитър Палеолог от султан Мохамед II.

Следователно, terminus post quem е 1456 г. (тогава турците са овладели острова). При това положение terminus ante quem е 1461 — 1462 г. (?), когато остров Имброс, заедно с островите Лемнос, Тасос, Самотраки, както и град Енос, бил отстъпен на деспот Димитър Палеолог от султан Мохамед II. И така, писмото на папа Пий II е писано между 3 септември 1458 (началото на неговия понтификат) и 1461/62 г., може би в самото начало на този кратък период от време, ако намеренията на Пий II, изложени в писмото, трябва да се свържат с опита му да организира кръстоносен поход. 395 Къде се е намирал Александър Асен, когато папата му изпратил писмото? В текста няма никакви указания за това (от адреса научаваме само, че той е константинополчанин по рождение: „т£> ауалчти vlCj avbp'i evyevel ’AXf|aV6pcj rc ’A o&vt) KcjvoTaPTivovnoXtTtf"8, но струва ни се, че трябва да изключим Константинопол и Имброс и да го потърсим някъде из Италия (а може би в Пелопонес, ако писмото датира отпреди г^ай 1460 г.?). В писмото липсват сведения за конкретните пътища, по които би могло да се отхвърли турското господство над остров Имброс. Александър Асен едва ли имал собствени сили за подобна военна експедиция. По-допустимо е, че той имал намерение да се включи в замисления от папа Пий II кръстоносен поход.

В писмото липсват сведения за конкретните пътища, по които би могло да се отхвърли турското господство над остров Имброс. Александър Асен едва ли имал собствени сили за подобна военна експедиция. По-допустимо е, че той имал намерение да се включи в замисления от папа Пий II кръстоносен поход. Какво още може да се каже за Александър Асен? Навремето Сп. Ламброс допусна, че той е роднина или дори син на Мануил Асен Ласкарис (II, №71), управител на остров Имброс между 1438 — 1439 и 1444 г. Тази хипотеза има право на съществуване, и то не само заради това, че и двамата са свързани с Имброс, но и поради факта, че Александър Асен имал някои наследствени права върху острова или върху имоти, намиращи се там. Знаем, че намеренията за освобождаването на остров Имброс са останали само намерения, но не знаем нищо повече за самия Александър Асен¹⁰. Приложение, II, 8. 6 Не може да бъде установено с абсолютна точност времето, когато Димитър сандър Асен и писмото на папа Пий II. 396 Матей Асен Палеолог Раул Меликес е потомък на известната турска фамилия Меликес (M cXi'ktjc, МеХек, MeXe'x, МеХт)к>2, която води своето начало от селджукския султан Изз-ад-Дин Кайкаус II 3, или по-точно от неговия по-малък син Константин Мелек, който след освобождаването на баща му останал в Константинопол, приел христовата вяра и получил гръцко образование.

На върха на генеалогическото дърво на нашия Матей В. Лоран постави анонимния син на Константин Мелек, когото той идентифицира с поменатия nponann os на Матей от Cod. Barber gr. 449 (IV 31), дошъл на помощ на византийската столица (както гласи текстът) или на помощ на стария император Андроник II по време на войните от 1321 — 1328 г. (както го разтълкува В. Лоран). Матей Асен Палеолог Раул Меликес е син на Мануил Раул Меликес (внук на анонимния син на Константин Мелек) и Елена Асенина (II, №49). По всяка вероятност бащата на Матей е идентичен с пелопонеския аристократ-едноименник, познат от един надпис от Каритена (Аркадия). Според този надпис Мануил Раул Меликес ('PaolX yivcooice Маvovr)\ тор МеХ«т?у) е възстановил през 1439/40 г. моста над река Алфейос. Малкото, което знаем за Матей Асен Меликес, го дължим на генеалогическите бележки от Cod.Barber.gr. 449 (IV 31). От неособено обширния текст научаваме, че Матей е представител на най-богатия и най-влиятелния клон на фамилията — този, който се установил в Пелопонес. И наистина всичките богатства на Матей се намирали в тази византийска провинция, повечето личности, с които Матей бил в някакви връзки, или са родени в Морея, или пък са пребивавали там.

И наистина всичките богатства на Матей се намирали в тази византийска провинция, повечето личности, с които Матей бил в някакви връзки, или са родени в Морея, или пък са пребивавали там. Матей е представен като господар (анонимният автор на бележката го нарича abдеР7Т]<;17), който водел живот „с голям лукс — в пълна свобода и независимост” 18, неговите богатства били вложени главно в недвижими имущества (поради страх от обезценяване на парите!), за които се грижели специални хора, докато той воювал или ходел на лов. Следват някои трафаретни характеристики: няма равен на него в света по отношение на благородството на душата му, военното му изкуство, качествата на духа и на тялото му. Не липсва и обичайната формула, че починал като най-добър християнин („кае avc&ave \рюпароя каХХ(сттос) — формула, която дава основание на В. Лоран да отбележи, че Матей бил дотолкова елинизиран, че не се върнал към мюсюлманството, когато почти цяла Морея била покорена от турците. Матей Асен Палеолог Раул Меликес починал преди 20 май 1497 (тогава всичките добавки към Cod. Barber, gr. 449 (IV 31) били преписани от монаха Дениз), без да остави потомство. I. 11-12). 2 3a различните форми на името Меликес: N. Ве V С. Bv^avriMat бтурсцхй 397 4 Освобождаването на султан Изз ад-Дин било резултат на съвместна акция 'Н архпектоиист?

Barber, gr. 449 (IV 31) били преписани от монаха Дениз), без да остави потомство. I. 11-12). 2 3a различните форми на името Меликес: N. Ве V С. Bv^avriMat бтурсцхй 397 4 Освобождаването на султан Изз ад-Дин било резултат на съвместна акция 'Н архпектоиист? to j v е’ ккХцоicov кей povaoTTipiojv тт)с Гортииас, ’A drjvai, 1956, а122 502. 4 398 1.. Пръстен-печат на цар Калоян (I, № 3) За. б. Печат на цар Борил (I, № 6) 4. Златен печат на цар Иван II Асен (I, № 7) 5. Златна монета на цар Иван II Асен 6. Медна монета 7. Медна монета на Мицо 8а,б. Медна монета на Мино 9. Бронзова матрица за восъчни печати с образа на Мнцо 10. Златен печат на цар Константин Тих Асен (I. № 24) 11а,б. Медна монета на цар Константин Тих Асен 12а,б. Медна монета на цар Константин Тих Асен 13. Портрет на цар Константин Тих Асен — Бояна 14. Портрет на царица Ирина — Бояна 15а,б. Сребърна монета на цар Михаил III Шишман Асен (I, № 26) 16. Сребърна монета на цар Михаил III Шишман Асен 17. Цар Иван Александър (I, № 33) със съпругата си Теодора II и синовете си Иван Шишман (I, № 44) и Иван Асен (I, № 45) — миниатюра в Четвероевангелието от 1355/56 г. (В М Add. 39627, fol.

16. Сребърна монета на цар Михаил III Шишман Асен 17. Цар Иван Александър (I, № 33) със съпругата си Теодора II и синовете си Иван Шишман (I, № 44) и Иван Асен (I, № 45) — миниатюра в Четвероевангелието от 1355/56 г. (В М Add. 39627, fol. 39) ;\л\ -- ' -ZL ■ - ry И }'1iv o \u .auffc (1ГЛ 18. Цар Иван Александър и евангелист Йоан — детайл от миниатюра в Четвероевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, fol. 1344) 19. Цар Иван Александър и Богородица — детайл от композицията „Страшния съд“в Четвероевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, fol. 1240) 20. Цар Иван Александър с Исус Христос и летописеца Константин Маиасий — миниатюра в среднобългарския превод на Манасиевата летопис (Cod. Val. Slav. II, fol. lv) 21. Портрет на цар Иван Александър — Бачковски манастир, Костницата 22. Похлупак от саркофага на цар Иван Александър — детайл 23а, б. Сребърна монета на цар Иван Александър 24. Родословното дърво на царица Елена в Матейче — детайл (I, № 37) 25. Царица Елена и синът й Стефан Урош — ктиторски портрет в църквата „Св. Богородица“в Матейче 26. Портрет на царица Елена в църквата на Лесновския манастир — детайл

КНИГИ ПРИ ДП? ЗАМЛНК ' ' ' Ш ^ Д П * ' ДШ/ШМДАфШ|7ь\ 27. Деспот Константин, деспотица Кера Тамара (I, № 42), Кера(ца) Мария (I, № 43) и Десислава (I, № 46) — миниатюра в Четвероевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, fol 2') 28а,б. Сребърна монета на цар Иван Александър и сина му Михаил Асен (I, № 39) 29а,б. Сребърна монета на цар Иван Срацимир (I, № 40) 30а,б. Сребърна монета на цар Иван Шишман (I, № 44) 31а,6. Печат на деспот Йоан Лсен (I. № 14) 32. Портрет на Михаил Лсен (I, № 23) и съпругата му Ирина Комнина Кантакузина Палеологина Асеника (II, № 24) — миниатюра в Lincoln Coll. Typicon: Oxford gr. 35, fol. 9V 33. Икона на Христос Пантократор (Ленинград — Ермитаж I 515) 34. Великият примикирий Йоан, съпруг на Анна Асенина Кондостефаника (II, № 34) — детайл от иконата на Христос Пантократор 35 Герб на фамилията Асани (Асеи) на остров Кефалония I. АСЕНЕВЦИ ВЪВ ФРАНКСКА МОРЕЯ: ФАМИЛИЯТА ЗАКАРИЯ АСЕН Фамилията Закария по думите на един от нейните най-добри познавачи Р. Лопен, е „una fra le piu nobili e riche famiglie di Genova” 1.

35 Герб на фамилията Асани (Асеи) на остров Кефалония I. АСЕНЕВЦИ ВЪВ ФРАНКСКА МОРЕЯ: ФАМИЛИЯТА ЗАКАРИЯ АСЕН Фамилията Закария по думите на един от нейните най-добри познавачи Р. Лопен, е „una fra le piu nobili e riche famiglie di Genova” 1. Нейната история и заедно с това нейните успехи в Източното Средиземноморие започват с дейността на романтичната и почти легендарна фигура на Бенедето Закария — личен приятел на папа Бонифаций VIII, близък на трубадура Персивал д’Ориа, роднина на Вивалди и известния географ Андало ди Негро. Действията и усилията на Бенедето са твърде разнородни и разнопосочни: адмирал на Франция при Филип Хубави (1285 — 1314) (Бенедето е свързан тясно със създаването на френската флота), ловък дипломат (изпълнява мисии в Кастилия и Арагон), добър търговец (има търговски интереси в черноморския район). Бенедето Закария се появява за първи път във Византия през седемдесетте години на XIII в. и спечелва доверието на император Михаил VIII Палеолог. Получил първоначално управлението на Фокея (на север от Смирна), чийто сеньор е от 1288 г. до смъртта си в 1307 г., Бенедето успял да овладее и островите Хиос, Самос и Кос. В началото (в 1304) остров Хиос бил отстъпен на фамилията Закария като императорски фиеф за срок от 10 години. Впоследствие срокът бил продължен с още 15 години.

В началото (в 1304) остров Хиос бил отстъпен на фамилията Закария като императорски фиеф за срок от 10 години. Впоследствие срокът бил продължен с още 15 години. По това време островът се намирал в ръцете на един от наследниците на Бенедето, неговия внук Мартино, който бил сеньор и на Лезбос, Тенедос и Самос. Заради големите си военни успехи срещу турците (през 1317 и след това корабите му воювали в крайбрежието на Смирна срещу Мехмед бег). Мартино бил наречен ласкателно „крал и деспот на Мала Азия” 12. През 1328 г. изтекъл и вторият петнадесетгодишен срок за владение на Хиос, определен от император Андроник II, и на следната 1329 г. византийците сполучили да възстановят господството си над острова. Загубата на остров Хиос в никакъв случай не означава край на щастливата съдба на Закария, защото Мартино успял да се нареди сред най-изтъкнатите барони на франкска Морея. Той станал сеньор на Халандрица (в Ахея) и Дамала (в Арголида). По този начин фамилията Закария обвързала съдбините си с историята на Морейското княжество до неговото унищожаване в 1430 г. Мартино Закария (намерил гибелта си в 1345 край Смирна) имал двама синове — Бартоломео, сеньор на Дамала и по-сетне маркиз на Бодоница и Чентурионе I, сеньор на Дамала, Халандрица, Естамтра и Лизареа (в Ахея), баюл на Морея (1364?), а впоследствие и велик конетабъл на княжеството 20.

Неизвестно кога Чентурионе I встъпил в брак с жена от фамилията Асен (?) — според някои учени тя била дъщеря на Андроник Асен (II, № 6) 21. По този начин името Асен се появило сред фамилията Закария и било носено от някои нейни представители, живели до 26 Фамилията на Асеневци... 401 втората половина на XV в. Чентурионе I от брака си с На Асенина имал четири деца: Андроник Асен Закария, Филипо, Мартино (за него се знае твърде малко) и една дъщеря Мария [Асенина] Закария. Мария била омъжена за един от шефовете на четирите компании (societates) на наварците, играли важна роля в историята на Гърция през XIV в. — Пиер Льобур дьо Сен Сюперан, първоначално главен викарий, а след това и принц на Морея (1396 — 1402). Тъй като името Асен било използувано само от първородния син и неговите потомци, тъкмо техните биографии ще бъдат проследени накратко. Genova, 1976 (=Civico istituto Colombiano, Studi et Testi — serie storica, 1), 99 — 101, 115, 116.36781*29 402 (II, №18). 22 Мартино не е отбелязан в генеалогическата таблица, изготвена от К. Хопф (Hopf, CGR, р. 502: Tabl. IX). В същото време немският учен приема, че Чентурио не е имал двама синове — Мануеле и Филипо, които липсват у А. Бон (Bon. Moree, р. 708).

402 (II, №18). 22 Мартино не е отбелязан в генеалогическата таблица, изготвена от К. Хопф (Hopf, CGR, р. 502: Tabl. IX). В същото време немският учен приема, че Чентурио не е имал двама синове — Мануеле и Филипо, които липсват у А. Бон (Bon. Moree, р. 708). Това разноречие би могло да бъде отстранено по следния начин: 1) Очевидно у Хопф стои погрешно Мануело вместо Мартино. Това решение ми е подсказано от Libro de los fechos, § 719, p. 159:"..micer Assan [Андроник — И. Б.] y micer Martin, hijos de micer Centurion Zaccaria.. 2) От друга страна, А. Бон (Bon. Moree, p. 276, 333) говори за „la femme d’un frère d’Andronic Assan Zaccaria”, въз основа на един документ, съставен през 1391 г. за принц Амедей Савойски, онасловен „Les excadences que sont au prince de la Moree”. В него (Bon. Moree, p. 691) четем:... Item le Onal en sunt V IXX fues, le frere de mess. Assane [Андроник — И. Б.] le tient per sa feme” (за селото Риоло = Orial, разположено в Северозападен Пелопонес, вж. Bon. Moree, р. 277). Очевидно това е същият Филипо, за който Хопф (Hopf, CGR, р. 502: Tabl. IX) пише: Filippo 1391 (документът от Държавния архив в Торино, цитиран от А. Бон) — Avant 1402; ер N. N. heritiere de Rhiolo (Orial) en Moree”.

Moree, р. 277). Очевидно това е същият Филипо, за който Хопф (Hopf, CGR, р. 502: Tabl. IX) пише: Filippo 1391 (документът от Държавния архив в Торино, цитиран от А. Бон) — Avant 1402; ер N. N. heritiere de Rhiolo (Orial) en Moree”. 28 Доколкото ни е известно, тя не е назована „Асенина”. Само някои съвре ria...” 403 Андроник Асен Закария е първородният син на Чентурионе I. Според едно несигурно, но все пак възможно предположение неговата майка е била дъщеря на Андроник Асен (II, № 6). По този начин той се явява правнук (по женска линия) на българския цар и сетне византийски деспот Йоан III Асен (II, №1). Сведенията за Андроник са откъслечни, кратки, засягат само отделни моменти от живота му и, което е поважно, понякога са противоречиви. Всичко това затруднява сериозно възстановяването на неговата биография. Андроник Асен Закария е споменат за първи път в изворите в края на 1373 г. или самото начало на 1374 г. След смъртта на Филип II, император и принц на Таранто и на Морея (25 ноември 1373), морейските барони се събрали в Кларенца.

Андроник Асен Закария е споменат за първи път в изворите в края на 1373 г. или самото начало на 1374 г. След смъртта на Филип II, император и принц на Таранто и на Морея (25 ноември 1373), морейските барони се събрали в Кларенца. Техните действия са описани от автора на „Либро де лос фечос”: „Те изпратили с галера посланици при госпожа кралицата (Жана I Неаполитанска — И. Б.) 3 четирима барони от Морея: графът на Кефалония [Леонардо I Токо], сеньорът на Аркадия [Ерар льо Мор], великият конетабъл (Чентурионе I Закария) и великият маршал [Жак Мизито]. И накрая те [бароните] уредиха всичко относно управлението на земята [Морейското княжество — И. Б.] и провъзгласиха за баюл Андроник Асен, син на великия конетабъл!”5 Наскоро след това (между 1374 и 1376) намираме Андроник Асен заедно с брат му Мартино сред морейските барони, които воювали срещу византийците, предвождани от деспот Мануил Кантакузин, край крепостта Гардики. Следите на Андроник Асен се губят за повече от едно десетилетие. Откриваме ги едва през 1387 г. На 23 юли същата година бил подписан договор между един от шефовете на наварските компании, Пиер дьо Сен-Сюперан, и морейските барони, уреждащ съдбата на Пор дьо Жонк (Наварин)7. Сред подписалите съглашението е и „Андроник Асен Закария, барон на Халандрица и велик конетабъл”.

Откриваме ги едва през 1387 г. На 23 юли същата година бил подписан договор между един от шефовете на наварските компании, Пиер дьо Сен-Сюперан, и морейските барони, уреждащ съдбата на Пор дьо Жонк (Наварин)7. Сред подписалите съглашението е и „Андроник Асен Закария, барон на Халандрица и велик конетабъл”. По това време (преди 1388) Андроник вече бил женен за дъщерята на Ерар III льо Мор, наследничка на Аркадия. По този начин най-късно от 1388 г. той бил и барон на Аркадия. През следващата 1389 г. Андроник Асен, велик конетабъл на Морейското княжество, се намесил в конфликта между Венеция и наварците, от една страна, и дука на Атина и Коринт Нерио Ачиайуоли и неговия зет деспот Теодор I Палеолог, от друга. Нерио Ачиайуоли пристигнал във Востица, където трябвало да преговаря с Пиер дьо Сен-Сюперан относно съдбата на Аргос и Навплион, продадени от Мария д’Енжиен (1388) на Венеция, но окупирани от Теодор Палеолог не без съдействието на неговия тъст. Тази невнимателна стъпка на Нерио била наказана: на 10 септември 1389 бил заловен от Андроник Асен и затворен в крепостта Листреиа. Съдбата му била решена с един договор от 22 май 1390, сключен между Венеция, Андроник Асен и самия Нерио Ачиайуоли.

Тази невнимателна стъпка на Нерио била наказана: на 10 септември 1389 бил заловен от Андроник Асен и затворен в крепостта Листреиа. Съдбата му била решена с един договор от 22 май 1390, сключен между Венеция, Андроник Асен и самия Нерио Ачиайуоли. През 1390 един от претендентите за княжеската титла на Морея (вакантна след смъртта на Жак дьо Бо — 7 юли 1383) Амедей VII Савойски проводил в Ахея пратеничество, което трябвало да преговаря с местните барони. По този повод на 11 декември 1390 в Андруза се събрали най-изтъкнатите представители на морейската аристокрация — Пиер, епископ на Корон, Пиер дьо Сен-Сюперан, Андроник Асен Закарня. 404 През 1391 г. за новия ахейски принц Амедей Савойски бил съставен списък на всички фиефи в княжеството. Там намираме и Андроник Асен като „сеньор на Аркадия”15. Четири години по-късно Андроник Асен е споменат в два венециански документа. От първия (13 юли 1395) научаваме, че [Андроник] Асен Закария, заедно с управителите на Корон и Модон, осведомил Синьорията за тежкото положение в Морея, след поражението на Пиер дьо Сен-Сюперан (4 юни 1395) от войските на деспот Теодор Палеолог, предвождани от Димитър Палеолог Раул. В резултат на това поражение главният викарий на княжеството, заедно с множество барони, станал пленник на Теодор Палеолог.

В резултат на това поражение главният викарий на княжеството, заедно с множество барони, станал пленник на Теодор Палеолог. Вторият документ (23 юли 1395) определял задълженията на венецианския посланик Фантино Джиорджио, който трябвало да отиде в Мистра и да поиска освобождаването на Пиер дьо Сен-Сюперан, да настоява за сключването на съюз между Теодор Палеолог, от една страна, и главният викарий на княжеството и Андроник Асен Закария, от друга. В последната част на документа на Фантино Джиорджио се нарежда да изиска и освобождаването на сина на Андроник — вероятно Чентурионе II, пленен едновременно с Пиер дьо Сен-Сюперан. Андроник Асен Закария имал четирима синове: Ерар IV, барон на Аркадия, Чентурионе II Асен Закария, принц на Морея (тук, №2), Бенедето и Стефано Закария, архиепископ на Патра. Андроник Асен Закария починал през 1401 г. 405 l i B u c h o n. Rech. et mater., I, 288 — 291. Въпросният документ бил скрепен с печатите на лицата, от чието име е бил издаден, на брой девет. А. Бланше (G. Schlumberger, F. Chalandon, A. Blanchet. Sigillographie de l’Orient latin. Paris, 1943, p. 214) изказва съмнение относно съществуването на печат на Андроник Асен. В публикувания от Бюшон документ е казано категорично: „Sigilia:... domini Magni Conestabilis___*’ (Buchon. Rech et mater., I, p. 291), т.е.

А. Бланше (G. Schlumberger, F. Chalandon, A. Blanchet. Sigillographie de l’Orient latin. Paris, 1943, p. 214) изказва съмнение относно съществуването на печат на Андроник Асен. В публикувания от Бюшон документ е казано категорично: „Sigilia:... domini Magni Conestabilis___*’ (Buchon. Rech et mater., I, p. 291), т.е. dominus [Andronieus] Asanus Zacharie miles, baronie Calandricie dominus et magnus conestabilis ipsius principatus...” (Пак там, p. 289). Друг е въпросът, че печатът не е намерен (документът се е намирал в Държавния архив в Торино). За събитията виж и Lop { поп. L’Empire latin, 342 — 343. Чентурионе II Асен Закария, последният княз на франкска Морея, е син на Андроник Асен Закария (№ 1), единствен от четиримата братя носил фамилното име Асен. Първото известие за него, макар и анонимно, датира от 1395, когато след поражението на морейските войски, предводителствувани от Пиер дьо Сен-Сюперан (4 юли 1395), Чентурионе II попаднал в плен на деспот Теодор I Палеолог. Наскоро след това в резултат на водените преговори между княжеството и Мистра, в които се намесила и Венеция, Чентурионе II бил освободен заедно 406 Голямо влияние върху по-нататъшния жизнен път на Чентурионе оказали съдбините на морейското княжество. През 1396 г. крал Ладислав Неаполски, след като Амедей VII Савойски се отказал от своите права, определил за принц на Морея Пиер дьо Сен-Сюперан.

406 Голямо влияние върху по-нататъшния жизнен път на Чентурионе оказали съдбините на морейското княжество. През 1396 г. крал Ладислав Неаполски, след като Амедей VII Савойски се отказал от своите права, определил за принц на Морея Пиер дьо Сен-Сюперан. По този начин княжеският престол, след като бил в ръцете на фамилиите Вилардуен и Анжевен, бил овладян от един гасконски авантюрист, който обещал да изплати сумата от 3000 дуката 5. Шестгодишното управление на новия принц преминало в борба срещу деспот Теодор I Палеолог, под заплахата от нарастващата турска опасност и най-сетне под знака на съпротивата, оказвана от неговите племенници — младите Закария, начело с Чентурионе II. След смъртта на Пиер дьо Сен-Сюперан (1402) неговата съпруга Мария Закария била провъзгласена за регентка на княжеството, тъй като децата им били непълнолетни. Още първата стъпка на регентката, целяща да утвърди властта на собственото й семейство, била погрешна — тя назначила за баюл на княжеството своя най-голям племенник Чентурионе II. След като получил реалната власт в ръцете си, новият баюл направил всичко, което било по силите му, за да получи и княжеското достойнство, изтръгвайки го от своите малолетни братовчеди. Поводът за това бил намерен лесно. Покойният принц Пиер дьо Сен-Сюперан не изпълнил задължението си към неаполския крал — да заплати 3000 дуката, които били цената на неговата инвеститура.

Поводът за това бил намерен лесно. Покойният принц Пиер дьо Сен-Сюперан не изпълнил задължението си към неаполския крал — да заплати 3000 дуката, които били цената на неговата инвеститура. Когато крал Ладислав изискал сумата от наследниците, Чентурионе II побързал да го уведоми, че те трудно биха могли да изпълнят поетото от баща им задължение, но че той самият би могъл да го стори, ако бъде утвърден за принц. Кралят не се колебал дълго и на 20 април 1404 г. лишил децата на Пиер дьо Сен-Сюперан от правата им и провъзгласил Чентурионе II Асен Закария за морейски принц. Относително дългото властвуване на Чентурионе II (1404 — 1430) преминало под знака на упоритите борби срещу настъплението на византийците от Мистра, срещу агресивните действия на Карло Токо (дук на Левкадия и граф на Кефалония) и неговите наследници и в противоречиви отношения с Венеция. Вплетен в тези постоянни ожесточени борби, Чентурионе II постепенно загубил всичките си владения. Чентурионе II едва бил поел властта, когато деспот Теодор I Палеолог подхванал отново борбата срещу франките — борба, която била естествено продължение на военните действия, водени от войнствения деспот срещу наварците. Тези стълкновения продължили две години, до смъртта на деспот Теодор I (1407). Притиснат здраво, Чентурионе II потърсил сътрудничеството на Венеция, която била склонна да му окаже известна подкрепа, но не и военна.

Тези стълкновения продължили две години, до смъртта на деспот Теодор I (1407). Притиснат здраво, Чентурионе II потърсил сътрудничеството на Венеция, която била склонна да му окаже известна подкрепа, но не и военна. Републиката на св. Марко се намесила в борбите между Морейското княжество и Мистра (на страната на византийците били Карло Токо и собственият брат на Чентурионе, архиепископът на Патра Стефано Закария), за да съдействува при установяването на мира и преди всичко да запази непокътнати собствените си позиции, тъй като имало опасност Чентурионе II да се обвърже по-здраво с Генуа1°. Прекратяването на войната с Теодор I Палеолог не означавало в никакъв случай край на военните действия. Те били продължени от 407 по-малкия брат на Карло Токо Леонардо — господар на остров Занте. Към края на 1407 г. той успял да овладее намиращия се на западното пелопонеско крайбрежие (в областта Елида) град Кларенца. Почти в същото време (1408) Венеция сполучила да се споразумее с архиепископ Стефано Закария, който ѝ отстъпил срещу не особено голяма сума Патра за срок от пет години. По този начин за съвсем кратко време Чентурионе II загубил две от най-богатите области на княжеството си.

Почти в същото време (1408) Венеция сполучила да се споразумее с архиепископ Стефано Закария, който ѝ отстъпил срещу не особено голяма сума Патра за срок от пет години. По този начин за съвсем кратко време Чентурионе II загубил две от най-богатите области на княжеството си. Той бил принуден отново да търси сближение с венецианците, но най-големият му успех били победите над Леонардо Токо по суша и по море, постигнати със съдействието на албански наемници и генуезците от Самос и Хиос. След новата намеса на Венеция (този път по молба на Токо) било сключено примирие за срок от три години, след изтичането на което Леонардо Токо върнал Кларенца на Чентурионе II. Затишието било привидно. Нито признанието на върховенството на султана (1413/14) от страна на Чентурионе II, нито пък честта, която му оказала Синьорията, обявявайки го за венециански гражданин, могли да сложат край на военните действия в Пелопонес. Недоразуменията относно съдбините на Патра след изтичане на петгодишния договор оставали. Оставали и претенциите както на Византия, така и на Токо. През 1415 г. император Мануил II Палеолог пристигнал в Морея и както съобщават някои историци, „подчинил княза на Ахея и другите потомци на дошлите от Навара” („* ai t 'o v яргукпга ’А хаса? unorafa? каt етероис d r r o y o 'v o v s гои?

През 1415 г. император Мануил II Палеолог пристигнал в Морея и както съобщават някои историци, „подчинил княза на Ахея и другите потомци на дошлите от Навара” („* ai t 'o v яргукпга ’А хаса? unorafa? каt етероис d r r o y o 'v o v s гои? ек N а 0 а р а <; K a r a y o y e v o v s...”), след което оставил „своя син Теодор за деспот на цял Пелопонес” („к а т а - Признанието на върховната власт на византийския император било за Чентурионе само една демонстрация на смиреност, без по-нататъшни сериозни последствия. Твърде скоро той показал враждебните си намерения срещу империята, обръщайки се за съдействие към своите сънародници генуезците, като им отстъпил владението на Зонкло — Пор дьо Жонк (Наварин). Това била сериозна грешка от негова страна, тъй като Венеция не можела да си позволи да не реагира на установяването на Генуа в близост до Модон. Ето защо венецианците освен мерките, които били принудени да вземат, не пропуснали да уведомят император Мануил II за действията на Чентурионе II. И военните стълкновения започнали отново. През пролетта на 1417 г. деспот Теодор II Палеолог и неговият брат Йоан (бъдещият император Йоан VIII) нахлули във франкското княжество с 10 000 конници и 5000 пехотинци.

И военните стълкновения започнали отново. През пролетта на 1417 г. деспот Теодор II Палеолог и неговият брат Йоан (бъдещият император Йоан VIII) нахлули във франкското княжество с 10 000 конници и 5000 пехотинци. Те бързо овладели Андруза и окупирали почти цяла Месения. Оттам се отправили към Елида, където се намирал Чентурионе II, укрепил се в Кларенца. Подобно развитие на събитията (скоро цялото княжество можело да падне в ръцете на византийците) не било по вкуса на венецианците. Но те не могли да сторят нищо. На следната 1418 г. войната била възобновена и Кларенца била превзета от Оливеро Франко, кондотиер на византийска служба. Войната постепенно приключвала, като византийците окупирали по-голямата част от княжеството — преди всичко Месения и долината на р. Алфей. Венецианците все пак успели да извлекат полза и за себе си: те отново посредничели между двете враждуващи страни (с тази мисия бил натоварен Б. Лоредан) и сполучили да окупират Зонкло (Наварин). Графът на Кефалония Карло Токо също не пропуснал 408 Оттук нататък съдбата на франкското княжество и на самия Чентурионе II Асен Закария била решена. Наистина борбата продължила още едно десетилетие, но без никаква надежда за успех на морейския принц. Дори за известно време Чентурионе II бил пленник на деспот Теодор II 24. След освобождението си той възобновил военните действия, но краят наближавал.

Наистина борбата продължила още едно десетилетие, но без никаква надежда за успех на морейския принц. Дори за известно време Чентурионе II бил пленник на деспот Теодор II 24. След освобождението си той възобновил военните действия, но краят наближавал. По същото време византийците успели да получат надмощие над Карло Токо, който се видял принуден да даде владенията си в Морея като зестра на дъщеря си Мадлен, омъжила се за Константин Палеолог, брат на деспот Теодор II и негов наследник в Пелопонес (впоследствие последен византийски император под името Константин XI.) Най-после, след Кларенца, византийците овладели и Патра (5 юли 1429). Почти цяла Морея вече била в ръцете на Палеолозите. Чентурионе II властвувал над някакви жалки остатъци от силното някога княжество. През юли 1429 г. той бил обсаден от Тома Палеолог в семейното владение Халандрица 26. През септември същата година морейският княз изчерпал всичките си сили, бил принуден да приеме предложенията на деспот Тома. Чентурионе II се съгласил да сключи мир с него, да му даде за съпруга дъщеря си Катерина и като нейна зестра остатъците от княжеството — крайбрежна Месения с изключение на Аркадия. Сватбеното тържество се състояло през януари 1430 г. и Морейското княжество престанало да съществува. Последните две години от живота си Чентурионе II Асен Закария преживял като барон на Аркадия.

Сватбеното тържество се състояло през януари 1430 г. и Морейското княжество престанало да съществува. Последните две години от живота си Чентурионе II Асен Закария преживял като барон на Аркадия. След неговата смърт през 1432 Тома Палеолог заловил и затворил съпругата му, а последните остатъци от княжеството му присъединил към собствените си владения. Чентурионе II имал две дъщери — споменатата по-горе Катерина, наследничка на княжеството и На. Закария, омъжена за Оливеро Франко, както и един незаконороден син, Джовани (Йоан) Асен Закария (тук, №3). ^Кратки и несистематизирани биографични данни за Чентурионе II Асен Закария у: Du Cange. Fam. byz., р.253 (325); Du Cange. Histoire, р.294«11, р.146»П, 307 — 309, Hopf Geschichte. Index s. v.; Hopf CGR, p. 502: Tabl. IX; Gerland. Patna, p. 51, 52, 54, 59 — 61, 83, 171, 205 — 208; Zakythenos. Despotat. T.l, p. 162, 163, 172, 175, 180, 181, 183, 184, 191 - 193, 195, 199, 200, 204, 209, 222, 248, 255; J. Longnon. Les Français d’Outre-mer au Moyen Age Essai sur l’expansion française dans le bassin de la Méditerranée. Paris, 1929, 211 — 212; Longnon. L’Empire latin, 348 — 351; Bon. Morée, 274 — 275, 279 — 293, 708; Cronaca dei Tocco, p. 8, 18 — 20, 23 — 24, 40 — 46, 61 — 63, 85 — 100, 101, 104, 117 — 118.

Paris, 1929, 211 — 212; Longnon. L’Empire latin, 348 — 351; Bon. Morée, 274 — 275, 279 — 293, 708; Cronaca dei Tocco, p. 8, 18 — 20, 23 — 24, 40 — 46, 61 — 63, 85 — 100, 101, 104, 117 — 118. Не са малко онези изследва ли, които имат грешна представа за неговата личност и дори го назовават Мартино. 409 Ор Негропонт съобщили на Синьорита подозренията си за евентуална про Той се обърнал за помощ към Венеция — 28 юли 1413); п° 1500, 1535 (тригодиш 29 Едновременно с нареждането да бъдат унищожени генуезките строежи Венеция започнала продължителни преговори с Чентурионе II относно покупката (Стефано Закария заявил, че е готов да отстъпи Зонкло за 4000 дуката, ако получи съг ласието на своя брат). Преговорите не дали задоволителен резултат, но през 1420 Венеция успяла да окупира Зонкло, а между 1422 и 1423 и Гризи и Мантихори(8 а- 410 След сватбата Катерина споделила съдбата на деспот Тома Палеолог (шести син на император Мануил II Палеолог), който имал апанаж в Морея — първоначално Калаврита, после Кларенца и Андруза, а след 1449 г. — Ахея с Патра и Кларенца (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen. Nr. 98, 65 — 66). През 1460 г. те напуснали Морея и се установили на остров Керкира (Sphrantzes.

Genealogie der Palaiologen. Nr. 98, 65 — 66). През 1460 г. те напуснали Морея и се установили на остров Керкира (Sphrantzes. Minus, XL, 12: p. 122; Majus, IV, XIX, 4: p. 556; Critobul. Ill, 23, 2: p. 263; Ducas. XLV, 12: p. 425; Chalcocondylas, IX: p. 485). Наскоро след това деспот Тома заминал за Италия, за да търси помощ от папата и Миланския дук (Sphrantzes. Minus, XLI, 5: p. 124; Majus, IV, XIX, 10: 548 — 550), а Катерина и децата останали в Керкира. Катерина починала на 26 август 1462 (Sphrantzes. Minus, XLI, 10: p. 126; Majus, IV, XIX, 4, p. 552; Chr. byz. brev. T. 1, Nr 34, 27: p. 275; II, p. 502) и била погребана в манастира на светите апостоли Язон и Созипатер. За гроба ѝ вж: Buchon. Йоан Асен Закария (f 1469) Йоан Асен Закария е незаконороден син на последния морейски княз Чентурионе II Асен Закария! Младите му години се губят в неизвестността. Знаем със сигурност, че той бил продължително време плен 411 През пролетта на 1453 г. (след 29 май) в Морея избухнало въстание на част от гръцкото население, подкрепено от албанските наемници, срещу деспотите Димитър и Тома Палеолог. Въстанието било ръководено от Мануил (Джин) Кантакузин. По същото време от крепостта Хлумуциос избягали Йоан Асен Закария и Никифор Луканис и се присъединили към въстаниците.

Въстанието било ръководено от Мануил (Джин) Кантакузин. По същото време от крепостта Хлумуциос избягали Йоан Асен Закария и Никифор Луканис и се присъединили към въстаниците. На следната 1454 г. в Аетос Йоан Асен се провъзгласил за принц на Морея. По-нататъшните действия на претендента не били особено сполучливи: след като обсадил безуспешно Патра и Мистра, той се обърнал към султан Мохамед II с молба да му бъде отстъпено управлението на Морея. Султанът обаче решил да подкрепи двамата деспоти Димитър и Тома Палеолог, които също се обърнали към него за помощ. След превземането на Аетос от войските на Турхан паша, Йоан Асен потърсил спасение във венецианските владения в Месения и бил приет радушно от властите в Модон. През следващите две години Йоан Асен на няколко пъти се обръщал към венецианското правителство с молба да му бъде отпусната годишна пенсия. Едва на 8 ноември 1456 г., след като били взети предвид сторените от Йоан Асен услуги, била отчетена възможността той да бъде използуван и по-късно и накрая, страхувайки се, че би могъл да потърси закрила при някоя друга сила, венецианският сенат решил да му даде годишна пенсия на сума 400 дуката. През 1459 г. намираме Йоан Асен в Генуа.

През 1459 г. намираме Йоан Асен в Генуа. С две писма, носещи дата 17 юни, той е препоръчан на папа Пий II и патриарха на Аквилея като „принц на Морея, свален от турците” („... dominus Centurionus... ante princeps Morearum a Turcis sede sua expulsus...”). Няколко години по-късно Йоан Асен отишъл в Рим, където сполучил да спечели симпатиите на папа Павел II (1464 — 1471), който му предложил месечна издръжка. Той починал в Рим през 1469 г. Йоан Асен имал син, който заедно с него бил затворен в крепостта Хлумуциос и освободен в 1453 г. Не знаем по-нататъшната му съдба. Centurioms... 412 Никола Асен Присъствието на Асеневци в столицата на Трапезундската империя е съвсем епизодично, а сведенията за тях — откъслечни или ако трябва да бъдем съвсем точни, те се свеждат до една фраза. На л. 231v от Cod. Vindob. Jur. gr. 7 (хартиен ръкопис от XIV в.) се намира копие от брачния договор на Георги, син на Леос (Aeou — Cod.) от Трапезунд и Теодора, дъщеря на Георги Калациос от Церкица (в ’АХаооЗк?). В качеството на свидетели брачният договор е подписан от Никола, син на Мойсей (Mojsei — Cod.) и Анастас Алексий, син на Мавропатис, а в качеството на поръчител (Als Bürge?) от Никола, син на Асен.

В качеството на свидетели брачният договор е подписан от Никола, син на Мойсей (Mojsei — Cod.) и Анастас Алексий, син на Мавропатис, а в качеството на поръчител (Als Bürge?) от Никола, син на Асен. При тази лаконичност на текста твърде трудно е да се каже категорично дали имаме работа с представители на Асеневата фамилия, чиято биография достигнала и до Трапезунд, или пък Никола Асен и неговият баща N. Асен (?) нямат нищо общо с известната фамилия. Все пак някои обстоятелства като че ли говорят в полза на второто предположение. Първото впечатление след прочита на текста е, че се натъкваме (в най-добрия случай) на средна прослойка от населението на Трапезунд, а не на представители на най-висшата аристокрация, към която без съмнение принадлежат Асеневци. В полза на това впечатление е и езикът на брачния контракт — народен гръцки (Vulgargriechisch). При това положение трудно бихме могли да си представим, че през XIV в. — най-славните години за Асеневата фамилия — дори и в края на столетието, две поколения Асеневци, обитаващи Трапезунд, са слезли от върховете на византийското общество до неговите средни или още по-ниски слоеве. Следователно, можем да приемем, че Асен или в случая Асан — \(\omega\)ди, е собствено име на бащата и свидетелствува за неговия тюркски произход. Синът вече е прегърнал христовата вяра и носи християнското име Никола.

Следователно, можем да приемем, че Асен или в случая Асан — \(\omega\)ди, е собствено име на бащата и свидетелствува за неговия тюркски произход. Синът вече е прегърнал христовата вяра и носи християнското име Никола. 3 Нищо не ни дава основание да свържем Асен (или N. Асен) и сина му Никола с Мария Цамблакина Палеологина Асенина (за нея вж приложение 1/3, № 1), която по всяка вероятност е пребивавала в столицата на Трапезундската империя.

№1. Мария Цамблакина Палеологина Асенина Сведения за живота и преди всичко за произхода на Мария намираме в епитафията за нейния син Алексий, съчинена от Йоан Евгеник. Ето какво четем там: 3. Или ако трябва да изразим по друг начин писаното от Йоан Евгеник, Мария е дъщеря на N. Палеолог Асен и Nа. Цамблакина. За съжаление липсата на повече данни не позволява да отъждествим бащата на Мария и всеки опит да го подирим между познатите ни Асеневци, ще бъде неоправдан. От друга страна, епитафията съдържа някои допълнителни свидетелства за произхода на Мария, най-важното от което е стихът Коя е тази „свята василиса”, чиято сестра е нашата Мария? Да се отговори на този въпрос, не е лесно. Първата възможност е да приемем, че зад това анонимно посочване се крие византийската константинополска императрица. Ако се съгласим с А. А. Василиев, че епитафията е съставена към 1446 — 1447 г., тази възможност ни се изплъзва: по това време третата съпруга на император Йоан VIII Палеолог Мария Комнина вече е покойница († 17 декември 1439), пък и тя е дъщеря на Алексий IV, император на Трапезунд (1417 — 1429) и на Теодора Кантакузина. Очевидно между Мария по произход Асенина и Мария, родена Комнина Кантакузина, не би могло да има нищо общо, дори и да приемем, че в случая означава родство в далечна степен.

Очевидно между Мария по произход Асенина и Мария, родена Комнина Кантакузина, не би могло да има нищо общо, дори и да приемем, че в случая означава родство в далечна степен. Втората възможност е по-вероятна: — трапезундската императрица? И наистина, ако епитафията е съставена в Трапезунд, което е най-вероятно, логично е да се допусне, че „святата василиса” би трябвало да бъде господарката на Трапезунд. Опитът за идентификация обаче се натъква на почти непреодолими трудности. Последният император на Трапезунд Йоан IV (1429 — 1458) е бил женен за дъщерята на грузинския цар Александър I (сведението дължим 414 па една интерполация към текста на Лаоник Халкокондил). Без съмнение неизвестната по име дъщеря на грузинския владетел не би могла да бъде родна сестра на Мария Цамблакина Палеологина Асенина. Съществува и трета възможност: „rife ayiaq fiaoiXioop"е Мария (сестра на Йоан, принц на Готия и мъж на Мария Асенина), съпруга на Давид Комнин, последния император на Трапезунд. При това отъждествяване би трябвало да извършим едно насилие над фактите (като оставим настрана, че не знаем годината, когато е починала трапезундската василиса), а именно: в случая двете не са сестри, а снаха — зълва. Четвъртата и последна възможност е да потърсим връзка между Мария Асенина и втората съпруга на Давид Комнин — Елена Кантакузина.

Четвъртата и последна възможност е да потърсим връзка между Мария Асенина и втората съпруга на Давид Комнин — Елена Кантакузина. И двете биха могли да бъдат потомки на Ирина Асенина Кантакузина (II, №17) (за Елена се знае, че е нейна правнучка), но тези връзки са твърде далечни, за да могат да бъдат означени с роwaipcop. За съжаление други възможности няма. Какво знаем още за Мария Асенина? Йоан Евгеник (както би трябвало да се очаква в подобни случаи) разточително хвали нейните човешки качества. Според неговото емоционално перо тя е „млада, най-блестяща, най-величествена (благородна, боголюбива, преблагочестива), честна, обичаща доброто, най-благовъзпитана (нежна, обичаща бедните, най-кротка), мила, обичаща людете, най-симпатична и т. н.” 13. Тя е била съпруга на Йоан, принц на Кримска Готия (1444 — 1446) със столица Мангуп (Теодоро). Липсват сведения за пътя, по който се стигнало до този брак (според А. А. Василев сватбата е станала в Трапезунд). Двамата са имали един син Алексий, починал към 1446 г., в чиято памет Йоан Евгеник съчинил споменатата епитафия. След 1446 г. Йоан и Мария изчезват от изворите, като властта в Мангуп била поета от по-малкия брат на Йоан Олобей. Според предположението на А. А. Василиев двамата се оттеглили в Трапезунд и там дочакали смъртта си. 415 Коузенос, л ° 50), внучка на Матей Асен Кантакузин (Пак там, п ° 24) и правнучка на

Според предположението на А. А. Василиев двамата се оттеглили в Трапезунд и там дочакали смъртта си. 415 Коузенос, л ° 50), внучка на Матей Асен Кантакузин (Пак там, п ° 24) и правнучка на 13 Л а '(Л 1 р о и. ПП, I, 216 — 217. № 34). Генеалогическата таблица (Пак там, р. 282) Василиев не е отбелязал второ дете. Сериозни основания ме карат да допусна, че Мария Асенина Палеологина (тук, I, № 3), съпруга на молдовския владетел Стефан Велики, е била дъщеря на Мария и Йоан IV. Изворите за живота на Мария!, колкото и да са оскъдни (в тях се дава предимство на две основни събития: сватбата й със Стефан Велики и нейната кончина), могат да бъдат разделени на три различни групи. Първата група е т. нар. славяно-румънски хроники. В тях Мария е спомената съвсем лаконично: „госпожа (княгиня) Мария от Мангуп” (...господжа кнагнЪ UариАурр Ш нгонд” 2; „...госпожа* Ш р 1* отъПангова” 3, „wsialsobie Steffan voievoda zone, Mary z Mangopo” 4). По-богат на данни за родословието на Мария е нейният смъртен покров, запазен в манастира Путна (втората група извори).

В тях Мария е спомената съвсем лаконично: „госпожа (княгиня) Мария от Мангуп” (...господжа кнагнЪ UариАурр Ш нгонд” 2; „...госпожа* Ш р 1* отъПангова” 3, „wsialsobie Steffan voievoda zone, Mary z Mangopo” 4). По-богат на данни за родословието на Мария е нейният смъртен покров, запазен в манастира Путна (втората група извори). Основният надпис, избродиран на този копринен плат, гласи: „f Това е погребалният покров на рабинята божия, благочестивата и христолюбива госпожа на Йон Стефан воевода, господар на земята Молдовска, Мария, която се представи във вечното жилище в годината 6985 (=1477), месец декември 19, в пет часа на деня;'5 Значително по-интересни от гледна точка на произхода на Мария са двата монограма, които развързани гласят: „Асенина” и „Палеологина” 6. Тези важни свидетелства получават подкрепа от надписа в наоса на католикона на атонския манастир Григориу (трета група извори), който гласи: „f АеГ)от]я тг}<: evoePeoraTvs кира Mapt'as ’Aaavvvas ПаХеоАо- 77?cac кира rт?<г MoAfio0Aax«a<r” 7, 416 Цитираните по-горе извори позволяват да установим със сигурност, че Мария била византийка от Мангуп, принадлежала към династията на Гаврилите, управляващи Кримска Готия, и била потомка на Асеневата фамилия. Може ли да се научи нещо повече за нейното потекло?

416 Цитираните по-горе извори позволяват да установим със сигурност, че Мария била византийка от Мангуп, принадлежала към династията на Гаврилите, управляващи Кримска Готия, и била потомка на Асеневата фамилия. Може ли да се научи нещо повече за нейното потекло? Най-добрите познавачи на Кримска Готия и на фамилията Гаврас, прие мат, и то без каквото и да било основание, че Мария е дъщеря на Олобей, син на Алексий (1403 — 1444?) и брат на Йоан III (1444— 1446/7), принц на Готия от 1447 до 1458 г., когато бил наследен от сина си Исаак. Може би това е най-логичното предположение за произхода на Мария, но ако го приемем, остава необясним един факт: фамилните имена на Мария — „Асенина Палеологина”. Съпругата на Олобей (вероятно баща на Мария според хипотезата) не е известна, но ще бъде пресилено да допуснем че и тя, както съпругата на брат му Йоан IV (Мария Цамблакина Палеологина Асенина — тук, 1/3, № 1), произхождала от Асеневата фамилия. Склонни сме да предложим друга хипотеза за родосло вието на Мария — тя е била дъщеря на Йоан IV (1444 — 1446/7) и на Мария Цамблакина Палеологина Асенина.

Склонни сме да предложим друга хипотеза за родосло вието на Мария — тя е била дъщеря на Йоан IV (1444 — 1446/7) и на Мария Цамблакина Палеологина Асенина. Независимо от това, дали ще приемем предложената идентификация на Йоан IV с Олобей и как ще обясним нейното присъствие в Мангуп до 1472 г., при положение, че родителите й са заминали за Трапезунд в 1446/4713, тази хипотеза На 14 септември 1472 г. Мария Асенина Палеологина се омъжила за Стефан Велики, воевода на Молдова (1457 — 1504). Животът й като господарка на „Молдова” (както гласи надгробният й надпис) не бил много щастлив. Пренебрегната от своя съпруг, тя починала пет години по-късно, на 19 декември 1477^15. Тленните й останки били положени в манастира Путна. И до днес там се съхранява нейният погребален покров, за който вече стана дума. На него е избродирано изображението на покойната молдовска господарка. Това интересно произведение на средновековното изкуство, макар имащо известно западно влияние, е изработено в подчертан византийски маниер. Покровът е с размери 1,88 м х 1,02 м; изготвен е от червена коприна (днес с цвят „брик” според едни или розово-виолетов според други); бродериите са изпълнени със златни конци, а костюмът на покойницата (тя е представена легнала в гроба) е синьо-сив, украсен със стилизирани цветя; на главата й е поставена висока корона.

На покрова са избродирани надписът и монограмите, за които вече говорихме, както и двуглави византийски орли. Единствен извор — т. нар. Молдово-германска хроника — съобщава, че Мария Асенина Палеологина от брака си със Стефан Велики е имала две дъщери. 27 Фамилията на Асеневци... 417 Chretien” sous la domination ottomane Etat et importance du probleme. Zupfietкта, 4, 1981, 220-221 2 Cronicile slavo-romine dm. sec. XV — XVI publicate de Ion Bogdan. Ediție revazută și completată de P. P. Panaitescu București, 1959 (Cronicile medievale Romînci II), p. 8, 10 (Letopisetul anonim al Moldovei). Ю Разбира се, доказателства липсват освен, може би, фактът, че по 1472 г. тя е живяла в столицата на Кримска Готия (хрониките са единодушни, че дошла в Сучава от Мангуп), че е „принцеса на Мангуп”, или просто „Мария от Мангуп”. Все пак това не означава, че е била дъщеря на Олобей. 14 Cronicle slavo-romine, р. 8, 30, 45, 57, 71, 170. 15 Г1ак там, р. 10, 46, 58. Никола Асен (ок. 1430 — ок. 1436) Никола Асен — композитор, химнограф и протопсалт от остров Кипър — е засвидетелствуван в дванадесет различни по съдържание и по време на изготвянето им ръкописа. Сред тях най-оправдан интерес предизвикват онези кодекси, които съдържат списъци на византийски 418 или по-късни композитори и химнографи. Ето всички споменавания на Никола Асен: Cod.

Никола Асен — композитор, химнограф и протопсалт от остров Кипър — е засвидетелствуван в дванадесет различни по съдържание и по време на изготвянето им ръкописа. Сред тях най-оправдан интерес предизвикват онези кодекси, които съдържат списъци на византийски 418 или по-късни композитори и химнографи. Ето всички споменавания на Никола Асен: Cod. Laura Е 173 (1436), автограф на монаха Давид Редестинос, доместик в атонския манастир Пантократор (други два негови автографа с подобно съдържание: Cod. Pantocr. 214 от 1432 и Cod. Paris, gr. 96 от 1436)2: ’AaaVr?c NtKoXaoc (6 KuVpioc); Cod. БАН (Ленинград), Собр. РАИК 154 (също автограф на Давид Редестинос от 1430)4: NixoXaoc 'Аоан (’AoaVijc); Cod. Xerop. 318 (ръкописът е от XIX в. и съдържа списък на композитори и химнографи)7: N ikoXaoc ’Aoat' 6 Кодршс; Cod. Doch. 337 (ръкопис от 1764)9: NtKo'Xaoc той ’A oav ако тт)и Кйкрои; Cod. Konstam. 86 (първата половина на XV в.) 11: NiKoXaou tov ’Аоаот}... NinoXaov той ‘AaaV; Cod. Pantal. 901 (ръкопис от 1734): NiKoXaou tov 'Aoavubrov ако ttjv Котгро^13; Cod. Greg. 5 (ръкопис от края на XVII в.): NmoXaov той ’А оаиа ек тт}я Кокрои.

Konstam. 86 (първата половина на XV в.) 11: NiKoXaou tov ’Аоаот}... NinoXaov той ‘AaaV; Cod. Pantal. 901 (ръкопис от 1734): NiKoXaou tov 'Aoavubrov ако ttjv Котгро^13; Cod. Greg. 5 (ръкопис от края на XVII в.): NmoXaov той ’А оаиа ек тт}я Кокрои. Името на Никола Асен киприот, протопсалт е засвидетелствувано и в три ръкописа, описани в началото на века от Ж. Тибо, а именно: стихирар от XVII в. (собственост на А. Пападопулос—Керамевс), сборник с псалмопения от XVIII в. и стихирар от XVIII в., принадлежащ на Зографския манастир. I В различните ръкописи това сведение е предадено по различен начин: 0 Кбкрш<:, ако TT)V Kisnpov, £к тт?с Котгроо, Нито едни от тези изрази не означава категорично, че Никола Асен е бил родом от остров Кипър или че е живял и творил на Афродитинния остров. 3 Правилно: ’A OOP. 1975,60,0. 143. Ю Пак там, о. 403. II Пак там, 0. 656. 419 С решение на Съвета на десетте (4 януари 1415/16) се нарежда да бъде внушено на „гръцкия свещеник Асен”, че ако има намерение да извършва служба според гръцкия обичай, ще бъде прогонен от Венеция за срок от пет години: „Quod pope Assene Greco de quo habetur noticia TITLE: 6.

419 С решение на Съвета на десетте (4 януари 1415/16) се нарежда да бъде внушено на „гръцкия свещеник Асен”, че ако има намерение да извършва служба според гръцкия обичай, ще бъде прогонен от Венеция за срок от пет години: „Quod pope Assene Greco de quo habetur noticia TITLE: 6. АСЕНЕВЦИ В НЕАПОЛ TEXT: Един от най-важните центрове на гръцката диаспора след 1453 — 1460 г. било Неаполитанското кралство и по-точно самият град Неапол. Възникналата там в началото на XVI в. гръцка община, обединена около православната църква „Св. Петър и Павел”3, играла твърде значима роля в средите на гръцката емиграция след падането на Константинопол. За разлика от гръцката общност във Венеция например, която се занимавала предимно с търговска дейност, гръцките емигранти, намерили убежище в Неапол, били свързани преди всичко с борбите за освобождение, с опитите за организиране на въстание в Гърция, с антитурската политика на Неаполитанското кралство и другите западноевропейски държави. Независимо от това, че документалната база е оскъдна, произходът на гръцката диаспора в Неапол е сравнително добре изяснен.

Независимо от това, че документалната база е оскъдна, произходът на гръцката диаспора в Неапол е сравнително добре изяснен. Първата вълна емигранти, произхождащи от Пелопонес, се настанила в столицата на кралството през втората половина на XV в. Следващата втора вълна била свързана с експедицията на Андреа Дориа през 1532 — превземането на Корон от венецианците и повторното му овладяване от турците в 1534 г. Тъкмо тогава голяма част от гръцкото население на тази бивша венецианска колония напуснала родината и се заселила в Неапол. За този миграционен процес свидетелствуват както някои наративни източници, така и документите, произхождащи от православната община в Неапол, в които преселниците гърци са назовани Graeci Coronenses. 420 Потомци на Асеневата фамилия са били сред най-изтъкнатите представители на гръцката емиграция в Неапол през XVI в. Нещо повече, Асеневци, установили се в Неапол, били ктитори на тамошната православна църква „Св. Петър и Павел” (построена през 1518), около която се обединила гръцката общност в Неаполитанското кралство. Историята на гръцката община през XVI в. е в същото време и история на неаполитанския клон от Асеневата фамилия. Тя ни е позната главно от документите, извлечени от Неаполския архив и от Libro De Documenti autentici, che fanno la sicurezza della Chiesa Greca de SS. Pietro e Paolo, обнародвани от Сп. Ламброс.

Тя ни е позната главно от документите, извлечени от Неаполския архив и от Libro De Documenti autentici, che fanno la sicurezza della Chiesa Greca de SS. Pietro e Paolo, обнародвани от Сп. Ламброс. За гръцката общност след унищожаването на Византийската империя от османското нашествие, и богата библиография. carum Civitatem Coronensem in Graeciam invandente, atque ex nostro Domino, cui parebat, postquam Joannes Andreas de Auria Copiarum Navilium nostrarum Generalis Ductor eam a manibus Turcarum eripuit abstrahentean”. Вж. също a. 11. Тома Асен Палеолог е първият потомък на Асеневата фамилия, заселил се в пределите на Неаполитанското кралство. Сравнително многобройните извори (макар че съдържат в повечето случаи едно- 421 образни данни) са категорични, когато става дума за произхода на Тома Асен Палеолог. Преди всичко той е „грък” („Graeco”, „Greci civis”) 1, но особено интересни са родословните бележки:.. Thomam Palaelologum ex Graecorum Imperatorum sanguine ortum sua ex Partia Byzantina fugientem tempore, quo in Turcarum manus Graeciam pervenitam” 3 Този пасаж, въпреки че набляга на Палеологовата кръв (все пак става дума за последната византийска императорска династия!), която тече във вените на Тома, не оставя съмнение, че той (а и неговите потомци) води произхода си от фамилията Асен, свързала се неколкократно чрез брачни връзки с Палеолозите.

В една була на папа Павел III от 1544 г. намираме интересно допълнение: „Thomas Assanus Paleologus ex Dominis Corinthi in Morea” 5. Фактът, че Тома Асен Палеолог е бил господар на Коринт („...signori di Corinto”) ни позволява да потърсим по-задълбочено корените на неаполитанските Асеневци. Присъствието на Асеневата фамилия в Пелопонес през XIV — XV в. е добре документирано и ни предлага четири възможности за установяване на точното място на Тома в родословното дърво на Асеневци. Тома Асен Палеолог би могъл да бъде потомък на: 1) Матей Асен (II, №54), шурей на деспот Димитър Палеолог, управител на Коринт от 1454 г. до превземането на града и неговата крепост (Акрокоринт) от османците в 1458 г. Безспорно тази възможност е най-примамлива, но разполагаме с малко данни в нейна подкрепа. Най-важното: знаем, че Матей Асен е имал едно дете (?) — неизвестна по име дъщеря, която е починала в Адрианопол в една и съща година с баща си — 1467 8. Дали имаме право да допуснем, че Тома Асен Палеолог е неин син и по неизвестни за нас пътища е станал „господар на Коринт"в последните десетилетия в XV в.? 2) Тома Асен Палеолог — потомък на Теодора Асенина (II, №56) и деспот Димитър Палеолог?

Дали имаме право да допуснем, че Тома Асен Палеолог е неин син и по неизвестни за нас пътища е станал „господар на Коринт"в последните десетилетия в XV в.? 2) Тома Асен Палеолог — потомък на Теодора Асенина (II, №56) и деспот Димитър Палеолог? Известно е, че деспотът от Мистра и съпругата му имали една дъщеря Елена, дадена за съпруга на султан Мехмед, и може би един син, починал в твърде ранна възраст и известен с имената Йоан Дука Ангел Палеолог Раул Ласкарис Торник Филантропия Асен (II, №57). При това положение трудно би могло да се установи връзка по права линия с Тома. 3) Тома Асен Палеолог — потомък на деспот Тома Палеолог и Катерина Асенина Закария? Децата на двамата са добре известни. Единствената възможност е да допуснем, че е техен внук и е син на Андрей Палеолог, но затова нямаме никакви доказателства. 4) Тома Асен Палеолог — родственик на Матей Асен Палеолог Раул Меликес (II, №83), починал малко преди 1497 г.? Струва ни се, че това предположение е най-невероятно, тъй като познаваме добре стемата на фамилията Асен Меликес. И така, от изброените по-горе възможности сме склонни да възприемем като най-вероятна първата: Тома Асен Палеолог е внук на Матей Асен (II, №54). Разбира се, това е само работна хипотеза.

И така, от изброените по-горе възможности сме склонни да възприемем като най-вероятна първата: Тома Асен Палеолог е внук на Матей Асен (II, №54). Разбира се, това е само работна хипотеза. Както вече се каза, документацията, която притежаваме, е сравнително богата, но биографичните данни, които намираме там, не са особено много. Известно е, че преди да емигрира в Неаполитанското кралство, Тома Асен бил „господар на Коринт” — едно твърде неясно положение, тъй като не знаем нито как е получил тази власт, нито в какво се е изразявала тя. Известно е и още нещо — Тома Асен е взел дейно участие в борбите за освобождението на Гърция („Per la Rebellione de Thomases Asagnio...’’15), но нямаме представа за годината и мястото на тези му действия. Трудно е да се каже кога Тома Асен се заселил 422 окончателно в Италия. Във всички случаи това станало преди 1506 г., тъй като по това време се намирал в Калабрия, където имал икономически интереси и привилегии, отстъпени му от крал Фердинанд. Всички документи, с които разполагаме, показват по категоричен начин, че той се установил трайно в Неапол. От живота му в столицата на кралството е известен само един, но много важен момент: действията му, свързани с построяването на православната църква „Св. Петър и Павел”, чийто ктитор е бил.

Всички документи, с които разполагаме, показват по категоричен начин, че той се установил трайно в Неапол. От живота му в столицата на кралството е известен само един, но много важен момент: действията му, свързани с построяването на православната църква „Св. Петър и Павел”, чийто ктитор е бил. Издигането на този храм било важно явление не само в живота на Тома Асен, но и в съдбините на гръцката емиграция в Неапол, която намерила в църквата (наричана и „La Capella Paleologo”) естествения център за обединение на гръцкия елемент и създаване на гръцката община в града. Датата на смъртта на Асен Палеолог не може да бъде установена със сигурност. Той не е имал деца — поне няма сведения за такива — и неговата наследница, която получила всички права върху църквата „Св. Петър и Павел”, била племенницата му Мария Асенина Палеологина (№ 4). 13 Най-подробно те са изложени в булата на папа Павел III (1544):...... Thomas Asanus Palaelogus ex dominis Corinthi in Mores dum in humanis ageret a tyrannica rabie Turcarum fidei Christianae hostium oppressus cum diversis Nobilitas, et aliis Graecis ac eorum Familiis ad Regnum Neapolitanum configurat, et a clarae memoriae Ferdinando tunc in humanis agente, et Neapolis Rege humanissime recepta in Civitatem Neapolitan! se contulerat...” Вж: h a p n p o v ' W eXXrivixt] ^кк~Кт]о(а a 17.

se contulerat...” Вж: h a p n p o v ' W eXXrivixt] ^кк~Кт]о(а a 17. Вж също булата на папа Урбан VIII от 1626 г. (Пак там, 0.171). 14 В едно описание на Гърция, озаглавено накратко от К. Сатас „Etat de la Greee en 1533” и носещо дългото заглавие „Avisi da uno Cristiano de Costantinopoli, de tutti li modi e remedii particolari per potere, offendere et destrugere la poten- 314 — 315) е споменат някой си „Signor Thomaao Assani”, който господствувал в областта между Патра и Коринт. Твърде примамливо е да допуснем, че става дума за нашия Тома Асен Палеолог. 423 Сведенията за Георги Асен са съвсем оскъдни. Той е споменат само веднъж в завещанието на брат си Тома Асен Палеолог; Georgii Assagni Fratris comalis ipsius Domini [на Тома Асен]. Знае се със сигурност, че е имал една дъщеря — Мария Асенина Палеологина и може би втора дъщеря, която е била омъжена за N Рали (Раул), тъй като покъсно се появява някой си Пиетро Рали (Pietro Rallis) — племенник на Мария и внук на Георги Асен.

№3. Фредерико Асен Палеолог Споменат в документ, издаден в Неапол на 8 юли 1525 г.: „Scire vos volumus quod vertente questione et causa in dicta regia camera inter magnificam Joannellam caietanam relictam quondam magnifici Federici Assagni Paleologi ex una et regiumscum, ac magnificum Tomasium Assagni Paleolog...” 1. Не притежаваме никакви други сведения за него и сме лишени от възможността да установим точните му връзки с фамилията, към която без съмнение принадлежи. 424 Мария Асенина Палеологина е дъщеря на Георги Асен (№2) и пле двата документа, които са ни достъпни (завещанието на Тома Асен corpore” 2) и определила за свой наследник в завещанието, съставено

№5. Виктория Рали Асенина Палеологина Дъщеря на Пиетро Рали, правнучка на Георги Асен (№ 2). Послед които биха ни позволили да възстановим поне отчасти нейната биогра фия. Документацията, която е известна и достъпна благодарение на усилията на Сп. Ламброс, съдържа сведения единствено за положението наследила правата и привилегиите върху църквата със завещанието лението на църквата било поето от гръцката православна община в Неапол. logo”): „... D(omi)num Petrum Ralles de NeapoU..., succedat ei Victoria Rallec ejus legitima, et naturalis filia ejus haeredes, et successores.. За пълното име ма Виктория вж с. 171: „...Victoriae Ralles Assanae Palaeologae...” Вж също надгробния надпис на Тома A cer (Пак там, 5): „Victoria Ralles Asan”. 425 Един от обектите на Асеневата biauvopa след окончателното покоряване на Византийската империя, т. е. след падането на Константинопол (1453) и завладяването на Морея (1460) бил остров Кефалония. Изучаването на този клон от фамилията, установил се трайно на най-значителния от седемте йонийски острови, предизвиква определен интерес. Преди всичко кефалонийските Асеневци са рожба на малко необичайна симбиоза: здраво пазят далечния спомен за своя български царски произход; в същото време се гордеят, че са издънка на високо поставена византийска фамилия, играла голяма роля в съдбините на късната империя. Принудени да емигрират, те стават венециански граждани (до 1797), получават образованието си в италиански университети, говорят гръцки и италиански, публикуват книги на гръцки.

Принудени да емигрират, те стават венециански граждани (до 1797), получават образованието си в италиански университети, говорят гръцки и италиански, публикуват книги на гръцки. Тяхно поле за действие са Османската империя и Молдовското княжество. Стават поданици на новосъздадената гръцка държава в 1863 — 1864. Когато изучаваме фамилията Assani, не бива да забравяме едно твърде важно обстоятелство: нейната история е сравнително добре документирана и имаме възможността да я проследим в продължение на няколко столетия — от началото на XVI в. до наши дни. При това остров Кефалония заема средищно място на картата на Асеневата 6т о - порй и поставя въпроса за ролята му в разсейването на фамилията. Както се вижда, обстойното възпроизвеждане на историята на кефалонийските Assani не е никак лесно. В същото време това би надхвърлило границите на този труд. Ето защо ще се задоволим да набележим само някои основни моменти, които биха дали представа за съдбините на кефалонийския клон на фамилията. Първият и най-значителен въпрос, който би следвало да се постави, е: принадлежат ли кефалонийските Assani към българо-византийската фамилия Асен (Асънъ, AoaVjjc)? Би могло да се отговори положително.

Ето защо ще се задоволим да набележим само някои основни моменти, които биха дали представа за съдбините на кефалонийския клон на фамилията. Първият и най-значителен въпрос, който би следвало да се постави, е: принадлежат ли кефалонийските Assani към българо-византийската фамилия Асен (Асънъ, AoaVjjc)? Би могло да се отговори положително. Основание за това ни дават старинността на фамилията, здравите семейни спомени, историческата традиция и най-сетне фамилният герб, който категорично насочва към царски произход: върху щит с почти квадратна форма са представени два изправени на задните си лапи лъва; предните им лапи са опрени на ваза с амфоровидна форма, в която има цветя. Над щита е изобразена владетелска корона. Трудно е да се определи с абсолютна точност времето, когато първите Асеневци се поселили на остров Кефалония (terminus post quem: 1453 — 1460?). Обикновено се приема, че това е станало в началото на XVI в., но аргументи в подкрепа на подобно мнение не се привеждат. Сякаш най-лесно е да допуснем, че това станало веднага след падането на Константинопол (1453) или след окончателното покоряване на Морея (1460) — тогава вълната на емигрантите, сред които има и Асеневци, е била най-голяма. През това време остров Кефалония, който се намирал под властта на Леонардо II Токо, предлагал убежище за бягащите от турската опасност византийци.

През това време остров Кефалония, който се намирал под властта на Леонардо II Токо, предлагал убежище за бягащите от турската опасност византийци. Но в 1479 турците опожарили целия остров и отвели по-голямата част от жителите му в Константинопол. Ние не знаем дали Асеневци, ако са били сред жителите на острова, са оцелели, останали там или пък са били върнати в бившата византийска столица. 426 Следващите двадесет години, т. е. 1481 — 1500, едва ли са били подходящи за поява на нови преселници на Кефалония, тъй като островът бил под турска власт. Едва на 24 декември 1500 венецианците сполучили да наложат трайно своето господство над остров Кефалония (даден им още в 1204 съгласно подялбата на византийската империя) и да останат там до 1797, когато генерал Наполеон Бонапарт завладява републиката на св. Марко®. След тази дата обезлюденият в 1475 г. остров бил отново заселен главно с византийци. Ще бъде логично да приемем, че тъкмо по това време на Кефалония се установили и първите Асеневци. Но възниква един въпрос: откъде са дошли те? Трудно ни е да приемем за изходна точка Константинопол или Морея. Може би представители на фамилията са намерили временно убежище в някои от венецианските владения в Пелопонес (Навплион, Корон, Модон) или на някои от егейските острови, незасегнати от турското нашествие (Крит?)?

Но възниква един въпрос: откъде са дошли те? Трудно ни е да приемем за изходна точка Константинопол или Морея. Може би представители на фамилията са намерили временно убежище в някои от венецианските владения в Пелопонес (Навплион, Корон, Модон) или на някои от егейските острови, незасегнати от турското нашествие (Крит?)? Сигурно е, че между 1521 и 1547 г. Асеневци вече били сред обитателите на острова, тъй като по това време са подарили на жителите на Кастело Сан Джиорджо (тогавашната столица на Кефалония) земя, на която по-късно били построени манастирът и църквата „Св. Франческо” 1°. Между 1593 и 1604 г. Асеневци били вписани в Златната книга на Кефалонийската знат1*, сред която по това време фигурирали 156 благороднически семейства. От началото на XVI в. Асеневци са постоянни членове на големия съвет („Maggior Consiglio”) на острова, заемали високи длъжности в администрацията, получавали образованието си в италиански университети (предпочитан бил университетът в Падуа), постигнали големи успехи в науката и в практическата медицина. Тези свои позиции Асеневци запазили през трите столетия на венецианското господство над острова. В 1797 г. французите завладели Кефалония и наредили да бъде изгорена Златната книга на аристокрацията. Но две години по-късно, когато островът попаднал под руско-турска окупация, книгата била възстановена от историка Г. Ловердо (канцлер на общината). Тогава в нея били вписани само 44 аристократични фамилии.

В 1797 г. французите завладели Кефалония и наредили да бъде изгорена Златната книга на аристокрацията. Но две години по-късно, когато островът попаднал под руско-турска окупация, книгата била възстановена от историка Г. Ловердо (канцлер на общината). Тогава в нея били вписани само 44 аристократични фамилии. В списъка, съставен по азбучен ред, Асеневци заемали второ място. Първият представител на фамилията Assani на остров Кефалония, за когото има сигурни данни, е Джовани Асани, роден към 1600 г., починал към 1670 г. При това положение той би могъл да бъде разглеждан като родоначалник на фамилията Асани, чиито потомци и днес живеят на остров Кефалония. Неговите правнуци Грегорио (№ 14), Стелио (№16), Матео (№21) и Герасимо Асани (№32) положили основата на четирите клона на фамилията, познати до наши дни. Както вече бе посочено, представителите на фамилията Асани са играли забележима роля в политическия, обществения и религиозния живот на Кефалония, а някои се изявили в областта на изкуството, като известния художник Спиридон Асани (1788 — 1850) (№ 49) или се отдали на политическа кариера извън пределите на родния остров (Теодоро Асани (№44), управител на остров Итака през 1787¹). Очевидно не е необходимо да се изброяват всички членове на фамилията, но все пак да привлечем вниманието върху двама от тях.

Очевидно не е необходимо да се изброяват всички членове на фамилията, но все пак да привлечем вниманието върху двама от тях. Д-р Спиридон Асани (№35), син на д-р Грегорио Асани (№ 14), основател на старшия клон на фамилията, е може би най-забележителната личност сред кефалонийските Асеневци. Той е роден на 21 ноември 1756 г. Учил медицина, математика и астрономия в университета в Па- 427 дуа, а слея това в продължение на три години усъвършенствувал своите познания във Виена. Практикувал медицина с голям успех в Кефалония, Итака и Константинопол. От 1795 упражнявал професията си в Солун и в същото време преподавал математика. От 1799 до 1804 г. Спиридон Асани преподавал математика в колежа в Амбелаки, а между 1812 и 1817 г. бил личен лекар на молдавския княз Скарлат Калимах и (1812 — 1819). През 1819 г. публикувал една книга, посветена на историята на фамилията Асани. След това се установил на родния си остров и се посветил на научни издирвания. Починал през 1836 г. в Константинопол. Единственият син на д-р Спиридон Асани, Джиовани (роден на 26 март 1784), също учил в университета в Падуа (1802 — 1807), след което допълнил своите познания във Виена и в Париж. Вероятно по време на пребиваването си във френската столица се запознал и установил близки приятелски отношения с известния български елинист Никола Пиколо.

Вероятно по време на пребиваването си във френската столица се запознал и установил близки приятелски отношения с известния български елинист Никола Пиколо. Д-р Джовани Асани практикувал медицина и преподавал математика в Аргостоли, Константинопол и Ерусалим. Впоследствие бил назначен за личен лекар на ерусалимския патриарх. Починал от холера на 2 октомври 1850 г.2^ 2 Бележките по този въпрос на Е. Р. Рангабе (тук по-горе, бел. 1) са твърде кратки и изпълнени с грешки. Пак там, 10—11. 1971, 84 - 204, n° 524, 538, 661, 680, 699, 704, 733', 1414, 1433, 1451, 1636, 1639, 1647, 1653, 1667. 428 20 в една хубава статия за византоложките занимания на Н. С. Пиколо Ив. Дуйчев пише: „Забележително е едно обстоятелство, една от неговите книги (на Н. Пи de’ \ обнародван на остров Корфу през 1Ь г., е посветена иа един мним или истински потомък на византийско-българския род на Асеневци — Йоан Асен.” В бел. 73, след като цитира точното заглавие на книгата, Ив Дуйчев отбелязва- „ще се върна другаде по въпроса за отъждествяването на това лице” Вж. И в. Дуйчев. Приносът на Н. С. Пиколо във византоложките проучвания. — В: Дуйчев Проучвания. II, с. 310 и бел. 73. Доколкото ми е известно, Ив. Дуйчев не се е занимавал повече с идентификацията на въпросния Йоан Асен.

Приносът на Н. С. Пиколо във византоложките проучвания. — В: Дуйчев Проучвания. II, с. 310 и бел. 73. Доколкото ми е известно, Ив. Дуйчев не се е занимавал повече с идентификацията на въпросния Йоан Асен. Няма никакво съмнение, че приятелят на Н. Пиколо е д-р Джовани Асани и че двамата са се запознали по време на специализацията на последния в Париж. СПИСЪК НА КЕФАЛОНИЙСКАТА ФАМИЛИЯ АСАНИ 1. Джиовани Асани (1600? — 1670?) 2.

Дуйчев не се е занимавал повече с идентификацията на въпросния Йоан Асен. Няма никакво съмнение, че приятелят на Н. Пиколо е д-р Джовани Асани и че двамата са се запознали по време на специализацията на последния в Париж. СПИСЪК НА КЕФАЛОНИЙСКАТА ФАМИЛИЯ АСАНИ 1. Джиовани Асани (1600? — 1670?) 2. Франческо Асани (син на №1) 3. Марко-Антонио Асани (син на №1) 4. Джиовани-Батиста Асани (син на №1) 5. Зуанне (или Теодоро) Асани (син на №1) 6. Д-р Джиорджио Асани (син на №3) 7. Спиридон Асани (син на №3) 8. Анастасио Асани (син на №3) 9. Кристодуло Асани (син на №5) 10. Грегорио Асани (син на №5) 11. Андреа Асани (син на №5) 12. Смарагдица Асани (дъщеря на №6) 13. Бригита Асани (дъщеря на №6) 14. Д-р Грегорио Асани (син на №6) 15. Анджиола Асани (дъщеря на №9) 16. Стелио Асани (син на №9) 17. Теодоро Асани (син на №9) 18. Анна Асани (дъщеря на №9) 19. Заннета Асани (дъщеря на №9) 20. Замбета Асани (дъщеря на №9) 21. Матео (или Марко) Асани (син на №9) 22. Ореа (или Бела) Асани (дъщеря на №9) 23. Герасимо Асани (син на №9) 24. Джан-Батиста Асани (син на №10) 25. Катерина Асани (дъщеря на №10) 26. Магдалена Асани (дъщеря на №10) 27. Джовани Асани (син на №10) 28. Базилио Асани (син на №10) 29. Мари (?) Асани (син на №10) 30. Марино Асани (син на №11) 31. Параскева Асани (дъщеря на №11) 32. Д-р Герасимо Асани (син на №11) 33. Зуанне Асани (син на №14) 34. Д-р Джорджио Асани (син на №14) 35. Д-р Спиридон Асани (син на №14)

429 36. Николо Асани (син на №14) 37. Антонио Асани (син на №14) 38. Герасимо Асани (син на №14) 39. Антония Асани (дъщеря на №14) 40. Марино Асани (син на №16) 41. Анджело Асани (син на №16) 42. Д-р Кристодуло Асани (син на №21) 43. Паолина Асани (дъщеря на №21) 44. Теодоро Асани (син на №21) 45. Стелла Асани (дъщеря на №21) 46. Андреа Асани (син на №32) 47. Стелла Асани (дъщеря на №32) 48. Панаги Асани (син на №32) 49. Спиридон Асани (син на №32) 50. Мария Асани (дъщеря на №32) 51. Ирене Асани (дъщеря на №33) 52. Николо Асани (син на №33) 53. Еужения Асани (дъщеря на №34) 54. Грегорио Асани (син на №34) 55. Анастасио Асани (син на №34) 56. Бела Асани (дъщеря на №35) 57. Каломира Асани (дъщеря на №35) 58. Д-р Джиовани Асани (син на №35) 59. Стилиано Асани (син на №40) 60. Деметрио Асани (син на №40) 61. Атанасио Асани (син на №40) 62. Д-р Панаги Асани (син на №42) 63. Матео Асани (син на №42) 64. Д-р Антонио Асани (син на №42) 65. На. Асани (дъщеря на №42) 66. Герасимо Асани (син на №46) 67. Марино Асани (син на №46) 68. Мантина (Мариетина?) Асани (дъщеря на №46) 69. Матео Асани (син на №46) 70. Вангели Асани (син на №46) 71.

Асани (дъщеря на №42) 66. Герасимо Асани (син на №46) 67. Марино Асани (син на №46) 68. Мантина (Мариетина?) Асани (дъщеря на №46) 69. Матео Асани (син на №46) 70. Вангели Асани (син на №46) 71. Параскева Асани (дъщеря на №46) 72. Диаманто Асани (дъщеря на №46) 73. Джиорджио-Андреа Асани (син на №55) 74. Герасимо Асани (син на №55) 75. Канарис Асани (син на №55) 76. Д-р Спиридон Асани (син на №58) 77. Герасимо Асани (син на №58) 78. Антонио Асани (син на №58) 79. Дионисио Асани (син на №58) 80. Грегорио-Деметрио (син на №58) 81. Николо Асани (син на №58) 82. Калипео Асани (дъщеря на №58) 83. Занета Асани (дъщеря на №62) 84. Андриана Асани (дъщеря на №62) 85. Адриана Асани (дъщеря на №62) 86. Стелла Асани (дъщеря на №62) 430 87. Деметрио Асани (син на №62) 88. Герасимо Асани (син на №63) 89. Дионисио Асани (син на №63) 90. Николо Асани (син на №63) 91. Герасимо Асани (син на №63) 92. Анджелика Асани (дъщеря на №63) 93. Спиридон Асани (син на №63) 94. Анна-Анджелика Асани (дъщеря на №64) 95. Джорджио Асани (син на №64) 96. Кристодуло Асани (син на №64) 97. Вирджиния-Аделаида Асани (дъщеря на №64) 98. Деметрио-Алесандро Асани (син на №64) 99. Елена Асани (дъщеря на №64)

Едно, макар и бегло запознаване с византийската документация от XIV — XV в. ще ни позволи да установим един любопитен факт: сравнително честото присъствие на името Асен. Веднага трябва да отбележим, че в повечето случаи не става дума за лица, принадлежащи към прочутата българо-византийска фамилия Асен. Тази категорична констатация се основава преди всичко на ниското социално положение на въпросните лица; те се числят към групата на зависимите селяни, т.е. париците. И все пак един преглед на тези извори е необходим, тъй като те съдържат данни за лица, които вероятно произхождат и живеят в българска етническа среда. А това от своя страна говори красноречиво за разпространението на името Асен (Асен) извън най-прочутата българска царска династия. Този преглед ще се ограничи с практиките, произхождащи от светогорските манастири. Две са съображенията, които ни принуждават да съкратим документалната база, с която разполагаме: 1) Практиките на атонските манастири отразяват етнодемографската картина на район от Византийската империя — Солунската област заедно с полуостровите Атон, Лонгос и Касандра, в които процентът на населението от български произход е бил твърде висок. Всеки един от тези изключително важни документи съдържа имена, в чиято българска принадлежност не можем да се съмняваме: Добромир, Добрана, Добрина, Бял, Белота, Росана, Драгана, Домета, Паган, Момчил, Владо, Кардам, Борил, Веско.

Всеки един от тези изключително важни документи съдържа имена, в чиято българска принадлежност не можем да се съмняваме: Добромир, Добрана, Добрина, Бял, Белота, Росана, Драгана, Домета, Паган, Момчил, Владо, Кардам, Борил, Веско. Едва ли е необходимо да припомняме и онези случаи, в които етнонимът „българин” се е превърнал във фамилно име. И тъкмо сред този дълъг списък на имена, чиято тюркско-българска и славянска етимология не се нуждае от доказване, откриваме името Асен. Или казано с други думи, възможността за българската принадлежност на лицата с това име е много по-голяма, отколкото при други подобни случаи от други области на империята. 2) Атонската документация е сравнително многобройна и при това покрива голям период от време. Тези нейни качества позволяват добро и сигурно изучаване на етническата картина. В документите, които са на разположение, се срещат две категории имена Асен — лично име и местно наименование, което без съмнение възхожда към лично, т.е. въпросното място носи името на първоначал 431 Основната документална база произхожда от един манастир — Ивирон и (което е още по-интересно) всички лица, носили името Асен, с едно изключение, са засвидетелствувани само в едно село — Радоливо (дн. Радолово). И това едва ли е случайно. Радоливо е едно от най-значимите византийски селища от този тип. Някои изследователи дори са склонни да го разглеждат като град.

И това едва ли е случайно. Радоливо е едно от най-значимите византийски селища от този тип. Някои изследователи дори са склонни да го разглеждат като град. Възникнало като славянско селище (името Радоливо е от славянски произход), макар и върху руините на византийско поселение, то не загубило славянския и българския си облик през цялото средновековие. През XIV — XV в. е било собственост на манастира Ивирон, и тъкмо практиките, описващи подробно манастирската поземлена собственост, съдържат интересуващите ни наименования. II. D 61ger. RV 85 (c. III): Mixat?X J KXtooTo-yeVjjc, e\ei” Awai<, afieXipov 'Aoavriv, abe\>pi)v Xpvovv, yauQp'ov em amij MiyapX, avcipiov * itjd w r ji'... (Дуйчев. СМЛИ, 360; PLP, I, No 1477). Еднаквата фамилия навежда на мисълта за родствени отношения между Йоан и Михаил Клостогенис. Тъй като 25 години делят двата документа (RK — 1316; RV — 1341), можем да приемем, че отношенията между двамата са чичо — племенник. И двамата са имали синове със собствено име Асен. Средата, в която са живеели, едва ли позволява да се говори за турско влияние. По-скоро става дума за семейна или народностна (?) традиция. VI. D 61ger. RV 141 (c. 114): ’Aoainjc 6 aSeX^oc abrov (на Йоанис Скопелиотис) exec Topirpai’av7viov<; BaoiXetoy кае Ат)рг)трюи dvyатера Z < ^ „t (Дуйчев. СМЛИ, 360; PLP, I, No 1475).

По-скоро става дума за семейна или народностна (?) традиция. VI. D 61ger. RV 141 (c. 114): ’Aoainjc 6 aSeX^oc abrov (на Йоанис Скопелиотис) exec Topirpai’av7viov<; BaoiXetoy кае Ат)рг)трюи dvyатера Z < ^ „t (Дуйчев. СМЛИ, 360; PLP, I, No 1475). Това е единственият случай, когато едно и също лице е отбелязано в два документа, издадени последователно (практиките от 1316 и 1341). В първия случай Асен (отново собствено име!) вероятно е бил малолетен и все още неженен и затова е споменат като член на бащиното си семейство. След двадесет и пет години той и брат му Йоан вече са имали отделни семейства (родителите им липсват в практиката от 1341). Този кратък преглед предполага някои изводи. Най-впечатляващата констатация безспорно е броят на лицата, имали кръстното име Асен — 6; макар и разпределени в две поколения (трима души в практиката от 1316 и трима в 1341), все пак тази цифра, съпоставена с броя на жителите на село Радоливо, е внушителна. Твърде интересен е фактът, че Асен и в шестте случая е собствено име, а не фамилия, т. е. то непрекъснато 432 е в движение, стои постоянно в именния репертоар, използуван от населението на Радоливо. Неговата употреба не е ограничена в рамките на едно семейство: то е засвидетелствувано в шест семейства, като първите четири (две по две) са свързани помежду си в роднински отношения.

432 е в движение, стои постоянно в именния репертоар, използуван от населението на Радоливо. Неговата употреба не е ограничена в рамките на едно семейство: то е засвидетелствувано в шест семейства, като първите четири (две по две) са свързани помежду си в роднински отношения. Всичко това говори за особен пиетет към името Асен, който, подчертаваме, не може в никакъв случай да се дължи на турско влияние.

VIII. Actes de Lavra III, no 161, 24: ’Adavaorjc o ’Aoavvs. Той е жител на село Дримосирта (катепаникия Каламария) и парик на Великата Лавра. В този случай Асен вече е фамилно име, но липсата на по-подробна документация не позволява да се проследи неговият произход. IX. D 61g е г. A 236=К 361=Р 348=V 187: ек tov ’A o c o v t) n\Tjoiov% Изследователите с твърде голямо основание приемат, че формата 'A o w v t j c произхожда от ’Асгатлк (Дуйчев, СМЛИ, 360). По-интересното в случая е, че имаме работа с наименование на местност (в катепаникията Акру — ’Акроис), което без съмнение идва от името на първоначалния или най-стария познат собственик на това място. Въпросният Асен (’AoavTjc — ’Aatovfjc) е живял през XIII в. — terminus ante quem е практиката на Димитър Апелмене, съставена в 1301 г., където намираме: етерои ек гои ’Aotvvr] n^rjoiov xvpac ©еобсорас 7tjc tov папа ArjpVTpwv (D 61g e r. A 236). За последен път местното име Aacji^rjc е засвидетелствувано в 1341 г. (D 61g е r. V 187). X. Actes de Xenophon II, n° VII, 326=n° XI, 22311:...6яй tov Фотекои ек tov pvann тт?с Xooooupac n^rjoiov Tijs 'Аоа)1>7?<:...Локализацията на този имот на манастира Ксенофон е трудна.

За последен път местното име Aacji^rjc е засвидетелствувано в 1341 г. (D 61g е r. V 187). X. Actes de Xenophon II, n° VII, 326=n° XI, 22311:...6яй tov Фотекои ек tov pvann тт?с Xooooupac n^rjoiov Tijs 'Аоа)1>7?<:...Локализацията на този имот на манастира Ксенофон е трудна. Все пак фактът, че той се е намирал в катепаникията"Аирсас ("Акроис)12» ни навежда на мисълта да го идентифицираме или поне сближим с тов ’Aocjvtj n'Krjoiov от цитираните по-горе Ивиронски практики. XI. Actes de Zographou, n° LIV, 153:"Erepov ек tov ’A oavov an'o tov IIefo0oXepou... Отъждествяването и локализацията не биха могли да бъдат категорични.

XII. В един турски данъчен регистър от средата на XV в. е споменат имот (селото?) „Хона ту Асана” — орни площи, лозя, мелници. Според Ж. Льофор този имот е принадлежал или някога е принадлежал на „Asan ou Asanes”. По това време имотът е бил собственост на манастира Хортаиту. Днес топонимът „tov Xojvd” е изчезнал. Селото може да се локализира между Солун и Терме (западната част на Халкидическия полуостров), а катепаникията Каламария. 3 D 61g e r. Sechs Praktika, passim (документите се цитират така, както са обозначени от издателя — А, К, Р, V, RK, RV; посочената цифра означава реда в документа). 28 Фамилията на Асеневци... 433 Независимо от различното изписване — £ка7геХ«1>77?<; или Т,копе\иЬтг)Я — става дума за една и съща фамилия. Подробно за този документ, издаден през април 1409 г.: Actes de Lavra, III, 154-156. Ч Actes de l’Athoe. I. Actes de Xenophon publies par R.P. L. Petit, BB, X, 1903, Приложение 1. Пак там, 54 — 55, както и карта № 7. 434 1. РОДОСЛОВИЕТО НА ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР 1 Няма съмнение, че един от големите проблеми за съвременната българска историопис е историята на България през XIV в. — неизучена задоволително и до наши дни.

L. Petit, BB, X, 1903, Приложение 1. Пак там, 54 — 55, както и карта № 7. 434 1. РОДОСЛОВИЕТО НА ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР 1 Няма съмнение, че един от големите проблеми за съвременната българска историопис е историята на България през XIV в. — неизучена задоволително и до наши дни. Тъкмо поради това определен интерес буди категоричното решаване на един от основните въпроси: произхода, а оттук и наименованието на българската династия, ръководила съдбините на страната до решителния край — покоряването ѝ от османските турци. Без да се впускаме в подробности, ще отбележим, че тук по-скоро се сблъскваме с едно мнение a priori, отколкото със солидно становище, плод на задълбочено историческо търсене. Единствено от факта, че цар Иван Александър е племенник на Михаил III-Шишман и внук на Шишман, в българската, а оттук и в чуждата историография се наложи схващането за „последната българска династия на Шишмановци” (1323 — 1396). Писаното по този въпрос, а то е учудващо малко, имаше за цел единствено да отхвърли някои чужди гледища (В. Н. Златарски) 2 или да внесе известни уточнения, макар в повечето случаи в политическата история, а не в родословието и просопографията (П. Ников, Ив. Дуйчев, Ал. Бурмов и др.).

Писаното по този въпрос, а то е учудващо малко, имаше за цел единствено да отхвърли някои чужди гледища (В. Н. Златарски) 2 или да внесе известни уточнения, макар в повечето случаи в политическата история, а не в родословието и просопографията (П. Ников, Ив. Дуйчев, Ал. Бурмов и др.). Ето защо съвсем изолиран остана опитът на заслужилия изследовател на нашето средновековно минало Ю. Трифонов да погледне от друг ъгъл на произхода на Иван Александър и да приеме, че той е издънка от Асеневата династия. Може би вината е в самия Ю. Трифонов, който по-скоро подхвърля една идея, поставя въпроса за преразглеждане, отколкото да го реши. Доказателствата му (това трябва да се признае) бяха и си остават съвсем малко. По този начин неговото схващане получи твърде слаб отзвук сред научните среди и нещата си останаха постарому. Ето как едно интересно и правдиво схващане — това можем да заявим и сега — остана незаслужено в забвение. Смятаме, че моментът да се излезе от това положение, да се поставят нещата поновому, без да се робува на наложените схеми, най-сетне е дошъл. *** Да се възстанови със средствата на съвременното историческо дирене родословието на една българска фамилия от средновековието, пък било то и царска, никак не е лесна работа.

*** Да се възстанови със средствата на съвременното историческо дирене родословието на една българска фамилия от средновековието, пък било то и царска, никак не е лесна работа. Причината за това е една и тя е позната всекиму: разпиляността и своеобразният език на историческите свидетелства, които съдбата е съумяла да запази от промените на времето и безмилостните посегателства на човешката ръка. А и те са твърде малко. Ето защо усилията около проучването на родословното дърво на цар Иван Александър сполучливо могат да бъдат оприличени на труда на реставратор, който има пред себе си сандък с мозаични кубчета и 435 трябва да възстанови великолепното изображение, и то при положение, че по-голямата част от кубчетата липсват. Така че и нашият подход ще бъде същият: ще бъдат изучени всички достигнали до нас отломъди и ще се опитаме да намерим тяхното място в цялостната картина, която изминалите векове скриват от погледа ни. 1. Манасиева летопис. Единственото сериозно доказателство на Ю. Трифонов в подкрепа на схващането му, че цар Иван Александър е потомък на Асеневата фамилия, е един пасаж от българските добавки към летописа на Константин Манасий.

1. Манасиева летопис. Единственото сериозно доказателство на Ю. Трифонов в подкрепа на схващането му, че цар Иван Александър е потомък на Асеневата фамилия, е един пасаж от българските добавки към летописа на Константин Манасий. Ето този текст: еи царю кьсъии царствуйли сице ва го пр1еишб скътла и светоносна царъ велинаго вла льшли и^рлдиаго повъедоносца коренъ съща 1шаиа пръи^лцша го царъ влъгарши GcfcHt йлеЗандра глаго д л преъкроткаго и ии лостиваго и ини^олю виваго ницмиъ нръинтелъ и велинаго царъ клъгарши егоже дръжавж слънца ве^уислъмаа да исуьтжть” 11 т. е., царю, царствуващ над всички, като има такъв светъл и светоносен цар, великия владетел и изряден победоносец, от корена на преизящния Иван Асен, царя на българите, сиреч Александър, прекроткия, милостивия и монахолюбив, хранителя на бедните и великия цар на българите, чиято власт нека безчислени слънца да отмерят...” 12. Това изявление на преводача (бихме могли да приемем, че и добавките са негово дело) е достатъчно пряко и категорично, за да не оставя големи възможности за съмнение, неяснота или двусмислица. И все пак можем ли да се доверим на неизвестния нам книжовник, че наистина „[Иван] Александър, прекроткия, милостивия и монахолюбив” е издънка „от корена на преизящния Иван Асен”, или трябва да приемем словата му като декларация с политически характер, чиято единствена цел е легитимиране на царствуващата личност с предшествуващата династия?

И все пак можем ли да се доверим на неизвестния нам книжовник, че наистина „[Иван] Александър, прекроткия, милостивия и монахолюбив” е издънка „от корена на преизящния Иван Асен”, или трябва да приемем словата му като декларация с политически характер, чиято единствена цел е легитимиране на царствуващата личност с предшествуващата династия? Струва ни се, че нямаме никакви основания (освен един ненужен суперкритицизъм) да не се доверим на летописеца и да го обвиним в така често срещаното през тази епоха ласкателство на владетеля. Един поглед върху всички български добавки към основния текст на Константин Манасий (те са 19 на брой) ще ни убеди в това. Всичко, което се съобщава там, с изключение на някои анахронизми (напр. обсада на Константинопол от кумани, вместо правилното — араби) отговаря на действителните събития и може да бъде контролирано от редица други извори. Бихме казали, че съмнението се промъква по друга причина, а именно: изолираното използуване на това ценно известие (тук е и „вината” на Ю. Трифонов). Получи се нещо подобно на „глас в пустиня”. Тъкмо това даде основание на изследвалите да приемат твърдението на книжовника като част от безкрайните хвалебствия, изказани и изписани по адрес на цар Иван Александър. Съпоставен с други извори, цитираният пасаж получава своята истинска стойност. 2. Cantacuzenus, IV, 14: III, р. 94.

Получи се нещо подобно на „глас в пустиня”. Тъкмо това даде основание на изследвалите да приемат твърдението на книжовника като част от безкрайните хвалебствия, изказани и изписани по адрес на цар Иван Александър. Съпоставен с други извори, цитираният пасаж получава своята истинска стойност. 2. Cantacuzenus, IV, 14: III, р. 94. Фразата от историческата творба на Йоан Кантакузин, която цитираме по-долу, е част от разказ, завършващ продължителната афера около патриаршеския престол на Ерусалим. Афера, която би могла да бъде резюмирана само с няколко думи: към 1340 — 1341 г. за патриарх на Ерусалим бил посочен Лазар, който поради интригите на монаха Герасим, не бил утвърден за този сан. Едва към 1348 г. били предприети мерки от император Йоан Кантакузин, които имали за цел да бъде поправена сторената някога несправедливост. Всичко това било съпроводено с размяната на писма между египетските 436 султани Ан-Насир Насир ад-дин Мухаммад и Ан-Насир Насир ад-дин ал-Хасан, от една страна, и Андроник III Палеолог и Йоан V I Кантакузин, В това послание, обръщайки се към византийския владетел (Йоан VI Кантакузин), египетският султан, наред с многобройните епитети, го титулува между другото и като „то 0аоtXecoc rear ВоиХуарал“, rear ’Aoartrcar” 14, ^ е. „василевсът на българите, на Асеневците”.

В това послание, обръщайки се към византийския владетел (Йоан VI Кантакузин), египетският султан, наред с многобройните епитети, го титулува между другото и като „то 0аоtXecoc rear ВоиХуарал“, rear ’Aoartrcar” 14, ^ е. „василевсът на българите, на Асеневците”. Безспорно на Йоан Кантакузин се приписва титлата, която той не притежавал и не е имал сериозни претенции за нея — „василевс на българите”. Но подобни явления не били чужди на епохата. По-важно обаче е другото — самата титла. Тъй като не можем да допуснем, че всички българи са Асеневци, остава възможността египетският султан да визира българската царствуваща фамилия (цар Иван Александър и неговите си 3. Грамоти на цар Иван Александър и цар Иван Шишман. Издаваните от тези двама български владетели официални документи не са лишени от някои генеалогически елементи. Грамота на цар Иван Алексан Когато Иван Александър неколкократно говори за своите царствени деди и прадеди, обдарили Зографския манастир, той несъмнено има предвид царете от Асеневата династия и най-вече цар Иван II Асен, който съгласно столетната Зографска традиция бил най-големият благодетел на българския атонски манастир. От своя страна цар Иван Шишман не се задоволил с подобно анонимно посочване и указал имената на тези деди и прадеди.

От своя страна цар Иван Шишман не се задоволил с подобно анонимно посочване и указал имената на тези деди и прадеди. Ето какво пише той в Рилската грамота (1378): „След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми, светопочиналия цар Асен и цар Калиман, от всички български царе, прадеди, деди и родители на моето царство... (• • • ш п р Ъд Ъд о в ь и д Ь д о в ь. ft р о д и т е д е и ифтва ми <rVonovnBmaro Ц“рЪ ДсЪнЪ. и Кплнмана ц р Ъ...” 20. На цитираните пасажи едва ли трябва да се гледа като на изява на идеологическа пропаганда, като на стремеж да се добие популярност сред обществото чрез обвързване с тачената от българския народ Асенева фамилия. Истинното им звучене се подкрепя от посочените дотук извори и, разбира се, от всичко, което следва по-долу. Все пак това не пречеше на изследвачите да се отнасят с недоверие или пренебрежение към тях (доколкото ни е известно, на пасажа от Рилската грамота не е обръщано сериозно внимание), приравнявайки ги по стойност с някои текстове от кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III. Подобно съпоставяне е необосновано. Защо?

Подобно съпоставяне е необосновано. Защо? Цар Калоян неколкократно говори за Симеон, Петър и Самуил като за нашите стари императори (imperatores nostri veteres) нашите предшественици (nostri praedecessores) 437 Само веднъж той си позволява да отбележи: „... Symeonis Petri et Samut обосноваване за своето искане за царска корона, но не и сериозна генеалогическа връзка. Ето защо тези места от Калояновата кореспонден Шишман. 4. Грамота на цар Иван Александър (?) за манастира „Св. Никола"следвал на някой български владетел (цар Иван Александър?), твърде рядко са били в услуга на научното търсене. Това не попречи да станат предмет на особено внимание и да бъде поставен въпросът за тяхната достоверност. Какъвто и да бъде изходът от една внимателна преценка (защото въпросът все още не е решен окончателно и задоволително), не може да се отрече едно нещо, а именно: дори да допуснем, че някои от грамотите са „фалшификати”, то това в никакъв случай не означава, че те не съдържат достоверен исторически материал, извлечен от по-ста мери за подобна практика има достатъчно — ще посочим само случаите Ето защо ще си позволим да използуваме някои данни от грамотата сведения, които ни насочват към генеалогията на владетелите от Второ tcaaeuTjc 'А оаицч ка\ лалпсн: тт}<:fiaoiXeias дои” 29 („преблажения и прочут карютг}<: екеи^с 2е01И7<: кецдадддс тця /ЗсинХеихс pov. („преблажената Севина, баба на царството ми”).

Ето защо ще си позволим да използуваме някои данни от грамотата сведения, които ни насочват към генеалогията на владетелите от Второ tcaaeuTjc 'А оаицч ка\ лалпсн: тт}<:fiaoiXeias дои” 29 („преблажения и прочут карютг}<: екеи^с 2е01И7<: кецдадддс тця /ЗсинХеихс pov. („преблажената Севина, баба на царството ми”). Грамотата се отнася към XIV в. и владетелят, от чието име се говори Иван Асен, който не е никой друг освен Иван II Асен (1218 — 1241), е негов дядо, а споменатата Севина — негова баба. Но тъкмо присъствието на Севина внесе затруднение в тълкуването на тези пасажи и сякаш подсили мнението за недостоверността на грамотата. Безспорно, въпро грамотата (Иван Александър); от друга страна, Иван Асен е дядо на същото лице. Следователно Севина е съпруга на Иван Асен. И тук изслед валите се оказаха в задънена улица. П. Мутафчиев беше категоричен: Иван II Асен е имал три съпруги, но нито една от тях не е носила името Севина. Ив. Дуйчев също не идентифицира Севина, но приема, че текстът не задължава да видим в нея непременно жена на Иван II Асен. 438 Съвсем наскоро мнението на П. Мутафчиев бе безкритично преповторено — „името на Севина не дава никакви основания тя да бъде смята Струва ни се, че би могло да се намери задоволително обяснение на това име и да се предложи приемлива идентификация на назованото

438 Съвсем наскоро мнението на П. Мутафчиев бе безкритично преповторено — „името на Севина не дава никакви основания тя да бъде смята Струва ни се, че би могло да се намери задоволително обяснение на това име и да се предложи приемлива идентификация на назованото своя оригинален вид, т. е. така, както е излязла от царската канцелария, писването на някои имена — в случая на името Севина (непознато от следния път: Ze(3iVт? Ефил?- f iprjurj^ Или казано с други думи, името, стояло в оригинала (или в първообраза, използуван при съставянето на късната грамота, ако тя е такава, разбира се), е било Eippvn — Ирина. Близостта на графиката на буквените знаци и на двете имена (при едно трудночетливо първоначално изписване) напълно позволява подобна писмена деформация. При това положение идентификацията вече не е проблем — Ирина дър, т. е. това е Ирина Комнина, дъщерята на безславно приключилия кариерата си солунски император Теодор Ангел Комнин, последната съпруга на цар Иван II Асен. Като имаме предвид, че Ирина Комнина фигурира в родословното дърво на царица Елена, сестрата на Иван Александър, предложената идентификация става още по-убедителна. 5. Actes d'Esphigmenou, п° 27. В съдебно решение (Опксиитчрюи урарра) на Серската митрополия от август 1365 г. относно един имот olneibv ка e£a.be\ipov tguttjc кир ’AXetjiou т о й ’Aoai\..

фигурира в родословното дърво на царица Елена, сестрата на Иван Александър, предложената идентификация става още по-убедителна. 5. Actes d'Esphigmenou, п° 27. В съдебно решение (Опксиитчрюи урарра) на Серската митрополия от август 1365 г. относно един имот olneibv ка e£a.be\ipov tguttjc кир ’AXetjiou т о й ’Aoai\.. (, икиос и братовчед на тази същата [Елена] господин Алексий Асен”,); *9 //f *0 6ovXoq пина Алексий Асен”) Въпросната „госпожа” и „деспина” е Елена, сестрата на българския цар Иван Александър, съпруга на Стефан Душан. Следователно Алексий Асен е е£а6еХ^ос (братовчед) и на Иван Александър. Това указание за родствената връзка между двамата е извънредно интересно и заслужава да бъде проследено по-внимателно. Преди това обаче трябва да се опитаме да хвърлим допълнителна светлина върху Алексий Асен. За съ жаление това е много трудно, тъй като братовчедът на Елена и на бъл гарския цар е споменат в известните ни извори само още веднъж; и то без каквито и да било допълнителни подробности. Ние намираме неговото име само още веднъж, сред подписалите един акт (урарра) на Серската мит рополия от 1375 г.: „*0 bovXoq гои краташй каi ayiov ripnov avdevrov кси Тази оскъдица на изворовите данни не ни позволява да се запознаем по-добре с Алексий Асен. Въпреки това някои учени се опитаха да установят неговата личност и преди всичко да я отъждествят с нечие

рополия от 1375 г.: „*0 bovXoq гои краташй каi ayiov ripnov avdevrov кси Тази оскъдица на изворовите данни не ни позволява да се запознаем по-добре с Алексий Асен. Въпреки това някои учени се опитаха да установят неговата личност и преди всичко да я отъждествят с нечие познато лице от византийската история — великия стратопедарх Алексий (К. Иречек), Александър Асен (II, №42— Б. Крекич) или брат на деспота Мануил Асен (Г. Острогорски). Първите две мнения трябва да бъдат отхвърлени категорично, тъй като противоречат на всички факти, 439 предположение. Но дори и да приемем, че Алексий Асен е брат на деспот Макуил Асен, това не ни улеснява значително. Вярно е, че последният е бил женен за Анна Комнина Дукина Палеологина Асенина, дъщер, но всичко това само ни вмъква в един затворен кръг, от който няма изход. След като не сме в състояние да установим по-конкретна близост между Алексий Асен и Иван Александър, остава ни само едно: понятието £%аде\уоя има по-широко съдържание от обичайното (нещо, което съвсем не е чуждо на византийската практика). И наистина Алексий Асен е потомък на емигриралия във Византия Йоан III Асен, т. е. на Ма От друга страна, сведенията, които разгледахме дотук, както и данните, които могат да бъдат извлечени от родословното дърво на царица Еле биха могли да се нарекат братовчеди. 6.

И наистина Алексий Асен е потомък на емигриралия във Византия Йоан III Асен, т. е. на Ма От друга страна, сведенията, които разгледахме дотук, както и данните, които могат да бъдат извлечени от родословното дърво на царица Еле биха могли да се нарекат братовчеди. 6. Теодор Синадин — ОеТоя на цар Иван Александър. Преди седем десет години П. Пиков посвети специална статия 2 на загадъчния деСоя (чичо или вуйчо) на българския цар Иван Александър — Теодор Комнин Дука Синадин Палеолог — комендант на Месемврия, управител на Константинопол, наместник в Епир и солунски управител. Опитът на известния наш изследвач да разкрие загадката не доведе до положителен резултат. Ето защо ще си позволим да се спрем по-обстойно на тази нишка, която, колкото и да е тънка, води към разрешаването на поставения въпрос — произхода на цар Иван Александър. Усилията да се потърси Теодор Синадин (посочен в два разнородни извора като деТоя на Иван Александър) между познатите чичовци и вуйчовци на българския цар едва ли биха били ползотворни. Иван Александър е имал двама вуйчовци — Михаил III Шишман и Белаур, трима чичовци — Самуил (? — Несебърската икона), Димитър и Радослав (Синодика), както и един по-далечен чичо (?) — Срацимир, братовчед на баща му. Познавайки добре фамилията Синадин, трудно бихме й намерили място сред най-близката роднинска среда на Иван Александър. Какво остава тогава?

— Несебърската икона), Димитър и Радослав (Синодика), както и един по-далечен чичо (?) — Срацимир, братовчед на баща му. Познавайки добре фамилията Синадин, трудно бихме й намерили място сред най-близката роднинска среда на Иван Александър. Какво остава тогава? Да потърсим по-далечни връзки, независимо от понятието деюя. Г. Пахимер съобщава, че е съществувал проект за брак между си на на Георги I Тертер, бъдещия цар Теодор Светослав и неизвестна по име сестра на Теодор Синадин. За съжаление проектът не бил осъществен и тази нишка се прекъсва. От друга страна се знае, че майката на Теодор Синадин Теодора (монахиня Теодула), основателка и ктиторка на константинополския манастир „Св. Богородица тря ВеРасая EXfftбск” 49 била сестра на неизвестната по име българска царица — съпруга на Смилец. Следователно Теодор Синадин е първи братовчед на Смилецовите деца — две дъщери и един син. С неудоволствие трябва да отбележим, че и тази нишка не може да ни доведе до така желания резултат. Първата дъщеря на цар Смилец към 1298 г. се омъжила за Елтимир и по-нататък следите й се губят. Втората встъпила в брак (към 1309 — 1310) със сръбския крал Стефан Дечански и оттук нататък установяването на 440 една връзка с Иван. Апександровата фамилия е трудно.

Първата дъщеря на цар Смилец към 1298 г. се омъжила за Елтимир и по-нататък следите й се губят. Втората встъпила в брак (към 1309 — 1310) със сръбския крал Стефан Дечански и оттук нататък установяването на 440 една връзка с Иван. Апександровата фамилия е трудно. Най-после синът на Смилец — Иван, е управлявал България под регентството на майка си (тъй като бил непълнолетен) от края на 1298 г. до края на 1299 или самото начало на 1300 г. Наскоро след това поради настъпилите събития (овладяването на българския престол първо от Чака, а после от Теодор Светослав) той емигрирал във Византия, където живял под името Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог. Починал на 8 август, но годината е неизвестна — във всеки случай преди 1330 г., когато е съставен типикът на манастира „Св. Богородица где Везаласихибо:” 61. Остава третата и последна възможност. Теодор Синадин е имал племенница (дъщеря на неговия по-голям брат Йоан Синадин), която руга на Михаил Торник Палеолог Асен. Една поетична творба на известния историк Никифор Григора (25 елегически двустишия), онасловена „Той Григора елегически стихове на гроба на Михаил Асен от името на Ирина, съпруга на починалия”, ни предлага някои сведения за Михаил Асен.

племенница (дъщеря на неговия по-голям брат Йоан Синадин), която руга на Михаил Торник Палеолог Асен. Една поетична творба на известния историк Никифор Григора (25 елегически двустишия), онасловена „Той Григора елегически стихове на гроба на Михаил Асен от името на Ирина, съпруга на починалия”, ни предлага някои сведения за Михаил Асен. Той бил син на Константин Асен, четвъртия син на Иван III Асен, управлявал остров Лесбос (между 1342 и 1355) и починал на тази длъжност (преди 1355). И така Синадин е тъст на Ирина, следователно и на нейния съпруг Михаил Асен. От своя страна Михаил Асен е внук на цар Иван Александър (както и Алексий Асен) — и двамата са потомци (трето поколение) на две сестри. Следователно Теодор Синадин би могъл да се нарече дейл на българския цар в най-широк смисъл на това понятие. 7. Родословно дърво на царица Елена в Матейче. Родословното дърво, зографисано през 1356 г. по нареждане на Душановата съпруга Елена, по това време вече вдовица, е едно от най-интересните изображения. Анализът на тази стенопис се усложнява от недостатъчно доброто му съвременно състояние. Заличаването на част от образите принуждава изследвача да се опира на някои несигурни връзки и да прибягва към изграждането на хипотези.

Анализът на тази стенопис се усложнява от недостатъчно доброто му съвременно състояние. Заличаването на част от образите принуждава изследвача да се опира на някои несигурни връзки и да прибягва към изграждането на хипотези. Все пак подробното изучаване на паметника и преди всичко съпоставянето на съдържащите се в него данни с редица други извори позволяват да се достигне до убедително заключение. Елена и, разбира се, цар Иван Александър Асен са потомци на цар Иван II Асен и съпругата му Ирина, по-точно на най-малката им дъщеря Теодора-Анна (I, №21) и севастократор Петър. Наред с това родословното дърво установява връзката на последните Асеневци с династията на Комитопулите, а именно: Ирина Комнина, съпругата на цар Иван II Асен. 8. Джакомо ди Пиетро Лукари. Дубровнишкият историк Джакомо Рагуза, е отделил немалко страници на историята на България през XIV в. Тук обаче ще се спрем само на една фраза, която представлява определен интерес за нашата работа: „... е фече [il Re di Servia — И. Б.] („[Кралят на Сърбия] направи война с Михаил, краля на България, 441 който беше наследник на Светослав, негов братовчед”). Това известие на дубровнишкия историк, навремето отбелязано, но неразтълкувано от Ив. Дуйчев и Ал. Бурмов, буди оправдан интерес. Михаил III Асен Шишман и неговата сестра Кераца, били братовчеди на цар Теодор Светослав!

който беше наследник на Светослав, негов братовчед”). Това известие на дубровнишкия историк, навремето отбелязано, но неразтълкувано от Ив. Дуйчев и Ал. Бурмов, буди оправдан интерес. Михаил III Асен Шишман и неговата сестра Кераца, били братовчеди на цар Теодор Светослав! Може ли да се установи нещо по-конкретно около тази родствена връзка? Първата възможност и може би по-съблазнителната е да се търси кръвно родство по бащина линия. Георги I Тертер (затова имаме изричното указание на Пахимер) бил по произход куманин. По всяка вероятност от кумански произход бил и Шишман. Не бихме ли могли тогава да допуснем, че те са били братя, братовчеди или по-далечни родственици? Можем, разбира се, но за това нямаме никакви данни. При това положение не бива да се пренебрегва втората възможност. През 1279 г., след като Иван III Асен влязъл в Търново, Георги Тертер — безспорно най-изявената личност сред търновските боляри — бил принуден да се раздели с първата си съпруга (тя била изпратена заедно със сина си Теодор Светослав в Никея) и да се ожени за сестрата на Йоан III Асен. От този брак се родила дъщеря Анна, която била дадена за женовяване на родствена връзка с Палеолозите. От казаното дотук става ясно, че Анна Тертер била внучка на Мария. Шишман и Кераца, както видяхме вече, били внуци на Теодора-Анна.

От този брак се родила дъщеря Анна, която била дадена за женовяване на родствена връзка с Палеолозите. От казаното дотук става ясно, че Анна Тертер била внучка на Мария. Шишман и Кераца, както видяхме вече, били внуци на Теодора-Анна. Макар че Теодор Светослав бил роден от първия брак на Георги I Тертер братовчед на Михаил Асен. 9. Осмогт сник от времето на цар Иван Александър Асен — НБКМ, №180 (313). Приписката на л. 201° завършва със следния пасаж: „Писана бе тази книга в дните на благоверния и христолюбивия господин Александър, [който произхожда] от две страни от царско коляно, във времето, когато господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя, занимавали се мимоходом с тази приписка, приеха без достатъчно аргументация, че поменатият „Господин Александър” е едноименният кратък текст и анализирането на неговите реални (име, епитети, генеалогическо данни) не оставят никакво съмнение, че неизвестният книжов възможния извод: споменатият владетел е цар Иван Александър Асен, пулите (а може би и Тертеровци, с които Иван Александър Асен също В някои извори, било то книжовни паметници или надписи, Иван Александър е назоваван Асен. Безспорно това не е случайно — той е имал право на фамилното име Асен (защото в случая едва ли трябва 442 да има съмнение, че става дума за фамилия) и използувал това си право.

В някои извори, било то книжовни паметници или надписи, Иван Александър е назоваван Асен. Безспорно това не е случайно — той е имал право на фамилното име Асен (защото в случая едва ли трябва 442 да има съмнение, че става дума за фамилия) и използувал това си право. Но изолираното разглеждане на тези паметници води към неправилното им тълкуване — или традиционното, но неоснователно обвинение в стремеж към легитимизъм или пък приписване на паметниците (в по-голямата си част те са изображения) на друг владетел. Разгледани във връзка с изложените дотук факти, тези извори добиват истинското си звучене. 10. ММ, /, №185, 186. На 17 август 1355 г. константинополската патриаршия издала синодален акт (прак; ovvobtm i), с който се потвърждавал съюзът между император Йоан V Палеолог и царя на българите Иван Александър, и, на второ място, се оформял проектът за брак между техните деца Андроник (бъдещия император Андроник IV) и Кераца-Мария. В този официален документ, макар издаден не от търновската царска канцелария, българският цар на два гьти е назован „той tCjv BovXyapujv кйр *Ic odvvov ’A \e$av5pov ’A oavT}” 68. В един друг документ (StSaoKaXid, тттакiov), пак от времето на патриарх Калист (за съжаление в ръкописа липсва датата®9), българският цар е назован „кир icoaVwjc о 'Aoai^??” 7°. Нямаме никакви основания да се съмняваме в точността на тези наименования.

tCjv BovXyapujv кйр *Ic odvvov ’A \e$av5pov ’A oavT}” 68. В един друг документ (StSaoKaXid, тттакiov), пак от времето на патриарх Калист (за съжаление в ръкописа липсва датата®9), българският цар е назован „кир icoaVwjc о 'Aoai^??” 7°. Нямаме никакви основания да се съмняваме в точността на тези наименования. Напротив, те имат документална стойност и без съмнение представляват пълното име и фамилия на българския цар (в първия случай). 11. Ктиторски портрет на цар Иван Александър в Иваново. В един от най-интересните скални храмове в Иваново, т. нар. „Църква”, е запазено изображение, чието идентифициране предизвиква известно разногласие сред специалистите. Повечето приеха, че това е портрет на цар Иван Александър7*. Тъй като образът е твърде зле запазен (все пак няма съмнение, че това е ктиторски портрет и че зографисаното лице е имало царска титла), ще си позволим тук да се спрем само на надписа около изображението. Днес от него се четат само шест-седем букви, разположени в два реда, горе вляво от нимба. Тези букви са:. шань/.са. Така запазените букви позволяват следното възстановяване на текста: [1]и>ань [а] са [н ь] (ЛсЪнь). Две са съображенията, които дават основание за сигурното отъждествяване на този образ с цар Иван Александър.

Днес от него се четат само шест-седем букви, разположени в два реда, горе вляво от нимба. Тези букви са:. шань/.са. Така запазените букви позволяват следното възстановяване на текста: [1]и>ань [а] са [н ь] (ЛсЪнь). Две са съображенията, които дават основание за сигурното отъждествяване на този образ с цар Иван Александър. Първо, убедително бе доказано, че цар Иван II Асен — както свидетелствува житието на патриарх Йоаким, той е проявявал голям интерес и внимание към скалния комплекс в Иваново — е бил ктитор на манастира, посветен на архангел Михаил. Църквата на този манастир се идентифицира с т. нар. „Затрупа на църква” 73. Там е запазен и портретът на този български цар — портрет, който е част от ктиторска композиция, представяща българския владетел, благославян от Исус Христос. Второ, днес вече няма никакво съмнение относно датировката на стенописите в „Църквата”. Те носят всички белези на Палеологовата живопис и по всяка вероятност са изписани към средата на четиринадесетото столетие. Следователно ктиторският портрет, разглеждан тук, е портрет на цар Иван [Александър] Асен. 12. Родословното дърво от Беренде. Малката (4,45 х 5,45 м), правоъгълна по план гробищна църква на с. Беренде, е разположена на брега на река Нишава, на 800 м от селото. В края на миналото столетие братя Шкорпил, обхождайки старините из Софийско, са преписали все още запазения на западната фасада на църквата надпис.

Малката (4,45 х 5,45 м), правоъгълна по план гробищна църква на с. Беренде, е разположена на брега на река Нишава, на 800 м от селото. В края на миналото столетие братя Шкорпил, обхождайки старините из Софийско, са преписали все още запазения на западната фасада на църквата надпис. За съжаление 443 нито те, нито някой след тях се е досетил да фотографира остатъците от стенописи и надписа. Едва през 1904 г. художникът М. Георгиев е направил копия. Ето текста, преписан от посочените изследвали: /Дшань ОсЪнь ъъ((ЦЛ братя Шкорпил се чете В[ь]дЪ[т о]. От своя страна Й. Иванов е допълнил, изпълнено от М. Георгиев, подкрепя част от четенето на Й. Иванов. На петия ред се виждат остатъци от три букви, от които първата би могла да бъде Б, втората — Л и ь (в лигатура д,) и четвъртата Г. Но за допълването нито има място, нито пък основание; още по-малко за грхкош.. От всичко казано дотук неоспоримо е само едно: край изтритото още през миналия век изображение, се е четял следният надпис: „Йоан Асен в Христа бога благоверен цар и самодържец (на българите?)”. Кой е този Йоан Асен? Изследвалите са почти единодушни — това е цар Иван II Асен.

От всичко казано дотук неоспоримо е само едно: край изтритото още през миналия век изображение, се е четял следният надпис: „Йоан Асен в Христа бога благоверен цар и самодържец (на българите?)”. Кой е този Йоан Асен? Изследвалите са почти единодушни — това е цар Иван II Асен. Различието между тях се появява едва когато трябва да се датира образът и да се обясни неговото присъствие горе високо на западната фасада на църквата. Докато за Ат. Божков това е ктиторски портрет на Иван II Асен (той отнася стенописите към XIII в.), за Т. Велманс портрет на Иван II Асен „с чисто представителен характер” 82, то неколцина изследвали са склонни да го приемат като портрет на цар Иван II Асен, но като част от една по-голяма композиция — родословно дърво. Очевидно въпросът може да бъде решен по два пътя: чрез данните, които предлага надписът и датировката на стенописите в църквата. Нека се обърнем към тях. В случая палеографията не може да ни бъде в помощ, тъй като разполагаме с прерисувани копия, а не със снимка на надписа.

Очевидно въпросът може да бъде решен по два пътя: чрез данните, които предлага надписът и датировката на стенописите в църквата. Нека се обърнем към тях. В случая палеографията не може да ни бъде в помощ, тъй като разполагаме с прерисувани копия, а не със снимка на надписа. От друга страна, указанията, които намираме в самия текст, преди всичко титулатурата на владетеля, бяха изучени навремето от В. Иванова и нейните изводи и сега са в сила: „изображението и надписът в Беренде не са от времето на самия Иван Асен, а от XIV в.” 84 Що се отнася до датата на стенописите, то този въпрос вече може да се счита за окончателно решен: те са от XIV в., по-точно от времето между 30-те и 70-те години на века. При това положение имаме две възможности за идентифициране на образа от църквата в Беренде: а) Това е изображение на цар Иван II Асен. Тъй като то е от средата на XIV в. (нямаме никакви основания да допуснем хронологическо различие в живописването на църквата и западната фасада), не може да бъде ктиторски портрет. Следователно то би трябвало да бъде част от композиция — най-вероятно родословно дърво на съвременния на изписването на църквата български цар (Иван Александър).

Следователно то би трябвало да бъде част от композиция — най-вероятно родословно дърво на съвременния на изписването на църквата български цар (Иван Александър). Остава обаче един нелек въпрос: може ли на западната фасада на миниатюрната църквица в Беренде (някъде в западните покрайнини на Търновското царство) да е било изобразено родословното дърво на Иван Александър или някой друг потомък на Иван II Асен? Единственото условие е: ктитор на църквата трябва да е бил самият Иван Александър или някой 444 член на неговото семейство. За съжаление по този въпрос не можем да кажем нищо повече. подобна идентификация са датата на стенописите и характерните особености на надписа. От друга страна, името на владетеля (Йоан Асен) имал право на фамилното име Асен и се е възползувал от това право. Как трябва да се обясни присъствието на Иван-Александровия портрет дър, тъй като неговият портрет се намирал на върха (?) (между друго Иван Александър би могъл да бъде изписан на западната фасада по желание на местния владетел-ктитор на църквата. Подобна мисъл ни подсказва Боянската църква. В заключение трябва да отбележем, че при днешното състояние възможности. Но в случая по-важно е другото: каквото и обяснение сандър към Асеневата фамилия. 13. Михаил III Шишман Асен. Благодарение на П. Ников българската историопис стори немалко, за да опознае съдбините на видинските Шишмановци.

Подобна мисъл ни подсказва Боянската църква. В заключение трябва да отбележем, че при днешното състояние възможности. Но в случая по-важно е другото: каквото и обяснение сандър към Асеневата фамилия. 13. Михаил III Шишман Асен. Благодарение на П. Ников българската историопис стори немалко, за да опознае съдбините на видинските Шишмановци. Но независимо от това, независимо от писаното по-после (Ив. Дуйчев, Ал. Бурмов), много въпроси останаха неизяснени. Сред тях първо място заема въпросът за произхода на Михаил Шишман. Наистина мнението на П. Ников, че Шишман е куманин по рождение се наложи, но това далеч не решава всичко. Както вече се каза, допусна се известна връзка на Иван-Александровата майка Кераца с Асеневци (благодарение на Ю. Трифонов), но в същото време учените сякаш забравиха, че Михаил Шишман е неин брат и че ако Кераца е Асеневка, то на същото основание и Михаил е потомък на династията. едно предположение, тъй като не може да се подкрепи с никакво доказателство” 90. Ив. Дуйчев и след него Ал. Бурмов припомниха разгледаното по-горе известие на Лукари, според което Михаил Шишман е братовчед на Теодор Светослав, но и двамата не се подвоумиха да заявят, че то „не може да бъде проверено и остава недоказано” 91. По това време Ив. Дуйчев писа: „Същото се повторило и сега с Михаил Шишман.

Бурмов припомниха разгледаното по-горе известие на Лукари, според което Михаил Шишман е братовчед на Теодор Светослав, но и двамата не се подвоумиха да заявят, че то „не може да бъде проверено и остава недоказано” 91. По това време Ив. Дуйчев писа: „Същото се повторило и сега с Михаил Шишман. Женитбата с бившата царица Теодора го свързала, ако и напълно изкуствено, с рода на Тертеровци, а чрез това с една внучка на цар Иван Асен. Михаил Шишман да възприеме царственото име Асен и да се назове Михаил Асен...” 92. Изучавайки т. нар. Врачански надпис В. Иванова допус идентификация говорел фактът, че „името Асен не е засвидетелствувано 445 заяви, че Михаил Шишман, като куманин по род, би могъл да носи прозвището Асен. Смятаме, че не е необходимо да се продължава. Необосноваността на изказаните мисли и неяснотата на повдигнатите въпроси е очевидна. Няма съмнение, че този въпрос, чието решаване не е никак лесно (това трябва да се признае), е допълнително усложнен от направените по разни поводи предположения или от заетите категорични становища, без той да е изучаван цялостно. Едно задълбочено изследване, на базата на достъпния изворов материал, показва истинското състояние на нещата: майката на Михаил Шишман и Кераца наистина била от царски род, както бе склонен да допусне В. Н. Златарски. Вече видяхме, че тя била дъщеря на Теодора-Анна и севастократор Петър, т.е.

Едно задълбочено изследване, на базата на достъпния изворов материал, показва истинското състояние на нещата: майката на Михаил Шишман и Кераца наистина била от царски род, както бе склонен да допусне В. Н. Златарски. Вече видяхме, че тя била дъщеря на Теодора-Анна и севастократор Петър, т.е. внучка на Иван II Асен. Михаил Шишман и Кераца наистина са братовчеди на цар Теодор Светослав и сведението, което дължим на Джакомо ди Пиетро Лукари, историк. Михаил Шишман е носел фамилното име Асен не защото формално бил обвързан с Асеневата фамилия (чрез брака си с Теодора Палеолог-sic!) или пък защото бил куманин по произход (?), а защото наистина ни е позната от официални документи. В три грамоти, издадени смислено кир М ixapX о 'Аоаи)?98. Като прибавим към това изрично свидетелство приписката в Средецкото евангелие, която не е официален документ, но има определена стойност, ще видим, че цар Михаил употребявал фамилията Асен, която дължал на своята майка; че той би могъл да бъде цар Асен от Врачанския надпис и да е сякъл печат с надпис Михаил Асен. 14. Деспот Йоан Комнин Асен. Интересната личност на този брат на вниманието в малко по-друга посока: двете фамилни имена на деспота. Ако употребата на фамилното име Асен не ни изненадва, а само подкрепя, А. А. Соловьов потърси обяснението в брака на деспот Йоан с „василиса” Анна Палеологина.

14. Деспот Йоан Комнин Асен. Интересната личност на този брат на вниманието в малко по-друга посока: двете фамилни имена на деспота. Ако употребата на фамилното име Асен не ни изненадва, а само подкрепя, А. А. Соловьов потърси обяснението в брака на деспот Йоан с „василиса” Анна Палеологина. Разбира се, подобни случаи (съпругът взема едно от фамилните имена на съпругата си) са познати, но нашият случай не е такъв. Името Комнин естествено ни насочва към родословното дърво в Матейче и покрепя предложеното по-горе обяснение на този интересен паметник на изкуството. Докато Елена е показвала своята връзка с династията на Комнин с помощта на живописните изображения, деспот Йоан Асен е използувал фамилното име Комнин в ежедневието, в кореспонденцията и в официалните документи. Резултатът 15. Именният репертоар на Иван-Александровата фамилия. Когато преди половин столетие Ю. Трифонов се опита да обоснове схващането си за принадлежността на цар Иван Александър към Асеневия род, наред с известния пасаж от Манасиевата летопис, той наблегна и на името Александър. Според нашия учен то свидетелствува, че майката на 446 Подобен аргумент, който има своята стойност при родословните проучвания, в никакъв случай не би могъл да се опре на един единствен пример. За да се отхвърли всякаква помисъл за случайност, трябва да се обърнем към целия именен репертоар, използуван от едно семейство и едва тогава да направим възможните изводи.

446 Подобен аргумент, който има своята стойност при родословните проучвания, в никакъв случай не би могъл да се опре на един единствен пример. За да се отхвърли всякаква помисъл за случайност, трябва да се обърнем към целия именен репертоар, използуван от едно семейство и едва тогава да направим възможните изводи. Не може да не ни направи впечатление, че „най-популярното” име както в цялата Асенева династия, така и във фамилията на Иван Александър, е Йоан (Иван) — царят, неговият по-малък брат Йоан Комнин Деен и четирима синове; наред с това се натъкваме на Михаил, Елена, Теодора, Десислава, Тамара... Отсъствува само необичайното за българите маджарско име Калиман. Като оставим настрана тези случаи, които явно възхождат към по-близка до XIV в. родствена именна практика — Иван Срацимир, Иван Шишман и Кераца,— всички останали имена са обичайните за Асеневата династия. Очевидно този именен репертоар не е подготвен само за целите на идеологическата пропаганда, но преди всичко е резултат от дълговечна фамилна традиция. Изложеното дотук вече предполага едно обобщение. Представените факти или горе-долу сведенията, извлечени чрез аналитичното проучване на разнородния изворов материал, са достатъчно убедителни, говорят сами за себе си и не се нуждаят от преповтаряне. Основният извод от това проучване е: цар Иван Александър е потомък на Асеневата фамилия.

Изложеното дотук вече предполага едно обобщение. Представените факти или горе-долу сведенията, извлечени чрез аналитичното проучване на разнородния изворов материал, са достатъчно убедителни, говорят сами за себе си и не се нуждаят от преповтаряне. Основният извод от това проучване е: цар Иван Александър е потомък на Асеневата фамилия. Редица изворови данни показват, че неговата майка Кера[ца] Петрица е дъщеря на неизвестна по име дъщеря на Теодора-Анна и севастократор Петър, т. е. Кераца е правнучка на цар Иван II Асен. Подробностите около съдбините на този клон от Асеневата фамилия през втората половина на XIII в. са ни непознати, но би могло да се допусне, че дъщерята (или една от дъщерите) на Теодора-Анна и севастократор Петър, чието апанажно владение се е намирало нейде из северозападните краища на България (на тази мисъл ни навежда договорът с Дубровник от 1253 г.)1", е била омъжена за Шишман, чиито земи също са били някъде из тази част на страната (Видин?). Потомците от този брак са толкова Асеневци и имат толкова право на фамилното име Асен, колкото и потомците на Мария (сестра на Теодора-Анна) и Мицо — потомци, играли завидна роля в историята на Византия през XIV — XV в., оставили името си сред най-значимите и най-влиятелните фамилии от Палеологовата епоха.431*

Потомците от този брак са толкова Асеневци и имат толкова право на фамилното име Асен, колкото и потомците на Мария (сестра на Теодора-Анна) и Мицо — потомци, играли завидна роля в историята на Византия през XIV — XV в., оставили името си сред най-значимите и най-влиятелните фамилии от Палеологовата епоха.431* 1 Това приложение, в първоначалния си вид, бе публикувано в „Исторически преглед", 1981, 3 4, 153 — 177. Предлаганият тук текст е значително преработен. Отстранени са уводните думи и последният абзац, съкратени са страниците, посветени на родословното дърво в Матейче и Осмогласника от времето на цар Иван Александър (вж бел. 59 и 66), както и подробното изложение за Алексий Асен (вж тук, II, № 30). В замяна са добавени нови доказателства, подкрепящи основната теза, и са направени някои уточнения. 447 6 През последните години Л. Йончев и Д. Ангелов написаха редица статии, посветени на интересуващата ги епоха, но в тях се разглежда изключително политическата история на България през XIV в.: Л. Йончев. Българо-византийските отношения около средата на XIV век (1331 — 1344). — ИПр, 1956, 3, 63 — 74; Die politischen Beziehungen zwischen den Balkanstaaten um die Mitte des 14. Jh (1347 — 1362) nach der „Historie” von Johannes Kantakuzenos.

Българо-византийските отношения около средата на XIV век (1331 — 1344). — ИПр, 1956, 3, 63 — 74; Die politischen Beziehungen zwischen den Balkanstaaten um die Mitte des 14. Jh (1347 — 1362) nach der „Historie” von Johannes Kantakuzenos. Etudes historiques, VIII, 1978, 123 — 140; Некоторые вопросы, 23 — 37; О некоторых вопросах болгаро-византийских отношений в период с 1322 по 1324 г.; Пак там, X, 1980, 127 — 140; Ангелов. Бълг.-визант. отношения, I — IV. Нищо ново за родословието на този български владетел не съдържа популярната книга на К. Мечев. Покровител на книжнината. Очерк за цар Иван Александър. С., 1977. ® Ал. Бурмов (Шишмановци, I, с. 229, бел. 77; с. 231, бел. 88) се показа склонен да възприеме положително писаното от Ю. Трифонов, но в същото време той продължи да разглежда епохата от 1323 до 1396 г. като „История на България при Шишмановци”. 10 Вторият аргумент бе името Александър. 16 Известният френски арабист М. Канар единствен (по мое знание) обърна внимание на този труден, но интересен и важен момент от писмото на египетския султан. Като първо възможно обяснение той предложи следното: би могло да означава династията на „Асенидите” (Asenides)... dont le nom avait été pris pour un nom de peuple”.

Като първо възможно обяснение той предложи следното: би могло да означава династията на „Асенидите” (Asenides)... dont le nom avait été pris pour un nom de peuple”. Но отбелязвайки, че „тази династия не съществува през XIV в.", той предложи друго обяснение, а именно: по-скоро става дума за Аланите „de la région du Danube et des steppes du Nord de la mer Noire". Вж: M. Canard. Une lettre du sultan Malik Napir Hasan a Jean VI Cantacuzene. Annales de l’Institut d’Etudes Orientales de la Faculté des Lettres d’Alger, III, 1937, p. 46, note 4 (réimpression: M. Canard. Byzance et les musulmans du Proche-Orient. Variorum Reprints, London, 1973, no VII). Поне две обстоятелства ме карат да възразя на второто обяснение: 1) Самите алани са споменати в писмото след власите и русите, като се спазва географската посока (по това време аланите не са обитавали областта на Долни Дунав, както твърди М. Канар); 2) Няма основания да се приеме, че Йоан Кантакузин е допуснал такава грешка да отбележи два пъти името на Аланите, нито пък че в случая имаме деформация на в извършена от самия Кантакузин или някой преписвал. Пак там, с. 22. 448 470, 470 — 471. СБК, 2. с. 144.

СБК. 2, с. 144. (независимо кои от двамата едноименни синове на Иван Александър) не би могъл да бъде дядо на Андроник IV, тъй като бил негов шурей. Освен това текстът е доста точно ясен: „кец жЬгтос rrjc (kwcXetarрои,а и екец а&еХ^рос тт?? flaoiXfiac цои". 36 Actes d'Esphigmenou, n° 27, l. 2. 36 Пак там, п° 27, l. 29. 37 Actes de Kutlumus, n° 33, l. 87. 38 Вж тук. II, № 30. 3, 1911, 217-225. 146-155. върху българската история през XIII век. — В Българско средновековие - Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, 79 — 80. denoi, n° 23. 29 Фамилията на Асеневци. -. 449 Това обяснява и ролята на Теодор Синадин в българо-византийските отношения — той бил първи братовчед на българския цар Иван IV (сина на Смилен) и чичо на друг български цар — Иван Александър. Подробно по този въпрос вж: I v. В о £ i 1 о v. L'arbre genealogique de la reine Helene a Matcice. — B: Etudes historiques, XII, 1984, 7 — 19, както и тук, Приложение II, ifc 2. Copioso ristretto degli annali di Ragusa Giacomo di Pietro Luccari gentiluome libri quatro. Dedicati all’eccelso Senato di Ragusa, Ragusa, 1790. 1355 1\, обозначена в ръкописа, се отнася към следващия акт п° 187.

— B: Etudes historiques, XII, 1984, 7 — 19, както и тук, Приложение II, ifc 2. Copioso ristretto degli annali di Ragusa Giacomo di Pietro Luccari gentiluome libri quatro. Dedicati all’eccelso Senato di Ragusa, Ragusa, 1790. 1355 1\, обозначена в ръкописа, се отнася към следващия акт п° 187. Питакионът, издаден от Калист, се намира между документи от декември 1355 и март 1363 г. хаил”, чийто покровител бил цар Иван II Асен. СбНУНК, П, 1890, с. 48. 450 Един от най-представителните начини да се подчертае благородният произход на една фамилия, наред с пищните похвали в поетичните творби, е бил живописването на родословно дърво. Този художествен похват да се изтъкне благородното начало в историята на една фамилия имал строго определени идеологически функции и в никакъв случай не бил рожба на „мания”, както писа преди години един учен. Защото дори и да се е стигало до фалшификации, то тези „корекции” в родословието не са били плод на празно тщеславие, а стремеж към заздравяване на по- зициите сред върховете на средновековното общество, а при властвуващите лица — доказване на законността на върховната власт, чииторосите ли били те.

Защото дори и да се е стигало до фалшификации, то тези „корекции” в родословието не са били плод на празно тщеславие, а стремеж към заздравяване на по- зициите сред върховете на средновековното общество, а при властвуващите лица — доказване на законността на върховната власт, чииторосите ли били те. Изобразяването на родословно дърво, което наред с всички останали цели, за които вече стана дума, е имало и стойността на родова хроника и като явление е широко разпространено в Западна Европа, но необяснимо защо не сполучило да си пробие път на Балканите — преди всичко във Византия и в България. Единствената подобна изява в империята е имала библейски сюжет — Иесеевото дърво, т. е. родословието на Исус Христос. Династическото родословно дърво е познато само в Сърбия — Грачаница, Печ, Дечани, където с помощта на изобразителното изкуство са представени родословните връзки на Неманичите. Този любопитен факт е обясняван различно. Т. Велманс, след като поставя въпроса, дали този тип изображения не са „сръбска инвенция”, набляга на канонизацията на по-голямата част от владетелите от династията на Неманичите като основна причина за изобразяването на родословни дървета. В. Джурич също е склонен да приеме подобно обяснение: „La dynastie des Nemanjid, „famille des saints”, est celebre par la representation de l’arbre genealogique... compose selon le modele de l’Arbre de Jesse”.

В. Джурич също е склонен да приеме подобно обяснение: „La dynastie des Nemanjid, „famille des saints”, est celebre par la representation de l’arbre genealogique... compose selon le modele de l’Arbre de Jesse”. В същото време той прави и интересна констатация: „que ce genre de representations des Nemanjides apparaisse dans les regions les plus rapprochees de capitales Prizren et Skopje”. Фактът, че голяма част от Неманичите са били канонизирани, и то твърде скоро след смъртта си, е интересно обяснение, но не бива да се абсолютизира. Защото това правило има и своето изключение — родословното дърво на Душановата съпруга царица Елена в Матейче. Не би могло да се каже, че църквата в Матейче и особено изписаното там родословно дърво са останали извън вниманието на учените. След първото й упоменаване от А. Ивънс и сравнително обстойните бележки на Н. Окунев единствено Н. Мавродинов се зае с цялостното проучване на този интересен и важен паметник®. Неговата неголяма статия — незаслужено пренебрегвана в наши дни, — макар и да съдържа неточности и да не решава задоволително въпроса, посочва верния път, по който трябва да се върви. Съвременните изследвачи на този паметник, забравяйки писаното от този български учен, без достатъчна аргументация, го включиха сред родословните изображения на сръбските крале, а някои недооцениха неговата стойност за решаване на важни генеалогически проблеми.

Съвременните изследвачи на този паметник, забравяйки писаното от този български учен, без достатъчна аргументация, го включиха сред родословните изображения на сръбските крале, а някои недооцениха неговата стойност за решаване на важни генеалогически проблеми. Така например С. Радойчич пише, че този интересен паметник отразява историята на сръбската династия и в същото време е плод на „гръкоманията на Елена” (?)7. От своя страна Т. Велманс почти отрича неговата стойност като исторически извор: „Parfois, on a du juger insuffisante la reference a Saint Simeon, et on introduit alors dans l'arbre genealogique des Nemanides des representants fictifs d’une famille imperiale byzantine, comme c’est le cas a Mateic”8. Ето какво пише в същото време и В. Джурич: „Finalement, il (Dusan — И. Б.) compose meme son arbre genealogique (sur les murs de Mateic), conformement aux exigences du moment et a ses propres desseins: il y introduit a titre d’ancetres des empereurs byzantins et bulgares, ce qui devait temoigner de la legitimitd de ses pretentions aux trones byzantin et bulgare. L’art etait ainsi l’echo de certaines idees politiques!”9 452 Манастирът Матейче, разположен край едноименното село и посветен на света Богородица, се намира на петнадесет километра от Куманово. Чудесната му църква (първоначалният ѝ вид е доста променен от небрежна и некомпетентна реставрация) е построена към 1355 — 1356 г.

L’art etait ainsi l’echo de certaines idees politiques!”9 452 Манастирът Матейче, разположен край едноименното село и посветен на света Богородица, се намира на петнадесет километра от Куманово. Чудесната му църква (първоначалният ѝ вид е доста променен от небрежна и некомпетентна реставрация) е построена към 1355 — 1356 г. Ктитори на църквата са царица Елена, съпруга на Стефан Душан (1331 — 1355) и сестра на българския цар Иван Александър Асен (1331 - 1371) и нейният син Стефан Урош (1355 — 1371). Царица Елена, следвайки примера на Неманичите, наредила да се изографиса в нейната църква родословното ѝ дърво. Тази своего рода семейна хроника на българската принцеса и сръбска царица, пресъздадена с помощта на четката и майсторството на художника, е изписана на западната стена на църквата, вляво от входа. Времето и човешката ръка са нанесли своите поражения и днес родословното дърво е много повредено. То се състои от осем хоризонтални реда, като първите два от горе на долу имат по пет изображения, а останалите шест — по три. Първият ред се заема от образите на Елена (в средата), Стефан Душан, сина ѝ Стефан Урош и двете ѝ дъщери.

То се състои от осем хоризонтални реда, като първите два от горе на долу имат по пет изображения, а останалите шест — по три. Първият ред се заема от образите на Елена (в средата), Стефан Душан, сина ѝ Стефан Урош и двете ѝ дъщери. Портрети или следи от портрети се забелязват в: трети ред — най-вдясно; четвърти ред — вляво и вдясно; пети ред (левият образ е силно повреден); шести, седми и осми ред — от последните два реда са съхранени само отделни фрагменти. Както се вижда, запазеното е твърде малко и поставя изследването на родословното дърво пред големи затруднения. При това положение, очевидно е, че цялата аналитична работа би трябвало да бъде извършена въз основа на три изображения, а именно: средното и дясното на пети ред и дясното на шести ред. Освен че тези изображения са запазени най-добре, до нас са стигнали и надписите или част от тях, които ги съпровождат. Ето накратко описанието на тези три портрета: централната фигура на пети ред е образ на монах; лицето е силно повредено, но вляво от глава Дясното изображение на същия ред е портрет на император, представен en face до пояс. Вдясно от главата се чете: Iaaa//xi//o//c, т. е., 'laaaxioc; вляво: Paoi/IXevs-PaoiXevq. Крайната дясна фигура на шести ред също е византийски император.

Дясното изображение на същия ред е портрет на император, представен en face до пояс. Вдясно от главата се чете: Iaaa//xi//o//c, т. е., 'laaaxioc; вляво: Paoi/IXevs-PaoiXevq. Крайната дясна фигура на шести ред също е византийски император. За съжаление името на владетеля е заличено, но вляво от главата се чете: B[a] //otXeuc// [Ро] ЦцеЦо[v] — BaatXet’C Рш дснш у. При това положение ключът за решаване на загадката е образът на василевс Исаак. Кой е той? Можем да избираме между двама византийски императори, носили това име: Исаак I Комнин (1057 — 1059) и Исаак II Ангел Комнин (1185 — 1195). Веднага трябва да отхвърлим първото предположение. Защо? Първо, образът се намира на петия ред, т. е. от една страна, трудно биха могли в оставащите три реда (четвърти, трети и втори) да бъдат представени неговите потомци или тези на неговия съсед монаха, който би трябвало да принадлежи към същото поколение (освен ако дървото е много съкратено, но това е трудно при емливо), за да се установи ясната и категорична връзка с Елена. От друга страна, до осмия ред включително трябва да бъдат представени много далечни предци на императора, които не са били толкова знатни и следователно не е било необходимо да бъдат включени в генеалогическата схема. Второ, и то е по-важно, ако образът е на Исаак I Комнин, 453

От друга страна, до осмия ред включително трябва да бъдат представени много далечни предци на императора, които не са били толкова знатни и следователно не е било необходимо да бъдат включени в генеалогическата схема. Второ, и то е по-важно, ако образът е на Исаак I Комнин, 453 Кой е тогава монахът, изографисан до император Исаак II Ангел? Безспорно той би трябвало да бъде родственик на императора и да принадлежи към същото поколение. В такъв случай възможностите за избор не са големи. Той не би могъл да бъде братът на Исаак II — Алексий III, тъй като (починал към 1210 г. в един манастир на Никея) няма никакво отношение към въпроса, който ни интересува и не би могъл да бъде изобразен като прародител на царица Елена. Остават петимата братовчеди на Исаак II — Алексий, Теодор, Мануил, Константин и Михаил I Ангел Комнин. Единственият от тях, който има основание да бъде включен в родословието на българска царствуваща фамилия (или на нейна потомка, каквато е Елена), е епирският владетел, деспот и сетне солунски император (от 1227) Теодор Ангел Комнин. Неговата по-малка дъщеря Ирина е последната съпруга на цар Иван II Асен.

Единственият от тях, който има основание да бъде включен в родословието на българска царствуваща фамилия (или на нейна потомка, каквато е Елена), е епирският владетел, деспот и сетне солунски император (от 1227) Теодор Ангел Комнин. Неговата по-малка дъщеря Ирина е последната съпруга на цар Иван II Асен. Без да се впускаме в подробности около бурната биография на Теодор Комнин, ще отбележим само, че според последните мнения Теодор Комнин е починал в Никея наскоро след 1253 г. като пленник на Йоан III Дука Ватацес. Макар че нямаме категорични указания, би могло да се допусне, че преди смъртта си той е приел монашеството под име Теоктист. По този начин Теодор Комнин е спазил широко разпространената практика монашеското име да започва със същата буква, с която започва и мирското име на въпросното лице. След идентифицирането на монаха Теоктист възстановяването на изображенията на редове четвърти, трети и втори (или поне на част от тях) не е толкова трудно. Безспорно в средата на четвъртия ред, над образа на Теоктист — Теодор Комнин, се е намирало изображението на Ирина Комнина, прославена от византийски поети и изобразена заедно със сина си Михаил II Асен в църквата Таксиарх (св. архангел Михаил) в Костур. Вдясно от нея (по всяка вероятност) е бил представен цар Иван II Асен — известни остатъци от стенопис сякаш загатват за царски одеяния.

Вдясно от нея (по всяка вероятност) е бил представен цар Иван II Асен — известни остатъци от стенопис сякаш загатват за царски одеяния. Изображението вляво от Ирина не може да бъде идентифицирано — може би нейният брат деспот Димитър или по-голямата й сестра Анна, съпруга на сръбския крал Стефан Радослав. Изображенията на втория ред на брой пет също не предизвикват затруднения. В средата, непосредствено под портрета на Елена, е била представена нейната майка деспотица Кераца. Тя е връзката с Асеневата фамилия, тъй като е била според убедителните изворови данни внучка на Теодора-Анна, втората дъщеря на цар Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина. От дясната страна на Кераца бил изобразен нейният съпруг деспот Срацимир, а вляво — синът й, българският цар Иван Александър Асен. Остават двете крайни изображения. Би могло да се допусне, че едното е на деспот Йоан Асен Комнин, съпруг на Анна Палеологина, а другото — на някое от останалите деца на Кераца и Срацимир — Михаил, познат от Ямболския надпис, или Теодора, която живеела в Сърбин (разбира се би могло да се допусне присъствието и на цар Михаил III Шишман Асен). Най-труден е въпросът с третия ред, тъй като тъкмо тук дървото е било съкратено — явление, добре познато от други подобни паметни 454 ци.

Най-труден е въпросът с третия ред, тъй като тъкмо тук дървото е било съкратено — явление, добре познато от други подобни паметни 454 ци. Можем да избираме между две възможности, а именно: този ред е бил зает от Теодора-Анна (централното изображение), нейния съпруг севастократор Петър (вдясно от Теодора) и брат ѝ цар Михаил II Асен. Втора възможност: там са били представени неизвестната по име дъщеря на Теодора-Анна и нейният съпруг Шишман, родителите на Кераца, Михаил III Шишман Асен и Белаур. Трудно е да се предпочете едно от двете предположения. И така нека насочим нашия поглед към другата половина на родословното дърво. Вече видяхме, че в центъра на петия ред е бил изобразен монахът Теоктист — Теодор Ангел Комнин, а вляво от него — братовчедът му император Исаак II Ангел. При това положение вдясно от Теоктист (по всяка вероятност) е била представена неговата съпруга Мария Петралифина Дукина. Оттук надолу дървото също било съкратено, тъй като в противен случай не би могло да се достигне до царствуващите корени. С твърде голямо основание може да се допусне, че централното изображение на шести ред (образът е повреден, но добре личи, че това е женски портрет) е изображението на общата прабаба на Теоктист — Теодор Комнин и Исаак II Ангел — Теодора, дъщеря на император Алексий I Комнин (1081 — 1118).

С твърде голямо основание може да се допусне, че централното изображение на шести ред (образът е повреден, но добре личи, че това е женски портрет) е изображението на общата прабаба на Теоктист — Теодор Комнин и Исаак II Ангел — Теодора, дъщеря на император Алексий I Комнин (1081 — 1118). При това положение императорският портрет вляво от Теодора (видяхме, че там все още е запазен надписът „Василевс на ромеите”) не може да принадлежи на никой друг освен на нейния брат Йоан II Комнин (1118 — 1143). Изображението вдясно от Теодора е спорно. Все пак запазените остатъци от стенописта подсказват, че това е византийска принцеса. Тъй като тя трябва да принадлежи към същото поколение, то най-вероятно там била изографисана сестра на Теодора и Йоан II Комнин, може би Анна Комнина, авторката на „Алексиада”. Непосредствено под Теодора, в средата на ред седми е била представена нейната майка Ирина Дукина, византийска императрица, съпруга на Алексий I Комнин. Това, което знаем за Ирина (потомка на последната българска династия от Първото царство — нейната майка Мария е дъщеря на Троян или Траян, четвъртия син на цар Иван Владислав), го дължим на дъщеря ѝ Анна Комнина и на Михаил Италик, професор по риторика и философия, дидаскалос по медицина, митрополит на Пловдив.

Но докато Анна Комнина ни осведомява само за отделни моменти от живота на майка си, които не позволяват да си изградим цялостна представа за нея, то Михаил Италик ни е оставил подробен портрет на Ирина — портрет, обхващащ както нейните физически достойнства, така и душевните ѝ качества. Опитният ритор набляга многократно на царствения произход на своята покровителка: 28 (Ирина е потомка, както се каза, на цар Иван Владислав и родственица на императорите Константин X Дука и Михаил VII Дука), сред нейните предци са императори и императрици, кесари и стратези. Авторът на словото е затруднен, когато трябва да ни представи образа на Ирина. С какво да започне своето описание? С хубостта на тялото, блясъка на произхода, интелигентността, мъдростта, благородството, скромността? С нейното презрение към тоалета (физическата ѝ красота я освобождава от грижите за лицето, на които се отдавали всички „елегантни жени”), многобройните добродетели или с благочестивия живот в манастира? 455 Тук бихме искали да отворим една скоба и да се спрем малко по-подробно на тези последни години от живота на Ирина. След смъртта на съпруга й император Алексий I Комнин (1118) и особено след неуспешния опит да постави на престола дъщеря си Анна и нейния съпруг кесаря Никифор Вриений, Ирина се оттеглила в Константинополския манастир „Св. Богородица Кехаритомене“.

След смъртта на съпруга й император Алексий I Комнин (1118) и особено след неуспешния опит да постави на престола дъщеря си Анна и нейния съпруг кесаря Никифор Вриений, Ирина се оттеглила в Константинополския манастир „Св. Богородица Кехаритомене“. Веднъж настанила се в императорските апартаменти на този прочут женски манастир, давайки изява на своите литературни интереси, Ирина създала един своего рода литературен кръг (Михаил Италик бил един от постоянните участници) — явление, колкото и изненадващо и любопитно, толкова и характерно за висшето константинополско общество през XII в. Ирина Дукина починала на 19 февруари 1133 или 1138 г. Следвайки този ход на размишления, можем да приемем с доста голямо основание, че в средата на най-долния, осми ред, непосредствено под Ирина била изобразена нейната майка Мария. Както вече се отбеляза, тя била дъщеря на Троян, четвъртия син на цар Иван Владислав. Около 1066 г. се омъжила за Андроник Дука, син на кесаря Йоан Дука (брат на император Константин X Дука), от който брак е имала пет деца — Михаил, Ирина, Анна и Теодора. По единодушните свидетелства на съвременниците Мария е била най-красивата жена на епохата, играла е известна роля в „революцията” на Комнините, познавала се с Лъв Халкидонски и с известния монах Евтимий Зигавин, автор на „Догматическо всеоръжие“, възстановила е църквата на манастира Хора.

По единодушните свидетелства на съвременниците Мария е била най-красивата жена на епохата, играла е известна роля в „революцията” на Комнините, познавала се с Лъв Халкидонски и с известния монах Евтимий Зигавин, автор на „Догматическо всеоръжие“, възстановила е църквата на манастира Хора. Починала като монахиня под името Ксения на 21 ноември, в неизвестна година, но преди 1118 г. Могат ли да бъдат установени другите изображения на седми и осми ред? Можем да предполагаме поне за две от тях, а именно: на седми ред — липсата на каквито и да било остатъци от стенописите не позволява да кажем дали това било вляво или вдясно — е бил представен император Алексий I Комнин; на осми ред — съпругът на Мария, Андроник Дука. Останалите две празни места не биха могли да бъдат запълнени със сигурност. *** Едва ли трябва да се съмняваме, че родословното дърво в църквата „Света Богородица” в Матейче е във връзка с добре засвидетелствуваната в Сърбия тенденция да се изписват родословни дървета на династията на Неманичите. Веднага обаче трябва да се добави, че това сближение е чисто формално, засяга само външната страна на явлението. Съдържанието на паметника и целите, които той преследвал, нямат нищо общо с познатите паметници, прославящи сръбската династия. Бихме казали дори, че родословното дърво в Матейче е една опозиция на родословните дървета в Грачаница, Печ и Дечани.

Съдържанието на паметника и целите, които той преследвал, нямат нищо общо с познатите паметници, прославящи сръбската династия. Бихме казали дори, че родословното дърво в Матейче е една опозиция на родословните дървета в Грачаница, Печ и Дечани. И тази опозиция може да се обясни лесно. Паметникът е поръчан от Душановата съпруга царица Елена, която, запозната с родословните изображения, величаещи Неманичите, е решила да представи собствената си фамилия. Да докаже, че нейният произход не само че не е по-нисък, но тъкмо обратното. И трябва да признаем, че намерението й било осъществено по един великолепен начин. Неизвестният художник е представил блестящо табло илюстрация на многовековната българо-византийска симбиоза, в което като предци на 456 Елена присъствуват (и то съвсем основателно!) трима или четирима български царе, четирима византийски императори, български и византийски принцеси, като Мария, Ирина Дукина и Анна Комнина! Разбира се, стойността на родословното дърво в Матейче не се изчерпва само с убедително доказване на старинния и благороден произход на Елена. Тази стенопис наистина е преследвала политически и идеологически цели. В противовес на упадъчната политическа и военна мощ на българската държава тя е трябвало да покаже по категоричен начин позициите на българската династия, нейните корени, възходящи към първото хилядолетие, и позициите на самата Елена след смъртта на Стефан Душан или наличието на „esprit de corps” сред най-висшата българска аристокрация, както се изрази Н. Мавродинов.

Родословното дърво в Матейче има изключителна стойност и като исторически извор. Преди всичко то е илюстрация на едно необичайно за балканските аристокрации явление. Макар и създадено под сръбско влияние, то отразява произхода на една българска принцеса. И тук именно се крие основното му значение: в отсъствието на български летописни съчинения, които да ни запознават изцяло или отчасти със съдбините на най-изтъкнатите български фамилии, родословното дърво на царица Елена запълва отчасти тази празнина и сполучливо играе ролята на родова хроника. То не само документира принадлежността на Елена и цар Иван Александър към Асеневата фамилия — принадлежност, доказана и от други извори, но и прокарва една тънка, но здрава нишка към Комитопулите и към края на Първото българско царство. 1 Миниатюрна живопис: Книга на царете (Cod. Vat. gr. 333); Монументална живопис: Църквите „Панагия Мавриотиса” (Костур) и Св. Апостоли (Солун). Вж: Т. Ве 1-мапе. Le Portrait dans l’art des Paléologues. — В: Art et société à Byzance sous les Paléologues Venise, 1971 (Bibliotheque de l’Institut Hellénique d’Etudes et poetbyzantines de Venise, 4), p. 111, n. 81; A. Хунгороула. Les fresques de l’église des Saints-Apôtres à Thessalonique; Пак там, p. 87 et Pl. XXXII, fig. 19, eo; Pl. XXXIII, fig. 21. В България сюжетът „Иесеево дърво” е разработен в трапезарията на Бачковския манастир (1643) и в църквата „Рождество Христово” в Арбанаси (1681). Вж: Ив.

Les fresques de l’église des Saints-Apôtres à Thessalonique; Пак там, p. 87 et Pl. XXXII, fig. 19, eo; Pl. XXXIII, fig. 21. В България сюжетът „Иесеево дърво” е разработен в трапезарията на Бачковския манастир (1643) и в църквата „Рождество Христово” в Арбанаси (1681). Вж: Ив. Дуйчев. Древноезически писатели и мислители в старата българска живопис. С., 1978, 13— 14, 20; Л. Прашков. Църквата „Рождество Христово” в Арбанаси. С., 1979, фиг. 94 (детайл). Вж напоследък М. D. Таулор. A Historicated Tree of Jesse. DOP, 34 - 35, 1981, 125 - 176 + 25 fig. 457 12 Снимката, публикувана от Св. Радойчич (Портрети, табл. XX, фиг. 29), дава известно основание да се допусне, че и третият ред съдържа пет образа. 458 34 Разбира се би могло да се допусне, че там са били изобразени Троян, Иван Владислав или дори Аарон, но едва ли корените на дървото са били толкова дълбоки. Името на патриарх Йосиф II (1416—1439) е свързано с едно от най-значителните събития от византийската история през XV в. — събора във Ферара — Флоренция (1438—1439). Тъкмо това събитие от живота на константинополския архиерей, а не двадесет и три годишното му свидетелствуване определя научния интерес към неговата личност.

Името на патриарх Йосиф II (1416—1439) е свързано с едно от най-значителните събития от византийската история през XV в. — събора във Ферара — Флоренция (1438—1439). Тъкмо това събитие от живота на константинополския архиерей, а не двадесет и три годишното му свидетелствуване определя научния интерес към неговата личност. Въпросът за произхода на патриарх Йосиф II, макар и поставян в специализираната книжнина, благодарение на краткото свидетелство на Йоан от Рагуза, доби особена актуалност едва след като В. Лоран публикува маргиналната бележка от Cod. Laurent., plut. LIX, cod. 13, fol. 171. Този текст позволи изграждането на няколко хипотези, които не можаха да дадат задоволителен и окончателен отговор на въпроса за отъждествяването на константинополския светител. Ето защо този проблем заслужава да бъде поставен още веднъж, особено когато се проучва Асеневата фамилия. А. Извори за произхода на патриарх Йосиф II 1. Йоан (CrojKOBHh) от Рагуза (Дубровник): писмо до кардинал Чезарини от 9 февруари 1436. В това писмо на дубровничанина, пребивавал във византийската столица, за патриарх Йосиф е казано: „Bulgarus est natione et lingua moa“2. Този текст, познат твърде отдавна3, само постави въпрос за произхода на патриарх Йосиф. 2. Cod. Laurent., plut. LIX, cod. 13, fol.

В това писмо на дубровничанина, пребивавал във византийската столица, за патриарх Йосиф е казано: „Bulgarus est natione et lingua moa“2. Този текст, познат твърде отдавна3, само постави въпрос за произхода на патриарх Йосиф. 2. Cod. Laurent., plut. LIX, cod. 13, fol. 171: „lu:or}\p Kexei porourjTai varpiapxV^ KovoTavTivovvoXeux: iv fjpe'paic кйр MavouzjX 0aoiXeu><; ка\ k-nwKovrioev етт} X0', <jpaioc rrj офеi ка\ iroXia ка\ rjXuaa, aneipoq 777 ooipta-o k eXeyop, eiVai iropvoyevri<; tov"Lovapavov той 0aoiXec^c avenaivioe 6e W Q>Ckdvdpb>vov | i>toc ro«5 B u fa ^ rio u” 4. В български превод бележката гласи: „Йосиф бе ръкоположен за патриарх на Константинопол в дните на господина василевс Мануил и епископствува 32 години; той бе с краси- I. Първата хипотеза за произхода и отъждествяването на патриарх Йосиф II дължим на В. Лоран. Приемайки буквално и без каквото и да било съмнение писаното от неизвестния книжовник, френският византолог формулира категоричното мнение, че константинополският първосвещеник бил незаконен син на цар Иван Шишман. Веднага трябва да кажем, че това твърдение се натъква на две сериозни възражения: 1. Според писаното от Амброзий Траверсари в 1438 г. патриарх Йосиф бил около 80-годишен. При това положение той бил роден към 1358 - 1360 г. Възможно ли е негов баща да е бил българският цар Иван Шишман?

Веднага трябва да кажем, че това твърдение се натъква на две сериозни възражения: 1. Според писаното от Амброзий Траверсари в 1438 г. патриарх Йосиф бил около 80-годишен. При това положение той бил роден към 1358 - 1360 г. Възможно ли е негов баща да е бил българският цар Иван Шишман? Знаем, че той се родил към 1349 — 1350 г. Следователно в никакъв случай не би могъл да има син, дори и незаконен, роден към 1358 — 1360 г. Разбира се, бихме могли да предположим, че Амброзий Траверсари е допуснал грешка и че в действителност патриарх Йосиф по време на събора във Флоренция бил около седемдесетгодишен, т. е. рождената му година трябва да се търси към 1368 — 1370. Но подобно допускане би било възпрепятствувано от второто възражение, за което стана дума. 2. Знаем, че в 1393 г. Йосиф вече бил митрополит на Ефес. Ако приемем, че той е роден към 1368 — 1370 г., трябва да приемем и факта, че той бил удостоен с този твърде висок духовен сан на 23 — 25 г.! Струва ни се, че подобно предположение е недопустимо. И така хипотезата на В. Лоран, колкото и да е примамлива, се сблъсква със сериозни трудности и според нас би трябвало да бъде изоставена. II. Ив.

И така хипотезата на В. Лоран, колкото и да е примамлива, се сблъсква със сериозни трудности и според нас би трябвало да бъде изоставена. II. Ив. Дуйчев посвети две интересни статии на патриарх Йосиф и предложи ново схващане за произхода му: той е идентичен с Иван Асен, син на Иван Александър от брака му с Теодора II (I, № 45). Няколко обстоятелства поставят под съмнение това схващане: 1. В текста категорично е казано, че Йосиф „бил незаконен син на василевса Шишман”. Разбира се, би могло да се допусне, че копистът е подменил Иван Александър с [Иван] Шишман, но подобно допускане ще си остане само една хипотеза, и то твърде произволна. 2. Според маргиналната бележка Йосиф е незаконороден, а това в никакъв случай не би могло да се каже за Иван Асен. Наистина Ив. Дуйчев поставя под съмнение това указание, но то все пак си остава. 4. Най-после би трябвало да се отговори на питането: какво е правил във Византия един български царски син, потенциален наследник на българския престол (той е брат на Иван Шишман!) и което е по-важно, изоставил светския живот и потърсил убежище в манастирската обител?

4. Най-после би трябвало да се отговори на питането: какво е правил във Византия един български царски син, потенциален наследник на българския престол (той е брат на Иван Шишман!) и което е по-важно, изоставил светския живот и потърсил убежище в манастирската обител? Няма да сгрешим, ако приемем, че Иван Асен би могъл да напусне Търново и България и да промени коренно своя начин на живот не по-рано от трагичната за българската държава 1393 г. А в това време Йосиф бил 460 митрополит на Ефес, и то след като прекарал известно време в атонския манастир Алипу.

III. Преди няколко години си позволихме да изразим мнението, малко по-обстойно на това възможно решение на въпроса за идентификацията на патриарх Йосиф. Сведенията за живота на Шишман са твърде оскъдни. Знаем само това, което разказва Йоан Кантакузин. След приключването на конфликта между Иван Александър и регентството изворите. Нищо не пречи да допуснем, че той останал във византийската столица и че от извънбрачна връзка му се е родил син (към 1360 г.?), получил при своето кръщение името Йоан, подменено после при замонашването с Йосиф? Тези разсъждения се сблъскват само с едно затруднение. В цитирана гарския престол. Тъкмо това обаче му е позволило да се титулува „василевс на българите”, подобно на Михаил Асен, първородния син на Йоан III Асен. Все пак отъждествяването на патриарх Йосиф с неизвестен син на Шишман остава под въпрос и затова не бихме искали да се спираме обстойно на биографията на този константинополски пързосветител. Бихме желали да отбележим само някои основни моменти. В неизвестна манастир Алипу. В 1393 г. бил избран за митрополит на Ефес. След 23-годишно епископствуване бил ръкоположен за константинополски патриарх. Привърженик на унията с Рим, той взел дейно участие в заседанията на събора във Ферара — Флоренция, макар и на преклонна възраст.

В неизвестна манастир Алипу. В 1393 г. бил избран за митрополит на Ефес. След 23-годишно епископствуване бил ръкоположен за константинополски патриарх. Привърженик на унията с Рим, той взел дейно участие в заседанията на събора във Ферара — Флоренция, макар и на преклонна възраст. Починал, преди да завърши събора, на 10 юни 1439 г. Запазен е печат на патриарх Йосиф, както и някои негови изображения: той е сред историческите личности, представени във фреската „Поклонението (двореца Рикарди, Флоренция), портрет на надгробната му плоча атюрни изображения в ръкописи, съхранявани в Парижката национална (от 1419 г.) 20.4321 461 32 очевидно е грешна; кописгьт без съмнение е отбелязал само годините, през които Йосиф е бил патриарх (23), но вместо К/3'е нзпнсал Aj3'(I v. Dujсев. Апрогос, р. 449). Кратката физическа характеристика на Йосиф II напълно съответствува на запазените негови изображения (вж тук, бел. 17—20). Що се отнася до тълкуването на „атсецхк щ е£оо оехрСа и eivai mpvoytvpc rov Zovopavov тоu(ЗаотХесх” вж: Dujсев. A propos, 449—450. 4. ЕФРЕМ: „МОЛЕБЕН КАНОН ЗА ЦАРЯ” Безспорно сред 6-те произведения на наскоро открития български химнописец Ефрем се откроява „Молебен канон за царя”2. Разбира се, това наше предпочитание не означава, че останалите пет творби не са значими. Напротив, на тях се пада важно място сред все още недостатъчно изучената българска химнография.

4. ЕФРЕМ: „МОЛЕБЕН КАНОН ЗА ЦАРЯ” Безспорно сред 6-те произведения на наскоро открития български химнописец Ефрем се откроява „Молебен канон за царя”2. Разбира се, това наше предпочитание не означава, че останалите пет творби не са значими. Напротив, на тях се пада важно място сред все още недостатъчно изучената българска химнография. Ако тук искаме да се спрем малко пообстойно на „Молебен канон за царя”, то не е защото това произведение е проявление на един изящен стилист, майстор в професията (такива са и другите му творби), а защото то е чудесно отражение на българската 462 действителност от последната четвърт на XIV в. Една поетична композиция, в която плътно се чувствува духът на епохата, назряващата буря, която скоро ще връхлети българската държава. Рожба на талантливото перо на един доскоро неизвестен поет, „Молебен канон за царя” разгръща великолепна страница от българската поезия, но в същото време затруднява историка. Затруднението произтича от едно основно обстоятелство: почти пълната деконкретизация, почти пълното отсъствие на реални един маниер, използуван твърде често от средновековните книжовници — липсват имена: имената на царя и неговия син, името на града, имена на народи и държави. Тази деконкретизация затруднява не само историческото осмисляне на „Молебен канон за царя”, но и не подпомага с нищо изследвача, който би се опитал да датира творчеството на Ефрем, биографични данни за когото не притежаваме.

Тази деконкретизация затруднява не само историческото осмисляне на „Молебен канон за царя”, но и не подпомага с нищо изследвача, който би се опитал да датира творчеството на Ефрем, биографични данни за когото не притежаваме. И все пак от текста лъха неподправената историческа действителност (а не трафаретно описание!), която с малко усилия би могла да бъде разкрита. Разбира се, опитът да се разкрие реалната историческа картина, така майсторски претворена в „Молебен канон за царя” почива на някои достоверни данни, а те са: ръкописът Хилендар 342, в който се намират шестте творби на Ефрем, е изготвен след 1387 г. (terminus post quem: воден знак два кръга, датиращ от 1375—1387 г.) 4; съставът на сборника — от една страна, произведения, свързани с налагането на Ерусалимския устав („кръстобогородичните” стихири), а от друга — присъствието на творба на константинополския патриарх Филотей Кокинос (1353 — 1354, 1364 — 1376) ни насочва към последната четвърт на XIV в.; правописните особености на сборника „недвусмислено водят към принципите на Търновската книжовна школа” 6 и се свързват с Евтимиевата правописна реформа. Нека се върнем към самия текст. Колкото и да е неконкретизиран, той все пак не е лишен от някои, макар и завоалирани реални.

Нека се върнем към самия текст. Колкото и да е неконкретизиран, той все пак не е лишен от някои, макар и завоалирани реални. Внимателното им изучаване позволява да бъдат разпределени в шест основни групи, да се потърсят връзките между тях, да се обяснят, да се отъждестви царят, за когото е написан канонът, и да се датира с най-голямата възможна точност описаната историческа обстановка. 1. Молитвите за царя. Откривателят на Ефремовите творби и техен издател Пр. Матеич пише: „От самото начало на „Канон молебен за царя” се откроява главният идеен замисъл на канона — молитви към царя Христос (бихме добавили и Богородица — И. Б.) за помощ на неименувания земен цар.” 8 Бихме искали да разширим и да разкрием подробно тази правилна в основата си констатация. Молитвите, които Ефрем отправя към Господ Бог и неговата майка, имат за цел да измолят: 463 В заключение: на царя е необходима протекцията божия, която ще му даде сили да се бори, помощ, ще го избави от нуждата, в която се намира, ще го опази от опасности и ще го дари с победа! Срещу кого? Естествено, срещу враговете! Кои са те? 2. Враговете на царя. Ефрем многократно говори за враговете (врагове) на царя, като ги разграничава категорично от противниците на църквата, т. е. еретиците.

Срещу кого? Естествено, срещу враговете! Кои са те? 2. Враговете на царя. Ефрем многократно говори за враговете (врагове) на царя, като ги разграничава категорично от противниците на църквата, т. е. еретиците. От това анонимно упоменание Ефрем преминава постепенно към по-конкретни понятия: „варвари” (120 - 202, 123 — 205), „езичници” (125 — 197, 116 — 198), „нечестивци” (115 — 197) (два пъти), (120 — 202), „скверни” (120 — 202), „поганци” (114 — 196) и най-сетне „Измаилски люде"или „Измаил” (116 — 118, 120 — 202, 122 — 204). От описанието на Ефрем добиваме впечатление за конкретни действителни врагове, а не за някаква въображаема опасност. От друга страна, опасността е твърде близка, тя чука на портите, враговете вече воюват: „Измаилските люде докрай в срам облечи, човеколюбче Христе, и разбий горделивостта, която ни огорчава, та да се посрамят и изцяло се засрамят, задето враждуват срещу нас” (120 — 202). Какво друго можем да научим за враговете? Те са като „много псета”, „коварни и горделиви” са, „нашествията им са многобройни, а действия сънародници и над които трябва да надделее анонимният владетел. Тези врагове не могат да бъдат други освен турците. 3. Мир. Темата за мира е една от постоянните теми в творчеството подтискано от ужасите на войната, средновековното общество непрекъснато се стремяло към дълбок и постоянен мир.

Тези врагове не могат да бъдат други освен турците. 3. Мир. Темата за мира е една от постоянните теми в творчеството подтискано от ужасите на войната, средновековното общество непрекъснато се стремяло към дълбок и постоянен мир. Това стремление е въплътено в творби от различни жанрове и различни епохи. За съжаление темата за мира доскоро липсваше у нашите писатели — дотолкова, доколкото са ни познати, но затова пък е добре застъпена във византийската литература. Достатъчно е да припомня „Слово за мира с българите”16. И ето че сега с Ефрем се появява и темата за мира. Веднага трябва устойчив, емоционален, страстен, използува всички средства, за да покаже, („и дай на людете дълбок мир и на земята — плодородие, и на всичко вечно царство”, т. е. Христово царство (120 - 202). И слушателят на Ефремовия канон и неговият съвременен читател разбират, че не става 464 дума за примирие или за поредния мир след поредната война, а за мир, който, ако бъде постигнат, ще донесе на всички спасение от гибел. 4. Църква — ереси. Едно внимателно запознаване с „Молебен канон за царя” показва, че Ефрем не е пренебрегнал вътрешната тема.

дума за примирие или за поредния мир след поредната война, а за мир, който, ако бъде постигнат, ще донесе на всички спасение от гибел. 4. Църква — ереси. Едно внимателно запознаване с „Молебен канон за царя” показва, че Ефрем не е пренебрегнал вътрешната тема. Колкото и да е било напрегнато външнополитическото състояние, все пак той не е подминал — като човек на своето време и наред с това като духовно лице (?) — една от постоянните теми на църквата — борбата с различните ереси. Повдигането на този проблем, който е част от ежедневието на всяка средновековна църква, ни предлага добрата възможност да надникнем в реалния свят на Ефрем. За разлика от другите теми, при решаването на темата за борбата с ересите Ефрем нито е така многословен, нито така емоционален. Това различие в настроението и съответно в начините на изказ може да намери само едно обяснение: опасността от враговете е неимоверно по-голяма от постоянните, некриещи изненади заплахи на ерестта. Докато вражата опасност е надвиснала над цар и град, народ и държава като градоносен облак, закрил цялото небе, то ересите са противник, с който църквата е свикнала да се бори и побеждава („и всичките им ереси оплюваше достолепно, възпявайки господа вярно и превъзнасяйки го във всички векове” — 121 — 203).

Но все пак Ефрем призовава божията намеса („от Ереси неподобаващи очисти своята църква” — 116 — 198), която би могла да донесе така желания и за църквата мир. И наистина трудно можем да открием зад Ефремовите слова конкретно събитие, определено точно във времето и, разбира се, в пространството. Това е така, защото се сблъскваме не с еднократно явление, а с процес, и то постоянно действащ, с враг (макар и разнолик!), стар, колкото е стара и самата църква. 5. Градът. В своите молитви към бога Ефрем, наред с царя и людете, споменава и града: „ти от високо погледни и освободи царя и града от бедата и езическите коварства” (116 — 198) или „Него сега умоли да даде на царя победа и на града и войската му своя мир” (117 — 199). Верен на своя замисъл и похват, Ефрем не споменава името на града (канонът е написан и пял в самия град, така че и на неговите жители едва ли е било необходимо да се напомня името му?). Но в случая авторовото мълчание е красноречиво: той говори за град, който е единствен, няма равностоен по своето място и значимост, здраво е свързан с цар, църква, войска и народ. Това може да бъде само столичният град!

Но в случая авторовото мълчание е красноречиво: той говори за град, който е единствен, няма равностоен по своето място и значимост, здраво е свързан с цар, църква, войска и народ. Това може да бъде само столичният град! И още нещо, опасността тегне над всички люде, но и заплашва непосредствено, от близко самия град; той е изложен на заплахата да бъде завзет и унищожен от варварите, от измаилтяните — факт, който може да ни помогне при неговото отъждествяване. 6. Царят. От всички реални, които Ефрем все пак ни съобщава, персоналното упоменаване е най-интересно. Акростихът е красноречив: о ц [а]рм моленме ц (л]р Ь о К-[рис]тоу приносит, бфреи, т. е. молебеният канон е свързан тясно с личността на царя. За анонимния владетел, който безспорно притежава царската титла, в текста се говори многократно, но от полза биха могли да бъдат само някои места, които имат по-конкретно съдържание. А те са преди всичко онези пасажи, в които се говори за нашите царе (119 — 201, 123 — 205) — израз, зад който се крият царят и неговият първороден син съцар („Боже, дари своя съд и своята истина на нашия верен цар и на царевия син също...” 123 — 205), както и единствената фраза, носеща някаква по-лична ха- 30 Фамилията на Асеневци... 465 арактеристика: „Юнността на царя утвърди и дай му дълги години на старост..

30 Фамилията на Асеневци... 465 арактеристика: „Юнността на царя утвърди и дай му дълги години на старост.. (117 *—199). Изброените по-горе реални, както и току-що посочените лични характеристики, ни дават възможност да пристъпим към отъждествяването на царя, което би могло да бъде ключ към датирането на произведението. Този опит ще се основава преди всичко на метода на изключването, т. е. кой балкански владетел не би могъл да бъде идентичен с царя от Ефремовия канон. Прилагането на този метод се улеснява не само от личните данни, но и от всичко онова, което знаем за Хилендарския ръкопис № 342. А. Сръбски владетел. Поставяме тази възможност като първа не само защото е най-лесна за „изключване”, но и заради това, че тя вече бе предложена на вниманието на учения свят с откриването на сръбската преработка, носеща името на деспот Стефан Лазаревич. Защо царят от „Молебен канон” на Ефрем не би могъл да бъде сръбски владетел? Доказано бе (и то твърде убедително), че творбите на Ефрем са рожба на търновската книжовна, или по-точно химнографска школа, и носят всички белези на тази си принадлежност. Не по-малко убедително бе показано, че в текста липсват каквито и да било „сърбизми”.

Доказано бе (и то твърде убедително), че творбите на Ефрем са рожба на търновската книжовна, или по-точно химнографска школа, и носят всички белези на тази си принадлежност. Не по-малко убедително бе показано, че в текста липсват каквито и да било „сърбизми”. Хилендарският ръкопис свидетелствува, че в сръбската преработка е нарушен акростихът, липсват два тропара и навсякъде титлата „цар” е подменена с деспот: за да отговаря на позицията на Стефан Лазаревич. Струва ни се, че повече доказателства не са необходими. Б. Византийски василевс. Няколко са основанията, които позволяват да изключим и тази възможност: Ефремовите творби нямат никакви следи от превод. Безспорно те принадлежат, най-общо казано, на кръга на византийската химнография, но са оригинални творби на старобългарската църковна поезия. Пет от шестте произведения имат акростих^11, който в никакъв случай не би могъл да бъде запазен, ако всички те бяха превод от гръцки. И все пак бихме ли могли да отъждествим някой византийски василевс с царя от Ефремовия канон? Епохата, на която принадлежи това интересно произведение, ни насочва към няколко възможности. Първата от тях е Йоан V Палеолог (1341 — 1376, 1379 — 1391)^20. До 1354 г. той споделя престола с узурпатора Йоан VI Кантакузин. От друга страна, първородният му син Андроник IV навлязъл в своето пълнолетие към средата на шестдесетте години (роден е на 11 април 1348)^22.

Първата от тях е Йоан V Палеолог (1341 — 1376, 1379 — 1391)^20. До 1354 г. той споделя престола с узурпатора Йоан VI Кантакузин. От друга страна, първородният му син Андроник IV навлязъл в своето пълнолетие към средата на шестдесетте години (роден е на 11 април 1348)^22. При това положение остават годините 1364/65 — 1373 (през последната Андроник IV бил лишен от зрение и от престола). Може ли да приемем, че тъкмо тогава византийски книжовник е съставил творба, в която с царя и царевия син е означил Йоан V и Андроник IV? Струва ни се, че отговорът може да бъде отрицателен — положението на Византия през тези години не отговаря на положението, описано в „Молебен канон за царя”. Опасността от турците нараствала с всяка изминала година, но все пак империята още не била изправена пред гибел. На 25 септември 1373 г. Йоан V Палеолог провъзгласил втория си син Мануил за свои съимператор, но следващите три години (1373 — 1376) едва ли отговарят на обстановката, която ни представя Ефрем. Това са били години, през които опасността за Йоан V Палеолог идвала от вътрешните разми рици и преди всичко от неговия първороден син. И наистина на 12 август 1376 г. Андроник IV сполучил да овладее Константинопол, хвър- 466 лил в затвора баща си и брат си Мануил и се провъзгласил за василевс.

И наистина на 12 август 1376 г. Андроник IV сполучил да овладее Константинопол, хвър- 466 лил в затвора баща си и брат си Мануил и се провъзгласил за василевс. През 1379 г. Йоан V Палеолог успял да си възвърне престола, но до смъртта му (1391) има само едно събитие, което може да привлече на шето внимание: обсадата и превземането на Солун от турците през 1378 г. Веднага трябва да кажем, че „Молебен канон за царя” в никакъв случай не отразява това събитие. Защо? През 1337 г. Йоан V Палеолог вече е 55-годишен (роден е през 1332) 27 и не би могло да се говори за него като за млад човек; бащата и синът са били на различни места (Мануил II пребивавал в Солун от 1382 г.) 28, а в Ефремовия канон те са здраво свързани и се намират в града, чието име не се споменава, а вече видяхме, че Ефремовият град е столичен град. Андроник IV Палеолог? Винаги сме знаели, че той бил василевс само три години (1376 — 1379). Наистина по това време той бил млад (28-31-годишен) 29, но синът му Йоан VII, роден от брака му с Иван-Александровата дъщеря Кераца — Мария (I, № 43), е бил твърде малък (шест — деветгодишен), за да заеме равностойно място до баща си.

Наистина по това време той бил млад (28-31-годишен) 29, но синът му Йоан VII, роден от брака му с Иван-Александровата дъщеря Кераца — Мария (I, № 43), е бил твърде малък (шест — деветгодишен), за да заеме равностойно място до баща си. Наред с това основната грижа на Андроник IV Палеолог е била как да опази властта си и да държи в затвора баща си и брат си Мануил II. Неподходяща е и фигурата на Андрониковия син, споменатият вече Йоан VII Палеолог. Твърде млад — едва 20-годишен — през 1390 г. той успял да узурпира за няколко месеца византийския престол, но тогава не е имал син. Остава Мануил II Палеолог. При опита си да отъждествим царя от „Молебен канон” на Ефрем с Мануил II нашето внимание би трябвало да бъде насочено към началните години от царуването на този бележит представител на Палеологовата династия.

Остава Мануил II Палеолог. При опита си да отъждествим царя от „Молебен канон” на Ефрем с Мануил II нашето внимание би трябвало да бъде насочено към началните години от царуването на този бележит представител на Палеологовата династия. Това е така, тъй като, ако допуснем само за миг, че „Молебен канон за царя” е превод от гръцки, то българската версия в никакъв случай не би могла да се появи след края на XIV в., при положение, че водните знаци на хартията, върху която е писан Хилендар 342, датират от 1365 до 1377 г. През първите десет години от властвуването на Мануил II Палеолог има едно събитие, което не може да не привлече нашето внимание — това събитие е обсадата на Константинопол от турците (1394 — 1395) 33, която поставила на изпитание не само жителите на столицата, но и цялата империя. Един факт обаче веднага ни принуждава да се откажем от възможно съпоставяне на тези събития с „Молебен канон за царя”. Този факт е: първият син на Мануил II, по-сетнешният император Йоан VIII Палеолог, се е родил на 17 или 18 декември 1392 г. Или казано с други думи, по време на турската заплаха, надвиснала над византийския престолен град, той бил едва на две години и не подхожда за първообраз на царевия син от Ефремовия канон. В. Български цар.

В. Български цар. Не са много българските царе, които биха могли да послужат за първообраз на царя от „Молебен канон за царя”. През втората половина на XIV в. те са само трима: Иван Александър и двамата му синове Иван Срацимири и Иван Шишман. Нека започнем с първия. Много са аргументите против идентификацията на Иван Александър с анонимния цар. Те могат да бъдат обособени в четири групи: състав на сборника (Молебният канон на патриарх Филотей Кокинос и „кръстобогородични” стихири); неговият правопис (в основата му са правописните принципи на Евтимиевата школа); положението на България до 1371 г., преди всичко опасността от турците, не съответствува на картината, описана от Ефрем. Най-сетне дори да пренебрегнем горепосочените 467 Втората възможност за идентификация е видинският владетел Иван Срацимир. Един, дори и бегъл поглед върху видинския апанаж и съдбата на този Иван-Александров син ще ни принуди веднага да се отказем от такава възможност. В творбата на Ефрем наистина става дума за България от последната четвърт на XIV в., но България Търновска, а не Видинска. Описаният в текста град е столичен град, но по всяка вероятност Търново, а не Видин. Борбата с ересите е постоянна, ежедневна тема за църквата, но за Търновската патриаршия, а не за Видинската митрополия и т. н. Остава ни последната възможност — цар Иван Шишман (1371 — 1393/95).

Описаният в текста град е столичен град, но по всяка вероятност Търново, а не Видин. Борбата с ересите е постоянна, ежедневна тема за църквата, но за Търновската патриаршия, а не за Видинската митрополия и т. н. Остава ни последната възможност — цар Иван Шишман (1371 — 1393/95). В изложеното дотук бяха изтъкнати редица обстоятелства, които позволяват да се приеме с твърде голяма сигурност, че пресъздадената от Ефрем (чрез специфичните средства на химнографията) картина е адекватна на обстановката в българската столица Търново през последните десет, а дори и пет години преди овладяването ѝ от турците. За по-голяма пригодност и, разбира се, за убедителност ще се опитаме да ги систематизираме: а) Турската опасност — не само за България, но и за целия Балкански полуостров — става реална в средата на столетието, но тя особено много се засилва след катастрофалното поражение на Вълкашин и Углеш край Черномен (26 септември 1371).

а) Турската опасност — не само за България, но и за целия Балкански полуостров — става реална в средата на столетието, но тя особено много се засилва след катастрофалното поражение на Вълкашин и Углеш край Черномен (26 септември 1371). От това време разполагаме с няколко български книжовни паметника, които емоционално, но твърде реално издават засилващия се страх от безмилостните походи на османските турци: „Писана бе тази книга в дните на благоверния и христолюбивия господин (Иван) Александър, (който произхожда) от две страни от царско коляно, във времето, когато господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя и те дойдоха и поробиха и опустошиха...” 39 Недоизречените думи на незнайния книжовник сякаш са продължени от монах Исай: „Като убиха юначния деспот Углеш, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя, подобно на птици из въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смъртта несретна ги по коси, защото погинаха от глад... Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, няма ше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца” 40

Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, няма ше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца” 40 Към тези описания каквото и да се добави, ще бъде твърде бледо и неубедително. Без да изброяваме всички български загуби, довели до последното, но сигурно съкращаване на територията на българската държава, ще си позволим да отбележим само два момента: в началото на седемдесетте години цар Иван Шишман бил принуден да сключи споразумение с турците, да даде по-голямата си сестра Кера Тамара за съпруга на Мурад (вж. I, № 42) и да се признае за васал на султана. Това унизително споразумение все пак дало възможност на българския цар да си отдъхне и да събере сили преди решителния, окончателен сблъсък. 468 Първият сигнал за него бил даден в 1388 г. с големия поход на Али паша срещу северните и североизточните български земи. Турската армия преминала Стара планина и бързо завладяла Провадия, Петрич, Венчан, Мадара, Шумен, Преслав, принудила българския цар да й отстъпи голямата твърдина Дръстър, а според някои изследователи тя превзела Търнов 43, който впоследствие бил върнат на Иван Шишман. В тези условия българският народ не може да не е виждал края на света и заедно с него своята гибел.

В тези условия българският народ не може да не е виждал края на света и заедно с него своята гибел. При това положение не му оставало нищо друго освен да чака чудотворната намеса на господ бог. Един от изразителите на тези стремления бил Ефрем, който по превъзходен начин материализирал своите усилия, създавайки „Молебен канон за царя”. б) Борбата на църквата с ересите. По-горе отбелязахме, че Ефрем не пресъздава строго определено събитие, а постоянен процес, църковното ежедневие, сред което борбата срещу различните ереси е едно от първите задължения. Отговаря ли тази представа, създадена от химнописеца, на действителното положение? Без да се впускаме в подробности, ще отбележим само, че втората половина на XIV в. се характеризира тъкмо с това — силните проявления на различните еретически учения и строгите мерки на централната власт срещу тях. Да си припомним само църковните събори от 1350 и 1360 г. срещу богомили, варлаамити, адамити, евреи. Последната четвърт на века има и своя неуморим борец антиеретик — Патриарх Евтимий. Търновският първосвещеник се борил срещу различните изяви на ереста — Пирон и Теодосий Фудул, блудствуващите край търновската църква „Света Богородица” 4', вмъква анафеми срещу еретиците в „Синодика”, внушава тези идеи на своите кореспонденти Килриян и Никодим Тисменски, издига в култ един от видните борци срещу богомилите — Иларион Мъгленски, не изоставя тази борба дори и в заточение.

в) Последните двадесет и пет години на XIV в. са времето, към което със сигурност можем да отнесем съставянето на сборника, известен като Хилендар 342. И то не само заради водните знаци на хартията, но преди всичко заради неговия състав, съобразен с принципите, наложени от Ерусалимския устав, както и заради неговия правопис, следващ сигурно Евтимиевата реформа. Най-после присъствието на канона, съставен от патриарх Филотей, може да получи задоволително обяснение само ако сборникът е съставен към края на 80-те години на XIV в. г) Личността на царя. Ефрем, както вече видяхме, говори много кратно за царя. Но на два пъти той вмъква в текста нашите царе (119 — 201, 123 — 205). Това обозначение е разшифровано едва накрая: „Боже, дари своя съд и своята истина на нашия верен цар и на царския син...” (123 — 205). Очевидно зад това анонимно обозначение се крият Иван Шишман и неговият син Александър. Ние не знаем кога е роден Александър (вж. I, № 53), но той би могъл да бъде пълнолетен към 1385 — 1390 г. Откривателят и издателят на канона Пр. Матеич изпитва известно смущение, макар и преодоляно впоследствие, от следната фраза на Ефрем: „Юнността на царя утвърди и дай му дълги години на старост” (117 — 199). Да обърнем внимание на някои неща, които ще ни позволят да обясним задоволително тази фраза.

Да обърнем внимание на някои неща, които ще ни позволят да обясним задоволително тази фраза. Първо, пишейки „юнността царя утвърди” Ефрем съзнавал, че прави известен компромис, тъй като в същото време той не пропуска да отбележи, че царят има пълнолетен 469 син, по всяка вероятност съвладетел на баща си, който трябва да поеме своя дял от идващите гибелни събития. Второ, юността отговаря на изискванията на акростиха (не знаем дали това е „поетична волност”, както е склонен да приеме Пр. Матеич), но при един по-свободен превод бихме предпочели „младостта на царя утвърди”. Трето, цар Иван Шишман е роден най-рано към 1349 — 1350 г. (вж. I, № 44), и то при положение, че бил в горо дете от брака на Иван Александър с Теодора II. Следователно, когато е съставен канонът, той е бил най-много на 38 — 39 години. Това, разбира се, не е юношеска възраст, но той е бил млад човек, пред когото е имало поне 20 — 25 години живот. И така, „Молебен канон за царя” е съставен за Иван Шишман, най-вероятно в навечерието на големия турски поход от 1388 г. 3 Най-голяма заслуга в изучаването на този доскоро непознат жанр от старата българска литература има Ст. Кожухаров.

И така, „Молебен канон за царя” е съставен за Иван Шишман, най-вероятно в навечерието на големия турски поход от 1388 г. 3 Най-голяма заслуга в изучаването на този доскоро непознат жанр от старата българска литература има Ст. Кожухаров. Пионерският му труд извади на бял свят редица неизвестни творби на българската химиография, а някои от теоретичните му статии очертаха основните моменти в развитието на българската църковна поезия. Вж. напр. Ст. Кожухаров. Търновската книжовна школа и развитието на химничната поезия в старата българска литература. — В: Търновска книжовна школа. С., 1974, 277 - 290. ® Пак там, с. 21. 2 Пак там, 18 — 21. ® Пак там, с. 35. 19 Само веднъж (116 — 197) Ефрем не отбелязва категорично, че силата е необходима на царя, за да порази враговете, но от контекста става ясно, че пак това е целта. 13 Интересно би било да се види как други автори, съвременни на Ефрем, назовават турците. Така например Григорий Цамблак използува предимно варвари. Пак там, с. 42, 62. 470 26 Йоан V Палеолог бил подпомаган от султан Мурад. събор, но доводите им не са достатъчно убедителни. От друга страна, гръцкият учен Д. Гонис се опита да докаже, че вторият събор (той говори само за един!) е бил сви 471

Пак там, с. 42, 62. 470 26 Йоан V Палеолог бил подпомаган от султан Мурад. събор, но доводите им не са достатъчно убедителни. От друга страна, гръцкият учен Д. Гонис се опита да докаже, че вторият събор (той говори само за един!) е бил сви 471 В националния археологически музей (Атина) се съхранява оловен печат, който още при първото му публикуване бе приписан на Йоан Асен. И двамата издатели на печата — К. Константопулос и В. Лоран — независимо от разногласията при развързването на текста, не се поколебаха в разчитането на името и фамилията на лицето, чието притежание е бил този интересен паметник (разбира се, не бихме могли да подминем факта, че двамата учени прочетоха в различен ред името и фамилията — Йоан Асен и Асен Йоан). Но нито единият, нито другият направиха нещо за отъждествяването на въпросния Йоан Асен. Докато и двамата са съгласни относно времето, когато е отсечен този печат — XIII — XIV в., то само френският учен се опита да го свърже с фамилията Асен, но нищо повече. К. Константопулос публикува печата два пъти, без да промени първоначалното разчитане, което гласи:1 (ОЕIJ А1ЕГРАФА (£] [HJMftN KYPO[E] АДЕА4>1A0N KY[P] [OY] NTOZ AEI Ш[А] (NJOY AZANNIQY ЕФРАГ1ХМ 0 1 ME [Проброре?? т] alt; ypaipalt; vepuv kvpot; [n(ar)pa)8e\ipiSov кратоЪ^то<; beovdrov pov, 'Aaavrj 'Icm (vvov) o*ppayiap[(a) к Joapei.’ * 472

К. Константопулос публикува печата два пъти, без да промени първоначалното разчитане, което гласи:1 (ОЕIJ А1ЕГРАФА (£] [HJMftN KYPO[E] АДЕА4>1A0N KY[P] [OY] NTOZ AEI Ш[А] (NJOY AZANNIQY ЕФРАГ1ХМ 0 1 ME [Проброре?? т] alt; ypaipalt; vepuv kvpot; [n(ar)pa)8e\ipiSov кратоЪ^то<; beovdrov pov, 'Aaavrj 'Icm (vvov) o*ppayiap[(a) к Joapei.’ * 472 Едно, макар и бегло съпоставяне на двата текста ще ни покаже големите различия между тях. Общото е едва ли не само името и фамилията на собственика, въпреки че двамата учени са разменили техните места, което още повече увеличава съмненията и прави използването на печата почти невъзможно, дори опасно. Ето защо сме принудени да започнем оттам, откъдето започнаха К. Константопулос и В. Лоран — от цялостното изучаване и издаване на печата. С печата имахме възможност да се запознаем, макар и бегло, на място, в Националния археологически музей (Атина) през лятото на 1976 г., но подробното му изучаване е извършено въз основа на гипсов отпечатък и снимка. Тъй като досега печатът не е описан задоволително, ще си позволим да отделим малко повече място на този въпрос. Печатът е запазен сравнително добре: образът на лицевата страна е леко изтрит; същото е и състоянието на буквите от двете страни на образа. Обратната страна е добре съхранена; отчупено е едно малко парче от повърхността, покриваща канала, през който е минавал шнурът; някои от буквите са полузаличени.

Печатът е запазен сравнително добре: образът на лицевата страна е леко изтрит; същото е и състоянието на буквите от двете страни на образа. Обратната страна е добре съхранена; отчупено е едно малко парче от повърхността, покриваща канала, през който е минавал шнурът; някои от буквите са полузаличени. В днешното си състояние печатът има следните размери: диаметър 29 мм (цяло) и 23 — 24 мм (на полето). На лицевата страна е представен св. Йоан Продром. Иконографията е малко необичайна и се различава от разпространените през предшествуващата епоха типове. Лицето е моделирано лошо, дългата брада е представена сравнително грубо: тя покрива долната половина на лицето и част от гърдите. Светецът е облечен с груба кожена дреха. От дясната страна на главата все още се забелязват, макар и трудно, няколко букви: А Ш. Надписът от другата страна е почти изцяло повреден. Според Константопулос там трябва да се четат ------. За съжаление на снимката и на отпечатъка, с който разполагаме, тези букви почти не личат. Развързан този надпис трябва да гласи: о а (у ю с) 'lcj(a^^tjc) [(о)]Пр((о)]6р[(одос)]. На обратната страна на печата се намира седемредов надпис, като текстът (както установи В. Лоран) е съставен в ямбически триметри. Това създава допълнително затруднение пред изследвалите. И все пак сравнителното добро състояние на надписа позволява да се пристъпи към неговото разчитане.

На обратната страна на печата се намира седемредов надпис, като текстът (както установи В. Лоран) е съставен в ямбически триметри. Това създава допълнително затруднение пред изследвалите. И все пак сравнителното добро състояние на надписа позволява да се пристъпи към неговото разчитане. Ще се опитаме първо да представим това, което се вижда, и едва след това да обясним, доколкото е възможно, получения текст. Първият ред е повреден: липсва едно късче от повърхността над канала за шнура; от друга страна, крайната част на реда е леко изтрита, при това положение там се чете: А1СГ (...?) AIC (?). Вторият ред е много по-добре запазен и по-лесен за четене; известно затруднение предизвиква само първата буква, която според В. Лоран е Е. И Така: EMS7N KYPOE. Същото би могло да се каже и за третия ред, като тук началната буква се забелязва много по-добре: ДЕАФ1ДОУКРА/. Състоянието на четвъртия ред е добро и почти не представя трудности: Y N T O E A E E -

ПОТО. Петият ред има изключително важно значение, тъй като тук се чете, според Константопулос и Лоран, името и фамилията на собственика на печата. Внимателното изучаване на отпечатъка и снимката, които взаимно се допълват, ни доведоха до следното четене: M YAEANNH. Началото на шестия ред или е повредено (според гипсовата отливка), или пък самият печат е леко притиснат и нагънат от матрицата. Във всички случаи там буква не се вижда и едва ли е имало. По-нататък текстът се че 473 И така, свързан, разчетеният текст има следния вид: А1ЕГ/... AI £// ЕМШЧКУР0£//ДЕЛФ1Д0УКРА//У1'П'О*;ДЕ2:П0Т0// MYAZANNH// ХФРАГ11М//01МЕI. Възможните допълнения (букви, които не се четат или са останали извън полето) коригират така получения текст, който гласи: [Т]А12: Г [Р А Ф]А 1 [1]/ / ^ > Е М ^ К У Р 0 1 / / < А > Д Е Л Ф 1 Д 0 У К Р А / / < Т > Y N T 0 2 A E E n 0 T 0<Y >//M Y A X;A N N H //2 ^PA n iM [A]// (KJOEMEI. Или: (?) Т а и ypaifiais vepcov Kvрос aSetynbou KparovvTOK 6eanorov pov ’Aoavvr) oippayiopa поореi. Какво прави впечатление при този текст?

Или: (?) Т а и ypaifiais vepcov Kvрос aSetynbou KparovvTOK 6eanorov pov ’Aoavvr) oippayiopa поореi. Какво прави впечатление при този текст? Първо, смисълът е недостатъчно ясен; второ — нарушава се ямбическият триметър и в никакъв случай не може да се получи възстановеното от В. Лоран тристишие, тъй като в предлаганото от нас четене няма място за Проброре, тгатр — и 'lu a vvov (1, 3 и 5 ред) — първите две думи са произволни допълнения, а колкото до собственото име на Асен, от него няма и следа! При това положение правилното възстановяване на текста, за който няма никакви съмнения, че е метричен, е твърде трудно, за да не кажем невъзможно. Но да продължим нататък. За разлика от К. Константопулос и В. Лоран, в никакъв случай не можем да прочетем името *IwaWrjc, нито на четвъртия, нито на петия ред! Това разчитане на двамата известни специалисти и особено на В. Лоран предизвиква смущение и удивление. Но фактът си е факт: в текста на печата може да се открие само патроним, но не и собствено име. Изненада ли е изписването само на патроним? Може ли това положение да се използува като възражение срещу предлаганото четене? Едва ли! Византийската сфрагистика познава достатъчно добре тази практика и ще бъде достатъчно да посочим само метричните печати.

Изненада ли е изписването само на патроним? Може ли това положение да се използува като възражение срещу предлаганото четене? Едва ли! Византийската сфрагистика познава достатъчно добре тази практика и ще бъде достатъчно да посочим само метричните печати. Разбира се, подобен обичай стеснява възможностите за идентификация на собствени ка на моливдовула, но в нашия случай имаме допълнително указание, което значително улеснява (ако не нас, то поне съвременниците на въпросния Асен!). Това указание е съществителното абеХ^чбоис, което се чете добре на третия ред. Безспорно основният въпрос, който стои пред нас е: установяване на личността на Асен. Какви възможности имаме за това? Белезите, по които бихме могли да отъждествим притежателя на печата, са четири: датата на печата — по единодушното мнение на К. Константопулос и В. Лоран тя е ХП — XIV в; фамилното име ’Aoaei'tjc (едва ли трябва да се съмняваме, че в случая имаме работа с патроним1^); съществителното aSeXtpibovs, което определя родствените отношения на ’Aoavvris с византийския василевс; най-после, светецът-покровител, изобразен на лицевата страна на печата. Какви са резултатите от съпоставянето на тези данни? 1. Датата на печата, патронимът и йбеХ^сбоис говорят категорично, че търсеното от нас лице е потомък на Асеневата фамилия. 2.

Какви са резултатите от съпоставянето на тези данни? 1. Датата на печата, патронимът и йбеХ^сбоис говорят категорично, че търсеното от нас лице е потомък на Асеневата фамилия. 2. Колкото и свободно да се употребява понятието аЬеТьрйойя (подобно на д е ю с), то все пак ни насочва към първата или втората генерация Асекевци (тази мисъл се подсилва от датата). 3. За следващата крачка ни е необходимо собственото име на '\oawr)<;, племенника на василевса. За съжаление то липсва. Но присъствието на светеца-покровител — Йоан Продром — ни насочва, ако не категорично, то поне с твърде голямо основание към името ’ Iwaiwjjc. И наистина. 474 Твърде разпространено явление е името на собственика на печата да повтаря името на светеца, изобразен на лицевата страна. 4. Кой е (Йоан) Асен? Сред второто поколение Асеневци има само един омоним — това е синът на Андроник Асен (II, № 6). По-сетнешният севастократор и деспот Йоан Асен (II, № 14), племенник на император Михаил IX Палеолог. Има ли някакви пречки за това отъждествяване? При всички случаи печатът трябва да датира отпреди 1320 г. (годината Йоан Асен), но няма съмнение, че по това време той бил твърде млад. Освен това до 1320 г. във Византия е имало двама императори, или Михаил IX, и в текста бихме очаквали кратовитсои.

При всички случаи печатът трябва да датира отпреди 1320 г. (годината Йоан Асен), но няма съмнение, че по това време той бил твърде млад. Освен това до 1320 г. във Византия е имало двама императори, или Михаил IX, и в текста бихме очаквали кратовитсои. Това затруднение би могло да бъде преодоляно само по един начин, а именно: ако приемем, че печатът датира от времето между 1320 г. (смъртта на Михаил IX) и Андроник II и Андроник III). Тази дата вече е по-приемлива — знаем, битката при Пелеканон (10 юни 1329). Така че по-големият брат Йоан Асен преди тази дата също е започнал своята кариера и би могъл да си отсече печат, според който той все още няма нито дворцово звание, нито определена административна функция. Единственото му достойнство е абехирибоис на императора и той не е пропуснал да го отбележи. 4 Печатът ми бе предоставен от г-жа Мандо Карамесини — Икономидис, шефка на Нумизматичния отдел на Националния археологически музей (Атина), за което й изказвам моята благодарност. 3 Гипсовият отпечатък на снимката дължа на любезността и отзивчивостта на моя приятел д-р Т. Пунгис, за което съм му много задължен. 10 Трудно ми е да го обясня, още повече, че двамата учени са разчели Йоан Асен на две различни места с различия в изписването на имената.

3 Гипсовият отпечатък на снимката дължа на любезността и отзивчивостта на моя приятел д-р Т. Пунгис, за което съм му много задължен. 10 Трудно ми е да го обясня, още повече, че двамата учени са разчели Йоан Асен на две различни места с различия в изписването на имената. 1^ Струва ми се невъзможно да допуснем съществуването на племенник на византийски император (в нашия случай Андроник II или Михаил IX), който е имал собствено име от тюркски произход. 475 Най-разпространеното лично име във фамилията на Асеневци е името Йоан. Според всички изворни данни, които са ни познати и достъпни, двадесет лица са имали собственото име Йоан — 10 в България (9 пъти Иван (Йоан) и 1 път Калоя^и) и 10 във Византия. Очевидно това положение не се дължи на случаен избор или на необяснимо предпочитание, а на здрава семейна традиция, която в България възхожда към Иван I Асен (I, № 1), а във Византия към Йоан III Асен (II, № 1). Твърде голямото разпространение на името Йоан създава редица затруднения при тълкуването на изворите и при отъждествяването на поменатите в тях лица. Тази констатация е в сила преди всичко за византийския клон на фамилията. Наистина в немалко случаи изворите, с които работим, са категорични и недвусмислени (предлагат достатъчно подробности или свидетелствата са кратки, но ясни).

Тази констатация е в сила преди всичко за византийския клон на фамилията. Наистина в немалко случаи изворите, с които работим, са категорични и недвусмислени (предлагат достатъчно подробности или свидетелствата са кратки, но ясни). Но наред с тях се явяват и случаи, които основателно или не принуждават изследвалите да се колебаят и да предлагат различни идентификации — положение, което неоправдано увеличава или намалява лицата, носещи името Йоан. Това ни кара да положим на внимателен анализ всички извори, които според един или друг изследовател са „съмнителни”. А. Писмата на Димитър Кидонис. Между 1374/75 и 1390 — 1391/92 г. Димитър Кидонис е написал седем писма до „Йоан Асен”, а именно: № 185, 229, 255, 264, 265, 267 и 4231. Четири от тях са адресирани до „Йоан Асен” (№ 185, 229, 255 и 423: „Tw”Aodi>ij кириз ' Xujavvri", „/|toavprj 'koawT)'\ „То Aodvvr) ' IcjavvT)''). Внимателният прочит на останалите три (№ 264, 265 и 267) не оставя никакво съмнение, че са отправени до същото лице. И седемте писма поднасят на читателя доста конкретни и лични данни, които ги превръщат в интересен и важен извор за биографията на техния получател. Разбира се, тук ще отбележим само онези вести, които наистина имат строго персонален характер и биха могли да ни послужат при отъждествяването на Йоан Асен.

И седемте писма поднасят на читателя доста конкретни и лични данни, които ги превръщат в интересен и важен извор за биографията на техния получател. Разбира се, тук ще отбележим само онези вести, които наистина имат строго персонален характер и биха могли да ни послужат при отъждествяването на Йоан Асен. И така, № 185 (писано към 1374/75 г.?): Йоан Асен трябва да се погрижи за отпътуването на неколцина испански монаси, несправедливо задържани в Константинопол и освободени от него; № 229: Йоан Асен обича кучетата; № 255, 264, 265 и 267 (писани към 1382 — 1383): те са отправени към остров Евбея, тъй като техният получател е пребивавал там. От тях особено важни са две писма, а именно: № 264, в което Димитър Кидонис съветва Йоан Асен да се завърне в Константинопол, за да се погрижи за имота си, овладян от брат му и писмо № 267, в което се съобщава, че императрицата (беого/хлк) е арестувала Йоан Асен; № 423: страстта на Йоан Асен към лова му е попречила да присъствува на един празник. Б. Cod. Barber, gr. 449. В добавките към този ръкопис (евангелие, завършено на 13 май 1153 от Мануил Хагиостефанитис), датиращи от 20 май 1497®, е споменат Йоан Асен, баща на Елена Палеологина Асенина и дядо на Матей Асен Палеолог Раул Меликес. 476 Г. Firenze, Bibl. Laurenz. Cod. San.

Б. Cod. Barber, gr. 449. В добавките към този ръкопис (евангелие, завършено на 13 май 1153 от Мануил Хагиостефанитис), датиращи от 20 май 1497®, е споменат Йоан Асен, баща на Елена Палеологина Асенина и дядо на Матей Асен Палеолог Раул Меликес. 476 Г. Firenze, Bibl. Laurenz. Cod. San. Marco 303, f. 1”: „Придобита [книгата] в Еврип (Евбея) от учителя господин Асен, Йоан Филопак.. *; f. 212v: „Почина нашият учител господин Асен в Еврип, месец юни 20, индикт 9, година 6894 (= 1386)” 11. Към тези извори обикновено се прибавя един печат от Националния археологически музей в Атина, собственост на някой си Йоан Асен, който ще бъде разгледан другаде, тъй като няма пряко отношение към интересуващия ни въпрос. Всички тези текстове в различни времена са привличали вниманието на учените, които са предлагали една или друга идентификация на поменатите в тях лица на име Йоан Асен. Ще отбележим по-важните по реда, по който са цитирани изворите. А. (= кореспондентът на Димитър Кидон и с): Навремето Дж. Камели, без да се аргументира, го идентифицира с деспот Йоан Асен (II, № 14). От своя страна Р.-Ж. Пьонерц допусна, че той е син на деспот Мануил Асен (II, № 15). Б. (= Йоан Асен от Cod. Barber, gr.

А. (= кореспондентът на Димитър Кидон и с): Навремето Дж. Камели, без да се аргументира, го идентифицира с деспот Йоан Асен (II, № 14). От своя страна Р.-Ж. Пьонерц допусна, че той е син на деспот Мануил Асен (II, № 15). Б. (= Йоан Асен от Cod. Barber, gr. 449): В. Лоран, който публикува този текст, прие, основавайки се преди всичко на собственото име, че той е внук на деспот Йоан Асен (II, № 14) и идентичен с Йоан Асен от Chr. Byz. Brev, No 915; B. (= Йоан Асен от Chr. Byz. Brev., No 9): Писаното от П. Харанис (той не се е занимавал конкретно и подробно с въпроса) оставя впечатлението, че е тъждествен с деспот Йоан Асен (II, № 14); Г. (= Cod. San Marco 303): нито Сп. Ламброс, нито А. Турин предложиха някаква идентификация. Последен с тези текстове, и то с всичките, се занима Е. Трап. Съзнателно отделяме неговото мнение от останалите, тъй като той приема, че и в четирите текста става дума за едно и също лице. Изложените по-горе становища показват недвусмислено, че в никакъв случай не би могло да се излезе сполучливо от това затруднение, ако не се изследват задълбочено и съпоставят цитираните вече текстове. Това се налага както от самия характер на изворите, така и от противоречивите мнения на съвременните учени.

Изложените по-горе становища показват недвусмислено, че в никакъв случай не би могло да се излезе сполучливо от това затруднение, ако не се изследват задълбочено и съпоставят цитираните вече текстове. Това се налага както от самия характер на изворите, така и от противоречивите мнения на съвременните учени. А. 1: А = Б? Както вече казах според В. Лоран Б е внук на деспот Йоан Асен (II, № 14) и е живял преди и след 1400 г. От друга страна, отъждествяването на Б с В, възприето от френския учен, ни навежда на мисълта, че Б е роден най-късно към 1340 г. (в 1371 той е бил „архон г” в Константинопол). Наистина това не пречи на Б да е живял двадесетина години след 1400 г. (примерът на Константин Асен, II, № 3118, е достатъчно убедителен!).

Наистина това не пречи на Б да е живял двадесетина години след 1400 г. (примерът на Константин Асен, II, № 3118, е достатъчно убедителен!). Но в случая се натъкваме на друго затруднение, а именно: Б е баща на Елена Палеологина Асенина (II, № 49), която би трябвало да е родена в началото на XV в., дори към 1415 — 1420 г., тъй като нейният син Матей Асен Палеолог Раул Меликес е починал съвсем наскоро преди 1497 г. При това положение трудно бихме могли да приемем, че Б е роден към 1340 г. А, както ще видим по-долу, принадлежи към второто поколение Асеневци — нещо, което в никакъв случай не би могло да се каже за Б (освен посочените по-горе дати, които го правят невъзможно, според В. Лоран той е внук на деспот Йоан Асен, т. е. Б е от третата генерация на фамилията). Най-после разполагаме с категоричното указание на Димитър Кидонис, че императрица Елена 477 А. 2: А = В? Тази идентификация е напълно възможна. Няма сериозни затруднения, които биха ни попречили да сторим това. Наистина някой би могъл да възрази, че липсват убедителни доказателства в нейна подкрепа, но струва ни се, че това съвсем не е така. В случая имаме съвпадение на имената и съвпадение на времето, в което живеят двете лица.

Няма сериозни затруднения, които биха ни попречили да сторим това. Наистина някой би могъл да възрази, че липсват убедителни доказателства в нейна подкрепа, но струва ни се, че това съвсем не е така. В случая имаме съвпадение на имената и съвпадение на времето, в което живеят двете лица. От една страна, А започва своята кореспонденция с Димитър Кидонис към 1374 — 1375 г. и от писмо №185 се вижда, че по това време има определени позиции в столицата (освобождава несправедливо задържаните испански монаси); от друга страна, в 1371 г. В е „архонт” в Константинопол. И така, А = В. A. 3: А = Г? Достатъчно е да хвърлим само един поглед върху писмата на Димитър Кидонис и маргиналните бележки в Cod. San Marco 303, за да видим, че подобна възможност е изключена. Наистина Йоан Асен (А) е прекарал известно време на остров Евбея (около 1383, писма № 255, 264, 265 и 267) 23, на същия остров е живял и Йоан Асен (Г). Но с това свършва близостта между двамата — близост, която е само един външен белег и е плод на случайност. Във всичко останало двамата се различават.

Но с това свършва близостта между двамата — близост, която е само един външен белег и е плод на случайност. Във всичко останало двамата се различават. Какво общо може да има между един държавен функционер, влиятелна личност в столицата, човек обичащ кучетата и лова (в писмата на Димитър Кидонис няма дори намек, че неговият кореспондент има влечение към книгите и книжовните занимания, какъвто е случаят с Константин Асен) с един Si6aoxaXoc, който живее постоянно на остров Евбея? Не бива да се забравя и нещо друго, а именно: според Е. Трап А = В, а както видяхме вече, Б е живял преди и след 1400 г (В. Лоран), докато Г е починал на 20 юни 1386 г.; освен това А е бил жив към 1390 — 1391/92 г. — тогава поне се датира последното писмо, което е получил от Димитър Кидонис. И така изводът може да бъде само един: А не е идентичен с Г. Б. 1: Б = А? Вече видяхме, че подобна идентификация е невъзможна. Б. 2: Б = В? От казаното по-горе е видно, че А ≠ В и Б ≠ А; следователно Б ≠ В. Б. 3: Б = Г? Докато Б е бил жив в началото на XV в., Г е починал на 20 юни 1386 г. Следователно Б ≠ Г. B. 1: В = А?

От казаното по-горе е видно, че А ≠ В и Б ≠ А; следователно Б ≠ В. Б. 3: Б = Г? Докато Б е бил жив в началото на XV в., Г е починал на 20 юни 1386 г. Следователно Б ≠ Г. B. 1: В = А? Видяхме, че нищо не пречи на отъждествяването на Йоан Асен, кореспондент на Димитър Кидонис и Йоан Асен, „архонт” в Константинопол в 1371 г. Следователно В = А. В. 2: В = Б? Много трудно (и то при положение, че съпоставяме само двамата!), ако не и невъзможно. От друга страна, В = А, а А ≠ Б; следователно В ≠ Б. В. 3: В = Г? Без да повтарям писаното по-горе, ще отбележа само че В = А, а А ≠ Г; следователно и В ≠ Г. И наистина един „архонт” в Константинопол едва ли би могъл да има нещо общо с един Si6aoxaXoc в Евбея. Г. 1: Г ≠ А. Г. 2: Г ≠ Б. Г. 3: Г ≠ В. 478

Г. 1: Г ≠ А. Г. 2: Г ≠ Б. Г. 3: Г ≠ В. 478 И така направеният по-горе анализ на цитираните текстове (А, Б, В и Г) и тяхното съпоставяне всеки с всеки показва недвусмислено, че можем да установим само едно равенство: А - В. Или казано с други думи, да идентифицираме Йоан Асен, кореспондент на Димитър Кидонис, с Йоан Асен, „архонт” в Константинопол през 1371 г. Следователно в четирите текста са споменати трима представители на Асеневата фамилия с еднаквото собствено име Йоан: 1. Йоан Асен, брат на Константин Асен (II, № 31), кореспондент на Димитър Кидонис, „архонт” в Константинопол през 1371 г. (II, № 32). 2. Йоан Асен, внук (?) на деспот Йоан Асен (II, № 14), живял преди и след 1400 (II, № 48). 3. Йоан Асен, басилевс, живял на остров Евбея, починал на 20 юни 1386 г. (II, № 39). ® Пак там, № 229, 124 — 125. 4 Пак там, № 264, 173 — 177. 5 Пак там, № 267, 180 — 183. ® Пак там, № 423, р. 378. Вж тук, с Вж тук, II, № 83. 479 „Е к Tcupov tov 'Аоагл], кирои ’ loaoxiov кей гт?<; alnov eyydvrtc ev rfj pour} tov ФСКсшдрсото"Епитафията на Исаак Асен (I, № 40) и неговата внучка (дъщеря на Na.

® Пак там, № 423, р. 378. Вж тук, с Вж тук, II, № 83. 479 „Е к Tcupov tov 'Аоагл], кирои ’ loaoxiov кей гт?<; alnov eyydvrtc ev rfj pour} tov ФСКсшдрсото"Епитафията на Исаак Асен (I, № 40) и неговата внучка (дъщеря на Na. Асенина (II, № 69) и N. Филантропин) е публикувана за първи път от А. Пападопулос-Керамеос преди сто години. Същият текст (великолепен извор за живота и кариерата на Исаак Асен) бе издаван още два пъти: от Сп. Ламброс и К. Мамонис3. Единствената разлика при трите публикации е атрибуцията на епитафията. Докато първите двама издатели отдадоха текста на Йоан Евгеник, третият го приписа на неговия по-голям брат, митрополита на Ефес Марк Евгеник († 1445). В този необявен спор се намеси преди половин столетие и В. Лоран. Интересувайки се преди всичко от личността на N. Филантропин, той подхвърли идеята, че епитафията е съставена от Мануил Фил. Без съмнение най-важният въпрос в случая е идентификацията на поменатия Исаак Асен и установяването, доколкото това е възможно, на неговите curriculum vitae и cursus honorum. Въпросът за авторството на епитафията остава на заден план, тъй като не е от решаващо значение за нас. И все пак бихме искали да се спрем на него, макар и съвсем накратко.

Въпросът за авторството на епитафията остава на заден план, тъй като не е от решаващо значение за нас. И все пак бихме искали да се спрем на него, макар и съвсем накратко. Както вече се каза, В. Лоран бе този, който се опита да отхвърли авторството на Йоан Евгеник и да определи като създател на тези четиридесет стиха небезизвестния Мануил Фил. За съжаление френският учен отдели повече място на идентификацията на двамата познати Исаак Асен (вж. тук, II, № 7 и № 40) — дядо и внук (?), на отъждествяването на N. Филантропин с Георги Дука Филантропин* и предполагаемия брак на последния с Евдокия (sic! — вм. Ирина), дъщеря на Исаак Асен (II, № 7)5, отколкото на предложената от него атрибуция на интересуващата ни епитафия. Дори би могло да се каже, че той не приведе никакви доказателства в подкрепа на твърдението си. Подхвърлената мимоходом от В. Лоран атрибуция е неприемлива от пръв поглед, но все пак бихме искали да направим, макар и набързо, едно съпоставяне между епитафията и стихотворението, което Мануил Сл е посветил на паниперсеваст Исаак Асен (II, № 7) (Cod. Vat. gr. 633, f. 87v; Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r-v). Какво показва едно съвсем бегло сравнение между тези две интересни поетични творби? Преди всичко и в двете творби се срещат, разбира се, тук-там, еднакви лексикални единици.

Vat. gr. 633, f. 87v; Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r-v). Какво показва едно съвсем бегло сравнение между тези две интересни поетични творби? Преди всичко и в двете творби се срещат, разбира се, тук-там, еднакви лексикални единици. Например: Ре X т t о т е (ПП, I, о. 211 = ©eoXo-yeia, 25, 1954, о.573: „’АХХа п poi Р е Х т ю т е * oojpdrcjv тбпоич — Cod. Vat. gr. 1126, f. 152г, p. 15= „■noiov yap uv Р е Х т ю т е тсор oixvTopeov) или 6 o' д o c (ПП, I, o. 211 = ©eoXo-yeia, 25, 1954: „tv (3aoiXeiotc 6 op o i <” — Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r, p. 9: „tov deVov 6 6 p o v”). Но подобно терминологично съвпадение е съвсем естествено за творби от един жанр, създадени почти през едно и също време, и то едва ли е достатъчно, за да определим епитафията като произведение на Мануил Фил. Нека се върнем към основния проблем: Йоан или Марк Евгеник е автор на епитафията. Веднага трябва да кажем, че и тук положението е подобно. К. Мамонис прие безрезервно авторството на Марк Евгеник, като отбеляза само противното мнение на Сп. Ламброс. При решаването на спора, кой от двамата братя — Марк или Йоан Евгеник — е съставил 480

Веднага трябва да кажем, че и тук положението е подобно. К. Мамонис прие безрезервно авторството на Марк Евгеник, като отбеляза само противното мнение на Сп. Ламброс. При решаването на спора, кой от двамата братя — Марк или Йоан Евгеник — е съставил 480 въпросната творба, важно значение би могла да има една друга епитафия, онасловена „Епитафия на Алексий“и посветена на Алексий, син на Йоан, принц на Кримска Готия (докъм 1446) и на Мария Цамблакина Палеологина Асенина (за нея вж. Приложение I, 3, № 1). Йоан Евгеник е неоспорваният автор (поне досега) на тази поетична композиция. Едно съпоставяне между двете епитафии ще ни покаже, че те се различават едва ли не само по своята големина. Ако обърнем внимание на стила, на изразните средства, особено на персоналните характеристики, не може да не ни направи впечатление очевидната близост между тях. Исаак Асен е „справедлив, смел, енергичен, великодушен, въздържан, искрен, благороден, любезен, приятен...” 9. От своя страна Мария Цамблакина Палеологина Асенина е „млада, най-блестяща, най-величествена//благородна, боголюбива, преблагочестива//честна, обичаща доброто, най-благовъзпитана” и т. н. Но това не е всичко. В епитафията, посветена на автентопула Алексий, намираме следните два стиха: „'О цер уе рифле ебьевове опинибе <рв ка \ раодикш р aip d rcjp атгоодабос” 11. Същите два стиха откриваме и в епитафията, посветена на Исаак Асен и неговата неизвестна по име внучка.

Но това не е всичко. В епитафията, посветена на автентопула Алексий, намираме следните два стиха: „'О цер уе рифле ебьевове опинибе <рв ка \ раодикш р aip d rcjp атгоодабос” 11. Същите два стиха откриваме и в епитафията, посветена на Исаак Асен и неговата неизвестна по име внучка. Какви заключения можем да направим от това съвпадение? Като отхвърлим мисълта, че Марк Евгеник би могъл да бъде автор на епитафията — митрополитът на Ефес е починал 1445 г. 13, а младият принц на Готия през 1446 (?) 14, — остават две възможни заключения: 1) Йоан Евгеник е заимствувал въпросното двустишие от творбата на брат си (епитафията на Исаак Асен) и го вмъкнал в собственото си произведение, тъй като е подхождало към характеристиката на неговия герой (автентопула Алексий)? Няколко неща ни пречат да приемем подобно решение: Йоан Евгеник по-скоро би използвал двустишие от едно свое произведение, за да го вмъкне в друго, отколкото да „заеме” същото двустишие от друга творба, пък и била тя на брат му; отбелязаната по-горе близост между двете творби; найпосле традицията, която свързва името на Йоан Евгеник с епитафията на Исаак Асен. 2) Същите три причини ни карат да предпочетем второто възможно заключение: Йоан Евгеник е автор и на двете епитафии.

2) Същите три причини ни карат да предпочетем второто възможно заключение: Йоан Евгеник е автор и на двете епитафии. Неоснователно мисли, че издадената от А. Пападопулос-Керамеос творба (в ж бел. 1) е различна от публикуваната от Сп. Ламброс и от самия него епитафия. 8 В. Лоран е бил убеден, че Исаак Асен от епитафията е тъждествен с паниперсеваст Исаак Асен (II, № 7); следователно авторът на епитафията не би могъл да бъде (Йоан или Марк) Евгеник; единственият византийски писател, на когото той би могъл да припише тази творба, остава Мануил Фил! Освен другите възражения срещу подобна грешна схема, тук бих посочил и още едно, а именно: Исаак Асен (П. № 7) е починал към 1351 г., докато през 1345 г. Мануил Фил вече не е бил сред живите (в ж Tueculum-Lexicon, griechisher und römischer Autoren des Altertums und des 31 Фамилията на Асеневци... • 481 Mittelalters. Dritte, neu bearbeitete und erweitert* Auflage, Artemi*, München und Zürich, 1982, S. 630). II, № 40 15 В последното издание на Tusculum-Lexikon, S. 263, епитафията на Исаак Асен Текст. Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636 (115) (някога в кралската библиотека) е бил собственост на един от най-известните представители на гръцката диаспора в Испания Константин Ласкарис: K^voTavrivov tov Лаакарешс кояос ка! кгпра (fol. 1 г), KuvoTavTt vov rov Лаокаресос ктгЦра (fol. 48г) 4.

Текст. Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636 (115) (някога в кралската библиотека) е бил собственост на един от най-известните представители на гръцката диаспора в Испания Константин Ласкарис: K^voTavrivov tov Лаакарешс кояос ка! кгпра (fol. 1 г), KuvoTavTt vov rov Лаокаресос ктгЦра (fol. 48г) 4. Ръкописът има 261 листа in quarto (размери 19,8x,9 см) и е писан на хартия. Мастилото е кафяво в различни оттенъци, на места по-добре запазило първоначалния си цвят, на други избеляло. Само отделни фрази или думи са изписани счервено (КсоvoTavTivov rov Лаокареш*; ктцра — fol. 48г) или зелено (ПХатшеос — fol. 109г) мастило. Отделни листа или части от тях са останали празни: 48*^, 88r'v, 100r'v, 132v, 147r'v, 208v. Броят на редовете е различен: 20 (ff. 108r*—119*), 24 (f. 44r”v), 26 (f. 148r — 155v), 29 (f. 128r), 36 (f. 127r — много ситен почерк). Едно дори бегло запознаване с ръкописа показва, че той е дело поне на пет ръце (според Хуан Ириарте те са шест), като основната част от кодекса е писана от неговия собственик Константин Ласкарис. Днешното състояние на ръкописа е добро. Подвързията е запазена, но тя е късна. Съдържанието на Cod.

Едно дори бегло запознаване с ръкописа показва, че той е дело поне на пет ръце (според Хуан Ириарте те са шест), като основната част от кодекса е писана от неговия собственик Константин Ласкарис. Днешното състояние на ръкописа е добро. Подвързията е запазена, но тя е късна. Съдържанието на Cod. 4636 е богато и разнообразно6: Йоан Дамаскин („Логика”), Георги (Григорий) Кипърски, Тукидид, Ливаний, Георги Схоларий („Монодий за Марк Евгеник”), Платон („Йон”), Йоан Аргиропулос („Слово за Йоан Палеолог”, „Слово за император Константин Палеолог”), Никифор Григора („Монодий за император Андроник Палеолог”), Андроник Калист. От творбите на самия Константин Ласкарис особен интерес представлява „Тринос (плач) за Георги Рали”, който се състои от 32 ямбически стиха. Писмото на папа Пий II до Александър Асен, автограф на Константин Ласкарис, е предпоследното произведение в Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636 и се намира на ff. 260v — 261г. Писано е с най-нечетливия в целия кодекс почерк. Мастилото е кафяво, но на места много избеляло; f. 260v съдържа 29 реда, a f. 261г — 14. Текстът на писмото, за разлика от всички останали произведения в кодекса, носи следи от продължителна работа върху него: той съдържа над петдесет поправки, предимно зачертавания и след това изписване на новите думи в междуредията. Тези поправки ни подсказват, че Константин Ласкарис е превеждал 482

Текстът на писмото, за разлика от всички останали произведения в кодекса, носи следи от продължителна работа върху него: той съдържа над петдесет поправки, предимно зачертавания и след това изписване на новите думи в междуредията. Тези поправки ни подсказват, че Константин Ласкарис е превеждал 482 Какво прави това писмо на римския първосвещеник в кодекса, съставен от Константин Ласкарис? Сп. Ламброс, който първи се запознава с посланието на Пий II, изказа мнението, че Константин Ласкарис, воден от патриотични и роднински чувства (Ламброс допуска, че Александър Асен е бил в родословни връзки с фамилията Ласкарис), е убедил или е накарал да убедят папата да обещае помощ на Александър Асен. Вероятно същите причини са го накарали да включи писмото в Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, макар че то е съвсем изолирано сред останалите произведения, намерили място в ръкописа. Анализ. Писмото е онасловено „Пий [II] епископ, роб на робите божии [слуга на божиите служители] до обичния ми син, благородния мъж Александър Асен от Константинопол, спасение и апостолическа благословия”. Папата е осведомен, че Александър Асен е извършил големи благодеяния на римската църква и е служел продължително време на католическата вяра.

Анализ. Писмото е онасловено „Пий [II] епископ, роб на робите божии [слуга на божиите служители] до обичния ми син, благородния мъж Александър Асен от Константинопол, спасение и апостолическа благословия”. Папата е осведомен, че Александър Асен е извършил големи благодеяния на римската църква и е служел продължително време на католическата вяра. Знаейки, че той се стреми към освобождаването на остров Имброс (по това време в турски ръце) и желаейки да го възмезди за понесените нещастия и лишения, римският първосвещеник дарява Александър Асен и неговите потомци с големи права над острова — разбира се, когато той бъде освободен (редове 1 — 32). Наред с това папата нарежда Александър Асен и неговите наследници да заплащат на сегашния митрополит на Имброс Доротей, както и на всички бъдещи митрополити, по сто жълтици от собствените си приходи. Ако някой се осмели да пренебрегне настоящото папско разпореждане, той ще възбуди неудоволствието на вседържителя бог и на блажените апостоли Петър и Павел (редове 33 — 43). Бележки: А. Дата. При опита си да датира писмото Сп. Ламброс изходи от единственото възможно указание: когато е писано посланието, островът вече е бил под турска власт, т. е. между 1456 г. (тогава той е завладян) и есента на 1459 г., когато бил отстъпен на деспот Димитър Палеолог.

Бележки: А. Дата. При опита си да датира писмото Сп. Ламброс изходи от единственото възможно указание: когато е писано посланието, островът вече е бил под турска власт, т. е. между 1456 г. (тогава той е завладян) и есента на 1459 г., когато бил отстъпен на деспот Димитър Палеолог. Тъй като папа Пий II заел папския престол на 3 септември 1458 г., писмото би могло да бъде написано между тази дата и есента на 1459 г. Разсъжденията на гръцкия учен са правилни, но се нуждаят от една поправка: остров Имброс, заедно с островите Лемнос, Тасос и Самотраки, както и град Енос, били дадени на деспот Димитър Палеолог едва след завладяването на Морея (май 1460), по всяка вероятност към 1461 — 1462 г. Следователно писмото е писано между 3 септември 1458 г. и 1461 — 1462 г. 483 Тъй като автографът на Константин Ласкарис предизвиква определени //* Пише епСакотк bovXoe t o p v boiiXcov too dew rpxiyanTjTipVUP avbpl evyeve'i //2 'AXefafSpw той Aaavrj KcovoTCumvovnoXinj oajrrjpiav кей AnooToXucijv evXoyiav. //33 ПХ^»' (hvXopeda tooovtov ov'ooov каСооi KXrjpovopot кей6ia5oxot//34 pefa rqv кТrjoiv rrjc npoeipr]prevr)<; vrjow той dibeoipot т}ретерсрЦ^ъ abeXpot AotpodeotToi wv Kai ток ev tip reXXovn eoopevoK рт^троЦ noXiтак"l/4Jpou епекеша tXpv iXpeiXopevotv Sucaupv екааток xpoVotc//"7 екатос хРсюооТк ек tcpv oCpv eoobotv кай rrje vrjow eXevdepiPC//38 кай aopevtoe катсфаХеи>.

//33 ПХ^»' (hvXopeda tooovtov ov'ooov каСооi KXrjpovopot кей6ia5oxot//34 pefa rqv кТrjoiv rrjc npoeipr]prevr)<; vrjow той dibeoipot т}ретерсрЦ^ъ abeXpot AotpodeotToi wv Kai ток ev tip reXXovn eoopevoK рт^троЦ noXiтак"l/4Jpou епекеша tXpv iXpeiXopevotv Sucaupv екааток xpoVotc//"7 екатос хРсюооТк ек tcpv oCpv eoobotv кай rrje vrjow eXevdepiPC//38 кай aopevtoe катсфаХеи>. Mrjbevi towov dvdpipnojv е£еатаГ//39 та irapovra ураррата rife?jperepaa ovyxojpvoeox:, ЬоореаеЛ4® проотауратоа, deXrjpanx катаitaTTjoai tj ToXprjpan rival/*1 dpaoet evavriovodcu. Et 6e' tic Karappovrjaeiv toXptjocuto, ttjv tov iravTOKpdropoaJ/*2 deov ayavaxttjoiv кай tipv paxapupv anoaToXojv lie трои кай ПаvXovll*3 та^соокеroj Kad'ecwrob Kivrjoiv. //3 supra lineam legitur рарт: paprvpi I papTvpia A//* ov.ov Cod. post Kat rrjc: ano, posterius inductum; supra lineam estoro — etposteriusinductum//5 post nXeToTov-nanoirjKac (sic) Cod: кекотакоос Л / / ® post SvorvxCac-vnTjyeiкае (sic) Cod: vmjveyKac Л / / 7 post fjne legitur ev ttj et posterius induct 484

//3 supra lineam legitur рарт: paprvpi I papTvpia A//* ov.ov Cod. post Kat rrjc: ano, posterius inductum; supra lineam estoro — etposteriusinductum//5 post nXeToTov-nanoirjKac (sic) Cod: кекотакоос Л / / ® post SvorvxCac-vnTjyeiкае (sic) Cod: vmjveyKac Л / / 7 post fjne legitur ev ttj et posterius induct 484 тт}<: in)oov\ post кей 'errnvx eii>: eKeivvs et posterius inductum//19 post eiri- Xafieiv at ante та Ьпт]коа' scriptum est hie posterius inductum; opotcoc «at ■navras robs oot vnoTeTaypevovs: supra lineam legitur//21 pvбародт) (?) et supralineampij povov: pri povovA; scriptum est Sooxepwc — posterius inductum et supra lineam add.: каксмнСЗсиН2* post robe aXXooc scriptum est et poste rius inductum: ovy\a>pc3oi A//24 post erriKaXoiTje scriptum est et posterius inductum//26 ante et post \p£iu>dr) scripta est et posterius inductum; post vfjoov scriptum est et inductum; supra lineam legitur кагаХа/Зтк//28 post Kraodai legitur paatAeux: et supra lineam apxeiv: ар\еи> A//32 post Агаке >paAaiodai-nAT)ovaSeii> (?); ipiXiovodai ка» ovveivai supra lineam legitur//40 Karaippoveiav (?) — posterius inductum et add. кагаяатт/аеи//42 post Пао- Xoo scriptum est inductum e............. //43 Kivijoeiv A: nivnc/avra Cod. et I. rfjc 'Avayevvrioeajc;. ’Еяетт?рк rob Meoat-wfixob Apxevov, 8 — 9, 1958 — 1959, o. 94. 3 Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, £. l r; J. I r i a r t е. Цит. съч., p. 455. 4 Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion.

et I. rfjc 'Avayevvrioeajc;. ’Еяетт?рк rob Meoat-wfixob Apxevov, 8 — 9, 1958 — 1959, o. 94. 3 Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, £. l r; J. I r i a r t е. Цит. съч., p. 455. 4 Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, f. 48r; J. 1r i a r t е. Цит. съч., p. 457. 6 J. I r i a r t e. Цит. съч., p. 454. 6 Пак там, 454 — 455 (съдържание); 455 — 466 (подробно описание). 2 Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, f. 214r*v; J. I r i a r t е. Цит. съч., p. 463. 6 Вж краткото описание в J. I r i a r t е. Цит. съч., p. 466. 9 Александър Асен вероятно е бил роднина на Мануил Асен Ласкарис — вж тук, II, №71. 485 (N. — лице от мъжки пол с неизвестно име; Na — лице от женски пол с неизвестно име)

АСЕНЕВЦИ В БЪЛГАРИЯ АЛЕКСАНДЪР, севастократор, I, № 8 — ИВАН I АСЕН-БЕЛГУН (1186 - 1196), 35, 69, 70, 77, 92 - 93, 113 - 114, 447 I, № 1 - 10, 14, 16 - 20, 27 - 40, 41 - 44, 50, 69, 77, 85, 87, 92, 95, 476 469 ИВАН II АСЕН (1218 - 1241), I, № 7 - АЛЕКСАНДЪР, син на цар Иван Шишман, I, № 53 - 230, 241 - 242, 244, 469 АЛЕКСАНДЪР КОМНИН АСЕН, I, № 48 - 10, 17, 19 - 20, 35, 69, 70, 73 - 74, 181 - 182, 236 АЛЕКСИЙ СЛАВ, деспот, I, № 11 - 16, 18, 69 - 71, 73 - 75, 95 - 98, 110 - 112, 114 - 115, 127 - 128, 99, 136, 146, 157, 209, 229, 249, 324, 436 — 445, 447 — 448, 450, АННА-ТЕОДОРА, дъщеря на Иван II Асен, I, № 21 - 20, 87, 112 - 113, 119, 136, 148 — 149, 440 — 441, 446 — 447, 454 — 455 БЕЛАУР, брат на Михаил III Шишман Асен, I, № 27 - 134 - 136, 147, 150 - 151, 440, 455 БОРИЛ (1207 - 1218), I, № 6 - 18, 69 - 77, 87, 92, 94 - 96, 98 - 99, 136

БЕЛАУР, брат на Михаил III Шишман Асен, I, № 27 - 134 - 136, 147, 150 - 151, 440, 455 БОРИЛ (1207 - 1218), I, № 6 - 18, 69 - 77, 87, 92, 94 - 96, 98 - 99, 136 ВАСИЛИСА, дъщеря на Иван Алексан дар Асен, I, № 47 - 169, 217 - 218, 235 ВИТЛЕЕМ, син на цар Калоян, I, № 10 — 58, 94 - ДЕСИСЛАВА, дъщеря на Иван Алексан дар Асен, I, № 46 - 169, 201, 217, 234 - 235 ДОРОТЕЯ-ДОРОСЛАВА, дъщеря на Иван Срацимир, I, № 51 — 206, 240 - 241 ДРАГУШИН, брат на Иван Александър Асен, владетел и после цар на Видин (около 1352/56 и 1396), I, № 40 - 145, 157, 160, 165 - 166, 169, 172 - 173, 195, 197 - 210, 212, 219, 224 - 225, 230, 232, 237 - 238, 240 — 241, 447, 467 — ЕЛЕНА, дъщеря на Иван II Асен и съпруга на Теодор П. Ласкарис, I, № 15 — 79, 82 - 83, 87, 102 - 103 ЕЛЕНА, сестра на Иван Александър Асен и съпруга на Стефан Душан, I, № 37 - 19, 21, 138, 152, 158 - 159, 179, 185, 186 - 191, 324, 439 - 441,

ЕЛЕНА, сестра на Иван Александър Асен и съпруга на Стефан Душан, I, № 37 - 19, 21, 138, 152, 158 - 159, 179, 185, 186 - 191, 324, 439 - 441, ИВАН АЛЕКСАНДЪР АСЕН (1331 - 1371), I, № 33 - 7, 18 - 21, 129, 133 — 143, 145, 147, 149 - 178, 179, 184 - 187, 192 - 195, 197 - 203, 210 - 212, 214 - 219, 222, 224, 226, 229 — 230, 234 — 237, 301 — 302, 308, 315, 324, 436 — 450, 453 - 454, 458, 460 - 461, 467 - 468, ИВАН АСЕН, син на Иван Александър Асен, I, № 41 - 160, 165 - 167, 169, 172, 177, 195, 198 - 200, 206, 210 - 214, 219, 222, 437, 449 ИВАН АСЕН, син на Иван Александър Асен, I, № 45 - 166, 169, 224, 234, 449, ИВАН СРАЦИМИР, син на Иван Алексан дар Асен, I, № 36 - 138, 159, 179, 185 - 186, 101 - 192 ИВАН СТЕФАН (1330 - 1331), I, № 29 - 128, 135, 139 - 142, 146, 148 - 149,

ИВАН СРАЦИМИР, син на Иван Алексан дар Асен, I, № 36 - 138, 159, 179, 185 - 186, 101 - 192 ИВАН СТЕФАН (1330 - 1331), I, № 29 - 128, 135, 139 - 142, 146, 148 - 149, ИВАН ШИШМАН (1371 - 1393/95), I, № 44 — 19, 160, 164 - 165, 169, 172 - 173, 199, 200 - 201, 203 - 205, 213, 215 - 219, 224 - 233, 234, 241 - 243, 245, 437 - 438, 442, 447, 460, 467 — ЙОАН КОМНИН АСЕН, деспот; брат 138, 159, 169, 178 - 184. 185 - 186. Асен, I, № 31 — 128, 144 - 148 191, 236, 446-447, 454 МИХАИЛ, брат на Иван Александър Асен, № 18 - 19. 87, 104 - 105. 106, 229, 237, 254 437 МИХАИЛ АСЕН, син на Иван Александър КАЛИМАН (около 1256/57), братовчед Асен, I, № 39 - 152 — 153, 165 — 166, на Михаил II Асен, I, № 22 — 93, 169, 172, 175, 177, 192 - 197, 198 - 113 - 114 206, 206, 210 - 213, 219, 222, 262, КАЛОЯН (1197 - 1207), I, № 3 - 72, 74, 77, 85, 87, 92 - 95, 97 - 98, 106, 127, 238, 437 — 438 ря) на Иван II Асен, починал в 1237 г., I, № 17 - 87, 104

ря) на Иван II Асен, починал в 1237 г., I, № 17 - 87, 104 КЕРАТАМАРА, дъщеря на Иван Александър и съпруга на Андроник IV, I, № 43 — 137, 168 — 169, 201, 214 - 218, 226, 235 КЕРА (ЦА) МАРИЯ, дъщеря на Иван Александър и съпруга на Андроник Асен и На Асенина, рано почина 'и деца на Иван Шишман, I, № 58 ~ 217, 218 - 224, 234 - 235, 443, 467 На АСЕНИНА, сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян, I, № 4 — 69 I, № 28 - 129, 134, 136 - 139, 149 - 150, 179, 184 - 186, 191 - 192, На АСЕНИНА, дъщеря на Калоян и КЕРАЦА, дъщеря на Иван Шишман, съпруга на император Анри (1206 - I, № 55 - 137, 217, 230, КОНСТАНТИН ТИХАСЕН (1257 - 1277), I, № 9 - 58, 72, 93 - 94 I, № 24 - 19, 23, 111, 115 - 118, 249 На АСЕНИНА, дъщеря на Иван II Асен и съпруга на Стефан Владислав (1234 — На АСЕНИНА, дъщеря на цар Борил, сгодена за Бела IV, I, № 23 — 72, 74, ЛЮДОВИК, син на Михаил III Шишман Асен, I, № 32 - 128 МИХАИЛ II АСЕН (1246 - 1256), I, № 19 - 19, 87, 106 - 110, 111, 113, 262, 267, 454 —

На АСЕНИНА, дъщеря на цар Борил, сгодена за Бела IV, I, № 23 — 72, 74, ЛЮДОВИК, син на Михаил III Шишман Асен, I, № 32 - 128 МИХАИЛ II АСЕН (1246 - 1256), I, № 19 - 19, 87, 106 - 110, 111, 113, 262, 267, 454 — МИХАИЛ АСЕН, син на Константин Тих Асен, I, № 25 - 116, 118 - 119. МИХАИЛ III ШИШМАН АСЕН (1323 - 1330), I, № 26 - 20, 76, 119 - 134, 135 - 136, 138 - 139, 142, 144 - 148, 150 - 151, 153, 260, 262, 266, 454 - 455 ШИШМАН, син на Михаил III Шишман Асен, I, № 30 — 128, 142 — 144, 146, 148, 153, 461 ШИШМАН, син на Михаил и племенник на 236 - 237 487 АВРААМ АСЕН ПАЛЕОЛОГ (първата ЕЛЕНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА, съпруга на Мануил Раул Меликес, П, половина на XIV в.), II, №12 — №49 - 357, 358, 477 264, 267, 292 - 294, ИРИНА АСЕНИНА (около 1395), дъ АЛЕКСАНДЪР АСЕН (средата — втората щеря на Александър Асен (П, №42), половина на XIV в.), П, №42 — 182, II, №43 - 252 - 354 352 - 353, 354, 439 ИРИНА АСЕНИНА КАНТАКУЗИНА, съ АЛЕКСАНДЪР АСЕН (средата на XV в.).

пруга на Йоан VI Кантакузин, II, №17 АЛЕКСИЙ АСЕН (втората половина на 302, 307 - 310, 313, 321, 336, 338 - XIV в.), П, №30 - 323 - 325, 439 - 340, ИРИНА АСЕНИНА ФИЛАНТРОПИНА АЛЕКСИЙ АСЕН (средата на XV в.).

пруга на Йоан VI Кантакузин, II, №17 АЛЕКСИЙ АСЕН (втората половина на 302, 307 - 310, 313, 321, 336, 338 - XIV в.), П, №30 - 323 - 325, 439 - 340, ИРИНА АСЕНИНА ФИЛАНТРОПИНА АЛЕКСИЙ АСЕН (средата на XV в.). син (първата половина на XIV в.), II, №22 — 285, 287, 311 — 312, 313 на Димитър Асен (II, №69), II, №61 — - 314 380, 382 ИРИНА КОМНИНА КАНТАКУЗИНА АНДРЕЙ АСЕН (около 1355 - 1373), ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА, съпруга син на Исаак Асен (П, №7), II, №20 — на Михаил Асен (П, №23), П, №24 — 22, 285, 287, 312, 313, 348 315, 316 - 317, 41 II, №6 - 22, 252, 265 - 283, 285, 294 283, 288, 290 - 291 И СААК АСЕН, паниперсеваст, син на Йоан - 295, 297, 301, 307, 311 - 313, 336, Ш Асен, II, №7 - 22, 252, 255, 276, 401 283 - 287, 289 - 290, 311 - 313, 336, АНДРОНИК АСЕН (средата на XIV в.), 348, 481 велик примикирий, II, №19 — 22, И СААК АСЕН (около 1400 — 1429), II, 285, 287, 31 - 32, 347 №40 - 21, 22, 285, 348 - 350, 351, АНДРОНИК АСЕН (средата на XIV в.), 358, 387, 480 - 481 севастократор, II, №33 — 22, 299, ЙОАН III АСЕН (1279 — 1280), II, №1 — - 304, 307, 323, 338 - 340 20 - 22, 111, 129, 197, 249 - 255, АННА АСЕНИНА, comitisee d'Acchiaio, II, - 259, 261, 264, 267 - 268, 276, 283, №37 — 346 - 347 288, 290 - 291, 318, 440 - 442, АННА АСЕНИНА КОНДОСТЕФАНИНА ЙОАН АСЕН, деспот, II, №14 - 22, 274 - (около 1357 - 1374), II, №34 - 340 275, 281, 295 - 301, 302 - 303, 307 - - 345 308, 313, 317, 321, 323 - 325, 340 - 341, 344, 357, 475, АННА КОМНИНА ДУКИНА ПАЛЕО- ЙОАН АСЕН (около 1371 - 1383), II, №32 — 288, 323, 332 - 333, 336 - ЛОГИНА АСЕНИНА, съпруга на 338, 357, 476 - 479 деспот Мануил Асен, II, №16 — 304, ЙОАН АСЕН, дидаскалос в Еврип, II, 306 - 307, 338 - 339, 341, 440 №39 - 347, 357, 477 - АННА АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА, леля ЙОАН АСЕН (втората половина на XIV на Мануил II Палеолог, II, №41 — 22, в.), II, №48 - 299, 357 - 358, 476, 294, 350 - 352, 358, 387 478 - ГЕОРГИ АСЕН (около 1466), II, №80 - ЙОАН АСЕН, син на Димитър Асен (II, 346 - ДИМИТЪР АСЕН, управител на Мухли, П, №59 - 22, 376 - 382, 383, 390 - ДИМИТЪР АСЕН (около 1455), П, №76 - 390, 391 ЕЛЕНА АСЕНИНА, дъщеря на Андроник Асен (II, №6), П, №18 - 275, 295, 311, 313 488

N. Асен-Na 2 Теодор-Петър I Иван! Асен 3 Калоян (1197—1207) 4 Na 5 Na (1186-1197) (1186-1196) - Елена т Na I (новак Евгения) ... ПГ 1 I I Алексий Слав 7 Иван U Асен 8 Александър 9Na (1218-1241) 10 Витлеем 6 Борил 12 Стрез - N i (дьш. h i има Анри) “N* ИстрИЛНфиК! -Ham Анри (1207—1218) севаст. 7 Анна (монах - Na (1206—1216) - Na Анисма) 7 Анна (Марна?) [Вирина Комнина - Мануил Каша! -Стефан"Теодор II (1241—1246) (1246—1256) - Мануил (1256) - Петър (1256) - 24 Константин Тих (1258-1261) * 2 Ирина Палеология Асен Тертер (1257-1277) 25 Михаил I---------- 1---- ~Г в Мануил ------1---------- I---- 1 Анка Г Е 27:г | Кера(ол) Петрица 9 Константин Ю Теодора 11 Мария - Стефка 26 Михаил DI Кедрин 28 4 Михаил 6 Андроних 7 Исаям УрошИ 7 5NB 7 Na - Теодора 7 Na - Фернан Хммгиес - Роже аиз Флор Мнлутик Шишкай Асен ' Г|ицм^цр Архангел 7 Na Даунес (1323—1330) деспот - Na - Мануил Тагарис 7 Анна 7 Теодора Палеология ___ -_ --------- 1 I и1---- 1----1 1 *- ----

- Na - Мануил Тагарис 7 Анна 7 Теодора Палеология ___ -_ --------- 1 I и1---- 1----1 1 *- ---- 9 Аараам 1 г — |-------- 1-----------1 21 Близнята 22 Ирина 23 Михаил N 29 Иван 30 Шиштай 31 /зихайа 32/1олоаих N Na 33 Иван 34 Йоан Комнин 35 Михаил 36 Драг 13 Ярослав Ирина 14 Йоан I * Мануил 17 Ирина 18 Елена I» Андроних 20 Андрей Александър Асен, деспот - Na (1331-1371) - Na деспот деспот - Йоан VI съавтравратор 7 Na -Георги -2 4 Ирина Стефан деспот 7 Теодора I 7 Ами 7 Na Na 7 *• Анна Кантакузина Филантропия (1330-1331) -Na ---- 1_____________ ____________ | (1347-1354) |т Теодор II [Падградапрма I I т т т Елена 36I Na до Исаак |------------------ 1--------X-1-------- 1--------------- 1 I------------- 1----------------“|---------------- Г Теодора - Йоан V Палеолог N 33 Андроних Матей Мануил Андрееви Марна (1341-1391) севастократор Кантакузин • N Рауд “41 Анка 39 Михаил Асен 40 Иван Сръбски 41 Иван 42 Кера Тамара 43 Кера(ол) 44 Иван Шишман 45 Иван 46 Десислава 47 В -И...р-и--н-а---П--а-л-с--о-------(-1-.-1-5-2--/-5-6----1-3--9-6-) Асен Марна (1371-1393) Асен I 7 Ирина - Липа ------ - Андроних IV - Кира Марна -Мурад! (1376-1379) |- Мара (Драгана?)

7 Ирина - Липа ------ - Андроних IV - Кира Марна -Мурад! (1376-1379) |- Мара (Драгана?) 48 Йоан Елена Асенина 60 Андрей 69 Na 50 Константин 51 Доротея 62 Na г Na И I-------- 1------ и — '— Г ' 51 Na Na 53 Алое 54 Фружин 55 N. Асен 56 N - Na Лазарина -дон Луис Фадрих Йоан VII * Георги Палеолог самодърж -Na (1390) Палеологина граф на Салона Филантропин -Твърдо 49 Елена п Na 52 Мануил Na ■J* Мануил Рауа Мелник 88 Матей Асен Палеолог Рау. Мелник <t 1497) Никам-Рнпснмя Дами МоАсе* “1 I Ааро* •N> Самука Имя Ваалисаш (1015—1018) -М арт Радомир ГП Na 1 Пруснаа Алуапи Аарсм Трик (Троаи) КанПмаТгг - Nj 5 деш Мармя > Аядроянж Дуяа (окоао 1045—1077) Мгали Йоан Ирнка Ляна Теодора Марка Aaetodl Коааж (1081—1118) Анна Поен ПКомяяв Г,\ Андровж 1 (1118—1143) Ея* ЖЯ* Теодора Иеаак . Ковстанпш Лкгеа Йоан Духа Аядрокяк Ма I г Мануш Ксяктжитмв Мкхакл! Алекс кй Теодор Ангел Комнмв (моя. Теоктмст) -Марка Йоан Димитър Ама Ирина -ИааяН Асея (1218—1241) Мн*аиа П А сея Марка Аша-Теодора (1246—12S) - Ммцо -Петър, семсторятор Na -Шишман ;Срацимир, яесдаг 1 1! Драгушии Елека Теодора Иаая Адехсашпр Асен Йоан Комини Асе* Михаш -Стефан Душая (1331—1355) (1331—1371) якост ЙОАН ДУКА АНГЕЛ ПАЛЕОЛОГ РАУЛ II. № 25 - 262, 293, 317

Мн*аиа П А сея Марка Аша-Теодора (1246—12S) - Ммцо -Петър, семсторятор Na -Шишман ;Срацимир, яесдаг 1 1! Драгушии Елека Теодора Иаая Адехсашпр Асен Йоан Комини Асе* Михаш -Стефан Душая (1331—1355) (1331—1371) якост ЙОАН ДУКА АНГЕЛ ПАЛЕОЛОГ РАУЛ II. № 25 - 262, 293, 317 ЛАСКАРИС ТОРНИК ФИЛАНТРО МИХАИЛ АСЕН (средата на XV в).

ПИЯ АСЕН. П, №57 - 22, 372 - 374.

ПИЯ АСЕН. П, №57 - 22, 372 - 374. II, № 77 — 262, 293, 390 - 391, 392, 385, КОНСТАНТИН АСЕН (втората половина МИХАИЛ АСЕН, пратеник на деспот на XIV — началото на XV в.), II, №31 Димитър Палеолог в Неапол (около - 21, 288, 325 - 336, 337, 477 1455 — 1456), II, № 78 - 22, 262, КОНСТАНТИН ПАЛЕОЛОГ АСЕН, син 293, 392 - 393 на Йоан III Асен, II, №9 — 22, 252, 255, 273, 280, 283, 288 - 290, 313 - НИКИФОР АСЕН (около 1436), II, 314, 317, 336, 441 № 70 — МАНУИЛ АСЕН, син на Йоан III Асен, П, №8— 252, 255, 288, 336 N. АСЕН (първата половина на XIV в.), МАНУИЛ АСЕН, деспот, I, №15 - 22, 154, 274.— 275, 281, 288, 295 — 297, II, № 26 - 577 - 318 299 - 300, 301 - 306, 307 — 308, 311, N. АСЕН (около 1366 - 1367), II, № 29 - 313, 317, 321 - 322, 324 - 325, 336, 338 - 341, 344, 357, 439 - 440, МАНУИЛ АСЕН (починал 1415 - 1416), N. АСЕН (починал преди 1458), син на Н, № 52 - 359, МАНУИЛ АСЕН ЛАСКАРИС (около Димитър Асен (II, № 59), II, № 60 — 1438/39 - 1444), II, №71 - 22, 387 - 380, 382, 388 N. АСЕН (XIV - XV в.).

П, № 65 - МАНУИЛ АСЕН СОФИАНОС (около 385 1463 - 1465), II, № 79 - 393 N. АСЕН, пратеник в Дубровник (1429), МАРИЯ АСЕНИНА, дъщеря на Йоан III II, № 72 - Асен и съпруга на Роже дьо Флор, N. АСЕН (първата половина на XV в.), II, № 11 — 252, 255 - 257, 259, 268, 291 - 292 кореспондент на Йоан Евгении, II, № 74 — МАРИЯ АСЕНИНА (починала през 1397), N. АСЕН РАУЛ (около 1399), II, №47 — II, № 45 - 355, 356 - Na АСЕНИНА, съпруга на Михаил Асен (II, № 4). II, № 5 - 264, 267 - Na АСЕНИНА (около 1383), II, № 38 - 347. Na АСЕНИНА (началото на XV в.), II, № 51 - 359, Na АСЕНИНА, дъщеря на Матей Асен (II, № 54), II, № 55 - 367, 370 - Na АСЕНИНА („МУХЛИОТИСА”), дъ щеря на Димитър Асен (II, № 59), дукеса на Атина, II, № 63 — 380, 382 - Na АСЕНИНА (около 1400 - 1401), II, № 67 - Na АСЕНИНА (около 1429), II, № 69 — Na АСЕНИНА (около 1454 — 1455), МАТЕЙ АСЕН, управител на Коринт, П, № 54 — 22, 294, 361, 362 - 370, II, № 51 - 371, 375 - 377, 379, 389

МАТЕЙ АСЕН, управител на Коринт, П, № 54 — 22, 294, 361, 362 - 370, II, № 51 - 371, 375 - 377, 379, 389 МАТЕЙ АСЕН КАНТАКУЗИН - 295 - 296, 302, 308 — 309, 422 (вж II, № 17) МАТЕЙ АСЕН ПАЛЕОЛОГ РАУЛ МЕЛИКЕС (починал на 20 май 1497), II, № 83 - 358, 397 - 398, 422, МИХАИЛ АСЕН, син на Йоан III Асен, II, № 4 - 21, 22, 147, 252, 255 - 257, 259 - 267, 268, 273, 276, 291, 351, 387, 480 293— 295, 317, 336 МИХАИЛ АСЕН (средата на XIV в.), II, № 75 - 389 - 390 управител на Мистра, II, № 21 — 22, 285, 287, 293, 298, 312 - 313, 323 МИХАИЛ АСЕН, управител на остров Лесбос, П, № 23 — 21, 22, 262, 267, 289 — 290, 293, 313, 314 - 316, 317, 441, 450 СИМОНИДА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА (монахиня Софросини), П, № 58 — 361 - 362, 371, 374 - ТЕОДОРА АСЕНИНА, дъщеря на Йоан 489 III Асен.

МИХАИЛ АСЕН, управител на остров Лесбос, П, № 23 — 21, 22, 262, 267, 289 — 290, 293, 313, 314 - 316, 317, 441, 450 СИМОНИДА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА (монахиня Софросини), П, № 58 — 361 - 362, 371, 374 - ТЕОДОРА АСЕНИНА, дъщеря на Йоан 489 III Асен. II, № 10 - 252, 255, 268, 322, 345 - ФИЛИПА АСЕНИНА, дъщеря на Дими 290 - ТЕОДОРА АСЕНИНА, съпруга на Барто- тър Асен (II, № 28), II, № 36 - 321 - 323, 345, 346 ЛОМЕО ИГИЗИ, II, № 46 — 355 - 356 ХРИСТОФОР АСЕН (около 1438), II, ТЕОДОРА АСЕНИНА, съпруга на деспот № 73 - - 388 Димитър Палеолог, II, № 56 — 361 — ЯРОСЛАВ АСЕН (първата половина на XIV в.), II, № 13 - 264, 267, 293, 363, 371 - 372, 373, 375 - 376, 295 ТОМАИС АСЕНИНА, дъщеря на Димитър Асен (II, № 28), II, № 35 - 321, ПРИЛОЖЕНИЕ I: АСЕНЕВАТА ДИАСПОРА ПРИЛОЖЕНИЕ I,1 ПРИЛОЖЕНИЕ I,4 АНДРОНИК АСЕН ЗАКАРИЯ, № 1 - 402 - 403, 404 - НИКОЛА АСЕН — 418 - ПРИЛОЖЕНИЕ I,5 ЧЕНТУРИОНЕ ПАСЕН ЗАКАРИЯ, № 2 - 405, 406 - N. АСЕН -420 ПРИЛОЖЕНИЕ I,6 ЙОАН АСЕН ЗАКАРИЯ, № 3 - 409, 411 - 413 ТОМА АСЕН ПАЛЕОЛОГ, № 1 — 21, ПРИЛОЖЕНИЕ I,2 421 - 424, ГЕОРГИ АСЕН, № 2 - 424.

НИКОЛА АСЕН- 413 - ФРЕДЕРИКО АСЕН ПАЛЕОЛОГ, № 3 - ПРИЛОЖЕНИЕ I,3 МАРИЯ ЦАМБЛАКИНА ПАЛЕОЛОГИНА НА АСЕНИНА, № 1 - 21, 414 - 416. МАРИЯ АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА, № 4 — 423 — 424, 425 417, 481 ВИКТОРИЯ РАЛИ АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА, № 5 — 425 № 2 - 416 - 418 490